Запомнил съм датата заради годишнината от събитията в Ню Йорк. На този ден се видях с Мартин Захариев в офиса му в НДК и той ме представи на гръцките мениджъри.

Назначаването ми за главен редактор на “Плейбой” стана бързо, подозрително бързо. Аз обаче не бях изненадан чак толкова – винаги съм бил наясно, че рано или късно ще работя в това списание. Просто presentiment, както е казва.

Гърците и Мартин бързаха с назначението, защото имаха достатъчно причини да са недоволни от моя предшественик и от ситуацията в “Плейбой” към онзи момент. Част от тези причини бяха съвсем конкретни и не ми се ще да ги изтъквам тук, а друга – така да се каже принципни, професионални. Ще се спра само на последните.

За месеците след напускането на първия главен редактор на списанието – Ивайло “Нойзи” Цветков (той направи първите му 5 броя) – то много бързо се беше превърнало в досадна говорилня, в която, кой знае защо, политическата тематика имаше превес над всичко останало. Любопитните четива, статиите с чувство за хумор и най-важното – оригинално поднесената еротика бяха малки островчета в океан от скука, доминирана от интервюта с побелели старци от средния политически и интелектуален ешелон. Беше повече от ясно, че в този си вид, какъвто го заварих през септември 2003-а, списанието не го чака бляскаво бъдеще.

Самият Нойзи беше напуснал заради принципни неразбирателства с издателите – подозирам, че са били сходни на тези, заради които напуснах и аз. По ирония на съдбата, 2 години по-късно Ивайло се върна в лоното на “Атика медия” – този път като гланен редактор на списание “Максим”. Към днешна дата не съм много наясно имат ли принципни неразбирателства или не – очевидно по-скоро не.

 11 септември 2001-а 

По време на драматичните събития в Ню Йорк седях зад бюрото си в чисто новия офис на списание “Тема”, където отскоро работех като зам. главен редактор. Това беше един от първите дни, в които имахме прекаран интернет. Даже още нямахме телевизор и кабелна мрежа. Та си спомням, че заедно с другия зам. главен – Валери Ценков – следяхме събитията от 11-септември по интернет, от сайтовете на Би Би Си и Си Ен Ен.

Много добре помня и еуфорията, с която работехме по създаването на това седмично списание. Подобно издание – тип “Нюзуик” или немското “Фокус”, досега не бе излизало в България. Имаше само някакви плахи опити за създаването на такова, които бяха просъществували само броени седмици. А този път нещата изглеждаха доста сериозни – като се започне от прекрасния офис на “Витошка” точно над “Теранова” и се стигне до амбициозния екип, в който освен мене имаше още доста бивши кадри на “Монитор”, “24 часа” и “Стандарт” – трите най-добри вестника в най-новата история на българската преса...

 Антимафиотът от корица №1 

Приличам на всичко друго, но не и на антимафиот. За първия брой на “Тема” обаче се наложи да се престоря и на такъв.

Иначе са ми казвали че по-скоро мога да мина за мутра – намирали са ми прилика с Иво Карамански или пък с Митьо Очите. Като имаме предвид, че повечето девойки си падат по мутрите, това може би трябва да ме радва и ласкае. Но да не се отплесваме.

Та за първия брой на “Тема”, по ирония на съдбата, позирах най-вече с очи - маскиран с черна трикотажна шапка върху главата и с пликче “бонбонки” в ръка. Темата беше “Новата дрога” – разработка на Яна Йорданова, която впоследствие получи и журналистическа награда.

Всъщност, до последния момент имахме дебати кое да е голямото заглавие от корицата. Двамата Валериевци, главният редактор Запрянов и другият му заместник освен мене - Ценков, бяха по-склонни то да е свързано с едно разследване на Ангелина Петрова за Иван Костов, аферата “Сапио” и т.н. и т.н. Моята логика обаче беше, че тема като “Новата дрога” е далеч по-продаваема. Много повече хора биха посегнали към едно непознато ново списание именно с такава корица, отколкото към нещо, свързано с Командира, каквото и да е то. Тези, които се вълнуваха от Костов и от “Сапио”, така или иначе четат цялата сериозна преса по задължение, тъй че едва ли щяха да подминат брой №1 на “Тема”. Докато с репортажа за дрогата щяхме достатъчно категорично да заявим, че не смятаме да бъдем само политическо издание, а че просто “седмичното списание на България”.

И мисля, че успяхме. В типичния си леко агресивен стил успях да убедя и Запрянов, и Ценкича. Те, за разлика от мене, са много по-сговорчиви и склонни да изслушват събеседника. Мисля че впоследствие не съжаляваха, задето са се съгласили.

Но възникна въпросът с какво по-точно ще илюстрираме предложената от мен тема за корицата. И се наложи да позирам като онзи синеок антимафиот.

Бонбонките в пликчето бяха осигурени от Яна. Спомням си, че ги беше купила от съответен доставчик със служебни пари, неосчетоводени.

Каква е била по-нататъшната съдба на тези амфетки – честно казано не зная. На какво ли не е подложен модерният български журналист напоследък...

По-нататък в “Тема” направихме и далеч по-забележителни корици. Като например онази с Кеворк Кеворкян, съставен от стотици малки изображения на негови собствени снимки плюс кадри от “Розовата пантера Пинко”. Впоследствие той я използва и за корица на своя книга.

Или например корицата, илюстрираща разработка за секс-туризма у нас – една от любимите ми теми, междувпрочем. Случайно или не, броени месеци по-късно станах главен редактор на българския Playboy… 

Пак 11 септември 2003-а 

Сега обратно към 2003-а, две години по-късно, когато за нула време навръх годишнината от нюйоркските събития бях назначен за главен редактор на “Плейбой” и представен на екипа му.

Всъщност, с част от него се познавах отдавна – най-вече с арт-директора Олег и асистента му Андрей, както и със заместник-главния редактор Христо Кьосев.

С Олег и Андро бяхме бивши колеги в “Монитор”, където в продължение на 3 години до 2001-а бях шеф на отдела “Живот/Уикенд”, а те изпълняваха функцията на т.нар. “страньори”. Те напуснаха вестника горе-долу по същото време, по което и аз, когато отидох в списание “Тема”. След оттеглянето на приятеля си Нойзи, Олег се беше превърнал в нещо като главен редактор в сянка – поради явната незаинтересованост на новоназначения такъв – Антони Георгиев – към детайлите и конкретната работа по сглобяването на всеки брой. Та именно арт-директорът, колкото и да е странно, се занимаваше със задачата да търси автори, да им възлага статии за писане, както и да редактира текстовете им и дори да ги съкращава, когато е необходимо.

Аз, разбира се, можех да продължа да го поощрявам да върши това, но никога не е било в мой стил. Захванах се да мисля някои нови рубрики в списанието, а той седна да мисли нова графична концепция. Истината е, че без помощта и мотивацията на Олег аз изобщо не бих навлязъл толкова бързо в същността на работата като Плейбой-редактор.

Спомням си, че измислях някакви нови рубрики, а той решително налагаше вето срещу онези от тях, които не се вписваха в цялостния стил. Та в крайна сметка именно в комбина с Даневски, през ония последни дни на септември 2003-а, въведохме новата линия в българския “Плейбой”. Отчасти това беше връщане към традициите, наложени от Нойзи в списанието и преди това в “Егоист”, отчасти беше преоткриване на стилистиката и интонациите, наложени от “24 часа” в някогашния му силен период и по-късно от “Монитор”. Мисля че това е най-правилният тон за едно подобно списание – леко ироничен, но все пак позитивен, елитарен, но не и дразнещо снобски и достъпен, без да е просташки или примитивен.

По ирония на съдбата, и тогава, както и сега, когато пиша тази книга, в България имаше кметски избори. Ако ви кажа, че не си спомням кой точно спечели в София, ще ми повярвате ли? Трябва да е бил Софиянски, всъщност.

 Playboy по време на кметски избори

(първото ми интро като главен редактор, от Playboy #20, ноември 2003) 

Освен с нов главен редактор, в броя с юбилейния номер 20 предстои да се сблъскате и с куп други неща, които може да се видят само при нас. Няма да ги изброявам, той като и без това сте ги разгледали и преброили най-внимателно, преди да се задълбочите точно в това четиво тук.“Playboy по време на кметски избори” звучи почти като заглавие от латиноамериканския магически реализъм. Аз обаче се сещам не толкова за Маркес, колкото за вафлите “Морени” и за легендарната им реклама от близкото минало (“Ние обещаваме хрупкава вафла с пресни фъстъци и винаги изпълняваме обещанията си”). В разгара на истерията около местния вот Playboy със същото постоянство ви сервира нещо приятно познато и с доказано качество – забавление за истински мъже.До последно се двоумях дали в “20 въпроса” да не публикуваме фундаменталното интервю с Куентин Тарантино от номврийския Playboy USA. Вместо него обаче ви предлагам нещо като тукашна негова версия – продуцента и режисьора с незабравимото име Халваджиян (както биха вметнали тук “Ъпсурт” – “Пич, не внимаваш ли, ще ти отмъсти Магърдич”).Колкото до Куентин, искам да припомня една култова сцена към края на втория му шедьовър, “Криминале”. Там неговият собствен герой Джими – епизодичен, както винаги – се тросва на Самюел Л. Джаксън, който се опитва да му похвали кафето. “Няма нужда да казваш, че е добро шибаното ми кафе, защото сам го купувам и отлично знам какво е то. Когато жена ми Бони пазарува, взима боклук. Аз обаче избирам само най-хубавото, за да ми е вкусно”.Бих отговорил нещо подобно на всеки, който опита да се покаже приятно изненадан от Playboy №20. Да, аз прекрасно зная, че е добър. Ако не за друго, най-малкото заради това, че умея да избирам – било то марки кафе, било то автори на статии, фотографи или стилисти – и не забравям да платя на касата. Така че просто се наслаждавайте на хубавото питие, в случай че го намирате за такова.За да не се разводнява бъдещият ни диалог, ще ви помоля да ми споделяте единствено неприятните си изненади или предварително прогнозирани разочарования. Може пък да се окаже, че ще си кореспондираме редовно. 

Георги Неделчев,

главен редактор

joro@playboy.bg 

P.S. Вижте новия ни дизайн и ме дръжте в течение. Свободата на мненията и коментарите се гарантира от Сдружението за честни избори и граждански права.  

Маги Вълчанова, coverstar №20

(и моя първа) 

За късмет, въпросният първи брой с моя милост начело нямаше как да не бъде забелязан. След два поредни месеца без големи имена на корицата, за ноемврийския “Плейбой” номер 20 Мартин Захариев (по онова време именно той като издател, а не редакторът се занимаваше с всички cover stars) беше уредил фотосесия с Магдалина Вълчанова.

“Мис България Вселена 2000” тогава не бе такъв национален секссимвол, какъвто е сега. Но все пак си беше бивша носителка на държавната титла за красота. От няколко месеца се знаеше, че Маги има “ъпгрейд” на бюста и че това значително е подобрило самочувствието, а оттам и излъчването й. Вече бяхме виждали някои нейни снимки в модните списания, където тя позираше не просто с набъбнала гръдна обиколка, но и със самоувереност и дори арогантност в погледа, която кара всеки мъж да мечтае за тази жена.

Като цяло обаче аз не бях подготвен за това, което ми предстоеше да видя.

Спомням си  първото разглеждане на снимките й. Тогава Васил Къркеланов снимаше все още на “плаки” – голямоформатни диапозитиви, и ги преглеждахме със специална лупа върху светеща маса. “Челният удар” с тялото и сексапила на Маги беше нещо, което подейства шоково и на Олег, и на мен. Самият Къркеланов беше по-скоро безразличен, но той в повечето случаи е такъв – може би защото е свикнал с тез неща.

Аз обаче тогава още не бях.

Спомням си, че останах толкова впечатлен от красотата й, колкото после и от първата си среща на живо с тази невероятно интересна личност. Маги е една от най-отраканите и интелигентни манекенки, които познавам. С чувство за хумор и самоирония, директна, направо цапната през устата. Срещата ни от началото на октомври в кафе сладкарницата на “Фритьоф Нансен” недалеч от НДК прерасна в едно от най-хубавите приятелства, които съм имал някога с жена. Доколкото такова изобщо е възможно...

Интересното е, че тя е родена на 3-и април – само ден преди мен. Разбира се, в съвсем различна година. Тя никога не пропуска да дойде на рождения ми ден, докато при мене все така се случва, че не успявам да отида на нейния. Но затова пък имам незабравими спомени от купони с Вълчанова в златните времена на БИАД.

Интересна бе случката на 35-ия ми рожден ден – първия, който празнувах във все още новия тогава бар “Брилянтин”. Всички се бяха разтанцували (то там другояче просто е невъзможно), а Маги дори се беше качила върху единия диван. Беше с някакво бюстие и дънки със смъкната талия. Не че ако беше облечена другояче щеше да е по-малко секси.

Та танцува си Маги върху дивана, а един от другите гости, моят стар приятел Наско, идва и ме пита:

- Това пък момиче кое е? Откъде се появи?

Така е то, когато най-близките ти приятели следят повърхностно списанието в което работиш.

- Как кое е бе, идиот... Това е Маги, не виждаш ли.

- Я, верно бе. Страхотна е.

- Добро утро.

След малко тя слиза и посяга към фреша си от портокал, в който има една малка Финландия. Казвам й, че не са я познали коя е, но че много са я харесали.

- О, наистина ли? – с непресторена радост и изненада реагира Маги. – Това е най-хубавото нещо, което можех да чуя тази вечер...

- Така ли? Защо?

- Ами защото ми е писнало мъжете да ме харесват само заради известността ми. Както и да се фукат с мен. Искам да ме харесват само заради това, което съм, без титлите, кориците и цялата тази суета...

- Разбирам те. Е, ето че поне един човек те харесва заради това, което си. Сигурно има и други.

Дърпат ме за ръкава за да се чукат с мен, затова я оставям. Чукам се, какво да правя. Въпросната нощ на 4-и срещу 5 април 2004-а само това правих.

 Европейски модел 

Магдалина Вълчанова е национален футболен талисман и “Мис България Вселена 2000”. Както сами ще видите, има и куп други причини да я причислим към модния елит на континента 

(статия от Playboy #20, ноември 2003) 

Погледнете ослепителната жена от снимката вляво. Открийте съвършенството на тялото й в цялата му прелест, хармонията във всяка негова извивка, скритото във всеки мускул напрежение, изяществото на позата.Усещате ли как прелъстителното й изражение ви превзема и обезоръжава?

Ако да, значи току-що сте разбрали какво означава европейският модел. Магдалина Вълчанова е перфектната еманация на това понятие. Не просто защото е носител на титлата “Мис България Вселена 2000” и е представяла страната ни на “Мис Вселена” в Кипър. Нито пък само защото отскоро е рекламно лице и талисман на националния отбор по футбол, за който всички ще стискаме палци на европейското в Португалия догодина. Маги излъчва европейска класа с всяка своя клетка, и това по никакъв начин не влиза в противоречие с обстоятелството, че има гадже американец. Всъщност, въпросният Джон е с гръцка жилка, но да не навлизаме в подробности за него, защото и без това му завиждаме повече, отколкото възпитанието ни позволява.

Освен почти болезнено привлекателна, Маги е и една от най-непринудените и стъпили здраво на земята топманекенки, за които въобще може да се сетите. Тя е от онази сравнително рядка порода жени, които никога не забравят откъде са тръгнали и къде се намират (“веднъж в едно радио-интервю споменах, че съм израснала, хранейки се с боб, и някаква слушателка не пропусна да ми се подиграе”). Не парадира нито с пари, нито с познанства, и е способна на повече милосърдие и състрадание, отколкото биха могли да се очакват от човек с нейната външност и слава.

По време на едночасовата ни неделна среща Магдалина е леко настинала (била е с влудяващо къса пола на трибуните на загребския стадион по време на великодушно загубената от нас последна евроквалификация), недоспала (самолетът е кацнал в София в 3 и нещо същата нощ) и се готви за пътуване до Пловдив, където е канена на сватба. Настроението й е приповдигнато и тайно се лаская, че Playboy е една от причините за това.

Докато пие чай с мед, Маги оживено коментира преживяванията си на хърватския стадион (“с приятелките исъпругите на футболистите им събрахме очите на местните запалянковци, според мен отдавна не бяха виждалитолкова хубави жени накуп), говори за приятеля си, който от 7 години върти интернет-бизнес у нас (“когато станах Мис България Вселена 2000 той сполучливо се изрази, че съм се превърнала в неговия любим Y2K-problem”), за Асоциацията за борба с насилствената проституция, чийто съучредител е заедно с него (“учудвам се колко непросветени хора има относно нещо толкова сериозно”), както и за предстоящото си двумесечно гостуване в ЮАР (“жалко че няма да съм тук в дните около появата на Playboy #20...”).Разказва ми зза фотосесията си за Playboy в студиото на Васил Къркеланов (той е доста претенциозен, но пък и аз му доказах, че владея доста повече от 5 пози”). Периодически толкова се разгорещява, че чак става от стола и заема типично манекенски стойки – без нито за миг да изоставя шеговития тон и самоиронията. Излишно е да казвам, че 176-сантиметровата й фигура насочва доста завистливи погледи към нашата маса в кафе-сладкарницата на “Фритьоф Нансен”.

Подсещам я за хубавия рекламен девиз “В Интернет с добра компания”, редом с който я гледахме в доста български уеб-сайтове през 2001-а. “Да, това беше един от първите ми ангажименти като рекламно лице след като станах Мис България Вселена. Подсещаш ме, че трябва да издействам от въпросната фирма нещо, което съм обещала на децата от дома за сирачета в село Разлив, Ботевградско. Зарекла съм се да им купя компютър, остава да им уредя и прекарване на Интернет”, допълва гордата притежателка на един от най-посещаваните моделски сайтове в родното виртуално пространство – Magdalina.com.

С жени като нея наистина е гордост да влезеш в Европа. Дори и да не спечелиш нито един мач на първенството в Португалия. Макар че, при толкова вдъхновяващ талисман, загубите се превръща в направо невъзможна мисия.

която излиза на пазара на 20 юни, петък -

в книжарниците и по вестникарските павилиони)

Появата на Камелия върху златистата корица номер 46 беше пик в историята на списанието, ненадминат и до днес. До този момент само два пъти "Плейбой" бе толкова коментиран в цялата страна - при премиерата си в България през пролетта на 2002 година и при корицата със Зара в апогея на риалити-истерията в ранната пролет на 2005-а.

Бързам да кажа, че нямам кой знае каква заслуга за сензацията с Камелия. Тя си е преди всичко нейна собствена. Беше избрала подходящия момент от кариерата си, в който да направи този удар.

Моята заслуга бе, че максимално улесних осъществяването му. Фактор беше  моето приятелство и съвместна работа с фотографа на "Пайнер студио" Данчо Петков. Той вече бе снимал няколко доста горещи сесии с певицата и именно след неговото посредничество стана ясно, че тя може да се появи в Коледния ни брой от края на 2005 година.

Преговорите до голяма степен изглеждаха формалност. Ясно беше, че Камелия не го прави заради парите, и че ние никога не бихме могли да си позволим хонорара, който тя принципно заслужава. Предстоеше обаче сериозен пазарлък, защото цялата работа беше въпрос на чест - както за нейния приятел и личен мениджър Цветин, така и за моите любими гръцки издатели, при които това е издигнато в ранг на национална традиция и спорт.

Имаше и един деликатен момент. Съгласно договора си с "Пайнер студио", Камелия дължеше отчисления от всякакви хонорари на своите продуценти и издатели. Примерно 50 на сто. Ето защо, от една страна, тя нямаше интерес да надува прекалено много сумата, защото така щеше да засили аспирациите на вездесъщия инженер Митко Димитров към нея. От друга страна, прекалено малка сума би била обидна за певица от нейния ранг - щеше да се споменава с презрение и подигравка от всяка нейна завистлива колежка под слънцето.

Камелия обаче е умна жена и се измъкна с хитър ход - обяви, че хонорарът от списанието ще бъде даден на дом за сирачета.

Предстоеше все пак да се фиксира сумата. До този момент под мое ръководство списанието не бе плащало повече от 6 хиляди лева хонорар, на никого.

- Вие нали знаете, че ще избиете рибата с нейната корица и фотосесия?

Още от първите реплики стана ясно, че Цветин ще води преговорите, и че е голям отворко.

- Ще продадете поне двойно по-голям тираж от нормалното.

- Вероятно да. А ти нали знаеш, че тиражите не ги определяме ние, а търговците, тези, дето държат павилионите и сергийките?

- И какво?

- Ами нищо. Не им пука особено от нашите и твоите амбиции. Особено когато се налага да предплатят половината заявен тираж, каквато е системата на българския вестникарски пазар. А ние с тебе няма как да застанем по кръстовищата и да си продаваме сами списанието, колкото и прекрасно да е то.

- Искаш да кажеш, че няма да искат да продадат двойно повече бройки с Камелия?

- Може и да поискат, а може и да не поискат. Можем да те поканим да присъстваш на разговорите с тях. По същия начин сме ги убеждавали, че ще продадат повече бройки и със Зара от "Биг Брадър". Не посмяха да вдигнат тиража с толкова, колкото ние им предлагахме. И после съжаляваха, понеже не им останаха никакви списания. Можеха да спечелят доста повече. Но това е положението. Такива са. Презастраховат се и не обичат да рискуват.

- Аз смятам, че с Камелия ситуацията е друга. И че трябва съответно да платите много по-висок хонорар от 6 хиляди.

- Цветине, разбирам те, но не съм упълномощен да оперирам с по-висока сума. Така че ще трябва тук към разговора да се присъединят и гръцките ни издатели - само те могат да наддават над този бюджет.

- Окей, извикай ги щом трябва.

Камелия започваше да се чувства леко неудобно, но все пак запазваше самообладание. Изглеждаше повече от чудесно - свежа, без излишен грим, сравнително семпло, но стилно облечена. Светлосините дънки подчертаваха дългите й крака.

Гърците дойдоха в кабинета ми и бяха видимо очаровани от нея. Не скриха комплиментите си. Бяха любезни и с Цветин. Покачиха сумата на 7 хиляди и казаха, че не могат да наддават повече от това. Но аз бях наясно, че ще дадат. Въпросът беше да се изкопчи максимумът срещу тези пари.

- Това е жалко. Мисля че няма да имате скоро друга възможност да снимате толкова голяма звезда на българския шоубизнес.

Гърците се съгласиха с Цветин. И веднага предложиха нова сделка - окей, 9 хиляди, но срещу добавката от 2 бона да има още едно списание - извънредно издание, посветено само на Камелия плюс DVD с видеокадри от сесията. Нещо като филм за нея.

Това веднага заинтригува и двамата. Снимките са си снимки, но видеото все пак си е видео. Започва да мирише на Холивуд някак си. Цветин поиска по-голям хонорар за извънредното издание - с аргумента, че е сигурен, че ще се продаде светкавично.

Гърците тогава му предложиха следната сделка - процент от приходите от всяко продадено списание над определен тираж. Беше хитър ход от тяхна страна. Цветин се поколеба. От една страна, се изкушаваше да приеме офертата. От друга, интуитивно усещаше две неща - първо, че може и да не се окаже прав относно рекордно продадените тиражи, и второ - че и да се окаже прав, ще му е трудно да го докаже. Затова в крайна сметка Цветин и Камелия се отказаха от процента и предпочетоха твърдата сума. Тоест - общ хонорар от 9 хиляди лева за редовното издание и извънредното списание, към което ще има DVD с филм, заснет със широкоекранна high-definition камера.

Бях готов да оформя и принтирам договора, за да се подпише и от двете страни. Камелия и Цветин обаче казаха, че това е формалност и че по-важна е джентълменската дума. Станаха да си ходят.

Гърците не настояха да се слагат подписи, нито пък аз. За мен най-важното беше фотосесията, или по-точно фотосесиите (защото се разбра, че ще са няколко различни) да се получат максимално добре. Първостепенно условие за това бе ентусиазмът на нашата птичка.

Оттук нататък нещата бяха поети от Къркеланов и неговия екип. Самата Камелия осигури идеални локации за снимки - президентските апартаменти в два от хотелите на Ветко Арабаджиев - пловдивският "Марица" и "Пампорово" в едноименния курорт.

За една от сесиите поръчах на стилистката Христина да намери плуващи рибки-играчки за вана. Исках по някакъв начин да направим закачка с прозвището "златната рибка на поп-фолка", което Камелия има от години.

И ето, фотосесиите, общо 6 на брой, в различен стил и на коренно различни места, бяха готови и вкарани в компютъра ми. Разглеждах ги около час в захлас. Това беше най-добрата колекция от снимки, правена за това списание досега - и то далеч не заради плуващите във ваната на Ветко Арабаджиев рибки.

После повече от час правихме селекция с Васил и Андрей. Почти за всеки кадър имахме резерва, в случай че Камелия не го одобри за публикуване. Дори и със затворени очи да избирахме фотосите, щеше да е трудно да попаднем на лоши такива.

При обсъждането с Камелия и Цветин на другия ден нямахме почти никакви разногласия. Тук той се показа изненадващо компетентен. Даде някои ценни идеи за най-доброто подреждане и цветова обработка на снимките. Обстановката беше повече от приятелска. На тръгване отново им предложих да подпишем договора, който вече беше разпечатан. Вместо това обаче, те само го взеха със себе си и казаха, че подписът е формалност. Помолиха ме да получат и всички заснети кадри. Записах ги на един диск и им ги дадох.

Предстоеше ни още една среща на следващия ден - за окончателно оглеждане на всичките 16-страници, отредени за Камелия. Но за мое успокоение, по-голямата част от работата вече бе свършена и нямаше, така да се каже, връщане назад.

В уречения час пристигна само Цветин. Камелия беше харесала всички снимки и нямаше претенции, заради които да идва до офиса ни. Той обаче искаше внимателно да огледа всичко още веднъж. Попитах го дали носи подписания договор.

- Ще го подпишем, спокойно, само че искаме да се промени една клауза. Не се бяхме разбрали така, като разговаряхме с гърците тогава.

- В какъв смисъл?

- Ами не сте вписали, че ще имаме процент от продадените извънредни издания.

- Цветине, ти не помниш ли че сам предпочете вместо процента да вземете твърдата сума...

- Няма такова нещо. Не си спомням да сме предпочитали това.

- Ти сега какво? За луд ли ме взимаш? Искаш да кажеш че не помня какво се разбрахме, пред един куп хора? Трябвало е да записваме с микрофони и скрити камери ли? Още тогава трябваше да го подпишем този договор, ама ти - джентълменска дума, джентълменска дума... Видя ли защо не трябваше да се отлага подписът?

Цветин обаче продължаваше да се инати. Аз бях в пълно недоумение. Все едно имах насреща си коренно различен човек.

Гърците, естествено, отказаха да се поправя договорът.

- Ами тогава си търсете друг човек за следващата корица - каза Цветин. Но някак си и сам не си вярваше.

После продължи да си придава важност, изисквайки от Андрей някакви последни корекции върху снимките. Аз го игнорирах, а 5 минути по-късно се обадих по вътрешния телефон на арт-директора и го извиках при мен.

- Андро, не се занимавай повече с този човек. Той не е никакъв. Не е Камелия. Нямаме какво да правим с него. Дори не донесе подписания договор. Сега се опитва да ни изнудва, но не е познал.

Цветин бързо почувства, че присъствието му е безсмислено и си тръгна, а аз продължавах да му се чудя на акъла. Това беше най-нелепото извъртане и най-обреченото изнудване, на което някога съм бил жертва.

Обсъдих ситуацията с гърците. До голяма степен вината беше у мен - и то не за друго, а защото бях дал копия от всички кадри на Камелия и Цветин. Много вероятно беше, след като са ги разглеждали надълго и нашироко, може би и в присъствието на свои познати, да са достигнали до извода, че условията по договора със списанието не са толкова изгодни за тях. Представих си как някой им е казал - "това са страхотни снимки, имате ли представа колко милиони ще изкарат от тях?" Или нещо от този сорт. И ето го наш Цвети идва и бодро иска промяна на условията, преди да се сложат подписите...

- Ето защо, Жоро, основно правило е копия от снимките никога да не излизат от редакцията. До излизането на броя от печат. Още повече, ако няма и подписан договор налице - наставнически ми каза един от гърците тогава. И беше абсолютно прав. Ако бях се запънал да искам подпис върху контракта, сега нямаше да съм насаден на тези пачи яйца.

Но все пак бях наясно, че изнудването на Цветин няма шансове. Най-малкото защото сесията беше вътре в компютрите и върху страниците ни. Много интересно ми беше как ще я анулира. Ако снимките тепърва предстояха - тогава сигурно щях да съм в прединфарктна ситуация. И сигурно вече щях да търся заместничка на Камелия за корицата.

Още на другия ден ми се обади лично тя. С тон, който нямаше нищо общо с онзи на Цветин от предния ден, тя каза, че все пак трябва да се споразумеем.

- Разочарована съм, че няма пълно разбирателство между нас. Давам си сметка, че и Цветин носи вина. Той си е такъв по характер. Но аз не искам да опорочаваме хубавите неща, които сме направили дотук и които предстои да направим заедно. Ще подпиша договора така както сте го съставили, Жоро.

- Радвам се, Камелия. Никой от нас не е и имал намерение да влиза в спор с тебе или с Цветин...

- Да не обсъждаме повече това - отсече тя с любимия ми леко пресипнал глас.

И наистина, дойде в офиса и подписа договора. Направи го делово, но и с нотка на снизходително великодушие, което трябваше да ни накара да се чувстваме виновни за нещо. Страхотна жена.

Всъщност, ако аз изобщо изпитвах някакви угризения в този момент, то беше единствено относно размера на хонорара, който Камелия щеше да получи. Със сигурност заслужаваше повече. Справедливостта го изискваше, особено ако се съпоставеха популярността на тази дама с един куп наши корици преди това, които бяха получили не много по-различни суми от нея.

Но такива, оказа се, са суровите закони на шоубизнеса в условията на развития капитализъм. Можех само да се надявам, че тя интуитивно усеща каква е ситуацията и че не обвинява персонално мен.

Колкото до Цветин, с него вече почти не разговаряхме. Той сам си заслужи това отношение...

Списанието с Камелия излезе точно преди Коледа и, естествено, предизвика фурор. Дистрибуторите продадоха всичките си бройки за броени часове. Може и да са съжалявали, че не са заявили по-голям тираж, а може и да не са.

Според мен не им пука особено. Това е една от най-неприятните особености на българския вестникарски пазар - търговците са загубили всякакви предприемачески навици. Вината всъщност не е у тях. Какво са виновни дистрибуторите, че повечето вестници и списания у нас не стават за четене и никой не ги купува? Някъде около 80 на сто от изданията по сергиите само трупат прах по тях и се връщат обратно, за да бъдат бракувани. Произвеждат се или за да се перат пари, или за да се усвояват рекламни бюджети от приятелски и роднински фирми. Нормално е при тази ситуация търговците да са загубили мотивация да следят кой брой би се продал повече и кой не, да влагат повече усилия и старание в реализирането на част от стоката си. Както навсякъде в България, и при тях господства правилото "минимални усилия и вложения, пък печалба - каквато дойде".

Камелия беше видимо доволна от шума, който се вдигна около нея. За мен целият този триумф - и неин, и на списанието, беше съчетан с нотка на горчивина - че отношенията ни с нея бяха опорочени от пазарлъците и разправиите, за които вече разказах.

Разбира се, това по никакъв начин не стана ясно от нито един от следващите броеве на "Плейбой". За мен, а и за списанието като цяло, Камелия беше и ще си остане най-голямата и най-сексапилна звезда, изгрявала на неговата корица в цялата му история.

Оттук нататък много други певици щяха да искат да последват примера й. Но също така беше ясно, че летвата е вдигната много високо. Логично бе, ако някоя певица не е достатъчно уверена в качествата си като модел, след тези убийствени сесии на Камелия още повече да задълбочи комплексите си за малоценност, предпочитайки да не влиза в конкуренция с нея точно на това поприще.

Триумфът от януарския брой на 2006-а щеше да бъде неизбежно последван от спад. Съвсем нормално беше след такъв брой много читатели да поглеждат скептично към следващите ни корици. "Миналия месец ми показаха Камелия, сега какво се опитват да ми пробутат за същите пари?"

По онова време, в "зрелия си период" като Плейбой-редактор, вече бях наясно, че за читателя никога няма пълна угодия. Каквото и да направиш, винаги ще има недоволни. Затова е най-добре да се състезаваш най-вече със самия себе си. А това е най-трудното състезание.

(продължение)

..................

...Самите тризначки бяха капнали от преумора и ме гледаха мрачно. Цял ден на крак, изтощително няколкочасово гримиране и фризиране. Гладни, кисели, раздразнителни. Посрещнаха ме с думите, че не е трябвало да се съгласяват на тези снимки.

- Момичета, дайте да се държим сериозно. Това не е детска игра. Знам, че сте изморени, знам, че напрежението е голямо, но трябва да завършим тази сесия, и то като хората. Починете си малко и хапнете, но след това нека продължим. Моля ви да слушате какво ви казва Васил. После при избирането на снимките ще се съобразим с всички ваши претенции. Няма да излезе нито един кадър, който не одобрявате...

Последният аргумент, в комбинация с енергичната ми интонация (все още не се бях сдухал от царящата в мебелната къща подтискаща атмосфера) изглежда имаше ефект. След кратка пауза най-популярните близначки в държавата застанаха отново пред обектива на Къркеланов, а аз слязох на долния етаж при останалите.

Не е изминал и час и чуваме някой да слиза по стълбите. Може би е Васил, който ще ни каже как върви сесията. Чат-чат-чат-чат-чат. Не, това са високи токчета. И то в доста нервна походка. Секунда по-късно виждаме трите грации. Облечени с техните си дрехи. Ще си ходят.

- Какво стана, момичета, приключихте ли?

- Ами да, приключихме. Къркеланов ни каза, че можем да си ходим - не бях наясно коя точно от трите ми говори.

- Мислим, че напълно достатъчно снимки направихме! Ще се търси списанието с нас!

И продължават да чаткат надолу по стълбите към партерния етаж и изхода.

Аз търча горе при Васил. Виждам го, че дори не е изнервен, а просто вече му е все едно.

- Какво стана бе Василе, успя ли да заснемеш нещо като хората?

- Ами не, Жоре. Бяхме горе-долу по средата на сесията. Но те изведнъж решиха, че стига толкова и трябва да си ходят.

- Е на мен ми казаха, че ти си ги пуснал...

- Така като ме гледаш, дали съм ги пуснал? Излъгали са те... Не мога да се оправям с тях, наистина.

- Явно никой не може.

Но все пак излизам на бегом навън, където тризначките се товарят на ситроена на техния придружител, който се оказа гадже на тарторката Любов.

- Мили девойки, Васил не ви е казвал, че сесията е приключила. Сега като си тръгвате, проваляте всичко.

- Достатъчно снимки направихме, ще се напълни списанието, ще видиш - отново същата, явно Любов, стреля към мене като картечница. И си товари сакчето в багажника.

Отказвам се да ги агитирам повече. Звъня на мениджъра им от СИА. Това ми е последната надежда ситуацията да влезе отново под контрол. Разказвам му, че тризначките са си тръгнали по средата на снимките, без да са заснети достатъчно кадри. По реакцията му бързо разбирам, че и той не е в състояние да ги контролира, камо ли да оказва натиск върху тях. Независимо от договорите, които са подписали. Опитвах се да не се поддавам на паника. Ситроенът с Вяра, Надежда и Любов отпраши към родния си Благоевград.

На другия ден гледаме снимките в редакцията. Почти на всеки кадър тризначките гледат сърдито, сякаш някой току-що им е изял десерта. Има само няколко снимки с настроение. Разполагаме точно с половин сесия. А сме отделили 10 страници - с две повече от стандартните. Трябва да правим и двоен плакат с тези три сърдити госпожици.

Хайде сега, Жоро, оправяй се. Нали било много готино да си главен редактор на "Плейбой"?

Следващите часове преминават в напрегнати разговори с издателите на списанието и продуцентите на "Биг Брадър". Разменяме десетки мейли. С Андрей се опитваме да изстискаме максимума от снимките, които имаме. Всички са единодушни, че крайният резултат е много под очакванията.

От СИА се чудят как да ни помогнат. Свързват ме с пловдивчанката Лиляна. Уговарям си среща с нея и гаджето й Боби на другия ден в офиса. Ще се опитам да я убедя да се снима, и то по най-бързия начин. В този момент все още не зная дали все пак няма да рискуваме и в крайна сметка да пуснем тризначките на корицата.

Не се чувствам никак комфортно. Принуден съм да убеждавам едно момиче, че имаме спешна нужда от нейната фотосесия, и то пред гаджето й, а същевременно не мога да дам гаранции, че тази фотосесия ще излезе! Не пожелавам никому да бъде в такова положение.

Лили обаче се оказа голям пич. А също така и Боби Ръгбиста. Бих казал, че двамата са най-готината двойка, с която някога съм разговарял за корицата на "Плейбой". Разбраха тъпата ситуация, в която се намирахме.

- Лили, ти си много готина, и дума не може да става за сравнение между тебе и тризначките. От друга страна, даваш си сметка, че народът си умира да ги гледа - и по телевизията, и в списанието. Затова и първо снимахме тях. За съжаление, фотосесията не се получи така, както очаквахме. Зарязаха я по средата. Неконтролируеми са. Все още не знам дали изобщо ще я публикуваме. Затова ти можеш да си спасителен вариант за нас. Ако обаче решим да пуснем и снимките на тризначките, това трябва да стане само този месец или никога. Следващия месец, даже и да сме ги снимали наново, вече няма да има такъв интерес към тях, а и на фона на твоята сесия те ще бледнеят.

- Разбирам те, Жоро. И ти благодаря за оценката за мен.

- Но има и друг нюанс, Лили. Ако все пак рискуваме и публикуваме тризначките този месец, може да се окаже, че е било грешка. В случай, че продажбите не са добри, другия месец ще сме принудени да компенсираме това с нещо коренно различно от "Биг Брадър", за да не задълбочим проблема още повече. Така може и да се окаже, че твоята сесия няма да види бял свят, или поне не на корицата...

Лили вече гледаше тъжно, но Боби се намеси.

- Ясно, поне си откровен изцяло с нас. На практика, от Лили сега се иска да направи нещо като резервна сесия за корицата, която може и да не излезе.

- Да, така излиза. Но това в никакъв случай не значи, че аз или някой друг в този офис не я харесваме. Просто сме изправени пред много сложна дилема, породена от поведението на тризначките... От тебе, Лили, се очаква да поемеш риск. Да направиш една хубава фотосесия и оттам нататък всички да стискаме палци, че нещата ще се развият по най-добрия начин и за нас, и за вас. Накрая може да се окаже, че и ти, и ние, печелим...

- Добре. Така ще направим.

Отдъхнах си. В този момент съжалих хиляди пъти, че имах лошо мнение за Боби Ръгбиста покрай изявите му в къщата на "Биг Брадър". Както и че смятах Лиляна за лекомислена и разглезена. Те буквално ме спасиха. Но това не ме правеше по-радостен от ролята, в която бях принуден да вляза.

Сега оставаше да убедя и Къркеланов, че трябва да отдели още едно денонощие за светкавична нова фотосесия. Която може и да не види бял свят. И то не по негова вина. Хайде, Жоро, нали е много готино да си главен редактор на "Плейбой"?

Васил също направи жест и се съгласи, въпреки че беше започнал да се разболява от грип. Събра набързо екипа си, буквално по тревога.

Фотосесията заснехме в спа-центъра на хотел "Амбасадор". Беше луд късмет и това, че успяхме да уредим това прекрасно място - благодарение на готината му шефка Виктория. Въобще, в онези инфарктни дни от средата на декември 2006-а, един куп хора ми влязоха в положението, без изобщо да бяха длъжни.

Лиляна позира стоически, но и с желание, часове наред. Боби Ръгбиста наблюдаваше сесията отблизо. Аз отидох в спа-центъра малко преди края. Трябваше моментално да взема снимките от лаптопа на Къркеланов, за да подреждаме фотосесията с Андрей. Все още не беше решено как точно да постъпим с броя, който ден по-късно трябваше да се печата в Пловдив...

С Лили се получиха чудесни снимки. От всеки кадър струеше позитивна енергия, очарование. Интериорът беше като в приказка от 1001 нощ.

Всеки нормален главен редактор би си легнал спокойно, а на другия ден би публикувал тази фотосесия, пращайки много поздрави на Вяра, Надежда, Любов и цял Благоевград.

Аз обаче бях главен редактор на издание, което на всяка цена трябваше да бъде номер едно, да има огромен тираж и продаваемост. Както и да поддържа имиджа си на институция, която прави невъзможното.

Затова в крайна сметка реших да настоявам за корица с тризначките. При цялата половинчатост на така наречената фотосесия. Това щеше да бъде най-облечената, неартистична и нееротична поредица от снимки, които някога сме публикували. Но въпреки това щеше да има търговски успех. Предчувствах това. Успокояваше ме и фактът, че за всички читатели щеше да е предварително ясно що за уникални същества са тризначките. Едва ли можеха да очакват чудеса и от тях, и от нас. Чудо щеше да бъде самият факт, че тази корица съществува, и толкоз. А и все пак списанието се състоеше от 140 страници. Щеше да има много други снимки и интересни четива, както и календар за 2007-а с прекрасни снимки. Тризначките просто щяха да са поводът цялата страна да говори за този брой, макар и не най-голямата му гордост.

Започна маратонско обсъждане с издателите. Отново разменихме десетки и-мейли с Гърция, в които показвахме нови и нови варианти за подредба на фотосесията. В онези часове бяха мобилизирани усилията на поне десетина човека, за да може в крайна сметка да се получи нещо, което става за печат. Компютърът на Андрей буквално взе да пуши.

Единственото успокояващо нещо в цялата инфарктна ситуация бе, че имахме резервна фотосесия с Лиляна, и то чудесна. Но пък това правеше дилемата още по-драматична. Коя от двете да публикуваме?

В крайна сметка, моите аргументи бяха приети. Решено бе да пуснем Вяра, Надежда и Любов, а в следващия февруарски брой - Лиляна, в случай че продажбите на януарския са задоволителни.

По това време вече бях на път да загубя реалния си поглед върху нещата. Струваше ми се, че каквото и да реша, ще се окаже погрешно.

Но още на другата сутрин, когато броят вече се въртеше под машините в Пловдив, а аз се бях наспал, бях убеден, че не съм сбъркал. Оптимизмът, с който бях написал редакционно интро номер 58, ми се стори напълно оправдан.

Няколко дни по-късно предвижданията ми станаха факт. Тиражът на броя с тризначките се продаде за рекордно кратък срок. За часове. Дори по-бързо, отколкото миналогодишния с Камелия. Това не беше нищо по-малко от триумф. Ако не друг, поне тактически и търговски триумф.

Стисках зъби в очакване на атаката от недоволни писма на читатели в електронната си поща. Успокоявах се, че поне другия месец ще им се реваншираме с една наистина красива корица с Лили.

Да, недоволни писма имаше. Също и направо подигравателни. Имаше и одобрителни, но много по-малко. Малцина бяха очаровани от фотосесията на тризначките, но и малцина се учудваха, че сме поели риска с тях. Все пак, това си беше едно истинско тържество на разума и материята над ирационалното.

Издателите бяха доволни, че са ме послушали. Естествено, по стар навик, не прекаляваха с изразяването на възторг.

Чувствах се като човек, който си е продал душата в името на нещо приятно, макар и да не ми беше кристално ясно какво точно е то. Сипвах си "Феймъс" от бутилката в чекмеджето и нямах търпение този месец да мине, за да дойде следващият. С Андрей вече бяхме избрали кадъра на Лили за корицата...

......................................

Корицата с Еделвайс от края на ноември беше ослепително красива, както и цялата й фотосесия. За новогодишния си брой обаче се нуждаехме не от "нещо средно между Клаудия Шифър и Памела Андерсън, пък ако ще и да е рускиня с италиански паспорт", а от някаква сензация, макар и не така визуално съвършена. Корица, която да докосне и развълнува по-широките народни маси. Наясно бях, че миналогодишният триумф с Камелия е невъзможно да се повтори. Нямахме и варианти със звезди като Маги Вълчанова, Маги Желязкова, Виолета Здравкова, Ан Джи или Лейди Би.

Затова пък имаше трети сезон на "Биг Брадър". Към 10 декември 2006-а най-интересна за снимки беше пловдивчанката Лиляна. Тя обаче имаше шанс и да спечели шоуто, което автоматически намаляваше вероятността да се съгласи да се снима за "Плейбой". Някак си е слабо вероятно да получиш 200 бона награда, след като си станал любимец на половин България, след което да се изкушиш и от още няколко хиляди лева, пък макар и от най-четеното мъжко списание в републиката. Друга пречка пред изявата на пловдивчанката при нас беше ветото, което можеше да наложи ревнивият й приятел Боби Ръгбиста. Казано накратко, не смятах шансовете Лиляна да се появи на януарската корица за особено високи, но бяхме длъжни да опитаме. А времето до влизането на броя в печатницата наближаваше. Машините в Пловдив трябваше да се завъртят на 17 декември. Предстоеше ми най-напрегнатата и нервна седмица, откак бях поел това списание.

Стана така, че Лиляна отпадна броени часове преди финала. Победителка стана една от тризначките - Любов, в епичен сблъсък с готвачката баба Вили. Така синеоката брюнетка се превърна в мишена номер едно от моя лов на coverstars. Надявах се и Боби Ръгбиста ми влезе в положението.

В първите дни след края на шоуто беше невъзможно да се направи среща нито с Лили, нито с някой от продуцентите на "Биг Брадър". Бяха ангажирани с интервюта по тв канали и вестници, пътуваха насам-натам.

И изведнъж, някъде на 3-ия ден, от "СИА" ми подхвърлят, че има вариант да снимаме не Лиляна, а тризначките. Благоевградската троица Вяра, Надежда и Любов. Нищо, че са спечелили големите пари. И независимо от това, че вътре в Къщата на Биг Брадър нееднократно споменаваха, че не биха позирали голи. Не били такива момичета...

Трябваше да се решава светкавично. Но преди всичко - трябваше да се видя с тях трите.

Пришествието им в офиса беше истинско приключение както за портиера, така и за цялата редакция начело с мене. Много бързо разбрах какво е да имаш триглава ламя насреща си. Еми не е същото като с едноглава, ще знаете.

Тризначките се опитваха да се държат максимално любезно. Бяха поласкани от нашия интерес към тях. Както бях забелязал и в "Биг Брадър" обаче, много лесно палеха фитила и си променяха настроението. Като по команда.

По средата на разговора ни вече бяха започнали да ми се карат. Поставиха един куп условия, за да се снимат. Аз обаче също им се карах и на свой ред поставях условия. Изглежда съм бил убедителен, защото накрая постигнахме разбирателство. Харесахме се, доколкото бе възможно.

Издателите нямаха никакво колебание, че трябва да ги снимаме. Вяра, Надежда и Любов не бяха първи красавици, но и в никакъв случай не бяха грозни момичета. А и кога друг път щяхме да имаме шанс като този - русокоси тризначки с големи естествени бюстове, при това победителки в най-гледаното телевизионно шоу на държавата? За такова нещо американците можеха само да мечтаят.

Щяхме да покажем "другата страна" на ексцентричното благоевградско трио. Щеше да се види, че за това списание няма невъзможни неща.

Вече предвкусвах успеха на Коледния брой. Даже ми се струваше твърде хубаво, за да е истина. Но фотосесията още не беше минала. Трябваше да съм по-подготвен за онова, което предстоеше да се случи...

В деня на снимките, по-точно вечерта, ми звъни човек от екипа на Васил Къркеланов.

- Жоро, не е зле да се появиш тук, в мебелната къща "Мартинели". Сесията не върви никак добре. Тризначките се държат лошо, отказват да позират както Васко иска от тях, и той е на ръба на отчаянието. На път е да захвърли всичко и да си тръгне...

След половин час вече съм в "Мартинели" на булевард "България". Заварвам целия екип в някакво особено състояние на вцепенение. Стилистката е на ръба на нервна криза. Тризначките отказват да обличат дрехите и бельото, които им е приготвила. Къркеланов ме гледа драматично.

- Тази сесия няма да се получи. По-добре да мислим друг вариант...

- Василе, чуваш ли се какво говориш? Няма как да не се получи. Няма как и да търсим друг вариант. След два дни трябва да сме дали снимките за печат. Най-късно след три! Само тези 10 страници не са завършени. Всичко друго отдавна е в печатницата...

- Разбирам те, Жоре, но не става. Те просто отказват да слушат какво им говоря. С такова чудо не съм се сблъсквал досега. Първо, не искат да обличат какво да е. Това не им харесвало, онова не им харесвало, било прекалено прозрачно. Както и да е. Тъкмо намерим нещо подходящо, което да облекат, и тъкмо се успокоят, и изведнъж тази най-малката, дето ги командори (разбирам, че става въпрос за Любов) им казва нещо. И те като по команда почват да бойкотират. На всичкото отгоре са си довели и някакъв свой приятел, който следи всичко отблизо и гледа намръщено...

- Василе, моля те, просто снимай. Снимай каквото и да е. Натискай копчето на апарата. После ще се оправяме някак си. Тази сесия трябва да стане!

- И аз искам да стане. Но също така искам да стане и хубава. Ще ме е срам да си сложа името под тези снимки.

- Сега ще говоря с тях, пък дано се вразумят...

............................

(to be continued)

Еделвайс за недоволните

Сесията на Еделвайс Васил засне в етнографския музей в Пловдив. После гърците гледаха кадрите с увиснали ченета. Аз изобщо не бях изненадан от това, което виждах. Бях добре подготвен от снимките, които Алекс ми беше показвал по интернет от Италия.

Имаше и нещо символично в това, че един европейски секссимвол като Еделвайс се появяваше на нашата корица само месец преди да приемат България в ЕС.

Този месец бяха запушени и устите на всички, които непрекъснато негодуваха, че за кориците си сме търсели повече сензации, отколкото красота и сексапил. "Толкова ли няма една красива жена, която да сложите? По улиците ходят много по-готини от тези, които снимате". Това като го чуя, и направо ми става лошо. Неизменно отговарям - има хубави жени навсякъде, и то много, но и да ги сложим, ти няма да си купиш списанието заради тях. Ще си го купиш заради някоя сензация, даже и да не е толкова красива. А и още нещо - фотосесии за списания се правят не просто с хубави жени, а с хубави жени, КОИТО ИСКАТ ДА СЕ СНИМАТ. Малък, но съществен нюанс.

Същото важи и за конкурсите за красота или за Playmate. "Толкова ли няма хубави момичета по заведенията и улиците, че избраха точно тези?". Ами избери ти бе, пич, хайде иди и избери, уговаряй ги да участват, викай ги на кастинг, мотивирай ги, изтръгвай ги от ръцете на ревнивите им богати гаджета и на консервативните им родители, опитай поне веднъж, преди да критикуваш!

Въобще, откакто попаднах в "Плейбой", се наслушах на какво ли не мърморене и на какви ли не съвети. Особено досадно беше положението, докато още не се бяха появили конкурентни списания като Maxim, FHM и Max. До този момент на всички им се струваше фасулска работа да се прави издание като Playboy. Получавах какви ли не писма, в които ми се даваше акъл за това или за онова, или пък се правеха сравнения със западни списания, които някой любознателен читател попрегледал на бензиностанцията OMV, докато му зареждали колата.

В момента, в който Playboy се сдоби с реална конкуренция в България, се разбра, че май изобщо не е толкова зле направен. И че да поддържаш тиражи от над 30-40 хиляди се оказала не чак толкова лесна работа.

Стана така, че писмата и и-мейлите, в които ми се даваше акъл от компетентни читатели, рязко намаляха. Може би са открили някъде другаде онова, което са търсели. А може и да не са открили.

Въпросът беше, че през онзи декември 2006-а никой не можеше да гъкне относно жената на корицата на списанието. Но познайте дали продажбите с ослепителната Еделвайс бяха толкова добри, колкото с някоя не чак толкова хубава участничка в "Биг Брадър", примерно?

Цялата ми редакторска кариера в "Плейбой" мина под знака именно на това противоречие. Доколко естетическите критерии трябва да доминират над търговските и доколко - обратното? От една страна ми се искаше да демонстрираме добър вкус, да възпитаваме читателите си какво е хубаво да се харесва и какво - не. От друга страна, таблиците с тиражите и продажбите непрекъснато ме притискаха да търся някакви по-комерсиални решения.

Златното сечение беше да се търси някакъв баланс - на всеки 2 комерсиални корици - 1 или две "по-естетически". Съдейки по стабилните тиражи на списанието през тези 3 години и половина, може и да сме го били намерили. А може и да не бяхме, важното е че го търсехме упорито.

"Разкажи за сесията на Лили Иванова". "Как я убедихте да се снима?". "Има ли много обработка на кадрите с фотошоп?". "Беше ли капризна по време на снимките?".

Какво по-голямо доказателство, че именно тя е най-голямата звезда и легендата на българския шоубизнес.

Моят живот се преплете с "Плейбой" близо 2 години, след като Лили се бе снимала за първия му брой. Въпреки че нямах даже и далечен допир със събитията от началото на 2002-а, най-често задаваните ми въпроси от непознати хора бяха свързани именно с нейната легендарна фотосесия.

50-те хиляди бройки от онова априлско списание днес са потънали някъде по шкафове, грижливо пазени в колекциите на ценителите. Много от тях дори са забравили, че Лили Иванова не беше на корицата на този първи брой. Фотосесията й бе на вътрешните страници, а отпред беше сложена манекенката Юлияна Кънчева. Повечето хора днес обаче са убедени, че именно естрадната прима е украсявала онази историческа първа корица. Така е останало в масовото съзнание.

Впрочем, планът е бил именно такъв. Тогавашният издател Мартин Захариев и първият главен редактор Нойзи са били наясно какъв удар ще е една плейбойска корица именно с Лили.

Американците, с които е било задължително да се консултира абсолютно всеки детайл от старта на списанието в България, обаче налагат забрана. Аргументите им са свързани не толкова с възрастта на Лили (по онова време тя е на 62), колкото с "недостатъчно еротичния характер" на фотосесията. Преведено на по-прост език - понеже певицата не е гола, а прикрита зад прозрачни материи.

Няколко години по-късно и американският Playboy щеше да отстъпи от това строго съблюдавано правило. И на неговата корица щяха да се появат звезди, които не присъстват с напълно голи сесии на вътрешните страници. Но за Лили Иванова изключение не е направено, сторило им се твърде голям риск за успешния старт на списанието. Какъв ти риск бе, братче... Все едно те да могат да снимат легенда като Тина Търнър, Шер или Уитни Хюстън в подобна сесия и да се откажат от корица с нея...

Без преувеличение може да се каже,че включването на Лили Иванова в съдържанието на първия тукашен "Плейбой" е историческо постижение в развитието на съвременния български печат. Дори само това да беше заслугата на Мартин и Нойзи, имената им трябва да се споменават с респект от всички главни редактори на списания още дълги години наред.

Не зная доколко е била капризна Лили по време на снимките, но едно е сигурно и днес - Васил Къркеланов е любимият й фотограф. Той е един от хората, на които тя има пълно доверие. Ако капризна е синоним на взискателна и последователна в отстояването на желанията си - да, Лили Иванова е доста капризен човек.

Спомням си как стана моето задочно запознанство с нея. Беше през пролетта на 2003-а, някъде около рождения й ден 24 април. В тогавашното си списание "Тема" бях написал кратка статия по този повод - нещо като неин портрет. Ден след излизането на списанието тя ми звъни на джиесема. Беше намерила номера ми чрез общ познат.

- Здравейте, вие ли сте Георги Неделчев? Лили Иванова ви се обажда.

- О, здравейте, радвам се да ви чуя.

- Исках специално да се запозная с вас, макар и по телефона, след като прочетох онова, което сте написали за мен в списанието. Текстът не е подписан, но разбрах че вие сте авторът. Рядко ми се случва напълно непознати за мен журналисти да напишат нещо така позитивно, без да търсят някакви облаги от мен или друга изгода. Поздравявам ви, Георги.

- Не ми беше трудно да напиша този текст, защото това са неща, които мисля открай време за вас.

- Това е моят номер, искам да го имате, и в случай, че искате да ме потърсите по някакъв повод, да го използвате.

- Благодаря ви, оценявам жеста.

- Аз също благодаря и ви желая приятен ден. Дочуване!

Не е имало повод да използвам номера, който Лили ми даде. А и сигурно оттогава си го е сменила многократно.

След този разговор се е случвало още няколко пъти някой да ми споделя изненадата си, че е споменат с добро от журналист, когото не познава лично. Ето в такава медийна среда живеем, драги читатели.

За корицата на януарския брой на 2004-а Мартин Захариев беше уговорил една певица, която тъкмо беше започнала своя път към голямата слава. Може да се каже, че моментът беше идеален за нея да се появи в “Плейбой” и да накара всички да я коментират. А и имаше какво да покаже – това си личеше от километри.
Широката публика все още не я познаваше много добре, въпреки че покрай една нейна песен-закачка с Мишо Шамара и неговото протеже 100 кила името й се споменаваше все повече и повече из българския интернет. Лейди Би.
Сигурен бях, че броят с нея ще има голям успех. Рап и соул-певица с пищен бюст, скандално поведение и склонност да флиртува с най-именитите тъмнокожи баскетболисти, играещи у нас – какво повече може да иска един главен редактор на “Плейбой”?
Онова, което все още не знаех за Бойка Щерева (както всъщност е истинското име на лейдито), беше каква голяма и безподобна шматка е тя. Винаги леко разсеяна, леко неориентирана, изненадана от нещо. Жена без капчица предвзетост, излишно самочувствие или пък нахалство, така характерно за повечето новоизгрели звезди от нашия шоубизнес.
И така, фотосесията й вече е заснета. Естествено – в ар енд би клуб – култовия по онова време Wild Wild West в безистена срещу Съдебната палата. Лейди Би идва в редакцията ни на 6-ия етаж на НДК, за да одобри селектираните снимки и да направим интервюто с нея. Момичето, което нахълтва в офиса, няма нищо общо с арогантно-сексапилната тигрица, която Къркеланов е увековечил току-що. Срещу мене е една по-скоро невзрачна пазарджишка девойка, невисока, с прикрити форми, облечена семпло. Оказва се, че Лейди Би изобщо не се изживява като звезда, и даже няма и бегла представа колко много ще се промени животът й след като цъфне на плейбойската корица.
Разглеждаме снимките, които Олег е подредил върху страниците. “Страхотни са тези лещи тип зебра, нали? Те бяха лично моя идея!”, въодушевява се Бойка, която по-късно в статията ми ще бъде прекръстена на Play-Бойка.
Говорим си и за предстоящия й нов албум. Мимоходом й помагам да флиртува с баскетболиста-звезда Прийст Лодърдейл, който й пише смс-и. Този въпросният беше някъде към 220 см висок, интересно какво ли е представлявал сексът между тях… Но да не се отплесваме.
“Кара ме да ходя у тях. Да съм вземела едно такси и да отида. Дай съвет какво да му отговоря”.
Хайде, станах и съветник на рап-певица. “Ами кажи му да дойде да те вземе. Или да прати кола за тебе. Не може една дама да се придвижва сама в това време. А и нали негова е инициативата да се виждате”.
- Добре, така ще му отговоря – съгласява се Лейди Би. Лодърдейл така и не праща никаква кола да я вземе. Явно срещата им се отлага.
Събрал съм цялата информация, която ми е нужна, за да напиша статията за нея. Вече е късно, останали сме сами в офиса.
- Хайде, сега отиваме на вечеря. В движение ще решим точно къде.
- ОК. Ако искаш да отидем в “Уго” до площад “Славейков”. Харесват ми салатите им - предлага ми тя.
- Добре, ще кажем на таксито да ни закара там.
Отиваме в “Уго”. Вечеряме. Лейди Би яде само една голяма салата. Пием червено вино и си говорим за какво ли не. Идилия.
Вече е след полунощ, викам такси по телефона. Излизаме пред “Уго” в мразовитата нощ, тя си слага ръкавиците, леко зъзнейки.
“И така, сега с тебе ли трябва да спя?”, поглежда ме Play-Бойка с усмивка, в която се четат едновременно неудобство, лек страх, закачливост и ирония. В същата секунда разбирам, че иронията е най-малката съставна част от всичко. Ако веднага бях отговорил “Да, разбира се”, таксито трябваше да поеме към блока срещу хотел “Плиска”, а не към квартал “Надежда”.
- Абе ти добре ли си? Що за въпрос. Качвай се бързо.
- Ами така ми бяха казали – че за да се появиш в Playboy, трябва да спиш поне с един човек. Дотук никой друг от вас не е искал нищо, затова предположих че трябва да си ти човекът.
- Хаха… Не ме карай сега да се ядосвам че не ти предложих…
В таксито продължаваме с шегите и закачките. Оставям я пред блока й, който е буквално на края на света. В този момент изпитвам някакво умиление към нея. Лейди Би е уникална певица и жена с чар и сексапил, а в списанието ще изглежда направо като недостижима рап-богиня. Но истината е, че тя е едно съвсем обикновено момиче от Пазарджик, което в София живее в неприветлив блок в квартал “Надежда”…
На слизане тя още не може да повярва че всичко, й се е разминало без да трябва да спи с някого. Разделяме се с уговорката, че ще излезем пак при първа възможност.
Виждаме се месец по-късно, на едно Playboy-парти в “Ескейп”. По онова време този тип купони бяха традиция два пъти в месеца. Събираха се доста корици и модели на списанието – най-често на двойната маса вляво от стълбите.
Лейди Би е по-секси отвсякога. Успехът на януарския брой с нея видимо е закрепил самочувствието й. От кръста нагоре носи само нещо като бюстие, което всъщност не е нищо повече от сутиен. Огромният естествен бюст се допира в мене, когато се прегръщаме и целуваме за здрасти.
- Ето, сега вече е дошъл моментът да спиш с мен. Трябва да платиш цената на славата – казвам саркастично аз.
Тя прихва да се смее. Лейдито има невероятно позитивно излъчване и непринудени маниери.
- Виж какво… не ме е страх от теб. Ясно ли ти е?
Предполагам, че това можеше да се тълкува и като приемане на офертата. Аз обаче бях твърде зает да обръщам внимание на още няколко корици от списанието, за които ще разкажа тепърва…

Play-Бойка

Скандалната рапърка Лейди Би е луда глава от малка. Не е заклета лесбийка, както я подозирахме, а просто едно мило момиче, което обича шоуто и забавленията. И да не забравяме, заплеснати по външността й: пее ужасно добре

(статия от Playboy #22, януари 2004)

Лейди Би, или Бойка Щерева, както пише в паспорта й, винаги е била Play-Бойка – много преди да докаже чрез страниците на това списание, че е една от най-разкрепостените звезди на българския шоубизнес. Така й викат още от малка – защото е свръхемоционална и импулсивна натура, способна винаги с нещо да те изненада. С две думи – луда глава.
Вълнуващата изява на най-известната ни рап-изпълнителка в Playboy е достоен завършек на много силна година за нея. Новият албум на Лейди Би – Da Bit4 (в каталога на “Рива Саунд”) е сред най-продаваните заглавия на родната черна музика за сезона. По същото време се разрази и истинска истерия около новото й парче “По-здрав за 100 кила”. Контра-закачката на Бойка и нейната приятелка Ан Джи с един от раперите в антуража на Мишо Шамара не е публикувана в диска. Скандалният хит се разпространява само в Интернет и е сред най-търсените рап-файлове през последния месец.

“100 кила ракия давам
само да не те притежавам.
Що не си го ръгнеш отзад, а,
да ти стане рахат…”

“Изненадана съм от успеха на това парче, което записахме съвсем между другото –в отговор на едни закачки на Г-н 100 кила с нас в неговия мултимедиен диск. Оказа се, че хората много се кефят точно на такива неща…”, разсъждава шармантната Лейди Би, редовно подновявайки гланца върху устните си. Както става ясно, въпросният грим е нещо като задължителен отличителен белег за всяка уважаваща себе си sister, или хип-хоп дама, ако предпочитате. Други подобни белези са смъкнатите панталони, едва подаващото се изпод тях фино бельо, очила и кърпа на главата, както и много, много накити.
Вмъквам коментар, че в албума й има и други скандални парчета, които биха предизвикали стрес у всяка родителска среща. “Не мисля, че съм по-брутална от повечето наши или световни рапъри. Но може би съм първата певица у нас, която е поела по пътя на непукизма и пълното разкрепостяване”, обяснява Бойка.

“Откачила за купон съм,
искаш ли ме не насън”
(Любовница на гангстера)

Не си ли прекалено стряскаща за мъжете? Не мислиш ли, че с подобна предизвикателност ги дистанцираш от себе си, я питам, оставайки все така респектиран от феноменалния й глас и брилянтната техника на рапиране.
“Някои мъже наистина се притесняват, но за щастие има и такива, които лесно влизат в този тон. И аз им се кефя”, отговаря ми тя. И в добавка сервира любимата си сентенция: “Животът е сладолед и аз обичам да го ближа – защото ако не го ближа, той просто ще се разтопи и разкапе в ръцете ми”.

“Хиляди момчета пак заби,
що ме не извика в секс игри
(с Бербатов), Ан Джи”
(Не сме в час)

А в цялата тази история с лесбийската връзка между тебе и Ан Джи (една крехка и симпатична блондинка, която някога се подвизаваше заедно със Слави Трифонов в “Хъшове”), какъв е процентът на истината и какъв – на шоу-измислицата?
“Просто с нея сме много добри приятелки, аз много често буквално ревнувам от нейното гадже. Ан Джи винаги ми дава добри съвети – често пъти за неща, които тя самата не смее да направи със себе си. Например – да си направя пиърсинг на някоя част от тялото…
Често пъти ми е много по-приятно да излизам с жени, отколкото с мъже. Но трябва да са на моя акъл – провокативни, да умеят да се забавляват. Ако понякога се случи така, че в края на вечерта да си легна с някоя от тях, не го приемам като някакво светотатство. Но не съм заклета лесбийка, ако това ме питаш”.
И слава Богу, казвам си наум.

“Купона е на осем,
зяпаш задника ми вносен”
(Lady B е кучка)

С парчета като това сигурно си любимата изпълнителка на всяка българска стриптийзьорка или компаньонка, не спирам с Playboy-сарказма си аз. “Да, може би е така наистина, говорила съм си със стриптийзьорки, които много ми се кефят. Моите песни им помагат да преодолеят част от притесненията си спрямо всички онези мъже, които ги зяпат”.

“Ей копеле, откажи се
ей копеле, отиди си
кво като ме боли
майната ти”
(Майната ти)

Това е най-хубавата ти и може би най-искрена песен