- Не ме чети, човеко! - каза веднъж книгата на мъжа, който я държеше в ръцете си и жадно поглъщаше страниците ú.

- Защо? - учуди се човекът. - Не си ли хубава?

- Хубава съм, много съм хубава.

- Тогава защо да не те чета?

- Защото - започна книгата, - аз няма да ти дам това, което ти е нужно. Защото вече съм дала всичко от себе си на този, който ме написа. Всеки друг ще получи само остатъците, всеки друг ще си тръгне два пъти по-объркан, отколкото е дошъл.

- А какво да направя аз тогава, за да дадеш и на мен малко от себе си? Ти си толкова хубава, толкова наситена и прекрасна, обичам те, искам да те прочета! Ще го направя много внимателно, така добре ли ще е?

- Не. Излез навън и протегни ръце към всичко около теб. Дишай и пей, върви без посока. И ще откриеш нещо много по-хубаво от мен - себе си.

- Но аз винаги откривам себе си в хубавите книги. В тях виждам всичко онова, което не съм могъл да изкажа. В тях намирам всичко, което съм търсил. Чрез тях разбирам по-добре живота. Остави ме да те прочета!

Книгата въздъхна и отпусна корици. Човекът я взе и възторжен продължи да гази напред - през кал и вода, през огън и мъгла - към онази мъдрост, която лека полека затваряше очите му завинаги.