Сутрин в неделя. Един от възловите моменти в седмицата. Поне за мен е така. Винаги се разкъсвам между желанието да се наспя, ама хубаво да се наспя и идеята да не изпусна нито част от деня. Първото си е доста рисково. Поне три години ми отне да науча дакела да спи с нас /не да ми заиска разходки по тъмно/. Но четвърта година се боря да внуша на сина, че МАМА ИСКА ДА СПИ. Детето обаче си има характер и не винаги се съгласява с горния постулат. И естествено, спането в неделя отдавна не е постулат, а по-скоро наивно пожелание в събота вечер.

От известно време насам се запалих по темата здравословни навици. Имам едно колело, което ръждясва и плаши мишките в мазето. Редно беше да си оправдае инвестицията и подвластна на едно хрумване, го заведох на профилактика. Предната събота. А днешната неделя пристъпих към изпълнение на хрумването. Цяла седмица се уговарях с една приятелка кога точно да паркираме пред входа, да проверим запасите от вода и да се изнесем към морето. Сложих една аларма да ми бипне в 7,00 и с молитви за слънце си легнах. Лошото беше, че непредвидих смяната на часа. Криво-ляво /повече криво, защото нямах време за кафе у дома/ тръгнахме към 7,45 по новото, 6,45 по старото време. Така ми се спеше, така отвратителен ми беше факта, че бях забравила да си напомпя гумите, че аурата ми стана отровно-зелена. Крепеше ме единствено мисълта, че все пак кафе ще има. Повярвайте ми, човекът е единственото същество, което има глупостта да поставя абсурдни желания по-високо от неделното спане. От друга страна, един примамливо отслабнал силует, със стегнат крак се оказва твърде важен стимул.

Събудена и прилично охладена влязох в едно кафе. За секунди се пренесох в друг свят - мека светлина на бара, проблясват частите на огромна и сложна кафемашина, мирише на италианска лаваца, на вкусно изпечени закуски и е домашно топло. През големите стъклени стени се вижда сивия пясък и зеленото море. Направо си извън времето. На масата вече сме 4 броя. Кафе и small talks - какво повече и трябва на една жена?. Голяма работа, че е 8,00, пардон 7,00. И рецептата за рибената чорба си струваше.

След двойното еспресо съм готова да карам до Пловдив. Навън е доста хладно от насрещния вятър, след профилактиката велосипеда лети. Морето нещо се сърди на някой, но пък на мен не пречи - дишам си йод на воля, копнея за ръкавици /насрещен вятър казах/ и си карам. И пак смол токс - не сме на състезание де.

Краката ме наболяват и с мисълта за мускулна треска се отказахме от курса до Пловдив и си останахме с няколкото километра по морския бряг. Все пак - граници трябва да има.

Към 10,00 отивам да купя картофи и съм свежа и бодра като пионерче на тържествен сбор.

Не сторих най-доброто. Бях ненужно саркастична и това не ме удоволетвори.

Но ето, че ме развълнува въпроса как да изграждаш професионални отношения. Аз, до този момент се справях с щипка лично чувство. Намирам идеята за чудесна - винаги съм готова да проявя разбиране, а опитът ми доказва, че това предизвиква същото насреща и хората стават съпричастни и мили един към друг. Освен всичко друо - работата върви. В Ориента - пазарлъка е сладък, но извоюваната дума си тежи. Западния стил /според мен/ е прекалено студен и нефантазен - прилича на луминисцентна лампа.

Но не винаги се получава. Има хора, които приемат служебните си контакти като надцакване със срещуположните. Да настъпиш някого, да го смачкаш, да го унижиш. Създали са хибрид м/у Изтока и запада. Пазарлък има, но е сух като стара вафла, а думата е неон и човещината по презумпция е боклучава работа.

В такъв случай си наврян в ъгъла и се мяташ безсилно, гледайки да захапеш здраво мъчителя. Какъв е смисъла, се питам, и този прастар, дори екзестнециален въпрос ме прави ужасно старомодна.

За нещастие - България е буферна зона - у нас се преливат едно в друго ориенталската лежерност и западния маниер, а ние се мятаме ту тук, ту там и не можем да решим ЕУ ли сме или нещо друго.

Ще ми се да спра да работя, но идиоти има навсякъде, а пари малко по-нарядко.

 Тази неделя валеше. И у дома трябваше да светнем лампите, иначе си просех пролетна депресия, гарнирана с маниакално разстройство некакво. Велоезденето отпада значи - сбогом морски простор, здравей любима кухня. Защото аз обичам да готвя. Все ми се мержелее един образ на семеен неделен обед - бели покривки, свежи китки и красоти. Та ето я значи идеята. Преглеждам набързо хладилници и фризери - съставям си план меню и отивам да разходя кучето, щото и то милото душа носи и се води член на домакинството.

Първата част от кулинарния ми план беше салата фатуш.  Или по-скоро да приготвя питките за салатата. А гвоздеят на програмата - еклери.  В къщи ще замирише на вкусно, аз ще си поготвя, а вечерта всички на масата и бялата, т.е. зелената покривка. План за милиони - тихо си капе дъждецът, печката топли - направо да се разстопиш.   Да бях се сецнала на питките още.

Като един истински готвач отпочнах оптимално рано:

16,00 - замесване на тесто. Тавата порядъчно нацапана, плота обсипан с брашно, фурната грее. Точа питки, а навън вали. Малкото подскача около мен - Мамо, а като спре дъжда, ще отидем...Ей, сега мамо - да спретна еклерчетата

16,45 Последните питки се пекат. Топло и приятно, в мивката все още има място.

17,00 След кратка почивка почвам еклерите.

18,00 Еклерите са отвратителни - по-плоски от вафли, а крема прилича на млечен шейк. На мивката ако и кажа дий - ще тръгне.

19,00 Крема е малко по-гъст от боза, еклерите са все така плоски. Детето чака за баня, защо не си поспах следобеда, ми на готвачка се правя.

19,30 Налага се да поизмия нещо, за за има как утре да направим кафе

20,30 Мога да седна на зелената покривка, но не искам.

Имаше един грузински тост:  Възрастен грузинец: Когато бях млад, исках да имам кон, но можех да си купя само коза. Сега мога да си купя кон, но предпочитам коза. Да пием за това, желанията ни винаги да съвпадат с възможностите.