Comments в истинския блог

Преди много години доведоха на гости у нас една малка братовчедка, за да й спестят информацията, че баба й ( с която живееха в една къща) е починала. Беше на около пет. Не знам кога и как е разбрала истината.

Наскоро спестиха на моя връстница, живееща в чужбина, информацията за смъртта на баба й.

Бях на по-малко от четири, когато единият ми дядо, болен от рак, почина. Не си спомням ясно друго, освен това, че лежеше на леглото, а аз го наглеждах и бях съвсем наясно, че е много, мното болен. Смъртта на която бях свидетел беше естествен край.

Погребенията и помените бяха ритуали като всички други ритуали. Със селската баба съм ходила на погребения, а от градската знам за помените.

Другият ми дядо почина малко по-късно. Беше неочаквано, но не ми спестиха факта че се е обесил, както и това, че се е чувствал подтиснат и че е имал някакви проблеми със себе си и с баба, проблеми, които никой не претендираше, че разбира. Противоречието между образа на веселия енергичен майсторящ играчки, дърворезби и апликации дядо с колело и цигулка и самоубиеца беше мистерия на живота.

В детска възраст бях чувала и истории за тежко болни възрастни хора, които не желаят зависимостта от грижите на близките и избират смъртта.

Смъртта при злополука, в напреднала старост, при нелечима болест и като личен избор ми е позната от ранно детство. Никога не са ми я спестявали.

На тринайсет, докато бях на лагер, получих писмо от татко, с което ме уведомяваше за смъртта на баба ми (тъща му). Знаех още и за смъртта при раждане на биологичната ми баба, както и смъртта при злополука в млада възраст на биологичния ми дядо. Естествено знаех, че майка ми е осиновена и това не правеше осиновителите й по-малко мои баба и дядо или пък биологичните ми братовчеди по-малко близки.

Когато крием от децата важни неща, те така или иначе усещат и запълват празнините в информацията със собствени интерпретации, които биха могли да бъдат доста травмиращи в сравнение с истината, поднесена по подходящ за възрастта и индивидуалността им начин. Усещат и това, че ги смятаме за непълноценни човеци с които не може да се споделят важни емоционални събития в семейството.

Ако те кефя, гласувай за мен.

]]> http://lydpublic.wordpress.com/2007/08/25/%d1%81%d0%b0%d0%bc%d0%be%d1%83%d0%b1%d0%b8%d0%b9%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be-%d1%81%d0%b2%d0%be%d0%b1%d0%be%d0%b4%d0%b0/ Sat, 25 Aug 2007 20:25:02 +0000 lyd http://lydpublic.wordpress.com/2007/08/25/%d1%81%d0%b0%d0%bc%d0%be%d1%83%d0%b1%d0%b8%d0%b9%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be-%d1%81%d0%b2%d0%be%d0%b1%d0%be%d0%b4%d0%b0/ Чета “Времето на ангелите” на Айрис, и си спомних, че и аз доскоро намирах идеята за самоубийство за доста живителна и ободряваща: когато човек знае, че ако стане много напечено, може завинаги да се измъкне от скапания живот, той живее спокойно и с любопитство очаква следващия ден.

Да, но никой досега не е дал 100 % гаранция, че смъртта е краят. Всички религии смятат, че не е, а има и доста хора, съвзели се от близки до смъртта преживявания, които разказват това-онова. Така че няма утеха, че всичко ще свърши. Хм, малко изморително звучи.

Радвам се, че някак естествено преди време се плъзнах в друга посока: реших да се науча да живея щастливо тук и сега, независимо от обстоятелствата – като променям каквото мога и приемам каквото не мога, и правя разликата между двете. Мисля, че ако знам как да живея този живот, ще се справя чудесно и с евентуален следващ.

От процеса на умиране не ме е страх, дори и ако е болезнен. Знам, че е временен. Будистите, обаче, го вземат по-насериозно, затова се подготвят и за него. “Тибетска книга за живота и смъртта” е полезно четиво и за небудисти, и дори за невярващи в следващия живот – най-вече за тези, които знаят, че дните им са преброени или искат да помогнат на някого в такова положение. Дори смятам, че всеки трябва да има собствено копие от тази книга. Ако Станислав не ми върне моето, за Nти път ще си купя ново, и няма да му се сърдя.

Така че вече не живея с освобождаващата идея за самоубийството, но мисълта за смъртта ми помага да живея по-добре. Не ми позволява да си губя времето. Уча се да живея така, че да правя само нещата, които намирам, че си струват точно в този момент.

По-конкретно, мисълта за смъртта ми помага да устоя на изкушението да включа отново звука на телефона (изключен е от две седмици и ще остане така до края на отпуската) и да влезна в ролята на “Спешна помощ”, очаквайки евентуални позвънявания от всеки, който знае номера. Смъртта ми напомня, че дълбоко в същността си аз не съм спешна помощ, не съм линейка, че нямам безкрайно много време да разбера коя съм и да заживея в светлината на това разбиране.

 Не се учудвай ако не отговарям и на писмата ти. Дали ще се сърдиш е твое решение.

Докато четях "Времето на ангелите" на Айрис, си спомних, че и аз доскоро намирах идеята за самоубийство за доста живителна и ободряваща: когато човек знае, че ако стане много напечено, може завинаги да се измъкне от скапания живот, той живее спокойно и с любопитство очаква следващия ден.

Да, но никой досега не е дал 100 % гаранция, че смъртта е краят. Всички религии смятат, че не е, а има и доста хора, съвзели се от близки до смъртта преживявания, които разказват това-онова. Така че няма утеха, че всичко ще свърши. Хм, малко изморително звучи.

Радвам се, че някак естествено преди време се плъзнах в друга посока: реших да се науча да живея щастливо тук и сега, независимо от обстоятелствата – като променям каквото мога и приемам каквото не мога, и правя разликата между двете. Мисля, че ако знам как да живея този живот, ще се справя чудесно и с евентуален следващ.

От процеса на умиране не ме е страх, дори и ако е болезнен. Знам, че е временен. Будистите, обаче, го вземат по-насериозно, затова се подготвят и за него. “Тибетска книга за живота и смъртта” е полезно четиво и за небудисти, и дори за невярващи в следващия живот – най-вече за тези, които знаят, че дните им са преброени или искат да помогнат на някого в такова положение. Дори смятам, че всеки трябва да има собствено копие от тази книга. Ако Станислав не ми върне моето, за Nти път ще си купя ново, и няма да му се сърдя.

Така че вече не живея с освобождаващата идея за самоубийството, но мисълта за смъртта ми помага да живея по-добре. Не ми позволява да си губя времето. Уча се да живея така, че да правя само нещата, които намирам, че си струват точно в този момент.

По-конкретно, мисълта за смъртта ми помага да устоя на изкушението да включа отново звука на телефона (изключен е от две седмици и ще остане така до края на отпуската) и да влезна в ролята на “Спешна помощ”, очаквайки евентуални позвънявания от всеки, който знае номера. Смъртта ми напомня, че дълбоко в същността си аз не съм спешна помощ, не съм линейка, че нямам безкрайно много време да разбера коя съм и да заживея в светлината на това разбиране.

Не се учудвай ако не отговарям и на писмата ти. Дали ще се сърдиш е твое решение.