Elbert Hubert

И така, както споменах преди две теми, следва ревю на „Пътеки на мрака” – една от най-добрите и същевременно най-омразната ми поредица на Салваторе. Понякога го мразя толкова, толкова много. Наистина се чудя как може същевременно с едни от най-революционните герои, най-уникалните персонажи, да включи и най-големите клишета, смесвайки ги с най-омразните характеристики на един човек. Просто ми е непонятно как може автор като него да е същевременно и такъв гении, и такъв идиот.

Тази поредица е разделена така – една от книгите е върха на всичките му творения досега, една от книгите е дъното (задника, лайното, върха на глупостта) на всичко, което някога съм чел (с малкии изключения), а другите две са разделени наполовина в двете категории. Ето я и нея:

Paths of Darkness (Пътеките на мрака)

#1 The Silent Blade (Потайно острие)

Уолфгар е отново сред компанията си и сега свиква с новия си стар живот в Митрал Хол. Групата скоро потегля към Карадуун, за да предаде Креншинибон на Кадърли, като по пътя Дризт и Кати-Бри се опитват да извадят изпадналия в маниакална депресия Уолфгар от спомените му за Бездната, говорейки му като на тригодишна ревяща кучка.

Междувременно, далеч на юг, в град Калимпорт един стар негов жител се завръща у дома си - ARTEMIS FUCKIN’ ENTRERI! С първоначална цел да си върне старата слава, Ентрери навлиза в града, но много бързо открива, че просто не го е грижа за нищо, което се случва в него и дали някога отново ще бъде най-великия палач и най-уважавания човек в Калимшан. Въпреки това той се свързва със старите си „приятели” Ла Вал и Дондон, само за да открие, че единия не иска да има нищо общо с него, а другия е направил пълна промяна от полуръст към жив самоизяждащ се слон. В друга част на града, в гилдията Басадони, тримата офицери, отговарящи за нея разбират за появата на Ентрери и той бива обявен за недосегаем – забранена земя за всички гилдии.

Отново на север, Уолфгар се разделя с компанията си след като изчуква Кати-Бри и й забива един в лицето, след като преживява буден кошмар от Бездната. Дризт го следва, но Уолфгар отхвърля помощта му и се връща сам на север с опашка, забита дълбоко в задника му. Скоро групата на Дризт разбира, че Креншинибон е започнал да зове намиращи се наоколо чудовища на помощ и пътешествието им става с една идея по-опасно.

В Калимпорт, Ентрери отказва да изпълни задача на Басадони и се превръща от недосегаем, в мишена. След като бяга от Кадран Гордеон от гилдията Басадони, Ентрери бива предупреден от новия си съюзник Дуавел Тигъруилис, че го преследва боен маг от гилдията Рейкърс. Бягайки, Ентрери внезапно се озовава в капана на бойния магьосник Мърл Паризо и след дълга битка, която едва не губи, той бива спасен от ненадейни „съюзници”...

Кучката Уолфгар минава през стари познайници, убива един шаман и се озовава в Лускан, където става пияница...

Дризт, Кати-Бри, Риджис и Бруенор продължават похода си на юг, насочили се към Портата на Балдур, затруднявани от ордите чудовища, кои Креншинибон призовава...

Джарлаксъл запознава Ентрери с новите си лейтенанти – Рай’ги Бондалек, магьосник-жрец от Чед Насад и Кимуриел Облодра, псионист, оцелял от третия дом на Мензоберанзан. Заедно с тях са и доста елфи от Бреган Д’аерте. Въпреки безразличието на Ентрери, с негова помощ елфите завземат гилдията Басадони и Ентрери става новия неофициален паша, макар мрачните елфи да остават в тайна и да държат да се запази в тайна, че старецът Басадони е мъртъв. Лейтенантите на Басадони са мъртви, с изключение на Шарлота Весперс, която минава на страната на Бреган Д’аерте. Скоро Ентрери присъединява към Басадони и гилдията на покойния Пук паша, сега управлявана от Куентин Боду. След успехите, Джарлаксъл започва да крои нов план – как да събере Ентрери и Дризт отново заедно и как да отмъкне Креншинибон.

Дризт и компания пътуват с лодка към Портата на Балдур, когато са нападнати от гоблини. Риджис бива ранен лошо и Бруенор е на път да му отсече ръката, за да спре кръвоизлива му, когато се появява Кадърли Бонадюс и го спасява, взимайки Кристалния отломък от ръцете на Дризт. Докато Дризт се опитва да разбере какво не е наред в цялата тази ситуация, той се озовава заключен в новоиздигнатата кула на Креншинибон и изправен пред новия му собственик – Джарлаксъл. С дълго убеждаване от страна на Джарлаксъл, Дризт се изправя срещу Ентрери за един последен път в зала, където никаква магия не действа и от която ще си тръгне единствено най-добрия войн, докато Джарлаксъл, Рай’ги, Кимуриел, Кати-Бри, Бруенор и Риджис наблюдават битката им. След феноменална и напълно равностойна битка, случаен удар ограничава зрението на Ентрери и скоро той е победен, но Дризт отказва да го убие. Ентрери го напада, за да го довърши принудително и Дризт нанася фатален удар... който бива поет от кинетична бариера, предадена на Ентрери от Кимуриел. Действайки инстинктивно, Ентрери връщата удара на Дризт с цялата му сила и пробива дупка в гърдите му. Дризт До’Урден е мъртъв!

В Лускан, Уолфгар продължава да е пропаднал пияница...

Рай’ги Бондалек излекува Дризт по нареждане на Джарлаксъл, но и без знанието на Ентрери. Дризт си тръгва здрав и читав с приятелите си след като научава, че Закнафейн и Джарлаксъл са били приятели и решава да остави Креншинибон в ръцете на ексцентричния елф. Макар и бесен от неочакваната победа, Ентрери малко по малко започва да свиква и да се радва на властта си в Калимпорт.

И тъй, както казах – половината книга е абсолютно страхотна! Най-доброто, което Салваторе е писал до момента. Частта с Ентрери в Калимпорт е просто незабравима и само те кара да искаш още и още и още. С добавянето на Джарлаксъл и двамата му офицери, които между другото са с перфектен избор за клас, групата на Ентрери става уникално страхотна, наистина мога да кажа малко, за да опиша колко много й се радвам и още колко много искам да чета за тях. Обожавам и пълната апатия, в която е изпаднал Ентрери, различаваща се толкова много от тази на циврещия персонаж в книгата. Обожавам моментите, в които авторът непрекъснато повтаря „Ентрери не го беше грижа.” Truly beautiful…

Същевременно обаче, си имаме и половин книга за кучката Уолфгар. Виждали ли сте двадесетгодишно бебе, което не може да спре да циври? Не да се оплаква, не да е потънал в скръб, той просто е едно циврещо нищожество, което не мога да понасям повече отвсякога. Във всяка глава с него просто трябва да чета за глупавите му комшари в Бездната отново и отново и отново... Сигурен съм, че ако бях с една идея по-малко психически устойчив, вече щях да съм се застрелял – от скука и досада! Ужасно е, просто е ужасно да гледам как автор, когото ценя толкова много внезапно да започне да отделя толкова внимание на най-ужасното си творение, все още мислейки го за добро попадение, вместо да гледа на него като на клишето, което е! И, разбира се, към него трябва да добавим и другата кучка – моралистиката Кати-Бри, която три поредни глави да му говори като на двегодишен салбоумник, после да го изчука и да отнесе един за неприятностите си. Сериозно, не е ли това най-ужасното нещо, за което може да се чете?

Няма как и Кати-Бри да не се прояви. Още във втората глава, когато Дризт решава да разходи коня Уолфгар, Кати-Бри веднага решава, че елфът не си е взел топките и отива да му ги занесе с цялата шибана джуджешка армия в лицето на безполезните срещу великани Бруенор и Риджис! Явно Салваторе никога няма да се научи, че 80 годишен опитен елф-боец няма нужда от моралистична и малолетна кучка, която да му носи топките около шията си...

Последният дуел между Дризт и Ентрери е просто съвършен. Най-добрата битка, която Салваторе е писал и автоматично моята любима. Колкото и голям фен да съм на Ентрери, се радвам на изхода на битката – никой от двамата не се оказа по-добър и никой не умря в действителност. Накрая всеки си тръгна по пътя и заживя щастливо (overlooking the bitching barbarian part).

Сега, искам да поправя едно нещо от ревюто на е-списанието Shadowdance. Там (поради липса на по-точна дума) журналистът казва, че никога няма да забрави изречението:

"Ла Вал се опита да си придаде безстрастно изражение, преструвайки се на напълно безразличен, сякаш всичко това изобщо не го интересуваше."

Той не вярваше, че може да е грешка на превода и обвиняваше Салваторе. Е, изненада, идиоте – именно превода е виновен. Реалното изречение гласи:

“LaValle forced an expressionless set to his visage, playing the role of complete neutrality, even detachment.”

Вярвам, че превода няма нищо общо с реалния текст. Но кой е изненадан, че нещо американско се е превърнало в идиотщина след превода? Вижте дори заглавието – The Silent Blade. А как е преведено? Потайно острие. Без никакво окончание, въпреки че английското заглавие е членувано. Нито е за първи, нито ще е за последен път. Просто хората трябва да се научат да не си правят прибързани заключения, без да са проверени фактите.

#2 Spine of the World (Гръбнака на света)

Нямам никакво настроение да описвам тази книга. Затова ще ви я представя така:

Пролог – Уолфгар пие с Морик.

Глава 1, 3, 5, 7, 9, 11, 13 – Уолфгар циври, пие, бие, бива бит; в една от главите губи и Щитозъб;

Глава 14 – НАЙ-ГОЛЯМОТО ЦИВРЕНЕ НА УОЛФГАР!

Глава 2, 4, 6, 8, 10, 12, 15, 17 – Селски истории от град Аук;

Глава 16, 18 – Още циврене, по-малко пиене;

Глава 19-25 – Смесени истории от Аук, и циврене, и за спасяването на едно бебе;

Епилог – Трезвеният Уолфгар и осниновената му дъщеря потеглят на юг, а Морик се запознава с Джарлаксъл.

Вероятно има още за казване и някои други, неспоменати истории, но оставям желаещите да тормозят себе си психически и почитателите на писхо-мазохизма да ги разберат сами, прочитайки книгата. Само едно ще кажа – това е най-ужасната книга, която съм чел!!! Вече и аз започвам с клишета, но наистина: Най-доброто в тази книга е, че има край. Дори и „Хроники на седемте луни” не може да бие това по глупост, идиотизъм, скука и слабоумие. В „Хроники на седемте луни” поне някои от идеите са оригинални. Тук сякаш авторът е писал в пълно умопомрачение. Все едно е искал да види доколко е щяла да потръгне първоначалната му идея Уолфгар да е главен герой в книгите му. Поне можеше да опита това е по-ранен етап, когато идеите му са били пресни, а не сега, когато има три глави текст и всичко останало е изпълнено с цитати от цивренето на Уолфгар в другите книги.

Не мога да повярвам, че изобщо съм успял да изчета тази книга. За съмняващите се, че има hardcore читатели, аз съм живо доказателство – прочетох това бедствие на литературата в името на историите, които се пресичат в (поради липса на по-точно определение) книгата! Така че не ми говорете, че не са останали хора, които обичат да четат или четат на инат, за доброто на бъдещето на тази поредица. I’M FUCKING HARDCORE, DAMN IT!

#3 Servant of the Shard (Слугата на отломъка) [неизлязла в БГ]

Привидно в Калимпорт всичко е спокойно. Зад спокойния параван, Артемис Ентрери търси начин да се добере до точно определен оазис и да се срещне с точно определен човек, от когото да вземе – волю-неволю – една специална ръкавица и известния нетерилски меч – Чаронския нокът, чрез които да има защита срещу новите си „съюзници” Рай’ги и Кимуриел, в случай, че решат, че са разгадали повърхността достатъчно, че повече да не се нуждаят от него. Междувременно всички виждат, че в Джарлаксъл има някаква странна промяна и че умът му спира да мисли практично и започва да мисли хаотично. Малко по-малко, той става по-жаден за власт, отколкото за плячка. Обичайният заподозрян е Креншинибон.

След като Ентрери получава ръкавицата и меча, той започва да се опитва да разубеди Джарлаксъл за задържането на отломъка. Докато го прави, наемникът се опитва да превземе цял Калимпорт, пращайки отряди мрачни елфи срещу отделните гилдии, но Рай’ги, Кимуриел и Берг’иньон Баенре отклоняват заповедите му, за да не навличат излишно внимание към гилдията Басадони. Когато Джарлаксъл разбира какво му причинява Креншинибон, отломъкът вече си търси нов господар в лицето на Рай’ги Бондалек, докато Кимуриел страни от него, страхувайки се, че след като е неподатлив на психическите му атаки, отломъкът рано или късно ще поиска смъртта му. За да спре опита за покушение над Джарлаксъл, Ентрери се сбогува с Дуавел и го отвлича заедно с Креншинибон, тръгвайки на север в търсене на начин да го неутрализира.

В Калимпорт, Рай’ги и Кимуриел се съюзяват с гилдията на плъхочовеците и ги пращат след Ентрери и Джарлаксъл, следвайки ги по петите, за да поправят грешките им. Ентрери и Джарлаксъл се измъкват от плъхочовеците, но се натъкват на друга заплаха – елфи. Не мрачни, а обикновени горски елфи, които ги пращат при Избраника на Денеир, Кадърли Бонадюс. С много противоречия, Кадърли решава да помогне на палача и мрачния наемник, издирвайки начини да премахне отломъка. Открива само един – драконов огън. И открива един определен дракон – Хефестус. След като покрива всички участници в мисията – себе си, Ентрери, Джарлаксъл, съпругата си Даника и джуджетата Айвън и Пикел Скалорам – с магически защити, той ги пренася в пещерата на великия червей.

Рай’ги и Кимуриел осуетяват плана им, отивайки заедно с отряд мрачни елфи в пещерата и Рай’ги премахва всичката им защита с единствено заклинание за премахване на магия. Вече страхуващи се от Хефест, останалите бягат от него, навлизайки в битка с мрачните елфи. Джарлаксъл все пак надхитря Рай’ги и дракона, принуждавайки червеят да избълва огъня си върху Креншинибон и Рай’ги.

След като всички напускат планината щастливи, че са премахнали поне тази заплаха, и щастливи, че ще се оттърват един от друг, Кадърли и компания се връщат във Възвисяване на вярата, а Ентрери и Джарлаксъл, след като Джарлаксъл назначава Кимуриел за нов главатар на Бреган Д’аерте, се оттеглят в малко селце, започвайки нов живот като ловци на глави.

Толкоз. Е... мога да кажа само невероятна книга. Една от малкото книги, които съжалявам, че свършват. Тя бие по качество добрата половина от „Потайно острие”, „Града на мрака”, „Кристалния отломък” и поредицата „Наследството на мрака”. Няма втора като тази! Е, има, но чак по-късно, когато Салваторе решава да издаде самостоятелна поредица за Ентрери и Джарлаксъл (която е също толкова брутална). Ето това става, когато добър автор има добри идеи, а не цикли постоянно около мислите и вида на кучки като Кати-Бри и Уолфгар (и на моменти Дризт). Всеки момент, всяка история, всяко действие в тази книга е невероятно страхотно и заслужаващо вниманието на всеки, който е запознат с Forgotten Realms. Книги като тази показват защо Дризт е станал по-известен от Елминстър, а Ентрери вече гони и двамата. Но само когато Салваторе има идеи! Това е пример какво трябва да правиш, когато имаш идеи. Книги като „Гръбнака на света” са пример, че когато нямаш идеи, трябва да си пъхнеш писалката в задника, и да седнеш отвисоко, поне докато измислиш, а не да ръсиш идиотщини в пет книги! Съжалявам, че тази книга трябваше да попадне точно в тази серия, но поне по-късно получи своя-собствена уважителна и Далеч-от-Уолфгар поредица, което ме прави много щастлив.

Единственото нещо, за което недоволствам (и то само ако трябва да издребнявам) е, че в „Потайно острие” Джарлаксъл демонстрира как шпионира Рай’ги и Кимуриел, а тук явно Салваторе е забравил за тази малка подробност и не я използва нито веднъж. Е, случва се; всеки изпада в умопомрачение, когато се стигне до клишираните варвари – заразно е, все пак.

#4 Sea of Swords (Море от мечове) [неизлязла в БГ]

Уолфгар преследва Шийла Крий – пиратката... (де да знам, вие как наричате жените-пирати) която е взела Щитозъб, - заедно с Дюдермонт и екипажа му, докато Дели Кърти и основената им дъщеря почиват в Града на бездънните води.

Дризт, Кати-Бри, Бруенор и Риджис си почиват в Долината на мразовития вятър, като отвреме навреме се явяват като ловци на глави.

А далеч от всички, в една гора, един гологлав елф тренира усърдно с помощта на полуелф-боец и стар магьосник (има ли друг вид?), за да надмине уменията на Дризт и да го погуби в подходящия момент.

Следа, открита в един от бандитите в Долината кара Дризт и Кати-Бри (с топките на Дризт в кутийка) да потеглят на юг към Лускан, откъдето да преминат в Града на бездънните води. Озовават се там навреме, за да спасят Дели Кърти и Колсън (осиновената дъщеря... да, без майтап) от главорези (тоест едра жена и две полуогрета), пратени от Шийла Крий. Те потеглят да търсят Бруенор и Риджис, без да дочакат завръщането на Уолфгар и четиримата (след като научават достатъчно за отношенията Шийла Крий-Уолфгар от Морик Разбойника) потеглят в експедиция на север, в търсене на леговището на пирата/ката и огретата, с които се е съюзила. Малко след заминаването им, Уолфгар се прибира и след като научава за заминаването им, тръгва също на север, изпратен от Робилард, бордовия магьосник на Дюдермонт.

Междувременно, странният елф Ле’лоринел напуска магьосника и също издирва Шийла Крий, подтикнат от видението на един гном-пророк, че тя ще му покаже пътя до Дризт. Бандата на Шийла го открива и след като едва не го пребива, го приема в редиците си и елфът й разказва за идващата към тях група.

Когато Дризт и компания достигат Златния залив, те навлизат в битка срещу целия клан огрета и лейтенантите на Шийла Крий. Морик се присъединява към свадата, заставайки на страната на стария си приятел. В един момент Дризт се озовава срещу Ле’лоринел и двамата навлизат в дуел, след който и двамата остават като мъртъвци на пода... или поне щяха да станат такива, но Кати-Бри спасява положението, давайки колба с лечителна отвара на Дризт, а елфът умира... след като Дризт разкрива, че това е Елифайн – лунната елфида, която спасил като малка от нападението на събратята му и с която се среща десетилетия по-късно, докато минава отново през гората й. В края на деня добрите побеждават, Уолфгар получава чука си и всички си отиват вкъщи щастливи, освен Дризт, който съжалява, че със собствената си ръка е убил същество, което по-рано е спасил.

И, разбира се, тук се връщаме на старата песен – половината книга е добра, другата половина е пълен абсурд. Идеите на Салваторе отново казват думата си и ни запознават с най-новата вражда на Дризт – елфът Ле’лоринел Тел’е’бренекет, който в действителност е лунната елфида Елифайн, позната ни от „Града на мрака” и „Беззвездна нощ”. Идеята тя да мрази Дризт е много добра, още по-добре е осъществен начинът, по който събира средства, за да му отмъсти – работи за магьосник, тренира с полуелф и се екипира с пръстен с четири магически свойства, които в действителност са съвършената комбинация за убиването на мишена като Дризт... дори и това да значи да се самоубиеш. Името Ле’лоринел също е страхотно – le'lorinel tel'e'brenequiette, или в превод от елфически – “I to you as you to me” („Аз на теб както ти на мен.”). Просто евала – тотален mark out за това име.

Вижда се и че Салваторе напредва в D&D системата – в тази книга вече е добавил в репертоара си нови магии, класът чародей в лицето на Белани, както и отварите с магически свойства – като potion of haste, potion of bull’s strenght и potion of heroism. Огретата са също много добре използвани, единствено съжалявам, че ИнфоДар пак ще прецакат нещата и ще четем за „людеоеди”, „людоедки” и „полулюдоеди”. Сериозно, колко трудно е да напишеш думата огре?

И, разбира се, лошите страни – Кати-Бри и Уолфгар, към които този път се присъединяват Дели Кърти, Колсън, Бруенор и Риджис... както и самия Дризт До’Урден! Най-после, откога чакам книга, в която Салваторе ще си осере и главния герой заради идиотски хрумвания да създаде Кати-Бри, на която да връчи топките му в сребърен поднос. Ето и защо тези неща са лоши.

* Кати-Бри – Където и да е Дризт, тя е там. Тя не се отделя за него нито за един скапан миг през цялата шибана книга. Чудя се изобщо как се състоя дуела Дризт-Ле’лоринел, при положение, че кучката не му излиза от задника. Поучава го, насърчава го, тегли го, бута го – JUST FUCK HIM AND CONTINUE YOUR FUCKING LIFE, YOU FUCKING WHORE! Последното се отнася и за двамата...

* Уолфгар – Има ли нужда да споменавам защо? Дори и трезвен, дори и вече да не мисли за Бездната, той все си намира причини да е една цивреща кучка! Този път главните му причини за циврене са Дели Кърти и Колсън. Невероятно, дори не са и женени... Той продължава да бъде същия надценен, досаден и скучен варварин, от който явно зависи живота на Салваторе, защото наистина не виждам друга причина той да продължава да пише за него. Освен ако нарочно не бърка в мозъците на читателите си, тогава е просто едно подло и гнусно копеле, което ще мразя цял живот...

* Дели Кърти и Колсън – Всички причини, дадени по-горе важат и за тях. Включително и защото отношенията Дели/Уолфгар са еквивалент на Дризт/Кати-Бри.

* Бруенор и Риджис – Като изключим моментите с Уолфгар, най-скучната глава в цялата книга, а и сред много други е именно с тях двамата. Салваторе тотално е закъсал откъм муза, защото в една цяла глава, в три шибани листа, той описва как Бруенор и Риджис ходят из снега! Откъде идва цялата тази глупост? Искам да знам. Да не е нещо, което е ял? Месо ли е? Вече ставам вегетарианец, кълна се! Вода? Вече няма да пия, ако ще да пукясам от жажда. Какво му става на Салваторе, да не се е побъркал? И това дори не е най-лошото...

* Дризт До’Урден – Ето това е най-лошото. Никога не съм вярвал, че той може да попадне в лошата страна на една книга, но ето, че е факт. Сравнете този Дризт с Дризт от „Кристалния отломък”. Забележете разликата, простираща се през океани и морета, от земята до скапаното небе! Там той е хладнокръвен, практичен, изчисляващ всяко свое движение войн. Тук е шибана моралистична кучка, вече тотално заразен от Кати-Бри. Дори и да не споменавам ужасната, просто ужасната глава, в която Салваторе описва как цялата група ходи из снега (!), той пак участва в друга ужасна случка. Явно новопридобития навик на Салваторе да включва side-quest-ове в книгите си не е нещо, което трябва да се използва в книгите. В една от главите, групата на Дризт попада в пещера на гоблини. Там, Дризт решава да не ги убива, защото му напомняли за някакъв справедливо добър гоблин, с който се запознава в една от кратките истории на Салваторе. Едва когато гоблините атакуват Кати-Бри, явно тя изпуска кутията с топките му, защото той чак тогава решава, че трябва да ги затрие до един. Естествено, Дризт вече не е способен да взима прости решения – вече всички книги зависят от малолетната курва, а не от мрачноелфическия главен герой! Помните ли рубриката WHAT WAS SALVATORE THINKING?!

О, има и още нещо... не знам дали е добро или лошо, нека всеки прецени сам – Шийла Крий е лезбийка, която чука огреси... Сериозно, вече нямам думи.

Следващото ревю ще е за Hunter’s Blades – друга все още недостъпна за България поредица на FR и Салваторе.

Have a… ah, fuck this shit. Just live without Wulfgar & Cattie-brie, ok?

„You can no more win a war than you can win an earthquake.”

Jeannette Rankin

И така, следва следващото ревю, отново на Салваторе (има още известно количество книги с него... поне за още две ревюта), отново за серията на мрачния елф, отново в любимия свят Фаерун. След трилогията за Долината на мразовития вятър, следва тетралогията Наследството на мрака.

Лично за мен, това беше началото на една много добра поредица, но с последната книга Салваторе успя да осере всичко... просто огромно разочарование се получи накрая. Без повече почесване на езиците (клавиатурите) и опити за въвеждаща реч, преминаваме към:

Legacy of the Drow (Наследството на мрака)

#1 The Legacy (Наследство)

Митрал Хол е отново джуджешка територия и настъпва лято, очакващо сватба между осиновените деца на Бруенор Бойния чук – Кати-Бри и Уолфгар. Дризт вече започва да се чувства по-удобно на повърхността и обикаля навсякъде, без да бива гонен. А Риджис се появява неочаквано в Митрал Хол, решил да си вземе отпуск като глава на гилдията в Калимпорт.

Междувременно на едно малко по-мрачно място, познато като Мензоберанзан, Дайнин До’Урден изпълнява задача като наемник на Бреган Д’аерте, но е повикан от шефа си Джарлаксъл, който му представя един стар роднина – сестра му, Виерна До’Урден, която през последните години се подвизавала като жрица на дом Баенре. Тя им разкрива намеренията си да върне изгнаника Дризт в Подземния мрак, за да бъде поднесен в жертва на Лолт, която след това ще я възнагради като върне дом До’Урден с цялото му великолепие, че и повече. Според Джарлаксъл и Дайнин, Виерна е полудяла, но тя твърди, че има пълната подкрепа на Кралицата на Паяците и Джарлаксъл се заема с приготовленията за инвазия в Митрал Хол.

Говорейки за Митрал Хол, в тунелите са се настанили гоблини. Джуджетата готвят нападение и с помощта на Уолфгар, Кати-Бри, Дризт и Риджис, разгромяват гоблините, заедно със съюзилите се с тях етинги. Навсякъде из сенките, мрачните наемници на Джарлаксъл следят всеки техен ход и се учат.

След особено разпалена среща между Дризт и ревнуващия от него Уолфгар, елфът отива в тунелите, заедно с Риджис, за да разследва изчезването на шест миньора. Когато ги открива, Дризт веднага разбира какво се е случило – в този миг мрачните елфи на Джарлаксъл го нападат. Докато бягат из тунелите, Дризт внезапно открива, че спътника му всъщност не е Риджис, а пратен от елфите агент... не кой да е агент, а стария му познайник Артемис Ентрери. Дризт е заловен от групата на Джарлаксъл, Виерна и превърнатия в драйдер заради неверието си Дайнин. Тогава Дризт научава пълния им план – те идват, за да го заловят и принесат в жертва на Лолт в Мензоберанзан, за да може Виерна да стане глава на новия род Даермон Н’а’шезбаернон. Ентрери получава единствено правото на последен дуел срещу Дризт и те се изправят в една пещера.

Междувременно в Митрал Хол, Бруенор започва да си припомня неща, които не се връзват – че Риджис му е казал, че Дризт ще иде в тунелите и че иска да иде с него. Вдига се тревога и той, заедно с Кати-Бри, Уолфгар и стар негов познайник – бесовойнът Тибълдорф Пуент – поемат навътре в тунелите на джуджешката твърдина, за да открият елфа. Те нахлуват в пещерата на мрачните по средата на дуела между Дризт и Ентрери, който, вече открил, че Дризт няма да се бие истински по принуда, му помага да се измъкне. И започват няколко битки.

Джуджетата, пратени от Бруенор са пресрещнати от наемниците на Джарлаксъл и първата вълна е разгромена едва от двадесетина елфа. Групата на Бруенор, Уолфгар, Кати-Бри и Пуент е посрещната от самите Джарлаксъл и Дайнин, както и подкрепление, подсигурено от дарените от Лолт сили на Виерна – призована йоклола, слугиня на мрачната богиня. Другаде, далеч от пещерата, Дризт открива истинския Риджис, вързан и изранен от Ентрери. Той го освобождава и двамата излизат на открито, където ги посреща и самия Ентрери, настояващ за истинска битка срещу Дризт.

В мелето, Уолфгар покрива себе си и йоклолата с тавана на пещерата, за да спаси Кати-Бри, а Бруенор слага край на живота на Дайнин. Джуджетата разбиват елфическата съпротива и нахлуват в пещерата, а Дризт побеждава Ентрери и го праща на свободен полет в една урва. Връщайки се в пещерата, той погубва с нежелание и сестра си Виерна, в чиито умиращи очи вижда не злата жрица на Лолт, а дъщерята на Закнафейн До’Урден. А Джарлаксъл, вечният опортюнист, се измъква.

Накрая, уморени от толкова много битки и съкрушени от загубите, едноокият Бруенор, куцащият Дризт, раненият Риджис и потресената Кати-Бри се връщат в сърцето на Митрал Хол в един не-толкова-щастлив край на книгата.

Страхотна книга. В нея се случват толкова много неща, намекващи за бъдещите книги и ако винаги се водиш по мислите на Джарлаксъл, едва ли някой би могъл да познае какво ще се случи накрая. Ако не бях толкова запознат с историята на Мензоберанзан преди да прочета книгата, щях да стоя на пръсти на всяка страница в очакване на някакъв велик обрат с Виерна – любимата ми героиня от мрачните елфи след Закнафейн и Джарлаксъл. Началото беше много добро като изключим вечните появи на Кати-Бри, като например опита й да накара Бруенор да преговаря с гоблините, вместо да се бие с тях. Моралистичната кучка се опитва да убие забавата в самото начало на книгата, what the fuck?! Друг проблем е и името на Митрал Хол, което вече е Митрил Хол, убивайки изцяло оригиналността на фаерунския свят, свързвайки го с клиширания толкинов митрил, вместо с фаерунския митрал. Дори и една буква прави разлика. Салваторе направо си го е оплескал – в предните книги е Митрал, все пак.

Любимите ми моменти в цялата книга са интеракциите на Джарлаксъл, Дайнин и Виерна. Жалко, че Виерна превръща Дайнин в драйдер – той беше друг от любимците ми сред drow расата, а и никога не бяхме виждали в действителност дуел между Дайнин и Дризт, което щеше да е уникално събитие. Вместо това, трябваше накрая да чета за боричкането на Бруенор и някакъв скапан драйдер. Интересно беше, че не видях нищо от възможностите на Джарлаксъл – макар в думи и мисли да беше във върховна форма и покриващ около 30% от книгата, той не присъстваше в нито една битка, освен в минимална роля в последната между Дризт и Виерна. Това просто крещеше „рано е да ви показвам какво мога, ще има още книги с мен”... или „ха-ха, авторът не знае какво да ме прави по време на битка, ха-ха”.

Артемис Ентрери беше голяма изненада. Беше последния човек, когото очаквах да се появи и същевременно, появата беше толкова логична. И то възстановен, имайки предвид в какво състояние го остави Дризт в последната книга. В тази книга се разкрива и причината – най-сетне се разкрива защо изумрудената кама е толкова опасна и защо е негов патент. Тя е всъщност вампиричен кинжал, изсмукващ жизнената сила на жертвата си и предаващ я на притежателя си. Последната битка с Дризт беше подчертано страхотна, с изключение на последните моменти, когато се бият в урвата.

И разбира се най-добрата част – смъртта на Уолфгар! Най-сетне се оттърваха от поне един досаден герой! Край на мъките, край на тъпите варваризми и клишета, време е за ерата на мрачните елфи, мамка му!

За финал ще кажа само – Darn good book, damn it!

#2 Starless Night (Беззвездна нощ)

Дризт се безпокои, че мрачните елфи в Мензоберанзан са замислили нещо и решава да отиде там, за да го прекрати в зародиш. Той оставя Гуенивар В Митрал Хол и поема към стария си дом, казвайки за това само на Риджис. Пътят го превежда през няколко познати земи, среща го с нови и стари лица, най-видно от които става лицето на Елифайн – малкото момиче, което спасява от мрачноелфическото нашествие на повърхността в ранните си години в патрулите, а след това е и изумен от срещата с истински еднорог, станал пазител на гората на Монтолио ДеБруши.

В Мензоберанзан, матрона Баенре прави приготовления за нашествие в Митрал Хол. Джарлаксъл става свидетел на манипулацията, която тя прилага, за да привлече в нашествието и други домове. Някъде из града се разхожда и един нов обитател на града, който не е мрачен елф...

Кати-Бри разбира за отсъствието на Дризт, след като извлича нужната информация от Риджис и взимайки Гуенивар, магическата маска и камата на Ентрери, тръгва след него. Тя минава през Града на сребърната луна, където лейди Алустриел й предлага помощ и я изпраща след Дризт с джуджето Фредерик Писаря. Двамата се разделят в пещерата, където Дризт е поел за Подземния мрак, и Кати-Бри получава подарък – Котешкото око, диадема, даряваща й способността да вижда в мрака.

Дризт навлиза в родния си град, преструвайки се на оцелял от патрул, попаднал твърде близо до Блингденстоун, града на свиърфнеблите. Той е разкрит от Джарлаксъл и нападнат от наемници, войници на Баенре и... един стар познат:

ARTEMIS F’N ENTRERI !!!

Дризт е повален от Ентрери и е заловен от дом Баенре. В битката се намесва и непозната жрица, която всъщност е Кати-Бри в премени и тя бива заловена от Джарлаксъл, без останалите елфи да разберат коя е всъщност.

В дома на Баенре, Дризт е измъчван от дъщерята на матроната и от домашния й илитид Метил. Дори получава и предизвикателство от повелителя на меча на Баенре:

DANTRAG F’N BAENRE !!!

Междувременно, Ентрери непрекъснато е насочан от следи, оставяни му от Джарлаксъл. Отдавна решил, че мястото му не е в Мензоберанзан, разбрал, че тук е сред себеподобни, за които той е шейсет хиляди и първото стъпало на йерархично стълбище с шейсет хиляди стъпала, той взима Кати-Бри и Гуенивар и нахлува заедно с тях в затвора на Баенре, за да освободи Дризт. Тримата, заедно с Гуенивар, те се изправят срещу стражата на целия дом, срутват тавана на церемониалната зала на дом Баенре и си пробиват път до тунелите на Подземния мрак, където Дризт се изправя в паметен дуел срещу Дантраг Баенре и го побеждава, след като разкрива тайната му – магически предпазители, ускоряващи движенията на ръцете му – и слабите й страни. Тайно насочвани от Джарлаксъл, те достигат горните тунели и излизат на повърхността... където ги очакват командир Риджис и съвзелия се крал Бруенор Бойния чук.

Отново – страхотна книга! Тук силните страни са дори повече от предната. Има припомняне на стари истории без да има повторения, както често се случва при Салваторе, стари герои с нови образи като Елифайн, както и завръщането на уникалния Ентрери, което за втори път е съвсем неочаквано. Появата на нови герои е много добра идея, особено с представянето на Дантраг, който просто бие Дайнин и Берг’иньон в земята по awesomeness и едно от най-огромните ми съжаления е, че не мога да чета повече за него. Той щеше да е чудесно попълнение в хексалогията “War of the Spider Queen”, излязла по-късно, но уви – една от многото грешки на Салваторе, който явно е решил да жертва един бъдещ много добър/страхотен образ за единствена страхотна битка с Дризт. Да не пропускаме и меча на Дантраг – Казид’еа (Посичащия), който също му придаваше голямо значение и беше първото оръжие със съзнание от книгите на Салваторе (не броя Креншинибон). Джарлаксъл набира все повече сили като страхотен образ. Тук той се откроява повече от другите книги и читателят с лекота започва да го харесва. Пореден намек за това колко велик ще е в самостоятелни книги... е, поне за това Салваторе си е взел бележка.

Сега е време за лошите страни... естествено, вече е клише това да е синоним за FUCKING CATTIE-BRIE! MOTHERFUCKING BITCH! Вечно се бърка в делата на другите и тази книга е поредното й деяние. Още в самото начало няма как да не си пъхне носа в мечи задник, стига това да ме накара да я мразя още и още и още и още и още...

... и още!

Още със самото си събуждане, просто не мога да повярвам, че още със самото си събуждане, тя става с единствената цел да отрови всичко, което ми е допаднало в книгата. Естествено, както постъпват всички моралистични кучки, тя пребива истината от Риджис, след което тръгва след Дризт с гореспоменатата цел, даже се намесва в живота и проявява арогантност – че и ревност! – от лейди Алустриел, Избраница на Мистра, повелителка на Сребърния град, една от Седемте сестри. Освен това, в края на книгата, когато Дризт убива Дантраг, познайте кой взима Казид’еа. Да, много голям кеф – най-доброто оръжие в книгите на Салваторе попада в най-скапаната му героиня. Кръвожаден меч, желаещ да бъде в ръцете на най-великия мечоносец, попада в посредствените малолетни лапи на Кати-Бри. Време е за рубриката W.W.S.T. – WHAT WAS SALVATORE THINKING?!?! Отново, явно Дризт не е научил достатъчно през осемдесетте си години живот, затова му трябва малолетна кучка, която да го преследва и да му казва какво да прави! Какво е това?! Die, you ignorant whore!

В края на книгата се развива една битка-мечта – Дризт и Ентрери, рамо до рамо, изправени срещу мрачни елфи. Това е като да изправиш Сефирот и Клод Страйф срещу армия от агенти Смит. Но Салваторе явно е сметнал за нужно да пренебрегне думите си, че мрачните елфи са едни от най-умелите бойци в Торил, и настъпва ерата на power play-я от страна на Дризт и Ентрери, които (заедно с едно курве, чието име не ща и да си спомня) разбиват едва ли не половината от армията на Баенре – не какви да е мрачни елфи, а елита на обществото на Мензоберанзан, армията на първия дом. Добре, това го бих приел, все пак са превъзходни бойци, най-добрите в Кралствата. Но когато съюзиш Клод и Сефирот с Тасълхоф Кракундел, например, и тримата разбиват най-елитната войска на Подземния мрак, тогава вече няма как да не си биеш главата от нестихваща омраза към автора.

WHAT (THE FUCK) WAS (FUCKING) SALVATORE (FUCKING) THINKING?!?!

С тези противни изключения, книгата е много добра и добрите моменти в нея (особено ако накрая пренебрегваш повечето изречения със Знаете-коя-кучка) са повече от лошите, така че я препоръчвам дори повече от предната.

#3 Siege of Darkness (Обсадата на мрака)

Задава се война. Всички го разбират. Мрачните елфи, които се приготвят за нападение. Джуджетата от Митрал Хол, които се приготвят за защита. Съседите на джуджетата, които са призовани, за да им помогнат. Дори Ерту, мируващ в Бездната, мислейки как да отмъсти на Дризт До’Урден за изгнанието си.

Но тогава се случва нещо. Настъпва Смутното време, когато Великия Ао изпраща всички богове в смъртната им аватарна форма на повърхността в Материалната равнина, сред смъртните същества, прекъсвайки всичките им божествени сили, които отсича достъпа до всякакъв вид магия. За мрачните елфи липсата на магия е липса на метод за атака, затова забавят нападението, докато Смутното време отмине. Но по това време една матрона решава да направи малки промени в Мензоберанзан. Открила, че дома й не е загубил силите си, тъй като псионистите не се нуждаят от божествена намеса, К’иорл Одран, матрона-майка на третия дом Облодра, се опълчва срещу първата матрона, заплашвайки я със смърт, заедно със съперницата си от четвъртия дом. След като К’иорл умъртвява матроната на четвъртия дом, Лолт слиза в Мензоберанзан, за да дари матрона Баенре със спасение, обвинявайки К’иорл, че е започнала битката си с грешен избор. Използвайки дарената магия, Ивонел Баенре погребва целия дом, целия замък Облодра в Хищния процеп. Малко по-късно, силите на боговете се завръщат, а заедно с тях и магията.

След това идва време за война.

Огромна войска от мрачни елфи, коболди-буфери и няколко илитида нападат Митрал Хол, защитаван от джуджетата, варварите от Долината, водени от Берктгар Храбри, дългите конници от Дългата седловина, няколко магьосника от рода Харпъл, сребърни рицари от Града на сребърната луна, заедно с Алустриел Среброръка и конници от Несме, а по-късно към тях се присъединява и войската на свиърфнеблите, напуснала Блингденстоун, за да не бъде смачкана от минаващата мрачноелфическа армия.

След върховна битка през нощта, настъпва утро и мрачните елфи се отказват от външните действия, а в пещерите понасят тежки загуби, най-голямата от които е загубата на самата матрона Ивонел Баенре, заедно с едната й дъщеря и повелителя на меча, водещ тунелната нападателна група – Утегентал Дел’Армго, повелител на меча на втория дом, Барисон Дел’Армго. И така, мрачните оставят Митрал Хол и се връщат в Мензоберанзан, за да се справят с настъпилите промени.

И отново, поредната страхотна книга! Тази е най-малко опорочена от Знаете-коя-кучка, макар отново да има дразнеща роля, побеждавайки Берктгар в двубой. За пореден път тя побеждава някой важен, който в йерархия е с класи над нея и има триста пъти повече опит в битки. Защо просто Салваторе не я короняса като най-великата повелителка на меча (който не е нейн!) и да се приключва, а? Защо да четем повече за Дризт, след като знаем колко велика е Кати-Бри? Тя ще живее само шейсетина години, но нищо – нека надмине и Елминстър, за да се знае, че тя трябва да е отгоре на всичко!

Избутвайки настрана (с огромна дебелогъза мъка) темата за Кучката, останалото е все добро. Подробното описание на машинациите в Мензоберанзан са описани страхотно и историята в мрачния град не носи никаква скука. Особено приятно е включването на Смутното време в хронологията, за да се намекне и през коя година се случва всичко това. Жалко, че нямаше повече за боговете, но явно това не е работа точно на този автор... и по-добре, иначе сега Кати-Бри щеше да стане новата богиня на Етиката и Морала, после щеше да получи портфолиото на мечоносците, а после щеше да свали първо Темпос, после и Червения рицар... Свежите идеи на Салваторе продължават с въвеждането на псионистите. Да, и в други книги имаше илитиди, но тук вече псиониката всъщност си получава името, дом Облодра е представен като уникат в Мензоберанзан, а матроната К’иорл Одран бързо се превърна в една от любимите ми матрони. Странен е избора на Салваторе да премахне точно този дом от лицето на Мензоберанзан при наличието на толкова други посредствени домове, но защо ли се изненадвам изобщо... нали Знаете-коя-кучка също е негово творение.

Последната битка е наистина велика. Има си своите моменти и изобщо не представлява power play-я на Дризт и Ентрери от миналата книга. Тук всеки се бие за живота си и в повечето случаи, ако е превъзхождан по бройка, губи. Сблъсъка на толкова различни нации е описан много добре, като срещата на предводителите им в една от главите е отлична хрумка... уви, една от малкото в идните книги. Не мога обаче да възнегодувам от изхода на битката. Значи, мрачните елфи видяха слънце и побягнаха не защото кожата им ще окапе или защото не могат да се бият, за защото им е омръзнало? Дори с всичките си подкрепления, Митрал Хол е притиснат от всички позиции – с коболди, изморяващи войниците, магьосници, премахващи магьосниците, включително и Регуелд Харпъл и Алустриел Среброръка, с вътрешни патрули, покосяващи наред джуджета, - но изведнъж им хрумва, че вече няма смисъл и се оттеглят? Това ли са кръвожадните, опортюнистични елфи, описани в първите книги? Motherfucking piece of BULLSHIT! Салваторе отново се оля. Поне да беше представил равностойна битка, в която елфите да не искат да дават повече жертви при шанс 50 на 50. Но щом са в изгодна позиция, защо се отказват? Нали са и интелигентни, освен умели? Да, бе...

Интеракциите на Ерту с Лолт също са интересни. Ясно е, че се крои нео между тях, но никой не знае какво. Дори и Ерту, когато мисли, че е изиграл Кралицата на Паяците, се оказва, че тя точно това е целяла и го възнаграждава с пленник, който ще е ключов за премахването на Дризт. В този миг никой няма идея кой е пленника – дали е Закнафейн, или Ентрери? Или някой друг от миналото му? Чудесен отворен край на книгата и същевременно щастлив край за добрите, които пируват над победата си, с изключение на Дризт и Кати-Бри, които напускат Митрал Хол в търсене на нови приключения...

#4 Passage to Dawn (Пътеки към утрото)

Шест години след нападението над Митрал Хол. Демонът Ерту довършва плана си, с който да подмами Дризт До’Урден да го призове в материалната равнина, междувременно измъчвайки пленника си, дар от Лолт. Дризт и Кати-Бри са ловци на пирати заедно с капитан Дюдермонт и обновения му екипаж. Те се натъкват на допелгангер, пратен от Ерту, който ги насочва към стар и забравен остров, на който странна жена им изрецитира стихотворение, отнасящо се за Дризт и негов изгубен познат. Говори се за врагове, значи става въпрос за елфи, значи...

Закнафейн!

Някъде на север, Бруенор и Риджис отново заживяват в Грамадата на Келвин, след като Бруенор оставя Митрал Хол на първия му крал – Гандалуг Бойния чук, който досега живял затворен в собствения си зъб от заклинание на покойнат Ивонел Баенре. Заедно с тях са се преместили и варварите от Заселническата твърдина, връщайки се в родните си земи и сега сред тях се надига бунт – младият и силен Берктгар Храбри иска да измести Ревик като вожд.

Дризт, Кати-Бри и Дюдермонт, повлечени от най-новото заклинание на Харкъл Харпъл, попадат в Карадуун и Възвисяване на вярата, крепостта на бога на литературата Денеир и един от най-верните му последователи – Кадърли Бонадюс и ко. Дризт разказва на Кадърли за демона Ерту, както и за голямото му желание да се добере до Креншинибон. Докато Кадърли търси Ерту, демонът бива освободен и преминава в Морето на неспирния лед, където скоро се снабдява с Кристалния отломък. Новата задача на Дризт става да открие Ерту и да освободи пленника му. Дризт и Кати-Бри се събират отново с Бруенор и Риджис и четиримата тръгват към Морето на неспирния лед, за да открият демона... който междувременно е прибавил към войската си от танари сукуба, глабрезу и марилит.

Както обикновено се случва в книгите с щастлив край, добрите надвиват злите демони, към тях се присъединява и самия пленник, който става ключова фигура в прогонването на Ерту от материалната равнина и накрая всички са щастливи. И изненадани, че пленника не е Закнафейн... а Уолфгар, който бил завлечен в Бездната заедно с йоклолата, когато таванът на пещерата в Митрал Хол паднал върху тях...

NOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOO!

Мразя тази книга! По толкова много причини я мразя!

Не защото е лошо написана, напротив – някои истории са страхотни, а запознаването на Дризт с Кадърли, Даника и братята Скалорам – други известни герои на Салваторе – си е чист mark out момент на века. Единственото по-добро от това е да се срещне с Елминстър. Има един момент в книгата, докато търсят острова, когато Робилард, бордовия магьосник на Дюдермонт и Харкъл Харпъл навлизат в магическо надиграване с банда зомбита, в което се демонстрира колко е напреднал Салваторе в D&D вселената. Това са любимите ми страници в книгата. Историята с Ерту също беше добра – докато един враг не умре, той си остава заплаха за всеки, някога заставал на пътя му, а това че все още търси Креншинибон е още по-добре, тъй като е логично и връща историята още към корените на книгите на Салваторе. Употребата на танарите, сукуба, галбрезу и марилит, се е получило още по-добре – вече не се налага да се чудя дали глабрезу е собствено име или име на вид демон, а битката между Дризт и марилита беше страхотна – най-добрия мечоносец в Торил срещу шесторък демон. Уникат!

Но защо, защо, защо трябваше да се връща Уолфгар?! Защо? Още от книга 1, Салваторе се опитва да го пробута като някаква много важна стока, измисляйки му история, давайки му силни оръжия, внушителен вид, отлични учители, място в една от най-известните групи във Фаерун, но в края на деня той си остава едно шибано скучно КЛИШЕ! Не ми пука за Уолфгар, мразя Уолфгар, защо вечно трябва да има Уолфгар?! Ако в някоя книга няма някой двуметров герой със силата на скален великан, значи все едно тази книга не е писана. Време е за –

WHAT WAS SALVATORE THINKING ?!?!?!

Непрекъснато ми напомня на Винс Макмеън – залага на размери и сила в лицето на steroid freaks като Батиста, Боби Лашли и Марк Хенри, вместо да наблегне на ловкостта, уменията и факта, че са свикнали с тънкостите на играта като СМ Пънк, Пол Лондон, Браян Кендрик и т.н.

На кого му пука за Уолфгар при наличието на Дризт, на Ентрери, на Джарлаксъл, на Кадърли, на Даника, на (хипотетично) Закнафейн. Ето, тук имаше реалната възможност наистина да върне Закнафейн, който да продължи да рулира рамо до рамо със сина си и да поживее известно време, после да го убие като повечето малкопластови герои в някоя битка... имайки предвид следващата книга, Ентрери щеше да е отличен избор за убиеца му. Но не – вместо това получавам Уолфгар – тъп, скапан, скучен, вече и мизерен, и хленчещ еднопластов образ, чието присъствие на която и да е страница ме кара да изгарям от желание да я изтръгна, скъсам, смачкам, изгоря, заровя и да танцувам отгоре й.

Браво на Боби – с една единствена книга, той уби удоволствието от цяла порецица. Препоръчвам тетралогията Наследството на мрака, защото две от четирите книги съдържат само една причина да не ги харесаш. С изключението на двете имена, които ми причиняват мигрена само като си помисля за тях, книгите са пълни със свежи идеи и в абсолютно всяка една има нови или стари, все тъй интересни герои и образи.

Но наистина... защо?

Следващата разглеждана поредица ще бъде тетралогията Пътеките на мрака, която ще представя именно като такава, а не като трилогия, както я издава ИнфоДар, за да може после да пусне цялата поредица Sellswords.

Have a nice (Wulfgar-&-Cattie-brie-free) fucking day!

Andrew Wyeth

Тъй, минахме Трилогията на мрачния елф, въведох незапознатите в света на Салваторе, значи следва продължението, в което ще минем напред в историята на Дризт. Трилогията, която сега ще разгледам всъщност е първата трилогия, излязла на пазара под автор Салваторе и свят Forgotten Realms. В нея оригиналният замисъл първо е бил Уолфгар варварина да бъде главен герой, но този план е бил убит в зародиш от по-умните фенове, харесали много повече Дризт.

Най-малкото, защото всеки втори главен герой е варварин, а мрачен елф е меко казано рядка гледка за оригинален главен герой. Наистина умни фенове.

Така, без повече забавяне, нека ви представя Това, Което Щеше Да Бъде, Но С Времето Се Поправи И Стана По-Добро –

The Icewind Dale Trilogy (Долината на мразовития вятър)

#1 The Crystal Shard (Кристалния отломък)

Балорът Ерту търси нещо. Не може да се добере до него и е особено разочарован да чуе, че един демон на доброто е запратил предмета през равнините на съществуванието и той е попаднал в Материалната равнина, изгубен в дълбините на снежните преспи в Долината на мразовития вятър.

Магьоснически чирак без никакви способности да стане магьосник убива господаря си, излъган от група амбициозни магове, които измамват и него и го оставят да умре от студ в подножията на Гръбнака на света.

Чиракът открива предмета. Акар Кесел открива Креншинибон – Кристалния отломък.

В същите земи варварските племена се обединяват, за да нападнат Десетте града. Мрачният елф Дризт До’Урден разбира за плановете им и с помощта на полуръста Риджис, той събира хората от Десетте града и джуджетата от Грамадата на Келвин, предвождани от най-добрия му приятел – Бруенор Бойния чук, и обединените сили разгромяват варварската армия. Един от оцелелите варвари е младо момче на име Уолфгар, което е взето по милост под крилото на Бруенор и бива обучавано за ковач от джуджето. Пет години по-късно, Бруенор дарява Уолфгар с най-изкусното си творение – магическия чук Щитозъб, и го предава на Дризт, за да го обучи в изкуството на битките.

Междувременно, Акар Кесел става марионетка на Кристалния отломък и събира своя армия от орки, гоблини, вербези и огрета, а за свои военачалник поставя навлезлия в Материалната равнина Ерту. Армията на Кесел унощожава някои от Десетте града, окупира други и обгражда столицата Брин Шандер, искайки от Касиус да се предаде, за да може магьосника да започне да събира и армия от хора. Дризт и Бруенор, научили по-рано за Кесел, но останали нечути от хората на Десетте града, приготвят собствената си съпротива. Уолфгар заминава за земите на варварите, където побеждава Хийфстаг и става крал на обединените племена (или по-скоро на оцелелите племена). Той повежда варварите към армиите на Кесел и те, заедно с армиите на Десетте града и на джуджетата, отблъскват чудовищата, докато Дризт и Риджис проникват в кристалната кула, за да търсят основата на армията – самия Кесел.

В крайна сметка доброто надделява, Кесел е убит, Креншинибон – погребан под снеговете и камъните на Грамадата на Келвин, а Десетте града оцеляват. Уолфгар сключва съюз между градовете и варварските племена, за да възстанови загубите и в двете общности, след което преотстъпва мястото си на крал на стар приятел. Междувременно, Бруенор изиграва Дризт и го подмамва да му обещае да потърси с него Митрал Хол – изгубените джуджешки зали.

Край на историята. Сега, книгата е наистина добра. По мое мнение, най-добрата на Салваторе. Първия му опит е бил най-успешен, защото е бил пълен с идеи. По-късно всичката креативност отива за риба и всичко в книгите се повтаря едва ли не дословно. Но нищо в тази книга не повтаря стари, защото преди нея няма нищо, което да може да се повтори – тя е уникална и неразвалена.

Добри моменти в книгата са изковаването на Щитозъб и битката Дризт-Ерту. Началните отношения Дризт-Уолфгар също са интересни. Като безумно скучни мигове мога да определя самото присъствие на Уолфгар, който е възможно най-ненужното същество във всички книги на Салваторе. Защо изобщо го има?! Разбирам, че той е бил първоначалната му идея за герой, но ми е писнало от герои-варвари, а вместо да има по-малко роли в книгите, след като Дризт му заема мястото, напротив – Уолфгар се появява все по-често и дори понякога за него се отнася цяла или половин книга повече, отколкото за другите герои! Къде е логиката в това?

Имам да казвам по нещо и за превода – какво, по дяволите, е „людоед”? Когато за първи път прочетох книгата, си бих главата, докато се мъчех да си спомня подобна раса. Но не – то не е людоед, а ogre. Какво? Трудно е да се напише „огре” ли? О-Г-Р-Е. Просто и лесно, дори отнема по-малко пространство и време от Л-Ю-Д-О-Е-Д. Зная, че Инфодар иска всичко да е българизирано, но при наличието на над 1,000 вида същества, трябва да използвате и чуждици или фентъзи термини и думи – ами ако наистина имаше раса човекояди? Същото се отнася и до „снежните хора” a.k.a. “yeti”. Йети не е ли далеч по-лесно за писане?

С тази малка подробност, препоръчвам Кристалния отломък с две ръце – това е уникална книга, заслужаваща вниманието на фентъзи-пристрастен читател.

#2 Streams of Silver (Сребърни реки)

Търсачите на Залите (Дризт, Бруенор, Риджис и Уолфгар) са потеглили на юг за зимата... шегичка, на юг, за да търсят Митрал Хол.

Далеч зад тях – в Десетте града, осиновената дъщеря на Бруенор, Кати-Бри, и две джуджета пречистват къщата на Риджис, който се присъедини в последния миг към останалите, оставяйки всичко зад себе си. Докато чистят, че се натъкват на причината – палач, търсещ полуръста. Артемис Ентрери, по име, той убива с лека ръка опитните джуджета-бойци, а Кати-Бри още при първата си преценка го сравнява с Дризт по майсторство. Ентрери прави бърз разпит на момичето и потегля на юг, за да открие малкия мошеник, оставяйки я вързана в къщата.

Междувременно в Лускан, в едно от крилата на Домовата кула на мистиците, Дендибар Шарения търси Кристалния отломък, за който смята, че е прибран от мрачния елф. Той следи групата с помощта на чирачката си Сидни и един лускански войник, чието име не запомних от пренебрежение към маловажността. Той се съюзява с Ентрери и го праща заедно с двамата и с едно свое изобретение – гòлемът Бок... или Бог... или Тог... нещо трибуквено.

Търсачите на Залите минават през различни местности и срещат различни хора – Лускан (и моряци), Дълга седловина (и магьосници от рода Харпъл... много важно уточнение), Града на сребърната луна (и лейди Алустриел), Несме (и конници-расисти) и т.н. Заради Дризт те не биват допуснати до някои от гореспоменатите местности, но нищо не ги спира и все пак намират начин да открият приблизителното местонахождение на Сребърните Зали, а по-късно и самия вход. Плътно зад тях ги следват Ентрери, Сидни и Голема-с-трибуквеното-име. Вътре в горното ниво на залите, двете групи навлизат в битка, като Дризт и Ентрери за първи път откриват истинско предизвикателство в уменията на другия, но в битката си те задействат капан, който ги праща дълбоко в подземните нива, сега контролирани от дуергари – сиви джуджета.

Двамата се съюзяват временно, докато се измъкнат от дуергарския ад, а междувременно Бруенор, Кати-Бри, Риджис и Уолфгар се изправят пред ужаса на Митрал Хол – черния дракон Мракометния... който очевидно не е обикновен дракон, а сенчест дракон. Това предполагам обяснява, защо в превода пише „дракон на мрака”. В битката с дракона стават няколко неща – Сидни умира (ЗАЩОООО?!), Бруенор жертва себе си, за да го убие, Бок е победен, а Ентрери изиграва Дризт и взима Риджис, както и статуетката на Гуенивар. След като дракона пада заедно с Бруенор в бездната край която се разиграва всичко, останалите се връщат в Дългата седловина, за да се приготвят за път – или поне Уолфгар и Дризт. В края на книгата погледите им са насочени към Калимшан, или по-точно към Калимпорт, където трябваше да отидат, за да открият Ентрери и спасят Риджис от лапите му и тези на злия паша, пратил палача.

Книгата е добра на второ или трето препрочитане, когато вече си по-запознат със света и си чувал за Артемис Ентрери. Признавам, когато за първи път прочетох книгата, той ме дразнеше твърде много. Равен на Дризт? What the fuck? Въпреки че сега не мога да се наситя на Ентрери, тогава просто ми лазеше по нервите. Просто беше твърде надценен IMO(then). Сидни ми хареса като образ и е жалко, че умира в края на книгата, а Дендибар е обичайното клише за зъл магьосник. Бок беше интересно нововъведение (за щастие Инфодар не са опитали да дадат нова дума и за гòлем), но откога големите получават имена? И защо не е уточенено какъв точно голем е? Все пак има стихийни, метални, кристални и т.н. Пише само, че е съставен от човешки части... ок, значи е телесен... или плътен... или кожен. Без значение колко глупаво звучи, това е подробност, която трябва да бъде посочена. Защо в скапания б