Пътят е леко задръстен, но е приятен. Минаваме по моста Дъмбартън, който свързва силиконовия полуостров с континента, после през все още зелените хълмове на Ийст Бей. Там въздухът е по-влажен и тревата още не е изгоряла. В Пало Алто земята вече есенно-златиста, нищо че е още пролет. Подминаваме отдалеч страховития Оукланд** и влизаме в Бъркли през задния вход, за да паркираме до ай-Хаус.

Ай-хаус е крайно любопитно място: общежитие, създадено за да подслонява чужденстранни студенти, както и американци, които биха искали да послушат малко странни акценти и да разберат нещо за външния свят. Ай-хаус е създаден за да помага на чужденците да се срещат с други хора и да се интегрират. Срещаш хора по коридорите, по време на обяд в столовата, по време на партитата на някоя национална група или просто ей така. От много години в тази сграда е прието всеки да говори с всекиго и общо взето купонът е страхотен и доколкото разбирам дори на новодошлите е трудно да се чувстват сами.

Колко различно, мисля си, докато минаваме покрай Ай-хаус, от вледеняващо студения Масачузетс, където ако изобщо някой те погледнеше в очите***, гледаше те първо с подозрение и където грижата за чуждестранните студенти се свеждаше до курса по английски за "двуезични студенти".

Градът Бъркли представлява една дружелюбна хипи-шарения, утопично-антиутопична лудница, хомогенна смес от студенти, професори, компютърни специалисти и бездомници. Либерален отвъд пределите на допустимото в тази толкова консервативна страна, Бъркли подслонява един от най-силните университети в Америка, който успява да създава научни и технически чудеса на пук на орязаните щатски субсидии.

Бъркли е и дом на някои от най-яростните американски комунисти. Така и не разбрах дали тениските с нарисуван сърп и чук и надпис Народна Република Бъркли са шега или не, но често, твърде често съм попадал на студенти от университета там, които говорят за пролетариата, за правата на всички и задълбочено критикуват корпоративна Америка. Няма нужда да казвам, че след края на следването си, повечето от тези млади комунисти слагат по една вратовръзка и се превръщат в млади капиталисти. Еволюция.

С М стигаме почти на време и успяваме да влезем в сградата където е церемонията. Облечени в тоги, с все квадратните шапки, на подиума стоят четирима професори и няколко студенти, зад тях- оркестър. Оркестъра сам по себе си казва всичко за мястото- някои от музикантите са облечени в строги костюми и рокли, други носят къси панталони и джапанки. Деканът на математическия факултет разказва нещо за историята на науката в Бъркли, после раздава различни награди на заслужили студенти и докторанти и дава дума на официалния гост. Всяка церемония по завършване има официален гост- обикновено популярна личност, понякога свързана с университета, която говори за нещата от живота****

Тази година математическият факултет в Бъркли бяха поканили Чарлз Фъргюсън. Завършил същия този факултет през 1978, Фъргюсън е човек с много таланти. След математиката пише докторат по политически науки в MIT и известно време работи като консултант на различни правителствени организации. После решава да направи нещо, което никога преди не е правил и основава софтуерната компания Vermeer, която създава FrontPage. По-късно Microsoft в типичен стил купуват компанията му и го оставят да се занимава с писане на книги, съдебни дела и преподаване. През 2005 Фъргюсън посещава Ирак и отново решава да се захване с нещо, което никога не е правил преди- да направи документален филм. И отново успява, филмът му No end in sight печели множество награди и номинация за Оскар.

Речта на Фъргюсън е весела и естествена. Казва как е тръгнал от много бедно семейство. Казва колко е благодарен на Бъркли, че са му дали шанс да се измъкне от блатото. Печели овациите на публиката като споменава, че по времето в което Йейл са приели първата си жена студент, университетът Бъркли вече е бил изцяло посветен на многообразието и равния шанс. Разказва как не е обичал много да учи, но е обичал да пуши трева (реплика, която може да мине ненаказано може би единствено в този университет). Повтаря колко е важно, човек да прави неща, които никога не е правил преди, да рискува. И колко е важно да отделяш време за себе си, да отделиш година за губене.

Изпращат го с бурни овации и започва раздаването на дипломите. Деканът казва по няколко думи за бъдещите планове на завършващите с бакалавърска степен. Някои ще продължат с математика, други с физика, трети ще работят на Уолстрийт, четвърти ще се работят в неправителствени организации, някои ще се запишат в медицинско училище. Споменават се други университети- публиката приема Харвард, Йейл, MIT спокойно, но бурно освирква всяко споменаване на Станфорд. Местната вражда е голяма работа. Накрая докторите минават един по един, получават си дипломите и по даден знак прехвърлят пискюлите на квадратните си шапки от лявата на дясната страна. Настава веселба и церемонията приключва. Ние с М успяваме да намерим в тълпата доктор Ж и го поздравяваме.

Ако текстът ви харесва, можете да гласувате за него в svejo.

--------------

*Вероятно след 10 години подобно изречение ще се счита крайно политически некоректно и не бих се учудил ако се наказва със затвор.

**Един от най-опасните градове в тази страна

***Интересен детайл от местната култура: да срещнеш погледа на непознат, в Масачузетс, се счита много грубо. За разлика от там, ако в северна Калифорния срещнеш погледа си с непознат, прието е да му се усмихнеш.

****Тази реч например е често цитирана като поздравителен адрес на Кърт Вонегът към завършващите Масачузетския Технологичен Институт през 1997. В действителност, Вонегът никога не е изнасял тази реч, през 1997 в MIT e говорил Кофи Анан, а текстът всъщност е написан от журналистката Мери Шимич.

• Турбобаби. Не е рядкост човек да бъде задминат от магистралата от чисто ново BMW Z4 управлявано от дама на видима възраст между 70 и 85 години, от чиято уредба се разнася бърза ритмична музика. Турбобабите са предимно жени които навреме са се сетили да си купят акции на IBM и изживяват щастлива... зрялост. Малко са опасни като шофират. Не защото не могат, а защото изпитват необяснимо влечение към високите скорости и дребните мръсни номерца на пътя. Но пък кой не би се заредил с оптимизъм от доволните им физиономии докато карат с 30 мили над ограничението.
• Lorange: Ако присадите клон от праскова към кайсия, получавате дърво което ражда ужасно вкусни плодове, които малко приличат на праскови и малко приличат на кайсии. Ако присадите портокалов клон към лимоново дърво, получавате дърво, което ражда всичко: един клон носи истински лимони, друг клон- портокали, а по средата, честна дума: нещо което може да бъде наречено само lorange- странен сладникаво-кисел, жълто-оранжев цитрус.
• High on Security. Ако си мислите, че любимата дрога на американците е марихуаната или уискито, дълбоко се лъжете. Това, което наистина може да опияни местното население , да докара го до екстаз, до сълзи от радост, до щастливи видения на розови хипопотами, са допълнителните мерки за сигурност, особено ако са напълно ненужни. А най-важната сигурност за всеки американец е сигурността, че няма да бъде осъден. Така например, за да участвам в малък футболен турнир, университетът изисква от мен да подпиша форма, с която се отказвам от правото да го съдя в случай на контузия или други морални и материални загуби, описани подробно. Преди време пък бях на зъболекар и ми се наложи да обещая с подпис, че семейството ми няма да съди клиниката в случай на моята смърт. Това води до следващата точка.
• Зъби. Другата форма, която попълних преди да бъда спасен от апокалиптичен зъбобол засягаше здравословното ми състояние. Започваше с въпроса "бременен ли сте". Въпреки че въпросът е съвсем нормален и важен, все още понякога се събуждам нощем, гледам тавана и се чудя: какво щеше да стане ако бях написал "да".
• Родна реч. Пътувам с маршрутка от летището в Лос Анжелис към центъра на града. Шофьорът кара като всички в онзи луд град- безотговорно, бързо и нервно. Звъни му телефона, той вдига и казва (на български с лек македонски акцент): "Не ме занимавай, че тука има мач и е пълно с коли, п***а им майчина, шо си не седят вкъщи тия келеши недо***ни". Как необяснимо стопля душата родната реч. Особено толкова далече от дома...
• Снимка или пържоли. Безплатният труд в Азия докара нещата дотам, че на моменти в Сан Франциско е по-евтино човек да си купи средна класа фотоапарат, отколкото да отиде на вечеря в ресторант от средна класа.
• Барак Обама е бял. Като си говорим за средна класа, на скоро Барак Обама отправи леко нелюбезен коментар към хората от малките американски градове. Възмутен, мой познат го нарече "white elitist". Сякаш бай Барак успя да обърка всички: първо го смятаха за мюсюлманин, после го обвиниха, че дружи с растисти (пасторът на църквата в която ходи се прочу с няколко анти-бели проповеди), а накрая го набедиха, че е бял елитарист. Явно расата в днешно време няма нищо общо с цвета на кожата.
• Презумпция за метросексуалност. Докато гей-активистите се борят с презумпцията за хетеросксуалност, в Пало Алто Калифорния се вихри презумпция за метросексуалност. Метросексуален е хетеросексуален мъж, който полага много усилия за външния си вид, гардероба си и употребява солидни количества козметика. Мислете си за Брад Пит. Не си мислете за Бойко Борисов. На излизане от един мол с Б попадаме на млада дама, която се опитва да ни продаде революционнен крем за лице, произведен в Израел. Тя е много настойчива и подчертава, че кремът е напълно натурален (което качество може да продаде абсолютно всеки продукт в Пало Алто) и не само ще ни предпази от стареене, но и купувайки го ще подкрепим израелската икономика. За една бройка да прекарам следобеда пред огледалото търсейки бръчки, но решавам, че има и по-лесен начин да разбера дали съм остарял: на масата ми няма ключ от BMW Z4.

Ако текстът ви е харесал можете да гласувате за него в Svejo.net.