• Турбобаби. Не е рядкост човек да бъде задминат от магистралата от чисто ново BMW Z4 управлявано от дама на видима възраст между 70 и 85 години, от чиято уредба се разнася бърза ритмична музика. Турбобабите са предимно жени които навреме са се сетили да си купят акции на IBM и изживяват щастлива... зрялост. Малко са опасни като шофират. Не защото не могат, а защото изпитват необяснимо влечение към високите скорости и дребните мръсни номерца на пътя. Но пък кой не би се заредил с оптимизъм от доволните им физиономии докато карат с 30 мили над ограничението.
• Lorange: Ако присадите клон от праскова към кайсия, получавате дърво което ражда ужасно вкусни плодове, които малко приличат на праскови и малко приличат на кайсии. Ако присадите портокалов клон към лимоново дърво, получавате дърво, което ражда всичко: един клон носи истински лимони, друг клон- портокали, а по средата, честна дума: нещо което може да бъде наречено само lorange- странен сладникаво-кисел, жълто-оранжев цитрус.
• High on Security. Ако си мислите, че любимата дрога на американците е марихуаната или уискито, дълбоко се лъжете. Това, което наистина може да опияни местното население , да докара го до екстаз, до сълзи от радост, до щастливи видения на розови хипопотами, са допълнителните мерки за сигурност, особено ако са напълно ненужни. А най-важната сигурност за всеки американец е сигурността, че няма да бъде осъден. Така например, за да участвам в малък футболен турнир, университетът изисква от мен да подпиша форма, с която се отказвам от правото да го съдя в случай на контузия или други морални и материални загуби, описани подробно. Преди време пък бях на зъболекар и ми се наложи да обещая с подпис, че семейството ми няма да съди клиниката в случай на моята смърт. Това води до следващата точка.
• Зъби. Другата форма, която попълних преди да бъда спасен от апокалиптичен зъбобол засягаше здравословното ми състояние. Започваше с въпроса "бременен ли сте". Въпреки че въпросът е съвсем нормален и важен, все още понякога се събуждам нощем, гледам тавана и се чудя: какво щеше да стане ако бях написал "да".
• Родна реч. Пътувам с маршрутка от летището в Лос Анжелис към центъра на града. Шофьорът кара като всички в онзи луд град- безотговорно, бързо и нервно. Звъни му телефона, той вдига и казва (на български с лек македонски акцент): "Не ме занимавай, че тука има мач и е пълно с коли, п***а им майчина, шо си не седят вкъщи тия келеши недо***ни". Как необяснимо стопля душата родната реч. Особено толкова далече от дома...
• Снимка или пържоли. Безплатният труд в Азия докара нещата дотам, че на моменти в Сан Франциско е по-евтино човек да си купи средна класа фотоапарат, отколкото да отиде на вечеря в ресторант от средна класа.
• Барак Обама е бял. Като си говорим за средна класа, на скоро Барак Обама отправи леко нелюбезен коментар към хората от малките американски градове. Възмутен, мой познат го нарече "white elitist". Сякаш бай Барак успя да обърка всички: първо го смятаха за мюсюлманин, после го обвиниха, че дружи с растисти (пасторът на църквата в която ходи се прочу с няколко анти-бели проповеди), а накрая го набедиха, че е бял елитарист. Явно расата в днешно време няма нищо общо с цвета на кожата.
• Презумпция за метросексуалност. Докато гей-активистите се борят с презумпцията за хетеросксуалност, в Пало Алто Калифорния се вихри презумпция за метросексуалност. Метросексуален е хетеросексуален мъж, който полага много усилия за външния си вид, гардероба си и употребява солидни количества козметика. Мислете си за Брад Пит. Не си мислете за Бойко Борисов. На излизане от един мол с Б попадаме на млада дама, която се опитва да ни продаде революционнен крем за лице, произведен в Израел. Тя е много настойчива и подчертава, че кремът е напълно натурален (което качество може да продаде абсолютно всеки продукт в Пало Алто) и не само ще ни предпази от стареене, но и купувайки го ще подкрепим израелската икономика. За една бройка да прекарам следобеда пред огледалото търсейки бръчки, но решавам, че има и по-лесен начин да разбера дали съм остарял: на масата ми няма ключ от BMW Z4.

Ако текстът ви е харесал можете да гласувате за него тук

Последните два факта са крайно забележителни, тъй като шведите са по всички мерки и теглилки едно от най-прогресивните общества, докато иранците - не чак толкова. За какво става дума според вас: сексизъм, култура или просто жени, които не обичат да смятат?

Като добър приятел, реших да уважа тези му интереси и му занесох подарък- диск на Азис. Дадох го на Дж срещу обещание да не го пуска в мое присъствие, обещание което беше нарушено около четвърт минута по-късно. Чалгата и гласът на Азис плениха моя добър американски приятел, но още повече го плениха клиповете които намери в youtube. За неосведомените, в един от тях Азис плува преоблечен като лебед в един басейн.

За кратко време Дж показа Азис на кого ли не. Повечето хора реагираха със сдържано "What the fuck", но три от Дж-вите студентки зяпнаха в почуда и захлас. Едната от тях по-късно твърдеше, че слушала някаква песен 10 пъти подред. Аз никак не повярвах на това твърдение, но тя разказваше "Той е толкова нелеп, гласът му е толкова странен, и за какво по дяволите става дума, не мога да отлепя очи"

Въпреки че някъде на фон се страхувах, че съм направил непоправимо зло на добре отгледаната, заможна и добре образована станфордска студентска общност, но чувството за вина избледняваше с всеки изминал ден. Така минаха три седмици. В края им попаднах на парти, на което със сигурност бях единствения българин. Нямаше и, доколкото помня, представители на околните ни народи. Там обаче беше, въпреки волята ми, гласът на Азис. Лееше се от огромните колони и караше русите калифорнийци да хвърлят непривични гюбеци. Не е културен шок да бъдеш с хора от чужда цивилизация. Културен шок е да ги видиш как хората от чуждата цивилизация слушат чалга. Тихо пиех бира и се чудех дали е по-тъжно Азис да е най-известният българин или Стоичков.

Кой знае- може би пък ако дойде в Америка, Азис ще стане суперзвезда?

Ако тексът ви е харесал можете да гласувате тук

Филмът беше озаглавен Цената която плащаме и имаше за цел да разкрие проблемите, на които Америка се излага поради недобрата охрана на мексиканската граница: наркотици, престъпност, и натоварване на здравната система. В първата част бяха интервюирани родителите на момче от Аризона починало от свръхдоза хероин внесен през мексиканската граница. Историята, като всяка подобна, беше тъжна и тежка. Коментарът на автора на филма обаче беше нелеп: (почти буквално) Нелегалните имигранти убиват децата ни с хероин. Очевидно повечето дрога в Америка идва през Мексико, но от това не следва, че мексиканците убиват децата. Нещо повече- би трябвало да е ясно, че проблемът не идва от нелегални имигранти, а от хора, които спокойно минават границата по три пъти на ден барабар със стоката си. Не стана ясно дали тийнейджъри умират от хероин само в пограничните щати или и на места, където има по-малко мексиканци.

В частта със здравеопазването, авторът разказа за болница са на ръба на фалита заради лекуващите се в тях неосигурени мексиканци. Заключението му беше (пак почти буквално) Заради нелегалните имигранти, вие не получавате здравна помощ. Въпреки, че неосигурените със сигурност натоварват здравната система, заключението на автора пропуска да спомене, че в Америка просто няма и никога не е имало универсално здравеопазване. Трийсет милиона съвсем легални американски граждани нямат достъп до здравеопазване- независимо от имигрантите. Да не говорим, че човек би помислил, че правителство, което харчи стотици милиарди за война, би трябвало да намери пари за болници. Стряскащ беше и намека, че на хора без осигуровка може би трябва да се отказва и спешна медицинска помощ.Странно е, че посланието на филма не беше Трябва да си охраняваме границата, а по-скоро Мексиканците са престъпници.

Очевидно е, че нелегалната имиграция и несигурните граници са голям проблем за сигурността. Също обаче е вярно, че огромната част от нелегалните мексиканци са дошли в Америка просто защото тук има работа. Ако тези петнайсетина милиона души утре се върнат в Мексико, просто няма да има кой да сервира, асфалтира и строи къщи в тази страна.

В книгата си Media Sapiens, Сергей Минаев описва антиутопия в която медиите създават чудовищни лъжи (фалшиви терористични атентатни, измислени войни) с цел да накарат обществото да гласува по определен начин и изобщо да въздействат. Гледайки такива филми се уверявам, че Минаев просто е пропуснал най-древния урок: най-добрата манипулация се създава от малки, блестящи парченца истина, слепени по нелеп начин с грешна логика и обобщения. И ето нещо за финал: не един и двама български граждани се занимават с трафик на жени и прочее гадости в западна Европа. В Испания има десетки хиляди нелегални емигранти от България, които честно работят по строежи, пътища и т.н. Трябва ли първите да плащат греховете на вторите? Паралела си струва да бъде обмислен.

Името на купона би могло да мине за игра на думи, ако огранизаторите не бяха прекалили с комунистическата символика. По разкази на очевидци, украсата се е състояла от съветски знамена и портрети на Сталин, Ленин, снимки на съветската войска. За да бъде ясно какъв е проблемът: организацията на голямо официално парти изисква одобрение от администрацията. Бях свидетел как двама младежи бяха почти изгонени от голям американски университет, заради озаглавеното от тях Гето парти което вбеси черните студентни и доведе до неколкомесечно разследване срещу организаторите. С две думи: официалните партита казват нещо затова какво е позволено и какво не в кампуса.

Срещу ком-партито първи реагира Вацлав* от Прага. В писмо до Руския Дом и до университетската администрация, той настояваше, че в комунизма няма нищо смешно и забавно, което да послужи за основа на купон. Вацлав също отбелязваше, че танковете от снимките са същите които премазаха родния му град през 1968-ма и питаше какво ще стане ако Немската къща реши да организира Наци парти. Писмото изразяваше и възмущение, че е допуснато лика на човек избил десетки милиони да стои на всеки ъгъл в кампуса.

Писмото на Вацлав, по-късно подписано от десетки студенти, не предизвика почти никаква реакция у университетските власти. Хората, които разследват с месеци всеки случай на полова, расова или религиозна обида не застанаха срещу рекламата на един режим тероризирал половин Европа повече от четири десетилетия. Причината вероятно бе, че те ясно разграничават вътрешни от външни проблеми: Комунистическата партия никога не е била вътрешен проблем.

Тази дребна случката ме наведе на един по-глобален въпрос: откъде идва тази толерантност към бившата комунистическа империя? И дали западният свят не повярва прекалено бързо на победата в студената война. Победа, която поне според Путин не е окончателна.

Липсата на достатъчно разбиране за случилото се в Съветския Съюз и Източна Европа се дължи от части на факта, че за разлика от други войни, Студената приключи тихомълком. Нямаше паради, фанфари, тържествени церемонии. Просто едната страна в конфликта стана жертва на собствената си икономическа импотентност и се предаде. Студената война не остави обезобразени ветерани, които да просят по американските улици и да напомнят на местното население за ужасите на комунизма. Емигрантите от Източна Европа пък изобщо не обичат да говорят за съветските времена- вероятно защото в главите им трайно съществува страхът, че непремерените изказвания купуват еднопосочен билет до Аляска. Твърде малкият брой книги и филми на темата вероятно е следствие на факта, че спасилите се от комунизма творци често са предпочитали да живеят нормален живот вместо да рискуват близка среща с някой чадър.

Десетилетия наред американците са възприемали Съветския Съюз и компания като някаква неясна заплаха, голяма територия пълна с луди хора. Вероятно не е и станало ясно, че голяма част от населението на въпросната територия не е била във възторг от Народната власт. Краят на Съветския съюз очевидно е накарал много хора да повярват не само, че драконът е убит, но и едва ли не че никога не е съществувал.

Друг проблем е, че много хора на запад под комунизъм те разбират някаква триста-милионна хипи общност, безплатно здравеопазване и достойно заплащане на миньорския труд. В страна като Америка, в която се спори дали здравеопазването трябва да бъде направено достъпно за всеки, много хора са уморени от дясна политика и често намират комунизма секси. Вероятно малко прекалено вляво от разбиранията им за света, но все пак може би справедлив.

За родените от грешната страна на желязната завеса, комунизъм често означава лагери, затворени граници и опашки за олио. Рядко се сещаме за идеология, Маркс и достойнозаплатени миньори. Затова и диалог по темата трудно се получава. Интересно е как ще се развие разбирането за комунизма в Америка и Западна Европа в следващите десетилетия: дали ще бъде удобно приет като алтернативна гледна точка или ще бъде по-сериозно осъден.

-----

*Имената и незначителни детайли в историята са променени.

Ако текстът ви е харесал, можете да гласувате тук

Госпожата която води оживен монолог няма търпение да се качи на самолета- двете й седмици в България са били като кошмар. Дупките по пътя между Казанлък и Стара Загора просто й скъсали нервите, наложило се да чака двайсет минути, за да я приеме доктор, София се е напълнила с простаци (някой се развикал в автобуса, друг хвърлил фас през прозореца на колата си и имало улични кучета). Всичко това ужасно много я изнервило и тя просто искала да се прибере вкъщи, където всичко си е подредено и да забрави, че е идвала в България.

Госпожата всъщност не е братовчедка на Британската кралица, която е обмисляла да купи имот в България. Тя е силно изрусена дама, още по-силно гримирана, в средата на тридесетте си години, очевидно родом от Казанлък, понастоящем живуща в Чикаго. Или някъде до Чикаго. Вероятно е емигрирала преди 4-5 години, но вече говори български с отчетлив акцент. Тя е представител на тая порода “българи в чужбина” заради която изобщо на хората им минава през ум да те питат дали живееш в София или Париж, именно тези чада Божи които активно и на висок глас се опитват да забравят откъде идват. Някои от тях на предния си етап от живота са се преместили от малък град в София и са започнали да гледат роднините си отвисоко, поради което въпросните роднини са заключили, че софиянци са гадни, надути и противни.

Чикагският синдром* е тежко разстройство на личността, което се характеризира с крайно нежелание на болния да си спомня родното място, старите приятели и огромни периоди от миналото. От нея страдат хора, които се срамуват от града или селото откъдето идват, от родителите и от спомените си. Като цяло е неизлечима. Прихващането на тази болест не зависи от това кои са въпросните градове, села и спомени. Би могла обаче да има общо с родителите им, които не са казали навреме “И не забравяй кой си”.

Симптомите са много и лесно различими: страдащите от Чикагския синдром се връщат рядко по родните си места, но докато отсъстват изпращат снимки на къщите си, колите си и много често: на някакви специфични за Америка обекти като примерно гигантските молове. Те успяват да развият акцент в рамките на месеци и са истински забавни, защото правят това преди да са донаучили и новия си език. Пред българи отричат всичко българско, ако живеят в Америка често отричат и всичко европейско.

Живеят в къщи под наем в някое предградие на голям американски град и имат по две коли на старо. С децата си говорят на английски, поради което въпросните забравят майчиния си или по-право: бабиния си език. Децата им разбира се отдавна не са Жоро и Пешо, те са Джордж и Питър, фамилното им име завършва на -ff. Страдащите работят много и често евтино и всъщност живеят един тежък американски живот, но когато се приберат в България раздават щедри бакшиши, за да демонстрират благополучие. В някои случаи вземат заем, за да могат да раздават въпросните щедри бакшиши.

Засегнатите от синдрома често твърдят, че не искат да имат нищо общо с други българи в новото си местообиталище, защото “нали ги знаеш българите в чужбина само гледат да ти направят мръсно”, но в същото време компанията им се състои единствено от Коста, Мишо и Тинка, поне един, от които всъщност им е оказал голяма подкрепа в първите месеци.

Гледат отгоре на българите останали в България и когато се приберат започват да критикуват всичко на висок глас и да се изненадват колко неуредена е държавата. Много често попадат в пиянски спорове с приятел от детинство: “Ние останахме в България защото си обичаме страната и се справяме, на вас там ви е лесно” (нито едното е вярно, нито другото) и, съответно “Ние заминахме защото имахме кураж, а на вас не ви стискаше” (а всъщност са заминали защото са спечелили зелена карта от лотарията). Ако пиянският спор се развива в заведение, те задължително пият уиски, но вкъщи тайно удрят по една домашна ракия, от която в последствие си пренасят зад океана дванайсет литра в пластмасови шишета от спрайт.

Когато се приберат в България веднага отиват на всякакви възможни лекари и се чудят защо трябва да плащат, въпреки че не са здравно-осигурени. Ако им се наложи да чакат пред лекарския кабинет, гледат да се заприказват с някой от опашката за това как всичко в Америка е съвсем друго. Настояват да прередят всички, защото бързат и когато получат отказ вдигат скандал.

Най-сетне, пред “чужденците” те много се гордеят, че са българи. Изобретили са компютъра и нерядко са спасили евреите. Често пробутват мита за българската полова мощ. Обичат да разказват, че сега България може и да е малка, ама навремето каква е била голяма. Обвиняват за всичко турското робство или руснаците, освен пред турци, които прегръщат сърдечно и наричат "комшу" и пред руснаци които също прегръщат сърдечно и наричат "братушки".

Чикагският синдром всъщност е токсична форма на най-обикновената носталгия смесена с жестока простотия. Най-често е резултат на осъзнаването, че в Америка (Канада, Германия) всъщност никой не раздава безплатни гевреци и че след емиграцията животът не е станал много по-лесен, но пък път назад няма.

Добрата новина е, че заболяването е всъщност рядко срещано, но гласовитостта на страдащите, често ни се струва, че едва ли не всеки втори е попаднал в жестоката й прегръдка. А всъщност повечето хора са разбрали, че в един свят, в който безброй хора живеят на повече от едно място, други летят до различни градове по 3 пъти на седмица, а трети стоят удома, но разбират цялото разнообразие на света, да смяташ че местонахождението ти те прави различен е глупаво и вредно.

----------------------------------------------

*Нямам, разбира се нищо против Чикаго и обитателите му, просто името изглежда подходящо :)

Ако тексът ви е харесал, можете да гласувате тук

Путиновата похвала не е нито невинна, нито трогателна. Тя е просто дребно парче от цялостната му политика на мила снизходителност към България. Политика, която разбира се не е новост. Забелязали ли сте паметниците на Перловската река, точно до стадиона където Голям Руски солдат покровителствено прегръща български войник и Голям Руска Жена покровителствено прегръща малка българска селянка. Тези паметници още стоят и явно не са ни научили на нищо.

За руската власт сега е моментът, чрез икономически и енергиен натиск да върнат Балканите в московската сфера на влияние. А тази сфера на влияние цензурата, политическите убийства и арестите на политически противници са само част от ежедневието.

Проблемът е, че за Путинова Русия, България действително е запланувана като троянското магаре (магаре, не кон) в Европейския Съюз. Магаре, което да внесе на гърба си руска енергийна зависимост и което донякъде да легитимира един недемократичен режим. Изглежда управляващите онази необятна страна нито за миг не са ни взели на сериозно. И защо да ни вземат, след като при откриването на концерта в НДК снощи (на който имаше само един български изпълнител) Гоцето беше готов да целуне задника на Високия Гост и щеше да се задави от славянска близост.

Очевидно за Путин евро-атлантическата ни ориентация е временна прищявка, от която скоро ще бъдем отказани чрез потупване по рамото и енергийна зависимост. Ако с леко потупване не мине, може с малко по-силно, което евентуално да прерастне в истински (другарски, отрезвителен) бой ако вземем да пренебрегваме “братството между двата народа, скрепено с кръв”.

Защо тоя култ към славянското никога не ни сближи с цивилизовани нации като Чехия, Полша, Словакия? С тях бихме имали равнопоставени и разумни отношения които в рамките на ЕС може наистина да се окажат от взаимна полза. Вместо това ние изразяваме на славянската си идентичност давайки почести на един диктатор.

Според г-н Първанов дилемата “или Европа, или Русия” е фалшива. На мен ми се струва съвсем истинска. От една страна имаме Европа, с хартата за правата за човека, със свободния пазар, с мултикултурализма и със свободата на словото, а от друга- Руската държава, която убива журналисти, трови хора в Лондон, вкарва критиците си в затвора и гони чужди културни организации от територията си. Не мисля, че нормален мозък може да питае любов към две толкова противоположни структури.

В последно време президента прокарва отново тезата за “неизбежната Русия”. И до ден днешен има хора, които копнеят по “необятния руски пазар”, на който изнасяхме доматите си. Това, че европейския пазар е още по-необятен не е контрааргумент: “Ама там ще се състезаваме с италианските домати” казват хората. Да де, приятелю, ще се наложи да произвеждаме качествено и от това ще печелим повече. То е точно толкова просто.

Унесен от любов, вчера Гоцето, между другото каза: “В годините на прехода една от най-тежките грешки беше затормозеният културен диалог. И знаем кой го предизвика. Една от най-важните отговорности е да възстановим неговия интензитет. Знам, че има скептици, които ще кажат какво от това? Но аз бих отговорил с въпрос – къде може една българска книга да излезе в 100-хиляден тираж? Това може да стане само в Русия”. И НИЕ ЗНАЕМ КОЙ ГО ПРЕДИЗВИКА? А като знаете какво ще му направите? Президентът на България просто се почувства толкова окрилен от присъствието на Путин, че току виж скоро подгонил врага с български паспорт.

Не виждам защо една наистина добра българска (или румънска, или гръцка) книга да не се продаде в Англия или Франция в милионен тираж. Просто трябва някой да я напише (и то добре), да я преведе и да успее да заинтригува издателите. Така опираме до същия проблем като този с доматите: може би на г-н Първанов му се струва нечестно да трябва да полагаме усилие за да си продаваме (културни или кулинарни) продукти след като Съветската шир е винаги готова да ги купи- евтино, но по много.

Нямам нищо против народа на Русия: взети един по един, руснаците са съвсем нормални и дружелюбни хора. В момента много хора в Русия си блъскат главата в стената и се чудят как страната им замени пътя към демокрацията с репресивна диктатура. Никой не отрича ролята на Русия в българската история, но мисля че педесетте години комунистически репресии би трябвало да са изплатили Руско-Турската Освободителна война с лихвите и сега да можем да почнем на чисто. Във времена, в които имаме един цял Европейски Съюз зад гърба си, трябва да имаме равнопоставени отношения с всеки.

Нездравият интерес на г-н Путин силно ме притеснява именно заради снизхождението, с което неговата администрация се отнася към нашата малка страна. Руските представители се държат сякаш просто няма шанс да им бъде отказано всичко което поискат.

Още повече ме притеснява сервилниченето на българската власт- тя не се държи нито като достойно правителство на европейска държава. Държи се точно както се държеше Тодор Живков с руските ръководители- в тях хляба, в тях ножа. А номерът е точно за ножа (демек газово-нефтените тръби). Ако някой в това правителство има грам мозък и капка морал просто няма да позволи да построим руска инфраструктура на наша територия. Понеже следващата стъпка е да се преместим от Европейския Съюз в Съюза на Независимите Държави и да се наслаждаваме на “суверенна демокрация” тип Лукашенко.

После една вечер, малко преди полунощ, се случи Немислимото. Беше толкова Немислимо, че нямаше и да забележа, ако не беше злокобната тупурдия в коридора. Когато отворих вратата срещу мен стоеше, само по хавлия и с мокра коса, Антон. За Антон по-късно разбрах, че е на 45, софтуерен инженер, нещо малко хипи, родом от Канзас. Може би единственото хипи от Канзас. Вляво от мен пък стоеше и нервно прехвърляше някаква химикалка в ръцете си едно кръгло момче със странна коса- Дейвид. Оказа се студент по медицина, роден в Бостън.

Когато ме видя, Антон излезе от вцепенението си и попита: "Какво става, ще ни евакуират ли?". За момент се зачудих дали наистина не се е случила някоя международна трагедия, примерно мексиканците да са нападнали с химическо оръжие, но тая мисъл бързо изчезна. Реших да питам: "Защо да ни евакуират?". Антон ме гледаше неразбиращо- на вид не съм интелектуално изостанал, а не мога да разпозная елементарна опасност: "Спряха тока!".

Сега ще ме питаш как виждах изобщо нещо щом са спрели тока. Там е работата, че коридорите си имат резервно захранване и бяха осветени както винаги.

Посъветвах Антон да иде да се облече и казах, че според мен опасност от евакуация няма. Когато се върна, в коридора вече имаше десетина души- всички американци и всички в лек шок. Някой каза, че почти целият кампус няма ток, НЯМА ИНТЕРНЕТ, но според него все пак няма непосредствена опасност за живота ни. Това някак успокои духовете и Дейвид произнесе вълшебните слова: "Айде да пийнем по нещо".

Две чаши вино по-късно настроението беше съвсем друго, разгоряли се бяха няколко разговора: Джак от Минесота разказваше весело някаква история за снежни бури, Дейвид се беше унесъл в харвардски спомени.

Антон сподели как веднъж като дете бил свидетел на подобно бедствие- токът бил спрял заради някакво торнадо. Всички се скрили в мазето и започнали страшен купон. Като чух това, хрумна ми да споделя опита си с режима на тока. Разказът ми беше приет с пълно неразбиране: "Как така е спирал на всеки два часа? Толкова често ли са се разваляли инсталациите? А, планирано! Ама защо? Хората в електроцентралата са стачкували? Какво, това само преди петнайсет години?" и така нататък. Страна ми малко смешно и малко неудобно и смених темата. Всички се съгласиха, че електричеството е в основата на всяко зло- като нямаш телевизия и интернет щеш- не щеш говориш с хора и ги познаваш по-добре.

На фон обаче вървяха други спомени от лукановата зима, когато тайно обичах като спира тока. Цялата фамилия се събираше около масата и аз причувах истории от далечни времена. Спомних си и за купоните за мляко и яйца, за опашките за захар и за триумфалния вик на някой съсед "Пуснали са портокали". И за това как преди една седмица голяма част от София остана без парно и хората сякаш просто вдигнаха рамене. Дали изобщо някой от Канзас може да разбере нещо от това? И дали има смисъл?

Вечерта продължи прекрасно- по едно време се появиха двама гърци с един лаптоп и пуснаха цял албум на Деспина Ванди. Докато единият припяваше, другият заговори единственото момиче в компанията за нещата от живота. Когато към три сутринта токът дойде, всички бяха в чудесно настроение и аз доволно мислех, че съседите ми не са никак лоши хора особено когато не са само по хавлия. Нашето временно приятелство обаче така и не се разрастна: никога по-късно не съм разговарял с никой от тях- просто няма къде да ги срещна. Явно просто драмата ни беше сплотила за кратко.

Ако текстът ви е харесал, можете да гласувате за него тук.

Q: Do you think Iranian blogs can give you an image of Iran that we do not find in the mass media? Can you cite an example?

I definitely think that, especially in the case of Iran, blogging gives a welcomed alternative perspective that often diverges radically from what traditional mainstream media provides us here in the US. In my mind this is one of the most important contributions that the Iranian Weblogestan makes.

One of the most interesting and exciting discoveries I made during my study was the perspective of the Iranian blogosphere. The odd mix of familiarity and strangeness of their worlds provided a much more complex, nuanced, and sympathetic picture of Iranian society than traditional sources of news did.

The fact that I had such access to these people also gave me an important sense of empowerment. Learning about the intricacies of taxi culture in View From Iran’s “Taxi Talk,” or about daily street life from Mr. Behi gave me a glimpse into the heart of Iranian society that traditional media stories left out. Daily coverage of the Iranian-US nuclear stand-off and Iranian involvement in Iraq by the mainstream media continually creates a false impression of Iran that blogs often work to deconstruct.

But the Iranian blogosphere represents a very small demographic. As in other “developing” countries, the internal “digital divide” between those with access and those without significantly shapes the perspective and climate of the Iranian cyber-society.

Reading Iranian English-language blogs in the months and weeks leading up to the 2005 presidental elections, it would have been hard, if not impossible, to predict that Ahmadinejad would win. Clearly the views of these bloggers were at odds with a substantially large portion of the rest of Iran. The surprise/shock/denial illicited by many of these blogs in the aftermath illustrates how specific group this group was/is within the broader Iranian population.

The photo is from a blog event where “The Frogomist Award” (Golden Frog) for the best Iranian blogs in various categories was given.

I have just finished my master’s thesis which focuses on the Iranian blogosphere. The purpose of the thesis is to examine how blogs become a part of the public sphere. When I talk about the public sphere in this context I primarily refer to the press. I had the chance to go to Iran in April for three weeks on a grant from the Danish Institute in Damascus, where the purpose is to encourage cultural and scholarly exchange between Denmark and the Muslim worlds.

Unfortunately I do not read Farsi but I have read a lot of examples from blogs that were translated, and have followed some of the Iranian blogs in English. My primary source of information was communication with Iranian bloggers who discussed the content of their blogs as well as their experiences and ideas about blogging. In Iran I met with ten different bloggers.
The bloggers I met had very different profiles regarding age and gender. Some of them focused on social and political matters, while others had blogs that were more personal. A lot of the bloggers I talked to were only writing in Farsi even though their English was extremely good. They said that they felt that the subjects they wrote about were mostly relevant for Farsi speaking readers inside or outside of Iran. A few even expressed that they did not want to add to the negative picture of Iran that Westerners seem to have. So they would rather keep their critique to themselves and their fellow countrymen.

On the other hand, I believe that blogs are a way of opposing prejudice. The blogosphere enables a pluralistic exchange of opinion and contributes to the eradication of prejudice. Most of the bloggers I talked to explained that they are participating in the blogosphere regardless of whether they agree or disagree with the blogs they read. This indicates that the blogosphere is not just a free-for-all for ideas, but at the same time promotes networking and allowing people to be better informed as well as more politically conscious citizens. Reading about everyday life in Iran and seeing pictures on a photo blog from Tehran might change a lot of Western idea about Iranian society. One of the Iranian bloggers I met developed a more nuanced view of the hejab after reading about women who actually wore it voluntarily.

The conclusions in my thesis have changed somewhat after my trip to Iran. Before my departure I was very optimistic about the possibility of mobilizing public opinion by means of internet and blogosphere. I am still optimistic, but perhaps a bit more realistic. Although the virtual and real worlds are interconnected, there are still important distinctions between the two. On the one hand, the internet can have a very positive effect on the people who communicate with each other, but from there to real life outside cyberspace is something else. The society-transforming potential of blogs depends on how the medium is utilized, since technological media are only instruments for social interactions. As with all other media, the social context determines how blogs function as a part of the public sphere.

I am very interested in knowing what other blog-specialists think of my conclusions? Are they too pessimistic – too optimistic?

- Caroline Nellemann

This image is from the moment when I launched a new site called Iran Medical Research Connect.
Right now it is hosted on ning.com.

Iran Medical Research Connect is a community building web portal that will connect medical professionals from Iran and around the world.

The intention is to help medical educators, professionals, and researchers to share papers, learn about projects and events, and to connect with Iranian and non-Iranian medical professionals from around the world.

It is a user-test, which i developed because a number of doctors and researchers that I know in the medical field are working with Iran, and were interested in having a place to come together, connect, and exchange information and ideas. I want to see how different tools can facilitate cross-cultural exchange projects. You can read more about my thoughts as i update them in my thesis site.

If you or someone you know is interested in joining, please email me at pm1135@nyu.edu
and I will then send you an invitation. Once you join, you can add other members as well!

I am planning on making a site that could be for medical researchers, one for artists and filmmakers, but all dealing with getting people to connect on a grassroots level, with little or no government intervention.

Comments and suggestions are greatly appreciated! Thanks,
Parastou