Тая известна подозрителност към твърде титуловани съвременни автори.

Обаче, рядко се срещат писатели, толкова ерудирани, колкото е колегата Йън Макюън. Това винаги е удовлетворително, когато се надвесиш над книгата. Хич да не е твоята, поне не се чувстваш като последния идиот, четейки я. Знаете, колко колосално тъпо е да се занимаваш с нещо, което е хем тъпо, хем не е твоето любимо тъпо.

„Събота”, каквато и да е, не е тъпа. Не е и любима, освен в смисъла на швепс. Обаче е прекрасна книга, най-вече от много специален автор. Като казах „автор”, трябва да споделя, че, интересно, докато я чета не го забелязвам, нещо твърде необичайно за моя стил. Обикновено авторът е моят личен главен герой и мислите ми са все към него. Какъв е, кой е, какво го драйви, какви ги пише по принцип и защо; в какъв ли период е бил, пишейки точно тази книга и прочее.

„Събота” е увлекателна книга. Започвайки със странния избор на време, сякаш четеш сценарий, и стигайки до неоспоримия талант на автора да те въвлече, без да усетиш. Не, че я глътнах наведнъж, оставях я, но само за по малко. При това, темата му не ми харесва. Тероризмът, и по-общо насилието, като пукнатина в социума, грубо казано. И дали отговорът срещу насилието също трябва да се води чрез насилие, и какво поражда това. И също, кое определя избора ни.

Въпросът „за” или „против” започването на войната в Ирак е основната тема, която занимава лондонското общество в тази именно събота. Докато отношението на героя – успял неврохирург, с почти идеално семейство и подреден, удовлетовряващ живот – е някакво скептично „за”, на улицата върви най-голямата досега демонстрация „срещу”. Собствената му дъщеря – талантлива поетеса, самостоятелна и решителна – е пламенен поддръжник на „мирната” позиция. Той е виждал жертви на иракския режим, тя е по детски анархистична.

Г-н Макюън разглежда темата за избора, който правиш, когато имаш възможността да играеш Господ, поставяйки героя си в ситуация, която много прилича на глобалната такава.

Карайки колата си през подредената си събота, хирургът става жертва на улично насилие и, когато отговаря по същия начин, получава съответните ескалиращи последствия. Схемата е много подобна на глобалната. Иракският режим подтиска гражданите си, изисквайки безпрекословно подчинение, като същевременно подкрепя глобалното насилие. Скоро след 9/11, западният свят на свой ред се готви да отговори с агресия, като детронира Саддам, с което рискува да породи още повече и по-глобален терор. Същото се случва и с героя на Йън Макюън. Нападнат от улични бандити, той използва професионалния си опит, за да се защити, като с това унизява тартора и сериозно застрашава позицията му. Последиците за него и семейството му – съвсем невинно в случая – могат да бъдат фатални. Същевременно, мирната демонстрация, която се провежда на една пресечка от уличното нападение е безполезна – нито постига целите си (както се видя), нито спасява доктора от неговия си, частен ад. Аналогията ми е груба, в книгата не се натрапва по този начин, но си я има.

Изобщо, Йън Макюън явно доста се вълнува от темата за крехкоста на обществото, оттам и на битието на отделния индивид, и обратно. Изследването му е чисто хуманитарно. Без да намесва разсъждения за финансови и политически интереси, без мистицизъм или фатализъм, без да се интересува от нещата отвъд реалното и без да налага гледна точка.

Мисля си, че това, което много го тревожи е връзката между събитията, действията и техните последствия. Фаталната среща, сама по себе си, е само една възможност, но човешката реакция, особено такава, породена от тъмните страни на съзнанието, превръща едно събитие в кутия на Пандора, отваря вратите на ада или пък не. Същевременно Йън Макюън не твърди, че човек управлява живота си, а само изследва, задълбочено и вдъхновено, с някаква почти нездрава страст, траекторията на емоциите и реакциите – емоционални и рационални – на събитията и техните последствия. Средностатистическите характери и представителните извадки на социума не го интересуват, освен като статисти, нито е склонен да идеализира или преекспонира индивидуалните отклонения на героите си. Затова и те не изглеждат като герои от роман, а като съвсем реални, документални личности.

Йън Макюън е прецизен, всеотдаен, вманиачен в детайлите. Особено последното изглежда твърде сериозна предпоставка за постигане на точно тази особена форма на писане. Не е необходимо да съм прочела други негови книги (казват, че тази не е съвсем типична), за да ми е ясно, че наистина си заслужава. Стилът му е уникален – по един ненатрапчив, интелигентен начин, предопределен от забележителен талант и свръхпрофесионално отношение към писането. Достави ми истинско удоволствие.

*Т. нар. Word of mouth е в стихията си, благодарение на комуникационните технологии, и референциите достигат твърде бързо до необосновано широка аудитория. В един момент всички заразено започват да хвалят нещо, ескалирайки чак до опасния пик. В резултат, Кольо от Малашевци счита нещо си за турбо култ, като нещото може би си е турбо култ, ама аз пък хич не ща да съм в един и същи фен-клуб с Кольо. Наречете ме сноб. Отделно, накрая никой не помни откъде се е почнало.

От книжна гледна точка, това моето е адски неудобен предразсъдък, защото стеснява доста кръга от книги, които бих си купила. Доверявам се само на рефенции от хора, отговарящи едновременно на две условия: някакъв интелектуално-културен ценз и познаващи личния ми вкус. Третата рефенция са кориците. Смислената корица говори за смислен издател (като има и изключения, ясно), подбрал смислен художник, който, освен, че е е талантлив, си е направил труда да прочете и книгата. Оптимистично погледнато, така селекцията ми става по-адекватна (да не се бърка с качествена) на собствените ми интереси и вкус. По-песимистично: известно е, че вкусът се формира, а това, твърдят, изисква проби, с каквито не се ползвам, самоограничавайки избора си на книги. Мдаа, няма оправия.

Продължавам да се чудя как точно трябва да си преведа израза, който Иринка изтърси, докато слушахме "Поздрав за Росен". А от тогава минаха близо 2 месеца.

Празниците наближават, при това осезаемо. Питам се, защо е нужно винаги последната седмица преди тях да е най-натоварена откъм задачи и емоции. Изтощаващо е. Но пък виждам все повече усмихнати хора.

Това не го написах аз. Уърд го написа.

Студентски празник.

Аз имам хиляда неща да свърша, въобще не ми е до студентски празник.

И тези празници не ги харесвам особено.
Излъгах, празнува ми се. Лентяйства ми се. Ама не може.

Зарадвах се като малките деца. Днес.

Сутрешно-съботен ритуал: излизам от входа, купувам си „Капитал” и тръгвам, накъдето там тръгвам, преди да върша, каквото там ще върша пия кафе и зяпам разни неща из „Капитал”.  

Днес: разкъсвам найлона, като на подарък. Хоп, последната страница на „Light”, и си виждам името. Това е просто някакъв си постинг на седмицата, дето не е кой знае какво, но си признавам, че на лицето ми цъфна една радостна усмивка, под измръзналия ми почервенял нос. Една наивно-детско-весела такава.
J J J  

ако имаше кой да ги измие,
бих станала поет! :-)