Тази сутрин полуспяща си обух чорапите. В единия нещо ми опираше. Наместих го, но пак опираше. Накрая го събух наопаки, като мислех, че вътре има топка конци или боклуче някакво. За доста голям мой потрес от там изпадна едър дебел черен паяк, който търти да бяга с всичките си осем къси крака, колкото бързо може. Настигнах го с чехъла, но ми остана трайно нежелание да си обуя каквито и да е чорапи.

Преди малко баща ми влезе и ми подвикна бодро "Ела да обръщаш черва!" Аз можах само да кажа "!!!" с ей такъв поглед :shock: Докато ми показваше как се обръщат и чистят червата на предстоящото за опичане агне, изкоментира, че съм кокона и кой друг ще ми върши тази работа. Не знам, мисля си, сигурно има и по-лесен начин... като, ами, например да ги купим готови от магазина?

Не съм от гнусливите. В Студентски град почти съм изпивала удавена в айряна ми хлебарка, други две ми живееха в електрическия часовник и чат-пат излизаха отвътре на циферблата вместо кукувички. Всички гореизброени неща свърших без патос, но с неприязън. Някак ми е непривично и странно, също като тясното съжителство с всякакви гадини. Докато обръщах безкрайните лигави агнешки черва и ги миех от, как да го кажа по-деликатно, метана, се чудех: дали днешните градски хора сме наистина толкова изнежени? Никога досега не ми се е налагало да чистя черва, да кормя риба, да извивам кокоши вратове или пък да рина след добитък - и това ми се вижда нормално.

Наясно съм, че всякакви подобни неща хората по-рано са вършели като част от ежедневието си и надали някой е влагал такива мисли в дейността си. Съседи на село все още правят такива работи и сигурно ще се превият на две от смях, ако им споделя потреса си.

Дали дъщеря ми след време ще се потриса при мисълта да нареже сама сурово месо на порции и ще предпочита направо да го взима сготвено от магазина?

Една девойка се омъжила и трябвало да почне да готви сама. Обадила се на майка си: "Мамо, как да сготвя пиле?" "Ще го оскубеш и ще го сложиш да се вари, мама", й казала майка й. След малко дъщерята пак позвънила през плач: "Мамо ма, едва го оскубах, но не мога да го сваря, то ме кълве!"

И мойта работа такава.

Много противоречиви мисли извиква тя в мен. Има ли смисъл от нея или не? Ще науча ли нещо наистина важно, което не мога да науча сама? Ще помогне ли или ще попречи? Да не се окажа аз най-бъбривата и най-активната там. И имам ли всъщност какво да кажа на другите, което да им е от полза?

Ще видим, като свърши. Засега нямам отговор на никой от въпросите по-горе.

Разбрала съм, че всичко важно, което творецът научава, го научава сам. Отнема време, но самият процес на търсенето е обучението. Писателската работилница запълва по-скоро нуждата да общуваш с други себеподобни, други търсещи.

И все пак мисля, че е по-добре да пишеш разкази, отколкото анализи. Да чувстваш, отколкото да обясняваш чувствата си. Да се намесваш в чувствата на друг и да ги коригираш, е почти излишно, освен, ако той го иска, както е в случая.

Ей такова ми е - противоречиво. Но, кого го е грижа... Хвърлям се с главата надолу, като изплувам, ще пиша пак. :D