DJ Sahaj – оптимист по жизни, философ по образованию и ди-джей по призванию. Один из самых ярких представителей клубной сцены Петербурга последнего десятилетия, который, по его словам, никогда не был клаббером и даже не думал становиться ди-джеем. Его сценическое имя появилось благодаря Сахаджа – йоге, которую он изучал. «Сахадж», что в переводе означает «спонтанность» - слово, полностью отражающее многогранный стиль ди-джея.

 Он практиковался сначала на техно и дебютировал, играя funk и acid jazz, стал любимцем танцополов с electro house и вернулся к истокам – в настоящий момент его основные стили teck и minimal.

Со временем у Sahaj’a появилась возможность купить вертушки, и он продолжал пополнять свою коллекцию пластинок до тех пор, пока однажды ему не предложили участвовать в легендарных вечеринках Sunday Lounge в клубе «Грибоедов». Далее по нарастающей в его расписании все чаще стали появляться легендарные питерские клубы... Под его сеты танцует Киев, Самара, Брянск, Архангельск, Мурманск, Тoльятти, Барнаул, Петрозаводск, Харьков, Днепропетровск, Ростов-на-Дону, Ставрополь, Сочи.

 
В 2005 году вместе с партнером Sahaj основал промоутерскую компанию Gagarin Entertainment, которая организует выступления иностранных dj's и музыкантов, чье творчество занимает первые позиции в современной электронной музыке.

 http://sahaj.pdj.ru/music/

Вот еще страничка с 7-ю треками и дурацкой заставкой.

Интервью.

wedee.net

5.30 сутринта. Излизаш от залата уморен, доста изпотен и психически разтоварен. Целият стрес си го оставил вътре – в морето от басови звуци. Рядко ходиш на фитнес, но пък едно парти компенсира поне пет посещения на залата с лежанките. Мускулите ти треперят от нервна възбуда. Не помниш последните два часа. Любимите ти два часа. Все едно някой е издърпал кабела от врата ти, като в Матрицата. Ънплъгнат си. Оставяш на плътния бас да държи ставите ти във въздуха, да ръководи движенията ти. Оставаш насаме със себе си, но не мислиш за нищо. Погълнат си от саунда. Това са твоите два часа динамична медитация. Същото може би са изпитвали индианците около огъня, под ритъма на кожените тъпани. Ти си наследник на една древна традиция.

Сега ще ви разкажа как заобичах техно музиката. Ще започна с уговорката, че и много други музикални жанрове са способни да ми напълнят душата. Една цигулка, например, може да ме разплаче. Едно Адажио - също. Обичам пианото и особено неговия най-голям брат – органа. Но най-много обичам баса. Долните честоти. Ниските вибрации. Като в “Drop it like its hot” на Snoop Dog, if u know what I mean. Музиката без бас за мен не е музика. Високите честоти ме изнервят. В рока най-много обичам бас китарата, касата и барабаните. Тях следя. Само тях чувам. Обичам техно, защото ми дава в изобилие това, от което се нуждая: ритъм. И защото всеки сет за мен е вдъхновение – една приказка, един спомен от бъдещето. Бъдещето ме вълнува повече от миналото и настоящето…

Всичко започна с Жан Мишел Жар. Тогава бях рапър. Тежкият, гангстерски рап от края на 90-те ме привлече именно с басовото си звучене. Дори се изживявах като квартално гангстерче. Имах си уникален скейт и разнасях касетофон HITACHI. Нарязвах си дънките на ивици под коленете. На ризките пък им откъсвах ръкавките. Носех само маратонки и кецове с “изплезени езици”. Бях девствен и никога не ме бяха били, нито пък аз бях удрял някого, но с другите сополиви хлапаци от квартала се надлъгвахме денонощно кой колко метъли е пречукал и колко курви е изръшкал през уикенда….докато е бил с техните на село. Бяха романтични времена. В училище ми пишеха шестици, но не подозираха за “тъмната” ми страна. Докато не чух Жан Мишел Жар.

Това беше първият спомен от бъдещето. Първата футуристична приказка. Бащата на електронната музика ме накара да се поинтересувам от този непознат за мене дотогава жанр. Естествено, обърнах се към приятел, който вече беше вещ в занаята. Попитах го какви касетки да си купя – от онези “Унисонските”, нали бях гъзар….

Отговорът му беше лаконичен: “Продиджи, Маруша, Уестбам”. “Бам, бам, бам” – така се казваше първата касетка с техно музика, която ми привлече вниманието в магазина. На корицата имаше нарисувани чукове, естествено. Издразних се малко от прекалено бързия и еднообразен ритъм, но в албума имаше една песничка, която ме промени: “No Good” на «Prodigy”. Помня, че я слушах постоянно, в продължение на дни. И вече бях зарибен.

Следващата стъпка беше ясна – купих си целия втори албум на Продидижи. И апетитът ми се изостри. Исках да притежавам първия – “Experience”, но в онези тъмни времена той се продаваше само на пиратски записи по разни ъндърграунд магазинчета във Варна. И ето че Съдбата беше на моя страна. От училище ни заведоха на опера във Варна. Организирано. Целия клас. Първата ми работа беше да си намеря албума. После прекарах двата часа, в които Кармен се опитваше да ми привлече вниманието от сцената, със слушалки в ушите. Не можех да повярвам на това, което се случва. Ами че аз имах нужда от точно такъв звук. Открих себе си и електронната музика в благодарение на Варненската опера. Fate is a strange thing.

Продължението е ясно. Преместих се да живея в София, където ме очакваха първите Metropolis-и. И така до ден днешен.

Времената се менят, нравите – също. Но внушенията на музиката си остават. Е, признавам си с ръка на сърцето, че малко ми втръсна от индустриалния звук на минимала, който боготворях като лейт тийнейджър и ранен студент. Хасучето с неговите мелодични отклонения силно ми допада. И въпреки всичко продължавам да се пълня най-много от дълбоките, басови, технологични потапяния в бъдещето.

Яд ме е само, че наркотиците и “клубната култура” развалиха партито. Клубната култура, според мен, отсъства в България. Ако не ми вярваш – иди изкарай една седмица по клубовете в Берлин. Петдесет годишните чичко-паричковци с техните 16 годишни държанки, които кесят на бутилка усики около бара в PR, Yalta и Червило ме дразнят. Дразнят ме и малките друсалки с големите като обръчи обеци и диско-прическите, които влизат по трички в кенефа, за да си пудрят нослетата. Тези хора са там не заради музиката, а за да ги видят колко са модерни. Да си покажат новите ботушки, новата жена-трофей, дебелия портфейл и дебелия врат в “модерния” клуб.

Или пък са дошли да друсат. Fuck Off. Заради тях все по-рядко инвестирам в “клубен живот”. И продължавам да харесвам огромните партита в зала, защото там можеш да срещнеш най-много истински ценители на твоята музика. Съжалявам единствено за дечицата, които не могат да се насладят на музиката без опиати. Това си е изцяло за тяхна сметка, обаче.

Ще ми бъде интересно да науча как ти заобича твоята музика, независимо каква е тя. Ако имаш време и желание да ми разкажеш, разбира се…

Тихомир Димитров