герои:
момчето (исус) - зевзек.
момичето - дама на зевзека.
контрольорката - представител на тираничната власт.
шофьор, ученици, пенсионери

действие първо и последно, момче и момиче в средно претъпкан автобус. момчето седи на седалката, а момичето стои право в обятията му.
момичето: ето я, идва!
момчето: шшт! не й обръщай внимание!
момичето шари с очи. момчето открадва, или по-скоро й лепва поредната целувка. контрольорката минава покрай тях и обира седналите нататък.
момчето: веднъж като мине покрай теб, ти се е разминало...
контрольорката: (връща се) ей, вие там, билети или карти..?
двамата не я чуват, или не й обръщат внимание.
контрольорката: вие там, двамата! платихте ли си?
вече не може да има съмнение за кого става дума.
момчето: (кокори се) щооо?
контрольорката: платихте ли си, питам!
момчето: дааа.
контрольорката го поглежда вкаменяващо.
момчето: добре, де, щом не приемате единия отговор, защо питате?
контрольорката: плащайте си, или ще слезете!
момчето: ми ще слезем, я, няма цяла вечер да се возим.
контрольорката изръмжава нещо от рода на "я не ми се прави на оригинален". момчето и момичето си купуват билети.
момичето: виж сега какво стана! дай сега да си сменим местата!
момчето се изправя, а момичето сяда пред него. уви, ласките им са възпрепятствани от ръката на някаква леля. момчето се промушва под бариерата, която междувременно се прибира на мястото си.
лелята: (добродушно) добре, сега за теб ли да се хвана?
момчето: ми, нямам против. ама горе има дръжки. (сочи нагоре)
лелята се хваща за една от висящите дръжки и всички са щастливи до момента, в който не наближават общината
момчето: уви, тук ще се наложи да те оставя.
сбогуват се, разменят целувки и прочие. момчето се втурва към вратата, но тя се затваря под носа му, удряйки го в челото
момчето: льох!
контрольорката: кво льох?
момчето: умрях!
момчето си провира ръката през уплътнението между двете врати и я размахва със свити среден и безименен пръст. отвън го сочат. автобусът тръгва.
пътник: няма ли бутон?
момчето намира голямото червено копче "stop" и го натиска, уви, безрезултатно.
момчето: (към контрольорката) извинявайте, може ли да ме свалите от автобуса? изгонете ме, нямам билет! (изсипва билетите от портфейла си) и пари нямам! (придържа с пръст двата лева в единия край на портфейла) правя се на интересен! (размахва ръце; обръща се към някаква развеселена ученичка) ей, имаш ли цигара?
ученичката вади от джоба си пакет горна джумая и подава на момчето цигара. момчето я пали, дърпа си от нея с пълно гърло и избухва в кашлица
момчето: (през кашлицата) пу-кхъ-кхъ-пуша-кхъ-кхъ-кхъ-в рейса!-кхъ-кхъ-ой! ой!-кхъ-кхъ...
безрезултатно. момчето избутва цигарата през уплътнението и дочаква автобуса да достигне до спирката.
момчето скача от автобуса

[егаси, още ли четеш? o0]

megadeth - a tout le monde

надеждата за моето бъдеще се крепи на съдържанието на предстоящия албум на in flames. яко, яко

едно "спи ми се" беше чуто като "пие ми се" и в резултат на това с "прекрасната с китарата" (в случая без китара) отидохме в морската с пат-ром-че "капитан фред", кило бира и торба форнети... с преполовяването на алкохола вече бяхме прегърнати и прочие. но с изтрезняването въобще не прекратихме "прочие"-то, напротив... и в един момент, може би точно когато осъзнах пълното безсмислие на цялата тази история и го изразих гласно (за нейно адско разочарование...), а може и преди тва да е било, се усетих, че гласът й и думите й са като от ново българско кино. може би като на мацката от оня филм, дето отвлякоха професора и го заключиха в парното. а той си халюцинираше... искам и аз така. и сега въпросът е дали да вляза във филма й и да изляза оттам с пробудени емоции, или отново не бих успял? ненужни отбивки няма. от мен си зависи. и какво ли ще стане в понеделник? щом само спомените ми напомнят за случилото се преди броени часове...

около 7:30 се прибрах. бях известен от нашите, че славея ми е звъняла, метнах ябълка-две в гърлото, дигнах си чуковете и към зоната. уик-уик-уик-уикеда, уикеда, уикеда, в състав ерол - бас, роската - китара, владо попа от контрол - тъпани и един клавирист, дето издаваше странни звуци и му забравих името. пък и сума ти лица видях, ум да ти зайде. отначало ми причерняваше и все се скатавах, но после, като загрях, се метнах в екшъна и също най-отпред до края на шоуто. по едно време ерол се умори и ни накара да насядаме заедно с него, и тъй изсвириха една песен седнали... после свириха "иван" и аз, нали съм добро дете, суфлирах първи и трети куплет *гордо* xD "боби" аз я започнах със следния текст, понеже бандата се назландисваше:
сутрин ставам рано, с първи петли,
някъде към десет-десет и нещо,
не помня какъв беше текстът по-нататък,
но кво ме ебе, мамата си трака!
а "че гевара" главно публиката пя xD
абе болница, егаси ^^

"най-много на секса ми пречи ебането, след него никакъв секс не мога да гледам"
- инжинера

по няква забавна ирония на съдбата ей такъв убитак ми е баща. със смях бих излял неговата кръв от вените си.

тва е. повече няма и не може да има.

а вчера беше толкова прекрасен ден... видях искрици светлина. не смятам да позволявам на някво зомби да ми ги отнеме, да ми отнеме това, за което съм се борил през последната година...

абе последните (единствените) няколко месеца от живота ми вероятно биха могли да предоставят достатъчно материал за интроспективен емо албум (: дет пееха фата, евридей ай прей фор дъ седнееееес, айс ар бляк, май троут фул ъ сикнеееееес...

if i'm a writer,
i'm a poet,
i might love you,
but never show it.
you should forget me
this is a long tour
and i'll be back
but not in time
for

аз смятам да обърна внимание на тва защо, по ангелите, такива неща са на първа страница, и защо при голяма част от материалите от първа страница заглавието заема повече място от текста (снимката не я броим), ама няма да го направя. можете и сами.

ако видите вестник с претенции да бъде авторитетен (бе сещате се), който на първа страница има подобна новина, не го купувайте. майната им на спортните страници, некролозите и голата кака. тя и без тва е грозна

2007 определено беше най-голямата година. случиха ми се като че ли повече неща, отколкото през времето на останалото ми съществувание, но пак не ми стигат.

тръгнах по стъпките на своята "майка" хел (hi mom im on teh internets) и вече ме знае половин варна, а аз познавам около четвърт xD намерих и нови... хмм, приятели? мисля, че уместно употребявам думичката тук. ама не на прехвалената обсерватория, от която на първата седмица ми тафиха телефона, пуста да опустее (тя вече опустя, де; станах свидетел на падението на едно от големите метълски сборни места във варна; беше забавно) осъзнах колко ценя всички, чиито, ако не друго, то поне симпатии съм спечелил с някое от многото си лица (вие си мислите, че са маски, ама на мене черепните ми кости се местят)

написах сума ти неща, усъвършенствах властта си над словото и музиката. само дето попрезрях думите. затова сигурно пиша ексклузивно с малки букви и странни речеви обрати, не знам. психиката ми още отказва да работи като хората. изпуснах отбивка от пътя, в която можех да намеря пропаст... или нещо адски, адски ценно. егаси

купих си китара. изборът ми май не беше особено добър, но затова пък задобрявам стабилно. успях да събера и да разпадна вокално-инструментален състав "затъмнение" дори преди да се съберем всички на едно място. в момента отново го събирам, май със забележимо по-голям успех, но пък със значително намалял ентусиазъм...

мобилизирах се и влязох отново във форма. затова пък хроничната ми мизерия се влоши. сигурно съм изхабил една малка горичка под формата на носни кърпички. поработих май върху общата си култура, писах статии в уикипедия, прослушах адски много музика. научих се да харесвам старите soilwork, при което всякакви свръхбрутални музики вече ми се струват просто скучни. обиколих разни места. бях в каварна, в добрич, в софия. на последното си изкарах един солиден приток на кинти. бях по сума ти концерти, присъствах и на легендарното Пого на Хиподил. напих се за пръв (и втори, и трети, и прочие) път. пробвах трева и тютюн. не ме грабнаха. разбрах колко искам да опитам някакъв силен халюциноген, обаче. изядох един-два яки шамара да се опомням докле е време, както и маса гъдел (трябва по-бързо да се сещам, че гъдел нямам егаси). почнах да казвам и много "егаси", до момента в който се прекръстих на егасимус. сдобих се с мешка и отново си докопах веригата. убедих родителите си, че съм се смахнал съвсем. междувременно училищният ми успех рязко спадна, ама ще го оправя, няма да се дам.

и, последно по ред, щото е първо по важност, не че другите са подредени по важност, де, даже напротив, затъпях. поумнях адски много и какво направих с новопридобития си акъл? изгубих го. е те тва ако не е в мой стил бог да ма убий.

p.s.: днес чествам една година АПАТИЯ. да е жива и здрава и да свършва по-бързо егаси

адски ми е трудно да повярвам, че оттогава са минали само 9 дни. имам чувството, че има поне месец, откак го написах това. през последната седмица ми се случиха сума ти неща ииии.... бе както и да е.

и неприятно при тва. ама то такова и трябва да бъде, де. най-после странният ми характер ще ме забърка в подобаваща каша...

паднаха ми гумите и тичам на място.

но ето, че идат най-фиксираните/фокусираните моменти от годината.

днес оставих майката да чете текстове на in flames и излязох навън. седнах на една пейка в морската и гледах хората. и видях. видях как някои хора съществуват с повече кадри в секунда от други. доставя ми известно удоволствие да ги гледам. и... когато погледнах надолу, видях и себе си такъв.

по-късно срещнах мира с някакви нейни авери, сред които джибрата. е няма такъв като него просто :Р дразнещ с простотиите си, ама някакси кефещо-дразнещ, щото, ако в тоя свят някой успява да бъде такъв кретен, то той определено е несериозен. затова пък има егаси филмовото присъствие. моменти, след като се разделих с тях, открих нещо много странно, свързано с него. щях да пиша в блога колко странно е да откриеш мистерия около някой, когото наричат "джибрата", ама забравих за какво ставаше дума.

днес беше хубав ден (:

а прекрасната с китарата от оня ден вчера ме разочарова... изчезнали са хората, които търся, и това е. изчезнали с времето и с времената. и никакво бъдеще не виждам без тях...

е, поне в. си намери човек със сродни идеи. и вълкът сит, и агнето цяло. пожелавам им много творчески успехи и да изнесем с тях концерт на една сцена :D

много хаотичен пост.
а мира ме плаши. светлината на "нейното ново аз" ми се струва, че ще бъде ослепяваща.

"две години ти трябват", рекоха ми, две години, и съм щял да се оправя. сега съм бил лапе. ми лапе съм. и не ща да се оправям, не ща да поумнявам по техните критерии.
и, теглейки им сочната българска майна, ето, че стигнах до точно това. поех по пътя, който мразя. а, ако взема да стигна твърде далече, за да се отклоня от него, без да съм запълнил празнотата в сърцето си, мога да считам (изкуших се да напиша "можете да считате", ама кой ли го чете това) живота си за похабен.

творчеството вече не ми доставя щастие, нито дори удовлетворение. красотата съм приел за нещо обичайно. а концепциите за чувство, за дефектна, човешка преценка (каква ирония - а аз въобще не си правя труда да преценявам ситуациите, в които попадам), за обич и тъга, и безброй още, са ми чужди.

в ума - идиот, в душата - изрод. сляп и сакат.

и ми остава само да псувам, да псувам...

тва, след като тя и още една като нея (с която още не сме се избили, защото уж свирим в една и съща група) ми четоха някакъв недоизмислен морал задочно цяла нощ с половинчасови паузи за безсмислени екзистенциални дрънканици. след като заклеймиха две от качествата ми, които смятам за най-важни (простотията и дългокосието), реакциите ми бяха крайно резервирани. така и не стигнахме до консенсус, но затова пък беше едно от най-интересните ми преживявания в последно време.

след като съм излязъл от скайп, оказва се, те са завършили разговора си с обсъждане на менструалните си цикли. аз, междувременно, съм сънувал разни фентъзита.

после отидох на училище за школа по журналистика, като вместо това се оказах на лингвистика. хората от школата са готини (:

тази вечер, въпреки че в дългия чат бях заявил, че засега не намирам нужда да продължавам приятелските си отношения с тях (както по културному, така и, цитирам по памет, "махайте се от мене, вървете на путка си лелина и стойте там до второ нареждане"), девойката от началото на поста реши да поведе невинен разговор. опитите й бяха увенчани с неуспех, а хладното ми поведение, каква изненада, я отблъсна.

поуката: научих, че май все пак не съм загубил способността да ми "пука". за голямо съжаление на моите "фръ"-та, не за изчерпани и празни образи. макар и след този пост да започна да гледам по-критично и на тях, има хора, които са ценни за мен. и тях наистина мога да нарека свои приятели.

а думите са кал, в ръцете ми - глина.
затова и не ги уважавам особено.

а на действия тепърва ми предстои да се уча. по-добре късно, отколкото никога.