Оглеждам пейзажа още от самолета: градът е огромен. Разполага на едно плато и е обкръжен от невероятно количество природа: стряскащо високи планини и нещо огромно, зеленикаво и безформено- въпросното солено езеро. По население, Солт Лейк сити е два пъти по-малък от София, по теротория- два пъти по-голям. Хората живеят в големи дървени еднофамилни къщи, свързани с широки и много спокойни улици.

На летището ме посреща старият ми приятел Т, който по онова време живее в града и който ще ме подслони за следващите три дни. В блестящ стил, той се е погрижил да запълни свободното от лекции време с най-забележителни местни забавления- разходка из планината, ходене на клуб с негови приятели, посещение на Мормонския храм. Това разбирам, когато се качвам в колата му и потегляме по магистралата. Разбирам още, че соленото езеро е напълно безполезно и лятно време целият град добива лека, но настойчива миризма.

Когато слизаме от колата усещам, че всъщност е зима. В Калифорния човек лесно може да пропусне тая подробност, но тук сме на 1500 метра височина. На следващия ден ще вали сняг. Краят на ноември е.

Стоя на Т-вия праг и се оглеждам: улицата е дълга, заградена с къщи от двете страни. Повечето изглеждат тъмни, въпреки че вътре сигурно има хора. Просто холовете им не гледат към улицата. Седем часа е, но вече не минават автомобили. Единствената светлина идва от уличните лампи, единственият звук- от камбанките окачени на повечето входни врати в района. Студеният въздух разнася звука из целия град, така добавя още малко призрачност към картинката. За момент си представям как всички тези къщи са празни, защото жителите са получили някакъв извънземен повик и са отлетели от града с флотилия сребристи кораби, оставяйки след себе си само леко налудничав камбанен звън и усещане за извънземност. Явно се чалвам от разредения въздух.

По-късно с Т отново потегляме към една от малкото кръчми в града. Светофарите се редят един след друг, а между тях стоят напълно безучастно бетонни сгради. Това място може да навява ужасна самота, но не го прави по обичайния начин. Чувството действително е, че съм на друга, почти еднаква с нашата планета. Единственото, което със сигурност идва от синьо-зелената топка, на която съм роден, е отдавнашния приятел, който шофира, историите които си разказваме и гласът откъм касетофона, който между другото пее за преминаването на някакъв голям кораб. Естрада!

На входа на заведението Т показва карта и влизаме. В Юта правилата са много строги: човек не може да влезе в бар без членска карта. По една за всяко заведение. Докато чакаме сервитьора научавам повече: мормонската религия забранява всякакви стимуланти- алкохол, кафе, чай- всичко. До преди двайсетина години в Солт Лейк не е имало кафенета. Днес около половината жители не са мормони и тук-таме се зеленее по някой Starbucks. Извън града обаче все още няма нито кафе, нито алкохол. Тая мисъл ме кара да изтръпна- свят без кафе на практика покрива представата ми за Ада.

По закон в Юта бирата трябва да бъде под 3.2 % алкохол, което кара някои от големите производители правят специална, разводнена версия. Нормалната бира е около 5%. Магазините за алкохол са строго регулирани, цените са високи. Този проблем много хора решават с бърз скок до Евънстън- малко градче в съседния щат Уайоминг, чиято икономика цъфти като магнолия- красиво и дълго.

Барът е приятен, светъл и поразяващо чист. Така изглеждат всички заведения, в който попадаме. Всъщност целият град е фанатично чист, почти стерилен. Хората са общителни и симпатични, макар и различни от тези които живетя по бреговете на този континент. Тук всички са високи, руси и местни.Още с раждането си се качват на ски и сноуборд- общо взето всички имат добре тренирани, спортни тела и червени бузи. Или поне така ми се струва. Бързо се заговаряме с някакви съвсем непознати индивиди. Разговорите се въртят около ските, сноуборда, пистите. Въпреки, че всички тези хора вероятно ходят на работа или училище, изглежда най-важното за тях е планината и удовоствията, които им предлага.

Следва продължение, в което с Т ще срещнем планината и мормоните

Наемаме кола и аз се захващам да карам по магистралата нагоре към Форт Колинс. Пътят е приятно чист, няма почти никакво движение. Карането в Колорадо е истинско удоволствие: никой не се опитва да ме изтика от пътя, никой не бърза особено. Хората, които събират пътната такса се казват Джералд и Марджори, усмихват се и в усмивките им няма нищо пластмасово, страшно са мили. Това място наистина няма нищо общо с Холивуд.

Така, миля по миля се приближаваме към края на пейзажа. А краят на пейзажа е внушителен: Скалистите планини, остри, леко зли на вид, посипани с подозрително-бяла субстанция, вероятно сняг. Форт Колинс е точно под тях.

Първото нещо, което забелязвам, когато пристигаме е леката, но настойчива миризма на обор. Градът не е толкова малък, около сто хиляди души, но почти всеки, който не работи за университета, работи за кравите. С Дж. и К. отбелязваме, че това на практика предрешава избора ни на вечеря и питаме рецепциониста къде е най-близкия стейк-хаус. Младежът ни дава най-подробен отчет за местата, на които можем да вечеряме и петнайсет минути по-късно ние сме вече пред входа на “Сънданс”. Изборът дали да седнем в ресторанта или механата* е лесен: в Пало Алто няма нито една каубойска механа, а ние искаме да преживеем Колорадо от край до край.

Това е моментът, в който на мен ми хрумва, че Америка нито започва, нито свършва с Ню Йорк и Сан Франциско. Зад двете ниски врати се открива гледката на механата - като снимачна площадка на уестърн, само че съвсем автентична. Помещението е голямо, в средата му има дансинг, може би петнайсет на петнайсет метра. На големите греди, които го държат има окачени още по-големи американски знамена. Масите са дървени и голи. На един подиум има място за оркестър, но засега някакъв ди-джей пуска най-различна кънтри музика.

Сядаме и скоро се появявата две крайно любезни сервитьорки. Осведомяват откъде сме и защо сме в града им, сетне приемат поръчката ни. Стекът по-късно ще се окаже най-добрият, който съм ял на този континент, но в тоя момент съзнанието ми е погълнато от друго: обстановката е крайно интересна. На всяка маса седят по една или две двойки, повечето на средна възраст. Мъжете, до един обути в кожени ботуши и черни панталони, до един с черни ризи, каубойски шапки и мустаци. Жените- в рокли, повечето с прилежно направени прически. Петък вечер е и хората са излезли да се забавляват.

Малко по-късно всички ще станат да танцуват и танците няма да приличат на нищо, което съм виждал. Общо взето кавалерът разхожда дамата по периметъра на дансинга и от време на време я завърта. Така много песни подред. Понякога двамата спират, усмихват се на друга двойка и продължават. Всеки танцува със собствената си жена, освен един безкрайно интересен образ, дребен, леко пълен и със завити брада и мустаци. Той разбира се след всеки танц изпраща съответната дама до масата й и се ръкува с приятеля й или мъжа й.

Наблюдавайки всичко това очаквам К., Четвърто поколение феминистка, да получи нервна криза на сами масата, обаче тя се оказва страшен пич: мястото й харесва и К. се забавлява страшно. Даже настоява да останем да послушаме живата музика, с която всички местни припяват. Песни, които никой от нас тримата не беше чувал преди.

Така минава вечерта - в един съвсем друг свят, толкова далечен от българския, колкото и далечен от лъскавия безполов политически коректен холивудски свят. Все едно наистина съм в чужда държава, мисля си. И наистина съм: в Ню Йорк и в Сан Франциско човек трудно може да се почувства чужденец, там всички идват от някъде и отиват на някъде, но във Форт Колинс всички са местни и никой никъде не пътува. Хората се раждат, работят, женят се, раждат си по четири деца и умират във Форт Колинс. Ходят на църква няколко пъти в седмицата и слушат молитви по радиото. Рядко бързат за където и да е. Гласуват за Буш. Притежават каубойски ботуши и пушки. Вероятно нямат представа коя е столицата на Унгария и в много отношения живеят на някаква своя планета, на която Унгария изобщо не съществува. И в края на краищата са гостоприемни и истински, много по-спокойни, хора.

В следващите два дни научавам още малко за градчето- виждам централната улица, влизам в огромната къща на единия от организаторите на конференцията, говоря си с двама местни студенти,от които разбирам, че тук наистина си падат по опазването на природата

(което по някакъв начин се потвърждава и от препарираната мечка и главата на лов които красят математическия факултет) и най-изненадващо виждам сняг. Оставам с чудесно впечатление от Колорадо, вероятно, защото съм там точно толкова колкото трябва. Три дни.

*Която местните наричат Saloon. Дума от каубойските филми.