Изданието, което най-често се вторачва върху "дискурса" явно няма преводачи или поне редактори, които да въвеждат изказ на едно по-високо ниво.

От брой 21 (2504), 05 юни 2008 г., "Новият феминизъм", Виолета Симон. Оригинална публикация в Зюддойче Цайтунг от 07.04.2008.

Помощ! Обект съм на сексуална дискриминация! Да защитим правата на съвременния мъж! Искам да ме възприемат и оценяват заради интелекта ми, а не заради това как изглеждам, каква кола карам и колко изкарвам. Но не ме.

Рекламата ми нарушава правата! Непрекъснато се възползва от моята лесно уязвима сексуалност. Живея до магазин за бельо. Първото нещо, което виждам всяка сутрин са клиторът и зърната на Маги Вълчанова. В реален размер. Не е честно! После ме погват рекламите по билбордовете, каретата във вестниците, кориците на списанията... Сексапилни, полуголи каки ми пробутват всякакви стоки - от силен алкохолен концентрат (мастика), до гуми втора употреба. Това честно ли е? На всичкото отгоре рекламата изгражда погрешни стереотипи за идеалния мъж. Излиза, че ако нямам осем плочки по корема, Порше, петстаен в София и поне мезонет в Слънчев бряг, аз не съм никакъв мъж.

Традиционните, патриархални роли на мъжа и жената в обществото ме дискриминират. Писна ми да играя ролята на „мъж”. Откъде-накъде все аз трябва да плащам цялата сметка на първа среща? Ами ако каката изкарва два пъти повече от мен? Какво ще стане тогава? Пак ще си помисли, че съм скъперник – ето какво. И защо все аз трябва да водя колата на сервиз? Нейната кола! А детето? Защо да не си стоя по цял ден вкъщи и да не си пия биричката с другите татковци в парка, защо да не клюкарствам и да не се чудя как да й изневеря от скука, а тя да бачка по 18 часа в денонощието, за да ми издържа задника? Не съм съгласен! Протестирам. Заслужавам пенсия, отпуска, стипендия и социални помощи по бащинство.

Знам, че по закон сме равни с жените, но това в действителност не е така. Жените непрекъснато използват своята сексуалност, за да ме манипулират – принуждават ме я да изхвърля боклука, я да измия чиниите, я да им купя някакъв безсмислен, но ужасно скъп подарък. Това равенство ли е? Дискриминиран съм. Конституцията, която обещава равни права, не ми върши никаква работа.

Ами обществените предразсъдъци? За всичко са виновни обществените предразсъдъци. Обществото очаква от мен да бъда по-силния, опората, да гарантирам сигурност и защита, да изкарвам повече пари, да се занимавам с битовите проблеми. Това как ще го регулираме със закон? И какво ще си помисли комшията Унуфри, ако жена ми отиде в работен комбинезон да му поиска малко пирони за ремонта? 

Чувствам се дискриминиран и на пазара на труда. Може пък да не искам да бъда полицай, пилот, пожарникар, нито инженер, атомен физик, бизнесмен или механик. Може да искам да съм детегледач, преподавател в детска градина, медицинска сестра. Знаете ли с какво око гледат на мъжките медицински сестри? А какво ще си помислят моите приятели: банкери, програмисти, адвокати, счетоводители и инженери, ако им кажа, че си търся работа в детска градина? И кой ще ме наеме за детегедач, та нали всички ще ме вземат за педофил? Е, това ако не е сексуална дискриминация и обществени предразсъдъци!

Дискриминират ме и като потребител. Ако вляза да купувам луксозно дамско бельо за нея, продавачките ме мислят за извратеняк. По същия начин се чувствам и в аптеката, когато тя ме изпраща да й купувам тампони. Не е честно!

А сега да предположим, че: а) ти си жена и б) си успяла да прочетеш всичко дотук. Как ти изглежда горният текст? Нека да позная: тъпо, нелепо, абсурдно, отвратително, жалко. Защото и на мене така ми изглежда. Ето огледален пример за имиджа на феминистките в очите на нормалния, средностатистически мъж...

Живеем в 21 век, за Бога. Живеем в Европа. Жените са напълно равноправни с мъжете. По природа. По закон. По подразбиране. И заслужават уважение. Всяко човешко същество заслужава уважение.

Помисли си още веднъж как бих изглеждал в очите на повечето жени, ако вярвах в глупостите, които написах по-горе? Уважението е последното нещо, за което се сещаш, нали? А сега се замисли дали искаш да заемеш моето място и да пропагандираш  навсякъде феминистките си идеи.

Тихомир Димитров

Не седнах да оспорвам така изложения от него дисбаланс на мотивациите, тоест, че мъжете се страхуват от брака, а жените напират за него. Но се сетих за този отдавнашен спор, защото полигамията отново стана популярна тема в новините в САЩ. Отцепническата религиозна група, FLDS, с исторически мормонски корени, е под разследване с подозрения, че в затворената им общност малолетни момичета са принуждавани да се омъжват като втора, пета и десета съпруга на доста по-възрастни от тях мъже. Над 400 деца са взети от родителите и предстои да отидат в приемни семейства, за да се спасят от сексуална принуда.

Това стълкновение на FLDS със закона не е първото. Полигамията е въведена още в самата мормонска църква във втората половина на XIX век и това е била една от причините тя да бъде преследвана тогава. Но понеже мормоните впоследствие се преселват в Юта, която по онова време все още не е била щат, многоженството е било толерирано отдалече от американския закон. За да получат щатски статус за Юта се налага лидерите на мормонската църква да се отрекат от полигамията. Обявяват я извън закона, но една група се откъсва и продължава да я практикува, не само нея, но и всички останали наследени религиозни вярвания и традции, сякаш замръзнали в края на XIX век.

Макар че и в момента тази група практикува многоженството, законът против него е трудно да бъде приложен, тъй като браковете не са официални, а се водят "духовни" (но всъщност са си и реално консумирани). В съвременното общество е трудно да се преследва една нерегламентирана интимна връзка, при положение, че и хомосексуалните бракове на места са законни, изневярата не е престъпление, нито притежанието на любовник/ца. Всъщност дори и противниците на тези практики са много внимателни да не повдигат въпроса в съда, защото има голяма вероятност при едно ново разглеждане забраната на полигамията да бъде отхвърлена като неконституционално нарушение на свободния избор на връзка.

Естествено, като говорим за полигамия си говорим за полигиния, нали. Макар че терминът значи "многобрачие", някакво съглашение за един вид брак на втора степен, никой не е чувал за случаи на многомъжие. (Такива има, но мнооого-много рядко, в някои древни и азиатски култури). Но многоженството е разпространено. Има го в Библията (нашият праотец Аврам), има го в Близкия Изток днес, има го в Африка и както виждаме, в Америка. Противоречие ли е това дисбалансирано уреждане на изобилието от съпружески опции? Има ли значение дали един мъж ще се сдобива с много съпруги или една жена ще се запасява с много съпрузи? И има ли нещо общо това с неравенството за жените?

Моят приятел потвърди дисбаланса, когато аз се обадих, че полиандрията би било нелош вариант: един мъж ще поправя електроуредите, друг ще се издига професионално и ще плаща сметките, трети ще допринася в романтиката. Но макар че беше доста либерален за предоставянето на съпружески услуги от един мъж на няколко жени, той отхвърли начаса идеята за многомъжие на жените. Според него това не би било приемливо, тъй като хетеросексуалните мъже не се чувстват комфортно за интимност в присъствието на други мъже (по този начин се изясни, че той имал предвид в полигамията интимността да бъде в близост до останалите съпруги - явно според него те не биха чувствали дискомфорт от това).

При положение, че на света се раждат, грубо казано, еднаква бройка мъже и жени, какво всъщност дава повод да възникне многоженството? В някои случаи става дума за обикновена аритметична сметка за запазване числото на популацията. Както каза Божо в една наша дискусия, многоженството е било въведено сред турците след серия войни, при което мъжкото население драстично е намаляло. Полигамията сред мормоните пък се е наложила, според официалното обяснение, след като много мъже са измрели при пионерското преселване на Запад и семействата им са оставени без глава (това всъщност не е вярно). Но в останалите, не екстремни случаи? Какъв е смисълът да се въвежда като нормална порядка?

Ако сме съгласни, че бракът е институция, с която се регламентират отношения в обществото - имотни, интимни, на лоялност между членовете му, на отглеждане и издръжка на поколението и така нататък - той доскоро си е бил все по сметка. Сметката е била за създаване на отношения и съюз между две семейства - по линия на съпруга и съпругата - и според тази перспектива е бил определян като успешен или не. Знаем за династичните бракове, организирани с цел скрепяване на политически отношения, но и на по-ниско ниво тези стремления са си били все така валидни, само сметките са били по-дребни. (Като примерче, помислете си за библейското наставление при смърт на съпруга жената да се омъжва за неговия брат, за да не се разпиляват и отиват у друг род инвестираните от семейството ресурси.)

В едно традиционно общество, където социалният статус и успех се е определял не с независими индивидуални постижения и заслуги, а чрез рода му, бракът е бил незаменимо средство за постигане на статус чрез съребрените отношения. А многоженството е било пък продължение на този стремеж на по-интензивна степен. Биологически, гените на притежателя на много съпруги се разпространяват повече, а социално, той придобива достъп до ресурсите и подкрепата на повече съребрени родове. Така че не е изненадващо, че в обществата, които практикуват полигамията мъжете с по-висок статус са тези, които се уреждат с повече съпруги и така тази практика става самозахранващ се механизъм: по-висок статус -> повече съпруги -> по-висок статус.

Така че в едно некризисно общество полигамията поражда потенциално кризисен дисбаланс: недостиг на жени за една част от мъжкото население, което се оказва извън социалния борд. В турското общество излишните мъже са били попивани от армията. А в днешната FLDS група излишните момчета, застрашащи изобилието на съпруги за по-високопоставените и по-възрастни мъже, биват изхвърляни от общността при всеки удобен случай, обикновено нарочени за някакво провинение. Тези момчета, израснали в изолирана среда, незнаещи нищо за живота извън нея, научени да странят от греховното дяволско общество, без образование и самочувствие, пропадат социално, освен ако не бъдат включени в специални програми за интегриране. Има изследвания, според които днешните ислямски общества са нестабилни заради излишъка на мъже, които не са задължени към свое семейство и са свободни да се изявяват повоенному. А нали казват, че отговорността към семейството, макар и изнурителна, всъщност внася стабилност в едно общество.

Как мислите, може ли полигамията да разреши някакви емоционални дилеми днес, когато и жените, и мъжете имат избор и бракът има емоционална функция? Оправданa ли е в определени исторически обстоятелства? Ако днес бракът не е въпрос на легитимиране на една интимна връзка и единствен начин за постигане на статус, има ли смисъл от полигамия? При какви възможни обстоятелства бихте го приели за себе си? Ако не смятаме, че е подходящо за нас, може ли да го забраняваме? На какви основания?

Повече по въпроса:

Един разказ-бижу на Дача Мараини, за съжаление го няма онлайн... но горещо ви го препоръчвам. "Другото семейство" - от гледна точка на жена с кариера.

Разказ на жена, отрасла в полигамна общност

Феминистка за полигамията?

Ислямската гледна точка

Полигамията е несъвместима с демокрацията?

Има ли днес хора, които възхваляват патриархата?

Полигамията в Уикипедия

Попрочетох няколко поста за Осми март и за това как няма защо да се празнува. Че еманципацията вече победила в равните права на жените, или пък равни права по принцип не са необходими. Че жените вече търсят само как да станат мъже или че тези, които страдат, го дължат на слабия си характер и на глупостта си. Че аз съм добре и не ми трябва нищо друго. Изхождайки от презумпцията, че щом нашите равни права са наред (или пък не е равни права, което търсим), няма какво да се оплакваме, нито пък онези, които не искат да си ги търсят. Защото всъщност Осми март бил празник за оплакване, а основание за такова няма.

За мен такава позиция е същата, като на минувачите отминаващи падналия човек на тротоара с невъзмутимо безразличие. Бързат за работа, не им се занимава с чужди проблеми, сигурно е пиян.

Всъщност, Осми март не е празник, а ден за отбелязване. Традицията не тръгва от някоя битка, в която жените са се сражавали срещу мъжете - и оттам задължението да искат прошка на този ден на непризнатата женственост. Не е и ден на женското начало. Осми март води началото си от едно събитие, което ако се беше случило днес щеше да ни накара да настръхнем. Ню Йорк, 1911, шивашка фабрика, жени работещи 12 часа на ден, полу-каторжни условия, заключени врати. Пожар. 150 овъглени. Представете си влака София-Кардам умножен по 16. Както и в случая с влака и тук става въпрос не за едно конкретно нещастно събитие. Учебниците по история на БКП, макар и справедливо да ги подозираме в пропаганда, тук не лъжеха - условията за всички работници наистина са били ужасяващи. Пише го и в американските учебници... А тези, които са били уязвими по различни причини или нарочени заради принадлежността си към някаква група - жени, деца, имигранти, католици, кривогледи, ирландци, осиновени, сираци, бавноразвиващи се, етц - за тях светът е бил още по-трудно място.

Проблемът не е само пожарът, не е съществуването на мъжете, срещу които жените да се борят, а една система, която позволява хората да бъдат само механично средство за извличане на полза. И използвани още по-лесно ако са уязвими и зависими. Проблемът е в една система, произвеждаща такива стереотипи, в която участват и мъже, и жени. Разбира се, някой сега може да каже, а защо онези жени са се съгласили да работат при залостени врати. В края на краищата в САЩ не е имало закон вратите на фабриките да бъдат залоствани, за да не се отлъчват работниците. Били са свободни да избират и коват съдбата си.

А друг би казал, това е било преди стотина години. Еманципацията е победила. Има равни права. Било е лошо, сега е добре. Или пък, сега е по-добре, но точно затова е и по-зле. Или, аз нямам претенции за равни права, защото си ги имам, или си ги вземам сама, или не ми трябват, понеже мъжът до мен ме уважава, затова мразя Осми март.

Не. Ако не ни харесва влакът София-Кардам и системата, която го е породила, или онази система, която е заключвала жените във фабриката както един стопанин затваря животните си, струва ми се е много цинично да си мислим, аз съм щастлива и нямам никакви претенции към живота. Да, аз лично наистина съм щастлива с равните си права. Както вече казах, Осми март не е ден на битката за надмощие между мъже и жени, при която кавалерски мъжете са задължени да капитулират с цвете. Той е един от дните за припомняне, че има групи, които са уязвими заради общественото стереотипизиране и жените са сред тях. Обществено, защото (почти) всички участваме в него в една или друга степен, дори с безразличието си.

Не, не е било преди сто години. Бива сега. Бива в хилядите фабрички, с които е осеян Китай и всички други страни, които произвеждат световните ризи, дрешки и детски играчки. Шивачки са заключвани по 12 часа на ден, с пауза за тоалетна 5 минути на ден, уволнявани при признак за бременност, малтретирани с принудителен секс, убивани. Деца са продавани за проститутки. Жени са отвличани и ритуално обезобразявани, убивани за поставяне под съмнение на семейната чест. Жени имат пред себе си само пътя към фабриката и никакво училище. Военновременното изнасилване е едно от всички възможни оръжия. Познавам доста такива жени и те съвсем не смятат това за "такъв е животът", не са просто щастливи така, протестират срещу "късмета" си. Но не виждат изход, нямат друга алтернатива, нямат блог, техният глас не се чува, никой не се интересува от тяхната гледна точка.

Да, но това е далеч? Не, не е далеч, ако имаме смелостта да кажем, че сме част от този свят, че купуваме произведените от тях дрешки и играчки. А всъщност колко близо трябва да се случва, за да приемем, че това съществува? Всичко това се случва и в България, и в Европа (в тайните нелегални фабрички и други конвейри за обезчовечаване на уязвимите). Aко се случва в същия град? Сред хората, които познаваме? Сред хората, които имат нашия социален статус? Сред хората, които имат нашия характер и умствени заложби? Такива, които не са циганки, простачки, чалгаджийки, селянки, неграмотни, тъпи лелки, от Факултета, от едно планинско село? Защото ако са, то е нормално и те са си щастливи така, или толкова си могат?

Или може би ще кажем, да не би само жените да са стереотипизирани, уязвими, дискриминирани заради принадлежността си към група? Нали и евреите са живели в гета, децата на имигрантите са се смятали за бавноразвиващи се, а християните в Египет не получават работа освен от други християни? Защо да делим несправедливостите? Не ги делим. Това е само една от многото и днес нека да говорим за нея. Когато я посочим с име, една конкретна несправедливост става по-видима за тези, които мислят, че просто животът е такъв.

Нима факта, че не виждаме пред очите си падналия на тротоара ни освобождава от неговото съществуване? Не казвам, че трябва да проверяваме всеки ден града за всички паднали по тротоарите. Но нека поне го знаем, че е паднал. Да не зачеркваме съществуването му. Като правим обобщения за света да не изхождаме единствено от своя живот, от своето семейство, от своето приятелско обкръжение, от списанията, които избираме да четем. Ако не друго, поне да го включваме в определението си за света.

В следващите дни ще отсъствам за кратко, така че ако не отговарям на коментарите е само временно. Но вашето мнение ме интересува.

Запознах се с Алехандра когато бях в Латинска Америка за известно време. Тя беше прислужница у семейството, където първоначално отседнах. От цялата къща тя ми направи най-силно впечатление с изразените си индиански черти. Набито тяло, гладки черни коси, профил като от ацтекски фриз. С древна хубост, макар че изглеждаше на повече от предполагаемите си години.

В семейството се оплакваха от недостатъчното старание на Алехандра, макар че тя вършеше много работа, от пране и чистене до готвене и пак чистене. Всъщност по това време беше и бременна. Имаше вече 5 деца, всички момчета до 10 години, и много искаше да има момиче. Това ми се стори интересно в страна, в която момчетата са на почит, защото като пораснат се очаква да издържат родителите си. Мъжът на Алехандра беше зидар, по нейни думи безработен, но подозирам, че беше алкохолик. Не знам подробности за него или за взаимоотношенията им. Във всеки случай на нейната скромна заплата у дома им се разчиташе, а мудността в работата й се толерираше, задето беше близка на семейството от години.

Алехандра ме впечатли и с друго. От цялото семейство тя единствено прояви интерес към мен като произлизаща от друга страна. Разпитваше ме например дали в България хората живеят в апартаменти, дали много от жените работят и подобни. Такова любопитство към широкия свят, към различното и как живеят хората другаде мисля, че не съм срещала след това, предвид другите обстоятелства. И то при положение, че като прислужница мнението й не се търсеше особено. Освен това често я засичах, че докато палеше външната печка с непотребни вестници редовно се зачиташе в някой. Това предизвикваше гнева на бабата на семейството. Но в страна, където голяма част от бедните жени са необразовани и дори неграмотни, за мен беше впечатлително. Не толкова факта, че може да чете, колкото интереса да узнае. Може би си следеше някои теми. Просто усещах от нея да блика един силен дух на жажда за познание, мъчително неудовлетворено. При случайните ни разговори винаги реагираше по-адекватно, отколкото обкръжаващите я хора.

Един ден не се появи на работа. После се разбра, че е родила. Дългоочакваното момиче. Не, в това семейство не бяха изверги да я карат да работи до последно, никой не знаеше дали й наближава да ражда, не бяха се поинтересували от тази подробност. За тях това беше нормално, не й предложиха да прекъсне по-рано и тя не го поиска. Настанаха мъки: бабката трябваше да командва другите в семейството да вършат домакинската работа. Алехандра беше готова да се върне скоро след раждането, но при условие да взима със себе си и бебето, което нарече Абигайл. Не се съгласиха и наеха друга позната.

По това време аз се преместих на друго място и макар че не ми беше необходимо, нито пък се чувствах удобно някой да ми прислужва, за идеята я помолих и тя дойде. Идваше с Абигайл. Но понеже се връщах късно, а ако се засичахме тя трябваше вече да си тръгва, за съжаление контактът ни беше кратък. Тъй като в този момент аз бях в притежание на известно количество детски книжки, един ден тя ме помоли да й услужа с тях за децата cи, да се упражнявали да четат. Разбира се, дадох й от книжките. Друго, което научих от нея в този период са някои народни вярвания, не знам доколко древни. След известно време се изгуби, а после аз се разболях от шарка, за втори път в живота си. После разбрах, че всъщност тя се беше разболяла, аз заразила от нея, а тя от някое от децата си. Тогава не се сетих, че всъщност бебето щеше да е най-засегнато.

Това, за което най-много съжалявам през цялото изминало време е че не й намерих и дадох повече книги за децата и особено за нея. Не знам дали бих могла да я открия ако се върна, тъй като познавам квартала само бегло. Съжалявам, че нямах възможност да науча повече от нея и особено за нея. Много бих искала да разбера какво мисли по различни въпроси и какво я е направило толкова силна и спокойна в същото време. Как оценява себе си и живота.

Беше ясно като бял ден, че е извънредно природно-интелигентна жена и то с осъзната интелигентност. Сигурно си мислеше как би оползотворила възможностите, ако случайността не беше решила да се роди в тези конкретни място, време и обстоятелства. Какво ли си мислеше за хората от средната класа, които нехаеха за знание и дори вестникът се хвърляше полупрочетен. Чудя се и какъв щеше да бъде животът ми ако аз бях на нейно място.
Честит наближаващ Осми Март!

Причината мъжкия род да се използва за хора от неопределен пол сигурно наистина е мъжката доминация в последните няколко века. Това обаче не означава, че използването му днес носи същото значение. Обществото се променя и с него се променят и смисъла на думите и граматиката.

Всеки който говори български усеща чудесно кога мъжкият род се използва като действително мъжки род и кога като неопределен. Така че не разбирам защо една жена би се почувствала пренебрегната от (примерно) реклама “Ако се чувстваш изолиран от хората, купи си мобилен телефон Nokia”. В случая е повече от ясно в каква роля използваме мъжкия род и също така е ясно, че Nokia искат да продадават телефоните си не само на мъже.

Много професии, дейности или характеристики са в мъжки род, вероятно отново по патриархални причини: професор, архитект, адвокат, депутат, убиец, изверг, манипулатор. Нито веднъж обаче не ми е минало през ум, че професорът, архитектът, адвокатът, депутатът, извергът, убиецът или манипулаторът не могат да бъдат жени или биха се справили по-зле със съответната задача ако бяха.

Идеята, че българската граматика е обидна за жените е нездрава заемка от американския опит да се сменя употребата на he за неопределен пол с комбинация от he и she. Както всеки митничар би потвърдил, не всичко може да се пренесе през океана: двата езика са различни- на английски изобщо не съществува род. Трябва ли да минем през всички обобщителни понятия и да премислим дали родът им не обижда някого? А ако приемем, че граматическият род не трябва да следва биологическия, а социалния пол (джендър)? Тогава за малко момче не бива да говорим в мъжки род за да отчетем възможността някой ден то да се идентифицира като жена?

Въпреки симпатията ми към каузата за равенство, мисля, че насилствената промяна на езика е момента, в който разумните аргументи отстъпват място на опитите за контрол на мисълта. Далеч съм от сравнението с новговора от ‘1984′, но все пак в цялата тая история има нещо зловещо. Далеч по-добре е да обясниш на някого защо е крив*, отколкото да опиташ да му* отнемеш думите, с които да мисли криви неща, нали? Здравият разум и рационалните аргументи печелят повече сърца.

Дори и да приемем, че българската граматика е обидна за жените (което аз любезно отказвам направя) е редно да попитам: решени ли са вече всички значително по-важни проблеми? Получават ли жените същите заплати като мъжете? Имат ли същите професионални възможности? Могат ли реално да родят дете когато си искат без риск за кариерата си? Създадена ли е достатъчно нетърпимост към домашното насилие и изобщо насилието срещу жени? Това са нещата които би трябвало да обиждат и стряскат жените, не граматиката.

---------

*Ето пак.. мъжки род- само мъжете могат да са криви!

Както писах в блога на Петя, убедена съм, че мъжете печелят също толкова от феминизма, колкото и жените. Дори повече. Наблюдавала съм мъжете в страни, където еманципацията има много да догонва и те съвсем не ми изглеждат щастливи. Ето в какво мъжете печелят според мен от феминизма:

• В леглото. Има статистика, според която партньорите на жените, самоопределящи се като феминистки, са по-доволни от съвместния си сексуалния си живот.
• Благодарение на феминизма не е въпрос на чест мъжете да получават по-голяма заплата от жените си, съответно ако това се случи, те не са засегнати в честта си.
• Не се чувстват по-малко мъже, ако не са високи и мускулести.
• Мъжете не се смятат за по-малко мъже, ако не са способни да поправят електроуредите в къщи.
• Могат също да си избират артистични, "женски" и не-стъпили-здраво-на-земята професии, ако това им е на сърцето, без да се страхуват, че няма да могат да издържат семейство.
• Мъжете може да играят с децата си (дори и ако са бебета), да прекарват повече време с тях, без да се притесняват какво ще кажат другите, защото не е тяхна работа да ги гледат (или възпитават). Дори и ако децата са момичета.
• Да не се чувстват длъжни да правят скъпи подаръци на приятелката си, за да се доказват по този начин.
• Могат да готвят, без да пускат щорите предварително, за да не ги видят случайно съседите. (Истински случай.)
• Свободни са да имат чувства, а на момченцата не им викат "педерас" или "женка" ако ги е страх от нещо.
• Могат да носят розови фанелки, ако им отива и харесва.
• Да не се чувстват задължени да се сбиват, ако стане свада по въпрос на засегната мъжка чест.
• Не ги е срам, ако случайно се наложи да подържат за малко чантата на жена си, че някой ще си помисли, че е тяхна.
• Да не се чувстват задължени да плащат винаги те сметката ако излязат с жена.
• Да ги канят на среща, да им се обаждат първи след първа среща и новaта приятелка да им се обяснява в любов без да чака на първо на нея.

Ако бях мъж, щеше да ми харесва феминизмът и да ми харесва повече да живея в държава, в която по случайност или не, мъжете и жените не са под властта на стереотипи.

Предложих на блогинята, всички пишещи, които по инициатива на феминистката групово посетихме Монолози за вагината, да вземем да публикуваме по един монолог. Вижданията и стиловете ни са различни, може би ще е интересно. Може дори да е полезно. Е, може и не. 

Пиесата е забележителна. 

Целта й е да помогне за намаляване насилието над жени. Начинът й е като говори за съкровено женското – откровено.

Израстването, сексуалността (има възхитителна весела част посветена само на оргазмите – тичайте!), неравноправието, недоразуменията, неразбирането, отричането на сексуалността, истинските ужасни женски трагедии и самовнушените такива. Базирана е върху интервюта с жени – ама, всякакви - и техните разкази. Както и на отговорите им – всякакви – на няколко безумни маркер-въпроса: „Как наричате вагината?”, „Какво би носила (wear) вагината?”, „Какво би казала вагината, ако можеше да говори?”, „Как мирише вагината?”, „На какво прилича вагината?”. 

Пиесата е много искрена, разнообразна, смешна, различна. Няма драматургия, но има откровеност. Написана е за американци и на места е твърде наивна, но предвид целите й, това е съвсем разбираемо и в никакъв случай не дразни. Вагината е физическият елемент, който отличава жените. Тя естествено е интимен елемент, но докато самите жени не го познават и разбират, няма как да бъдат познавани и разбирани. Донякъде, ако не знаем коя е вагината ни, не знаем и кои сме ние. Казах – донякъде.

През цялото време не ме остави на мира натрапчивата асоциация с един разказ от Старонемския декамерон. Казва се „Безсрамница” и се разказва за една много красива девойка, харесвана и ухажвана, която се разделила със своята „срамница” (само с тази дума никой не се беше сетил да нарече вагината – в пиесата). Раздялала станала вследствие на бурен конфлинкт между двете, в който девойката обвинила срамницата, че е противна, грозна и безполезна, а срамницата нарекла девойката глупачка и изтъкнала, че тя и само тя (срамницата) е причина кавалерите да се натискат толкова на въпросната девойка. След като се разделили и срамницата хванала пътя, девойката станала безсрамница, както и била наричана, а ухажорите я изоставили до един. Горделивата срамница, от своя страна, била стъпкана на пътя, защото хората я мислели за жаба. Но, за постановката.

Актрисите са бездруго много талантливи, особено Снежина Петрова, чието изпълнение е изключително прецизно и, ами, много професионално. Вяра Коларова е забележителен комик, макар че, отдавна не бях ходила на театър и в началото ми беше трудно да възприема преекспонирането на жестовете и емоциите, които са характерни, все пак, за играта на сцена. А Цветана Манева има невероятно присъствие и излъчване. Без да е точно моят тип актриса, мисля, че е пленяваща. Изобщо, този кастинг е много адекватен.

Все пак Монолози за вагината се играе в България още от времето на Големия Взрив и на моменти се вижда колко са уморени актрисите. В един моноспектакъл умората от повторението винаги се отразява по-видимо, именно заради твърде директната комуникация със зрителите в малката зала и поради факта, че актьорите са малко и възможните взаимодействия помежду им с времето се изчерпват и износват. Но амортизациите са далеч по-малко, отколкото се опасявах, а и пиесата се играе достатъчно рядко.

Много е смешна. На места дори твърде смешна, въпреки че, самата аз спорих в полза на смешното. Определено вярвам че, за да се възприеме от толкова много хора, за някои от които самото заглавие говори за неприемливо табу, цялата тема трябва да бъде облечена в забавна форма. Мисля, че най-важната бариера, която преодолява човек, щом става въпрос за нещо ново е страхът. Не е осъзнатият страх от директна опасност, но е вътрешното безпокойство от възможността за промяна на статуквото в неизвестна, страховита посока. Затова смехът, със свойството си да отпуска и да предизвиква симпатия, преодолява тази бариера небрежно и леко, създавайки доверие и отваряйки адресанта към посланието. Отделно, много хора не могат да възприемат чуждите трагедии, както и да им ги представяш. Когато нещо е гадно, инстинктите ни карат да го отричаме. Най-малкото не приемаме, че би могло да се случи на нас и накрая го игнорираме.

Все пак, имаше някои неща, които бяха ненужно карикатуризирани, но това е стара традиция в българския театър. Сигурно е заради прословутата широка славянска душа. Ние – нейните щастливи притежатели – не сме съзнателни и отговорни, но можем да сме милосърдни. Разликата между двете се състои в позицията. Съзнателността са действията, които предприемаме, за да променим някаква несправедливост като равноправни членове на справедливо общество, а милосърдието е жест към по-слабия. От позицията на по-силния, ясно. Отделно, че нашето родно милосърдие е сълзливо и сантиментално. Както и да е, същественото е, че ако не ни разсмеят, няма да се почувстваме по-големи от хората, чиито проблеми разглеждаме и няма да изпитаме състрадание. Иначе, не знам дали оригиналната интерпретация на пиесата също не е толкова смешна. За себе си знам със сигурност, че не бих гледала нищо на подобна тема, ако не е в забавна форма – нямаше да издържа.  

Защото, от друга страна, историята, в които трагедията е осезаема и абсолютно безусловна – трагедия, която съчетава всички видове насилие, лишавайки жената вероятно завинаги от възможността за щастие – е предадена в целия й неподправен ужас. Тук има драматургия и тя внася още емоция и още трагедия, за да разкаже неща, които не би трябвало да се случват и в ада. Шокът от редуването не двете форми е голям, толкова, че на мен лично за момент ми прилоша в тъмната зала.  

Останах много, много доволна.

Смях се много, толкова, че съвсем наистина ме заболя коремът. После, през нощта, се разстоих и дори се уплаших. И чак тогава – нямаше как – се замислих за насилието. Пиесата ме хвана по всички параграфи. 

Насилието над жени е една от онези войни. Водят се в целия свят, по различни начини – кой по-гнусен и по-жесток от другия.  То е психологическо и физическо, внезапно-брутално и дълго-издевателско или ... всичко това едновременно. Опознаването на собствената ни сексуалност, тялото ни и всички произтичаши човешки и социални феномени, могат само да ни помогнат да се харесваме и уважаваме повече, а това може да ни направи по-непримирими към всякакви форми на насилие към нас. Една такава пиеса може да подкрепи този процес, както и всяка информация, откровеността и споделянето. Не знам дали може да направи повече, защото насилието над жени е част от много по-мащабния проблем на насилието въобще.  

Но съм сигурна, че насилието над жени не бива да е законно, оправдано, традиционно и приемливо за никое общество, под никаква форма. 

Рядко ми се случва да похваля някой блогър и май по-честичко изпадам в негативизъм и се поддавам на излишни провокации, което оценявам като своя лична грешка. А всъщност има доста хора, чиито идеи заслужават да им се обърне внимание.

Един от тези хора е Петя Кирилова-Грейди - автор на първия, според мен, феминистки блог в България. Петя заслужава внимание, защото постовете й са интересни, информативни, качествено поднесени, балансирани и добре аргументирани. След тях се оформят интересни дискусии, в които от време на време дейно участвам, ръсейки къде мъдри, къде не чак толкова мъдри слова.

Един от последните постинги на "отворената феминистка", както я нарича бате Лонганлон, за пореден път успя да ме ангажира. Става дума за рекламите, които представят жената като секусален обект (или домакиня) и по този начин насаждат вредни за общественото й положение нагласи. Посочен е конкретен пример с рекламен клип на водка "Флирт", в който известни манекенки развяват коси и друсат цици, докато яздят бик. Не е най-добрият пример, но за мен темата е по-важна от съдържанието в случая.

Публикувах  коментар в блога на Петя, който след известна редкация реших да пусна и тук.  Преди това, обаче, искам да уточня личната си позиция спрямо феминизма. За мен той не непознат, нито плашещ, а просто непотребен в съвременните демократични общества. Законите на тези общества отдавна гарантират равни права на жените. Успехът цивилизования човек зависи от неговото образование, възпитание, социална среда, лични амбиции, талант и интелект, а не от пола му. Да си жена отдавна не е недостатък, а в много случаи (страни) дори е предимство. Но ние, мъжете, нямаме повод да се оплакваме, защото, както казах, законът гарантира равни
права.

Общо взето, в напредналите нации, които разрешават дори гей браковете с осиновяване на деца и , където законите се спазват, няма нужда от движения в защита на правата на жените. А именно там те са най-много. Ето защото ги считам за излишни. В страните с чудовищно тираничен, патриархален режим жените болезнено се нужадят от някой, който да им защити правата, но там такива организации почти липсват, защото ако проповядваш феминистки идеи има опасност да те обесят на кран или да те убият с камъни. Този факт превръща феминизма в едно досадно дърдорене, в една аут ъф дейт кауза и в едно излишно харчене на пари, за мен.

България обаче е някъде по средата. На Балканския полуостров, между патриархалния Ориент и демократичния Запад, идеите на феминизма все още имат значение и ако не друго - то поне са достатъчно непознати. Ето защо блогът на Петя е ценен. Ценна е информацията в него, въпреки несъгласието ми с някои лични позиции на авторката.

Вредната за жените реклама, пък, е тема, по която разсъждаваме почти еднакво. Открих някои непълноти и просто реших да допълня госпожа Кирилова-Грейди. Така се роди дългият ми коментар. Можеш и да не го четеш. Все пак, на кой му пука за идеите на феминистките...

Шегувам се, естествено. Та, ето какво имам да добавя към темата:

"Един път и аз да се съглася с теб. Напълно си права - рекламите създават образи и обществени нагласи, които представят жената в неравностойно положение. Дори навремето публикувах една статия в сп. Мениджър на тема: "Жената като прайм таргет на потребителската реклама", където си позволих да споделя, че феминистките в този случай са прави. Обаче искам да допълня темата ти, защото пропускаш нещо много важно.

Рекламната индустрия не е благотворителна организация, обществена институция или някаква морална платофрма. Тя е мултимилионна индустрия, дори в малката България. Тя не се интересува от проблемите на бедните, нито от неравностойното положение на сираците, камо ли от правата на жените. Дори да дава пари за благотворителност, тя го прави с РЕКЛАМНА ЦЕЛ. Рекламата търси слабостите на потребителя, изучава ги, инвестира в тях и се възползва от тях, за да печели пари. Тя се стреми да бъде убедителна, а за целта ние, като потребители, трябва да й повярваме. За да й повярваме, тя трябва да ни покаже един близък до нашия свят, какъвто  познаваме. Рекламата трябва да ни поднесе дейстивтелни (макар и преувеличени) образи, които имат аналог в ежедневието ни.

Когато използва жените с рекламна цел, индустрията всъщност показва социалните роли на мъжа и на жената в България такива, каквито са. Защото повечето жени не са феминистки и повечето мъже не вярват в равноправието. Те дори не знаят какво точно проповядва феминизмът.

Разходи се по улиците на пролет и виж полуголите ученички, виж 16 годишните наркоманчета в двора на училищата, виж чалга културата, където да демонстрираш плът, ако си жена, е просто задължително. А ако си мъж, ставаш "вървежен" само в образа на мачо, на женкар, на чувствителен, метросексуален гей или на мутра. 90% от младежите слушат чалга и подражават на популярните образи от медиите, които пак рекламата ги създава.

Хората в БГ отдавна затъпяха масово и спряха да четат книги, като ги заместиха с лесни за употреба, субкултурни, медийни продукти. Спряха да се интересуват, да натрупват знания. Това е непрeстижно занимание днес. Днес е модерно да си прагматик. Поради тази причина повечето жени дори не знаят за съществуването на феминизма и за това, че рекламите създават вредни за общественото положение на жената послания. И се държат по същия начин, по който ни ги показва рекламата, подражвайки на шоубиз образи, които заместиха интелигентните източници на информация подобно на фаст фууда, който замести старата култура на вкусната, домашно приготвена и здравословна храна.

Ще се опитам да обобщя: рекламата в България показва жените като страстни любовници, готови да изпълняват всички капризи на някой богаташ в името на лукса или като най-обикновени майки и домакини, защото българските жени в действителност са точно такива. В по-голямата си част. Естествено, има и изключения.
Всичко, към което се стремят болшинството от младите жени у нас е да намерят финансово сигурен мъж, с когото да сключат брак, за да може той да ги издържа, след като му родят деца, а на тях да не им се налага повече да работят. Част от тези жени запазват ниско платените си длъжности или бутат някаква службица "за удоволствие" или "по навик", но оставени на собствена издръжка, те не биха могли да покрият дори половината от битовите си разходи.

Знам, че в този феминистки форум наблюденията ми ще се отхвърлят, но, хора, излезте навън и погледнете реалността в очите, за Бога! Заслушайте се в приказките на младите майки по пейките в парка. Хвалят се коя с кого е изневерила на мъжа си и коя колко е успяла да "измъкне" от домашния банкомат на два крака. Защо да ги "измъква" тези пари, като има реални предпоставки сама да си ги изработи сама?

Не можете кажете на черното - бяло. Просто действитеността в България е таква. Жените наистина получават по-ниски заплати, защото повечето от тях не се стремят към адекватно възнаграждение на труда си, което е свързано с допълнителни ангажименти. Спокойно могат да минат и без него, тъй като вече има кой да ги издържа. И ако не ми вярвате, сравнете статистиката на доходите, поинтересувайте се в какъв процент от българските семейства основен бред уинър е мъжът или просто хвърлете едно око върху брачната статистика, която показва, че в над 50% от модерните бракове мъжът е поне с десетина години по-възрастен от съпругата си и, съвсем естествено, по-богат.

До това положение на нещата водят традиционното патриархално възпитание, западналото образование (аз го наричам "масовото затъпяване"), липсата на амбиции, което си е вече личен, безполов проблем и, естествено - рекламата също много помага. Но тя е огледало на действителността, а не някакъв заговор срещу женската половина на човечеството. Сори за дългия коментар и поздрави!"

Тихомир Димитров

Момичето има стил и уцелва интересни и забавни теми, но трябва да си призная, че все пак повечето от тях са свързани със случки от личния й живот, а и написани на английски, леко притъпяват моя интерес (въпреки, че английският е език, който владея до съвършенство :-) )

Затова бях силно заинтригуван от новината, че Петя е започнала да пише нов блог, озаглавен отново на английски - Openly Feminist, - но пък за сметка на това списван на български. Веднага ми направиха впечатление две неща - първо, блогът има някаква определена тематика, което веднага го издига на по-високо професионално ниво, и в същото време има много широк кръг потенциални читатели. Второ, въпреки че Петя владее английския много по-добре от мене, смея да твърдя, че на български е още по-добра. Освен това, тонът и езикът, които е решила да използва, са доста по-остри и по-заядливи, което, според мен ще й гарантира огромен читателски интерес.

Не ме разбирайте погрешно - не съм привърженик на феминизма! За мен между феминизъм и фанатизъм няма голяма разлика. Освен това, като мъж съм пряко засегнат от идеологията на феминизма, която в най-крайните си изяви прокламира масово изтребване на всички същества, които имат между краката си нещо, което може да стърчи. Но блогът на Петя предлага един критичен и саркастичен поглед към начина, по който мислим за себе си и за противоположния пол, към клишетата, с които ни заливат медиите, което само може да ни бъде от полза.

Пожелавам успех на новия й блог и се надявам, че читателската му маса няма да бъдат само "отчаяни съпруги", а и мъже, които виждат в жената нещо повече от "мутреса", "кукла Барби" или домакиня, очакваща съпруга си боса и бременна пред телевизора в кухнята.

Иска ми се да обърна повече внимание на един дефект на съвременното общество, с който се сблъсквам почти ежедневно. Обичам дефектите, крайностите и противоречията. Интересни са ми, защото те носят промяната в себе си. Никой не може да каже със сигурност дали промяната е за добро или за лошо, но със сигурност такава има и китайското проклятие „да живееш в интересни времена” със сигурност важи за хора като нас – за мен и за теб, който четеш този текст в момента.
Живеем на прага на две епохи – в нашия кратък жизнен цикъл, който е като премигване на електрическа крушка в очите на Вселената, се случиха доста интересни неща. Разкрачени сме между две столетия, две хилядолетия, две епохи, ако щеш. Станахме свидетели на технологичната революция, на появата на интернет, на модерната война с тероризма, на първите туристически пътувания  в космоса, на влаковете, които се движат с 570 км/ч и на хората, които сбъднаха мечтата на Икар да порят небесата със собствени криле (не без помощта на реактивната тяга, естествено). За последното можеш да си направиш справка като напечаташ “flying man” в youtube.
Вярвам, че това е само началото и не мога да си представя как ще изглежда светът след 30-40-50 години.  Всичко и всички наоколо говорят за радикалните промени, на които ставаме свидетели в ежедневието. Астролозите чертаят картата на звездното небе в очакване на Ерата на Водолея, фаталистите размитат за края на света, футурулозите строят космически хотели на луната, а социолозите се занимават с един не по-малко интересен феномен – промяната в естествените социални роли на мъжа и на жената в съвременното общество.
Накратко, жените днес все повече заприличват на мъже и обратното. Тук няма да говоря за метросексуалния мъж, защото той е модна тенденция и като такъв няма достатъчно дълго присъствие, за да носи символите на ПРОМЯНАТА.
Нека да започна с жените. Съвременната жена няма мустаци и брада (слава Богу), но на моменти ми се струва, че при доста от представителките на „нежния пол” са започнали да им набождат пишчици там долу. Какво имам в предвид ли?  Ами жените са станали злобни, агресивни, алчни, пресметливи, лъжливи и жестоки почти колкото мъжете. Работохолизмът, граничещ с човекоядство, допреди време беше привилегия само на „силния” пол, който си докарваше инфаркт след 30 години изплащане на ипотека и грижа за петчленното си семейство. Жена му си стоеше в къщи, гледаше децата, ходеше по фризьорски салони или пък си бачкаше нещо там, колкото да не й е скучно. Занимаваше се с хобита. После изведнъж тя реши, че може, иска и трябва да получи живота на своя съпруг. И го получи, поне в демократичните общества.
Твърде лесно е в този момент да ме разбереш погрешно. Аз не се обявявам против еманципацията и равноправието на жените. За свободния избор съм и не виждам противоречие дори в жените с униформа. Обаче бачкането съсипва. Бачкането ти носи малко повече кинти (никога достатъчно, просто с работа не се става богат), но ти ограбва личния живот, приятелите, свободата, семейството и най-вече: комфорта.
Да си работохолик не е комфортно. Изкривява те, озлобява те, ставаш нервен, депресиран, вечно недоволен, превръщаш се в човека-краен срок. Не препоръчвам този начин  на живот нито на мъжете, нито на жените. Депресията, самотата и изолацията, наред с наркотиците,  алкохола и самоубийствата  са бичовете на нашето съвремие. В основата им стои работохолизмът. Капиталистическата система не прощава – иска още, още и още, повече производителност, повече овъртайм, по-кратки срокове, максимална ефективност. Тя не се интересува от свободното ти време и от истинските ценности на твоя живот по същия начин, по който не се интересува от опазването на околната среда. Пише същите красиви доклади за мотивация на персонала, каквито пише за екология, но не прави нищо по въпроса. Тя ти дава пари. Ако това е, което искаш, нямаш право да се оплакваш. Продал си живота си. Толкоз.
Ами че това е проблем и за мъжете, ще кажеш, какво общо има с еманципацията? Има, защото мъжете и жените са различни, идват от две различни планети. Жените имат някои неоспорими предимства пред мъжете – по-чувствителни са, имат по-развита интуиция, умеят да оцеляват по-добре. Еволюцията ги е научила така. В резултат от повишеното си емоционално възприятие към света и вродената заложба да се грижат за по-слабите, те стават по-добри поетеси, преподаватели и общественици от мъжете. Имат по-силно развита емпатия, това е всичко. Ала опитвайки се да яздят редом с мъжа, доброволно подлагайки се на всички лишения и трудности в името на независимостта, сигурността, материалната обезпеченост или каквото се сетиш, те се сблъскват с грубиянщината на мъжкия свят. И загрубяват. Загрубяват по-лесно именно защото са по-чувствителни.
Тежките престъпления, алкохолизма, наркоманията и психическите отклонения, редом с много други врати на ада вече са широко отворени за войнстващите дами. Затворите и лудниците са пълни с тях. Кардиологичните отделения също. Инфарктът съвсем скоро ще престане да бъде приоритет на деловия мъж с джип. Колкото повече мацки с джипове по улиците, толкова повече мацки в санаториума за бизнесмени с изгърмели бушони. Ако искаш пари - това е, което получаваш. И нямаш право да се оплакваш.
Докато всичко описано по-горе се случва с живота на „нежния” пол по света и у нас, в живота на неговата „по-силна” половинка протичат регресивни процеси, които също са за оплакване. Ама много. Модерно е да си гей или метросексуален мъж, обаче тук няма да говоря за мода, защото тя е по-краткотрайна дори от човешкия живот, тук ще говоря за ценностната преориентация на мъжете.
Преди време бях в Швеция – страна, в която жените отдавна са „спечелили” борбата между половете. В обществените тоалетни, например, има една клетка за мъже, две за жени и една за инвалиди. Можеш да попаднеш дори на заведения, където няма мъжка тоалетна. Същото се случва в Англия, Швейцария и други развити европейски държави. Шведските жени са превзели политиката, международните отношения, бизнеса, всичко. Обаче какво става с високия рус, шведски викинг? Ами ето какво – писнало му е да тегли каруцата и се е отказал. Оставил е юздите, заедно с отговорностите и неприятностите по дърпането им на жена си. Ползва отпуски по бащинство, по майчинство и получава социални помощи за хиляди евра. Ремонтира си мотора, обикаля из страната и се грижи за децата си. През делчничните дни кафенетата в центъра на Малмьо са пълни с рокери, които пият бира, а до тях стои паркиран Харлей с бебешка седалка на багажника. Шведските мъже имат много свободно време и живеят в демократична, богата държава, която толерира това  - женят се помежду си, разрешават им дори да си осиновяват деца (дъщерички, разбира се, не момченца), пушат джойнт и ходят на излети сред природата, защото вече не им се налага да изплащат сами ипотеката. Жена им се е нагърбила с тази задача. Те предпочитат да карат ролери по крайбрежната ивица в понеделник. Много по-разтоварващо е, някак. Имам чувството,  че тези търтеи само са чакали да започне еманципацията, за да прехвърлят всички отговорности на жените и да измият ръце от типично мъжките си задължения.
Социалните ролки се смениха. Жените заприличаха на мъже, а мъжете - на жени. И то в «моредните» общества, към които се стремим. В Англия, например, е грубо и непристойно да закачаш непознати мацки по заведенията. Дебелите руси англичанки са доста освободени и агресивни същества и могат с един ритник да ти вкарат топките в гърлото, ако се правиш на голям сваляч. Те са еманципирани. Сами решават с кого да се чукат и кога. Младежите са започнали да се държат като срамежливи ученички от седемдесетте - напиват се, отиват на дискотека и пушат до стената с надеждата, че някоя ще ги забележи и ще ги покани на танц. Грижат се много да бъдат забелязани, затова наблягат на външния си вид – купуват маркови дрешки, използват много козметика, гримират се, епилират си тялото, станали са чувствителни и лесно раними, интересуват се от хороскопи и мода - превъранли са се в путки. Сори за грубия израз, ама е така.
Харесва ли ти всичко това? По-добре си науми, че ти харесва, защото животът в началото на 21 век дава все повече и повече сигнали, че социалните роли на мъжа и на жената се сменят. А да, и си намери работлива жена. Не е важното да е хубава и умна, важното е да е трудолюбива. Епилирай се от глава до пети, после иди на някой коктейл и се надявай някоя бизнесдама да те забележи и да те покани на танц. Говори й за кариера. И за зодии. Опитай се да я убедиш, че пръст в срещата ви има Съдбата. След време ще можеш спокойно да покажеш среден пръст на шефа си и най-после да излезеш в майчинство. Завинаги.
На мен, честно да си призная, всичко описано по-горе изобщо не ми харесва. Липсва ми традиционният образ на мъжа и на жената. Липсва ми разпасният пич с тридневната брада, бутилка JIM BEAM в ръката и LUCKY STRIKE в джоба. Липсва ми илюзията, че жените са по-крехки същества, за които трябва да се грижим, които трябва да пазим и защитаваме от несправедливостите на живота. Да им отваряме врати и да постиламе палтото си в локвата, за да не съсипят новите си обувки. Да ги заговаряме първи. Да ги ухажваме продължително време, а те да се дърпат, уж че не им е интересно. Не обратното. Обратното ме отвращава. Живеем в интересни времена. Свиквай с тази мисъл.

Тихомир Димитров