Capítulo 4: Un nuevo mundo.

La sensación que tuvo Madeleine al cruzar la puerta fue como la de estar en el vientre de una madre. La comodidad era la máxima, no habían ruidos, ni golpes ni sensaciones negativas. Todo era paz y calma. La noción del tiempo era imposible de medir. No sabía si había estado mil años o un segundo en este estado de letargo, pero en un momento dado cerró los ojos con mucha fuerza.

Cuando abrió los ojos, se despertó encima de una nube. A su lado estaba John con los ojos cerrados. A los pocos segundos John abrió los ojos, miró a su alrededor dando varias vueltas sobre sus talones y empezó a reír. Era una risa escalofriante.

Madeleine se alejó de John alertada por un instinto. Quería preguntarle muchas cosas, pero sabía que John era peligroso, y era mejor dejarle solo.

- Contempla mi mundo. Mi espera dará sus frutos – John hablaba lleno de orgullo, como el que se ha ganado el pan tras varios días de trabajo – Tenía pensado matarte – al oír estas palabras una gota de sudor recorrió su espalda -  pero no lo voy a hacer. Prefiero que tengas una vida llena de penurias en Faerûn.

Dicho esto John empezó a reír bastamente, sujetándose la tripa con una mano y señalándola con el dedo con la otra. Madeleine estaba confundida, no sabía de qué iba el juego ni qué esperaba de ella. Ni siquiera sabía que era Faerûn. Solo sabía que estaba en el cielo.

De pronto John dejó de reír. Sacó una daga de su cintura y agarró con una mano la máscara de su colgante.

- Aparece – ordenó mirando al suelo.

Poco a poco unas alas muy grandes y con las plumas muy blancas empezaron a emerger del suelo nuboso. Poco a poco fue saliendo el cuerpo entero, dando lugar a un ser humanoide, desnudo y sin sexo. Era muy delgado, con la tez muy pálida y los ojos negros. Portaba con una mano una espada gigantesca, más grande que la propia Madeleine. En la otra mano llevaba un escudo pequeño del tamaño de un plato.

Nunca había visto a un ángel, pero sabía que enfrente tenía a uno.

- Te ordeno que me lleves al suelo, ser despreciable – dijo John agarrando su daga fuertemente y apretando los dientes.

- Yondibler, bienvenido a este mundo. Mi señor me ha enviado a por ti. Partiste con un corazón podrido y corrupto y vuelves con uno pleno de bondad – la voz del ángel era suave como una melodía.

John rió falsamente tres veces, y acto seguido apareció detrás del ángel y le clavó su daga en el cuello. Al ángel no le dio tiempo a reaccionar y cayó muerto en el suelo. Madeleine no pudo más que mirar con horror aquella escena y preocuparse por su futuro.

Al poco tiempo aparecieron más ángeles del suelo, hasta un total de diez. Alzaron el vuelo y se alejaron un poco. Madeleine vio como dos ángeles señalaron con el dedo a John y pronunciaron unas palabras indescriptibles. Al instante siguiente, de un ángel salió una bola de fuego y de otro un rayo.

El rayo golpeó el pecho de John, causándole una quemadura bastante débil, mientras que la bola de fuego falló su objetivo al dar John un salto hacia atrás.

Dos ángeles se separaron del grupo y volaron hacia Madeleine. Los otros seis ángeles cayeron en picado hacia John.

Madeleine se había quedado petrificada ante la cadena de sucesos que ocurrían a su alrededor desde que cruzó la puerta, por lo que no pudo ni mover un dedo cuando los ángeles la capturaron. No obstante, no la hicieron ningún daño. Se la llevaron por entre las nubes. Mientras se alejaban de la batalla, a Madeleine le dio tiempo a ver como John mataba a los otros ocho ángeles con su daga.

- No temas señora – le dijo el ángel de la izquierda – los ángeles no pueden morir. Dentro de unos días volverán a resucitar para servir a nuestro señor.

- ¿Dó…dónde…? – Madeleine trató de formular una pregunta pero aun estaba bajo un shock mental.

- Estas en casa – le dijo el ángel – te llevamos ante nuestro señor para ver que hacemos contigo.

Autor: Germán Pérez Campo, 30 de Agosto del 2008.

Capítulo siguiente:
Capítulo 5:

Capítulo 3: Viaje indeseado.

Era muy de noche cuando Madeleine se presentó en el lugar del encuentro. Como bien le dijo John, iba sola. Abrió la puerta de su coche y salió a un descampado donde una figura se encontraba esperando. Sólo se podía ver su negro contorno bajo la luz de la luna.

- ¿John? – Preguntó con voz ahogada - ¿Eres John?

- Ven – le ordenó la figura - ¡Rápido!

Madeleine se apresuró, a pesar del tono amenazador con el que le llamaba la persona que tenía delante. No sabía decir por qué, pero a pesar de la extraña situación en la que se encontraba desde que le salvó de los indigentes, solo quería estar con John.

Cuando llegó a su lado, vio a John con ropa radicalmente distinta. En vez de llevar unos pantalones militares raidos, portaba unos pantalones negros muy anchos y nuevos. En vez de llevar el abrigo de mujer agujereado llevaba una espacie de camiseta sin mangas de color blanco, nueva también. Y en vez de ir descalzo llevaba unas botas de cuero. También llevaba unos guanteletes de cuero y un collar muy fino con una máscara colgando de él.

- Ya estoy aquí… - Empezó a decir Madeleine, pero no le dio tiempo a acabar su frase. Aun no había terminado de pronunciar “aquí” cuando se dio cuenta que John le estaba besando.

Madeleine puso cara de sorpresa y se le aceleró el pulso. Pensó que este beso sería un beso sin nada especial, que este beso no traería problemas ni lamentos, que solo se trataba de un beso inocente… pero estaba muy equivocada.

En cuanto los labios de John se despegaron, su semblante cambió tan radicalmente como lo habían hecho sus vestiduras. Ahora tenía una mirada fría, y todos los músculos de su cara tensos como el acero.

- Llevo esperando este maldito momento durante muchísimo tiempo – Empezó a decir con una voz muy grave, como la de un demonio – Por fin mi espera dará sus frutos. Faerûn entera temblará ante mí…

- ¿John? – Titubeó la mujer - Me estas asustando un poco… ¿por qué no me miras cuando te hablo?

Pero John no le hacía caso. Sus ojos estaban fijos en una bolita de mil colores del tamaño de un puño que flotaba en el aire y que antes no estaba. Madeleine se abrazó a John. Nada de esto era normal y estaba muy asustada.

Para su sorpresa, sus brazos y sus manos se toparon con un cuerpo gélido que le heló la sangre y la asustó más aun.

- ¿Qué está pasando? – Le gritó asustada.

- ¡Calla puta! – Grito John con una voz tan grave como la de un dragón mientras le golpeaba en la cabeza con su puño cerrado. Madeleine se cayó al suelo a siete metros de donde se encontraba.

La esfera cada vez se hacía más grande. Pasó de tener el tamaño de un balón de futbol al de un coche en apenas tres segundos.

Mientras Madeleine intentaba levantarse del suelo a pesar del aturdimiento del golpe. No sabía que estaba pasando y no veía con claridad. Sin saber porque empezó a caminar hacia delante.

La esfera era cada vez más y más grande, hasta absorber al descampado con Madeleine y John dentro. Una explosión de luz hizo que pareciera de día a varios kilómetros a la redonda durante varios segundos. Cuando la luz se apagó, en el descampado había una puerta de roble morado del tamaño de una casa de dos pisos. La puerta estaba totalmente abierta y se veían nubes al otro lado del marco de la puerta.

Madeleine aun no podía ver bien. Delante de ella se encontraba un cielo azul y pensó que estaba delirando. También pensó que todo era un sueño. John no existía y no se habían besado. John no existía y no le había pegado.

- ¿Qué coño estás haciendo? – Le preguntó John al ver que esta caminaba torpemente hacia la puerta - ¿Acaso quieres entrar? ¿Quieres ir a Faerûn? ¿Eso es lo que quieres? – sus gritos se podían oír desde muy lejos, y su grave voz asustaba hasta a las piedras.

Madeleine no podía hablar, cada vez que intentaba articular una palabra aparecía un dolor insoportable en su cabeza, por lo que siguió caminando hacia delante.

- ¡¡Pues si quieres entrar dilo!! – Gritó John mientras se acercaba a ella haciendo grandes aspavientos y soltando una risotada – Hoy Faerûn recibirá a una puta nueva – Dijo mientras le agarraba con una mano el pelo y con la otra el cinturón de sus vaqueros. Levanto ambos brazos por encima de su cabeza y arrojo a Madeleine dentro de la puerta como si fuera un balón medicinal. Acto seguido, John entró por la puerta.

Tras varios segundos un coche patrulla llegó al lugar y paró a una veintena de metros de la puerta. Del coche salieron dos policías.

- ¿Pero qué cojones es eso? – dijo uno de ellos mientras se acercaba a la puerta.

- Dani, no te acerques demasiado – aconsejó el otro – el que llamó a comisaría dijo haber oído la voz del diablo, y todos hemos visto la bomba de luz…

De repente, un haz de oscuridad tapó todo. No había ni un ápice de luz. Era la oscuridad total. Tras unos escasos segundos se volvió a ver la poca luz de la luna y de las sirenas del coche patrulla. La puerta ya no estaba ahí.

Dani miró a su compañero temblando de miedo

- ¿Será este el fin del mundo?

Autor: Germán Pérez Campo. 31 de Julio del 2008.

Capítulo siguiente:
Capítulo 4: Un nuevo mundo.

Era una noche de verano con fuertes vientos. La temperatura era idónea, ni demasiado frio, ni demasiado calor. Se podía ver grandes nubarrones que cubrían la luna y las estrellas y amenazaban con empezar a lanzar relámpagos. Había estado lloviendo toda la tarde y el suelo estaba mojado, pero ya no llovía más. Se podía respirar la humedad en el aire junto con la contaminación de la ciudad.

Una papelera de aluminio iluminaba la callejuela con grandes llamas de fuego mientras un grupo pequeño de indigentes se calentaban las manos y avivaban el fuego continuamente con viejos periódicos y cartones, para que el fuerte viento no lo apagara. De vez en cuando calentaban sus estómagos dando lingotazos a una botella de vino peleón.

El grupo de indigentes hacía mucho ruido con sus risotadas y frases absurdas, pero Gon pudo oír perfectamente como el ruido de unos tacones se acercaba. Dirigió su mirada y vislumbró a una mujer alta y esbelta caminando con prisas. Portaba un bolso de piel y un vestido lujoso. Sus tacones eran altos, hechos de un material negro y brillante. La mujer miraba al suelo y de vez en cuando lanzaba fugaces miradas al frente. Parecía asustada.

- ¿Dónde va usted, señora? - preguntó Gon cortándola el paso.

La mujer titubeó un “quita” mientras intentaba seguir su camino con la mirada baja.

El grupo de indigentes se empezó a animar y le lanzaron algunos piropos que hubieran ruborizado incluso a las más fulanas.

Rápidamente la señora se alejó junto con su ruido de tacones, y Gon y otros dos indigentes fueron detrás de ella, poseídos por unas pequeñas carcajadas que ponían los pelos de la mujer de punta.
La mujer lanzó una mirada de pavor hacia atrás para ver quien le seguía y acto seguido aceleró el paso todo lo que sus tacones le permitían. Era evidente que le costaba caminar por el suelo mojado, y de vez en cuando se resbalaba. Los brazos de la mujer parecían un péndulo intentando estabilizarla.

- ¡Cuidado, que te vas a caer! - dijo un indigente entre risas

El grupo de indigentes estallo en ruidosas risotadas, y a los tres perseguidores se le unieron el grupo entero.
La risa de los indigentes se cortó en seco cuando la mujer metió la mano en el bolso y sacó un tubito pequeño y alargado.

- Danos todo lo que tengas o te rajamos - Amenazó uno de los indigentes mientras sacaba su navaja.

- Me… me acaban de robar… - titubeó la mujer con la voz a punto de llorar - no me hagáis daño por favor.

El grupito estalló en carcajadas y se acercó amenazadoramente a la mujer. En un torpe intento de huir, la mujer se dio la vuelta y corrió, pero con tan mala suerte que le patinó un tacón y se cayó ruidosamente al húmedo y frío suelo de la callejuela. El tubito alargado se le escapó de las manos y se alejó rebotando por el suelo. La mujer intentó levantarse, pero los indigentes ya le habían rodeado.

De repente, dos golpes secos sonaron al unísono. Los indigentes se dieron la vuelta y vieron a otro mendigo que acababa de aparecer, como por arte de magia. Su llegada no sorprendió a los indigentes tanto como a la mujer.

La mujer, que aun estaba en el suelo, se fijó que iba descalzo. Según levantó la mirada vio que era un joven varón que vestía unos pantalones militares raidos y un abrigo de mujer tan viejo que parecía sacado de un museo abandonado. El abrigo tenía varias grietas debido al uso y al paso del tiempo, por donde asomaban algunos músculos. Las mangas estaban cortadas a la altura de los hombros, dejando salir dos brazos extraordinariamente musculosos. Su barbilla era cuadrada e imberbe, y entre los labios asomaba un cigarrillo de liar encendido. Sus ojos eran de un color pardo y muy brillantes, y el pelo era muy corto y negro. En sus orejas colgaban cinco pendientes, dos en la derecha y tres en la izquierda.

El nuevo hombre dio una larga y ruidosa calada a su cigarrillo. Se hizo un silencio prominente. Algunos de los indigentes miraron hacia el suelo con cara de arrepentimiento. Un par de ellos se alejó haciendo un ruidito de decepción.

- Gon… ¿Qué le estáis haciendo a esta mujer? – dijo el mendigo musculoso, mirando atentamente a la mujer.

- Nada, tío. Sólo nos estábamos divirtiendo un rato, pero no la íbamos a robar…

La mujer aprovechó para levantarse del todo.

- ¿Dónde vives? – Le preguntó apartando el cigarro de su boca.

- Vivo en la urbanización Alpina – contestó nerviosamente, buscando con la mirada el tubito que se le había caído.

El mendigo dio unas zancadas y cortó el paso a los dos indigentes que se alejaban.

- Venga, darme algo de dinero – dijo tendiéndoles la mano.

El grupo de indigentes se hurgo en los bolsillos y le dieron un puñado de monedas al musculitos.

- Dos… ocho… - empezó a contar las monedas - diez con cincuenta… doce… Suficiente.

El mendigo se acercó a la mujer y le tendió el puño sujetando las monedas.

- Esto es para ti, para que… - empezó a decir el mendigo.

La mujer  hizo un movimiento rápido con su brazo y le fumigó la cara con el botecito. Parecía ser un espray anti violadores.

-… puedas pagar un taxi hasta tu casa – terminó la frase sin siquiera parpadear por la loción del espray.

- ¿No te escuece? – preguntó incrédula la mujer, mientras retrocedía patosamente hacia atrás.

- Vete a casa – le apremió el mendigo, mientras le ofrecía el dinero.

Autor: Germán Pérez Campo, 30 de Julio del 2008.

Capítulo siguiente:
Capítulo 2: Mala compañía.

Andrew Wyeth

Тъй, минахме Трилогията на мрачния елф, въведох незапознатите в света на Салваторе, значи следва продължението, в което ще минем напред в историята на Дризт. Трилогията, която сега ще разгледам всъщност е първата трилогия, излязла на пазара под автор Салваторе и свят Forgotten Realms. В нея оригиналният замисъл първо е бил Уолфгар варварина да бъде главен герой, но този план е бил убит в зародиш от по-умните фенове, харесали много повече Дризт.

Най-малкото, защото всеки втори главен герой е варварин, а мрачен елф е меко казано рядка гледка за оригинален главен герой. Наистина умни фенове.

Така, без повече забавяне, нека ви представя Това, Което Щеше Да Бъде, Но С Времето Се Поправи И Стана По-Добро –

The Icewind Dale Trilogy (Долината на мразовития вятър)

#1 The Crystal Shard (Кристалния отломък)

Балорът Ерту търси нещо. Не може да се добере до него и е особено разочарован да чуе, че един демон на доброто е запратил предмета през равнините на съществуванието и той е попаднал в Материалната равнина, изгубен в дълбините на снежните преспи в Долината на мразовития вятър.

Магьоснически чирак без никакви способности да стане магьосник убива господаря си, излъган от група амбициозни магове, които измамват и него и го оставят да умре от студ в подножията на Гръбнака на света.

Чиракът открива предмета. Акар Кесел открива Креншинибон – Кристалния отломък.

В същите земи варварските племена се обединяват, за да нападнат Десетте града. Мрачният елф Дризт До’Урден разбира за плановете им и с помощта на полуръста Риджис, той събира хората от Десетте града и джуджетата от Грамадата на Келвин, предвождани от най-добрия му приятел – Бруенор Бойния чук, и обединените сили разгромяват варварската армия. Един от оцелелите варвари е младо момче на име Уолфгар, което е взето по милост под крилото на Бруенор и бива обучавано за ковач от джуджето. Пет години по-късно, Бруенор дарява Уолфгар с най-изкусното си творение – магическия чук Щитозъб, и го предава на Дризт, за да го обучи в изкуството на битките.

Междувременно, Акар Кесел става марионетка на Кристалния отломък и събира своя армия от орки, гоблини, вербези и огрета, а за свои военачалник поставя навлезлия в Материалната равнина Ерту. Армията на Кесел унощожава някои от Десетте града, окупира други и обгражда столицата Брин Шандер, искайки от Касиус да се предаде, за да може магьосника да започне да събира и армия от хора. Дризт и Бруенор, научили по-рано за Кесел, но останали нечути от хората на Десетте града, приготвят собствената си съпротива. Уолфгар заминава за земите на варварите, където побеждава Хийфстаг и става крал на обединените племена (или по-скоро на оцелелите племена). Той повежда варварите към армиите на Кесел и те, заедно с армиите на Десетте града и на джуджетата, отблъскват чудовищата, докато Дризт и Риджис проникват в кристалната кула, за да търсят основата на армията – самия Кесел.

В крайна сметка доброто надделява, Кесел е убит, Креншинибон – погребан под снеговете и камъните на Грамадата на Келвин, а Десетте града оцеляват. Уолфгар сключва съюз между градовете и варварските племена, за да възстанови загубите и в двете общности, след което преотстъпва мястото си на крал на стар приятел. Междувременно, Бруенор изиграва Дризт и го подмамва да му обещае да потърси с него Митрал Хол – изгубените джуджешки зали.

Край на историята. Сега, книгата е наистина добра. По мое мнение, най-добрата на Салваторе. Първия му опит е бил най-успешен, защото е бил пълен с идеи. По-късно всичката креативност отива за риба и всичко в книгите се повтаря едва ли не дословно. Но нищо в тази книга не повтаря стари, защото преди нея няма нищо, което да може да се повтори – тя е уникална и неразвалена.

Добри моменти в книгата са изковаването на Щитозъб и битката Дризт-Ерту. Началните отношения Дризт-Уолфгар също са интересни. Като безумно скучни мигове мога да определя самото присъствие на Уолфгар, който е възможно най-ненужното същество във всички книги на Салваторе. Защо изобщо го има?! Разбирам, че той е бил първоначалната му идея за герой, но ми е писнало от герои-варвари, а вместо да има по-малко роли в книгите, след като Дризт му заема мястото, напротив – Уолфгар се появява все по-често и дори понякога за него се отнася цяла или половин книга повече, отколкото за другите герои! Къде е логиката в това?

Имам да казвам по нещо и за превода – какво, по дяволите, е „людоед”? Когато за първи път прочетох книгата, си бих главата, докато се мъчех да си спомня подобна раса. Но не – то не е людоед, а ogre. Какво? Трудно е да се напише „огре” ли? О-Г-Р-Е. Просто и лесно, дори отнема по-малко пространство и време от Л-Ю-Д-О-Е-Д. Зная, че Инфодар иска всичко да е българизирано, но при наличието на над 1,000 вида същества, трябва да използвате и чуждици или фентъзи термини и думи – ами ако наистина имаше раса човекояди? Същото се отнася и до „снежните хора” a.k.a. “yeti”. Йети не е ли далеч по-лесно за писане?

С тази малка подробност, препоръчвам Кристалния отломък с две ръце – това е уникална книга, заслужаваща вниманието на фентъзи-пристрастен читател.

#2 Streams of Silver (Сребърни реки)

Търсачите на Залите (Дризт, Бруенор, Риджис и Уолфгар) са потеглили на юг за зимата... шегичка, на юг, за да търсят Митрал Хол.

Далеч зад тях – в Десетте града, осиновената дъщеря на Бруенор, Кати-Бри, и две джуджета пречистват къщата на Риджис, който се присъедини в последния миг към останалите, оставяйки всичко зад себе си. Докато чистят, че се натъкват на причината – палач, търсещ полуръста. Артемис Ентрери, по име, той убива с лека ръка опитните джуджета-бойци, а Кати-Бри още при първата си преценка го сравнява с Дризт по майсторство. Ентрери прави бърз разпит на момичето и потегля на юг, за да открие малкия мошеник, оставяйки я вързана в къщата.

Междувременно в Лускан, в едно от крилата на Домовата кула на мистиците, Дендибар Шарения търси Кристалния отломък, за който смята, че е прибран от мрачния елф. Той следи групата с помощта на чирачката си Сидни и един лускански войник, чието име не запомних от пренебрежение към маловажността. Той се съюзява с Ентрери и го праща заедно с двамата и с едно свое изобретение – гòлемът Бок... или Бог... или Тог... нещо трибуквено.

Търсачите на Залите минават през различни местности и срещат различни хора – Лускан (и моряци), Дълга седловина (и магьосници от рода Харпъл... много важно уточнение), Града на сребърната луна (и лейди Алустриел), Несме (и конници-расисти) и т.н. Заради Дризт те не биват допуснати до някои от гореспоменатите местности, но нищо не ги спира и все пак намират начин да открият приблизителното местонахождение на Сребърните Зали, а по-късно и самия вход. Плътно зад тях ги следват Ентрери, Сидни и Голема-с-трибуквеното-име. Вътре в горното ниво на залите, двете групи навлизат в битка, като Дризт и Ентрери за първи път откриват истинско предизвикателство в уменията на другия, но в битката си те задействат капан, който ги праща дълбоко в подземните нива, сега контролирани от дуергари – сиви джуджета.

Двамата се съюзяват временно, докато се измъкнат от дуергарския ад, а междувременно Бруенор, Кати-Бри, Риджис и Уолфгар се изправят пред ужаса на Митрал Хол – черния дракон Мракометния... който очевидно не е обикновен дракон, а сенчест дракон. Това предполагам обяснява, защо в превода пише „дракон на мрака”. В битката с дракона стават няколко неща – Сидни умира (ЗАЩОООО?!), Бруенор жертва себе си, за да го убие, Бок е победен, а Ентрери изиграва Дризт и взима Риджис, както и статуетката на Гуенивар. След като дракона пада заедно с Бруенор в бездната край която се разиграва всичко, останалите се връщат в Дългата седловина, за да се приготвят за път – или поне Уолфгар и Дризт. В края на книгата погледите им са насочени към Калимшан, или по-точно към Калимпорт, където трябваше да отидат, за да открият Ентрери и спасят Риджис от лапите му и тези на злия паша, пратил палача.

Книгата е добра на второ или трето препрочитане, когато вече си по-запознат със света и си чувал за Артемис Ентрери. Признавам, когато за първи път прочетох книгата, той ме дразнеше твърде много. Равен на Дризт? What the fuck? Въпреки че сега не мога да се наситя на Ентрери, тогава просто ми лазеше по нервите. Просто беше твърде надценен IMO(then). Сидни ми хареса като образ и е жалко, че умира в края на книгата, а Дендибар е обичайното клише за зъл магьосник. Бок беше интересно нововъведение (за щастие Инфодар не са опитали да дадат нова дума и за гòлем), но откога големите получават имена? И защо не е уточенено какъв точно голем е? Все пак има стихийни, метални, кристални и т.н. Пише само, че е съставен от човешки части... ок, значи е телесен... или плътен... или кожен. Без значение колко глупаво звучи, това е подробност, която трябва да бъде посочена. Защо в скапания български език няма дума за assassin, освен убиец? Палач не звучи както трябва, изобщо не описва същността на Ентрери. По-скоро го оприличава с едър дебелак с брадва в ръка край бесило, което е точно обратното на образа му. Язък... Да не говорим и за абсурдно дългите имена на градовете, които за съжаление са и единствените правилни. Като Града на сребърната луна (Silverymoon), или Града на бездънните води (Waterdeep), или Гората на вечната пролет (Neverwinter Wood). Езика ни е скапан... макар че Silverymoon спокойно можеше да се казва и Сребролун, нали?

Особено дразнещи са опитите на Салваторе да насочи вниманието отново към Уолфгар. През цялата книга той се спречква с „цивилизовани” ситуации, които варварите очевидно са твърде тъпи, за да разберат и явно автора е сметнал, че това ще е интересно. Няма. Варварите са тъпи. Те не са интересни.

Внимание, към всички автори: Клишетата не са интересни – набийте си го в главата.

Говорейки за клишета, пренасяме се и към средновековния расизъм, който подхранва около 1/3 от книгите, включващи Дризт. В една голяма част от тази книга той се оплаква, че не го допускат никъде, но въпреки това не вини никого и си мълчи. Какво, по това време никой ли не страда от язва? Героите около него се делят на две групи – такива, които го утешават и такива, които го гонят. Единствено изключение е Ентрери, който го смята за интересен – поредната причина образа да бъде уникален.

В книгата се вижда как на моменти на Салваторе му се изчерпват идеите и минава към мечтите – Дризт мечтае за спокоен живот, а Бруенор – за Митрал Хол. Тези двете са най-често срещаните и на моменти стават досадни. Други нововъедения са магьосниците от рода Харпъл, които също смятат Дризт за интересен, но в смисъл „интересен като експонат в музея”. Самите Харпъл са ексцентрици, напомнящи на луди алхимици. Твърде много такива има по света. Магьосниците трябва или да са добри, или да са диви. Не може и двете.

Останалата част от книгата (каквото остана от нея) е добра. Дневниците са все още върха. Малкото време, в което Дризт и Ентрери прекарват в битка просто подтиква да искате още от това. Отборната им игра срещу дуергарите също е страхотна. По-малко интересна е от Кристалния отломък, но пак е ценна част от историята занапред.

#3 The Halfling’s Gem (Камъка на полуръста)

Ентрери носи Риджис на Пук паша. Дризт и Уолфгар гонят Ентрери. А някъде в подземията на управлявания от дуергари Митрал Хол, едно смятано за мъртво джудже си проправя път навън.

Докато Дризт и Уолфгар гонят Ентрери, те се запознават с друга личност, която по-късно също става част от книгите на Салваторе – капитан Дюдермонт от „Морски дух”. Дризт дори му отделя цяла глава в дневника си. С него двамата преживяват пиратски битки, но не и преди Дризт да се сдобие с магическа маска, която маскира външността му, правейки го на светъл елф – предполагам слънчев/висш/златен заради златния цвят на косата, макар че никъде не се споменава точно... явно Салваторе все още не е научил всички подраси.

Междувременно в Калимпорт, Пук паша получава като подарък статуетката на Гуенивар и опитва да я използва като оръжие, с което да накаже Риджис, че е откраднал рубинения му медальон, но пантерата явно няма намерение да съдейства. Ентрери връща някои от връзките си, изоставени преди пет години, когато тръгнал да преследва полуръста и намира свой дребен конкурент – плъхочовека Раситър, заемал мястото му като главен палач на Пук паша... макар и без Пук да е искал от него да бъде палач.

По пътя към Калимшан, Дризт и Уолфгар се обединяват с Кати-Бри и явно оцелелия Бруенор, долетяли с огнена коленица – патентована марка на Алустриел от Града на сребърната луна. Дюдермонт ги оставя в най-южното пристанище, до което може да се добере и те потеглят сами по на юг. През цялото време Дризт е разкъсван от желанието да достигне Ентрери и да довърши започнатия дуел. Ever the buzzkill, Кати-Бри му казва, че това не е морално правилно и взема, че го убеждава. Когато достигат Калимпорт, те потеглят по канализацията, водени от информацията на полуръста Дондон, пратен от Ентрери да ги вкара в капан. В клоаките, те биват нападнати и плъхочовеци, пратени от Раситър без знанието на Ентрери. Групата се разкъсва и докато Уолфгар, Кати-Бри и Бруенор се отбраняват срещу плъхочовеците, Дризт най-сетне поема Ентрери.

Дълъг дуел води до раняването на Ентрери. Като вечен опортюнист обаче, той плюе мръсна вода (иууууу...) в очите на елфа, за да получи надмощието. Малко преди да го довърши, приятелите на Дризт долитат и Ентрери е принуден да бяга. След това, по заповед на Пук паша, дворцовият магьосник Ла Вал праща групата в демоничното измерение Тартар, където се сбиват с демодани. Влагайки всички сили, те се измъкват и попадат в залата на Пук, слагайки край на властването му в тази гилдия с помощта на Риджис и Гуенивар. В крайна сметка доброто отново побеждава, Риджис става глава на гилдията и остава в Калимпорт, а останалите се връщат в Дългата седловина и, придружавани от различни войски от варвари, магьосници и войници, превземат Митрал Хол, където започва царуването на осмия... или деветия крал на Митрал Хол – Бруенор Бойния чук.

Книгата е най-слабата от поредицата. Опитите на Салваторе да ни въведе в нови земи се провалят, особено когато земите остават без значение заради целите, дърпащи героите. Пътят на Ентрери беше крайно интересен и на много места се подчертаваше и доказваше колко е опасен и зъл. Пътят на Дризт и Уолфгар беше скучен до мозъка на костите, с изключение на първата им спирка в кулата на стар магьосник от рода Харпъл, който дарява Дризт с извесния ятаган Сияние (Twinkle). Постоянните терзания на Дризт, че трябва да се крие зад маска могат да влудят всеки. Още по-лошо става, когато Кати-Бри се намесва.

Както споменах, в един момент Дризт е изцяло обзет от идеята да убие Ентрери, защото го смята за своя огледален образ – „черна коса, вместо бяла; бяла кожа, вместо черна; зъл, вместо добър; и все пак с еднакви умения”. Тогава все още не харесвах особено Ентрери, за това бях твърдо „за” това да се случи. И тогава внезапно се появява моралистката Кати-Бри, която го поучава как да си води битките и за какво да се бие. FUCKBERRIES?! Сериозно, 18 годишна кучка поучава 40 годишен елф как да си върти оръжията? Я стига! Ако трябва да определям най-лошите моменти във всички книги, това ще оглавява класацията, наравно с оцеляването на Уолфгар. Кати-Бри е също толкова излишен образ, колкото и него. И все пак, противно на всякаква логика, продължава да се бърка там-дет-слънце-не-огрява, тровейки живота на читателя и преотвратявайки битки, които трябва да се видят и чиито резултат трябва да се случи. Мразя Lawful Good уклона! Когато правите герой паладин, правете го LG, но когато става дума за скиталец – мрачен елф при това – мисля, че хаотичността му е в кръвта. Само миг на кретенизъм е въвел Кати-Бри във враждата Дризт-Ентрери, само и само, за да дразни всеки, който иначе би я харесал. „Не можеш да убиеш този заради тази причина, можеш да го убиеш заради тази. Не можеш да убиеш онзи заради онази причина, трябва да бъде заради каквото аз кажа или каквото принципите и моралните правила казват, въпреки че резултата и в двата случая ще бъде един и същ...”

FUCK YOU, CATIE-BRIE, YE FUCKIN’ HO!

Битката между Дризт и Ентрери, както се очаква, е феноменална и нито за миг не се споменава за скапаните моралистични тъпотии. Естествено това, което клонеше към страхотен край беше тотално помрачен от намесата на Кучка-Бри и компания.

Защо е Пук е Пук паша, а не паша Пук, както е на английски? По-късно, когато въвеждат други паши, си ги наричат както си му е реда, но при този има изключение? Защо? В името на паметта му? Я стига!

Книгата не е толкова добра, въпреки че в нея е началото на един титаничен сблъсък. Тук е началото на враждата Дризт-Ентрери и какво получаваме? Скапан продукт, с малко D&D стойност, но пък хей – колко моралистични организации ще му свалят шапка, а? Феминистичните съдружия вече почитат и Кати-Бри и кучката й Дризт. Книгата се нарежда по тъпотия веднага след „Изгнание” и то по същите причини – обещаваше нещо интересно, получи се нещо, което те изкарва от релси по изключително лесно избегваеми причини. Мразя когато Салваторе се опитва да пълни място – това прави всичко интересно с една идея по-малоумно и отблъскващо. Стига вече...

Следващо ревю – Наследството на мрака.

Read ‘n Enjoy, Fuckers!

Amy Lowell

Sword Blades and Poppy Seed

Време за ревю!

Но този път няма да е на игра. Мислех да пусна някоя друга мисъл за Soul Calibur III, която си е страхотна в повечето отношения игрица, но вместо това, ще пусна ревю за книга (“BOOOOOOO!” – Бел. гневен читател... който вероятно не обича книгите). Да, писнало ми е от Книгоиздаване, но се старая то да не повлияе на интереса ми към истински интересните неща – като фентъзи книгите.

Откривам ревютата на книги с поредиците на Боби Салваторе по хронологичен ред... не хронологичен на излизане на книгите, а по хронология на историята в тях. Започвайки с...

The Dark Elf Trilogy (Трилогия за мрачния елф)

#1 Homeland (Града на мрака)

Самото начало на книгата ни пренася в един непознат свят – Подземния мрак, което е малоумния (и за жалост единствен) превод на името Underdark. Свят на скитащи чудовища, безброй ужаси, безкраен мрак и на практика, все едно с попаднал в кошмар под влиянието на Фреди Крюгер. След прочитане на пролога и частта с дневника на Дризт, ще имате някаква представа за какво става въпрос. Говорейки за дневниците – това са задължителна част от книгите и с лекота мога да обявя, че са и най-доброто нещо в някои от тях.

Като главни злодеи в този свят на злодеи са описани мензобернанзанските мрачни елфи – нов малоумен превод, заместващ понятието drow (драу), което можеше спокойно да си остане, тъй като това не е чуждица или дума, имаща нужда от превод, а думата за мрачен елф във Фаерун. Произлиза от езика на мрачните и присъства и в този на светлите елфи и останалите раси. Драу е универсална дума... за жалост, изгубена в българския език. Както и да е... та, мрачните елфи... те са зли, с черен цвят на кожата (не чернокожи в смисъл на афро-американски елфи – кожата им е черна като абанос), с големи познания в бойното и магическото изкуство, богоговеещи пред Кралицата на Паяците Лот (или Лолт), за която воюват и помежду си, и с всяка раса, която не им допада (тоест всяка раса на не-мрачни елфи) като в челни позиции са тази на светлите елфи и съседите им – свиърфнеблите (подземните гноми). Последният абзац дава само бегла представа за това колко зли и могъщи са мрачните елфи.

Та, първата глава от книгата е открита с показ на последните приготовления на дом Даермон Н’а’шезбаернон – иначе известен като дом До’Урден – за нападение. В йерархията на мрачнте елфи на Мензобернанзан, До’Урден заемат десета позиция и сега се приготвят за нападение над по-висш дом, за да се издигнат в ранк.

Успешната атака над дом Еди-кой-си е последвана почти мигновено и от раждането на третия син на Малис До’Урден – матроната-майка на дома. По традиция, третия син трябва да бъде жертван в името на Лолт, но втория син на До’Урден – Дайнин, убива брат си Налфейн, за да стане първи син на дома, случайно спасявайки живота на новороденото. Това дете бива именувано Дризт, а това бе началото на неговата история.

Дризт е отгледан от сестра си Виерна по заповед на Малис, докато не става на десет, след което става работник на дома. На шестнадесет, той е предаден на Закнафейн До’Урден (неговия баща, макар и той да не знае), който е повелител на меча (поредното малоумно превеждане на Weapon Master) на дома, за да го обучи в изкуството на биткие и после да го върне, за да стане магьосник като покойния си брат – Налфейн. Закнафейн обаче убеждава Малис да му позволи да обучи Дризт за боец и така Дризт прекарва следващите четири години от живота си, обучавайки се като войн.

Оръжието по избор на Дризт стават ятаганите и той развива уникални умения с тях, често хвален за това от Закнафейн, който обаче се тревожи за приспособяването му към света на мрачните. Дризт не е зъл като останалите мрачни и Зак се страхува, че матроната може да вземе драстични мерки за да го „вкара в правия път”.

На двадесет години, Дризт постъпва в Мелей-Магтеър – академията за бойци на Мензобернанзан. Когато свиква с правилата там и започва да се учи от живота на мрачните елфи по трудния начин, той бързо става първи в класа си и запазва този статут цели девет години, след което постъпва в патрулните отряди.

Остатъка от книгата се състои в бавното осъзнаване на Дризт, че той не е за Мензоберанзан, че злите обичаи на драу не го вълнуват, че има принципи, които иска да спазва. Наистина, човек може да предположи, че е малоумен – трябвали са му цели тридесет години за това разкритие. В края на книгата се състои един от най-добрите дуели в книгите на Салваторе – Дризт срещу Закнафейн, след който Дризт разбира, че Закнафейн е неговия баща и двамата се разкриват един пред друг, събирайки се за един последен път.

Когато Дризт излиза да половува навън, Малис принася Закнафейн в жертвоприношение на Лолт, за да върне благоразположението на богинята спрямо дом До’Урден. Разбирайки за това, Дризт е разгромен и напуска дома си и Мензоберанзан.

Книгата е чудесно начало на историята за Дризт. Читателят се привързва лесно към образа му и се радва, когато той се радва, и страда, когато той страда. Освен Дризт, в книгата са представени някои страхотни образи, част от които обаче срещат края си преди да може читателят да им се порадва достататъчно. Говоря най-вече за Закнафейн, който е копие на Дризт, но вече свикнал с живота на мрачните елфи и неспособен да се противопостави на вярата им. Уви, една книга е твърде малко за образ като този.

Минуси на книгата са единствено образите на някои жени. Тук жените (тоест жриците на Лолт, тъй като явно друг вид жени няма...) са представени като чудовищно зло, пред което се кланя всичко живо, страхуващо се от гнева на Лолт. Сериозно, жените са зло, вярно е, но това е прекалено. Нека има една, две, хайде три страшилища, но според Салваторе всички жени в Мензоберанзан (и сред мрачните елфи изобщо) са като феминистки с уникално женствен вид и върховни сили... Явно Опра си е казала думата и във Фаерун. Но това не е болка за умиране, особено когато за него има логично обяснение: Лолт е жена и предпочита жените да властват – просто и ясно.

Като изключим това, книгата е една от по-страхотните книги на Салваторе. Един ценител на фентъзи би я харесал на мига.

#2 Exile (Изгнание)

Втората книга на Трилогията на мрачния елф ни пренася в дълбините на Подземния мрак, където скита една нова личност – Ловеца. Очевидно след десет години, прекарани в пещерите, Дризт е развил шизофрения, която се появява в час на нужда. Книгата е за скитането му из подземните пещери, за това как се запознава отблизо с расата на свиърфнеблите и печовете и как буквално един призрак от миналото е дошъл да го преследва.

Междувременно в Мензоберанзан дом Хюнет напада Даермон Н’а’шезбаернон, но губи с помощта на новопоявилия се персонаж – Джарлаксъл (FUCKING JARLAXLE, BABY!) и домът До’Урден става девети в йерархията на града, а матрона Малис е нагърбена със задачата да открие изгнаника Дризт и да го принесе в жертва на Лолт. След неуспешни опити да стори това с отряди от мрачни елфи, тя използва ултимативния дар на Лолт – Зин-карла, съживявайки трупа на Закнафейн чрез волята си, за да го изпрати след сина им.

Книгата ни запознава и със света на илитидите – крадците на мисли – с тяхната пещера, главния им мозък, начина им на живот и забавление, които отвличат Дризт и неговите нови приятели – Белвар гнома и Трак печа-който-бе-полиморфиран-в-клюнесто-изчадие. В края на книгата има някакво бегло подобие на дуела между Дризт и Закнафейн от първата книга, както и последното сбогом, което си казват.

Сега сериозно, книгата е лоша. Лично на мен не ми харесва много. Обожавам да чета за Дайнин и Джарлаксъл, но всичко останало е горе-долу боклук. Като фен на Закнафейн, човек би предположил, че се радвам да го видя и в тази книга, но не – това е някакво бегло подобие на оригинала, което през цялата книга бива наричано зомби и нежив. Undead my balls! Има различни видове неживи, този към кой спада? Зомби, както намекват? Едва ли, зомбитата са тромави и безформени, а той е атлетичен и умел, както преживе. Ghost? Ghoul? Ghast? Не, това са все безплътни гадости. Death Knigt? Къде са му уменията на такъв? Не, през цялата книга, Салваторе си мисли, че Закнафейн е нежив, а той не е. Това е просто един труп, управляван като марионетка от Малис, която накрая допуска грешката да се доближи твърде близо до душата му и той си връща съзнанието – поредното доказателство, че той не е нежив. Единствените неживи с воля са вампирите, личовете и рицарите на смъртта, а те нямат чувства.

Настрана от това, трябва да чета за някакъв нещастен печ, изпречил се на магьосник, който го полиморфира в клюнесто изчадие (hook horror) и за сакат гном с любимо хоби самосъжаление. Говорейки за самосъжаление, Дризт не е по-далеч. Поредната книга (първата в хронологичен ред), в която той е една хленчеща кучка, незнайно как сдобила се с недостижими умения с меча. Вече е на 40, кога ще порасне?!

Тази книга се оценява лесно – SHIT PICKLE! И все пак е с една идея по-добра от други произведения, за които ще стане на въпрос по-късно. Всъщност, само едно. Затова веднага я нареждам на второ място в класацията „SHIT MADE BY SALVATORE”, като втората му най-слаба книга за Дризт.

#3 Sojourn (Убежище)

Последната книга от трилогията ни пренася на Повърхността (незнайно защо се пише с главна буква). Дризт вече е излязъл от Подземния мрак и се приспособява към един нов и непознат свят. Представете си какво е да живееш под земята – не знае дори скунк какво е! Единственоата помощ, която получава, е неговата селестиална пантера Гуенивар, която забравих да спомена в другите книги, но и е без значение.

Тежкото приспособяване на Дризт включва това първо да стане жертва на страха на селяни от близка ферма, след това едва не свършва в устата на непознато гоблионидно същество (баргест или barghest), неговия брат, неговите слуги-гноли и верния му куиклинг.

Когато убива баргестите, Дризт е обвинен от селото за убийството, извършено от единия от баргестите и селяните призовават пазителската група на Ясреборъката Чучулига. (Сериозно, нямаше ли някакво по-добро име? На английски е Dove Hawkhand – спокойно можеше да бъде Дав Ястреборъката, но не – трябва да е излишно преведено българско име.) В крайна сметка Чучулига (сериозно, мразя това име) решава, че Дризт не е заплаха и разкрива истината за убийството на фермерското семейство, след което напуска селото с групата си, оставяйки го на мира. Единствен не се отказва местния планинец Роди МакГрисъл (или МакГристъл, преводачката го сменя във всяка скапана глава), който не е част от нейната група и не споделя добросърдечието й.

По-късно Дризт се запознава със слепия пазител Монтолио ДеБруши, който го приема в горското си царство и го научава на всичко, което трябва да знае за Фаерун – език, раси, култури, дори го запознава и с богинята си – горската богиня Миелики, която скоро става и идол на Дризт. Дризт и Монтолио се изправят срещу цял клан орки, като крайния резултат от битката са бягащи орки. Когато Монтолио почива от старост, Дризт е принуден да напусне дома му и се отправя към нови земи, за да търси приемане сред народите на Фаерун.

Гонен от всяко място, на което отиде – с думи или оръжие – Дризт достига най-северните части на Забравените кралства – Долината на мразовития вятър и Десетте града – място за изгнаници. Макар и той да е такъв, славата на народа му го достига и там и Касиус от Брин Шандер не му позволява да влезе в столицата на Десетте града, но му предлага да стане пазител на градовете като се подслони на Грамадата на Келвин. Дризт приема. На Грамадата на Келвин, Дризт се запознава с Кати-Бри – младата осиновена дъщеря на краля на джуджетата в този край на Фаерун, Бруенор Бойния чук. Но го достигат и неприятности – Роди МакГрис(т)ъл го открива и напада, открил слабостта му. Дризт отказва да го убие дори и след като го побеждава и се приготвя да напусне планините. Но тогава се отзовава джуджето Бруенор, който проногва Роди и в самия край на книгата казва по заобиколен начин на Дризт, че може да остане.

Това е началото на историята на Дризт.

Сега, книгата е наистина добра – една от любимите ми и то още не я бях прочел цялата. Тук има по-малко хленчещ и повече действащ Дризт, а приспособяването му с повърхността е интересен за наблюдение етап. Случките с баргеста бяха скучни, но преследването на отряда на Чучулига (FUCK, I HATE THAT NAME!) беше едно от най-интересните неща в книгите изобщо. Монтолио е интересен образ и учител, но е на светлинни години от Закнафейн. Битката между Монтолио, Дризт и орките беше пресилена – няма реален начин двама души (независимо колко капани имат) да отстоят срещу 1,000 орки. Иде реч и за поредното ицепване на превода – думата „пазител”. Сега, в английските книги, това е „ranger”, което всъщност е думата за класа скиталец в D&D. В по-късни книги, Дризт ясно е наричан скиталец, но тук ranger навсякъде е заместено с пазител, което предизвиква някакво огромно объркване. За мен „пазител” беше личност, която помага на нуждаещи се. Мислех, че това всъщност е думата на професията, не на вид човек/елф/нещо-си. Оказва се, че „скиталец” не било достатъчно важно по звучене, за да опише длъжностите на някои от персонажите. Fuck you – предостатъчно си ги описва, не беше нужно да бъде заместена думата, а в по-късни книги – върната. Като изключим тези подробности, както и неимоверно дразнещите образи на Роди МакГрис(т)ъл и куиклинга, всичко останало е повече от „ОК”. Препоръчвам книгата с две ръце.

Следващото ревю ще бъде на трилогията Долината на мразовития вятър. Дотогава –

Read ‘n Enjoy, Fuckers!