- ще се вие тя по мен като дантела.

Ще я нося навсякъде с мен -

по библиотеки, театри, коктейли.

Ще се усмихвам напразно назад,

душата ми в мечти ще се рее,

и нова фалшива реалност във мен,

като любов ще ме сгрее...

Но трябва тя да бъде споделена,
че само сърцето не търпи.
От мене ти да бъдеш разделена,
по-силно нищо не боли...

Любовта е наистина силно и красиво чувство. Докато не го изпита, човек не може да го опише. Думите просто не достигат за да бъде описана в цялата си приказност, емоционалност и красота, най-красивото чувство на земята.

Именно това изпитвам аз към момичето, което обича:

усмихнати хора, искрен смях, снежинки, есенни листа, хора с чувство за хумор, България, страстни целувки, зеле с моркови, облаци, дъжд, интернет, натурален шоколад, мъжка зелена Малиция, мандарини, Ханс Кристиан Андерсен, Александър Дюма - баща, джин тоник, секса, музиката (каквато и да е…почти всичко де…), cookies (не HTTP, а шоколадови), огъня, лаптопа си, момина сълза, непознатото, близките и приятелите си...

За нея, от мен...

Бленувам те откакто те видях.
Сънувам твоя поглед, твоя смях
и само мисълта, че теб няма
създава у сърцето болката голяма.

Бъди със мене всеки ден и час,
бъди до мен - това бленувам аз.
И нека съдник е сама съдбата
на любовта ми чиста, на любовта ми свята...

Този стих ти подарявам мила моя.

С този стих започвам своя блог, чрез който искам да ти покажа, колко много те обичам и колко много искам да съм с теб.

Не го приемай като заплаха. Аз не съм поредния глупец. Просто искам да покажа на целия свят колко много значиш ти за мен, макар и още да не ме обичаш...

джудже кръжи в костюма на муха
това е филмът
това е ФИЛМЪТ
Батман пише ти писма

увиснали от влажните саксии клюмат люлки от мушката
и е тихо като никъде, защото шепнат само
намигванията на фосфоресциращи тела

и няма да се блъскат в бреговете
захвърлени метални люспи и да дрънчат на кухо
(понеже тя е празна круша и семката й е пленено магмено ядро)
и риби, сбъркали сигналите
не ще се вплитат в жилавите мрежи
мадам Безбрежна Слепота ще ги изведе навътре
където синьото сгъстено е до черно
и хлад разхлабва жежкия нашийник

знаеш ли го това за случайните срещи на дълбоководни твари:
скарида срещу скарида
в лабораторията с прясно измитите стъкла
и спиртовата чистота на белите лавици
плиткокоритно светло като по пладне в Ада
когато зрели дини сладостно се пръсват
ПУК! -
къде ще ми се скрият
две зрелищни скариди
засмукани в обществено око
ало, тук всичко трябва да се види
1:1

и просто ей така
ще се търкаля кълбото уморено
до надписа: "Внимание,
тук свършва земната кора!"
до връхчето на прокъсания чехъл
домашен мореплавател с празна чаша, а иначе тя
не ги познава...

на тъгата.

©2008

Иван Пейчев

P.S. Със сигурност знам обаче, че няма да ми липсва нахалната муха заварчик сложена ни за помощник директор.

П.п. Очаквайте историята как знаех, че няма да имам даскало, но отидох за да ме върнат, защото никой в училището не знаеше....

Щастието, с това негово щърбаво „щ”, назъбено и грапаво. Като парче стъкло в дланта ми, намерено на пясъка, за което не знам, че е тъжно, понеже не знам, че е отбелязало края на един щастлив миг, на някой друг пясък, като парче от бутилка, счупена в този край на онзи миг щастие. Парче цветно стъкло, остро в краищата, още неизгладено от подмятането на вълните.

Парчето блести игриво и наивно в ръката ми, проблясва на светлината на топлите лъчи, примамливо и леко. А аз се влюбвам  в него. Влюбвам се настървено и ревниво, и вместо да  го оставя така, да радва, открито и блестящо, аз го искам сега, завинаги, за мен. Искам да го задържа. Искам да е мое, сега и винаги. Мое. Винаги. Мое.

Свивам пръстите си и го стискам в юмрука си, ревниво и настървено, силно, с всички сили, докато кокалчетата ми побеляват. Парчето се врязва в кожата ми, срязва мускулите, срязва вените и артериите по дланта ми, бликва кръв.

И потича, започва да тече, и не спира. Първо се усещам лека, много лека, в блажена, замаяна, забавена еуфория. Нещо като първото напушване, но по-хубаво. Хем забавено, хем някакво пъргаво. Леко, безметежно, неподвластно на никакви други усещания, освен пълно щастие, блаженство и забрава.

Кръвта тече... стича се, първо нежно по ръката ми, топло и уютно. После тъжно. После започва да боли. Започва зверски да боли, разкъсващо, смазващо. Преди малко бях лека като балон с хелий, сега някаква невидима тежест ме натиска надолу, надолу... смачква ме, задушава ме, убива ме... и боли.

 Проклетата кръв не спира да тече, шурти, бясна, като някакъв водопад. Аз още не разбирам какво става, стискам стъклото. Стискам го все повече и повече, все по-настървено и ревниво. Стискам все повече, и все повече тече. Половин литър, или повече... тече. И боли. Мамка му. Сривам се на пясъка, смачкана, от онази невидимата тежест, и боли, и аз се гърча, смачкана от тази тежест – някаква невидима сплав от пълно щастие, примесено с непоносима болка и мазохистичното удоволстие от нея, и някаква сладка, лепкава тъга. И боли.   

* * *

Продължителността на късчетата щастие във времето е обратнопропорционална на наситеността им в пространството около мен и в мен. Парченцата пълно щастие са мигове. Моменти. Като светкавици. След които идва гръм. Идва винаги тъга, и малко разочарование. Защото осъзнавам, че са само мигове, които не мога да задържа, колкото и ревниво и настървено да го искам.  

Няма как да ги задържа. Предполагам, че просто трябва да хвана парчето щастие, като парче торта от онзи рожден ден. Да го хвана с пръсти, да натъпча колкото мога в устата си, да затворя очи, да го оставя да се разтопи, да потече. Да заровя пръстите си в сладката торта, да награбя с двете си шепи от нея, да я размажа по лицето ти.

Ти да омажеш моето лице. Да започнем да омазваме и дрехите си с торта, първо ядно, ревниво и настървено, с някаква спортна злоба, после със смях. После да се смеем, докато не ни се схванат коремните мускули от смях. Да се плескаме с торта, и да си мислим, как после ще търкаме дрехите си под струята ледена вода, с онзи странен корав сапун, който ни дадоха, понеже сме на майната си, а нямаме други дрехи. Ще ни е яд за този смях сега, сковани от студ и умора, и за тортата. А това ще е смешно. И щастливо. Ще си сушим дрехите на камината, сгушени до нея, ще се греем, премръзнали и тъжни, рошави, а навън ще вали сняг,  ние ще пушим до камината, и може би ще плачем, не знам.

Може би ще се смеем и ще плачем едновременно. Ще плачем, защото ще знаем, че това е само миг пълно щастие, парченце, което не можем да задържим. Ще се смеем на цялата работа, понеже това ще си е един тъп, нелеп плач, по средата на едно парче пълно, безметежно щастие.