Климатът и географското положение предопределят устойчивостта на околната среда – т.е. доколко е екологично уязвима. Някои хора са извадили по-лош късмет от други и са се заселили / родили в по-неустойчива среда, за чието съсипване могат да спомогнат твърде лесно.

В тази глава се разглежда историята на Великденския остров, на общество, което след апогея си успява да се срине до самоунищожение, включващо канибализъм в последните си години.

Джаред Даймънд засега спестява паралелите с днешната високотехнологична западна цивилизация, но не е трудно да се види, например, връзката между впечатляващите, често приписвани на извънземни огромни каменни идоли, които привличат туристите на Великденския остров и днешните символи на статуса, които гълтат огромни ресурси от всякакъв вид.

В списанията вече пишат за световната хранителна криза, чието начало усетихме болезнено миналото лято. Това което е достъпно за нас сега, е недостъпно за огромна растяща маса хора. А когато дойде гладът, обикновено започват войните.

И “зелени” и “анти-зелени” биха могли да бъдат еднакво фанатизирани и тесногръди и да нанесат доста вреди. И все пак, на първо място стои въпросът да признаем или да не признаем съществуването на проблем. Струва ми се, че обикновено предпочитаме да не забелязваме нещата, отстоящи по-далече от носовете ни.

Даймънд задава въпроса, “Какво ли са си казали пасхалците, когато са започнали да секат последната палма на своя остров?” и предполага, че е нещо от сорта на:

“Майната им на дърветата, важното е да има работа за хората.”

“А, няма страшно! Нали за това е технологичният прогрес? Все ще намерим заместители на дърветата!”

“А вие откъде знаете, че е последното дърво? Може да са останали и други на острова! Нека пъвро да проверим и тогава да бием тревога. Най-лесно е да забраним дърводобива, ама после какво ще правим?!? Така де, трябва да се отчитат и икономическите реалности …”

Ако те кефя, гласувай за мен

Прочетох първата част на “Колапсът” (от автора на “Пушки, вируси и стомана”). На стотина страници Даймънд описва ситуацията в щата Монтана – красиво място, което някога е процъфтявало икономически, но днес е сред най-бедните щати. Рудодобивът, дърводобивът и земеделието са рухнали, оставяйки след себе си сериозни екологични проблеми (веднага се сетих за колко много такива не подозираме, въобразявайки си, че застрояването на природните паркове е най-големият ни проблем).

Последните не изглежда да притесняват чак толкова свръхбогатите новозаселници, които купуват новопостроени къщи, за да почиват в тях веднъж годишно – да поиграят голф, да пояздят и да ловят риба, след което да отлетят с частните си самолети.

На коренните жители е все по-трудно да оцеляват, и изглежда, че най-доброто, което могат да направят за себе си е да продадат земите си на строителните предприемачи и да се преместят в по-урбанизирани общности, където да успяват да се издържат.

Ако строителството продължава интензивно, обаче, красивата Монтана може да заприлича на нашето Черноморие. Това няма да е чак такъв проблем за някои от собствениците на новите къщи – когато останат без вода и пр., те просто ще си купят нови вили някъде другаде.

Само тази глава ми беше достатъчна, за да осъзная, че екологията е твърде сложно нещо, от което разбират наистина много малко хора. За съжаление, повечето “зелени” разбират не много повече от мен, и на повечето по правило им липсва общата картина. Ето защо, в много случаи добрите им намерения водят до ада. Не искам това разсъждение да ви оставя с впечатлението, че книгата е анти-зелена. Не. Тя е твърде балансирана и показва групи с различни интереси (икономически, политически, социални) и реакции на проблемите, което, предполагам, я прави лесна мишена за критики от всички страни.

“Колапсът” е книга за разрухата, която сполетява обществата под въздействието на екологичните фактори. Тя изследва сблъсъка на различни интереси и показва, че екологичните проблеми може да са наистина сериозни, но също толкова важни са и начините, по които хората реагират на тях, а последното е свързано не само с ценностите им, но и икономическата им ситуация.

Намирам я за исключително образователна и я препоръчвам не само на бизнесмени и политици, а на всеки, за който първоизточникът на храна е супермаркетът.

Очаквайте доклад за останалите 600 страници и не забравяйте да гласувате за мен тук.

Книгата “Пушки, вируси и стомана” на американския професор Джаред Даймънд се опитва да отговори на въпроса на Яли, жител на Нова Гвинея, “Защо вие, белите, произвеждате толкова много неща и ги докарвате с кораби, а ние черните, си имаме толкова малко наши стоки?”

Много от нас, белите, предлагат расистки обяснения, но не и Даймънд. Той доказва че днешните различния носят отпечатъка на далечното минало когато основна роля за развитието на народите са играли географски и екологични фактори. Разбира се, влиянието на културните разлики и някои исторически личности не се отрича, но не е и обект на изследване на тази книга, която по-скоро намеква, че културните разлики в голяма степен са производни на географски и екологични условия.

Джаред Даймънд се разпростира върху повече от 500 страници, защото не нахвърля набързо теориите си, а демонстрира КАК е стигнал до отговорите на въпросите си с помощта на множество изследвания в най-различни области (има и чудесна библиография). Използвам случая да повторя едно от любимите си поучения: за разрешаването на сложните проблеми не са достатъчни задълбочени познания в една област; важни са широкият поглед и сътрудничеството със специалисти от множество области. Това изисква от работещите по проблема да имат обща представа за колкото се може повече области, за да знаят какви специалисти да привлекат за проектите си. Ето защо има смисъл училищното образование да е общо, а не специализирано, а бакалавърското да не прекалява с тясната специализация – ясно е, че отново пробутвам идеята за либералното образование.

Джаред Даймънд ще ви разходи по всички континенти и ще ви върне хилядолетия назад, за да наблюдавате великите преселения на народите и заселването на целия свят. Ще ви покаже възникването на земеделието и по—късно на държавите, изобретения и завоевания и т.н. – всичко, от което доскоро смятах че ми се повдига.

След като осъзнах колко плосък и североцентричен е погледът ми върху света, реших да си купя глобус. Ще го въртя и ще размишлявам дали силата на духа може да ме предпази от малария и глад.

Очаквайте доклад за другата му, още по-дебела книга, “Колапсът” и не забравяйте да гласувате за мен тук.