България е известна с огромния процент хора, които притежават недвижими имоти. Земята е известна с това, че не е останало място, към което никой да не предявява претенции (или поне никой не ми каза обратното, докато се чудех къде да се дяна; като гледам какво се случва с природните ни забележителности край морета и в балкани, оставам със същото впечатление; за това се сетих и когато гледах как земеделците в Индия завземат местата, за които слоновете не притежават документи за собственост).

За да имаш известна сигурност, че можеш да живееш някъде без да те изхвърлят, трябва да имаш документ за собственост. Иначе трябва да можеш да си позволиш да плащап наем. Та въпросът ми е какво се случва ако не отговаряш на тези две условия. Ето няколко отговора:

- филмът The Pursuit of HappYness, който ме вдъхнови за този текст

- жилището на мои познати

- текстът на Симион за пълнолетните ничии деца

В България, благодаря на силните родови връзки, има сравнително малко бездомни – повечето хора биват приютени някъде. Може би затова циганските квартали в по-големите градове се пукат по шевовете, а в страната ни жестоките убийства са предимно битови.

Понякога изглежда че бездомността ти дава известна свобода, като в този филм или романите на Керуак, но това ми изглежда все по-съмнително в днешно време, особено след като чичото с отрязаните крака се премести от безистенчето на бижутерийните магазини и прекара зимата в края на площада, завит с найлон, а тези дни изчезна съвсем и не знам кого да попитам защо и как.

През 80те бях свидетел на разрушаването на една циганска махала. Не знам къде се дянаха жителите й. Знам за последните три жилища на Албена. Знам и какво означава да ти кажат, че трябва да освободиш поредното жилищв – от навършване на пълнолетие насам съм се местила средно на всеки две години. Наблюдавала съм прогонването на двама дългогодишни обитатели на сградата в която работя. Всеки от тях обитаваше малка стаичка, в която се намират ел. таблата за етажа + легло, масичка и стол. Тоалетните са общи. Баня няма. Единият беше израснал в детския дом.

Сега чета “13 луни” – за изтикването на индианците на запад, на запад и си мисля, че днес може и да работим все по-виртуално, но все пак имаме тела, на които се налага да поспят, за предпочитане на топло, а и да хапнат невиртуални неща, за чието отглеждане е нужна офлайн земя. Това ли е единственият начин:

“Купувах земя, като че ли Бог повече нямаше да я произвежда – което той и не правеше, иначе не бихме прогонвали някого от мястото му, за да сторим място за себе си.” (Тринайсет Луни, Чалз Фрейзър)

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.