Това добре. Но в църквата, в чието изграждане и аз участвам липсата на йерархия води до анархия и самозабраявне на членове, които поради липсата на вътрешен себеконтрол очевидно се нуждаят от външно напомняне. Има един елементарен принцип на ред в човешките отношения: като го нямаш отвътре трябва да ти се наложи отвън.

Тоест, ако човек и особено вярващият, не е достътчно зрял да се владее в преценките си и поведението си, на него трябва да му се наложи дисциплина отвън. За да може общността да функционира.

Новозаветната църква, разбира се, не бива да функционира чрез налагане, а чрез пример. За съжаление обаче, когато вярващите са толкова себични, че не зачитат никакъв пример, тогава като че ли строгият тон би помогнал в овладвявнето на ситуации и личности, които излизат вън от контрол. А най-добрият случай е да имаме вярващи и лидери, които от любов към Господа и един към друг, разпознават всеки мястото и ролята си и във взаимно уважение участват в разпределението на дейностите в църквата - било в служение било при празненства.

Подражанието в този случай не е папагалско следване а християнски принцип за растеж във вярата:

Бивайте подражатели на мене, както съм и аз на Христа (1 Kор. 11:1)

Братя, бъдете всички подражатели на мене и внимавайте на тия, които се обхождат така, както имате пример в нас (Фил. 3:17).

И вие станахте подражатели на нас и на Господа, като, всред много скърби, приехте словото с радост, която е от Светия Дух (1 Сол. 1:6)

Помнете ония, които са ви били наставници, които са ви говорили Божието слово; и като се взирате в сетнината на техния начин на живеене, подражавайте вярата им (Евреи 13:7).

Подражанието е практичен начин да се учим един от друг и от тези, които служат сред нас. Невъзможността да подражаваме на Божии служители не е лична свобода а робство на себичността и свръхдуховността.