В края на театралния сезон завършиха репетициите на пиесата "Табу". Оригиналното заглавие е Taboos: When Harriet met Sally, а автор е световно известния химик и откривател на противозачатъчните Карл Джераси, който до пет годишна възраст е живял в България (просто любопитен факт, баща му е български евреин).

Пиесата се поставя в театър "Възраждане", от новия сезон, а досега е имала само едно закрито представление. Участват Валерия Кардашевска, Даниел Цочев, Надя Конакчиева, Ивет Радулова, Тодор Доцев, режисьор е младия Георги Михалков ("Паметта на водата", Младежки театър "Н. Бинев").

В центъра на "Табу" са Хариет и Сали, лесбийска двойка, която живее в Сан Франциско. Момичетата са решили, че е време да имат дете. Хариет, която като лекар е запозната с репродуктивната технология, е убедила себе си и партньорката си, че най-добрият донор е брат и Макс, така че всичко "да остане в семейството". На парти освен Макс е поканен и Камърън, брат на Сали и християнски фундаменталист с репродуктивен семеен проблем. В хода на действието линиите се преплитат, а смешното и абсурдното се редува със съвсем реални проблеми. В крайна сметка забременяват и Хариет, и Сали и Присила, съпруга на вярващия Камърън, който до този момент е отказвал да се обърне към науката, въпреки огромното желание за дете.

Пиесата според критиците е най-добрата, писана досега от Карл Джераси и предлага доста сериозен поглед върху сблъсъка между наука, традиционна етика и религиозни вярвания, както и прави разрез на по-заможната средна класа в Америка с цялото и разнообразие и проблеми.

Актьорският състав, режисьора и синопсиса на пиесата я правят силно очаквана, особено като се отчете факта, че досега в българския театър не е имало поглед върху лесбийската проблематика, излизащ извън чисто сексуалното (е, темата с бебетата е леко поомръзнала, но е добър повод стрейт хората да се запознаят с нас). Интересно ще е и режисьорското виждане.

Така че остава само "Табу" да се появи на афиша.

     Някои биха му казали наивизъм, защото такъв тип повествование извира директно от сърцето и отива директно в сърцето. Религиозен наивизъм, ако трябва да сме точни, за да следваме библейската притча за Лазар. Класическата история е разказана по впечатляващ начин - Лазар е неблагодарен, а персонажите на Иисус и Юда са изиграни от един и същи актьор. Промяната на личността при среща със смъртта е в основата на представлението, но далеч не е онова, което трогва най-искрено. Всъщност онова, което трогва най-искрено, не може да бъде описано съвсем точно; то е просто наивизмът. Не случайно пиесата е обект на такова внимание, струва си да се гледа.

     Както каза шефката на излизане - ,,Сега разбирам защо толкова се спряга тази постановка!" Верно е, не е случайно.

     Мога ли отнова да се опитам да обрисувам публиката? Точно пред нас стояха половин редица роднини на един от героите (Иисус и Юда - Христо Петков), които използваха всеки миг от появата на техния роднина, за да си шепнат - ,,Това е Ицо! Това е Ицо!! Кажи на Румяна, че това е Ицо!" Изглежда се очакваше новината да се предаде като на ,,Развален телефон", само по възможност да не е развален. За щастие всички до 6-то коляно разбраха, че това е Ицо и бабата (или лелята вероятно, не мога да съм сигурна) се успокои. До края на пиесата. Когато всички излезнаха да се поклонят, тя заскача с надеждата Ицо да я види и замаха с ръка в миговете на апогея на скока. Не знам дали ви е смешно или ви е тъжно. Аз по-скоро се смях като го гледах. Остава, за съжаление, актуално и показателно за българската публика.

--

     ТР ,,Сфумато"

     автор: Иван Добчев

     сценография: Владимир Славов

     музика: Асен Аврамов

     участват: Анастасия Ингилизова, Албена Георгиева, Елена Димитрова, Димитър Марков, Христо Петков

     Много специални поздравления за Калин Николов, подготвил музикалното оформление. Музиката беше изключително добре подбрана за целите на постановката; даже може и да се каже, че музиката създава една голяма част от постановката. Или с други думи ако музиката не е такава, каквато е, постановката щеше да бъде много различна, дори бих казала банална, прозаична, но ... по същество. Действието се развива през 2012 година, в която две приятелки (кавичкосайте го това последното - просто две жени), които живеят в една и съща къща и са били влюбени в един и същи мъж, празнуват рождения ден на едната, по случайност съвпадащ с дата, на която въпросният е починал.

     Много е сложно да се предаде емоционалния заряд, с който е наситена постановката. Посредством сюжета биха могли да се разберат някои моменти - например защо Валентина изкупува всички вещи на покойния си любим от вдовицата му. Валентин (двама от трима носят едно име, откъдето и името на пиесата) е отчаян, че Валентина обича друг, и се жени за нейната най-добра приятелка. Не по любов, просто се жени. Оформя се любовен триъгълник, в който съпрузи и влюбени не съвпадат. След смъртта на обичания и от двете мъж те остават сами, а от приятелството им е останало само дипломация и лицемерие. В дъното на утехата с алкохол и липсата на пари съпругата продава всичко на любовницата, а тя от своя страна прави музей на страданието и пропиления си в надежди живот. Тези надежди, оказва се, са осъществими, но едва 20 години след като всичко е свършило.

     Постановката представлява поредица от ретроспекции, в които се открива истинското щастие, въобще всичко истинско. Може да се разбере само ако се гледа, само ако се почувства; затова моя съвет е - почувствайте я. Няма нищо по-реално от онова, което не може да бъде описано с думи.

     Малък градски театър Зад канала

     Валентинов ден

     Автор: Иван Вирипаев

     Режисьор: Явор Гърдев

     Музика: Калин Николов

     Участват: Жорета Николова, Светлана Янчева, Валентин Ганев

--

    ,,- Ти искаш ли винаги да сме заедно?

     - Не! Защото така няма да мога да идвам при теб.

     - А ти искаш ли винаги да сме заедно?

     - Не! Защото така няма да мога да те чакам."

     Театър 199

     Коко (Coco Chanel)

     Режисьор: Въскресия Вихърова

     Участват: Цветана Манева, Ася Иванова

     Едва ли има нещо, което може да спре красотата, особено когато тя е материализирана в кожата на красива жена. Пиесата моделира проблемите на освободените момичета, които правят каквото си искат, когато си искат и натрапчиво прокарва идеята за неразумието като начин за търсене на щастие. А всъщност един от въпросите, които поставя, е дали в действителност това неразумие успява... или си остава просто неразумие. През изключително оригиналното хрумване за участието на една и съща героиня в два ,,формата" (колкото и грубо да е казано) става ясно, че опитните далеч не са толкова опитни, колкото се очаква от тях, а младите - съвсем не толкова лековерни. Да, двете дами играят един и същ персонаж, в различни години, но пространството и времето са се изкривили и сега те разговарят една с друга. Спорят и се обвиняват като майка и дъщеря, като две съпернички за един хубав мъж, мразят се, а са едно цяло и не биха могли да се обичат и да не могат една без друга повече от това. Има някаква хигиена в това да критикуваш себе си по трудния начин - по лесния всеки може. Със съжаление за онова, което е трябвало да стане. Не - тук е обратното - Тя, порасналата, не съжалява и оправдава всичките си буреносни години; даже е доволна, че миговете не са прелетели покрай нея без да се възползва. О, възползвала се е и още как! Била е жена и дявол, и любовница, и ангел, и всичко, което е можела да бъде, за да бъде себе си, за да покаже и да възнагради себе си за това, което е. А другата, младата, изпитва дискомфорт, че все на нея се оставят трудните решения, които сърцето взима без да пита, и се противи безсмислено на нещо, вече така или иначе изживяно. Будна съвест? - Не. Буден спомен, твърде буден. Препоръчвам пиесата на всеки, който поставя красотата и удоволствието от живота пред благоразумието. Всички останали също биха я харесали, но просто няма да я разберат. Просто култ към естетиката, чувствеността и силата на тези оръжия в женските ръце, това е.

     Една от най-впечатлителните и на място реплики, които съм чувала - напълно в подкрепа на идеята на постановката, -

     ,,Внимавай да не си изгубиш протезите в родилното отделение!"

     (по повод мъжете, които се женят за млади момичета в залязваща възраст)

     Тази е една от последните, които гледах, но честно да призная не беше кой знае какъв финал. И въобще не важеше правилото най-доброто да се остави за най-накрая. С категоричност мога да заявя, че Театър 199 безспорно печели личните ми овации и се нарежда сред най-добрите театри в списъка ми с любими такива. Този път обаче давам на заден.

     За онези, които не са гледали постановката, ще направя уточнението, че става въпрос за четирима приятели от детските години, които още тогава са измислили игра, на която се събират да играят всеки месец. С GSM-и! Колкото и абсурдно да звучи. През цялото време се водят разговори така между другото, което идва да подчертае колко по-важна е играта от каквото и да било останало, още по-малко пък общуването, любовта и прочие.

     През цялото време някой (от актьорите, които си цъкаха с телефоните на сцената) се ядосваше, че трябва да се прекъсне играта по независимо каква причина. Дали някой ще се жени или ще се самоубива, ако щете, децата, отказващи да пораснат, продължаваха да са с убеждението, че не може да се нарушава сакралността на играта. Речникът беше ужасен (не, не уличен, просто ужасен), не може да се говори за никакъв умисъл в поставяне. Това извиква темата за нещо, което напоследък става крещяща мода, отблъскваща интелигентните хора. Защо всеки си мисли, че е излишно да порасне? Защо всеки се хвали с това колко е глупав, колко е неразумен и колко е лигав?! Това идеал ли е или просто начин да осветиш мързела си с положителна светлина...

     Не че някога съм очаквала от хората да използват главата на раменете си. Когато мине определен период от време човек вече по инерция допуска, че хората са нещастно безразлични към всичко; но това според мен все пак не трябва да бъде съвсем така. Детското, колкото и да е хубаво, е просто детско и е смешно, когато някой си мисли, че най-доброто му качество е да няма координация между мисълта и действията. Колкото и разочароващо да е, действително има по-важни неща от една игра. Като че ли в унеса си героите забраняваха злоупотреби с порядките на играта, защото се страхуваха, че това е единственият начин да запазят себе си като група и ако някой посегне на играта, тогава той посяга и на групата. Сякаш приятелството ще го има само при условие, че те никога не спрат да играят. Е, пораснете и ще видите, че не е така. Приятелството го има, защото го има - защото е един от феномените на човешкото съзнание и неговото съществуване е единственото му оправдание. Останалото са детски наивни игри. Не може да жертваш ключови събития в живота си в името на това да си освободиш един петък за игра. Онова, което е истинско, то се връща, независимо да ли ще го жертваш временно в името на нещо друго, каквото и да е другото. Само не правете грешката, мили деца, да пораснете криворазбрано - да станете ядосани критикари. Това не е пораснал човек, това е сприхав човек...

----------

Малка пиеса за детска стая

Театър 199

Режисьор и постановка: Галин Стоев

Сценография: Юлиян Табаков

Участват: Снежина Петрова, Радена Вълканова, Вежен Велчовски, Стефан Вълдобрев

     ,,Ама Вие верно ще играете през Юли?!..." - с очевидна и заразителна развеселеност успях да кажа само. Толкова малко е нужно на човек, за да се зарадва в 30-те минути между работата и операта, които намерих, за да се разходя по Раковска и да видя как е положението. Ето програмата на Театър 199 в следващите няколко дни:

Театрален афиш

     Колкото и странно да е, Драматичен театър - Пловдив поставя (Борис Панкин) въпросния филм на театрална сцена. Всички чакаме да видим какво ще се получи...

Из­вес­т­на­та ре­жисьор­ка Би­на Ха­ра­лам­пи­е­ва ("На ху­ба­вия син Ду­нав") пос­та­вя в Ло­веч "Про­фе­си­я­та на г-жа Уо­рън" от Бър­нард Шоу. В пе­тък тя се срещ­на с ак­тьор­с­кия със­тав за пър­ва­та ре­пе­ти­ция. Учас­т­ват Лен­ко Гур­ков, Соф­ро­ни Ра­цов, Цвят­ко Сто­и­лов, Сла­ва Ге­ор­ги­е­ва, Со­фия Бобчева, Христо Цанков и др.

Земята - като вместилище на търсещите гробници приживе

Първата любов на Конър Лъвит или една история за лицата на живите - вечно кривящи се с нахлуваща в тях кръв

Пламен Петров

На 27 октомври 1799 година Жозеф Жубер, в един от своите „Бележници", в опита си да изясни съграждащата сила на изкуството стига до извода, че това е онази сила, която осигурява възможността да се представят нещата чрез тяхното отсъствие и да се покажат чрез последващото им отдалечаване. През 1945 година един ирландски писател и драматург написва една кратка новела, една кратка измислена история, чиято цел, е като че ли просто да бъде разказана - лишена от какъвто и да е стремеж към външното, към другите. Една кратка история, за една първа любов, на един безименен човек, който умее да си играе с писъците на новородения си син. Една кратка история в която същия този безименен човек, използвайки Жуберовата сила на изкуството, отстранява нещата (събития, хора, желания, мечти), за да ги изкаже; задържа ги настрани за да се прояснят - за да направи видими невидимите неща, за да направи прозрачни видимите; за да се стигне до момента, в който ще се разкрие онова пространство, където всичко невидимо и нереално ще бъде налично настояще. Пространство, в което ако ти проработи късмета, ще попаднеш на собственото си погребение с живи хора в траур и ще чуеш приказчицата за прахта, която при прахта отивала, въпреки че няма никакъв прахоляк из гробните ями, защото почвата е почти винаги тлъст чернозем, а ти като покойник също не се отличаваш с прахообразност, освен разбира се ако не си умрял овъглен. Пространство, което Самюъл Бекет дефинира в своята новела „Първа любов", а през 2008 година ирландския режисьор Джуди Херарти Лъвит (художествен директор на театър „Гар Сен Лазар Плейърс"), смело прекрачва в него и го превръща в поредния режисьорски проект, в поредния моноспектакъл на съпруга си Конър Лъвит.

Миналата година театър „Гар Сен Лазар Плейърс" гостува на сцената на НТ „Иван Вазов" със спектакъла „Молой" по едноименния романа на Бекет. И ако в него действието започваше с думите: „Аз съм в стаята на майка си. Тук живея сега.", то в проекта „Първа любов", които българския зрител имаше възможността да види в първия ден на юни тази година, началото звучи съвсем по същия начин, ала с други думи: „Нямам представа дали съм прав или крив, но съотнасям женитбата си към смъртта на баща ми, назад във времето.". Две начала, на две различни истории, които навярно не са щастливи истории - не само заради онова, което казват героите, а защото те са в несъстоятелност да го изкажат. И въпреки това те говорят. „Длъжни са да говорят. Никога няма да млъкнат. Никога. Нямат нищо за правене, тоест нищо конкретно. Трябва да говорят, при което няма какво да кажат - нищо, освен думите на другите. Не умеят да говорят, не искат да говорят, а трябва да говорят" (б.а.: цитат от „Неименуемото" на Самюъл Бекет). Две различни истории, на два различни индивида, интерпретирани от един актьор.

Конър Лъвит се обучава в международната театрална школа „Екол Жак Лекок" в Париж. Бекетовите му роли в театър „Гар Сен Лазар Плейърс" са му спечелили репутацията на един от най-изтъкнатите световни интерпретатори на творчеството на Бекет. Изпълнил е 19 различни Бекетови роли в 24 международни постановки. Човекът, чиито живот Лъвит трябва да изживее в „Първа любов" е човек, за които не обществените паркове са най-приятните места за разходка и похапване на сандвич или банан, а гробищата. Макар и прекалено сладникав, мирисът на труповете е доста по приятен от този на живата човешка плът - на подмишниците им, краката, задниците, восъчните на цвят краекожия на членове и неудовлетворените яйчници. Човек, в чиято черепна кутия, се е родила епитафията - Почива тук човек, убягвал ден след ден, ала сега най-сетне убягнал е съвсем, която тъй силно желае да бъде изписан на гроба му. Човек изгонен от бащината си къща. Човек, който е забравил фамилията на жена си Лулу. Човек, за когото образа на първата любов остава свързан с една пейка, но пейката не нощем, а привечер. Човек, чиито болки не са му ясни. Човек, които твърди, че спор няма - любовта озлобява индивида. Човек способен да измисли ново име на жена си - от Лулу нека стане Анна. Човек, който плаче без явна причина. Човек, който виждайки жена си гола, разбира че тя е кривогледа. Човек, който не се съблича често. Човек живеещ в нейния дом, защото е без дом. Човек живеещ в една стая с една тенджера в ръка. Човек, който вече не мисли за Анна. Човек, чиято съпруга приема мъжки клиенти на оборотен принцип. Човек, който обожава пащърнак, защото той има вкус на теменужки. Човек, които крещи: Абортирайте, абортирайте, така ареолите на гърдите ви няма да потъмняват повече. Човек, който напуска един дом, без да бъде изгонен. Човек, оставящ писъка на новородения си син зад гърба си, може би, защото още любови е тръгнал да търси. Човек, който Лъвит обгрижва, навярно, защото го обича. А любовта не пита.

Проекта „Първа любов" на Джуди Херарти Лъвит разкрива пред зрителското око един свят, който е лишен от всякакъв ресурс. Един свят, който е изчерпан от възможност от каквото и да е бъдеще. Свят, в който зрителя съзира едно и също непрестанно тъпчене на едно място на Онзи, който като че ли никога не напредва. Не си в състояние да се възхитиш, защото няма нищо възхитително пред това, да си затворен и да се въртиш в кръг в едно пространство, от което не можеш да се измъкнеш, дори и чрез смъртта. Защото това пропадане в невъзможното, като че ли, както казва Морис Бланшо, е било предхождано от изпадане извън живота. Един проект, които не поражда естетическа наслада. Проект, в който зрителят губи всичко. За да се възвърне за себе си - пречистен, със сетни сили да се отправи към идния ден. И няма да му е необходимо нищо освен глътка от морето. Идния ден, който ще се окаже гробница за поредната мечта. Идния ден, когато вече ще знаем, че земята е вместилище на търсещите гробници приживе.

      Голям дъжд, голямо чудо беше. Ама се прибрах по живо, по здраво. Както казва Ш!ефът, на прибиране от фестивала по радиото слушахме поздрави за ,,всички офиси, които и днес нямат интернет!"... Истината, до която стигна всеки активен зрител, така да го кажем, е, че в България театър все пак се прави, и то далеч не лош. Е, зависи дали считате перфекционизма за добро или за лошо качество. Не беше перфектно, но пък това му беше най-хубавото. След бара, разбира се.
     Пътуването започна весело със страхотна музика и много смях по време на нощното шофиране. Всъщност това беше хитра тактика да не позволя на шофьора да заспи. Хотелът беше пракрасен, а първата постановка (която отидох да гледам същата вечер) - ,,Коко" с Цветана Манева. (Постепенно ще се появят със задна дата рецензиите от всички представления.) Последваха още няколко, конференцияТА и всичко останало, което се свързва с ходене до Варна. Един от най-интересните проекти, представени на Open space срещата, е SEAS, на който ми се иска да се спра по-подробно в някоя от следващите публикации. Не мога да остана недоволна след онова, което изживях; факт е, че четири дни помня като за осем. Айде, догодина пак ще се ходи, станала тя ясна работата. 

     Един от най-интересните разговори, които проведох, беше именно в бара, когато две смели момчета решиха да ме свалят и ме попитаха по какъв повод съм там.

     - На фестивала. - казах.

     - На кой фестивал?!....

     - ... театралния!

     - О! Извинявай! - и си заминаха обезсърчено.

     Ето, момичета, какво никога не трябва да казвате, ако искате да си намерите гадже в бар. Ето защо винаги трябва да казвате това - защото и без друго не е много здравословно да си търсите гаджетата по такива места, освен ако компанията не е изпитана. За следващата година ще знаете. И лек път в тоя дъжд!

Уговаряме се да отида утре до театъра за билети и после да и се обадя или да и пиша e-mail, или да я търся в ICQ, или Skype :) Вариантът Skype го определяме като най-удачен, но възниква проблем. Рени винаги е невидима...

И: samo sys specialni hora kato teb chatq:P
А: ами значи аз ще ти пиша послания
а ти ще ги четеш
като се появиш
И: pismo v butilka moje da mi pusnesh v tiq dyjdove vse shte stigne :)
А: не, послание с пушек от самолет ще ти напиша
като в американските филми
"Джейн, ще се омъжиш ли за мен?"
И: xaxaxaxxa yeeeeeaaah
mnogo dobra ideq
А: атмосферните условия ще ми попречат
И: e da....

Накрая ще вземем да се разберем и да отидем! И после ще разказвам

НЧ „Напредък 1869” гр. Горна Оряховица спечели І-ва награда от провелия се в Каварна ХІ-тия национален фестивал на любителските театри с международно участие.

В надпреварата от 30 май до 5 юни участваха любителски театри от Русия, Румъния, Сърбия и Турция и от още 28 града от страната.

Постановката „Господин Балкански” по Георги Данаилов обра всички награди, а именно:

· І-ва награда за мъжка роля на Милко Маринов в ролята на Господин Балкански.

· Награда за сценография за художничката Лидия Къркеланова

· Награда за режисюра за Кирил Ангелов

Прес­тиж­на­та наг­ра­да за при­нос към до­пи­ра към чуж­дес­т­ран­но­то из­кус­т­во спе­че­ли ло­веш­ки­ят Дра­ма­ти­чен те­а­тър в Ки­ев. Те­ат­ра­ли­те учас­т­ва­ха на Меж­ду­на­род­ния те­ат­ра­лен фес­ти­вал "Съ­би­тие" в Ки­ев (15 до 25 май).

На връх Праз­ни­ка на сла­вян­с­ка­та пис­ме­ност и бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра 24 май Дра­ма­тич­ни­ят те­а­тър - Ло­веч, е имал чест­та да иг­рае спек­та­къ­ла "Раз­ни чуд­ни ис­то­рии" (заг­ла­ви­е­то в Ло­веч е поз­на­то ка­то "Нощ­та сре­щу Еньов­ден"), дра­ма­ти­за­ция по по­вес­ти­те на Го­гол. На фи­на­ла ло­веш­ка­та тру­па за­пя­ла хим­на "Вър­ви, на­ро­де въз­ро­де­ни...", съ­об­щи ди­рек­то­рът на те­а­тъ­ра Ва­сил Ва­си­лев. Ло­веш­ки­те ак­тьо­ри Пе­тър Стой­чев, Цвят­ко Сто­и­лов и останалите се пред­с­та­ви­ли ус­пеш­но в ед­на от го­ле­ми­те и пред­с­та­ви­тел­ни за­ли на Ака­де­мич­ния му­зи­ка­лен те­а­тър в Ки­ев. Жу­ри­то би­ло въз­хи­те­но, въп­ре­ки че има­ло про­ме­ни в тру­па­та - нап­ри­мер три­ма аб­со­лют­ни де­бю­тан­ти, за­я­ви Ва­си­лев.

Пос­та­нов­чик на ек­с­пе­ри­мен­тал­ния спек­та­къл по по­вес­ти­те на Го­гол е ук­ра­ин­ка­та Ири­на Кли­шев­с­ка, ре­жисьор Явор Би­нев, сце­ног­ра­фи­я­та е на Ге­ор­ги Мир­чев. Пре­ми­е­ра­та в Ло­веч бе ми­на­ла­та го­ди­на.

Фес­ти­ва­лът е ор­га­ни­зи­ран от ки­ев­с­кия те­а­тър "Ко­ле­со" и Глав­но­то уп­рав­ле­ние на кул­ту­ра­та. Ръ­ко­во­ди­те­лят на те­а­тър "Ко­ле­со" - зас­лу­жи­ла­та ар­тис­т­ка на Ук­рай­на Ири­на Кли­шев­с­ка, е пос­та­нов­чик на "Раз­ни чуд­ни ис­то­рии" в Ло­веч и е вклю­чи­ла ло­веш­кия те­а­тър в се­лек­ци­я­та, обяс­ни ди­рек­то­рът Ва­сил Ва­си­лев. Във фес­ти­ва­ла са се пред­с­та­ви­ли и дра­ма­тич­ни­ят те­а­тър "Ра­чо Сто­я­нов" - Габ­ро­во, из­вес­т­ни­ят те­а­тър на Марк Ро­зов­с­ки от Мос­к­ва, как­то и спек­так­ли от Бе­ла­рус и Мол­до­ва.рес­та­на­ла да съ­щес­т­ву­ва

Пламен Петров

Ако изобщо има аналог, връчването на тазгодшините награди на Съюза на българските артисти “Икар 2008”, то първят който ми хрумва е популярният напев от поредното псевдо-развлекателно, псевдо-риалити, псевдо-образователно предаване, което се върти в ефира. Да, същото предаване, вече известно и с “Кен лиййй тулибуди будаучу”, но с променено мото - “Актьори се правят на певци”. Официалната му церемония се състоя миналата седмица на Международния ден на театъра – 27 март.
Часът е 18.30 вечерта. Мястото е пред откритата официално преди броени дни след продължителен ремонт опера. Пълно е с политици, журналисти, фоторепортери, театрали и разбира се звезди – от музикалния, кино, а от няколко години и театрален бизнес. Блясък, еуфория, обещаващ старт на най-добрите в сценичното творчество. И ако преди 100 години Пенчо Славейков, като директор на Народния театър "Иван Вазов" тогава, възкликва:

"Операта в театъра? Само през трупа ми!"

то сега сградата на Националната опера е приютила цялата родна театрална гилдия. Всички са притаили дъх в очакване на старта. Часът вече е 19.00 и началото е поставено. Нов симфоничен оркестър, дирижиран от проф. Румен Цонев, който се подвизава като музикален педагог и във Франция, подобвящо започва с кратка увертюра празничната вечер...
21.50 часа: най-добрите за 2008 година вече са ясни. Режисьорът проф. Крикор Азарян е новият носител на "Икар 2008" за изключителен принос в театралното изкуство, а постановката му "Чайка" (Театър "Българска армия") спечели 4 награди - за най-добър спектакъл, за режисура, за главна женска роля (на Бойка Велкова) и за поддържаща мъжка роля (на Мирослав Косев). Владимир Пенев грабна "Икар 2008" за главна мъжка роля ("Мъртвешки танц" на Маргарита Младенова в "Сфумато"), а "Икар" за поддържаща женска роля спечели младата Ярослава Павлова ("Заболяване на младостта" на Биляна Петрова в Младежки театър "Николай Бинев")...
Ако има нещо смущаващо в тазгодишните излъчени победители, то това е в най-престижните категории - спектакъл на годината, главна мъжка и главна женска роля. Тетрална постановка на годината е "Чайка" на проф. Азарян. Една постановка, която резонира повече с мелодраматичните сериали в телевизионното пространство, отколкото с театъра. Една постановка, коята бива интересна с решените майсторски мигновенни статични картини. Една постановка по текста на А. П. Чехов, който е обявен за класик от някякви културологични съображения, чийто характер е неизвестен никумо. Една постановка, която е поредния театрален факт, но нищо повече. Една постановка, която по думите на проф. Азарян, а и на маститата театрална критика е "човешка"...
С какво? Навярно с мелодраматичния си характер, който – уви - освен бегли усмивки и дълбок плач не е стъпало към онзи добре познат катарзис в драмата. Една постановка, в която актьорите не са съвсем сигурни в правотата на собствените си герои. Една постановка, която всеки имащ отношение към театъра, навярно трябва да види, но само защото ще се докосне до онзи театър от преди 1989 г., когато сапунените сериали бяха нещо чуждо и непознато и тяхната функция бе изпълнявана именно от подобни театрални проекти.

Едно е за принос, друго е за постановка

И когато уважаемото жури, излъчило таза награда, не вижда спектакъл, достоен да вземе тази награда, по-добре изобщо да не я беше връчило. Наистина проф. Азарян е заслужил приза за изключителен принос в театралното изкуство, но постановката му "Чайка" е резултат е емоцията му, а не от здравия разум и присъщото познание на театрала за това изкуство.
Бойка Велкова отнесе"Икар 2008” за главна женска роля в "Чайка". Награда, която е напълно заслужена, но за ролята и във "В ледовете" по текстове на Димитър Димов и Теодора Димова в Младежки театър "Николай Бинев". Ролята и в „Чайка” е неуплътнена, имитативна и лишена от познавателното на света, в който живее героинята й.
Може би, една от малкото адекватно присъдени тазгодишни нашенски театрални оскари е това е за главна мъжка роя на Владо Пенев за ролята му в Стриндберговия "Мъртвешки танц".
Едва ли има нужда да се споменава процедурата по излъчването на победителите и имената седящи зад нея, но едно е ясно: българската театрална сцена е приют на разнородни спектакли, което навярно затруднява и журирането. И докато Съюзът на артистите в България не се съобразят със собствените си критерии за оценка, подобни ситуации ще продължават да са факт.
Театрални награди "Икар" бяха дефинирани от директора на СБА Христо Мутафчиев като награди за иновативност и качество в театралното изкуство преди 2 години. Дали това е така - оставям сами да прецените. Но съм склонен да мисля, че в България, онова което се продава най-много, е и онова, което е наградено. Един американски модел на отношение, който в последните години дори и американските "Оскар"-и избягват. Навярно, защото изкуството преди всичко има за цел възпитанието, а чак след това забавлението.
Колкото до забавлението - на церемонията по връчването на наградите то бе осигурено от наши театрални звезди, които завладяни от сградата, в която се намираха, се опитваха да изпълнят различни оперни арии. Изпълнения, които не само бяха лишени от добро чувство за мярка, а и показаха в пълнота способността на българския актьор да се прави на клоун и оставя професионализма зад гърба си. Една способност, както казва Чехов, присъща на първенютата. Но за да има нтелигенция, май винаги се минава през това. В този смисъл и тук България очаква своя истински елит.

"БЕЗ  ГРАНИЦИ"        

Мултимедиен Спектакъл

Николай Иванов ОМ – композиции, тамбура, прогроминг, вокал

Габриела Хаджикостова ( Унгария) – вокал

Виктор Тот (Унгария) – алт саксофон

Проектът "Без граници"е създаден през пролетта на 2007 в Будапеща като мултимедиен спектакъл с елементи от Българската традиция и фолклор, както

в музиката така и в пеенето. Актрисата Габриела Хаджикостова миксира текстове от български писатели, притчи, легенди и поговорки. Музикалната тъкан се провира между етно и джаз, минимализъм и спонтанна импровизация.

На фона на видеоизображения се създава "магия" на живо, в модерен контекст  се връща онази шаманистична вибрация, която носи уникалната ни традиция.

Проектът е представян в Будапеща и Берлин с голям успех.

"Дай Боже дъжд!..." А дъждът носи онова пречистване, което сме търсили и ще търсим винаги. Болката, отричането от себе си, събрани в един вик - за да се изгубиш и намериш във вечния кръговрат на живота, неизбежния...

Днес е последният ден на Puzzle - новият фестивал за съвременно изкуство, вероятно идващ на място на "театър в куфар"... За съжаление, успях да посетя само една изява и то благодарение на мой приятел, любител-фотограф (Thanks, Яни, обаждай се пак!), който ме покани, докато пътувах със служебната кола обратно към Бургас... Стигнах навреме, точно преди началото.

Гледах Егасимус Актрисите - авторски спектакъл на трио МиСтМа: Милена Станойевич, Стела Кръстева, Маргарита Петрова (доколкото разбирам от тази статия, чиято снимка използвах - дебютанти и дипломанти на Театрален департамент към НБУ).

Искрено се забавлявах - представлението ме грабна, или както казва любимият ми Мечо Пух: 'откри ме'. :) Публиката беше оскъдна, но това не попречи на изпълнението. Момичетата поднесоха пъстра мозайка от монолози, разиграни с елементи на танц - опит за балет, гротескно-хиперболизирано диско, метъл, рап, пантомима, акробатика, и всичко това върху звуков фон от подчертано дишане с динамика, артикулация на шипящи консонанти или сонори, учестен и забавен речитатив без определен смисъл, акцент върху дадена дума и ритмика в движението на тялото. Резултатът - "хармония на слово, звук и движение", целяща описание на техните мечти и житейски дилеми, примесени с исторически факти и театрални извадки, търсеща активен контакт със зрителя... Контакт определено постигнаха.

Използван беше един-единствен сценографичен елемент > 30 чифта разноцветни обувки: кондури, сандали, чехли, мокасини, мъжки, дамски,  бебешки, стари, модни, лачени, овехтели, прашни, ниски, тесни и дори... летящи към първия ред на публиката. ;) Момичетата буквално 'нахлузваха' различни опбрази, съответстващи на различните чифтове обувки, като съзнателно или несъзнателно прилагаха известната английска игрословица: "if I were in your shoes..." ("ако бях на твое място.."). На финала останаха босоноги, истински, уверено и ясно заявяващи личния си избор на житейско поприще - актьорската магия.

Завидях им!

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката! ;)

Трябва да призная, че започвам да пиша за нещо, върху което напоследък нямам почти никакви наблюдения. То и ще си проличи.

Не бях ходила на театър от ужасно много време – поне година. И сега, понеже изпитах някакъв необясним културен глад, от около месец-месец и нещо отпочнах някакъв мой си сезон. Аз съм от хората, които се зарибяват по нещо за определен период, консумират го до пълно пренасищане, и после го зарязват. До следващия път.

И така, открих сезона си с един мюзикъл, който не ме впечатли особено; една опера, която, противно на очакванията ми, почти ме омагьоса; и един театър, който ме остави със силно смесени усещания.

За театъра всъщност исках да пиша, но не знам как да започна.

Не знам как да започна. От една страна, понеже не ми се пишат протрити словосъчетания като „любов към театъра” и „магията на театъра”, а не знам как, мамка му, да ги избегна. От друга страна, защото не ми се пишат и обобщения като „българите са прости” и „публиката е тъпа” и т.н., понеже са глупави, едностранчиви, заблуждаващи, заблудени, ограничаващи и ограничени. В същото време пък ми се иска да изкрещя с главни букви „ПУБЛИКАТА Е ТЪПА!”. И ето, току що си позволих да го направя.

А „Мармалад” е една култова постановка на Теди Москов, на чийто интелигентен хумор аз много се възхищам. И която постановка съществува от около вече... 10-15 години. За толкова време тя е успяла да заживее нейн си живот, променила се е сто пъти, развила се е, и, по мое скромно мнение е деградирала. Леко. Но осезаемо.

Без да претендирам, че съм някакъв разбирач, защото на всички ни е ясно, че не съм, си позволявам да смятам, че в Мармалада има хлебарка. Или казано по друг начин, някакъв грозен пълнеж. Който аз бих отскубнала, ох! как бих го отскубнала и хвърлила в тоалетната чиния, и ох! как бих пуснала водата след това. И докато пълнежът се втурва във вонящи приключения из градската канализация, аз бих се насладила, смяла и размислила с останалата безхлебаркова, сладка, леко накиселяваща и леко нагарчаща част от мармалада.

Тук ще е място да изскубна и буболечката от собствената ми глава, която дразнещо и възмутено забръмча, и да ги оставя да се оправят с пълнежа по смърдящите канали, след което да отида и да се омажа до уши със сладък какво? Ъхм, Мармалад.

Игнорирайки неадекватните аплодисменти на публиката, щях да добавя, но току що се сетих, че ако няма пълнеж, и неадекватни аплодисменти няма да има, и о!... почти няма да има и публика. Ето, че си дойдохме на думата.

Харесвам дебилни лигни и простотии. Особено когато се събудя в неделя следобяд след тежка нощ – в такъв момент ми е приятно и забавно, ако попадна на професор Вучков, „Море от любов”, дебилен сериал, дебилна комедия, пародия, дебилно хумористично предаване... и даже бих се радвала някой да ми пусне Черно Фередже.

Не харесвам обаче, когато съм в театъра, някой актьор да ми пърди звучно и дълго от сцената, да пърди, и да говори за пърдене в продължение на 15 минути, че и да ми хвали пърденето. Хубаво, пичове, изпърдете се, веднъж, два пъти, ок. Но след това, по дяволите, сменете шибаната тема, защото на втората минута и на седмия ред неистово ми замириса на пръдня. И дори започна да ми се повдига. И ако имах един Smith’n’Wesson, ех, ако имах един Smith’n’Wesson, щях да гърмя, ех, как щях да гърмя по бурно ръкопляскащите задници! Наистина ли това най-много ви хареса? Бум! Бум бум бум! Да, това било. И ми се иска да вярвам, и силно вярвам, че ако не беше ви харесало това, то отдавна щеше да се е разтворило в канализацията сред други химични съединения. Ама да, хлебарките не се дават лесно.

Едно беше, когато не-помня-кой-актьор в „Улицата” се правеше на нещо като Сашка Васева. Друго стана, когато двама пълни идиоти (не, това с идиотите не са мои думи, а на Мая Новоселска, която по принцип също харесвам много) започнаха да ми се кълчат на сцената по тесни слипове върху сценичните костюми. 2 минути. После още 2. После пак, пак, и накрая пак. Къде ми отиде Smith’n’Wesson-а? И да, ако не беше ти, публико, дето се скъса да аплодираш, вярвам, че кючекът щеше да продължи не повече от 2 минути, вместо 6 х 2. И честно, предпочитам да си вярвам в това, отколкото да мисля, че аз съм един от петнайсетината сухари в салона, оперирани от чувство за хумор.

Дойде време да използвам израза, който исках да избегна: Магията на театъра.

Мамка му, искам си магията!

Искам си усещането на излизане. Усмивка, тъга, спомен, разсеяна замисленост, замислена разсеяност... нещо.

Не искам да ти се възмущавам, о, пубико тъпа! Но ти какво си виновна всъщност... нали си тъпа.

Ако аз бях на сцената, щях да се обидя. Люто щях да се обидя на идиотите, които не ме аплодират, когато играя впечатляващо или кажа нещо умно, весело, или замислящо; на идиотите които се скъсват от смях само когато удрям един кючек, когато се изпърдя или кажа „гъз” или „кур”. ГЪЗ си голям, публико!

Уф, не, верно, че простотиите са, които накараха хората да пълнят салоните, да се кефят и да си мислят, че театърът е готин. Пък и аз съм ебати сухара щом не ми е смешно, нали така?

Кой бъзика баба ми по пъпа?

Изводи:

Първи. Ще взема да отида пак на „Мармалад”, с тапи за уши и маска за очи. Ще знам, кога да си ги сложа. Ще седна на първия ред, за да аплодирам твореца и неговото начало, онзи, дето с право не искаше да си дръгне без аплодисменти. Накрая може да пийна и малко жълта боя. И ще си се поклащам в ритъм с музиката.

Втори. Творецът е длъжен да се съобразява с публиката. За да има публика, как защо?

Трети. Ще се питам известно време: Ей вие, правите ли компромис, или просто се кефите да пърдите? Публично?

Четвърти: Ще използвам остатъка от периода, в който ни се засичат сезоните – моя и на театрите. Ще си търся моята постановка, която да ме напълни от началото до края... мармалад без хлебарка.

Театърът се променя. От нещо, за което никой няма парите, енергията и желанието да ходи (по време на социализма), през ингорирането му, за сметка на операта, до завръщането му като символ на ерудираност и интелигенцията, театърът не остава статичен, още по-малко, безличен.

И въпреки всичко, всеки път когато ходя на театър, леко стискам зъби. Защото екстраполирането е толкова явно, особено в този бранш. И често границата се прекрачва и добрият вкус се нарушава.

Избягвам да ходя на премиери. Позирането и себедемнстрацията ме дразнят до голяма степен, особено когато всеки държи да подчертае колко е оригинален, самобитен и уникален. Последвалата мешавица е достойна за перото на Удхаус.

Е, избягвам премиери, но вчера ходих. В младежкия театър се играеше постановката "Черна комедия" на Питър Шафтър. Името е изключително показателно, поне според мен. Актьорският състав много ми допадна, което е изключение, а не правило.

Историята се развива в Лондон. Милър и неговата годеница Карла очакват посещение от баща й - бивш военен, който по думите на на самият Милър, е "противен кошмар". Милър, пък който е склуптор, наричащ себе си художник, чака също така и милионерът Бамбергер, ценител на изкуството и се надява негови произведения да бъдат закупени. Те ще са билетът му към хубав и спкоен живот с неговата (потенциална) съпруга. За да впечатлят очакваните гости, двамата млади са отмъкнали мебелите на съседа си. Ценител на изкуството, който би се отнесъл крайно отрицателно към посегателството над личните му вещи.

За съжаление, нещата рядко се развиват по план. Токът спира и всички остават на тъмно. Съседка, уплашена от тъмното, с баща баптистки свещеник и интересно отношение към бутилката се настанява на дивана им. Зловещият баща пристига, съседът се връща по-рано от пътуването си и Милър на тъмно трябва да върне всички предмети. Иначе лошо...

За капак, от енергото не знаят кога ще пратят човек, за да погледне светлините.

Историята поне мен ме впечатли с това, че хората обожават да вярват в нещата, които ги устройват. Личната представа за света, а не реалността е това, в което твърдо вярват всичките герои. Това не е комедия, поне не в буквалниятсмисъл на думата. Да, има доста ситуационни шеги, но освен това много от нещата се развиват в самото действие, чрез личностите и чрез взаимоотношенията им. Лесно можем да разпознаем свои черти или чужди. И макар леко преувеличени, нашите осбствени лица, грешки, страхове, лъжи и глупост надничат през лицата на актьорите.

Има над какво да се помисли след като се напусне седалката. Препоръчвам постановката горещо. ;)

Актьорският състав, както по-горе казах, ми хареса. Личеше си, че са леко притеснени заради премиерата, но играта беше повече от добра и с няколко леки гафа и преигравания, се наредиха в списъка на най-добрите премиери, които съм виждала до сега.

Предложих на блогинята, всички пишещи, които по инициатива на феминистката групово посетихме Монолози за вагината, да вземем да публикуваме по един монолог. Вижданията и стиловете ни са различни, може би ще е интересно. Може дори да е полезно. Е, може и не. 

Пиесата е забележителна. 

Целта й е да помогне за намаляване насилието над жени. Начинът й е като говори за съкровено женското – откровено.

Израстването, сексуалността (има възхитителна весела част посветена само на оргазмите – тичайте!), неравноправието, недоразуменията, неразбирането, отричането на сексуалността, истинските ужасни женски трагедии и самовнушените такива. Базирана е върху интервюта с жени – ама, всякакви - и техните разкази. Както и на отговорите им – всякакви – на няколко безумни маркер-въпроса: „Как наричате вагината?”, „Какво би носила (wear) вагината?”, „Какво би казала вагината, ако можеше да говори?”, „Как мирише вагината?”, „На какво прилича вагината?”. 

Пиесата е много искрена, разнообразна, смешна, различна. Няма драматургия, но има откровеност. Написана е за американци и на места е твърде наивна, но предвид целите й, това е съвсем разбираемо и в никакъв случай не дразни. Вагината е физическият елемент, който отличава жените. Тя естествено е интимен елемент, но докато самите жени не го познават и разбират, няма как да бъдат познавани и разбирани. Донякъде, ако не знаем коя е вагината ни, не знаем и кои сме ние. Казах – донякъде.

През цялото време не ме остави на мира натрапчивата асоциация с един разказ от Старонемския декамерон. Казва се „Безсрамница” и се разказва за една много красива девойка, харесвана и ухажвана, която се разделила със своята „срамница” (само с тази дума никой не се беше сетил да нарече вагината – в пиесата). Раздялала станала вследствие на бурен конфлинкт между двете, в който девойката обвинила срамницата, че е противна, грозна и безполезна, а срамницата нарекла девойката глупачка и изтъкнала, че тя и само тя (срамницата) е причина кавалерите да се натискат толкова на въпросната девойка. След като се разделили и срамницата хванала пътя, девойката станала безсрамница, както и била наричана, а ухажорите я изоставили до един. Горделивата срамница, от своя страна, била стъпкана на пътя, защото хората я мислели за жаба. Но, за постановката.

Актрисите са бездруго много талантливи, особено Снежина Петрова, чието изпълнение е изключително прецизно и, ами, много професионално. Вяра Коларова е забележителен комик, макар че, отдавна не бях ходила на театър и в началото ми беше трудно да възприема преекспонирането на жестовете и емоциите, които са характерни, все пак, за играта на сцена. А Цветана Манева има невероятно присъствие и излъчване. Без да е точно моят тип актриса, мисля, че е пленяваща. Изобщо, този кастинг е много адекватен.

Все пак Монолози за вагината се играе в България още от времето на Големия Взрив и на моменти се вижда колко са уморени актрисите. В един моноспектакъл умората от повторението винаги се отразява по-видимо, именно заради твърде директната комуникация със зрителите в малката зала и поради факта, че актьорите са малко и възможните взаимодействия помежду им с времето се изчерпват и износват. Но амортизациите са далеч по-малко, отколкото се опасявах, а и пиесата се играе достатъчно рядко.

Много е смешна. На места дори твърде смешна, въпреки че, самата аз спорих в полза на смешното. Определено вярвам че, за да се възприеме от толкова много хора, за някои от които самото заглавие говори за неприемливо табу, цялата тема трябва да бъде облечена в забавна форма. Мисля, че най-важната бариера, която преодолява човек, щом става въпрос за нещо ново е страхът. Не е осъзнатият страх от директна опасност, но е вътрешното безпокойство от възможността за промяна на статуквото в неизвестна, страховита посока. Затова смехът, със свойството си да отпуска и да предизвиква симпатия, преодолява тази бариера небрежно и леко, създавайки доверие и отваряйки адресанта към посланието. Отделно, много хора не могат да възприемат чуждите трагедии, както и да им ги представяш. Когато нещо е гадно, инстинктите ни карат да го отричаме. Най-малкото не приемаме, че би могло да се случи на нас и накрая го игнорираме.

Все пак, имаше някои неща, които бяха ненужно карикатуризирани, но това е стара традиция в българския театър. Сигурно е заради прословутата широка славянска душа. Ние – нейните щастливи притежатели – не сме съзнателни и отговорни, но можем да сме милосърдни. Разликата между двете се състои в позицията. Съзнателността са действията, които предприемаме, за да променим някаква несправедливост като равноправни членове на справедливо общество, а милосърдието е жест към по-слабия. От позицията на по-силния, ясно. Отделно, че нашето родно милосърдие е сълзливо и сантиментално. Както и да е, същественото е, че ако не ни разсмеят, няма да се почувстваме по-големи от хората, чиито проблеми разглеждаме и няма да изпитаме състрадание. Иначе, не знам дали оригиналната интерпретация на пиесата също не е толкова смешна. За себе си знам със сигурност, че не бих гледала нищо на подобна тема, ако не е в забавна форма – нямаше да издържа.  

Защото, от друга страна, историята, в които трагедията е осезаема и абсолютно безусловна – трагедия, която съчетава всички видове насилие, лишавайки жената вероятно завинаги от възможността за щастие – е предадена в целия й неподправен ужас. Тук има драматургия и тя внася още емоция и още трагедия, за да разкаже неща, които не би трябвало да се случват и в ада. Шокът от редуването не двете форми е голям, толкова, че на мен лично за момент ми прилоша в тъмната зала.  

Останах много, много доволна.

Смях се много, толкова, че съвсем наистина ме заболя коремът. После, през нощта, се разстоих и дори се уплаших. И чак тогава – нямаше как – се замислих за насилието. Пиесата ме хвана по всички параграфи. 

Насилието над жени е една от онези войни. Водят се в целия свят, по различни начини – кой по-гнусен и по-жесток от другия.  То е психологическо и физическо, внезапно-брутално и дълго-издевателско или ... всичко това едновременно. Опознаването на собствената ни сексуалност, тялото ни и всички произтичаши човешки и социални феномени, могат само да ни помогнат да се харесваме и уважаваме повече, а това може да ни направи по-непримирими към всякакви форми на насилие към нас. Една такава пиеса може да подкрепи този процес, както и всяка информация, откровеността и споделянето. Не знам дали може да направи повече, защото насилието над жени е част от много по-мащабния проблем на насилието въобще.  

Но съм сигурна, че насилието над жени не бива да е законно, оправдано, традиционно и приемливо за никое общество, под никаква форма. 

©2008

Кратко и ясно-театърът и всички емоции около него ( тичането за въображаевмия рейс, случайната среща с Мимето и Додо на Главната-вървяха гушнати и се целуваха... англоговорещия мъж, който се напъваше да обясни, че иска от всеки вкус фурнета по една... и т.н.) бяха страхотни и много силни.

По време на постановката два пъти се разплакох и няколко пъти цялата ме побиваха тръпки.
И Тодор Колев какви чудеса прави с интунацията на гласа си!
Хареса ми!
Много ми хареса... въздействащо :)

Ето и снимки, като предварително се извинявам за не особено доброто качество, но са снимани от балкона с не особено подходяща за условията техника :)

И цялата зала на крака :)

01.06.2007 

/Фили/ С присъединяването си към Европейския съюз от началото на 2007 година, България се превърна в страна, която се стреми да се впише не само в политическата и икономическата общност на Стария континент, но и в европейската духовна и културна традиция.

Както по отношение на много други сфери, и тук съществуват твърде сериозни  разлики между българските и европейските измерения. Мнозина смятат дори, че е много вероятно икономическата пропаст, дистанцията в политическите традиции и неравностите по отношение на правенето и спазването на законите да бъдат доста по-бързо преодолени, отколкото културните различия, отколкото промяната в обществените и индивидуалните рефлекси по отношение на изкуството и духовността.

Разбира се, темата е твърде обширна, за да се изчерпи с един бърз анализ, но днес с Пламен Асенов, нашия политически коментатор в София, ще се опитаме да я погледнем от специфичен ъгъл – литературния живот, книгоиздаването и книгоразпространението в България. Както на всеки 1 юни, така и днес в България се празнува Денят на детето. Именно от детската литература тръгва разговора ни с Пламен, който, освен журналист, е и писател и - случайно или не, но точно днес представя за първи път публично своята нова детска книга в Пловдив.  

- Пламен, по света обикновено на детската литература се отделя сериозно внимание. Тя е сред най-тиражните планове на издателите и се свързва с най-добрите продажби на разпространителите. Така ли е и в България? 

- Що се отнася до плановете на издателите и продажбите на разпространителите, доколкото знам е така, Фили. Детската литература, заедно с различните речници и учебни помагала, заедно с енциклопедиите на някои от най-големите световни издатели, както, разбира се и със световните бестселъри, които се появяват тук, са сред най-търсените и най-продавани продукти на българския книжен пазар.

Това обаче не означава, че към детската литература се поддържа онова сериозно отношение, каквото е нормално да има. В края на краищата общественият интерес в случая би трябвало да е много ясен и видим – родителите би трябвало да се интересуват от това какво четат техните деца, на какво се учат, докато четат дадено нещо, дали то не е всъщност някаква литературна чалга, която да превърне отрочетата им в литературни инвалиди за цял живот. Но факт е, че подобен интерес се проявява само случайно. И затова никак не е случайно, че например в различните литературни или пък каквито и да било издания, на практика е невъзможно да срещнеш истинска задълбочена рецензия от критик за някакво явление в тази сфера.

До голяма степен това според мен се дължи на едно превърнало се вече в предразсъзък обществено убеждение, че детската литература най-често е писание от една страна наивно, от друга страна – поучително, а затова и недостатъчно задълбочено, което е интересно само за някакви си хлапета.

Но мисля, без да изпадам в повече критични обяснения, че ако се погледне назад в историята на българската детска литература, може човек веднага да разбере, че това предпоставено мнение всъщност си има и твърде сериозни основания.

Впрочем, като говорим за детска литература в случая, аз имам предвид, че положението с нея е горе-долу същото, както и положението на нещата при  литературата за възрастни. Дори и да се обзаложим на нещо твърде сериозно, надали ще можеш да се сетиш, Фили, за поне едно име на български писател, който е пробил и е станал известен по света, или хайде, поне да е добре издаван по света, само заради качествата на неговите работи, а не, както беше по комунистическо време, защото държавата е платила, та да бъде издаден във Франция например. 

- Ще загубиш баса, защото се сещам за Христо Бойчев, българският драматург, който получи награда в Англия лично от Харолд Пинтър и оттогава насам пиесите му се играят в редица театри по света..... 

- Права си, но Христо Бойчев сигурно е точно онова изключение, което  потвърждава правилото. Преди време четох едно интервю с него, в което той каза, че на практика не иска да поставя пиесите си в България, защото българските театри не искат да плащат нормално на авторите. “Те предпочитат да правят безумни адаптации по текстове на колегата Шекспир – каза почти дословно в това интервю Бойчев със свойственото си чувство за хумор – отколкото да потърсят стойностите на едно истинско съвременно мислене”. И е факт. Ако погледнеш афиша на българските театри, ще видиш, че над деветдесет процента от репертоара се състои от адаптации на разни текстове – не само Шекспир, никой не е пожален в това адаптиране. Но то се прави, защото, първо, струва по-евтино и второ, защото например на някой режисьор или актьор с режисьорски амбиции след известно време, прекарано на сцената, започва да му се струва, че словото в театъра е нещо второстепенно и той може да си прави с него каквото си иска, че лесно може да си го нагажда към някакви собствени “виждания” за правене на театър.

Но отклонението, което направихме в случая с театралната тема никак не е случайно, защото по много подобен начин стоят нещата и в сферата на детската литература. Ако минеш през книжарниците в България сега, ще видиш няколко открояващи се типа такава книжнина. Единият тип са познатите на всички ни класически приказки – било от български, било от чужди автори. При тях бедата идва от това, че те много често също се представят в адаптиран вид, по скоро даже не са толкова адаптирани, колкото са просто съкратени, с цел, най-вероятно, съкращаване и на разходите за хартия и мастило.

Вторият тип подобни книги са писания, може да се каже анонимни, макар че имената на техните автори се мъдрят на кориците. Това са книжки, които някоя майка в прилив на нежност е изстрадала, докато повива бебето си и после е намерила начин да издаде. Или пък писания на графомани, които са решили да изкарат едни пари. Сред тези книги, които наричам анонимни, поставям също и такива, написани от сравнително грамотни автори, които знаят нещичко за писането, но са си измислили сюжети, в които принцесите се бият с чудовища и тийнейджърите се превръщат във вълшебници, съответно – вещици. Или някакви други подобни истории, директно заети от арсенала на третокласното фентъзи. Хари Потър например е голям вдъхновител на такива автори.

И най-накрая, по рафтовете може и да попаднеш на книги, които съдържат истинска детска литература, които наистина си струва да купиш, за да прочетеш или да подариш на детето си. За съжаление допълнителното затруднение да разбереш кои точно са тези книги идва от тяхното оформление. През последните десетина години особено, в България повечето детски книги изглеждат като една и съща книга с продължение – поне що се отнася до илюстрациите. Така при липсата на информация в масовите медии, при липсата на специализирани издания и при царящата липса на дълбочина, стил и естетическа мярка, горките родители са наистина твърде затруднени. Както и горките деца, най-вероятно. 

- А как стои въпроса с цените, достъпни ли са книгите за обикновеното българско семейство?