Срам ме е. Срам, не срам, вече знам, че хора, за които България е просто кариера разкриват  кой  ни  взема хляба  и кой  ни президент им е чадър. Пък после да ни вървят да ни разправят, че не пречело да участват в 38 фирми и че не можело да отговарят за всички. Е па тогава защо участват в тях? Е па след ОЛАФ сега ще се изредят всичките да си градят кариера в България, не ние булгари ора да си се грижем за държавата. они треа ни заместват, 'щото  явно една кариера е по - силна от патриотизма, който или липсва или е издигнат до извратени равнища. Който както иска да ме разбира.

Само автобусните щофьори във варненско си чоплят семки в автобуса...

Иначе дядо Йоцо си гледа развитие, гледа си влака, самолета, компютъра, интернета... Ама той интернета вече и полицайте го гледат. Съдът отхвърли поредното искане Наредба № 40/7.01.2008 г да не влезе в сила и "компетентните органи" да не могат да четат емайлите на хората. В mail.bg даже ЕГН - то си дадох за да не може някой да ми присвои пощата и да си я ползва, а сега чувам това. Нищо то и без това  сега не дейста особено  защитата на данните...

Ама то на варненските автобусни шофьори им е все тая, те си общуват по телефона и то по половин час докато карат пътници.

Иначе поне хората станахме скъпи, па и стана модерно да ни крадът, да ни крадът и да ни връщат срещу пари и срещу съпругите ни. Ама поне им признавам, че цял квартал отцепиха полицайте и то за ден, е вярно без ефект, но както казва футболната ни легенда Ицо "Койт не опита не пИчели" (или нещо такова)... Ама иначе намериха работа на жандармерията де, не само да пази политиците от народа.

Ама те варненските автобусни шофьори най - се грижат за хората. Еми така де, като е толкова опасно да се возиш при тях се случва и  да не те качат. Така де стоя  си аз на една  спирка и  спира автобуса  гледам група от десетина  познати се  качват във вече препълнения автобус. Остават четирима обаче, когато автобуса тръгва и не ги дочаква. Тъкмо се качваше една бабичка, която едвам съумя да си дръпне крака...

Иначе българските проблеми са безкрайни. Поне докато Македония не реши да ни вземе и Бай Ганьо, а с него и манталитета характерен за людите по тея земи.

Начну с самарского. После обрушения башенки на нашем костёле снова поднимались стоны о том, что трамвайная линия по улице Фрунзе несёт гибель архитектурным жемчужинам Самары. Эх, гибель им несут наши власти со своей строительно-реконструкционной деятельностью. А вот по поводу трамвая кричат только в Самаре. В европах архитектура прекрасно себя чувствует при гораздо более близком соседстве, о чём свидетельствуют фотографии на сайте samaratrans.info:

О костеле, вибрациях и трамваях...

Уже не в первый раз приходится видеть в публикациях прессы сообщения, о том, что "стены католического храма в Самаре постепенно разрушаются, не выдерживая вибраций от проезжающих мимо трамваев". Данные заявления вызывают, по меньшей мере, удивление... <...>

По поводу безопасности, как всегда, ссылки на статьи, в которых наши органы безопасности и охраны порядка показаны с небезопасной и непорядочной стороны:

Следующая станция - Нью-Йорк

Американский аналитический центр «Стратфор», «близкий ЦРУ», написал доклад, согласно которому российские спецслужбы предотвратили российское 11 сентября. А именно: во время мятежа ваххабитов в Нальчике 13 октября 2005 года они предотвратили захват аэродрома, с которого террористы планировали угнать лайнеры, для последующей самоубийственной атаки на российские города. О бедные наивные яппи из «Стратфора»! Видели ли вы аэропорт города Нальчик? Это доисторический бетон с травой, проросшей через кукурузники? Когда, вы думаете, там последний раз приземлялся «Боинг»? <...> У нас уникальные органы. Обычно спецслужбы создаются затем, чтобы информировать начальство и дезинформировать противника. В России спецслужбы профессионально занимаются другим делом — дезинформацией начальства. <...>

Я обиделось...

Правильно было сказано, что правду говорить легко и приятно. К этому необходимо добавить, что выслушивать ее тяжело и обидно. Именно поэтому обиделось на правозащитников и прессу Министерство внутренних дел, заявившее устами начальника управления общественных связей Валерия Грибакина, что оно «намерено отстаивать в суде честь и достоинство как милиции в целом, так и каждого ее сотрудника в отдельности». С первого взгляда ничего дурного в этом нет — почему бы не отстаивать свою честь и свое достоинство в суде, если действительно наличествует то, что нуждается в защите, а суд — справедливый, неподкупный и независимый. Но тут-то и зарыта собака. Что МВД понимает под честью и достоинством? <...> Вырисовывается замечательная схема: избиения и пытки в милиции — привлечение жертв избиений к судебной ответственности за клевету — судебные иски и закрытие написавших об этом СМИ. Безотходное производство по уничтожению критиков и критики. И честь сохранена, и достоинство на месте, и другим наука! <...>

Теперь о безопасности другого рода - политико-экологической:

Сопливый нос дотянулся до губы Андреева

<...> Пока ФСБ ловит дипломатов, писающих на камни в московских парках, а МИД побеждает Британский совет, сопливые западные носы влезли под самое никуда самых что ни есть секретных объектов. А именно: закрытые ядерные города, базы хранения ядерных отходов и химического оружия. Причем делают они это при полном содействии нашего Минобороны, Росатома и прочих агентств. Совершается все это под прикрытием так называемой Глобальной программы уменьшения угроз, принятой «большой восьмеркой» в 2002 году. <...>

...американцы, британцы <...> сегодня тратят гигантские средства, чтобы освободить Россию <...> от всей той гадости, которая создавалась в процессе прошлого этапа военного противостояния. <...> Москва эти деньги принимает. Что совершенно не мешает отечественным начальникам делать заявления в духе холодной войны. Но продолжение сотрудничества в рамках Глобальной программы уменьшения угроз показывает истинную цену всем этим воинственным заявлениям. <...> Вот я и думаю, может, вся вина британского дипломата заключалась в том, что он писал на шпионский камень бесплатно. Проплатил бы кому надо, и проблем бы не было.

А вот о безопасности (или опасности) неполитической:

Ученые предсказали катастрофу

Сильнейшее землетрясение грозит миру в ближайшие 10 лет. Природную катастрофу, которая по своим масштабам будет сравнима с катаклизмом 2004 года, произошедшим у берегов Суматры, удалось спрогнозировать российским ученым из Международного института теории прогноза землетрясений и математической геофизики РАН. С помощью созданной модели исследователи назвали несколько районов, где может произойти бедствие. <...>

И ещё из научного:

Астероид лишил Америку нефти

Астероид, погубивший динозавров, причастен и к повышению цен на нефть. Крохотные частицы пепла доказывают, что после его падения выгорела львиная доля нефтяных запасов Америки. А мирового пожара вслед за этим событием могло и не быть. <...>

Вернёмся к политике. Иностранная пресса на неделе подняла тему "Путин и карикатуристы":

Дело нешуточное: Кремль и карикатуры

Михаил Златковский вышучивает российских лидеров со времен перестройки. Но теперь он обнаружил, что сатира, дозволявшаяся Горбачевым и Ельциным, при Путине стала опасным занятием. <...> ...российским карикатуристам не разрешается рисовать Путина. <...> "Больше всего на свете власти страшатся сатиры и насмешек, – говорит Златковский. – Ничто так не разрушает их ореол величия, как сатира".

Из экономического:

Амеро

То ли реальная валюта (аналог евро) Североамериканского Союза (аналог Евросоюза), которую правительство США-Канады-Мексики уже тайно печатает и которая должна прийти на смену доллару, то ли плод воображения сторонников теории всемирного заговора. <...>

И здесь:

АМЕРО — проект банкротства

В окружении одной влиятельной североамериканской семьи, которая контролирует один из крупнейших банков США, вполне серьезно говорят о возможности замены в не столь отдаленном будущем американского доллара новой единой североамериканской валютой амеро. <...>

Идём далее:

Рекордые 8 млн долларов штрафа заплатит английская телекомпания за нечестную викторину

Британский телеканал ITV уличили и обвинили в том, что он на протяжении трех лет проводил телефонные викторины, у участников которых не было ни малейшего шанса на успех, посколько все победители были известные заранее. Всего в викторинах за это время поучаствовало более 8.5 миллиона зрителей, суммарные финансовые потери которых достигли почти 16 миллионов долларов. <...> ...штраф, который ITV заплатит британскому Агенству по надзору за СМИ (Ofcom) составит 8 миллионов долларов... <...>

Вот бы наши телеканалы так штрафовать за все эти смс-викторины, когда люди звонят-звонят, а кто-то "свой" в это время выжидает и в нужный момент снимает куш. Уже писано не раз в сети про истинные механизмы таких викторин.

Кстати, о телевидении. Я не раз собирался процитировать колонку Славы Тарощиной в gazeta.ru о нашем телевидении, но цитирую впервые:

Очень отстойное русское ТВ

Года не проходит, чтобы кто-нибудь из ответственных товарищей не озаботился бы низким уровнем морали и нравственности на ТВ с последующим созданием комитетов, советов, комиссий. <...>

Эх, не одно российское телевидение проявляет метастазы отстойности, но ведь другого мы не видим.

Вернёмся к политике и экономике через дверку международных отношений:

По латвийскому счёту

Скрупулезности, с которой сперва в Литве, а теперь в Латвии подсчитали потери и ущерб от советской оккупации, можно только позавидовать. По-хорошему. Потому что эти подсчеты помогли, например, установить с высокой точностью число репрессированных и их имена, провести детальную инвентаризацию народного хозяйства и выполнить другие полезные статистические вещи. Но подсчет велся не ради этого. Подсчет — чтобы выставить счет. Счет нашей стране, которая по версии прибалтов должна компенсировать ущерб. Должна ли? Эту тему можно раздробить на несколько разделов и по каждому вести отдельный разговор. <...>

Вот вам образец правильных рассуждений о больной теме претензий на постсоветском пространстве. Здесь объективный взгляд на субъективные разногласия.

Напоследок (в экономическом разделе), про экономико-социальное:

Всем трудящимся пример

Можно было предсказать, что рядовой человек, которому каждый день рассказывают о миллиардах и триллионах, отпускаемых на «нанотехнологии», Олимпиаду, десятки новых суперпроектов, рано или поздно потребует свою долю. И начнет бастовать. <...>

Теперь о языке:

Язык идиота

30 лет назад в Париже начал выходить журнал «Синтаксис» под редакцией Андрея Синявского и Марии Розановой. Свобода – физическая, политическая, любая – начинается с языка, считал Синявский. Только начни говорить самостоятельно – всё остальное подтянется само собой. <...>

Снова сразу несколько ссылок на тему образования:

Учиться б рад…

После того, как Дмитрий Медведев в сердцах раскритиковал отечественную систему образования в целом и некоторые ВУЗы в частности, …сообщество перевернулось на другой бок и продолжило дрему. К сожалению, никто ничего другого и не ожидал. <...>

Там есть два золотых абзаца:

Кроме того, необходим кардинальный пересмотр вузовских стандартов для педагогических специальностей и сам подход к обучению педагогов. Если кому-то кажется, что в «пед» достаточно набрать по конкурсу «1 человек на место» нежных девушек, которым нечего по жизни делать и обучить их по книгам 60–70-х годов, и плеяда молодых учителей выйдет из волн на брег морской, то лучше закрыть все педагогические специальности вовсе. От образования не убавится: все равно в школы идут работать единицы.

Начинать же необходимо с самого очевидного: нужно, наконец, вполне открыто и на самом высоком уровне, признать то, что давно не является ни для кого секретом: никуда не годятся не только большинство нынешних институтов, но и львиная доля средних школ. И вся работа по модернизации образовательной системы должна начинаться там, где высшая школа и средняя пересекаются наиболее тесно: в педагогических вузах. Именно они – «точка сборки» всей системы, которая находится в столь удручающем состоянии, что ее спасение – дело несоизмеримо более важное, чем добрая сотня других.

А вот из личного опыта (не моего):

Учителя боятся систему и не ставят двойки

Мне кажется, что наше дорогое образование идет семимильными шагами к всеобщей, извините, дебилизации. Существующая сегодня система просто не позволяет качественно обучить детей. Судите сами. <...>

Завершаю я вполне нейтрально-оптимистичным - про полуфинал конкурса "Семь чудес России":

Национальная гордость

Главных претендентов на звание лучших достопримечательностей страны назвали во вторник организаторы проекта «Семь чудес России». В общей сложности в него вошли 14 кандидатов, выставленных от разных регионов. <...> Ими стали дворцовый комплекс Петергоф под Санкт-Петербургом, столбы выветривания на плато Мань-Пупу-Нер в республике Коми, Кирилло-Белозерский монастырь, Долина Гейзеров на Камчатке, уникальная Кунгурская ледяная пещера в Пермском крае, Нижегородский кремль, озеро Байкал, самый крупный в азиатской части страны Новосибирский зоопарк, природный заповедник «Столбы» в Красноярском крае, Тобольский кремль, самая высокая вершина Европы – Эльбрус, старинная ингушская крепость «Вовнушки», памятник воинской славы России «Родина-мать» и собор Василия Блаженного в Москве. При этом больше всего голосов было отдано за высочайшую вершину Европы – Эльбрус. За него проголосовали 248 771 человек. <...>

Ето примерно снощи в един часа през нощта звъня на един познат:
- Човек, облечи се и слез долу.
– Къде долу ве?!?
- Облечи се веднага и слез пред входа ти. Чакам те там.
– Моля?!?
– Слез веднага, станаха едни неща малее.. Не ми се мисли (Тая реплика все едно ще се разплача).
– Да се облека и да сляза долу ли?
– Да, веднага! Мерси много човек.

След минута пращам смс.

Честит 1 - ви Април. Looser....

След малко той на мен:

Не ме стряскай така ве :@

После разбрах, че таман се облякъл и щял да излиза, когато получил смс - а. Както и че защото съм го разсънил не е могъл да спи...

----

Преди малко звъня на дядо ми с думите:
– Добър вечер. Вечерната програма на радио Хоризонт. В ефир сте!
– Моля?
– Обаждаме се от вечерната програма на радио Хоризонт. В ефир сте.
– Добър вечер.
– Колко човека успяхте да излъжете днес? - казвам аз с подобаваща интонация за радио водещ.
– Николко.
– Защо така?
– Еми бяхме вкъщи и...
– Как си дядо? - момент тишина и недоумение от негова страна - Здрасти дядо, не ме ли позна?
– Не. Е малко гласа, ама такива неща говореше, че....

----

От по - безобидните шеги беше, че смених датата на рожденият си ден в скайп на първи Април. Сума ти и народ се изреди да ми честити, ама нищо да свикват, на 12 Април пак ще им се наложи...
----

Продължих обаче и оффлайн да лъжа хората, че имам рожден ден... Помолих една даскалка да черпя в часа й, макар че бързо се усети, че нямам рд... На няколко други човека изказах съжалението си, че нямам бонбони в себе си, за да ги почерпя...
----

А когато класната влезе в стаята ни да ни види й се извиних, за боят, който се е състоял между мен и Гената. Казах и че сигурно вече е чула и съжалявам, че така се е получило и че той ме е предизвикал. Тя почна да се кара и кара, докато поне три пъти не й честитих Първи Април.
----

Гавра беше и идеята, че съм загубил форума на покер, което беше показано на началната страница, като това го показва, като се влезе във форума, после се препраща към ето тази страничка, на която е обяснена шегата.
----

Първо априлските шеги не отминаха и политическото пространство. Докато просветният министър Даниел Вълчев проявяваше чувство за хумор обкръжен от медиите в малкият театър на Астор, ДСБ пуснаха запалка "Сменете си запалката" с лика на Румен Овчаров.

Изображение Медиапул.

Не забравяйте да гласувате в свежо за статията. Клик.

Зелда Девон тръгва по врачки и баячки

         На вратата се позвъни. Ентусиазираната домакиня Елеонора се спусна да отвори. На прага стоеше кльощава руса жена с късо подстригана коса, бледо лице и много светли белезникави очи. Палтото ú беше разкопчано и под него се виждаше перфектен, едва забележимо розов кашмирен костюм, без нито една гънчица по него, и също толкова перфектна бяла риза с разкошна брошка, закачена най-отпред на гърдите. Безупречните обувки, чантата и шалът от пачи пух, бяха завършващите елементи в този божествен ансамбъл.

         Елеонора, чиито най-красиви дрехи бледнееха на светлинни години пред този лукс, не можа да се въздържи да я огледа със завист от горе до долу. И мина доста време докато успее да се утеши с мисълта, че и най-изисканите дами, рано или късно, опираха до нея.

         Тя неохотно покани госпожата в къщата си. Взе бързо решение да не ú предлага сироп от бъз. Вместо това ú донесе едно малко кафенце в най-красивата си и най-скъпа чашка.

         Елеонора седна, но дори не смееше да заговори, което не ú беше присъщо. Тогава госпожа Девон разтегна тънките си устни в подкупваща, снизходителна усмивка и това много допринесе за стопяването на декемврийския лед между тях. Елеонора ú отвърна със същото. Ако двете участваха в конкурс за най-тънки устни, щеше да е спорно коя да грабне наградата. С тази разлика, че когато не се усмихваше, устните на Елеонора всъщност не изглеждаха толкова тънки.

         След като си размениха някои любезности, разговорът започна по същество:

         - Знаете кой ме праща, нали? – подхвана госпожа Девон.

         Елеонора кимна – онзи журналист Сандрю Блейз, който дойде за интервюто, я пращаше. Каза, че е жена с богати и разностранни интереси, включително и в тази област.

         - Статията е много интересна – продължи гостенката, като посочи вестника, изложен на масата. – Да ви кажа, прочетох я на един дъх, веднага ме грабна – каза приповдигнато тя. – Удивена съм от информацията!

         Елеонора стратегически мълчеше. Опитваше се да прозре по традиционни и нетрадиционни начини намеренията на жената срещу себе си. Най-вече разчиташе на женската си интуиция. Но сега за сега, госпожата си оставаше непроницаема. – Тази не е проста – каза си Елеонора и реши да бъде бдителна.

         - И освен с ясновидство, с какво друго се занимавате? – опита пак госпожа Девон. – Разбрах от моя колега и приятел Сандрю, че предлагате някои много интересни неща.

         - Колега ли? – направи се на изненадана Елеонора. Тя всъщност подозираше, че сигурно са колеги, какви други можеха да бъдат тези двамата. – И вие ли сте от някой вестник?

         - Не, не – побърза да уточни Зелда. – Аз работя в телевизията.

         Това вече беше друго нещо. “Телевизията”, както госпожа Девон и по-рано бе установявала, се оказа вълшебната дума, която отключва всички врати.

         - М-м да, занимавам се с окултни науки – Елеонора беше чула този израз наскоро и то точно в едно телевизионно предаване, и сега реши да го използва, за да подчертае, че не е обикновена врачка, ако някой още хранеше съмнения.

         - И какво точно, обяснете ми – подкани я да продължи госпожа Девон.

         - Ами вие от какво се интересувате? – не смееше да ú заговори още на “ти” Елеонора, нещо което с друг човек вече щеше да е направила. – Владея бяла магия, черна магия – винаги казваше първо бялата, за да не подплаши клиентите, макар че повечето от тях идваха за другата. – Мога както да ги правя, така и да ги развалям.

         - Споменаха ми, че имате и ценоразпис.

         Елеонора все още не можеше да установи ще поръчва ли тази жена, или се интересува, за да направи някое телевизионно предаване. Надяваше се да е второто, и просто чувстваше как вече е на крачка да сбъдне мечтата си. Но намеренията на госпожата се оказаха съвсем други. След като прегледа внимателно ценоразписа, тя вдигна глава и попита:

         - А обучавате ли и други хора да правят тези неща? Срещу заплащане, разбира се – добави, след като видя изненаданата физиономия на Елеонора.

         Така значи! Госпожата желаеше сама да прави магиите си, не допускаше друг да се бърка в делата ú. Такива жени бяха по-опасни и от най-черните чуми, а ако им дадеш и занаята в ръцете, не се знаеше до къде можеха да стигнат. Най-после Елеонора прозря какво всъщност искат от нея. Е, добре, но заплащането трябваше да бъде равностойно на услугата. – Ще я ошушкам отвсякъде, пък после тя да му мисли. Щом иска, не съм длъжна да я предупреждавам какво може да си навлече на главата. Да си поема рисковете, мене да не ме е предупреждавал някой!

         - Обучавам! – отговори решително Елеонора. – Вас ли искате да ви обуча?

         - Да. А смятате ли, че имам съответните заложби? – поколеба се Зелда, понеже онази много бързо се съгласи. Тя не очакваше да стане така лесно. Дали врачката не беше усетила наистина подходящи вибрации, или просто щеше да го направи за всеки срещу пари? Трябваше да се увери, че наистина носи в себе си нещо специално, и то е оказало въздействие.

         - От далече ви личи, че ги имате. Усетих го още щом дойдохте – Елеонора вече се вживя в работата си. – Няма да ви е трудно, но може да излезе скъпичко – предупреди тя.

         - Колко горе-долу – попита Зелда, – за да имам представа, ако реша да го направя.

         - Ами, зависи до къде ще стигнете. Само основен курс, или и някои по-специални неща. Иначе за основния курс… по 200 лева на сеанс.

         - А колко са сеансите? – Зелда не очакваше да е толкова скъпо. 200 лева ú се видяха множко.

         - Зависи как напредвате, 15 – 20 най-малко – за тия пари Елеонора можеше бързо да си оправи холчето, та и някои други неща. Пък ако госпожата се позадържеше, направо щеше да ú осигури солиден и редовен месечен доход. – Няма да бързаме – добави тя.

         Госпожа Девон пресмяташе на ум. Скъпичко си беше наистина. Трябваше да отдели тези пари, без мъжът ú да разбере. Затова пък ползата от такова начинание… Един ден можеше да си ги възвърне многократно, само да се насочи към подходящите хора. Тези способности, съчетани с нейния интелект – направо не искаше да си помисля за резултатите.

         - А има ли някаква опасност, нали разбирате, ако нещо не стане както трябва?

         - А, няма такава опасност – излъга най-безочливо Елеонора. – Вие ще се справите отлично, нали ви казах, имам нюх за тия неща.

         Пазарлъкът приключи с нова размяна на любезности и уговорка за среща.

         - Трябва ли да нося нещо специално? – попита на вратата Зелда Девон. – Или нещо да си записвам?

         - А, няма да записваш нищо. Тия работи се предават от уста на ухо и се пише само когато се налага за работата. Нищо не носи, само парите.

         Зелда се изчерви – това беше един от много редките случаи в живота ú, когато се изчервяваше. И тя не разбра какво точно го предизвика. Сложи притеснена длани на бузите си и забърза към спирката на рейса.

* * *

         Преди да отиде на дългоочакваната среща с Елеонора, Зелда се отби до работата на мъжа си. Едуин Девон работеше в козметичен салон и се грижеше за цялостното разкрасяване на дамите. Всъщност беше лекар, но се специализира в тази област, където можеше да изкара повече пари. Зелда ужасно го ревнуваше от клиентките му, въпреки че нито веднъж не му го каза направо. Действаше с други средства. Установи, че най-много помагат цупенето и сърденето без причина в малки дози. Както и това, да го навестява често и без предупреждение в работата му. Персоналът там вече добре я познаваше и избягваха да ú се мяркат пред погледа, защото няколко пъти беше правила скандали за глупости, и я смятаха за пълна истеричка.

         Първата и най-важна магия, която Зелда трябваше да направи, беше за любов – на мъжа си. Искаше да бъде сигурна в неговите чувства и те да си останат непроменени завинаги.

         Следваха цял списък колежки – “нереализирани простакеси” – които трябваше най-после да разберат, че са такива, без да им го казва направо. Не че не можеше да им го каже, но търсеше по-силен ефект, нещо добре осезаемо и запомнящо се, нещо трайно.

         Приятелството със Сесилия също трябваше да бъде подпомогнато с някой подходящ похват. И там не се чувстваше желаната здравина, и което беше най-важното – най-добре щеше да е Сесилия да няма други приятелки, освен нея. За по-сигурно.

         Зелда съставяше този списък в ума си. Нали изрично ú казаха нищо да не записва на хартия. И преизпълнена както винаги с мисли, тя отвори вратата на козметичния салон. Веднага видя Едуин през стъклото на кабинета му. Този път седеше глава до глава с управителката – Електра, и се правеха, че разговарят. Тази мръсница! И тя щеше да си получи заслуженото.

         Зелда нахлу пребледняла, и без да поздрави когото и да било, се втурна към кабинета. Едуин я видя и рязко скочи от стола си. Електра най-невъзмутимо продължи да си седи. На Зелда ú се стори че тя се подсмива тайничко в шепите си.

         - Зези! – зарадва се Едуин и тръгна към нея.

         Тя мълчеше и гледаше изпитателно. Как посмя да я нарече Зези пред тая! Това беше обръщението му към нея само за най-интимни случаи. Зези – и таз добра! Какво ли още щеше да му се изплъзне от езика.

         - Едуин, може ли да поговорим – натърти тя, като гледаше Електра, с което ú даваше да разбере, че е излишна.

         - Здравей, Зелда – поздрави я управителката и стана от стола. Отново се подсмиваше тази долна безсрамница с изкуствен бюст.

         И на малкия пръст не може да ми стъпи тая! – помисли си Зелда, но това не я успокои.

         След като си тръгна от салона, тя все още беше разстроена, но това само я накара да ускори двойно крачка към целта. Елеонора – от нея очакваше наистина много, всъщност всичко. Елеонора трябваше да ú даде в ръцете оръжието, с което се побеждава. Защото Зелда не можеше да бъде друго, освен победителка.

         Пера от два влюбени гълъба – ето къде беше разковничето за любов и семейно щастие. Зелда трябваше да ги набави. Първо това ú се стори доста глупаво и невъзможно, но като премисли, се сети, че на тавана на Академията на науките имаше гълъбарник. Тя познаваше един от катедрата по химия, който ходеше да храни гълъбите и веднъж го беше интервюирала във връзка с птичия грип. Той я заведе да снима горе, и тогава тя нямаше никакво желание да се задържа там по-дълго от необходимото, но сега това преживяване щеше да ú е от полза. Зелда знаеше как да стигне до гълъбарника. Колко му беше да вземе две пера. Но трябваше да бъдат от двойка влюбени гълъби. Дано не се наложеше да ги скубе.

         - Не знам дали сега им е любовният период – отбеляза уклончиво тя. Беше почти сигурна че не е.

         - Не знам и аз – отговори Елеонора. – Но в твоя случай само това ще помогне. Нищо друго. – В края на краищата клиентите сами си имаха грижата да набавят всичко необходимо.

         - Как разбра, че само това ще помогне? – беше любопитна да узнае Зелда.

         - Усетих го. И ти трябва да се настроиш на такава честота, че като видиш човека, да разбереш какво е подходящо за него.

         - Да – обнадежди се Зелда, – точно така искам да се настроя. И как ще стане това?

         - Не бързай, не бързай – вдигна ръка Елеонора. – Най-малкото трябва да видиш как действа магията, пък тогава ще продължим нататък. А и не е толкова сложно – добави тя за успокоение на Зелда. – Има определени ритуали за всеки вид магия. Например за любовната аз знам около десет. И като видиш човека, ще се съсредоточиш и ще прецениш кой от десетте най-добре му пасва. Може да сгрешиш един-два пъти, но с времето ще се научиш.

         Зелда остана доволна от първия сеанс, и тези дни мислеше да отиде за перата. Щеше да ги вземе на всяка цена. Елеонора също остана доволна, макар че за този уводен урок взе само сто лева вместо предвидените двеста. Понеже не правиха нищо, освен да си говорят. Заради перушината от гълъби. Но обикновени ритуали със свещи, вино и вода в случая на госпожата наистина нямаше да свършат работа. Тук трябваха сериозни енергийни намеси.

 * * *

         Зелда се качи инкогнито на последния етаж на сградата. Тук някъде беше тъмното и тясно стълбище към тавана. Тя имаше отлична зрителна памет и го откри бързо, без да срещне някого. Заизкачва се с пъргава стъпка нагоре, като избягваше да се държи за парапета от хигиенни съображения. Усещаше се превъзбудена и лека като хищна котка. Трябваше да внимава да не ги стресне, за да може хубаво да огледа и да подбере най-влюбената двойка измежду всички.

         Гълъбарникът изглеждаше точно както си го спомняше – мръсен, мръсен и пак мръсен. Подът беше покрит изцяло с изпражненията на птиците – полутечни чернобели миризливи курешки, с полепнал по тях птичи пух. Имаше и достатъчно светлина, за да се види, че всичко е омазано с тази смеска – стените, гредите, телената мрежа на вратата и на прозорците, хранилките, поилките, а гълъбите бяха накацали по най-високите възможни места, т.е. малко над главата ú, понеже такива бяха размерите на помещението.

         - Не се учудвам, че са там – помисли си Зелда. Докъдето поглед стигаше, не се виждаше чисто местенце. Но най-гнусен и отблъскващ изглеждаше подът. По него се бяха наслоили цели пластове от мръсотията.

         Преди да нагази в това лайняно море, тя се поколеба дали да не си събуе обувките. Все пак бяха доста скъпи и… Да, тя трябваше да обуе нещо по-обикновено за случая, но просто нямаше! Остана така минута – две, накрая реши, че е рисковано да не се убоде някъде.

         Напредваше бавно. Стараеше се да стъпва на пръсти. Чуваше жвакането под краката си. Отгоре птиците я наблюдаваха заинтригувани. От време на време някоя от тях издаваше гърлен звук – това, на което викат гукане – помисли си с отвращение Зелда. Но после се сети, че може да са любовни трели и погледна нагоре. Веднага фиксира два снежнобели гълъба, застанали един до друг с доближени глави, точно както по картичките за св. Валентин.

         Опасенията ú се сбъдваха – трябваше да ги скубе. Нямаше друг начин. Ако само тези двата бяха бели, щеше просто да открие техни пера наоколо, но имаше и други бели гълъби, а трябваше да е сигурна, че перата ú ще са точно от влюбените гълъби, а не от някои дето се мразят например. Не биваше да стане грешка.

         Беше точно под тях, застинала в пълен покой. В очите ú блесна лисичи порив. Изведнъж стрелна ръце нагоре. Беше по-бърза и от обиграно диво животно.

         Известно време в помещението се чуваше само много силен плясък на криле и нищо друго. Малка част от птиците успяха да излетят навън през един тесен отвор в мрежата. Останалите продължаваха да пърхат като обезумели…

         - Днес е много странен ден – мислеше Зелда докато измъкваше крака си измежду две кръстосани дървени греди. – Но ето, че чудесата започнаха да се случват.

         След като стъпи здраво с двата си крака на подгизналия под, тя разтвори внимателно длан. Вътре стискаше заветните пера. Извади с два пръста от чантата си малко прозрачно пликче и старателно ги прибра в него. Сложи го в портмонето си и затвори четирите ципа докрай. После намери огледалцето си, погледна се и понечи да оправи косата си с ръка. Чак сега видя, че ръката ú е омазана в пилешки екскременти, и гнусливо я дръпна обратно. Извади пакет влажни кърпички и започна да се чисти.

         При други обстоятелства Зелда щеше да се разстрои много от вида си. Да не говорим, че изобщо нямаше да допусне да се докара до това състояние. Но в този случай не беше от значение нищо друго, освен онова, с което се беше сдобила.

         Уплашените птици лека полека се завръщаха по местата си. От пърхането на крилете им тя премигваше с очи.

         След като кърпичките в пакетчето свършиха, подът около нея остана осеян със смачкани мръсни бели парчета. Тя разтърси глава. Беше се позабърсала достатъчно, за да се прибере до вкъщи.

         Излезе от сградата с горда крачка, пред учудените погледи на хората по улицата – раздърпана, рошава, мръсна и доволна. Палтото ú се беше разпрало и висеше от едната страна, обилно намазано и наперушинено. Виж, него можеше да свали. Не се сети, но нищо.

         Като се качи в рейса, никой не посмя да я доближи. А тя ги гледаше високомерно и насмешливо с високо вдигната глава и победоносен взор.

 * * *

         Напоследък госпожа Девон беше станала кротичка като агънце. И в къщи, и на многобройните поприща, където се изявяваше. Тази невероятна промяна не остана незабелязана. Стигна се до там, че на някои хора чак започна да им липсва предишната Зелда. Тази беше скучна и безлична. Не роптаеше, не гледаше свирепо, не прекъсваше събеседника си на всяка втора дума, всъщност почти не разговаряше с околните, правеше го само ако беше крайно наложително. По неин адрес плъзнаха какви ли не клюки – че е превъртяла напълно от злоба, че някой ú е дал добър урок, та затова сега не смее да гъкне, даже, че е пред уволнение или пък се развежда, или че се готви сама да напусне, тъй като си е намерила нова работа и т.н. и т.н. Всички гадаеха какво може да е станало. А истината бе, че тя просто изчакваше, беше се оттеглила в наблюдение. Дебнеше и за най-малката промяна – резултат от окултните ú търсения. Две седмици творческа пауза, за да започнат нещата да променят своя ход – така перифразира тя думите на Елеонора:

         - Чакай две седмици и ще видиш!

         Ритуалът с гълъбовите пера си заслужаваше труда по намирането им. И Елеонора и Зелда надминаха себе си от престараване. Само дето подбудите на всяка от тях бяха различни. Зелда копнееше да предизвика голямата любов, а Елеонора копнееше Зелда да остане доволна от себе си. За целта резултатът трябваше да бъде добре изразен – не просто да се вижда, а да се набива на очи.

         Не мога да го мисля мъжа ú. Като се е хванал с нея, ще изтърпи и това – каза си Елеонора и пое смело напред.

         Едуин, сега вече ще бъдеш само мой! – каза си Зелда и не се поколеба да последва учителката си.

         Сложиха перата в нещо розово и лепкаво. Приличаше на размекната глазура за торти.

         - Това е символично – поясни Елеонора. – За да се хванат здраво и да не се разделят.

         Зелда – експерт в кулинарията – знаеше колко здраво може да стегне глазурата за торти, и одобри.

         После ги топиха в купа с вода, в която плуваха някакви сребристи перлички. Изобщо, от нещата по масата, необходими за ритуала, спокойно можеше да се сглоби една торта или поне някакъв бонбонен сладкиш.

         - За да ви е сладка любовта – беше обяснението.

         След като престояха последователно върху шоколад, локум, ябълка и неизвестно защо – чиния с олио, перата отново се върнаха във водата. През цялото това време, по инструкции на Елеонора, Зелда трябваше да си мисли за обекта на своите желания и да си представя нещата, които иска от него. Ето защо, с цялата концентрация и творческа мощ на които беше способна, госпожа Девон се бе отдала на изграждане на образи и ситуации, в които Едуин Девон вършеше и мислеше следните неща: Първо – възхищаваше ú се от душа. Второ – за него тя беше единствена и най-красива от всички жени на Планетата и във Вселената и особено в квартала, където живееха, а също и в работата му. Освен това тя се опитваше да си представи най-грозните жени, за които се сещаше и да изпълни с тях обкръжението му. Трето – боготвореше я и не можеше да живее без нея. Четвърто – дължеше всичко в този живот на нея и постоянно ú го казваше и я уверяваше, че я обича.

         Но въпреки усилията да се концентрира, мисълта ú не течеше съвсем гладко. Просто напрежението беше доста голямо – точно в този момент – тук и сега – да се сети за всичко, да не пропусне нещо важно и да го направи както трябва. Това беше отговорна работа.

         Започна да я стяга сутиенът от напрежение и тя се опита между другото да го подръпне отстрани. После я засърбя лявата пета. От вълнение да не пропусне нещо, започна да се сеща за съвсем други работи, например за досадния навик на Едуин да плюе семките и люспите, като яде грозде – изсмукваше само месестата част и изплюваше сдъвкани остатъците в чинията – пфу! Отвратително! Но не трябваше да мисли за това сега. Какво разхищение на енергия! И тогава изведнъж си го представи съвсем ясно как облизва подметките ú и целува земята върху която е стъпила. Да, нейните подметки – италианските, на резедавите обувчици от агнешка кожа. Бяха в морската градина срещу хотела, където миналата година ходиха на почивка. Естествено беше лято, усещаше се нежен морски бриз. Покрай тях минаваха какви ли не хора. Зелда седеше на пейката. Пред нея беше коленичил Едуин. В ръцете си държеше стъпалото ú, обуто в резедава обувчица, облизваше с наслада подметката ú и въздишаше. От време на време бегло поглеждаше на някоя страна, забелязваше другите жени, извръщаше отвратен очи от тях и казваше:

         - Зези, няма по-хубава жена от теб! – и целуваше прахта под краката ú.

         Точно тогава перата плуваха в олиото – разтечено и мазно. Така се беше разтекъл и Едуин от очарование.

         Същевременно Елеонора вършеше основната работа. Нейните представи бяха от съвсем друго естество. В тях Едуин Девон въобще не съществуваше физически. И не защото тя не го познаваше и никога не го беше виждала, а защото това не ú бе необходимо за работата. В съзнанието ú той дори не беше и силует, а само някакво усещане. И докато траеше ритуалът, усещането Едуин Девон ставаше все по-неприятно, все по-здраво се свързваше с усещането Зелда Девон по един болезнен и непреодолим начин, докато накрая престана да съществува като отделно нещо. Върху локума все още го имаше, върху ябълката вече се чувстваше съвсем смътно, и в олиото се разложи напълно. Това беше, което се случи с него на този сеанс. Все пак Елеонора реши накрая да го топне отново във водата, за да не го изгуби безвъзвратно, в случай че Зелда си го поиска отново такъв, какъвто беше.

         След като всичко приключи, си заслужаваше да полеят събитието с по едно ликьорче. Елеонора похвали ученичката си колко добре се е справила и именно тогава произнесе съдбоносната фраза:

         - Чакай две седмици и ще видиш! – която вдъхна на Зелда големи надежди и вяра в собствените ú магьоснически заложби.

         Докато размишляваше над бъдещите си безкрайни възможности, потънала в сладка ликьорена нега, на Зелда внезапно ú хрумна нещо много обезпокоително. Тя изведнъж отдели гръб от облегалката на дивана и попита:

         - Ами ти? Защо си сама, щом ги можеш тези…

         На Елеонора веднага ú стана ясно за какво говори. Тя побърза да я успокои:

         - Имам си мъж. Отдавна сме с него, ама е женен, а жена му е от тия, дето магия не ги лови. Има такива – И тъй като Зелда гледаше като ударена по главата, добави:

         - Но твоичкият не е от тях, не бой се!

         - Ясно – отпусна тежко гръб Зелда обратно на облегалката. – Разбирам сега и защо не е богата, като ги може тия работи. Не знае просто на кой да ги прави и какво да иска.

         Разсъжденията ú обаче не бяха съвсем верни. Между “моженето на тези работи” и богатството имаше много път за извървяване. Едно беше да знаеш да пакостиш, съвсем друго да се домогваш до пари по този начин. Да, Елеонора не се славеше с голяма изобретателност и пъргав ум, но поне знаеше до къде се простират възможностите ú, и гледаше да се ограничава в тези рамки, че иначе лошо ú се пишеше. Тя си беше патила вече от опит да се сдобие с пари чрез магия. От тогава точно все не ú вървеше с парите, все го закъсваше внезапно и все не успяваше да закърпи дупките в бюджета си. Затова много внимаваше сега със своята златна кокошчица Зелда Девон.

         За по-голяма достоверност и практическа нагледност Елеонора дори благосклонно се съгласи да направят и още една – “безобидна” малка магия, въпреки че резултатът от първата – любовната още не беше настъпил. Просто за тези две седмици парите пак нямаше да са ú достатъчни, ако не правеха нищо друго. Та “творческият отпуск” на Зелда беше прекъснат, което само можа да я зарадва. И ето сега тя чакаше резултатите от цели две свои начинания и те наистина не закъсняха.

         Започна се с това, че Едуин, ей така – най-ненадейно ú донесе нов сутиен. До сега никога сам не ú беше купувал бельо. Това бе наистина потресаващ жест, който не я трогна много, защото очакваше друго, но тя се опита да го приеме като чисто научно доказателство за действието на магиите.

         На другия ден Едуин се завърна с нов сутиен – още по-скъп и помпозен от първия – и Зелда го заподозря, че е хвърлил око на продавачката в магазина за бельо. Това никак не ú хареса и ú дойде като удар под кръста в процеса на нейната магьосническа дейност. Но набързо се ориентира по рекламната торбичка и намери магазина. “Елементи” – така се казваше. Не звучеше познато. За най-голямо нейно изумление там всички продавачи бяха мъже! И тя започна да схваща положението – резултатите идваха – е, малко странни, но каквато и форма да приемеше любовта на Едуин, тя си беше любов и мечтаното щастие нямаше да закъснее…

         След седмия сутиен обаче ситуацията започна да става меко казано “изнервяща”.

         - Зези, много съм влюбен в теб – отговори Едуин на въпроса защо ú купува всеки ден сутиени.

         - Да, но какво общо имат сутиените, Едуин?

         - Как така, не ти ли харесват? Нали обичаш да ти правя подаръци – съвсем невинно се учуди той.

         - Да, но защо все сутиени? – упорстваше Зези.

         - Не те разбирам наистина. Искаш ли тогава сама да си избереш?

         Предложението на Едуин остана без отговор, а самата Зези се запъти час по-скоро към къщата на Елеонора.

         - Нещо сме объркали! – изстреля тя от вратата. – Едуин е станал същинско мекотело. Ако не знаех, щях да кажа, че се държи като омагьосан! – и тя сама започна да вниква в думите си.

         - Но защо точно да ми купува сутиени? – хленчеше Зелда десет минути по-късно на дивана в холчето.

         - Не знам, не знам – отговаряше мъдро Елеонора. – Ти мислеше ли си за сутиени докато правехме магията?

         Зелда се замисли:

         - Не… т.е. по едно време нещо ме стягаше сутиенът и аз…

         - Ето, виждаш ли? Не си била съсредоточена, мислила си за друго. И най-малкото отклонение може да повлияе – мърмореше наставнически Елеонора.

         - Да, да… но защо точно на Едуин – Зелда се уплаши още повече, като си спомни, че тогава мислеше и за люспите от грозде. Ами ако и това се отразеше по някакъв начин… – Не може ли… да го пооправим… да не е чак такъв… – тя щеше да каже “идиот”, но се въздържа.

         - Може – каза Елеонора. – Но още е рано. Ако опитаме сега… ще направим още бели. Изчакай го малко.

         В Зелда напираха противоречиви чувства. Да, тя имаше магьосническото в себе си – това се потвърди без остатък, но пък… май не трябваше да се учи върху Едуин, него можеше да го остави за накрая. Само ако знаеше… тогава всичко щеше да е съвършено. Ама че работа…

Положението ставаше неудържимо. Гардеробът се напълни със сутиени, окачени на специални закачалчици. Но страшното дойде когато Едуин, напълно оглупял от любов, започна да говори, че смята да напусне работа завинаги и да се отдаде изцяло на Нея – на любимата си Зези.

            - Едуин, да не си посмял да ми причиниш това! – ядоса се тя не на шега. Лошото беше, че каквото и да кажеше през последните няколко седмици, нямаше никакъв ефект. Едуин се беше засилил по права линия надолу и с всеки изминал ден набираше още и още инерция.

            - Зези, ти не разбираш, скъпа, какво искам аз от живота!

            - Какво искаш от живота, Едуин! До вчера искаше друго. Как не те е срам, съвземи се най-после!

            Но той не можеше да се съвземе след онова, което му стори. Затова Зези метна чантата си на рамо и отново атакува Елеонора.

            - Виж какво! – каза от вратата. – Помогни ми! Това не може да продължава така. Едуин не е изкарал нито лев последната седмица. С широка усмивка на лицето казва на клиентките си, че са грозни и глупави. А сега е намислил да си остане в къщи и аз да го издържам!

            От съседния двор през оградата надникна любопитна детска глава. Елеонора побърза да прибере ученичката си вътре.

            - Добре, добре – каза тя. – Сега ще помислим какво да направим.

            - Перата ще ги връщаме в обратния ред – обясняваше Елеонора докато шеташе около масата. – От водата в олиото, после какво беше, че не помня?

            - Как не помниш, нали си имаше ритуали? – изненада се Зелда, която в момента беше много чувствителна на тази тема.

            - Е, при най-сложните импровизирам, нали видя. Нещата не са написани в някакъв наръчник, по-важно е какво си представяш. Ябълката например, може да бъде символ на раздора, но в нашия случай я използвахме за плодородие.

            - Какво плодородие! Вече не съм на възраст да раждам деца! – възмути се отново Зелда.

            - Плодородие в любовта, богата реколта, която да ожънеш, размърдай си малко фантазията – засегна се и Елеонора.

            - Добре, няма значение, аз ги запомних – каза нацупено Зелда и подреди нещата както бяха тогава, само и само да стане. – Аз ли нямам фантазия – негодуваше тя наум. – Тая селянка…

            - Слушай сега – прекъсна мислите ú Елеонора. – Внимавай за какво си мислиш, да не стане пак… – тя завъртя глава, не можеше да намери думата. – Някоя грешка – каза накрая. – Макар че напълно не можем да го върнем какъвто си беше, ще му остане някоя и друга промяна.

            Госпожа Девон гледаше лошо и подозрително, а Елеонора избягваше да гледа госпожа Девон.

            Инструктажът този път беше Зелда да си представя как Едуин излиза от сегашната си обвивка като от змийска кожа, изправя се горд и величествен, отърсва се като куче от вода и от него заструява бледозелена светлина. После тръгва към нея, без да се обръща назад, прегръща я и двамата се сливат в едно цяло, от което също струи бледозелена светлина.

            - Разбра ли?

            Зелда поиска още веднъж да преговорят последователността. Трудно ú беше да се абстрахира от представата си за сегашния Едуин Девон и да мисли за него отново като за силен и горд мъж. Но трябваше да се постарае.

            - И без други мисли – напомни ú Елеонора.

            Зелда веднага се сети за семките от грозде.

            - Добре, добре – каза тя. – Но не е ли по-добре ти сама да го направиш? – в последния миг я достраша.

            - А-а, не мога сама. Трябва и ти да участваш, понеже и твоите вибрации са замесени.

            Зелда се напрегна с всички сили, но този път не ú беше приятно и никак не бе оптимистично настроена и вдъхновена, както тогава. Все пак тя даде всичко от себе си. Не можеше да ú се отрече. Даже накрая Едуин стана доста по-величествен, отколкото всъщност някога е бил и когато я прегърна, светлината, която струеше от тях, имаше чак златисти оттенъци.

            - Е, кога да чакам резултати? – попита след ритуала тя.

            - Трудно е да се каже. Но поне някакви признаци трябва да се забележат до към две седмици.

            Зелда Девон усещаше как я залива вълна на разочарование и недоволство. Еуфорията от последния месец започваше лека-полека да се изпарява. На нейно място се връщаше познатото чувство, че е измамена, ограбена и недооценена. Плановете ú отново не се бяха осъществили.

            Начинът, по който се чувстваше, взе да се изписва и на лицето ú – погледът ú стана котешки, изразът ú – кисел и сърдит на целия свят, устните ú изтъняха и избледняха. Завръщаше се старата Зелда – недоволна, подозрителна, отмъстителна. От тук нататък тя тълкуваше всяко действие и дума на Елеонора в свой ущърб.

            Елеонора също усети тази промяна и стана много внимателна и любезна:

            - Кажи сега какво стана с другото, дето го правихме! Шефът повиши ли те? Дигнаха ли ти заплатата? – попита тя.

            - Не. И няма никакви изгледи да стане.

            - А, как така? Колко време мина?

            - Повече от две седмици.

            - Да не би да не е изял бонбона?

            - Пред мен го изяде.

            - Няма тогава да се притесняваш, ще стане!

            В този бонбон бяха инжектирали специална отвара, от която шефът трябваше да се размекне като масло и едва ли не сам да отстъпи мястото си на Зелда. Но това още не беше се случило.

            Когато излезе от малката къщурка и тръгна по калната улица, Зелда Девон вече кипеше от негодувание. Първо ú мина мисълта да не стъпва повече тук, но после премисли: – За какво си дадох парите! Ще я използвам да ми свърши още някои неща. Щом може само да прави от хората плазмодии, поне да ми беше казала, да избера подходящите хора. Толкова много кандидати има, та точно моя Едуин ли трябваше! Но ще ú го върна, ще намеря начин! – И ú мина през главата да открие онзи, любовника на Елеонора и да види как може да ú го върне чрез него. Изпитаните начини си оставаха най-добри.

            На работа пристигна чак късно следобед. В общата стая беше пълно с хора и докато си събличаше шлифера, видя между тях застелени маси, отрупани с неща за ядене и пиене.

            Забелязаха я.

            - Зелда, ела, ела!

            - Какво става? – насили се да се усмихне тя.

            - Как какво! Шефа го повишиха в съветник на Министъра, ще имаме нов шеф!

            - Така ли? Кой? – Май имаше надежда да се случи нещо хубаво. Ако са избрали нея, значи…

            - Филип Ландшафт! Представи си само!

            Усмивката ú застина в грозна кисела гримаса. От двете ú страни колежките ú я дърпаха напред – да се приближи до масата и да види новия си шеф.

            - И да знаете че няма да ви повишавам заплатите – каза той докато вдигаше наздравици.

            Ах, ти, дребна мошеничке! – побесня наум Зелда. – Ще намеря някой, който прави вуду-магии и ще ти го върна първо на теб – закани се тя.

* * *

Две седмици по-късно:

В едно одимено, полутъмно мазе, част от стара жилищна кооперация в центъра на града, на разнебитен плетен стол, застлан с парцаливо одеяло, седеше вечно търсещата и ненамираща Зелда Девон. Срещу нея, на дървена пейка, закована в стената, вуд�