es ist wieder mal die zeit kurz vor meinen tagen und ich bin enorm gereizt und zickig. und lasse das leider an dem menschen aus, den ich am meisten liebe. ich möchte mich dafür entschuldigen, mein liebster glücksritter, es passiert nun einfach mal. es ist eine laune, wie das wetter, das vorüber zieht.

an solchen tagen würde ich am liebsten zuhause bleiben, die decke über den kopf ziehen und gar nicht mehr aus dem hause gehen, heissen (pfefferminz-) tee trinken und griessbrei oder einen deftigen maccaroni-käse-auflauf essen, schweres, wärmendes soulfood halt. dazu noch einen klassiker im fernseh gucken, alte kinderfilme von astrid lindgren oder aber auch sissi teil 1 - 3 und die welt ist zumindest vorübergehend wieder in ordnung. bis das wetter und meine laune weiter ziehen und ich nicht mehr so griesgrämig bin.

Für selbstgemachte Baked Beans nehme ich eine Dose weiße kleine Bohnen und passierte Tomaten. Erhitze beides zusammen in einem kleinen Topf und würze es kräftig mit Salz und Pfeffer. So schmeckt es viel tomatiger als die Fertigvariante. Um dieser näher zu kommen muss man dann noch einiges an Zucker dazugeben, denn mir scheint, dass fertige Baked Beans ziemlich gesüßt sind. Daher ist mir mein Selbstbau lieber.

So zeige ich Euch heute eine schnelle Art der Resteverwertung für Reis: Reissuppe. Reissuppe ist übrigens auch ein echtes Soulfood für mich, denn bei meiner Oma gab es auch ab und zu Reissuppe. Sie machte sie allerdings mit echer selbstgemachter Rindfleischbrühe und frischem Suppengemüse. Meine ist eher convenience-mäßig.

Für die Reissuppe nehme ich gekochten Reis, Suppengemüse aus dem Tiefkühler, etwas Olivenöl für die guten Fette und Instantgemüsebrühe. Ich gebe das Tiefkühlsuppengemüse mit Wasser, Olivenöl und Gemüsebrühe in einen Topf, koche das Ganze auf und lasse es dann so lange köcheln, bis das Suppengemüse die gewünschte Bissigkeit hat. Dann gebe ich den Reis dazu und lasse ihn kurz heiß werden. Das Gemüse kann man natürlich auch nach Belieben variieren und ergänzen. Zum Abschmecken darf bei mir Maggi nicht fehlen, es reichen aber auch sonst Salz, Pfeffer und ggf. Kräuter, wie Petersilie oder Majoran. Manchmal mag ich auch einen Schuß Sojasauce in meiner Suppe.

Kier

Laat dit niet alles zijn, dit leven stil en donker
Als het maandelijkse bloeden van de vrouwen.
Laat mij van iemand zijn, maar ook niet zo volstrekt
Dat ik verdwijn, in haar, in hem, of weg moet gaan
Omdat geen mens mijn menselijk gewicht kan tillen.
Uit schrik voor mijn gezicht schrijf ik dit op.

Altijd ben ik onderweg. Ik vind geen rust
Bij mij, ben bang als jij mijn trage stap hoort branden
Op de koude tegels in de gang naar jou.
De deur gaat open. En zoenend en stom onderzoeken je lippen
De sombere man die jou zwijgend staat aan te blaffen
Met liefdesgedichten. Geef hem je bed. Laat alle deuren

Op een kier.

~Leonard Nolens

Madrugada ft. Anne Brun - Lift Me

Heute zeige ich Euch natürlich ein feierabend-taugliches Nudelgericht: Spaghetti mit frischen Champignons. Dafür einfach Zwiebeln würfeln und Knoblauch fein hacken. Beides in etwas Öl andünsten, dann in Scheiben geschnittene frische Champignons dazu geben. Diese kurz anbraten und dann in der Pfanne mit geschlossenem Deckel so lange schmoren lassen, bis die Pilze die gewünschte Bissfestigkeit haben. Die Pilze mit Salz, Pfeffer und Paprikagewürz abschmecken. Nach Belieben kann man sie auch noch mit Frischkäse, Creme fraiche oder natürlich auch mit Sahne verfeinern. Bei mir findet Sahne natürlich nicht statt. Stattdessen verwende ich lieber leichten Frischkäse. Die Pilze dann zur gekochten Pasta servieren. Sicher eignen sich kurze Nudeln besser als Spaghetti. Auf dem Bild habe ich noch etwas Petersilie dazugegeben.

Das Rezept ist denkbar einfach:

Zutaten:

• Nudeln (am besten kurze Vollkornnudeln)
• Zwiebel
• Knoblauch
• 2 Zucchini
• 2 große Fleischtomaten
• Salz, Pfeffer, Paprikagewürz, italienische Kräuter

Zubereitung:

Nudeln nach Packungsanweisung garen. Zwiebel würfeln, Knoblauch fein hacken und in etwas Olivenöl andünsten. Zucchini in Viertel schneiden und kurz mit anbraten, dann bis zur gewünschten Bissfestigkeit dünsten. Kurz vorher gewürfelte Tomaten dazugeben und kurz warm werden lassen. Mit Salz, Pfeffer, Parpika und italienischen Kräutern würzen. Gemüse zu den Nudeln servieren. Dazu passt Parmesan.

Am Tag drauf habe ich mir die Reste von Nudeln und Gemüse in der Pfanne angebraten, einige Pilze dazugegeben, das ganze noch mit etwas Tomatenmark verfeinert und ein Hühnchenbrustfilet dazu gegrillt. Ein Resteessen, das mindestens genauso gut war wie das Original. :-)

Zutaten:

• kurze Vollkornnudeln
• 5-7 Möhren
• 1 Knoblauchzehe
• 1 TL Öl
• 1 Schmelzkäseecke
• Salz, Pfeffer, Paprika

Zubereitung:

Nudeln nach Packungsanweisung garen. Möhren schälen und kleinschneiden. Knoblauch schälen und zerdrücken, in etwas Öl andünsten. Dann kleingeschnittene Möhren hinzugeben und kurz anbraten. Dann Wasser angießen, bis die Möhren bedeckt sind, und ca. 15 Minuten köcheln lassen, bis die Möhren weich sind. Etwas Wasser abgießen. Dann Möhren fein pürieren. Schmelzkäse hinzugeben und schmelzen lassen. Mit Salz, Pfeffer und Paprika abschmecken. Soße zu den Nudeln servieren.

La Beursaudiere е едно от вълшебните места, на които попаднахме при посещението си в Бургундия.

(За което ще се появи отделен репортаж – първо в сп. “Бакхус”, после и тук).

Бургундската кухня е точната противоположност на стройните, фини и сложни бургундски вина: тя е обилна, калорична и невероятно вкусна. През няколкото много интензивни на сетивни преживявания дни в Бон (Beaune) и Шабли (Chablis) всички имахме чувството, че само се движим от маса към маса, държейки винаги чаша прелестно бургундско в ръка.

В La Beursaudiere попаднахме на третия ден за обяд, т.е. вече донякъде бяхме запознати са бургундската кухня или поне така си мислехме. Вече бяхме опитали толкова известните:

- Gougeres – малки кръгли, бухнали нещица, от тесто за еклери, в което има Грюер или Comté (наричано още Gruyère de Comté). Френският грюер не е швейцарския грюер – много по-неутрален е и освен за плънка на Гужер-четата се поднася и при дегустации на вино.

- Boeuf Bourguignon – Бьоф Бургиньон – говеждо по бургундски - с невероятен винен сос. Едно от любимите ми ястия, при готвенето на което, за моя огромна гордост, се оказах много близо до оригинала. За интересуващите се в интернет има сума ти рецепти, които се различават незначително.

- Escargots Bourguignons – охлювчетата, които в последно време идвали по-скоро от Полша, отколкото от бургундските поля, както ни беше казано. Страшно вкусни, сервирани с чесново-магданозено масло и каращи всички ни да се чувстваме като едни малки Джулий Робъртси (не толкова хубави, а толкова непохватни).

В миналото La Beursaudiere е била страноприемница за смяна на конете. Днес е комплекс с хотел и ресторант. Стаите в хотела са посветени на различни професии, а ресторантът изглежда така, както и преди векове – с една, обща, огромна зала, от стените на която от стари снимки ви гледат понамръщени бургундски физиономии. Вярно е, че се намира малко по средата на нищото, но е прекрасно място за велотуристи или за такива с кола под наем.

Както в повечето бургундски ресторанти и тук има няколкостепенно меню, след поглъщането на което ще ви е трудно да се повдигнете от масата и което изобщо не е скъпо: едно четиристепенно струва 39 евро. Вече запознати с гореспоменатите ястия решихме да опитаме нещо ново и смятам, че всеки падна (или по-скоро си седна) от/на стола.

За предястие всички опитахме една от класиките на бургундската country cuisine (звучи по-добре от селска кухня J ) - Les Oeufs en Meurette или Поширани яйца в сос от червено вино. Навремето известни като ядене за бедните, които не са могли да си позволят месо, днес тези яйца са прекрасна симфония на аромати и вкусове, с които да се започне една епикурейска вечер. И тук, както при говеждото, могат да се намерят различни рецепти в интернет. Нашите бяха най-близко до рецепта на Hervé Panart, шеф-готвач на ресторант La Porte Guillaume в Дижон.

Изглеждат по подобен начин:

По-скоро неочаквано фино съчетание на вкусове беше – Пъстърва с милфьой върху пюре от кориандър в сос от розов пипер.

По-смелите опитаха – Andouillette – местна наденичка, приготвена от свински черва и стомах, която може да доста пикантна, както и с доста силен “аромат”.

(Всъщност трябва да попитаме Ясен Захариев как беше, но като гледам не я остави в чинията си).

Това, което през целия ни престой предизвикваше постоянно мммм-кане из редиците ни бяха сорбетата. В La Beursaudiere опитахме сорбе-терина - три пласта от сорбе, в нашия случай от касис, от праскова-папая и от ягода-малина.

Вината: самите ние имахме предварително приготвени от домакините ни вина, така че нямах време да хвърля око на винената листа. От това, което видях по другите заведения обаче, мога да предположа, че и там няма да ви разочароват.

Поради естеството на посещението ни не беше кой знае колко удобно да се правят снимки на ястията, но уеб сайта дава чудесна информация за стаи, ястия и цени.

www.beursaudiere.com

]]> http://chaoskueche.wordpress.com/?p=591 Mon, 09 Jun 2008 07:26:09 +0000 chaoskueche http://chaoskueche.wordpress.com/?p=591 Nun möchte ich auch hier endlich mal offiziell die Abgabe meiner Dissertation vermelden. Das war ein ziemlich hartes Stück Arbeit. Daher hat die Chaosküche zwischendurch auch ziemlich brach gelegen. Immer Spaghetti mit Tomatensoße anzuschauen, ist vielleicht auch langweilig. Aber wenn es stressig ist, brauche ich abends einfach mein Lieblingsessen für die Seele. :-)

Das Schreiben ist nun aber vollbracht. Mir fehlt jetzt noch der Verteidigungsvortrag mit anschließender Diskussion aus, dann darf ich mich hoffentlich mit dem Titel schmücken. Zur Feier des Tages gab's Champagner!

Falls ihr noch Bilder habt, dann veröffentlichen wir diese gerne an dieser Stelle, also abschicken an´s bloghaus fehmarn. Hier unsere slideshow und ein kleines Video:

!!!

Zutaten:

• Pasta
• 1-2 Zucchini
• Creme fraiche (oder leichten Brotaufstrich oder Frischkäse)
• Salz, Pfeffer, Muskat

Zubereitung:

Nudeln nach Packungsanweisung zubereiten. Zucchini waschen, in kleine Würfel schneiden und in Salzwasser ca. 5 Minuten weich kochen. Wasser bis auf einen Rest abgießen, damit die Soße nicht zu dünn wird. Dann Zucchini pürieren. Nach Geschmack Creme fraiche, Frischkäse o.ä. dazugeben und mit Salz, Pfeffer und Muskat abschmecken. Zu den Nudeln servieren.

So langsam neigt sich die Dissertation dem Ende entgegen. Leider hänge ich gerade in einer Warteschleife vor der eigentlichen Abgabe, aber es ist im wesentlichen nur noch eine Frage der Zeit, bis ich das Ding abharken kann. Puh! So wird es hier in der Chaosküche hoffentlich bald wieder etwas lebendiger.

Gekocht habe ich die ganze letzte Zeit natürlich auch. Irgendwas muss der Mensch ja essen. Aber für die großen Experimente und die Berichte dazu fehlte mir einfach die Muße. Heute möchte ich Euch mal so ein einfaches Gericht für die Seele zeigen, das man einfach braucht, um weiterzumachen. Essen hält eben doch Leib und Seele zusammen.

Hier seht Ihr Kartoffelbrei mit Erbsen und Möhren und brauner Soße. Bei Herrn Chaosküche läuft Kartoffelbrei mit brauner Soße unter dem Begriff "Nährschlamm" in Erinnerung an den Nachschlag in seiner Mensazeit. Ich kann diese Benennung durchaus nachvollziehen. :-) Man beachte außerdem die Serviette, die Herr Chaosküche aus Disneyworld mitgebracht hat.

Silberwirt е едно от любимите ми места във Виена. Винаги, когато имам възможност прескачам за по едно прекъсване на диетата и поглаждане на косъма – ястията там са много, много вкусни, което, както е известно на жените, автоматично ги изважда от групата на леките и диетичните.

Започвам с адрес и история:

Wien, 5. Bezirk, Schlossgasse 21, Tel. 0043-1-544 49 07, Fax. 0043-1-548 84 66, уеб сайт - http://schlossquadrat.at

Работно време: всеки ден от 12 до 24 ч., кухнята работи от 12 до 23.00 ч.

Името на ресторанта означава нещо като Сребърният стопанин (неточен превод) и възрастта му варира около ... 200 години. Не мислете, че това се забелязва при влизането в ресторанта и столетни паяжини и миризми се впускат насреща ви. Съвсем не, просто още от вратата попадате в уютно, светло, топло и весело място, в което усещате, че отдавна се посрещат гости (не се заблуждавайте от уеб сайта им, който е с много лоши снимки). Публиката надали би могла да бъде по-шарена: студенти, известни личности, адвокати, хора на изкуството, кмета на Виена, от време на време чужденци, но главно работещи или живеещи в града, а не туристи или с други думи всички, които ценят качествената храна и доброто вино, отпускащата и незадължаваща атмосфера, а през лятото и прекрасната, непрестанно пълна, градина. Това е място, в което само местен агент може да ви заведе.

Зилбервирт е един от най-успешните примери за т. нар. Wiener Beisel (Винер Байзл). Байзлът съществува още от времето на Австро-Унгарската Империя и традиционно е мястото за хапване, разговори и веселби. Това, което го отличава от един ресторант е акцентът върху местната кухня и напитки (единствено, но неудачно сравнение с него би била българската механа, но само като първоначален замисъл. Байзелите нямат фолклорни уклони нито в дизайна, нито в музиката и не е са правени за туристи. Някои от тях са с доста модерен и изчистен дизайн, а други се отличават с почти домашна, по алпийски миличка кичозност).

Храната. На първо място ...”мням”. Централно място е отделено на типична австрийска кухня, която сама по себе си е благодатна смес от чешка, унгарска, словенска и италианска кухня. Това означава, че тук можете да опитате едни от най-добре приготвените типични австрийски ястия, като:

- Backhendel – като салата и основно ястие. В превод (отново неточен, изобщо забравете за буквалните преводи) това означава печено пиле, но то съвсем не е печено, а панирано с най-вкусната, златиста и хрупкава панировка на света. Ако не сте сигурни в способността си да погълнете половин или цяло пиле си го поръчайте като салата. Тогава части от него идват върху различни видове зелена салата, домати, резенчета чушка, лук и най-вече с дресинг с олио от тиквени семки – един от австрийските елексири, които се срещат само там. Апропо панировка....

- Виенски шницел – опитайте го, за да не посягате никога, ама никога вече към шницел по български менюта. Само това ще кажа.

- кнедли с нуга и горещ малинов мус (не конфитюр)...

- Kaеrntner Kasnudeln – тестени джобчета с пълнеж и както се вижда от снимката повече от две е трудно да се погълнат. В тази рецепта се усеща силното италианско влияние върху кухнята на областта Каринтия, респ. на Австрия. Пълнежът може да е и месен. Хапват се със зелена салата.

Кулинарната политика на Зилбервирт е посветена изцяло на местните био-продукти. Предлагат три марки наливна бира, една от които собствена. Винената им листа е много добра и предлага както наливно, така и wine rarities. Това, което лично мен много приятно ме изненада беше Виното на Заведението, появяващо се в менюто като Mein Wein J - в нашия случай свежо, приятно и, благодаря ти господи, без дъб-ово шардоне от Бургенланд за 18 евро/бут. (а не като понамирисващо на оцет и без всякакъв аромат мерло или това, което остава от мерлото след 5-та цедка, което се предлага като вино на заведението в България). Изобщо, когато сте в Австрия опитвайте бели вина, не защото червените им не са забележителни, а защото кухнята им е “родена” за бяло вино и защото това са едни от най-добрите такива на света. Не изпадам в безмозъчно лигавене, не, това са резултати от световни дегустации.

Цените са умерени и съвсем нормални за Виена. Вечеря за двама с виното на къщата може да излезе към 60 евро, че и по-малко. Моята препоръка: порциите са огромни и доста засищащи за нашата балканска, зеленчукова душа. Не си взимайте две салати, две основни и два десерта, освен ако не искате 3 дена след това да не ядете.

Спестете от:

а) предястие – нетипично за австрийската кухня и предложенията в традиционните кръчми няма с какво да ви изненадат;

б) салата като самостоятелно предястие - австрийската кухня не познава салатата в такъв вид, както нашата. Там салатата е главно смес от различни видове зелени салати - много крехка салатка (не маруля), айсберг, цикория, лоло-росо и др. със зеленчуци и други при- и добавки и се явява или като основно ястие, или можете да си я поръчате като гарнитура.

Както ще забележите от името на сайта (Schlossquadrat), Зилбервирт се явява част от старинен архитектурен квадрат , в който сега се помещават четири заведения на един собственик – Stefan Gergely (средностатистическият австриец днес се казва така... или Новотни, или Ковач, или Восперник J... Да живее Империята .....). Всяко заведение е различно – италианско предлагащо много добра пица и прясна паста, кафе-бар, стек-хаус, в който стековете се пекат на грил с плочи от вулканична лава, изобщо струва си да се поразходите из квадрата.

Единият от собствениците – шеф-готвачът Вини Бругер – след над 10 години опит във висшата кулинария в Хонконг се завръща в родината си с ясната идея какво, как и на кого иска да каже, а именно: иновативна френско-азиатска-авторска кухня; по изчистен и ясен начин, с безкомпромисно качество на продуктите; на ценителите и на любопитните. Вкусовете на ястията му са истинско пътешествие в света на сетивното. Има малко познати за нас, българите, подправки и продукти, като виетнамски картофи, тумерик и тамаринд (http://en.wikipedia.org/wiki/Tamarind). Азиатските вкусове са омагьосващи, но и доста противоречиви, така че всеки трябва да намери своето ястие в Indochine.

Дали заведението е скъпо е трудно да се определи еднозначно. Да започнем с това, че се намира на Ринга във Виена – това, вече предполага известно ниво на цените. За доста добър ресторант във Виена мястото не е най-скъпото, има направи разочароващи места, доста по-скъпи от това. В никакъв случай обаче не е евтино: за вечеря за двама с предястие, основно, десерти и една бутилка добро, но не от най-скъпите им вина, просто не можете да паднете под 150 евро. Тук мога да споделя: десертите им са по-скоро европейски, така че ако решите да намалявате бюджета, правете го с десертите.

Вината – тъй като това е първият австрийски ресторант, за който пиша, ще спомена и някои детайли от винената листа. Бих искала да направя следната уговорка за по-нататък: всеки от ресторантите, за които ще пиша тук има от много добра до отлична винена селекция. Изрично ще я споменавам само ако нещо специално за нея – отличие, изба и др.

Винената листа на Indochine е стегната и не се разпростира върху много страни. Ясен и последователен подбор на вина от високо и най-високо качество: 4 вида шампанско, главно австрийски и френски вина, а при червените и от Италия, Испания, Калифорния и Австралия, 6 десертни вина и стегната селекция от wine rarities на съответната, в никакъв случай не прекалено висока, цена.

Примери: FX Pichler Gruner Veltliner M 2003 за 85 евро, Remoissenet Montrachet 1989 за 450 евро, Piccolomini Brunello Pianrosso 1997 за 252 евро,

На сайта на ресторанта са качени менюто и винената листа, с цени.

Обстановката и публиката: дизайнът е доста изчистен и премерен, което лично на мен ми допада. Това не означава беден – из различни места в ресторанта има прекрасни композиции от цветя и червеният цвят се намесва активно, но някак си дискретно във вътрешния дизайн.

В ресторантите, за които ще пиша няма опасност да видите мутри или новобогаташи от Изтока. В Indochine преобладава типичната за Виена смесица от urban-trendy-hip и доста богата публика. Ако ви се случи да разговаряте с такива хора ще установите, че те също могат да са доста дразнещи със своята арогантност и на моменти завидна глупавичкост и надменност. Като клиенти в ресторант обаче те няма с какво да ви пречат - възпитани и тихи хора са, не получават обслужване с предимство, не привличат вниманието върху себе си.

www.indochine.at

На Ринга във Виена, измежду многото помпозни и внушителни сгради, показващи просперитета на австрийското бюргерство, се намира една особено помпозна, особено внушителна и някак си колебаеща се между бароков дворец и старогръцки храм сграда – Palais Coburg. Бившата резиденция на фамилията Сакс-Кобург днес е един от най-луксозните хотелски комплекси във Виена, реставрирана до почти упадъчен блясък и приютяваща гурме-ресторант на световно ниво и една от най-обширните изби в Австрия (за да бъде наречена една австрийска изба богата са необходими поне 3 000 вина от цял свят). Именно там се проведе Welt.Wein.Festival, за който ще стане дума в тази публикация.

България все още тъне в сладко неведение относно колко напред са австрийците в кулинарно и винено отношение и точно колко назад, ако не и най-отзад, сме ние. За съжаление, на мен това ми се припомня всеки път, когато съм там, а това е често тъй като работя с Австрия. Арогантността и самовлюбеността на българския потребител на вино, който пита дали в Австрия “не е студеничко и не стават ли кисели винца” ми хрумна за пореден път преди две седмици, когато бях на Welt.Wein.Festival в Двореца Кобург във Виена.

Фестивалът се организира за втори път, продължава четири дена и се състои от над 20 дегустации на различни теми и няколко винени вечери. Невероятният интерес от страна както на аматьорска, така и на професионална публика, а и все по-голямото уважение, което интернационалната винена сцена храни към Австрия и нейните вина, правят възможно привличането на винени звезди от световна известност: Серена Сътклиф- MW и винен шеф на Сотби'с, Пиер Люртон – директор на Шато д'Икем; граф Найперг – собственик на много успешните напоследък Canon La Gaffelierre, La Mondotte, че даже и на Беса Вали J, Стефан Дарнонкур – негов консултант, спряган като новия Мишел Ролан, Джим Гленденен от Au Bon Climat, Калифорния и др.

Бегло споменаване на някои от темите:-

“Новата лекота на виното”- водена от Стефан Дарнонкур

- “Château d'Yquem” - водена от Пиер Люртон вертикална дегустация на реколти 1937, 1947, 1967, 1988, 1996, 1999, 2001 и 2004;

- “Pinot Noir – Blauburgunder – Spätburgunder – многото лица на една световна дива”;

- “Салон на ризлинга” на Stuart Pigott;

- “Готвене с шефа” – винена вечеря, приготвена от най-добите австрийски шеф-готвачи, придружена от най-добрите вина участвали във фестивала;

- “Крал Ризлинг в най-добите си години” – невероятно рядка дегустация на немски ризлинги от различните качествени категории на възраст 10 и повече години;

- “Биодинамика и вино” – уъркшоп за винари и лозари;

- “На масата - Панонската долина” – най-добрите десертни вина от Руст, Австрия и Токай, Унгария;

- “What Makes a Great Wine?” – дегустация на 15 вина, които водещата – Серена Сътклиф – счита за наистина добри;

- “Niepoort's Port Experience “ – едни от най-добрите Ruby, Tawny, Colheita, Late Bottled Vintage и Vintage на света;

- La Grande Fête – вечеря с граф Найперг, Патрик Марото, собственик на Château Branaire-Ducru от Сен Естеф и шеф-готвача Стефан Раймбо на ресторант L'Oasis от Кот д’Азур (2 Мишлен-звезди).

Всички събития бяха разпродадени, някои от тях – месец преди фестивалът да започне. Цените варираха между 85 и 880 евро за събитие и при това положение е хубаво да знаеш какво точно те интересува. За щастие, аз, поне що касае виното, знам и реших да се отправя към:

1. “Новата лекота на виното” – заради застъпването на абсолютно немодерното към този момент мнение, че едно леко и елегантно вино може да е много добро (застъпвано от мен с особена пламенност);

2. “Pinot Noir – Blauburgunder – Spätburgunder – многото лица на една световна дива” - не само защото това е един от малкото сортове, които печелят цялото ми внимание, а и защото толкова различни и редки пино ноари от цял свят бих могла да събера само с огромни усилия, ако изобщо бих могла, защото бяха показани и вина, които вече не са на пазара;

3. “Кралят Ризлинг в разцвета на силите си”– по-смахната (в положителен смисъл) дегустация е трудно да се организира; немски ризлинги на 10 и повече години. Темата е по сърце на около 100 човека на света и подозирам, че 30 от тях бяхме в залата.

Малко по-подробно за всяка една от дегустациите и какво научих аз от тях. Всички вина, подбирани за дегустациите бяха безспорно повече от много добри. Ще изброя дегустираните вина и ще спомена само особено впечатлилите ме, няма да досаждам с дегустационните си бележки.

“Новата лекота на виното” беше водена Стефан Дарнонкур, една от звездите на енологичния небосклон на Франция. Той “има пръст” в много вина от Бордо, като например шатата на граф Найперг, Smith Haut Lafitte, Rol Valentin и Domaine de Chevalier. Собственик на Domaine de l'A в Сен Емилион. Стефан е човек, който казва за себе си, че не е учил за енолог и че практиката го е научила кое, как и защо да прави. Макар и да не изглежда млад и неопитен, през 2007 е отличен с наградата Junior Winemaker of the Year, която се връчва от сп. The World of Fine Wine и със съдействието на Хю Джонсън. Джансис Робинсън казва за вината на Дарнонкур, че внасят бургундска лекота сред иначе тежкото и монолитно Бордо, а на въпроса й от кого се възхищава сред колегите си енолози в Бордо, той отговаря: “На никого”. Друга странност на Стефан е, че като човек от Бордо той три пъти в годината пътува до Бургундия за срещи с колеги, с които обсъждат въпроси за тероара. На мнение е, че знанията за и отношението към тероара в Бургундия са много по-напреднали, отколкото в Бордо.

Познавам вината, които дегустирахме, макар и не точно тези реколти и затова за мен нямаше сетивни изненади. Най-често чуваният въпрос от присъстващите енолози обаче беше: “Как французите успяват да направят толкова добро при само 13% алкохол, а ние не?”

2004 Château Le Pin Beausoleil Bordeaux Superieur

2004 Château Hostens Picant, Sainte-Foy Bordeaux

2004 Château La Rousselle, Fronsac

2004 Château d'Aiguilhe, Côtes de Castillon – много интересно, с голям потенциал;

2004 Domaine de l'A ,Côtes de Castillon – елегатност in person

2004 Château Canon la Gaffelière, Saint-Emilion G. C. C. – полирано до блясък, скъпо, пищно и изобилно Бордо;

2004 Château Clos de l'Oratoire, Saint-Emilion G. C. C.

2004 Château La Gaffelière, Saint-Emilion 1°er G. C. C.

2004 Château Bellevue, Saint-Emilion G. C. C. – слънчево, соленовато, сърцато вино;

2004 Château Rol Valentin, Saint-Emilion Grand Cru – виното на енолога, както се казва “пипнато от всякъде”, такива обича Робърт Паркър;

2004 Château Clos Fourtet, Saint-Emilion 1°er G. C. C. – неоспорима класа, все още малко затворена, но каква изтънченост;

2004 Château Tertre Daugay, Saint-Emilion G. C. C. – такива обичам аз – дължина, характер, елегантност и сила, ярост и мекота; изненадващо благоуханен профил (каберне фран);

2004 Sanctus Château La Bienfaisance, Saint-Emilion Grand Cru – класическо Бордо, което иска още време, с много потенциал, но трудно за разбиране от болшинството потребители;

2004 Château Pavie-Macquin, Saint-Emilion 1°er G. C. C.

“Pinot Noir – Blauburgunder – Spätburgunder – многото лица на една световна дива” беше най-приятната и весела дегустация, на която присъствах в рамките на фестивала. Неизбежно, когато присъства американец. Думите стават по-леки и небрежни, лекцията става разговор и всичко просто е .... fun, дори и когато темата е толкова сложна.

Вината:

2000 Pinot Noir, Wg. Weninger, A

2001 Spätburgunder Reserve, Wg. Huber, D - !!!

2002 Pinot Noir, Beaux Freres, USA

2001 Clos de Lambrays, Domaine des Lambrays, F

2001 Laurene, Josef Drouhin, USA

2001 Pinot Noir, Wg. Pöckl, A - !!!

2001 Pinot Noir SD Bühletäler Engelsfels, Jacob Duijn, D

2004 Pinot Noir "Block B", Schubert Wines, Neuseeland

2001 Larnes des G. Santa Rita Hill, Au Bon Climat, USA

2002 Tribute, Wg. Wieninger, A

2001 Beaune Greves, Joseph Drouhin, F

2003 Pinot Noir Reserve, Gerhard & Brigitte Pittnauer, A

2001 Chambertin Clos de Beze, Domaine Faiveley, F

2001 Pinot Noir, Daniel Gantenbein, CH

1998 Morey St. Denis, Domaine de Beaumont, F - !!!

Американският на Au Bon Climat, новозеландският и последният френски пино ноар отговориха на очакванията ми за много висока класа и ми доставиха удоволствие с толкова различните си характери. Gantenbein от Швейцария е истинско преживяване, което вече познавах доста добре. Орегонската изба на Робърт Паркър и неговия брат - Beaux Freres - също не е ново лице за мен, дегустирала съм вината им много пъти и определено не споделям истерията около тях. Подборът беше забележително добър.

Това, което ме зашемети обаче, беше колко невероятно, донякъде неочаквано, добри бяха немските и австрийски пино ноари. Отбелязала съм трите си фаворита. Обединяващо за всички толкова различни тероари беше, че в нито едно вино не открих нотки на гъби и трюфели, затова пък във всички смолисти нотки на катран. Дегустирането на вино е почти ежедневие за мен напоследък, но рядко толкова дълго и ярко си спомням за някоя дегустация.

“Кралят Ризлинг в разцвета на силите си” - както по-горе писах рядко рядка дегустация. Преди да пиша каквото и да било един поглед на вината, главно на реколтите, тъй като надали имената говорят много:

1992 Hochheimer Hölle Auslese, Künstler, Rheingau

1990 "R" Saumagen Auslese, Koehler Ruprecht, Pfalz

1997 Rüdesheimer Berg Roseneck Spätlese, Keller, Rheinhessen

1990 Kaseler Nies'chen Kabinett, Kesselstatt, Mosel

1974 Rotlack Kabinett, , Johannisberg, Rheingau

1992 Nackenheimer Rothenberg Spätlese, Gunderloch, Rheingau

1975 Weißlack Spätlese, Johannisberg, Rheingau

1992 Dorsheimer Goldloch Auslese, Diel, Nahe

1990 Eitelsbacher Kartäuserhofberg N.13, Kartäuserhof, Mosel

1985 Oberhäuser Brücke Auslese, Dönnhoff, Nahe

1983 Ipfhöfer Julius-Echter Berg BA, Wirsching, Franken

Започнахме със сухата категория “Кабинет” и продължихме към степените Spätlese и Auslese. Завършихме с десертното Беренауслезе. Немският ризлинг е нещо като атомната физика – знае се, че е нещо забележително, но е по силите/сетивата на малцина. Дори, когато на етикета пише, че е сухо, той има лека остатъчна сладост, която да балансира високата киселинност, типична за немския ризлинги и изобщо за Германия като винарска страна. Селекцията включваше възможно най-добрите вина на Германия, разбира се и това, което пиша тук се отнася само за тях, а не за преобладаващата част немски вина, които се продават на пазара. Обикновеният потребител в Германия дори не е чувал за тези вина, не ги е пил, нито иска да ги пие някога, той дава средно по 2,50 евро за бутилка вино и за тях пие съответното качество.

Вината бяха като звезди, паднали в чашите ни, които заслепяваха сетивата ни. Трудно е да коментираш дълго време след като си пил ризлинг от 1974 година, демонстриращ без всякакви затруднения такава лекота, свежест и нито грам петрол!! Тук нямам фаворит, всички бяха .... Фреди Меркюри. Отдала съм се на издирването и транспортирането им до България.

И накрая снимка на една от залите, в която се провеждаха винените вечери в двореца:

Grogginess, Fatigue, Dizzines, Delayed nausea, and Gas.

Itis causing meals are generally accompanied with a 40oz malt beverage. If you are prone to I.R.D. you should not drive, operate heavy machinery, or testify within 24  hours.

I.R.D. hurts but not as much as falling on the pew Sunday morning.

Вторник, 19 юни 2007: Каберне совиньон излиза на сцената

Следващият ни ден започва прекалееено рано - трябва да съм готова в 7.30 часа. След около два часа път пристигаме в първото шато от днешната ни програма - Cos d'Estournel в Сен Естеф. 

На старо гасконско наречие Cos означава "хълм от камъчета." Кос д'Естурнел със сигурност е най-екзотичното шато, което можете да видите не само във Франция, но може би и по света, а създателят му - Луи Гаспар д'Естурнел, известен още като Махараджата на Сен Естеф - е влязъл в историята като една от най-забележителните личности на своето време. Елементите на източна архитектура, с които е обсипано шатото, най-известни от които са пагодите, свидетелстват за търговията му с Индия и Занзибар. Английският и руски царски дворове, както и този на Наполеон III, но и интелектуалци като Стендал и Жюл Верн са били заклети почитатели на Кос д'Естурнел. Само две години след смъртта на собственика му - през 1855 година - Кос е класифицирано като 2-eme Cru в класификацията на шатата от Медок и Грав.

След честа смяна на собствеността, днес Кос е собственост на Société des Domaines Reybier, управлявано от Жан-Гийом Прат, пра-правнук на Фернан Жинесте (собственик на шатото в началото на 20 век) и син на Бруно Прат - мениджър на Кос от 1970 до 1998 година. Жан-Гийом Прат е една от най-високо уважаваните личности в бранша. Ненатрапчив, сдържан, изискан, very British - като държание и акцент - както ще разбера след малко. Благодарение на него Кос днес е едно от най-реномираните шата на Бордо.

Не за първи път виждам Кос д'Естурнел, но за първи път толкова отблизо мога да видя невероятните елементи по всяко кътче на фасадата и зашеметяващата дърворезба на входната порта. Посрещат ни много мила възрастна дама и ... шум от багери. Някак си ми е смешно, че това е първото място, което искат да ни покажат. Мястото, на което се извършват огромни ремонти и промени (шатото се реставрира основно за първи път от два века насам и се строи подземна изба), а не фасадите с музейна стойност. Бордо държи да покаже, че се променя и че върви в крак с времето, а традицията и красотата могат да останат за кратко време на втори план - те съпътстват живота му от векове. Тъй като обаче моят живот в София се съпътства перманентно от гледки на изкопи и шум на багери, аз кимвам любезно и започвам деликатно да изтеглям групата към приемната.

Това, с което ме впечатлява тя е безпогрешният дизайн с прости елементи, но поразяващ стил. Всеки един детайл е толкова на мястото си, че чак моята малко хаотична балканска кръв забавя хода си. Качваме се на втория етаж на галерията. Ще дегустираме: Goulee 2006, Les Pagodes des Cos 2006 и Cos d'Estournel 2006.

Goulee 2006 е проект на екипа на Кос, започнал през 2003 и предаващ тероара на Северен Медок. Лозята се намират до Port de Goulee, откъдето и името на виното. Това, което ще ми прави впечатление през целия ден е силната тенденция да се обърне по-сериозно внимание на тероара на Медок, който винаги се е възприемал като по-нисша апелация от критика и клиентела. Виното е 80% каберне совиньон и 20% мерло. Кристално чистото присъствие на аристократично каберне совиньон веднага ме кара да застана нащрек. Ако такъв ще е тероара на Медок, то какво са чакали досега, се питам. Плодът малко напомня Нов свят, но за щастие само малко, деликатността на Бордо е запазена. Слуховете из бранша са, че виното още не може да стартира с пълна сила, защото не е евтино за един Medoc AOC и хората предпочитат да скочат направо на истински скъпите вина на Кос.

Les Pagodes des Cos е второто вино на Кос д'Естурнел. Второ в този случай не означава по-ниско качество, а вино от по-млади лозя. Преди да станат на 20 години на лозите е разрешено да работят само за "малкото вино" на шатото. Тук никой не се шегува с качеството, пазара или традицията (сещам се неволно за България и нейната лозарска драма, но бързо прогонвам тези мисли). "Пaгодите" са силно ароматни (отново това вълшебно каберне совиньон), мощни, с дълго тяло, силен и константен финал.

Проблемът на това вино, подобно на проблема на втория по успех в класа, на сребърния медал или на заместник-мениджъра е, че често първият е толкова опустошаващо добър, че не оставя почти никакво място за изява на втория. Така е и тук. Cos d'Estournel, макар и толкова младо - 2006 - е вино, което за секунда приковава цялото ви внимание. Отново всичко се дължи на каберне совиньон. Нека да поясня - тероарната изява на каберне совиньона в областите Сен Естеф и Сен Жулиен (забравете Пуйяк) ви дава такова чувство, каквото хората са изпитвали от ароматите на Грьонуй от книгата на Патрик Зюскинд "Парфюмът": с вас се случва нещо прекрасно, не знаете точно какво, но не искате то никога да свършва. Едва при тези вина може да се разбере защо цял свят така силно е искал да има свое собствено каберне совиньон. Ако все пак трябва да сме по-земни и да се опитаме да опишем ароматите на каберне совиньона от Сен Естеф, това са плътният и сочен аромат на касис, леко ориенталският на моката и ликориса, освежаващият на мента, силно минералният на мокър камък и невероятно атрактивният на прясно изпечена червена чушка (симфонията на този аромат може да бъде оценена по достойнство само от един българин. Преводачката ни озадачено ме пита какъв е този аромат, който така й харесва. Обяснявам, но не съм убедена, че ме разбират напълно).

След дегустацията при нас идва Жан-Гийом Прат - собственик и мениджър на Кос д'Естурнел. Както в случая с Полин Вотие в Шато Озон, отново сме едни от малкото щастливци, които имат шанса да видят собственика на шатото. Жан-Гийом Прат, както споменах, е един от най-големите в света на виното и хората си мечтаят да го срещнат. Предположението ми е, че дори и по време на Винекспо го срещат главно господата от Уайн Спектейтър. Провеждаме 15-минутен разговор и за моя приятна изненада той много добре знае къде е България и се интересува какво се случва в тази част от света. Естествено, надява се да продава и на българския пазар. За него, както за всички други големи шата е важен не обемът (всяка реколта на Кос се разпродава за около два дена в рамките на en-primeur-кампанията), а реномето на представляващия го.

Clos Manou - маниаците от Медок

Продължаваме към следващото шато от програмата ни. По предварителна информация знам, че за Кло Ману се говори като за "луди хора". Харесвам луди хора. Пътуваме към Сен Кристоли в Медок.

Влизаме в голям светъл и уютен двор, заобиколен от ниски постройки. Посрещат ни мъж и жена в работни дрехи. Това са собствениците на Кло Ману - Франсоаз и Стефан Диеф. Тъй като при тях е планиран обядът за деня и вече сме закъснели, влизаме в избата и представянето започва. Тук имам най-голяма нужда от превод, тъй като семейство Диеф не говорят английски, а пък държа да разбера какво точно ми казват, но нямам късмет: преводачката ни е скапана от вчерашния ден и едва си отваря устата. Добре, че знам какво е pigeage, elevage и т.н. Стефан започва да говори и малко по малко пред очите ми се разкрива картина, която, честно казано, свързвам по-скоро със Сонома Вали, отколкото с Медок: изключително високо качество на работа на лозето и в избата, внимание към всеки мъничък детайл, огромна любов към виното. Освен маниаци бих могла да ги нарека и кибернетици, алхимици и какви ли още не - с такова внимание се проучва влиянието на всеки детайл върху крайния резултат, но и не се пречи по никакъв начин на природата. Стефан има съвсем ясна представа какво иска да получи като краен продукт и какво трябва да прави за това. Принципът е, че абсолютно всичко се прави на ръка и то от неговата или от ръката на Франсоаз. Режат сами дори лозето си, защото подрязват всяка лоза различно (!??). Сортовете, които гледат на малкото си лозе (около 3 хектара лозя) са каберне совиньон, мерло, пти вердо и каберне фран.

От нещата, които стават в избата ще спомена само някои: две сортирания на гроздето, второто след като чепките са отделени на ръка; ръчна преса; студена мацерация преди ферментацията, прилагане на  метода saignee за подобряване цвета и плодовостта на виното; ръчно потапяне на шапката и т.н и т.н. За мен впечатляващо беше, че първото им вино - Clos Manou (правят и второ вино - Petit Manou) отлежава от 15 до 17 месеца в 100% чисто нови, главно френски, барици, а при дегустацията дори на 2006 не се долавя никаква доминираща дъбова нотка. Питам дали вината им са чак толкова мощни, че да могат така да "смирят" новите барици и тогава Стефан споделя мнението си за разбъркването на дрождите и прехвърлянето на виното от бъчва в бъчва. А то е отрицателно, смята го за намеса в работите на природата. Дрождите се разбъркват само в началото на отлежаването и виното не се мести от бъчвата, в която първоначално е сложено. Изважда се само за асемблажа, като преди това се подава малко количество кислород за раздвижване на дрождите. Виното не се бистри и не се филтрира. Стефан е твърдо убеден, че по този начин виното и дъбът се преливат едно в друго по най-оптимален начин.

Дегустираме Clos Manou 2006. Колко отдавна не ми се е случвало вино да ме заинтригува по този начин: дълбоко в същината си. Явно гледам с блеснали очи, защото Стефан предлага да сядаме на масата и казва, че ще донесе и 2005, 2004 и 2003. Трапезата е като домакините ни: едно от най-милите и естествени неща, които ми се случиха при посещението ни в Бордо. Радвам се да открия различните характери на реколтите и никак не се радвам да разбера, че още небутилираната 2006-та е изцяло продадена. Нищо чудно - Кло Ману е вино едновременно на всички цветове на дъгата и на пуризъм; на пищност и на дискретност. Кло Ману е вино, което се отблагодарява за всяка капка пот, пролята от създателите му.

Chateau Ducru-Beaucaillou 2eme Cru Saint Julien

Дюкру-Бокайу е едно от тези така величествени и монументални шата в Бордо, от които ви спира дъха. "Шато" е подценяване в случая; това, което се изправя пред очите ми си е замък. Историята на Дюкру-Бокайу може да се проследи чак до 13 век. Още през 18 век в замъка са били посрещани скандинавски туристи. Името му е комбинация от фамилията на един от собствениците (Дюкру) и наименованието на големите, обли камъни (Beaucaillou), които са основна част от тероара на шатото. Нетипично за Бордо е, че замъкът е построен директно над избата за отлежаване. През дългата си история шатото е преживяло и честа смяна на собствениците, но хубавото е, че те винаги са се отнасяли с голяма любов към виното и към сградата, която непрекъснато е била разширявана и достроявана. Един от собствениците на Дюкру е известният Натаниъл Джонстън, който през 1878 година усъвършенства bouillie bordelaise - разтворът, използван в борбата с милдю.

Апелацията Сен Жулиен се намира на естуара на Жиронд, между Пуйяк на север и Марго на юг. Вината на тази малка и компактна апелация, подобно на тези от Сен Естеф, носят силен тероарен отпечатък и невероятна елегантност. Тероарът е наистина толкова впечатляващ, че дори средно тренирани сетива могат да кажат дали това е един Сен Жулиен или не. И тук, както при Сен Естеф, каберне совиньон е така благоуханно, аристократично и опиващо, че сте в състояние да простите намръщената физиономия, на този който ги прави. А точно такава физиономия се носи насреща ми. Le maitre du chai. Всички, дори и французите между нас, се споглеждаме с тънка усмивчица. Този типаж сме го виждали много пъти. На плакати,  но с таке, мустаци и багет в ръка (тук тези атрибути липсват). Ръка ни подава типичният французин. След пет минути се оказва, че всъщност мосю е адски сладък, разговорлив и с много фино чувство за хумор.

Макар, че Дюкру-Бокайу не е никак малко шато (разполагат със сто хектара лозя, засадени с каберне совиньон, мерло и каберне фран) в избата се работи за постигането на максимално високо качество: възможно най-доброто грозде, съвременна технология (но и класически майсторлък), много внимание към детайла. И както става обикновено при виното, всеки има свое мнение за някои конкретни детайли. Тук това е малолактичната ферментация -провеждат я в резервоари, а не в бъчви. За по-голяма сигурност. Дегустираме Chateau Lalande-Borie 2006- висококачествено стилно Бордо; Croix de Beaucaillou 2006 - второто вино на шатото и разбира се Ducru-Beaucaillou 2006 - лукс, пищност и великолепие се носят от виното, овладени по чудесен начин от солидна структура.

ВИНЕКСПО 2007 е първото винено изложение, на което трябва да представя себе си, фирмата, в която участвам и българския пазар като атрактивна и плодородна почва за интересните и наистина големи френски вина.

Лично за мен изграждането на винената култура, писането за вино и обучението са къде по-интересни от търговията, но присъствието на изложения е задължително, така че си стягам куфарите и се отправям натам, накъдето между 17 и 21 юни 2007 ще се отправят над 45 000 посетители и над 2200 изложители - към Бордо. Без да искам да подценявам самото изложение това, което всъщност ме вълнува и радва особено е, че през първите два дена от престоя ми са планирани посещения в едни от най-големите шата в историята на виното. Благодарение на френските си партньори не усещам проблемите с настаняването, които всички около мен дискутират. Както при всяко мое пътуване до Бордо съм настанена в прекрасно шато от 16 век с огромна градина, в която имам чувството, че някой реже кипарисите поне от 50 години, с прекрасно старо магнолиево дърво и разбира се собствени лозя. Chateau Sauvage..e, voila.

Програмата за 18 и 19 юни е разнообразна и много добре съумява да покаже както аристократичността, така и ежедневието и тежката борба на средно статистическия винопроизводител от региона, за която толкова много се говори. Поради липса на време и място, пък и не искам да пренапрягам интереса на читателите, ще споделя само най-важните и интересни моменти.

Понеделник, 18 юни 2007: Среща с едни от най-великите вина на нашето време, в които напразно ще търсите каберне совиньон.

Обяд в Cheval Blanc.

Малко предистория: Premier Cru Classe "A" Cheval Blanc се намира в Сен Емилион, близо до Померол. Върху 37 хектара като че ли създаден за това тероар се отглеждат каберне фран и мерло. Белият кон (каквото означава името му на български) е едно от най-великите вина на наши дни, шато-икона, шато-легенда или както желаете да го наречете сами. Като стил той не е Померол, не е и Сен Емилион. Затова е толкова голямо вино, защото стои само за себе си и трудно се поддава на квалификация и дефиниция.

(Не се учудвайте, че няма да го намерите в Класификацията на Шатата от Медок и Грав от 1855 година. То не участва в нея, защото се намира на т.нар. Десен бряг на Жиронда, а към 1855 г. шатата от този бряг не са участвали в нея.)  

Думата, която отличава един Шевал Блан е баланс. За него често говорят като за произведение на изкуството, а тези, които могат да си го позволят го пият. Цената му няма горна граница. Бих могла да пиша още много за стриктността в работата на лозето, за перфекционизма и вниманието към всеки детайл в избата, но освен, че това се подразбира, то тогава не бих имала чувството, че говоря за изкуство.

Обядът, в който взимаме участие е част от ежегодното отваряне на вратите на Шевал Блан. Търговците в Бордо (negociаnts), които работят с шатото, могат да поканят част от своите клиенти на обяд, на който освен с кулинария на най-високо ниво, могат да ги поглезят и с вината на Шевал Блан. В нашия случай вината бяха: Le Petit Cheval 2001, Cheval Blanc 1996 и Cheval Blanc 1986.

Стил, класа, баланс, може би най-аристократичния израз на каберне фран, който съм имала щастието да пия. За Петит Шевал всички на масата сме единодушни, че това би трябвало да е ежедневното ни вино.

Това е най-класическо френското ми посещение от всички срещи през тези два дена. Поласкана съм, че засега миниатюрния винен пазар у нас е уважен, че въпросът колко Шевал Блан се продава у нас изобщо не се коментира и ... че се знае къде е България. Ако има лека отсянка на неудовлетворение, то тя идва от факта, че това е максимумът, който може да се види от шатото, дори по време на Винекспо. Не може да се влезе в избата (освен след дълго писане на писма от страна на търговеца в Бордо, с който работите), да се разгледа, да ви се обясни и разкаже, няма отворени врати в смисъла, в който го изживявам при следващата визита:

Chateau Ausone

Наречено на римския поет Озоний, който по своето време притежавал 100 акра лозя около Сен Емилион. Шато Озон днес се намира на малък хълм в южните покрайнини на Сен Емилион и притежава само 7,3 хектара лозя, засадени поравно с мерло и каберне фран. Един от най-престижните клиенти на Мишел Ролан.

Посреща ни Полин Вотие, дъщерята на собственика Ален Вотие. За разлика от мен, която трябваше да бъда облечена подобаващо за обяда в Шевал Блан, Полин е с тениска и бермуди. Сдържано, но приятелско държание и невероятно търпеливо отговаряне на всичките ни въпроси. След като ни показва избата, в която се винифицира в големи дървени съдове, се отправяме към избата, в която отлежават вината. В първия момент всички мълчим благоговейно. Ако има място, което да олицетворява история на виното, то ние се намираме вътре в него... ще го осъзнаваме по-късно. Фотографът ни се втурва да снима, а останалите започваме да се разхождаме из 5 века история. Първото, почти мистично, изживяване е, че не попадаме в изба, а в нещо друго, но не знаем какво. Бели варовикови скали, дълги разклоняващи се коридори, дебели колони, следи от някакви инструменти по стените, рисунки ...рисунки ???

Обръщам се към Полин, която ни гледа с усмивка и питам какво е било това помещение. Каменоломна, отговаря тя. По-скоро три каменоломни от различно време: от 16, 18 и 19 век. Камъкът в бил ключов икономически фактор в историята на Бордо още от времето на Римската империя. А откога това помещение се използва като изба? Не е сигурно, но първият писмен източник е завещанието на Пиер Шатоне (предшественик на семейство Вотие) от 1728 г., в което се споменава помещение, използвано за ферментация и отлежаване на вино. Стените са доста бели, което е нетипично за една изба, но преди да задам и този въпрос, Полин казва, че наскоро са чистили камъка. Инсталирали са също така уред, който улавя и извежда навън изключително високата влажност от избата. В едната каменоломна са били отглеждани гъби в началото на миналия век.

Отправяме се към един ред от изби и аз започвам да схващам, че всичко е прекрасно, защото ще имаме и дегустация, а именно Chateau Ausone 2005 от барик! Действие, извършено от не повече от 100-тина човека от целия свят. Реколтата все още не е на пазара, но тези от вас, които следят виненните събития по света си спомнят истерията, предизвикана от сензационно добрата реколта 2005 в Бордо. И от сензационните й цени, разбира се (за сравнение: цената на бутилка Шато Озон за "нормалната" 2003 е ...2 033,20 евро). Докато другите около мен благоговеят, аз се опитвам да концентрирам сетивата си върху това, което е в чашата ми. В момента, на тази крехка възраст, мерлото се усеща на пръв план с копринената си елегантност. Някъде в далечината, като приказен фон, се долавя ефимерната благоуханност на каберне фран в най-добрата му форма. Поради липсата на каберне совиньон както Шевал Блан, така и Шато Озон покоряват с една невероятна мекота, благост и като че ли женственост. Няма я тази бойна готовност, която се усеща при младите вина от другия бряг, на  която са необходими десетилетия, за да се обясни, че война няма да има. Но тази мекота не бива да заблуждава по отношение на дълголетието на вината от Десния Бряг: те имат поне толкова дълъг живот, колкото тези от Левия бряг. С годините развиват комплексни и многопластови аромати на гора, шубрак, гъби и богат червен горски плод.

След избата Полин ни завежда в Параклиса на Озон, с който шатото е толкова известно. Магдаленският Параклис датира от средата на 14 век. Към него има и гробище и подземен олтар. Поради малкия им размер се предполага, че са принадлежали към намиращия се наблизо манастир Сент-Мари дьо Фусиниак. От 1791 година те са частна собственост и принадлежат към Шато Озон. Набожната баба на Полин иска всяка седмица да се отслужва меса в Параклиса, както и да се използва за сватби и погребения. На излизане получаваме две изключително ценни книги за Шато Озон и за Параклиса, диск със снимки и папка, в която има информация за шатото и за реколта 2006 , както и фотография на избата с бъчвите, която можете да си сложите в рамка. Французите нямали отношение към клиента, така ли беше?

(следва продължение)

Wir sehen hier ja immer weniger Fernsehen, weil es meistens definitiv nichts gibt das mich genug interessiert um mein Buch aus der Hand zu legen. Aber Neues aus der Anstalt ist ein absolutes muss.

Aber zum gestrigen Abend. Also die Gemeinde Schönberg hatte den Auftritts Schramms im Gotel Stadt Kiel arrangiert. Wir sahen sein Bühnenprogramm "Thomas Bernhard hätte geschossen" und waren begeistert. Dieser Mann ist einfach brillant. Mit wenigen Stilmittel und einer ausgesprochen elastischen Mimik schlüpft er in verschiedene Rollen. Sei es der Oberstleutnant Sanftleben, der über die Kriegseinsätze plaudert. Ein Zitat: Am Ende des Soldaten Alltag steht schon mal der Tod! Oder sei es der hessische SPD`ler August, der aus der Sicht des Arbeiters im Ruhestand Missstände in Altenheimen wahrnimmt, oder die Tagespolitik kommentiert. Seine Paraderolle dürfte der wütende, kriegsverzehrten Rentners Dombrowski der an dem mangelnden Interesse der Menschen zum Widerstand verzweifelt und in Erwägung zieht einen Pharmareferenten zu erschiessen um ein Zeichen zu setzen. Schramm ist brilliant und absolut sicher. Er interagiert mit dem Publikum und löst eben so Lachen wie tiefe Betroffenheit aus. Das war ein absoluter Hochgenuss.

Leider waren die Veranstalter nicht von der selben Qualität. Im Hotel Stadt Kiel wurde in diese Veranstaltung gequetscht was so geht. Da war es denn den Verantwortlichen auch egal das einige Gäste nichts sehen konnten, sondern die Verantstaltung als Hörspiel erlebten. Die Pause betrug dann auch bald 25 min damit ja reichlich verzehrt werden konnte. Das war sehr nervig. Und ehrlich gesagt: Wenn die versucht hätten uns auf die Plätze zu verfrachten auf denen mensch gar nicht sehen konnte, hätte ich einen Aufstand gemacht, dass Herr Dombrowski stolz auf mich gewesen wäre.

Ich fand es übrigens klasse, dass Herr Schramm am Ende der Vorstellung seine Kritik gegenüber den Veranstalter aussprach und sich davon distanzierte mit diesem Vorgehen etwas zu tun zu haben.

Trotz des vollgestopften Raumes war es ein toller Abends, den ich sehr genossen habe.

Seit Januar hat mich die Vergangenheit wieder im Griff und neben den alten Dämonen kriechen auch wieder die alten Krankheiten aus dem Sumpf. Asthma, ist wieder da! Gestern habe ich wieder einmal einen Fressanfall gehabt. Dazu die Depressionen und dieser innere Zweifler der sofort bei der Hand ist um mir hämisch zu zu raunen: "Du schaffst es eh nicht! Du bist schwach! Du solltest gleich aufgeben." Heute morgen habe ich entschieden, dass dieser innere Zweifler mich nicht klein kriegen wird. Ich werde weiter machen mit meiner Diät und ich werde weiter an meinen Altlasten arbeiten um endlich endgültig los zu lassen. Des weiteren werde ich mich weiter engagieren und auch weiter mein Leben so einrichten das Zeit ist um für andere da zu sein. Denn das ist es was ich will. Ich möchte ein erfülltes, gesundes und soziales Leben führen und meine Arbeit auch so gestalten.

Dazu gehört das ich oft zurück gehe in die Vergangenheit und alle alten Trauma aufarbeite. Das ist hart und manchmal bringt es eine Zeit in der mir alles sehr dunkel erscheint, aber das erwarte ich und damit werde ich immer besser umgehen können. Und was ganz wichtig ist, ich bin nicht alleine. Mein Liebster und die Leute von der Nachbarschaftshilfe sind da, auch die Leute von der Aloini und noch ein paar andere, die mich unterstützen. Das ist gut zu wissen.

Als ich mich zuerst daran machte mein Leben zu verändern und es so einzurichten das ich mich darin wohl fühle stand ich alleine da. Das war eine schlimme Zeit und diese Einsamkeit möchte ich nie wieder erleben.

Heute habe ich bei AIQUM auf Neustart gedrückt. Und es war als wenn ich nicht nur in Sachen Abnehmen einen Neustart mache, sondern als wenn ich insgesamt noch einmal neu starte.

Heute nachmittag konnte ich entspannen. Wir sind spazieren gewesen und die Sonne, sowie ein herrlicher Fördeblick taten mir gut. Wir haben fotografiert und es sind ein paar schöne dabei herum gekommen. Dieses hier finde ich für meine momentane Situation sehr treffend.

Vor 8 Jahren bin ich nach Kiel gezogen und überzeugter denn je, am richtigen Platz zu sein. Hier habe ich zu mir gefunden und habe Menschen gefunden die wie ich denken. Ich weiß noch wie wir damals nur einen Ausflug nach Kiel machten und als wir in die Stadt fuhren war da auf einmal eine Stimme in mir die ganz bestimmt sagte:

Und das bin ich meistens auch, und damit ich es auch weiter bin muss ich mit meinen Altlasten arbeiten.

Zutaten:

• Pasta nach Belieben (Mein Favorit ist ganz klar Vollkorn, da es einfach kerniger ist.)
• 1 Knoblauchzehe
• 1 Tüte passierte Tomaten
• ca 100g Schrimps aus dem Kühlregal
• Salz, Pfeffer, Paprika, italienische Kräuter

Zubereitung:

Pasta nach Packungsanleitung garen. Knoblauchzehe abziehen, fein hacken und in etwas Olivenöl andünsten. Passierte Tomaten dazugeben und bei kleiner Hitze etwas einköcheln lassen. Kurz vor dem Servieren, Schrimps in der Soße warm werden lassen. Mit Gewürzen und Kräutern abschmecken. Sauce zur Pasta servieren.