Малко съм отнесен напоследък, рядко гледам ТВ, почти не слушам радио. И не че по някакъв начин отбелязвам 10-ти ноември, но се сещам за това, което се случи тогава, преди 18 години.

Моето семейство беше едно нормално, средностатистическо семейство, живеещо според всякакви изисквания и ограничения на комунизма. Беше клетка на обществото. Майка ми работеше (и все още работи) в детска градина, баща ми беше военен. Аз бях трети клас и бях знаменосец. Обичах си синята връзка. И отговарях за знамето на класа, което беше сложено в една витрина в класната ни стая.

През 1989 г. бях на 9 г. Една вечер с брат ми си играехме, майка гледаше ТВ и чакахме татко да се прибере от работа, за да вечеряме. Някакви събрания даваха, които както и сега, хич не са ми интересни. На майка ми, обаче, и беше много интересно, което беше странно. Не си спомням много. Спомням си, че по едно време сама каза на себе си "Край, свърши се!", което хич не можех да разтълкувам какво трябва да означава. Разбирах, обаче, че се случва нещо голямо и важно. Спомням си, че баща ми беше много замислен като се прибра. Спомням си, че години преди това, когато кръщаваха мен и брат ми (1987 г.), татко и дядо (бил мииционер някога) не влязоха в църквата. Не знаех защо, а и честно казано тогава не ме интересуваше особено. След това разбрах, че не са искали да рискуват. Баща ми е могъл да си загуби работата си, ако някой го наклевети. А клеветници, както се вижда сега, е имало много. Известно време той не знаеше как да реагира след 10-ти. Доста време му отне да излезе от матрицата, в която се беше набутал. Всъщност никога няма напълно да излезе.

За мен спомените от онова време не са много, но са цветни: сладкарниците "Захарно петле", почивките във ведомствените почивни станции на Шкорпиовци и Пампорово, москвича който се разваляше непрекъснато насред пътя, наливната боза в магазинчето на леля Донка, лимонада в стъклена бутилка, сайдер, алтай, кисело мляко в буркан, родопчета, Република, марципан, шоколад Кума Лиса, дъвки "Идеал" с едни смешни картинки, реката на село, магарето, козата Нели, сини къси панталонки, вечерен огън, "Тимур и неговата команда", Митко Палаузов и ястребинчетата.

По някаква случайност имам спомени от репортаж по телевизията, който показва как един хеликоптер отнася петолъчката от партийния дом. Не разбиах какво се случва. Не разбрах защо взривиха и мавзолея, въпреки че тогава вече бях студент, с оформено съзнание. Не разбирам и защо някои искат да се демонтира паметниката на Съветската армия. Това е ИСТОРИЯ! Добра, лоша... това е историята ни! Която сме си изградили ние, чрез някой друг.

Мисля си, че много дъго време хората не знаеха какво да правят със свободата си. Представете си само - 45 години робуване и изведнъж ви казват - свободни сте, тръгвайте! Ок, но накъде? По кой път? С какви обувки? С влак, с кола, пеша? Желанта демокрация и новите възможности бяха свободата. Или свободията - не знам.

Светът се отвори и настана хаос. Спомням си, че бяхме 4-5 клас и се разделяхме на групички - СДС и БСП и се надвиквахме - БеСеПе едните и СеДеСе другите. Едва ли сме знаели точно защо го правим и какво правим. Важното е друго. Вероятно несъзнателно сме били наясно, че хората вече са свободни да избират и да решават сами. Когато имат избор...

Аз съм щастлив, и съм доволен че съм живял вчера, че живея днес и ще живея утре

името на такъв град от съседна Гърция. Фрашкано е с народ, нагоре - надолу, навсякъде. Изгорелите газове на колите пълзят  из центъра и брутално нахълтват в дробовете ми. Освен това ми е студено и гадно и ми се иска да се телепортирам вкъщи и вече да съм си сипал мааааалко Sobieski круша. Но единственото, което мога да направя, за да си доставя капчица удоволствие е да запаля цигара и го правя. Димът от цигарата се смесва с газовете на колите в някакъв перверзен коктейл. А няколкото секс-магазина придават сюрреалистичен пейзаж на цялата история.

Дружба е далече. Заставам на ъгъла на Солунска и Ботев и чакам маршрутка. Около 15 минути маршрутка няма. Накрая идва, но е така натъпкана, че напомня... напомня бурканче с риба копърка. Липсва само сосчето. Решавам, че няма да успея да стигна до Дружба жив ако трябва да изтърпя натискането на някой, който е решил да спести време и да се качи в маршрутката като мен. Устремявам се пеша и геройски да прекося центъра и да стигна до Орлов мост. От там минават много рейсове, тролейчета, маршрутки... И ще се прибера по-бързо. Пък и ще повървя малко... да разпусна напрежението и очите ми да починат малко от компютъра, пред който вися по цял ден.

По едно време ме напушва глад, страшен глад. Такъв глад, че изобщо не се замислям дали вкарвам боклуци в тялото си и за 3 минутки съм набутал два чийзбургера от МакДоналдс в стомаха си. Купувам и 2 кила домати. Някакви късни и не кой знае колко червени... Даже изяждам един като ябълка.
Стигам до Орлов мост. Ядейки домат и вдишвайки чистия въздух около Попа и паметника на Съветската армия. И така, най-сетне стигам до "заветния хълм" - спирката на Орлов мост. И чакам. Всъщност не чакам. Моя автобус идва веднага - 604. Затичвам се, но като виждам вътре какво е - се отказвам... Ако се кача в автобуса, вероянто ще пристигна на мойта спирка леко сплескан. (Дали ще изглеждам отслабнал? Трябва да опитам някой път). 204 - ходи до Дружба 2, но пак ми върши работа. За съжаление и там е като бурканче с копърка. Тролей 11, тролей 4, автобус 404, 84... Всичко е претъпкано... Почвам да си мисля за такси... Даже ми става готино като си мисля как се возя в таксито... Бъркам в задния си десен джоб. И вадя 2 лева. Бъркам в джоба на якето и изкопавам от ъгълчето 2 по 50... стотинки. Общо 3 лева. Ще ми стигнат, но ако хвана таксито от Плиска. Със засилка се забивам в желето от пътници в един автобус 76. Трудно ми е да дишам, но успявам да издържа 5-те минути до следващата спирка. Даже не дупча билет. (Искам да отбележа, че винаги, ама винаги дупча). Слизам, оглеждам се за такси и... мамка му! Няма таксита. Почвам да мразя София, себе си, света, всички таксиджии и всички хора, които са решили тази вечер, като мен, да се приберат с такси. Виждам една зелена лампича в локалното и обнадежден тръгвам в лек тръс към нея. Преди да стигна обаче, една лелка се приближава до колата, отваря врата и се качва... Същото се случва с още две таксита, които се появяват в рамките на 10-ина минути. Останалите таксита са червени. Т.е. заети...

Ставам на ъгъла на локалното с улицата дето води към Интерпред. Слава Богу успявам да спра едно такси, което слава Богу ме качва и тръгваме към Дружба. Задръстването е ужасно. За светофара на баира в Дружба колите са стигнали чак горе до разклона за летището. Не ми дреме, ще чакам. Апарата вече показва, 4.80 лв. Пак не ми дреме. Звъня на брат ми да слезе да ме чака пред блока и да донесе 2 лв. със себе си...

Така и става. Най сетне съм вкъщи. Нашите вече пийват ракийка. Доматите, които купих мигом са нарязани на салаTка. И аз си сипвам чашка, отпивам и ми става едно такова хубавко на коремчето... От телевизията кънти някаква чалга и знойна едрогърда расова мръсница развява гърдите си, стегнати в лъскав сутиен. Което някак си допълва атмосферата...

Навън все още е студено. А изгорелите газове на колите, вече са се смесили в отровен елексир с миризмата от балираните софийски боклуци на Гара Искър, пушека от комините на ТЕЦ Изток и сярната миризма от Кремиковския завод... И ми е много готино!