Прочетохме „Пухкава приказка" на LeeAnn, и както бях обещала, ще споделя впечатленията си от нея.

В продължение на няколко следобеди и вечери, Анди я изслуша с интерес, умили се на картинките и даже направи няколко коментара - там, където най-силно го впечатляваше. Той е само на четири години, но по отношение на книжките слуша и следи действието така, както малко деца на тази възраст успяват да го правят.

Изслуша я с удоволствие, защото е мелодична, много мелодична. Изчела съм безброй страници на глас - на моите деца - и мога да сравня. Освен това, се разказва за облаци, ветрове, бури и гръмотевици - все неща, които иначе го плашат, защото са далечни и непознати, големи и шумни, такива, които не можеш да контролираш или да се скриеш от тях, да си запушиш ушите и да не ги чуваш, когато се появят. Обаче в книжката на LeeAnn те не са такива. Там са весели, смешни, играят си, чувстват, и като ги видиш по този начин, като че ли наистина стават по-малко страшни.

Докато той слушаше за „уобуаците", както звучи от него думата облаци, аз пък откривах във всеки ред човекът, който стои зад написаното - LeeAnn детето и LeeAnn майката. Това обаче беше до към средата на книжката. После реших, че по-правилно ще е да не търся зад текста автора, а да постъпя като Анди и просто да се потопя в мелодията.

А мелодията не прекъсва. Продължава да се лее и дори след края на приказката остава да звучи в главата ти. Без нито една нотка фалш (в смисъл - няма нещо казано не така, както е дошло отвътре само за да се хареса на някого). Та, според мен, книжката е ценна именно с това - излязла е от сърцето и уцелва право в сърцата. Всеки, който носи истинско, голямо сърце.

Освен генетично вродената склонност към определени неща, в таланта включвам и възможността да намериш вярната цел, към която да се стремиш. Това е важно, защото със сигурност всеки човек се ражда с определени наклоности, но много често те остават неоткрити или недоразвити.

Упоритост, постоянство и последователност изглежда, че се припокриват, но за мен те се допълват.

Упоритост е нужна, за да не се отказваш от преследването на поставената цел.

Постоянство е нужно, за да не намаляваш темпото, с което си започнал (не става дума да препускаш винаги през глава). Намалиш ли темпото – губиш скорост. Като загубиш скорост – или изпадаш или намираш друга посока, за която е нужна по-ниска скорост и по-малко енергия, а това те отклонява от целта и прави пътя до нея по-дълъг.

Последователността е необходима, за да не променяш посоката и да не сменяш целите. Ако се захванеш с нещо и не го довършиш или не го направиш както трябва още първия път, и се захванеш със следващото нещо, което ти се струва по-лесно, немунуемо ще настъпи момент, в който и това по-лесно ще ти се стори трудно и ще го зарежеш и ще минеш на следващата “цел” и така без да се усетиш ще се окаже, че се носиш с бясна сила по течението. Това е загуба на време и общо взето погубва таланта. А всеки човек има талант. Все за нещо. Не става дума да си виртуозен музикант, шантав художник или уникален словоредител. Има хора, чиито талант е предвиждането на предстоящи събития и промени, за други талант е общуването със себебподобните; има хора, чиито талант е пазарлъка и т.н. Дори, ащо щете, създаването и навличането на неприятности е талант, който съдържа в себе си огромна енергия, която ако бъде впрегната рационално и в правилна посока, би дала добър резултат.

Друго важно за последователността: раздели пътя до целта на малки крачки. Върви уверено и ги измини всички до една. Дори да можеш да пропуснеш стъпка – не го прави. Остани на това стъпалце за малко, но не го прескачай. За истинския успех е важно да си стъпил на всички стъпала, да си минал през всички етапи. На всеки етап се случва нещо, което можеш да разбереш, осъзнаеш и оцениш, само ако си би там. И когато пораснеш и минеш нагоре – ще можеш да управляваш тези, които след теб ще стъпят на това стъпалце. А това също е важно за успеха: да знаеш какво да очакваш и какво да изискваш от тези, от които зависиш. Защото никой не стига до успеха сам. Винаги зависи от още хора. Много хора.

Положителната нагласа едва ли трябва да се разяснява. Положителна нагласа означава да подходиш с вяра, да вършиш нещата правилно и добронамерено. Това, което правиш днес, ще ти се върне утре. За доброто ще почакаш известно време, но лошото се връща многократно и то веднага. Не става дума да бъдеш наивен, да правиш добро на всеки срещнат и да вярваш на всеки срещнат. Става дума за баланс – удобен и подходящ.

Аз, лично, винаги подхождам към хората с добро. Така съм устроена и много често това предпразполага и успокоява и най-зле настроените хора. Това е въпрос на характер и на личен избор. Но при всички случаи смятам, че положителната нагласа е много по-полезна от отрицателната.

Късметът няма нужда от коментар. Без него не може. Но той е производна величина от всичко останало. Колкото повече имаш от другите неща, толкова повече късмет ще се завърти покрай теб.

Кога си успял? Как да разбереш, че си успял?

Ако постигнатото ти носи удовлетворение и знаеш на къде да продължиш – значи си успял. Засега. С тази цел. След нея те чака следващата, после следващата.

Има ли пълен краен тотален окончателен успех? Не. Успехът е нещо, за което трябва непрестанно да работиш и да се бориш.

Има ли хора, успели във всичко? Определено не. Успехът иска жертви. Успех се гради с компромиси. За да си много добър в нещо, трябва да му отделиш цялото си време и енергия, като от това неизбежно ще пострада нещо друго или някой друг. Ти избираш кого и какво да принесеш в жертва на успеха си.

Хората са най-различни и по най-различен начин разбират успеха. Имам много познати и приятели, които по моите критерии са успешни хора. Имам много познати и приятели, според чиито критерии аз съм успешен човек. Успехът е нещо субективно и зависи от конкретния индивид, от поставените и постигнатите цели.

Но, мисля си, че удовлетвореността от постигнатото и ясната представа за посоката са добро мерило и добър ориентир.