След толкова години размишления върху смисъла на живота, достигнах до заключението, че не трябва да се взимаме прекалено сериозно. Щях дори да се радвам ако можех да избегна този тип размисли, защото ежедневието ми без тях би било много по-простичко и безгрижно. Много се надявам, ако някой ден се заженя, да имам до себе си здраво стъпил на земята мъж, който да не мисли за проблемите на вселената.

Не съм живяла нито дълго, нито особено интензивно, за да мога да смятам убежденията си за напълно узрели и предполагам, че след време ще гледам на нещата другояче. Иначе би било яко тъпо, ако знаеш отрано всичко, хаха. А и зрелостта все я свързвам с липса на емоционалност, което я прави по-скоро непривлекателна в моите очи. Но съм спокойна, защото съм дала на себе си и на останалите свободата да бъдат себе си и не търся никаква велика и универсална истина, а само моята си. Всичко друго би било пълно с противоречия.

Харесва ми една от идеите на квантовата физика, че не живеем в един свят, а в милиони - толкова, колкото са човешките съзнания, които го проектират. Има големи и малки светове, светли или тъмни, религиозни или атеистични, има светове на практици и такива на романтици, на идеалисти и материалисти, на спортисти и на философи, на селяни и граждани, на мъже и жени, на млади и стари, на зрели и незрели, на алтруисти и на егоисти, на мислещи и манипулируеми, на работливи и мързеливи, весели и тъжни... И нека всеки гледа от своята кула и да не обяснява на останалите какъв е светът.

От пропаганда смисъл има, но съм убедена, че докато има мислещи хора никоя идея никога няма да получи пълен монопол. И аз мисля, че тези непрекъснати противоречия са всъщност движещата сила на човешкия род. Колкото и голям привърженик да съм на идеализма, не бих искала да видя свят, населен единствено с идеалисти. Не само, че в такъв случай условията тази идеология да съществува ще бъдат нарушени, което неминуемо ще я накара да мутира, но нарушен ще бъде и балансът, на който се крепи действителността. Човекът има дуалистична природа и тя се проектира във всяка сфера, на всички духовни и материални нива, обхваща целия спектър качества. Ако единият полюс се занули, овакантеното място веднага се заема от нов фактор.

Затова трябва да има и бедност и болести и завист и злоба и самота. И може би всеки трябва да ги е опитвал, за да ги разбере и надрасне - не те правят хората нещастни.

Много по-важна от коя да е идея е толерантността. Ако можех да я имплантирам в изтормозените, мръсни съзнания на някои тясно скроени хорица.. е, пак не бих го правила, защото по-важна дори от нея е свободата.

Нов синтез на хората няма да има, дори след още толкова години еволюция - психиката, нуждите, силите и слабостите, греховете и добродетелите са си същите - системите малко се различават, дребните проблеми и околната среда също, но когато гледаш отвисоко и отдалеч, тези неща изглеждат адски незначителни.

Велик ли е човекът или незначителен - и двете, смятам. Напук на всички слабости, той се труди и развива, напредва в науката, създава си по-добър, разнообразен и удобен живот - е, създава си и нови проблеми, но добре че са те, та да не спира да върви, хаха.

Иначе сме просто купчинка водород и на фона на вселената и страховете и постиженията и страстите ни изглеждат смешни. Ако много се сдухам понякога се качвам на това ниво и започва да се смея на себе си. Затова и казах в началото, че не бива да се взимаме прекалено сериозно.

Смъртта отдавна не ме плаши /собствената ми де/ и знам, че ще дойде ден, когато няма да е останал жив никой, който да си спомня за мен. И това не е тъжно, а само ме кара да се наслаждавам на живота си днес повече и да гледам на дреболиите с усмивка :)

Днешният пост отново ще е прозаичен, но и без това на никой не му се четат големите философии :)

Беше ползотворен ден, свърших адски много работа, спечелих добри мангизи и на всичкото отгоре изчистих квартирата - цялата сама, защото съквартирантите ги няма - кой в Бг-то, кой в Париж, кой в Прага. И аз заминавам от понеделник за две седмици, но за съжаление само на десетина километра оттук, където ще съм детегледачка на пълен пансион :). Пак ще ходя до Унито, въпреки че вероятно ще изпусна нещичко, понеже трябва да водя и прибирам малкия от училище, но все ще наваксам, няма как.

Тъпото е, че нововъведената бакалавърско-магистърска система изисква от нас задължително присъствие на лекции, упражнения и семинари, което усложнява доста намирането и запазването на неизбежната паралелна работа. Но всеки се урежда някак. Подписваме се един друг в краен случай, въпреки че е противозаконно, а в една правова държава законите не са такива пренебрежими подробности, както в Родината. Да си напомня да напиша пост за тази фундаментална разлика между Бг и ГДР.

И тъъъъй, в наща квартирка живеем щастливо цели петима, всичките сме българи - три психоложки, един лекар и една стоматоложка. Имаме апартамент в нещо като Студентски Град, а на немски подобен тип съжителство се нарича Wohngemeinschaft или накратко - WG. Демек БеГе-ВеГе :) Игра на думи, която на невладеещите езика едва ли ще се стори тъй забавна, както ни звучи на нас :D.

Докато живеех в Билефелд събрах адски горчив опит с българското студентско общество и нямах желание и тук да издавам от де ида /въпреки че, да не се залъгваме - неизбежно е - именцето издава, а и ме виждат, че съм чужденка - като ме питат от къде съм няма да ги лъжа я/. Но тука се запознах със страхотни земляци - помогнаха ми да си намеря квартирата, една сладурана ми подари всичките си мебели, като се изнасяше, съквартирантът ми предостави безплатен достъп до нета, с което ми спести двайсетина евро месечно, редовно се събираме на вечеря, пием по някоя бирка /ама няма истински пиячи, само лекарчето отсрамва нацията/, правим си мусаки, баници и въобще как си требе. Весело е и сплотено, уютно такова. Жалко, че повечето се изнасят на есен, ще ми липсват.

Единственото ми недоволство идва от факта, че никой не чисти. И това е нещо, което не могат да разберат хората, които не са живели със съквартиранти, защото не е като да не чисти майка ти или сестра ти.

В предишното ВеГе бяхме десет човека и там беше кошмарна кочина - живеехме в една стара къща с излющени стени и разпадащи се мебели и единственият, който се опитваше да освежи обстановката беше Саша - хомосексуалист, дребен, симпатичен, гологлав и със задниче като на седмокласничка - много го харесваха меките господа, но това е друг въпрос. Та той гледаше цветя, окачваше картини, правеше ни от време на време по някоя торта /беше готвач/, абе стараеше се, но сам не можеше да чисти всички общи помещения - бани, тоалетни, коридори, стълбища, кухня, килер, паркинг и не знам си ко, а и не искаше да бъде abused човека, тъй че редовно ни чукаше по вратите и ни молеше да си изпълним плана /имахме план за чистене, който повечето от нас подминаваха като пътен знак/. Но молбите му оставаха най-често глас в пустиня, а не търпеше да му е мръсно, затова в крайна сметка сам си изчистваше всичко. Което пък ни вкарваше заедно с него в порочен кръг, защото дори тези от нас, които чат пат мацваха по един парцал, се научиха, че е излишно, тъй като имаше друг кой. И ето че провидението не закъсня да ме накаже, понеже сега се случва същото, само че в ролята на мисиз Пропър сме аз и още едно девойче - щот и аз не знам, май другите излязоха по-мързеливи и от нас, хаха.

Не че ми тежи да чистя - напротив дори го използвам, редом с писането по форуми и блогове, като един вид терапия. Като се изнервя започва такова трескаво лъскане, че някои хора се стряскат да ме видят такава. По принцип съм спокойна, отнесена и бавна, тъй че "трескав" не е присъщ ми епитет. Но верно ставам такава като река да хигиенизирам околната ми среда - мълча и търкам. И обикновено накрая ми минава изнервеното.

Имам си любими дейности и такива, които върша с върховни усилия на волята - примерно ненавиждам да простирам, гладя и да хвърлям боклука. Иначе обичам да пера, да прахосмуча, да бърша прах, подове, обичам да си чистя банята, да мия чинии... И го правя наистина както трябва, а не на две на три.

Та тъй де, чистим си там, дори не им мърморя, щот не съм такъв човек - и ся едно чистене няма да ме умори. Но е неприятно да се чувстваш използван, щото тука всички имаме еднакви задължения. А и аз обикновено си почиствам след всяко цапане, тъй че накрая излиза, че чистя чуждата мизерия. Ама здраве да е.

Най-гадното обаче /и което не мога да простя, за разлика от пълната с мръсни чинии мивка примерно/ е, че някои, уж възпитани, културни млади хорица, с които си делим едната баня, не си чистят тоалетната чиния от ъъъ изпражненията си :( Няма да го коментирам, обаче да знаете, че е гнусно.

Сещам се, наскоро четох някой се оплакваше, че младите българки ли, американки ли бяха, не били научени да бъдат добри домакини. Тъй като се замисля има логика - в наши дни по-рентабилно е да лустросаш фацата пред плочките в банята а и ебаси еманципацията напоследък, тъй че нищо чудно. Но по темата - друг път, че много стана.

Сега около мен навсякъде блести от чистота, мирише на почистващ препарат с лимон, а аз заслужавам поне едно сладко коктейлче, да ми гарнира прохладната майска вечер :)

Въпреки че понякога, след като се събудя сутрин, приличам на току що прегазена от тежкотоварен влак, няма друга част от денонощието, която да ми е тъй любима. И тази своя любов към светлия поздрав на изгрева открих съвсем наскоро - новата ми стая има източно изложение, а пердетата са прозрачни, така че всяка сутрин слънцето ме събужда - не с неприятен, груб маниер, а нежно, деликатно, гъделичкащо.

През зимата нещата изглеждаха другояче - обикновено на ранина и по тъмно ставам с големи мъки и да се събудя от отвратително дразнещия звук на алармата сутрин за мен е ужасно стресиращо - гарантира лошо настроение поне до обяд. А да се измъкна от топлите завивки и уюта на спокойния сън и да се отправя към студената тъмна действителност, виждам като еквивалент на раждане и буквално ми се плаче, когато трябва да го посрещна.  Понякога се събуждам за малко, само колкото да изключа алармата, и още преди да съм в пълно съзнание  заспивам отново - сънувам как всъщност се изправям, мия се, обличам се, тичам към спирката - понякога дори стигам до момента, когато закъснявам за лекция - и после се събуждам внезапно и стреснато и на съзнанието ми му трябват няколко секунди за да разбере къде се намира, колко е часа, както и да си спомни кога трябваше да изляза. В общи линии е гадно и объркващо усещане.

В такива случаи наистина имам време само да се измия, среша и облека на две на три и да бягам към Унито. Съкс. Дъ биг уан.

Но сегаааа, сега е друго. Да му се неначудиш на времето в Германия - прекрасно е! Herrlich einfach! Температурите от две седмици насам не са паднали под 25°. Хората са непрекъснато навън - спортуват, разхождат се, правят грилчета. Страхотни тучни, зелени полянки се разполагат точно пред прозореца ми - винаги прясно и грижливо окосени - вече няма празно място от разни разголени девойки  и младежи, с пресен, свеж тен, които се пекат, четат, спят, браузват в интернет, бъбрят по телефона или с приятели, играят карти, федербал или с топка. И не само в неделя, а всеки Божи ден. Имам чувството, че съм си на курорт в България.

Та за моите слънчеви сутрини разказвах. Гола плът, меки чаршафи, прозорец, лъчи, усмивка, излежаване, хавлия, чехли, коридор, баня, душ, зъби, хавлия, чехли, коридор, кухня, кафе/ех, кафееее/ с мляко, понякога закуска, "добро утро" на някого, отново усмивка, малко интернет и достатъчно време да се наглася, преди да изчезна. Трябва ми малко повече от половин час за всички ритуали - след което съм готова за предизвикателствата на деня.

Обичам и да излизам навън рано. Да виждам всички тези хора, които отиват да се трудят и аз сред тях - усещам се полезна, пълноценна, активна - което по принцип не ми е чак толкова присъщо /нека се има предвид, че Рибите са пословични хедонисти и мързеланковци/.

И други сутрини обичам - когато се прибирам на развиделяване от нощна смяна или от парти. Улиците са още празни, слънцето съвсееем лекичко вече напомня за себе си, чувам само собствените си стъпки и тези на някой ранобуден вестникар. Уморена съм, но се усмихвам при мисълта за леглото и по необясними причини съм изпълнена с надежда, с вяра, с нови сили и енергия за бъдещето.

А най-най-прекрасните сутрини са тия край морето - когато плажът е още пуст, а водата спокойна и блестяща, още хладна, тъй че настръхваш като влезеш да се къпеш, а после капките сияят по кожата, косата и миглите като малки брилянти.

Въобще, хубаво е да се будиш със слънцето :)

Обичам и късните вечери - но те са по-мръсни, миризмата им е дръзка, светлината - опияняваща. За тях - друг път.

]]> http://hapche.wordpress.com/?p=42 Tue, 13 May 2008 13:04:52 +0000 pill http://hapche.wordpress.com/?p=42 Уелкъм!

Нов град, нова квартира, нови приятели, ново гадже, нов блог, нови дрехи... само дето аз съм си старата.

Преди време имах навика да си записвам всяка мисъл, която ми се стори важна и мъдра, в един малък, червен тефтер с твърди корици и разноцветни листове. Изписах го набързо, а и никога не го преглеждах, затова се отказах от тази практика. Но все още към прозорливите заключения, плод на мой или чужд опит и разсъждения, се отнасям като към изключително ценни и чупливи предмети, които внимавам да съхраня добре.

Някои са толкова важни, че ми се ще да можеше да ги забия с пиронче от вътрешната страна на главата, за да не допусна да ги забравя или пренебрегна. Само дето научих, че дори за мъдростите времето е от значение - повечето издържат от тоя ъгъл до другия. И толкоз. Като прах ги покриват сандвичи, кафета, новата кола на съседката, домашното по Социална, защо той не ми се обади, ПМС и прането. Разбира се, намирам ги след време пак - някои са толкова аутдейтид, че се чудя защо въобще съм ги прибрала, а заради други се изяждам от яд, че не съм намерила навреме.

Въобще, хаосът там горе е невъобразим. И наистина щеше да е по-добре ако не бяха чак толкова противоречиви, та да можех да не умувам дълго коя от всичките да ползвам.

Ето например ако си бях спомнила, че можеш да избягаш отвсякъде и от всеки, освен от себе си, щях да си спестя няколкото хиляди километри и евра. Сега се чудя, ако съм знаела това преди, но съм го забравила, значи ли, че тогава още не съм го знаела? И дали всъщност не го научих сега?

Не че е грешка - те дори рядко са си баш грешки, лично ги намирам за адски полезни. А и не смятам, че могат да бъдат избегнати - най-малкото щото всеки път мога да ги гледам с различни очи и да ги намирам на различни места.

Значи вълкът нрава си не мени, освен понякога. Щото пък нали всичко се променя. Както често казвам, това е едно от малкото твърдения, които с почти чиста съвест мога да нарека факт.

Снощи имах нужда да говоря с една стара любов. Но говорих с друга. Той е твърдоглав инат и обичам да го дразня /дори с почти безинтересни за мен/ спорове, но каза нещо, което ще гледам да запомня:

Не големите събития променят хората, а малките.

Струва си да помислиш над това.