Да преразказвам филма на Кейт Блюет "90 минути неподправен ужас" ще е безсмислено. И бездруго ако сте кликнали на тоя линк, вече знаете за какво иде реч. Просто след като мина вече достатъчно време, ще си кажа и аз мнението. Така, да има.

Какво видяхме във филма? Видяхме действително 90 минути неподправен ужас, тоест, аз видях по-малко, щото нямах нерви да изгледам всичко. Но като цяло, това видяхме. Първата ми реакция беше съвсем спонтанна и емоционална, казах си, че тези тетки от персонала са я неуспешни опити за клонинги на Менгеле, я негови неизвестни роднини, я просто садистки на щат. После се замислих, че домове за деца с увреждания у нас човек рядко може да срещне, освен ако не реши да попълни белите петна на картата на България и не тръгне да изследва диндирлиците - тогава евентуално може и да попадне на подобно заведение. След това ми дойде на ум, че по последни данни над 200 000 български семейства по една или друга причина не могат да имат деца, а същевременно у нас, пак по последни статистически данни, има най-голям процент на деца в социални заведения спрямо другите страни в Европа. За ЕС да не говорим. Ако можем да ги наречем "социални" заведенията де. И така, от мисъл на мисъл, се сетих за наше близко семейство, млади хора, дето също не можеха да имат дете, после момичето забременя ин витро, малко след раждането си момченцето им почина, а вече втора година оттогава хората се размотават по всякакви служби и ведомства, за да успеят да си осиновят детенце. Нямат Бог знае какви претенции, не приритват за русичко, синеоко генийче, не желаят непременно току-що родено бебе, не се държат като на щанд за домати на пазара, но дете не могат да си осиновят по чисто бюрократични причини.

Сетих се за още едни такива познати. Жената е с операция, поради която не може да има дете, та решиха и те да си осиновят. Става така обаче, че като отиват в дома една няма и двегодишна кукла залепва на жената на крака и й казва: "обичам те!" Вече трета година не могат да осиновят детето, щото майката не си давала подписа. Малката очевидно е циганче, ма на хората не им пука. На съответните служби обаче също не им пука, че някой иска да си вземе дете от дом, понеже на майката не й пука за детето й, но й пука за "сосялните помощи, ма како, ний тук сме сосялно слаби!" Май работата върви на негласно споразумение за едва ли не покупко-продажба: да платят на оная някакви пари, а тя да си даде подписа, че детето да излезе от дома.

Кой е виновен за подобни неуредици? Дядо Боже с гърма над полето ли? Не мисля.

Могилино... Семейството на първата братовчедка на майка ми имат подобен проблем. Голямата сестра в следствие на някакво генетично заболяване получава трайни физични, и което е по-лошото, психични отклонения. Може би е вече към шейсетгодишен човек. Когато заболява е още бебе, лекарите започват да кандърдисват родителите да я оставят в дом. Те обаче категорично отказват. В резултат стринка ми така и не тръгва на работа, посвещава живота си да се грижи за болната си дъщеря. Имайте предвид, че това е семейство на православен свещеник, а действието се развива когато религията е люто преследвана. Не питайте как са се изхранвали тези хора. Каквото успее да си докара чичо ми, царство му небесно и на него, от някоя треба, това е. И така, цял живот стринка ми се грижи за болната си дъщеря. На моменти тя буйства, става опасна, понеже е по-силна от майка си се случва стринка ми и бой да яде ако няма никой друг вкъщи, но така стоят нещата, хората не се оплакват. Полагат невероятни грижи за дъщеря си. Стринка ми чете книги, ограмотява се как се постъпва в подобни случаи, лошото е, че точно такива случаи почти няма описани. На братовчедка ми никога не й липсва нито любов, нито грижа, точно напротив. Накрая майка й получи сериозно психично разстройство вследствие на всичко преживяно, след което женицата се спомина. За дъщерята остава да се грижи по-малката й сестра.

Грижите не намаляват, нищо подобно. И двамата ми племенници, понеже цял живот са расли в тая обстановка, приемат леля си съвсем нормално. Грижат се за нея, обличат я, разговарят, четат й, уйдисват й на акъла и те най-добре знаят какво им е когато тя изпадне в някоя от кризите си. Зетят пък направо трябва на ръце да го носят. Не всеки мъж ще се съгласи да приеме подобен човек в дома си, толкова тежко болен. А и той се грижи за нея, помага да я носят, ако се налага, бе изобщо никой не може да ги обвини в неполагане на недостатъчно грижи. Вярвайте, тежък случай, чукайте на дърво и се молете да не ви дойде до главата. Иначе казано, в момента семейство от четирима човека се грижи за жена с психични и физически отклонения и никак не им е лесно.

Сега сложете седемдесетина деца, кое с по-сериозно, кое с не толкова сериозно заболяване. Турете на десетина деца една тетка без никакво адекватно образование, без абсолютно никаква подготовка, а за по-екстремно и без заплащане, да се "грижи" за тях. Нека за цела на опита да преместим домът на някое забутано, отдалечено от цивилизацията място. Край някое село, ма да е по-далече от селото, че да не се стресират хората там. Служете държавна политика, която не само, че не смята за нередно децата с увреждания да бъдат изоставяни на пичка си лелина далеч от всякаква цивилизация и специализирано обслужване, и какво ще се получи? Риторичен въпрос, нямаше нужда, нали.

Чия е вината? Лелките, "грижещи" се за Васка, определено са виновни. Или по-точно лелката, грижеща се както за Васка така и за поне още десетина деца. Кой от вас обаче би се хванал да работи в подобно заведение срещу 180 лева заплата? Хайде, от началото на тази година вече ще са 220 лева. Някой квалифициран човек, който знае и може да се справя в подобни ситуации, дали ще се затрие в село Две Могили, русенско, за да вдигне децата от гърнетата и тепърва да седне да ги учи да ходят и да говорят? В тази връзка, дали затварянето на дома ще промени нещо? Не, нищо няма да промени. Десетината зле платени каки от персонала просто ще останат без и без туй мизерните си заплати, а децата ще ги преместят в някое аналогично заведение. Може пък ако имат късмет в новия дом случайно да се е заблудил и да работи специалист, де да знае сега човек.

Междувременно русокъдрата министърка на социалните грижи ще прдължи хрипливо да увещава хората, че проблеми няма. Тя всъщност вероятно е права, едва ли си има проблеми жената и дори и да има, едва ли са от такова естество. За да убеди народа, че проблеми в Могилино наистина не виреят, го посети, обградена от цял взвод подпърхващи елитни "дами", които не спираха да се кълчотят и позират пред всяка срещната камера. А камери имаше много. От тях видяхме съвсем друга картина: щастливи, усмихнати деца, които редяха комплекти "Лего", облечени спретнато, заринати до шията с играчки... Сещам се как преди десети ноември като щеше да минава дипломатическият корпус през някой град какво бурно лъскане и търкане падаше. Във Варна например боядисаха чак асфалта пред завод "Черно море", че повече да хваща окото. Времето минава, традициите остават. И от репортажа по btv видяхме, че домът се пука по шевовете от щастливи деца с психични отклонения, които най-сетне бяха вдигнати от заветните гърнета, че да не смущават високите гости. Типично. И гнусно. И подло, и жалко.

Затварянето на дома дори не може да се приеме за замазване на ситуацията с водни боички. Нужно е нещо съвсем друго. Нужна е радикална промяна в държавната политика, касаеща изоставените деца и интеграцията на хората с увреждания. Тоест, вместо по Коледа министри да обикалят домове и да засипват децата с играчки, позирайки охранено пред камерите, вместо да се правят инвалидни рампи, които да служат основно за по-удобно паркиране на автомобилите, просто да се приеме закон, улесняващ например осиновяването. Това за изоставените деца. Примерно, дава се да кажем двуседмичен или някакъв такъв по-кратък срок, през който майката би могла да предяви претенции към детето си, след което то се дава в приемно семейство или постъпва в дом с цел по-нататъшно осиновяване. Има хора, които биха осиновили и деца с увреждания. Неосиновените пък деца да бъдат настанявани в домове, където социализирането им да не бъде мисия невъзможна. Да не говорим пък за домовете за деца със заболявания, там трябва още по-сериозно да се пипа. Персоналът трябва да е добре обучен и добре платен. Най-малкото никой добре обучен човек няма да хукне да сменя памперси на десетгодишни деца със забавено развитие, ако трябва да работи на още три места, че да върже двата края. Управлението и обществото най-сетне трябва да се отърсят от странното си убеждение, че парите са мръсни и непочтени предмети, а всеки, който иска да получава заплащане срещу труда си, е подлец. Щото лично на мен циреи ми излязоха на ушите да слушам как лекари и учители не би трябвало да искат пари за труда си, а ако искат, то да бъдело нещо символично... Аман вече от комунизъм, не го ли надживяхме?!

Тези неща, тази смяна, всичко това няма да стане нито бързо, нито лесно. Лесно е да преместиш нещо (или някой) от едно място на друго, трудно е да си смениш мисленето. А тук това е необходимото. Само че нали знаете приказката, че и най-дългият път започва от първата крачка? Само дето ние май така и не се наканихме да я направим...