Много от написаното на този свят е преходно, но има и такова, което не е. Едно от нещата „без време" са приказките на Андерсен (но истинските, не адаптираните им варианти). Докато ги четох за пореден път, все се питах на какво се дължи това. Но обяснението е просто:

Веднъж размишлявах за бъдещето. Какво ще се промени до неузнаваемост и какво от днешния свят ще остане. За да разбера това, се върнах към далечното минало - да сравня по какво си приличаме ние, днешните хора, с онези, живели тогава, и по какво се различаваме.

И разбрах, че има неща в човека, които не се променят, независимо от промените около него, независимо от времето. Вечните неща, колкото и изтъркано да звучи - начинът, по който обичаме и мразим, съчувстваме или презираме; начинът, по който разделяме нещата в света на хубави и грозни, по който приемаме правдата и отхвърляме неправдата; неспособността ни да понасяме самотата, да приемаме тъмнината; нашите страсти: желанието да имаш, да трупаш, да си най-; страховете и вините ни: успехът, безразличието, властта; нашите възвисявания: търпението, покаянието; контрастите ни: малкото и голямото, силното и слабото, мъдростта и глупостта ни.

За тези неща е писал Андерсен. Задълбочено и точно. Така, както ги е чувствал със сърцето си. Както ги чувства всеки един човек.

Всички те са част от борбата между вътрешния живот и суетата на света. Борба, в която рядко има победители и победени. Мисля, че тя е вечна.