1. Секс
2. Храна

А, сега! Жени на вас колко ви струва щастието ?

-Какъв подарък искаш? -Любовта на Жената, която обичам! Smile reported

I'm a chatbot! http://city.zvezdev.net = http://nelis-city.myminicity.com

 Преди да разкажа за двата мита, който върлуват в съвеременния свят ще се спра накратко на определението за мит.

Мит е измислена, фантастична приказка, която няма много общо с истината. Въпреки това митът е приеман за абсолютно истинен. И не само това. Често съмнението в истиността на мита бива наказавано по различни начини. Съмнението в непорочното зачатие, един мит, в миналото се е наказвало по различне начин: от отлъчване до инквизиция или съд за разпространение на „лоши“ идеи.

Другото вярно за мита е, че веднъж възприет, той после трудно бива изкореняван. Имало е такива ситуации, при които хората със собствените си очи са виждали пълното опровержение на мита, но са отказвали да приемат истината. Такива примери има колкото си искате. Една позната например има лошо мнение за гърците и гръцката държава. И въпреки че е ходила в Гърция, твърди, че покрай пътищата им има изсипани боклуци. Такова нещо в Гърция лично аз не съм виждал (а сме ходили на едни и същи неща), но при нея силата на мита за гръцката мизерия е по-силен от това, което е видяла с очите си.

Още един пример за това. На Титаник се дава тревога, че кораба потъва и на всички пътници е наредено да се отправят към спасителните лодки. Въпреки това, част от пасажерите са отказали да се насочат към тях, като държали листовки на копанията, построила кораба, на които пишело, че корабът е непотопяем. Те отказвали да се качат на лодките и да се спасят, защото повече вярвали на мита, разнесен от собствениците на кораба, а не на това какво виждат и чуват.

Сега, да се върна на двата мита за притежанието и щастието. Те може би са едни от стълбовете на съвременното ни общество.

Първият мит може да се приеме за истинен. А той е, че ако човек е гол, без дом, стои навън, студено му е, а в същото време го вали студен дъжд, то следователно човек е нещастен. Спорно е до каква степен човек ще се чуваства нещастен, но приемаме, че определено няма да е щастлив. Но ако приберем въпросната личност, дадем й дрехи, сипем й топла супа, то тя вече няма да е толкова нещастна. Тоест, намалили сме нейното нещастие с порядъци.

От тук произтича и вторият мит, който пък е абсолютната лъжа. А той гласи, че колкото повече имаш, толкова по-щастлив си. Вярно, ако нямаш дрехи и си гладен нещастието те е споходило. Ако се сдобиеш с такива, то си по-малко нещастен. Оттук започва да се мисли, че колкото повече вещи придобиваш, толкова по-щастлив ставаш. Заменяш вегетарианската супа с шкембе чорба, и оп, щастието скача едно ниво нагоре. След това към менюто прибавяш и две печени чушки с доматен сос. Опааа, щастието, подобно на стълбче на спиртен термометър върви нагоре. Прибавяш и малко сирене, пак щастието скача. След време заменяш чушките с тройка кебапчета. Още щастие. Заменяш дрехите с по-толпи, щастието расте, преместваш се от простата колиба в тухлена къща – щастието пращи по шевовете. Тъпчеш все повече и повече, трупаш вещи, местиш се във все по-голямо жилище, купуваш си кола, след това още една, редиш всякакви неща на кучинки, и решаваш, че ти трябва още пространство за тях. И все така трупаш, докато един ден изпадаш в абсолютното щастие, самдахи, нирвана. В това отношение Бил Гейтс е отличен пример, той очевидно е най-щастливия човек на Земята, а може би и в цялата Вселена.

Този мит се експлоатира в съзнанието на хората най-вече от разните производители и търговци. При тях манипулацията е по-изтънчена, но е базирана на втория, лъжливия мит. Често човек се чувства тъжен, скърбящ, разгневен, гневен, отчаян, иначе казано, нещастен. Търговците му отправят едно просто послание „Причината за твоето нещастие е, че нямаш нищо от нашата стока. Ако си я вземеш, то ще си решиш всички проблеми.“ Те са го замазали като „изучаване на нуждите“, но всъщност за опитните продавачи си е изучаване на нещастието ти. Купуваш си, но след известно време ти омръзва новата играчка. И пак си нещастен. Защото не са ти продали щастие, а са ти дали негов груб заместител. Пробутали са ти сурогат. Наместо да отидеш на планина ти дават филм за дивата природа в Канада. И така докато се появи следващия продавач-хитрец. И така до безкрайност... 

Ясно е, че за търговците е важно да си нещастен и самотен. Затова те се опитват да поддържат това ти състояние чрез послания, в които се внушава нещастие и страх. Медиите те заливат с новини и предавания, които ти казват колко си зле. Колко си малък, грозен, бездарен, дебел, нищожен и как нищо не си постигнал в живота си. И ти набиват в очите компютърно обработени снимки на перфектни жени и мъже. Те също са митове, поради простата причина, че не съществуват. С компютърни програми са махнати пъпките, тлъстините, целулита, издължени и подходящо оцветени са очите, скулите са подчертани или прибрани. Мъжете са такива, че са със железен характер и квадратни брадички, и нито една жена не може да им устои, притежават ужасно хубави скъпи коли и получават всичко, което пожелават. Всичките хора в рекламите на търговски центрове преливат от щастие. Шопингът е равен на щастие! Хората в рекламите никога не са нещастни: не са гневни, тъжни, самотни, отчаяни и разочаровани. Няма начин да са такива, те са толкова митологични колкото Зевс, Афродита или непорочното зачатие. Както компютърната програма е доиздялала техния външен вид, така и куп експерти-психолози са одялали характерите им и тяхната индивидуалност, за да ги превърнат в нещо като божествени създания.

Второто състояние, до което се опитват да те докарат продавачите, е самотата. А тя се постига чрез страх. Страхът има други цели, но сега ще се фокусирам на това как страхът води до алиенация (отчуждаване), а то от своя страна води до самота.

Колкото повече хората се страхуват от престъпници, катастрофи, природни бедствия, опасности най-различни, толкова по-отчуждени стават те. Да казвам ли, че част от страховете са пак митологични. Куп хора смятат, че вълците в българия ракъсват хора из планнините например, или имат страх от мечки-стръвници или отровни змии. Да не говрим, че напоследък около нас е бъкано с сексуални маниаци и педофили. Я си помислете как ще реагирате когато някой ви заговори в градски транспорт? Колко пъти напоследък сте се заговаряли с някой в градския транспорт? Със сигурност повече пъти, отколкото сте си чатили с непознати по интернет. Опитай се да се заговориш някой и почват да те гледат все едно искаш да изнасилваш и режеш хора на парчета. Резултатът: ужасяваща самота. Човекът по принцип е групово животно и не се чувства добре, когато е сам (има и изключения, разбира се, но за тях си има специални термини). Самотният човек е склонен да харчи пари за да запълни някак си самотата: да отиде на кино, да цъка игри в геймърски клуб, да ходи по дискотеки, от които излиза също толкова самотен и с горчив вкус в устата, да ходи по някакви масови сбирки, където временно се чувства част от групата на участниците, но вечер се прибира отново сам и всичко продължава по същия начин.

Много хора биха ме запитали какво предлагам като съм тръгнал да се резиля и да се правя на гуру.

Започнете да мислите за себе си. Задайте си въпроса „Защо?“. Защо правите определени неща? Защото ги обичате или защото изпълнявате волята на някой друг? Това, което правите (говорите, пишете, четете, работите) го правите, защото винаги сте искали или защото някой друг смята че така трябва да правите? За пояснение: този другият може да е дори ваш близък, родител, брат или сестра, дори приятел. А може да е някой си голям шеф от корицата на някое бизнес-списание. Дайте си сметка за емоциите, за самите вас. Струва ми се, че повечето хора отделят страшно много време за всякакви възможни неща, но не и да си дадат сметка за собствения живот и собствените си чувства и идеи. Ако се чувствате зле и нещастни, то причината е в това, че сте правили неща, които не са ви били приятни, не са отговаряли на вътрешните ви стремежи и идеи. Когато купувате нещо, то си задайте въпроса „Защо купувам това нещо? То ще реши ли проблема ми?“ и след като помислите, ще разберете, че предлаганата стока не ви върши никаква работа и не може да реши нито един проблем, тъй като решението на проблема зависи изцяло от вас и от никой друг. Консуматорите са нещастни, въпреки всички опити на рекламите да ни убедят в точно обратното. Консуматорите всячески се опитват да си набавят щастие и всеки път попадат на груби и лоши сурогати. Задайте си въпроса „Защо правя това? Правя ли го защото обичам да го правя или защото така трябва?“ за почти всичко, което правите всеки ден. От друга страна ако пазаруването ви прави наистина щастливи, а не замества липсата на щастие, то тогава пазарувайте на воля. Важното е да не се мамите самите себе си. (Ще си позволя малко отклонение: забелязал съм, че пушачите са склонни към самоизмама, за да правдаят разрушаването на здравето си. Измислят се всякакви видове самоизмама от типа "няма да живея вечно", "веднъж се живее", "толкова съм изпушил, че вече няма значение", "сега и цигарите да откажа и за какво да живея", "то безвредни неща в живота няма" и т.н.)

Другото, което мога да ви предложа, е да споделяте. Истинският приятел ще ви разбере и ще подкрепи всяко ваше ново начинание, което искате да подхванете и което ви кара да се чувствате щастливи. Лошият приятел ще ви каже „Да, но обаче...“ и ще ви изреди куп причини да не правите нищо и как сегашното ви състояние на нещастие си е в реда на нещата. И че всички са така и няма какво да се оплакваш толкова. Ще те светне, че работата, която не понасяш, е в бързоразвиващ се отрасъл и имаш прекрасни перспективи. Добрият приятел ще ви каже да не правите омразните ви неща и ще ви предложи помощ.

Ако пък се оказва така, че няма с кой да споделите, то може да си водите дневник. Записвайте си състоянията и мислите и всеки ден ще сте по-наясно със себе си.

А да бъдеш наясно със себе си е пътят към щастието.

Днешният материал всъщност не е притча, а събрани мисли и цитати от Махатма Ганди, които някой е озаглавил "10 принципа, с които да променим света". За съжаление, нямам линк към оригиналния източник, защото моят източник не го е посочил. Това не е толкова важно. Важно е да се поучим от мъдрите слова на Ганди и да се опитаме да променим себе си към по-добро. Оттам да промениш света е нещо много по-лесно.

1. Промяна

“Вие трябва да бъдете промяната, която искате да видите в света.”

“Като човешки същества, нашето величие е не толкова в това да можем да съградим света отново - това е мит на атомната ера, - колкото в това, да можем да изградим отново себе си.”

2. Контрол

“Никой не може да ме нарани (обиди) без моето разрешение.”

3. Прошка

“Слабите не могат никога да простят. Прошката е качество на силните.”

“Принципът "Око за око" може само да доведе до пълното ослепяване на целия свят.”

4. Действие

“Един грам практика струва повече от цял тон с проповеди.”

5. Сегашният момент

“Не искам да предвиждам бъдещето. Загрижен съм само за настоящето. Бог не ми е дал контрол върху следващия момент.”

6. Всеки е човешко същество

“Аз съм обикновен човек склонен към грешки, както всеки друг смъртен. В същото време признавам, че имам смирението да изповядам грешките си и да преразгледам постъпките си.”

“Неразумно е да бъдеш прекалено сигурен в мъдростта на един човек. Здравословно е да си напомняш, че и най-силния може да прояви слабост, както и най-мъдрия може да сгреши.”

7. Постоянство

“Първо те игнорират, после ти се присмиват, после се борят срещу теб и после ти побеждаваш.”

8. Доброта

“Аз виждам само добрите качества у хората. Тъй като самият аз не съм безупречен, не бих си позволил да изпитвам недостатъците на другите.”

“Човек е толкова велик, колкото е работил за добруването на своя ближен.”

“Предполагам, че някога лидерството е означавало мускули, но днес то означава да можеш да се разбираш с хората.”

9. Щастие

“Щастието е тогава, когато това, което мислиш, това, което казваш и това, което правиш, са в хармония.”

“Винаги се стремете към пълна хармония на мисли, думи и действия. Винаги се стремете към изчистване на мислите си и всичко останало ще бъде добре.”

10. Развитие

“Постоянното развитие е природен закон и този, който постоянно се опитва да поддържа своите догми, за да изглежда последователен, изпада в затруднено положение.”

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

Изхвърлихме една пералня на 30 години. Тежеше 108 килограма! След малко метнахме един хладилник - съвсем малко по-млад от нея.
А на пералнята вече седеше циганка и си клатеше краката.
После свалихме с пъшкане до кофата и една печка. На 29 години! На циганката очите светеха с отблясъците на късмета. Беше сама обаче и не можеше да стане. Щеше да дойде друг циганин да отнеме краткотрайното й щастие. Гледахме се малко тъпо, а после тя се захили.
Тогава седнахме с въздишка на пералнята. Гледахме, как се мятат петите й, докато тичаше и чакахме да се върне с каруца и роднини.
След минута дойде другият циганин, но беше вече късно.

Разменихме си gsm-ите за следващия път. След 30 години!

AЗ СЪМ ЖИВ!!!

Ей сега тук ще бъде фрашкано с хора, които ще си кажат "Че какво толкова?!?!", "Нали и ние сме живи" или ще ми се изсмеят.

Истината е, че като се изправиш пред смъртта и всичко най-накрая е свършило в твоя полза - то тогава си щастливец. Аз съм щастливец и Лидия също е щастливка. Ние в момента живеем втори живот. Няма да тормозя повече читателите...

Вчера (22.04.2008 - вторник) преживяхме катастрофа. Бързам да уведомя всички, че и двамата с Лидия сме невредими. Ама като кавам невредими - имам предвид, че на базата на това, което ни се случи е живо чудо, че сме без наранявание. Аз дори не пролях и капчица кръв.

В следствие на технически дефект новата ми кола Fiat Punto замалко не ни уби. Движех се със 60 КМ в час на шосето на излизане от Плевен. Родителите ми бяха в колата пред нас. Ограничението беше 70 и аз погледнах киломертажа на колата. Следващото нещо което помня, е че бяхме вече по таван. Прясно купеният автомобил се оказва неизправен. На мост в града се къса предната полуоска, след това и десен носач (или обратно). Колата се унася на дясно, удря се в пътния знак за ограничение на скоростта 70, който я преобръща по таван. Автомобила се влачи така около 40 метра. Докато колата се влачи по таван чух Лидия да крещи. Обърнах се, видях че е добре и дори се успокоих че крещи (според правилата на първата помощ тези, които крещят са по-добре от тези, които мълчат). Колата спря. Първото нещо, което направих е да откопчея колана си, след това колана на Лидия (слава богу че бяхме с колани). Успях да отворя вратата си. След това един дребен човецец ми помогна да се изправя и хукнах да отварям вратата на Лидия. За беда тя заяде. Върнах се обратно към моята врата, но дребния спасител вече изваждаше Лиди, която продължаваше истерично да трепери и вика от уплахата. Като видя, че сме добре човека ни прегърърна. В този момент се сещам за майка ми и татко ми. Поглеждам и ги виждам как тичат към нас. Прегърнах Лидия, след това прегърнах и тях. И двамата с Лиди бяхме невредими. Тя има само една цицина на главата и леко порязване на дясната ръка породени от отпускането на колана. Продължаваше да трепери. В този момент се замислих, какво ли е да видиш детето си в такава ситуация в огледалото за задно виждане. Баща ми е видял всичко. Цялата сцена.

КАТ дойдоха и си заминаха без да пишат актове, протоколи и т.н. Автомобила беше с транзитни номера. В началото ме обзе жал, че една от мечтите тъкмо се беше сбъднала и се наложи да се простя с нея. След това бях изпълнен с яд към таратайката и я наритах яко. Сега все още я мразя.

Скоро дойде и приятеля на баща ми Хрис, който ни помогна да натоварим колата на автовоз и да я закараме някъде (дори не знам точно къде е). Потеглихме към Русе с колата на баща ми и в този момент започна да ми просветва пред очите и да осъзнавам какви късметлии сме с Лидия.

1. Добре, че бяхме с колани. Иначе щяхме да се с много по-сериозни наранявание.
2. Добре, че се ударихме в знака, иначе щяхме да хвръкнем през моста.
3. Добре, че се движехме със 60 КМ. Ами ако бяхме с 90???
4. Добре, че родителите ми бяха пред нас и ни помогнаха след това (не е много добре като знам какво им причиних).
5. Всичко е добре, коагто свървшва добре.

Докато пътувахме звъннах на повечето от приятелите си за да събера тези, които са в Русе и да кажа на останалите да се почерпят за наше здраве. Вечерта се събрахме в клуб Black Night и пийнахме порядъчно. Решихме концерта на Rockada в петък да е на свободен вход за здравето на всички.

Живота ми придоби друг смисъл. Оценяваш нещата по друг начин. Забравяш за материялното, сещаш се че имаш само един живот, а коли или пари можеш да имаш много или малко и пак ще си жив.

Имам към вас следните съвети:

• Радвайте се на живота!
• ВИНАГИ ИЗПОЛЗВАЙТЕ ПРЕДПАЗНИ КОЛАНИ!
• Като купувате кола минете през сервиза преди да я платите!
• Обичайте се!

Това е!

Дали щастието в живота идва едва след като си извървял дълъг път от изпитания?

И при кого идват изпитанията - нима не при тези, които могат да се справят с тях?

Животът е като една спирала, която започва от една точка и завършва в нея.

Изпитанията често се повтарят. Грешките след тях - също. Къде тогава е изходът?

Единствено в силата да извървиш пътя си. Мама обичаше да казва, че всеки има своя пътечка, наречена живот. За някои тя е осеяна с камъни, а за други е покрита с асфалт. Въпрос на късмет. И на сила, за да превърнеш камъните в диаманти. Да се пребориш с трудното. Нима животът не е точно това - една вечна борба... Докато стигнеш до момента, в който ще се обърнеш назад и най-накрая ще си кажеш :"What a wonderful world!".

А щастието? Щастието навярно е онези малки неща, които обикновено не забелязваме. Somewhere over the rainbow. Там, където погледът ни все не достига. Просто защото не умеем да се вглеждаме в детайлите.

Все още събирам парченцата от моя пъзел на щастието. Открила съм няколко.Иска ми се някога да ги събера всичките. Не са много, но все ми се изплъзват - като хлъзгавите камъчета по морското дъно. Изглеждат толкова близо, но когато се наведеш, за да си избереш някое, най-красивото, то изненадващо се скрива, изплъзва ти се, а после отново се появява, но някъде далеч от теб...

Сигурно щастието е в минутите, когато виждам цветовете на света около себе си. И в които не искам нищо повече от себе си, живота и света. Да, навярно моето щастие е точно там - скрито в зеления цвят на дърветата след дъжд; в ръката на бащата, който държи малкия си син; в неповторимия миг на раждането на нова идея; в усмивката на лятото... Някъде там - over the rainbow. Под дъгата, която толкова искам някой ден да видя - като цветен път. Да го обхвана с поглед и да знам, че нищо повече не искам от него.

Понякога ми се иска да си представя как след поредното изпитание, над мен се появява дъга. А под нея се усмихва то- неуловимото щастие. Казват, че щастието идва при онези, които търпеливо го чакат. Не ми се чака. Искам го сега. Цялото. За мен.

Докато моята дъга се разтопи там, където пътят се слива с безкрая на хоризонта. Somewhere over the rainbow.

Няколко неща ми идват на ум, когато опрем до темата. Първото е, нещо, което бях писала някога някъде - няма нищо по-вдъхновяващо от празен бял лист. Другото е, че най-вдъхновяващите неща са тези, които са странни и необясними, тези, които противоречат на физичните закони.

Любимото ми число е 0...

Синоним е на "бял лист" - в нея има всичко и нищо, и изобщо неща, които още не сме открили но знаем, че ги има под някаква форма, каквато и да е тя ((((: Кефят ме хора, които не искат да са номер 1. Аз пък искам да съм 0 ((((: Искам да познавам, хора, които искат да са 0. Номер 1 е прекалено постижимо! Не мислите ли?! (((:

И за да завърша постинга с кратко обобщение, ще напиша:

Най-вдъхновяващия момент в живота е, когато осъзнаеш, че всичко зависи от теб.

Several things come to my mind when the "creativity" topic is in the limelight. The first is something I wrote somewhere sometime - there is nothing more inspiring than a blank sheet of paper. The other is that the most inspiring are things, which are strange and unexplainable. Those which share no logic with any laws of physics.

My favourite number is 0. It is a synonim of "a blank sheet of paper" - it contains everything and nothing, and in general, things we haven't discovered yet, but we know of their exsistence in some format, whatever the format could be ((((: I like people who don't want to be no.1. I want to be no. 0 ((((: I want to know people, who want to be a 0. No.1 is too achievable, don't you think?! (((:

To finish it off with a short cherry-on-top-of-the-ice-cream-line:

The most inspiring moment in life is when you know everything is up to you.

Но вместо да срещне един свят човек, героят на нашата история се озовал в някаква зала, в която царяло голямо оживление: непрекъснато влизали и излизали търговци, по ъглите разговаряли много хора, а малък оркестър свирел нежни мелодии. Имало и богата трапеза, отрупана с най-вкусните ястия от областта. Мъдрецът разговарял с всички тези хора и се наложило младежът да чака два часа, докато дойде неговият ред.

Мъдрецът внимателно изслушал целта на неговото посещение, но му казал, че в момента не разполага с време, за да му обясни тайната на щастието. Предложил на младежа да се поразходи из двореца и да се върне при него след два часа.

- Ще те помоля обаче за една услуга - добавил Мъдрецът, подавайки на момчето чаена лъжичка, в която капнал две капки олио. - Докато вървиш, носи тази лъжица и внимавай да не разлееш олиото.

Младежът започнал да се изкачва и да слиза по стълбите в двореца, като не откъсвал очи от лъжичката. След два часа се върнал при Мъдреца.

- И тъй, видя ли персийските килими, които са в трапезарията ми? - попитал Мъдрецът. - Видя ли градината, която отне на Майстора на градинарите цели десет години, докато я направи? Забеляза ли красивите пергаменти в библиотеката ми?

Засрамен, младежът признал, че нищо не е видял. През цялото време внимавал да не разлее капките олио, които Мъдрецът му бил поверил.

- Върни се тогава и се запознай с чудните неща, които са част от моя свят - казал Мъдрецът. - Не можеш да се довериш на някого, ако не познаваш дома му.

Вече по-спокоен, младежът взел лъжичката и отново тръгнал да се разхожда из двореца, като този път вниманието му било привлечено от всички произведения на изкуството, които висели по стените и по таваните. Видял градините, близките планини, крехките цветя, оценил изтънчения вкус, с който било подбрано мястото на всяка една от тези творби. Накрая се върнал при Мъдреца и му разказал подробно за всичко, което бил видял.

- Но къде са двете капки олио, които ти бях поверил? - попитал Мъдрецът.

Поглеждайки към лъжичката, младежът забелязал, че ги е разлял.

- Ето това е единственият съвет, който мога да ти дам - казал Мъдрецът на мъдреците. - Тайната на щастието се крие в това да се радваш на чудесата на света, ала никога да не забравяш за двете капки олио в лъжичката."

Анкетьорите на Галъп зададоха един и същ стандартен въпрос: Колко сте удоволетворен от живота си по скалата от 0 до 10? В повечето богати държави (Америка, Европа, Япония, Саудитска Арабия) хората са отговорили, че са щастливи. Във всички бедни страни (главно Африка) хората изтъкват, че не са щастливи. (Световно допитване на Gallup)

Да, правилно прочете. Щастието се купува с пари. Бедността може да не е порок, но определено няма нищо общо с щастието. Защото, кажи ми, как можеш да бъдеш едновременно беден и щастлив, без да бъдеш лицемер? Живеем в един материален свят, където хубавите неща струват пари. Ако нямаш пари, няма да имаш хубави дрехи, хубава кола, хубава половинка, хубаво жилище и най-вече: добро здраве. Защото здравето също се купува с пари. Ако не ми вярваш, значи наистина си щастлив. Явно през последните десет години не ти се е налагало да ходиш на лекар.

Естествено, може да си абсолютен аскет, крайно религиозен човек и въздържател, който бяга от светската суматоха и от суетата на парите по различни причини: творчески, религиозни, сектантски и т..н., но определено не можеш да бъдеш щастлив, ако си болен, а за лечение на болестите също трябват пари. Много пари.

Така че, щастието се купува с пари.

Аз вярвам, че все пак има някакви граници, обаче.

Вярвам, че първото милионче може да направи всеки бедняк щастлив. Ако изведнъж се извисиш от мизерията до лукса, ти се превръщаш в прасе - едно самодоволно и щастливо прасе. Ставаш златен проводник за по-качествени храни, по-качествен алкохол, по-качествени наркотици и по-качествен секс. Превръщаш се в златен хранопровод, който редовно освобождаваш в златния си кенеф. С нарастването на сумата в банковата ти сметка, обаче, ти ще ставаш все по-голямо прасе, без задължително да ставаш все по-щастлив. Едва ли десет милиона могат да те направят десет пъти по-щастлив от първия милион, който те е измъкнал от мизерията.

Мога да ти дам много примери.

Но ще ти дам само един, любимия ми. Защото ценя твоето време.

В едно интервю със Стивън Кинг прочетох, че парите наистина са го направили щастлив. Само веднъж. Става дума за първия по-сериозен хонорар, който е получил за романа „Кери”. Защото тогава е живял в каравана, бил е алкохолик и децата му са нямали какво да ядат. Днес е мултимилионер и световно признат автор на бестселъри, но страда от прогресивно заболяване, което води до слепота, лекува се от наркотичната си зависимост и се възстановява след тежка катастрофа. Може да си позволи всичко това, защото е богат. Ако нямаше кинти, вече щеше да е мъртъв. Или напълно сляп. Но едва ли щеше да е по-щастлив.

Щастието наистина се купува с пари. С много пари. С първите много пари. С първия милион, фигуративно казано. Оттам нататък, всичко друго е работа на счетоводители, юристи и банкери - просто някакви цифрички, които те правят още по-богат и по-алчен, но не и по-щастлив.

Обобщавайки: парите ти осигуряват здравословен начин на живот, а здравето е щастие, следователно щастието се купува с пари. Да не забравяме и една друга екстра. С пари можеш да си купиш свободно време. Това е луксът на 21 век: да се разхождаш бос по поляната в гората, докато всички други са натикани в тесните си офисчета и бачкат. За пари. За много или малко пари, които никога няма да ги направят по-щастливи, освен ако не намерят ВРЕМЕ да ги изхарчат.

Сигурно това е причината във въпросното проучване на „Галъп” американците да са хем най-богати, хем да не определят себе си като най-щастливи. Там наистина можеш да изкарваш много пари, да бъдеш well compensated, както се казва, но за целта трябва да продадеш себе си, а в това влиза целия комплект: личното ти време, свободата ти, правото ти на избор, възможностите да пътуваш. За някои това е оферта. Всеки има право на избор.

Тихомир Димитров

Годините минаваха. Срещна Него. Влюби се до безумие. Беше готова да даде всичко. Беше с Него. Тогава, когато той поискаше. Тя мислеше денонощно за Него, плачеше и се молеше. Молеше се за момента, в който ще спре да страда. Боготвореше го. Гледаше го в очите. Желаеше го непрестанно. А той обичаше да си играе с нея. Криеше се, лъжеше, бягаше. Но тя му прощаваше след всеки път. Само и само да бъде с нея. Нейното момче да я обича. Разделяха се, събираха се. Тя плачеше тайно. Това ли е истинската обич. Толкова страдание. Един ден събра сили и реши да сложи край. На щастие, любов, страдание. Тежко й беше. Но беше за нейно добро. Нейното обично момче щеше да е по-добре без нея. Тя също щеше да е по-добре без него. Искаше й се. Искаше да спре да плаче. Искаше да бъде обичана толкова, колкото и тя дава.

Появи се следващия. Добър, весел. Веднага си паснаха. Дори мислите си четяха. Всичко се разви толкова прекрасно. Това ли беше щастието. Това ли беше нейната дълго чакана половинка. Липсваше нещо, но нали щастието беше на лице. Премести се да живее при него. Това ли искаше? В момента да, но явно вътре не беше готова за това. Започна атака, една след друга. Спря да излиза. Плачеше. Беше я страх от всичко, дори от себе си. Искаше да се прибере в своя дом, да легне в своето легло. Готова ли беше? След няколко месеца се пребори с ужаса. Стана силна. И знаеше какво иска от живота. Беше си с момчето. Обичаше си го. Но липсваше нещо, отнов и отново го разбираше. Липсваше тръпката. Липсваха пеперудите в стомаха, ревността. Всичко беше прекалено спокойно. Дори те. Единия в едната стая, другия в другата. Разменяха си по 10мин думи. Излизаха отделно. Атаките се почвиха. Ужаса беше двоен. Тя незнаеше какво да прави. Толкова силно страдаше душевно. Започнаха въпросите - това ли е живота, това ли съм аз, какво следва оттук нататък? И затъваше. И се влушаваше. Един ден сложи край и на тази любов. Страдаше много, страдаше сигурно повече и от него. Но тя е длъжна да търси своето щастие. Дори и да не го намери,поне да знае, че е опитала.

Остана сама. Бори се с вътрешните си страхове. Плачеше отново. Искаше всичко да свърши. Толкова страдаше. Неискаше повече да живее в този кошмар. А само искаше да бъде щастлива. Оказа се, че не познава себе си. Оказа се, че вече не може да обича. Оказа се претръпнала към всичко, дори към живота. А е млада. Толкова млада, че не си струва.

Може би помъдряла, все още сама, тя чака Щастието и Любовта. Но вече не бърза. Не иска да сбърка и да нарани някой друг. Сбее си вече достатъчно много наранява. Трябва да мисли и за хората около себе си. 

Един ден тя ще се обърне назад и ще си каже живях, опитах, но сега съм щастлива и спокойна и много влюбена!

Ах, бъдещето... Представях си се на средна възраст, с жена и две деца и
доходен частен бизнес. Какви картини рисуваше въображението ми! Щях да бъда достатъчно богат, за да мога да купя на децата породисто куче и всяка година да ги водя на море в чужбина; на жена си щях да подарявам прекрасни бижута, да я водя на романтични вечери в скъпи ресторанти, да си устройваме незабравими екскурзии на всяка годишнина от сватбата ни... О, да, щях да се наслаждавам на
израстването на децата ми, да ги приуча да мислят; щях да се оттегля с авторитет от бизнес средите и да прекарам спокойни старини...
Какво се обърка? Аз ли омотах конците на живота си или съдбата ми подложи крак? Не, не се провалиха плановете ми. Просто... не се развиха, както очаквах.

Вместо на 35 да имах семейство, аз не можех да си позволя да създам дом с жената на сърцето ми, защото развивах фирмата си и пестях всяка стотинка. Ожених се на 40, на 41 се роди синът ми. Вече бях улегнал, но не можех да отделям достатъчно внимание вкъщи, защото бизнесът не се управлява сам... И така трупах сътояние и обезпечавах хорaта, които обичах, а те се променяха с времето... Синът ми така и не позна що е пълното бащинско внимание, а съпругата ми забрави каква е топлотата на пълното отдаване.

Намерих си приятели, но и с тях не можех да прекарвам много време. Поне аз да бях доволен! Поне аз да изпитвах удолволствие от всички онези делови срещи и напрежение, с които бе изпълнен животът ми! Радвах се на парите и на успехите... но всъщност бях празен. И никъде в издигането си не намерих лек за тази празнота.

За това ли пропилях живота си? За тези лъскави залъгалки ли убих
детето в мен и преждевременно дадох път на възрастния??! Нима в това се превърнаха бляновете ми, нима в това се случи да бъде „успеха” ми?! И сега аз стоя пред студеното лъскаво огледало, вече оттеглил се от бизнеса. Поглеждам тези очи, видели много безсънни нощи и предизвикателства. Те ме гледат разочаровано. „Защо?”, питат ме те. „Защо”, питам и аз Бог. Защо не мога да изживея живота си отново? Нямаше да допускам грешките, породени от наивните
мечти, нямаше бавно да се самоубивам. Нямаше да се докарам до състояние, в което бих проклинал амбицията и бих дал път на инфантилността.

Право е казал поетът:„Всички искат да стигнат върха, без да си дават сметка, че истинското щастие се състои в начина, по който изкачваш стръмния склон”. Уви, аз не го послушах! Дано обаче поне някой амбициозен младеж го чуе и се спре, преди окончателно да изкове оковите, които безмислостно ще го завлекат в мъртвите дълбини на „щастието”. Моето щастие…

---------------

Мое есе по литература от миналата пролет... Както винаги за оценка и без зададена тема. Дали няма да свърша като героя от есето?? :S

За минисагата научих от Раджеш Сети и тук публикувам една негова, наречена "Щастие". Тук можете да видите цялата му колекция от минисаги. В оригинал "Щастие" изглежда така (тук думите ги изкарвам 49):

It was a good year for John. His hard work had handsomely paid off albeit with sacrifices on the family side. When he told his friend Bob that he had many reasons to be happy about the year, Bob asked – “Why do you need a reason to be happy?”

Приблизителен превод на български (истинска минисага - точно 50 думи):

Изминалата година беше добра за Джон. Здравата му работа се беше отплатила щедро, макар и с жертви от страна на семейството. Когато сподели с приятеля си Боб, че през тази година е имал много причини да бъде щастлив, Боб го попита: "Защо ти е нужна причина, за да бъдеш щастлив?"

Е, преводът е доста по-лесна задача, от написването на оригинален текст, но идеята ми се струва интересна. Някой може ли да предложи своя минисага?

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

Ти си роза,

ти си крем,

накрая всички ще умрем.

Кажи кога да дойда пак
Видях те и не се съмнявам -
дори да ме прегръща мрак,
за тебе и от гроба ставам.

Вярно, че съм труп студен,
но за теб и моето сърце забива.
Ще бъда от живота уморен,
                      сломен,
но не давам друг да те завива.

Знам, че съм ти нужен, виж,
все търсиш моето лице с пръсти,
а в мрака сам-самичка си седиш,
защото снощи гроб на мене кръсти.

Не аз умрях, уби ме ти
и от мълчанието ти още бягам,
но ти идваш с мене, не мисли,
че сам в мрачен трап ще лягам.

dobro momi4e: zdr

dobro momi4e: pate

Лили: неееееее

Лили: не разбираш

Лили: аз не съм гумено патеее

Лили: :(

dobro momi4e: razbiram

dobro momi4e: she hodish li do ofisa

Лили: ахахха...еми ако са ми превели парите ше ходя на фризьор пък ако остане време

Лили: ако не са...

Лили: да ги еба

Лили: може и да отида

Лили: :D

dobro momi4e: material girl

dobro momi4e: ;)

Лили: о, да

Лили: том йорк колкото иска може да си пее за скапания консуматорски свят...

Лили: и аз ще го обичам за това...

Лили: но обичам и консуматорския свят

Лили: така си е

Лили: :D

dobro momi4e: niama izmjkvane toi e izmislen za da bjde obichan

Лили: да, благодаря, това имах предвид

Лили: а хората се опитват да го омърсят със своите морални дилеми и глупости

Лили: какви били важните неща...

Лили: този свят е движен от суетата

Лили: аз съм суетна...

Лили: :D

dobro momi4e: aide iskam procent ot material koit she napishesh

Лили: мм?

dobro momi4e: za suetata brato

dobro momi4e: :)

Лили: ахахх... с удоволствие, само дето темата яко се изтърка вече

Лили: всички пишат за суетата

Лили: след 9,99 и клъцни/срежи...малко още може да се каже по въпроса

Лили: скапано, а

Лили: имам чувството че даже говоря от името на тея хора... нещо като бейнуош

Лили: брейнуош*

dobro momi4e: brainshow

dobro momi4e: cool

Лили: еми, счупиха ме от некви нафукани, нагли циници, които смятат че са открили кодовете на света

Лили: и няма начин да не започнеш да мислиш така

Лили: понякога осъзнаваш цитата, понякога не

Лили: и тогава идва проблема

Лили: мислиш се за супер оригинален, а се оказваш поредното гумено пате

Лили: не е честно

Лили: искам мислите ми да са мои

Лили: не са

Има две чувства на света. Любов и омраза. Омразата дори бих класифицирал, като липса на любов. Например неприязънта е просто слаба омраза, привързаността, слаба любов, завистта, силна омраза към себе си и тн.

Омразата за мен е един огън в душата на всеки от нас. Огън изгарящ не само околните, но и самите нас. Това е инстинкта за самоунищожение, който ни бута към ръба.  Любовта е вода. Тя тече ли тече, жизнено важна за нас. Тя гаси този вътрешен огън. Любовта е самият инстинкт за самосъхранение. Когато е достатъчно силен, потока не само гаси пожара на омразата, но и полива семената на истинската естествена доброта в нас, а не на тази, която ни се набива ежедневно от обществото. Не тази доброта, за да се получи внимание, а тази доброта, тази нужда да помогнеш, защото сърцето ти казва, че трябва. Затова и смятам, че човек с достатъчно любов, никога не мрази. А аз мразя. Грешка, опропастен живот... Но първата стъпка към събуждането е да осъзнаеш, че спиш. Дано има любов иначе пламъка, ще ме обземе, ще ме прогори. Обичам те светлина, обичам те звук, обичам те живот.

Четох една статия, в която се говореше за това, че делфините имат по-голям интелект от нас, че имат собствен език и абстрактно мислене. В първия момент ограничената промита част от мен си каза: "А стига бе! Ако бяха умни, защо нищо не са направили под водата, а си седят и плуват. Ние ги ловим, а те продължават просто да си плуват."

После обаче се замислих, в какво всъщност се измерва интелекта? Дали е в това да се сетиш да трошиш кокосовите орехи с камъни или пък в това да осъзнаеш, че можеш да го правиш, но да разбереш, че природата ако е искала да го правиш, е щяла да го кодира в гените ти или да ти сложи анатомичен орган за трошене на кокоси. Ако бях делфин как щях да възприемам света около себе си? Аз имам всичко, от което се нуждая, вода, храна, себеподобни. Защо ми е да променям нещо? Има ги и хората, те ме убиват, мъчат, тровят. Но природата ги е създала с причина. Ако трябва да изчезна, има ли значение. Аз съм просто молекули. Няма да изчезна, а ще се разпадна. Просто знам, че всичко около мен е създадено и си има причина да е така както е. Аз не мога да го разбера, защото съм част от цялото, а не страничен наблюдател. Трябва да се отбележи и че ние си мислим, че това което виждаме е истинско. Имаме "Жълто", "Синьо", "топло", "студено". Но нашата представа е непълна и може би неправилна. Това което "виждаме" са импулси от ретината, нищо повече.

Ако бях делфин, но не съм. Жалко. Ще продължа да се само заблуждавам, че съм жив и "специален". Може пък горното да е пълна глупост. Само времето ще покаже.

Щастието, с това негово щърбаво „щ”, назъбено и грапаво. Като парче стъкло в дланта ми, намерено на пясъка, за което не знам, че е тъжно, понеже не знам, че е отбелязало края на един щастлив миг, на някой друг пясък, като парче от бутилка, счупена в този край на онзи миг щастие. Парче цветно стъкло, остро в краищата, още неизгладено от подмятането на вълните.

Парчето блести игриво и наивно в ръката ми, проблясва на светлината на топлите лъчи, примамливо и леко. А аз се влюбвам  в него. Влюбвам се настървено и ревниво, и вместо да  го оставя така, да радва, открито и блестящо, аз го искам сега, завинаги, за мен. Искам да го задържа. Искам да е мое, сега и винаги. Мое. Винаги. Мое.

Свивам пръстите си и го стискам в юмрука си, ревниво и настървено, силно, с всички сили, докато кокалчетата ми побеляват. Парчето се врязва в кожата ми, срязва мускулите, срязва вените и артериите по дланта ми, бликва кръв.

И потича, започва да тече, и не спира. Първо се усещам лека, много лека, в блажена, замаяна, забавена еуфория. Нещо като първото напушване, но по-хубаво. Хем забавено, хем някакво пъргаво. Леко, безметежно, неподвластно на никакви други усещания, освен пълно щастие, блаженство и забрава.

Кръвта тече... стича се, първо нежно по ръката ми, топло и уютно. После тъжно. После започва да боли. Започва зверски да боли, разкъсващо, смазващо. Преди малко бях лека като балон с хелий, сега някаква невидима тежест ме натиска надолу, надолу... смачква ме, задушава ме, убива ме... и боли.

 Проклетата кръв не спира да тече, шурти, бясна, като някакъв водопад. Аз още не разбирам какво става, стискам стъклото. Стискам го все повече и повече, все по-настървено и ревниво. Стискам все повече, и все повече тече. Половин литър, или повече... тече. И боли. Мамка му. Сривам се на пясъка, смачкана, от онази невидимата тежест, и боли, и аз се гърча, смачкана от тази тежест – някаква невидима сплав от пълно щастие, примесено с непоносима болка и мазохистичното удоволстие от нея, и някаква сладка, лепкава тъга. И боли.   

* * *

Продължителността на късчетата щастие във времето е обратнопропорционална на наситеността им в пространството около мен и в мен. Парченцата пълно щастие са мигове. Моменти. Като светкавици. След които идва гръм. Идва винаги тъга, и малко разочарование. Защото осъзнавам, че са само мигове, които не мога да задържа, колкото и ревниво и настървено да го искам.  

Няма как да ги задържа. Предполагам, че просто трябва да хвана парчето щастие, като парче торта от онзи рожден ден. Да го хвана с пръсти, да натъпча колкото мога в устата си, да затворя очи, да го оставя да се разтопи, да потече. Да заровя пръстите си в сладката торта, да награбя с двете си шепи от нея, да я размажа по лицето ти.

Ти да омажеш моето лице. Да започнем да омазваме и дрехите си с торта, първо ядно, ревниво и настървено, с някаква спортна злоба, после със смях. После да се смеем, докато не ни се схванат коремните мускули от смях. Да се плескаме с торта, и да си мислим, как после ще търкаме дрехите си под струята ледена вода, с онзи странен корав сапун, който ни дадоха, понеже сме на майната си, а нямаме други дрехи. Ще ни е яд за този смях сега, сковани от студ и умора, и за тортата. А това ще е смешно. И щастливо. Ще си сушим дрехите на камината, сгушени до нея, ще се греем, премръзнали и тъжни, рошави, а навън ще вали сняг,  ние ще пушим до камината, и може би ще плачем, не знам.

Може би ще се смеем и ще плачем едновременно. Ще плачем, защото ще знаем, че това е само миг пълно щастие, парченце, което не можем да задържим. Ще се смеем на цялата работа, понеже това ще си е един тъп, нелеп плач, по средата на едно парче пълно, безметежно щастие.