графика: Александър Цончев

Кайро, Египет. В наши дни

- Сър, цигарите са вредни, по-добре пушете „шиша” - Касим се усмихна заговорнически на дебелия германец, който изтръскваше последната цигара от омачканата кутия „West”.

Обичаше да изучава навиците на туристите, които водеше на обиколка около пирамидите. Те идваха от един друг, съвсем различен и подреден свят, който нямаше нищо общо с неговия. Един свят, към който Касим се стремеше на всяка цена, защото искрено вярваше, че мястото му е там, а не тук – в мръсния и разхвърлян арабски мегаполис.

Германецът се приближи до него и със съзаклятническа усмивка го попита:

- Мислиш ли, че можеш да ми помогнеш?

Касим се огледа за въоръжената охрана от „Туристическа полиция”, която се навърташе наоколо, и след като се убеди, че никой не ги наблюдава, дръпна немеца леко встрани от групата:

- Ето ви моята визитка - той му подаде картонче, на което собственоръчно беше изписал с химикал: „Касим- екскурзовод” и телефонен номер.
- Обадете се по-късно. Сигурен съм, че „допълнителната екскурзия” ще ви хареса - намигна му арабчето.
- Колко? – попита немецът, бръкна в портмонето си и извади тлъста пачка еврови банкноти.
- Не тук, моля Ви се! – стресна се Касим, - Не е безопасно. Обадете се по- късно на телефона, който Ви дадох..
- ОК.

Туристическата обиколка продължи по всички рутинни правила. Немците се редяха на опашка за посещение на Хеопсовата пирамида, купуваха си сувенири от досадните като конски мухи улични търговци, снимаха се с камилите, някои ги яздеха. Онези, които се пазаряха добре, можеха да се качат на камила само за 15-20 долара. За неподготвените туристи цената рядко падаше под сто долара. Повечето немци идваха на пирамидите напълно неподготвени.

Касим приключи туристическата обиколка с пояснения как е бил изграден корабът на фараона, и със задължителната лекция на тема: „Удивителният напредък на техническата мисъл отпреди 5 000 години”, който всъщност беше основата причина толкова много руси, бели и дебели хора да се пържат под жестоките лъчи на слънцето в Сахарската пустиня по обяд. Докато туристите се качваха по автобусите жадни и гладни, нетърпеливи да се приберат при климатиците в луксозните си хотели и да се насладят на специалитетите от арабската кухня, Касим набързо обиколи уличните търговци и камиларите, при които беше на процент, за да прибере своето. С джоб, издут от обезценени арабски банкноти и доволна усмивка на уста, той се качи последен в автобуса, взе микрофона и продължи да описва забележителностите на Кайро, покрай  които минаваха.

Плащаха му малко повече от 5 долара на ден за този изнурителен и високо квалифициран труд. Трудно се намираха млади и образовани младежи като него – студенти по туризъм, с езици и знания по история. Въпреки всичко, правителството и чуждестранните компании оценяваха труда му на пет долара. „Колко му е да си купиш арабин” – ядосваше се Касим и правеше всичко възможно да заработи някоя пара допълнително. Занимаваше се с незаконна обмяна на валута по улицата и в хотелите, продаваше пиратски дискове, изнамираше по някой грам първокласен египетски хашиш за най-упоритите гости на страната, но го правеше внимателно, на дребно и изключително рядко, за да не си насилва късмета. 

Основният му приход идваше от „комисионите”, които му даваха алчните търговци на „антики” и камиларите покрай пирамидите. От един взимаше 10%, от друг – 50%. Всичко в арабския свят беше въпрос на договорка и на лични контакти, а Касим знаеше много добре как да се оправя, защото беше израснал сам, без помощта на своите родители. И може би точно това го отличаваше от неговите връстници и съученици. Те се бяха примирили с живота, който семействата им бяха избрали вместо тях.

Докато обикаляше безцелно из мръсните улици на многомилионната египетска столица, Касим разсъждаваше върху възможностите, които му предлагаше този град. Беше млад, добре образован и следваше една от малкото специалности, с които реално можеше да изкарва пари от знанията, получени в университета. Занимаваше се с туризъм и това му доставяше удоволствие. Обичаше да контактува с хора от различни краища на света, да изучава тяхното облекло, маниерите им, да се вглежда любопитно в скъпата техника, която носеха със себе си. 

В същото време той знаеше перфектно, че дори да завърши с отличен успех и да натрупа стаж, нямаше шанс да стигне кой знае колко далеч в туристическата индустрия. Над половината от неговите съграждани не можеха да четат и само 3% използваха интернет вкъщи, беше чел някаква статистика във вестника преди време. Това означаваше, че развитият египетски туризъм много трудно можеше да си осигури достатъчно квалифициран персонал. Да, наемаха доста араби и понякога им плащаха добре. Особено ако работеха като пиколо, главен готвач или сервитьор, изкарваха  бакшиши, но това беше максимумът, на който можеше да се надява един арабин, дори и добре образован като Касим.

Западните компании идваха в Кайро с вносен управленски персонал, с пазарни проекти и туристическо нау-хау, които бяха придобили в други страни. Те разчитаха на местните само за нискоквалифицирани длъжности. Колкото опитен и образован да беше, западняците никога нямаше да го допуснат до скъпо платените си работни места в администрацията. Беше обречен да бъде „момче за всичко” до края на живота си и да разчита единствено на подаяния поради простата причина, че беше арабин. Белите не вярваха на арабите. Страхуваха се от тях, а Касим беше сигурен, че заслужава нещо повече от тяхното недоверие, и от трудно изкараните си бакшиши.  С други думи, той беше различен.

Измъкна се от мизерното гето в центъра, където три многодетни семейства си поделяха един апартамент и където по-високите сгради си изхвърляха боклуците върху покривите на по-ниските, а песъчливите улици бяха вечно покрити с прах и изсъхнали изпражнения. Нае си квартира още 18-годишен и започна да се издържа сам. В началото му беше трудно, но постепенно се научи да свързва двата края. Записа се студент в туристическия колеж и реши тотално да промени съдбата си. Нямаше намерение вечно да търпи мизерията на пренаселения, мръсен Кайро. Мечтаеше си за тихите квартали с много зеленина и за големите къщи от покрайнините, които беше гледал по филмите. Мечтаеше си за Америка. Искаше да отиде там, да стане част от тази огромна, богата, непозната страна и да си пробва късмета. Вярваше в своята щастлива звезда и никога нямаше да се откаже от намеренията си, въпреки конфликтите в семейството.

Като всеки арабин той беше израснал в многолюдно и сплотено семейство. Братята, сестрите му, вуйчовците, лелите, снахите - всички живееха заедно, наблъскани в теснотията на единствения семеен апартамент, и по цял ден продаваха труда си за жълти стотинки или крадяха. Редуваха нощувките вкъщи с нощувките в ареста, като по този начин освобождаваха малко пространство за останалите обитатели на жилището.

Той не беше съгласен с тази съдба. Не считаше това за нормално и нямаше намерение да се примири. Стигна дори до пряк конфликт с баща си и не му се подчини. Изгониха го от къщи и той беше принуден да се оправя сам. Щеше да им покаже, че може повече от тях! Повече от всички тях! Ето че вече учеше в университет. Това му даваше уникалната възможност да пътува като стажант в чужбина и да се опита да емигрира. Всички египтяни мечтаеха за парите на Америка, Саудитска Арабия, Западна Европа или Обединените Арабски Емирства, но малко от тях бяха студенти, знаеха езици и имаха положителната мотивация да се откъснат от света, който Касим намираше за скучен.

Да, той възприемаше своя собствен свят като скучен. Тук нямаше никакви приключения, всичко беше предвидимо и предварително планирано – още от раждането, та чак до смъртта. Не съжаляваше за изборите, които беше направил. И какво имаше да губи? Каква беше алтернативата? Да прекара юношеството си в мизерията на гетото? Да го оженят за жена, която дори не познава, избрана от баща му заради скапаната зестра? Да се примири да бъде слуга до края на живота си и  да умре, заобиколен от внуци и правнуци – единственият смислен резултат от неговото съществуване? „Благодаря, но не, благодаря!”, обичаше да повтаря Касим и да се усмихва на собственото си чувство за хумор.  Беше оптимист.

                                                                                 * * *

По пътя към общежитието Касим реши да се отбие в компютърната зала на Абдула – негов приятел, който беше наследил малкия семеен бизнес от баща си. Щяха да изпият по един чай, да побъбрят и да обсъдят нещата от живота така, както могат да ги обсъждат само истинските араби – почти на шега и без да бързат за никъде. Абдула беше приятен човек. С него винаги можеха да се убият няколко часа в сладки приказки. И тъй като приятелят му живееше малко встрани от маршрута към общежитието - в престижния квартал „Насър сити”, Касим се метна в една от претъпканите маршрутки, която щеше да го остави съвсем близо до тях.

- Здравей, Абдула, как си? - Касим отвори широко ръце, за да прегърне своя стар приятел.
- В името на Аллаха! Откога не си ми идвал на гости, какво те води насам? – онзи радостно запрегръща гостенина си и го зацелува  по двете бузи.

Отстрани горяха скарите, на които се приготвяха въглени за наргиле. Компютърната зала имаше само двама души персонал – нейният собственик и малкото му братче, което пъргаво разнасяше въгленчета и чевръсто сменяше „главите” на наргилетата, подредени до всеки компютър. Тук младежите от квартала се събираха да играят електронни игри, да бъбрят, да пият чай, да пушат наргиле и да чатят. Туристи се навъртаха рядко. Залата беше прекалено задимена и мръсна за вкуса на западняците, пък и незаконният Уиндоус на арабски представляваше сериозна езикова бариера. Освен това нито Абдула,  нито братчето му разбираха английски. Те само пълнеха наргилетата и поддържаха компютрите. Изкарваха достатъчно, за да живеят нормално, и бяха щастливи.

- Сядай, сядай, заповядай! - Абдула дръпна един пластмасов стол в импровизираното „кафене”, което беше устроил на входа на интернет залата. Огледа се за малкото си братче, подсвирна му и заповяда:
- Две наргилета и сложи от най-хубавия тютюн! Донеси чай, захар, мляко и по-бързо!
- Много го юркаш, недей така, малкият още няма десет години - усмихна се Касим.
- Трябва да свиква. Да знае, че парите се изкарват с труд, да има уважение към работата. Ако не го науча аз, животът ще го научи по трудния начин.
- Ако е рекъл Господ, ще се научи! - Касим допря длани в символична молитва и отправи поглед към небесата, където в момента се намираше опушеният таван на интернет кафенето:
- Аллах е велик!
- Аллах е велик! – потвърди Абдула.

В същия момент малкото му братче постави две наргилета на масата, разпали въглените, нареди чашите с чай, мляко, захар и  изчезна, за да обслужва другите клиенти на заведението. Двамата младежи извадиха от калъфите на коланите си мундщуци, каквито всеки уважаващ себе си арабин носи от хигиенни съображения. Сложиха ги на върха на маркучите и запушиха бавно, в пълна тишина, като поглъщаха ароматния дим с насладата на опитни пушачи.  

- Как върви работата, има ли бакшиши? – Абдула пръв наруши мълчанието.
- Не се оплаквам - Касим издиша гъст облак дим и отпи от чая, за да си намокри гърлото. - Всичко е както обикновено.
- Вашите как са, още ли сте скарани?

Касим се намръщи. Защо разговорите винаги започваха и свършваха със семейството? Трябваше ли да отговаря на едни и същи болезнени въпроси  всеки път? Беше скаран с баща си и толкоз! Всички знаеха това.  Не си говореха по телефона дори. Виждаха се само по празниците, от уважение. Всеки да си гледа живота! Усещайки неудобството, което причинява, Абдула се извини и смени темата:

- Добре де, ами училището?
- Аз не съм ученик, аз съм студент - усмихна се Касим - Сесията свърши, взех изпитите с отличен!
- Горд съм, че имам такъв приятел! Аз не бих издържал да слушам лекции по цял ден, да пиша уроци и да чета дебелите книги. Не  е за мен тая работа! Вместо да ти се сърдят, вашите трябва да се гордеят с теб. А те...
- Моля те, да не се връщаме на нашите! Те нямат никаква представа какви предимства дава образованието в една страна, където младите са безработни и не могат да четат. Твърдо съм решен да замина за Америка и на всяка цена ще замина. Ще видиш като ти пратя картичка от Ню Йорк някой ден!
- Па-па-па-пара-ра-ра-ра-па-па-парара, - Абдула засвири мелодията на „Ню Йорк, Ню Йорк, защото не разбираше текста:
- Ама ти виждал ли си какви опашки има пред американското посолство? Всеки иска да работи в САЩ, да не мислиш, че си единствен?
- Знам, обаче ако волята на Аллах е да замина за  Америка, все ще намеря някакъв начин!
- Така е. Човек предполага, Господ разполага – съгласи се неговият приятел.
- И все пак, - продължи замислено той, - знаеш, че белите ни мразят. Мислят, че всички араби са терористи. Защо не емигрираш в някоя арабска страна, където поне ще си сред свои?

Касим не искаше да спори колко скучен и еднообразен е животът в арабския свят. Той знаеше, че на неговия приятел тук му харесва. Беше се нагодил, оцеляваше някак и нямаше нито  желание, нито воля да промени каквото и да било. Докато мислеше как да отговори, без да го обиди, и едновременно с това, без да го излъже, как да се изрази хем сериозно, хем на шега, мобилният му телефон звънна и го спаси:

- Айуа!
- Ъъъъ, здравейте, Вие трябва да сте Касим, нашият екскурзовод от пирамидите. Аз съм Франк, дадохте ми вашата визитка, помните ли? 
- Здравей, Франк, разбира се, че помня!

Очарован от лекотата, с която приятелят му говори чужди езици, Абдула се намести удобно в стола, захапа маркуча на наргилето и се заслуша в неразбираемите думички с интерес. 

- Наистина не знам към кого да се обърна, а Вие ми се струвате свестен, мога да Ви имам доверие, нали? – попита немецът на разваления си английски.
- Да, разбира се, че можете да разчитате на мен!

Настъпи неловко мълчание.

- И? – гласът на германеца звучеше плахо.

„Сигурно си мисли, че съм някакво ченге под прикритие – усмихна се Касим - и вече си представя какво го очаква в арабския затвор”. Съсредоточи се и продължи  разговора със сериозен, делови тон:

- Ако нямате планове за довечера, ще мина да Ви взема с едно такси от хотела точно в седем. Тук такситата са евтини, но все пак се надявам да покриете разходите за транспорт.
- Да, да, разбира се!
- Страхувам се, че няма да мога да Ви донеса това, което търсите на място, защото е прекалено опасно. Нали разбирате, тук дори стените имат очи и уши. Но ще Ви заведа в едно много изискано заведение. Посещават го само чужденци и можете да си изкарате чудесно.

Касим нямаше от какво да се страхува, дори и да подслушваха разговора. Не разполагаха с никакви доказателства срещу него. И в крайна сметка европейците от незапомнени времена посещаваха Кайро, за да опитат от качествения египетски хашиш. Какво толкова има, нали трябва да се развива туризмът? Местните се бяха погрижили това да става без излишни демонстрации.

- Радвам се да го чуя. Добре тогава, ще Ви чакам в седем пред хотела.
- Доскоро! – Касим натисна червената слушалка.

Абдула продължаваше да го наблюдава с  любопитство:

- Какво, пак някоя далаверка, а?
- Немците са големи напушалки. Знаеш как е.

И двамата отпиха от чая с мляко, смеейки се.

- Виж, трябва да тръгвам след малко, защото хотелът е наистина далеч. Можеш ли да ми дадеш малко пари назаем за таксито, обещавам в най-скоро време да ти ги върна. Немецът ще плати за всичко.
- Разбира се, ти винаги връщаш заемите навреме, как няма да ти дам? - Абдула бръкна в джоба на стария си, надупчен от горещите въглени за наргиле панталон, извади шепа  намачкани банкноти и ги постави на масата:
- Това трябва да ти стигне.
- Благодаря! Ти си истински приятел! – Касим стана, напъха парите в джоба си и подаде ръка:
- А сега трябва да вървя! Благодаря ти за гостоприемството и за всичко. Извинявай, че така бързам, но съвсем бях за забравил за уговорката си с клиента.
- Няма проблеми, върви! Друг път ще се видим, ще си поприказваме. Мини, когато си по-свободен - Абдула стисна ръката му, без да става от стола. Беше се размекнал от силния тютюн.    - Виждам, че имаш свободен компютър, ще седна само за пет минутки да си проверя пощата, ок?
Без да отговори, Абдула се провикна на малкото братче да пусне четвърти компютър.

Следва продължение…

Ако историята ти харесва, единственото място (за момента), откъдето можеш да си вземеш копие е тук.

Тихомир Димитров

В романе «Грех» герой — молодой человек, талантливый, яркий, умеющий и любить, и ненавидеть до самого конца. Ни работа могильщика, ни должность вышибалы, ни Чечня не превращают его в скептика, «подпольного персонажа». Эта книга «вызывает желание жить — не прозябать, а жить на полную катушку»…

графика: Александър Цончев

Токио, Япония. В наши дни

Всяка сутрин бащата на Хитоми я изпращаше до училището, което беше на трийсетина километра от семейния им дом в покрайнините на японския мегаполис. Тъй като работеше до късно, той нямаше как да я прибира вечер, затова Хитоми разчиташе на градския транспорт. След продължителните часове в училище, след уроците по английски, компютърен дизайн и плуване, това беше единствената възможност за момичето да остане насаме със себе си.

Времето, които прекарваше в метрото всяка вечер, беше нейното лично време. Обикновено тя или слушаше музика на миниатюрния си i-Pod, сгушена между стотиците правостоящи, или  ако успееше да  намери място за сядане, отваряше книга и четеше. Понякога гледаше филм.  У дома не можеше да си позволи такива дребни прищявки. Трябваше да помага на майка си да сложат и да вдигнат масата (вечеряха късно – към 11 през нощта, всички се прибираха около десет и бяха смазани от работа и учене), а след това идваше ред на домашната й подготовка. Вперила очи в синята светлина на монитора, Хитоми решаваше тестове, пишеше си домашните, общуваше виртуално със съученици и приятели и лягаше чак към три.

На следващия ден, в седем сутринта, всичко започваше отначало – два часа с колата на баща й до централната част на града в непоносимия трафик – време, което Хитоми използваше, за да навакса с домашните. После следваха продължителните и скучни часове в училище, обяд в голямото междучасие, уроци по английски, уроци по плуване, уроци по дизайн, пътуване с метрото до вкъщи, чистене, готвене, сервиране и отсервиране на масата, писане на домашни и няколко безкрайно къси и съкровени часа за сън.

Хитоми имаше чувството, че живее в омагьосан кръг. Подобно на всяка японка тя беше възпитана в уважение към правилата и традициите. От нея се очакваще пълно подчинение пред родители, учители и висшестоящи. Токио беше скъп град, а родителите й даваха всичко от себе си, за да могат да й осигурят прилично бъдеще. Тя им беше благодарна, но това не правеше убийствения цикъл на ежедневието й по-поносим. Сякаш не играеше никаква роля в собствения си живот, а беше страничен наблюдател. Родителите й бяха избрали училището, те определяха курсовете, на които да ходи, знаеха дори в кой университет ще учи, планираха и в коя компания ще работи до края на живота си.

От нея се искаше само едно – да изкарва високи оценки. И тя го правеше. Стараеше се във всичко - в спорта, в класните и извънклкасните занимания, опитваше се да изпъкне в очите на своите родители. Винаги се стараеше да бъде добра и послушна дъщеря. Завиждаше на някои от съученичките си за това, че имат по-либерални семейства или че живеят по-близо до центъра, което им позволяваше да излизат и да се забавляват след занятията. Не всички имаха толкова много задължителни уроци и извънкласни занимания като нея, не всички се стремяха към високи оценки. Някои си имаха собствен живот, имаха истински приятелства, дори гаджета и бяха щастливи. За разлика от нея. Самотата я задушаваше и отнемаше от желанието й за живот всеки ден по мъничко.

Хитоми се опита да пропъди тягостните мисли от главата си и се загледа в приказната панорама, която се разкриваше пред нея. Намираше се в своето скривалище. Много рядко си позволяваше едно безумно бягство от правилата. За щастие учителката по плуване се разболя и не можа да дойде на тренировките, което й подаряваше още един час лично време. В моменти като този тя идваше в любимото си скривалище, където можеше да наблюдава света отвисоко и да разсъждава на спокойствие върху проблемите си. Намираше се в едно от сервизните помещения на 42-ия етаж на бизнес център «Акишима», а в малкото прозорче пред нея беше побран цял Източен Токио. Здрачаваше се и милионите автомобилни светлини ставаха все по-ярки в полумрака. Светваха неоновите реклами по високите сгради.

«Странно,- мислеше си тя, - дали светът, който са изградили хората, за да избягат от природата, не е прекалено изкуствен?» От високо целият урбанизиран пейзаж на японската столица изглеждаше като една добре подредена компютърна платка. Улиците бяха проводници, високите сгради - транзистори, дори паркингите и градинките сякаш играеха някаква специфична роля в целия комплекс.

Беше идвала тук и преди, но за всеки случай се огледа дали междувременно не са инсталирали противопожарни датчици в помещението. След като се увери, че такива липсват, тя с облекчение извади от джоба на ученическата си униформа кутия Marlboro и запали цигара. Пушеше рядко, но с голямо удоволствие. Никой не трябваше да разбира за този неин порочен навик, ето защо тя запалваше само тогава, когато беше абсолютно убедена, че е напълно сама и че никой не я наблюдава. В град като Токио това се случваше много, много рядко.

                                                                                  * * *

Загледана в мегаполиса пред себе си, Хитоми с усмивка си спомни как бе открила това необичайно място за уединение. Веднъж, преди да се качи в метрото, тя забеляза магнитния пропуск да стърчи от кошчето за боклук на перона. Огледа се да не би някой да види, че бърка в отпадъците. След като се увери, че всички пътници са съсредоточени в една единствена цел – да се наблъскат максимално бързо в пристигащата мотриса, с рязко движение извади пластмасовата карта и седна на една от пейките в чакалнята, за да я огледа на спокойствие.

Беше пропуск за достъп до сградата на бизнес центъра - на някакъв мениджър от средно ниво. „С подобна карта можеш да се намъкнеш почти навсякъде” – помисли си тя и понеже сградата се намираше по пътя й от училище към метрото, още на следващия ден Хитоми се отби, за да си опита късмета. Баща й веднъж беше изгубил собствения си пропуск за работа. Веднага му бяха издали нов и бяха дезактивирали стария. Дали поради техническа грешка, или заради обикновено човешко недоглеждане, картата проработи. Системата за контрол върху достъпа в  небостъргача беше напълно автоматизирана – вече почти никъде нямаше портиери като в доброто старо време, а само видеокамери и автоматизирани ключалки.

Прозрачните врати се разтвориха безшумно, щом момичето ги доближи с магнитната карта в джоба. Тайният и загадъчен свят на токийската корпорация беше отворил обятията си пред нея и сега тя имаше възможност да надникне в най-мрачните му кътчета. Предпочиташе да използва сервизните асансьори и помещения, където се мяркаха по-малко камери. Пък и вечер, след края на работния ден, в сградата оставаха само един-двама пазачи, които обикновено не си правеха труда да наблюдават охранителните записи, освен ако не възникнеше някакъв инцидент. Подобно на всички японци те безрезервно се доверяваха на техниката.

Хитоми идваше тук не повече от два пъти в месеца и винаги се опитваше да бъде максимално дискретна. След като се разходи из заседателните зали и надникна в няколко кабинета, тя си намери сигурно убежище – сервизното помещение на 42-рия етаж, където нямаше видеонаблюдение и детектори за дим. Именно тук тя обичаше да гледа залеза над града, да пуши Marlboro и да разсъждава върху личните си проблеми, необезпокоявана от никого.

Днес имаше основателна причина да бъде притеснена. На следващия ден й предстоеше окончателният тест по висша математика, а тя никак не разбираше този предмет. Предпочиташе хуманитарните науки, поезията, изобразителното изкуство, литературата, историята. Точността на компютърните науки я привличаше заради неограничените възможности, които й даваха да се занимава с любимото си хоби - дизайна. Но математиката й беше противна. Питаше се кому е нужно да се изучават такива сложни и измислени хипотези, които нямат нищо общо с реалността.

Нямаше как да признае пред родителите си отвращението, което изпитваше към този предмет, а още по-малко: отвращението си от преподавателя, който го водеше.  Носеше се слух, че е педофил и че обича да унижава достойнството на своите ученички – причаквал ги в съблекалните на спортния салон и ги опипвал, като ги заплашвал със слаби оценки, ако се разприказват. Дори веднъж заловил някакво момиче от съседния клас да пуши марихуана и, според слуховете, я затворил за един час в кабинета си – време, в което тя е трябвало да „откупи вината си” и да получи гаранции, че учителят няма да каже на родителите и на училищната управа за дребния й порок.

Хитоми не знаеше дали да вярва на слуховете, но беше убедена в едно – утре щеше да се издъни на теста, а дори и да минеше някак писмения, гнусният преподавател задължително щеше да я скъса на устния изпит. Тя изпитваше силна неприязън към него и той очевидно я усещаше. Колкото и да се напъваше да назубри теорията, колкото и да си блъскаше главата над логаритмите, за една нощ нямаше как да се подготви за изпит, обхващащ материала от цяла година. Със сигурност щяха да й поставят слаба оценка. Как щеше да каже на родителите си, които се трудеха денонощно и деляха от залъка си, за да я изпратят в престижен университет? Та нали така щеше да предаде доверието им! С какви очи щеше да ги погледне, когато разберат за слабите й оценки по висша математика? И как щеше да изживее срама пред своите съученички, които се хвалеха коя къде ще учи догодина, а тя е провалила живота си заради един-единствен предмет, заради един-единствен преподавател?

Изнервена от тези мисли, Хитоми си погледна часовника. Време беше да се прибира у дома. Запали последна цигара и се загледа в далечината – някъде там, между високите комини на индустриалния квартал се намираше родният й дом. Мълчаливо обеща на себе си: „Ще направя каквото мога, пък да става каквото ще!”

Следва продължение...

Ако историята ти харесва, единственото място (за момента), откъдето можеш да си вземеш копие е тук.

Тихомир Димитров

графика: Александър Цончев

Малмьо, Швеция.  В наши дни

Отражението на пристанището трепереше в сълзата върху бузата на Хелге, който правеше сутрешния си джогинг по красивата крайбрежна ивица на курортното градче. Сълзата беше предизвикана от студения януарски бриз над Балтийско море или поне така му се искаше да вярва. От години не му се беше удавало да се усмихва искрено и сърцето му да пее. Да му бъде широко на душата. Носталгичните спомени го връщаха към онези моменти в общежитието на учителския колеж в Стокхолм, когато в малката си стаичка събираше по двадесет човека, пиеха бира и вино, говореха за политика и книги, а той свиреше на китара и забавляваше всички. Една от младите педагожки мълчаливо стоеше в отсрещния край на стаята и го гледаше изпод дългите си руси кичури. Клара, неговата бъдеща съпруга. Хелге изтри сълзата и се съсредоточи върху джогинга, като се опита да забрави сладкия спомен. „Това е вече в миналото, опитай се да го преодолееш, отново ще бъдеш щастлив, някой ден!” Но уверенията на вътрешния му глас не бяха достатъчни. Един самотен човек бягаше за здраве. И никой не подозираше колко нещастен се чувства.

Хелеге Торгерсон имаше подреден живот, на който повечето хора по света биха завидели. Работеше като начален учител в родния си град и ежедневните занимания  с деца му доставяха истинско удоволствие. Всъщност, работата беше единственото, което го крепеше. Тя му даваше сили да става сутрин от леглото и да продължава напред. Обитаваше наследствената къща на своите родители, не плащаше наем, получаваше учителска заплата, каквато само учителите в скандинавските страни могат да получават, караше чисто ново Волво, с две думи: животът му беше добре осигурен.  Но това не правеше мизерията в душата му по-лесна за изтърпяване. Хелге страдаше от едно много популярно за съвременния европеец заболяване - самота и отчуждение, които стояха в основата на налегналата го от години тежка депресия.

Всяка сутрин, без изключение, той пробягваше пет километра по крайбрежната ивица на Малмьо – от единия й край до пристанището и обратно. После се прибираше вкъщи, взимаше си душ и отиваше на работа. На връщане се отбиваше на гости при някой от малцината си приятели от детството, които бяха останали в града, пиеха от тайните запаси водка, донесена от Русия, защото в Малмьо търговията с алкохол беше забранена, гледаха филми, спореха за глупости, после се прибираше уморен, но напълно трезвен (само той презираше алкохола в компанията и имаше основателни причини за това), лягаше си сам в огромната празна къща, и така до следващата сутрин, когато ставаше, обуваше си белите маратонки, слагаше спортния екип и паркираше Волвото на крайбрежната алея, за да започне сутрешния си джогинг.

През уикендите обичаше да посещава датската столица, за да си разнообразява живота. Копенхаген се намираше само на половин час път с туристически кораб или с влака по моста между двете държави. Беше жив, динамичен столичен град, за разлика то заспалия Малмьо, който се напълваше с хора само за месец-два през лятото, когато идваха предимно възрастни семейства от Стокхолм, немски туристи и от време на време се провеждаха младежки фестивали.

Приятелчетата му обичаха да си правят чести екскурзии до Санкт Петербург, където компенсираха сухия режим и скуката от подредения семеен живот в празното и чисто като клиника пространство на шведския провинциален град. Ходеха по проститутки, напиваха се и носеха със себе си на връщане по бутилка „Смирнов” – колкото да им стигне за седмица–две преди следващата екскурзия до Русия.

Хелге не пиеше и презираше платената любов, ето защо предпочиташе самотните разходки из улиците на Копенхаген през уикенда. Приятелите му се опитваха по всякакъв начин да го накарат да „живне” малко, да го изкарат от депресията, да го вземат с тях на гуляите си в Русия, да му намерят жена, но той старателно избягваше тези опити и ги намираше за досадни. Харесваше компанията им, но не обичаше начина им на забавление. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, Хелге им завиждаше за това, че имат семейства и деца, че има при кого да се приберат вечер, а не като него – в огромната  празна къща, където вечеряше претоплен полуфабрикат от магазина, гледаше скучни филми по телевизията и после заспиваше сам в брачното легло на починалите си родители.

„Странно нещо е съдбата” – мислеше си той. Майка му и баща му го бяха създали на  същото това легло преди повече от 30 години, а сега той властваше над гладките бели чаршафи, потънал в обятията на самотата, като някакъв вид наказание и вечно припомняне за собственото му провалено семейство.

Хелге си взимаше душ и за пореден път си говореше сам. Внушаваше си, че не  носи вина, дори косвена, за трагичната смърт на жена си.  Алкохолът му беше отмъкнал Клара преди много години.  Беше я завлякъл в бездната и той не успя да я извади оттам, не успя да я изтръгне от лапите на зависимостта, колкото и да се опитваше. Любовта на живота му се разболя от цироза, погрозня, сбръчка се и умря буквално в ръцете му. Отиде си ей така - като на шега. И което е най-лошото: след всички драми, след пиянските свади и счупените чинии, след разтърсващите семейни скандали, в които Хелге воюваше с нея и с нейния алкохолен демон, минути преди да издъхне, тя го беше погледнала в очите и с последни сили му беше казала, че го обича...

Настъпиха дълги дни и нощи, а после седмици, месеци и години на самосъжаление и самота. Той откри, че поговорката: „Времето лекува всичко”, е една долна лъжа. Дори напротив - с времето ставаше все по-зле. Лежеше сам върху огромното легло и понякога мастурбираше със затворени очи, а в главата си извикваше спомени за онези хубави години в колежа, когато се запознаха с Клара. Тогава тя беше млада и жизнерадостна бъдеща учителка, отворена за хората и за света, винаги се намираше в центъра на вниманието, беше душата на всяка компания. Господи, колко много се гордееше с нея! Правеха секс на всевъзможни места – в асансьора на общежитието, в нейната кола – на паркинга пред колежа рано сутрин, малко преди да започнат занятията, в кабинета на един от преподавателите. Спомняше си продължителните, изключително интимни моменти на наслада през уикендите, които прекарваха, без да излизат от същото това легло, вкопчени един в друг, вече като младо семейство. И се опитваше да ги възстанови. Опитваше се да преживее поне един процент от тогавашната реалност сега – в самотните си фантазии. Но се получаваше точно обратното: мастурбацията ограбваше спомените му, притъпяваше сетивата му за тези отдавна отминали вълшебни мигове, дърпаше го още по-надолу в мрака на самосъжалението.

„Да, някога и твоята душа пееше, приятелю, - каза Хелге на огледалото в банята, - а не като сега - само да мълчи”.

Облече се и тръгна към училище. Днес беше втора смяна.

                                                                           * * *

Наблюдаваше русите детски главички, наведени над блокчетата за рисуване. Нямаше настроение за учебни игри, затова постави на малчуганите задача да нарисуват сцена от любимия си филм. Докато те усърдно се трудеха, той се наслаждаваше на тишината, потънал в собствените си мисли: „Тези слънчеви душички са толкова чисти и неопетнени”. Хелге обичаше децата именно защото носеха твърде малко емоционален багаж, даже никакъв. „Ако Клара беше жива, сега сигурно щяхме да имаме едно такова русо хлапе вкъщи. Може би дори щях да преподавам на собствения си син или дъщеря.”

Липсата на деца той поне отчасти компенсираше с преподавателски труд. Мъниците го зареждаха с енергия, бяха жизненоважен лъч светлина в убийствено скучното му ежедневие. Би вършил тази работа и без пари, но никога не отказваше щедрия чек, който образователната система на Швеция му даваше всеки месец на десето число. Въпреки безбожно високите цени в скандинавския град, допълнително напомпани заради туристите, фактът, че живее сам и че не плаща наем или ипотека, му позволяваше да спестява голяма част от заплатата си. Можеше  да пътува почти навсякъде по земното кълбо, стига да реши. Приятелите му непрекъснато го подтикваха към това: „Сега си млад и необвързан, наживей се, кога ще пътуваш, като остарееш ли?” Нито веднъж не ги придружи на пищните им гуляи в Русия, за които беше слушал всякакви легенди, измислици и лъжи. Отбягваше старателно младите момичета, които се опитваха да му пробутат.

Наглостта им веднъж стигна до там, че му регистрираха профил в сайт за запознанства и дори пуснаха обяви в местния вестник, където публикуваха  телефонния номер и адреса му. Започнаха да го търсят всякакви пропаднали жени – откачалки, пияници, дебелани, грозни или самотни стари моми, дори една-две наркоманизирани тийнейджърки. Алкохол се намираше трудно в родния му град и младите започваха да друсат още от пубертета. Не вярваше, че човек може да срещне любовта на живота си по обява. „Само отчаяните прибягват до тези обяви – търсеше си оправдание Хелге, - и какво друго можеш да очакваш от едно запознанство в интернет, освен още повече отчаяние? Не, благодаря, имам си достатъчно!”

- Господин Торгерсон, вижте, нарисувах летящата чиния от „Деня на независимостта”, която всеки момент ще пусне лазерния си лъч и ще разруши целия град с високите небостъргачи, харесва ли Ви?” – една от неговите ученички го върна в настоящето.

Хелге се усмихна дружелюбно и погали момиченцето по главата. Само авторката на това „произведение на изкуството” можеше да различни „летяща чиния” и „високи небостъргачи” в безогледната цапаница, която навираше под носа му за проверка. Но той знаеше, че децата трябва да се поощряват и че творческата дейност е важна за развитие на въображението им. Качеството на самите рисунки нямаше никакво значение.

- Справила си се чудесно, Сара! Вижте всички, - провикна се той към класа - Сара вече е готова. Нарисувала е сцена от „Деня на независимостта!” Това е любимият й филм. Кой от вас го е гледал, кой обича филми за извънземни? Вдигнете ръка, ако има такива!

Няколко деца жизнерадостно протегнаха ръце във въздуха.

- Йохан, разкажи на всички кой е любимият ти филм за извънземни.

Докато Йохан търсеше подходящите думи в бедния си детски речник, за да изрази възхищението си от „Пришълецът”, Хелге кимаше одобрително с глава, но мисълта му отново го връщаше назад - към спомените. Преди време се беше опитал да сложи край на самотата. Беше си казал: „Стига толкова, не мога повече да живея като парцал! Ще затворя тази страница от живота си и ще започна да пиша нова”. Така и направи. Или поне се опита. Тръгна на фитнес, взе да обръща внимание на външния си вид, започна да идва винаги изгладен, избръснат и парфюмиран на работа. Поръча си от интернет книги за самоусъвършенстване, които го учеха как да мисли положително, правеше упражнения по Йога и медитираше върху светлата страна на живота.

Колежките му скоро забелязаха внезапната промяна. Започнаха да се питат как така един млад и хубав мъж като Хелге си няма жена и защо води такъв самотен, аскетичен начин на живот. За щастие преподавателките в началното училище, където работеше, не познаваха нито компанията му от колежа в Стокхолм, нито неговите приятели, нито пък покойната му съпруга. Беше започнал работа в това училище скоро след нелепата й смърт и винаги избягваше темите за миналото. Но жените усещаха зеещата празнота в него, отблъскваше ги отчаянието му и те някак инстинктивно го отбягваха, поне докато той не реши да го скрие под паравана на новата си, уж жизнерадостна самоличност. И те веднага забелязаха промяната във външния му вид, в маниерите. Дори започнаха да му правят комплименти. В коридорите на училището се понесоха слухове за тайните му срещи с една от учителките. Говореше се дори, че имат планове за брак. Въпросната учителка един ден събра смелост и сама дойде в кабинета му, за да го покани на кафе след работа. „Хубаво, симпатично миньонче - каза си Хелге, - защо  пък не?” И се съгласи.  Беше интелигентен събеседник, умееше да изслушва, имаше чист и спретнат външен вид и което е най-важното – не пиеше, а това го правеше привлекателен в нейните очи.

Излизаха два пъти, ходиха на кино. Той най-накрая се осмели да докосне ръката й в тъмното, макар да се чувстваше нелепо, като тийнейджър, но тя не се отдръпна, дори напротив – вкопчи се в него и му прошепна в ухото, че много й харесва да прекарват времето си заедно. Още същата вечер той я заведе у дома и прави секс с нея върху голямото семейно легло, на което неговите родители го бяха създали и на което консумираше брака си с Клара преди години. Тя беше страстна и добра любовница, опитваше се всякак да му угоди и Хелге започна да се притеснява, че нещата стават твърде сериозни, че започва да се чувства  прекалено комфортно и че тя може да измести Клара от първото място в сърцето му.

Един ден й съобщи категорично, че повече не иска да се срещат. Сам не знаеше защо го прави. Каза й, че ако тя не е съгласна да си смени работата, той лично ще се премести в друго училище, само и само да не се виждат всеки ден, за да не си усложняват живота, пък и да сложат край на слуховете за аферата между тях. Тя се разплака, удари му шамар пред всички, по средата на училищния двор през голямото междучасие. Обърна му гръб и той повече никога не я видя.

Разправят, че се върнала при бившия си мъж - някакъв търговец на рециклирана пластмаса в Германия. Не знаеше дали това е вярно. Не го интересуваше. След този кратък инцидент бездната отново се разтвори пред него и гостоприемно го прие в обятията си....

- И после Пришълецът се сби с другото чудовище и оттам се отвори ей такава дупка в пода, и той избяга, и после искаше да изяде хората в космическия кораб - обясняваше разпалено малкият Йохан, видимо впечатлен от случилото се в любимия му филм с извънземни.

Звукът на училищния звънец събуди преподавателя от краткия унес на спомените.

- И така, дайте си рисунките, ще ги поставим в рамки и ще ги закачим в коридора на училището, за да могат всички деца да им се порадват. А най-добрите ще получат награда от училищното ръководство. Не забравяйте да си напишете съчиненията за петък и ако не знаете някоя думичка, просто оставете празно място в тетрадката. Следващия път ще играем на една игра, казва се: „Познай липсващата думичка”. Сега сте свободни.

С радостни възгласи децата оставяха на бюрото  една върху друга рисунките с незасъхнали бои, така че те още повече се зацапваха, но това нямаше никакво значение, стига те да бяха доволни от нарисуваното. Докато детската глъч утихваше в коридора, Хелге погледна святкащия римайндър на мобилния си телефон. Напомняше му за срещата в апартамента на Свен довечера – още едно събиране с неговите приятели в изцяло мъжка компания, на което щяха да заговорничат срещу жените и да правят планове за поредната си „командировка” в чужбина, както и да се опитват да му уредят среща с някоя неомъжена жена. Щяха и да се подиграват с него заради стерилния му начин на живот, но той ги обичаше въпреки всичко. Знаеше, че в подигравките им няма никаква злоба, а само топъл приятелски опит с шегите си да го изкарат поне за малко от мрака на депресията, в която бе изпаднал. 

Следва продължение...

Ако историята ти харесва, единственото място (за момента), откъдето можеш да си вземеш копие е тук.

Тихомир Димитров

графика: Александър Цончев

Аспен, САЩ. 30 години по-късно

Ски-пистите бяха покрити с изкуствен сух сняг. След окончателната промяна на екологичното равновесие, която учените смятаха за необратима, ски-туризмът процъфтяваше целогодишно. Хората вече не зависеха от атмосферните условия, а истински сняг имаше само по най-високите върхове на Хималаите. Изкуствената покривка беше удобна, топла, мека и безопасна за падане. Въпреки убийствените лъчи на директната слънчева радиация високо в планината, целогодишният ски-сезон представляваше манна небесна за закъсалата американска икономика. Лятото беше в разгара си.

Уинстън презираше целия свят, с изключение на себе си. Беше нечестно богат. Ненавиждаше хората по принцип, защото бяха превърнали планетата в опасна за живеене, пренаселена кочина. Ненавиждаше ги заради предубежденията им, заради стадния инстинкт, заради глупостта. Мразеше човешката раса и нейната нестихваща алчност да притежава още и още на всяка цена. Отвращаваше се от лицемерието, от подлостта и от корупцията. Притежаваше всички тези черти, но беше принуден да обича себе си. Затова мразеше всички станали...

Ежедневието на един преуспял мъж като него, наближаващ 60-те, беше уютно, тихо и комфортно, далеч от борбата за оцеляване в теснотията на големия град. С доволна усмивка, която почти никога не слизаше от лицето му, Уинстън запали огромна пура и се загледа в далечината. Панорамните прозорци на луксозния му хотелски апартамент имаха ултравиолетова и инфрачервена защита, която му позволяваше да се наслаждава на пейзажа, без да си рискува здравето.

На външен вид изглеждаше не повече от 40- годишен. Обичаше да повтаря, че с пари на този свят се купува всичко, включително здраве, щастие и дълъг живот. Дори любов. Медицината беше напреднала изключително много от онези далечни години в началото на 21-ви век, когато натрупа първото си състояние. Редовно посещаваше процедури за подмладяване на кожата, оросяваше мозъчната си тъкан по рецепта, която му струваше колкото един лек автомобил седмично, и веднъж на всеки три години си подменяше кръвта. Можеше да поръча да му произведат всякакъв вътрешен орган от собственото му ДНК след едно-единствено убождане по пръста. Няколко пъти беше сменял черния си дроб, имаше нов бъбрек, а веднъж му се наложи трансплантация на половината сърдечно-съдова система. Подобни глезотии бяха достъпни само за богатите. „Днес повече от всякога човек може да злоупотребява с наркотици, секс и алкохол, без да мисли за последствията. Стига да има пари” – ухили се той и издиша ароматния тютюн.

След Големия удар преди 30 години беше инвестирал разумно в няколко инициативи, които
считаше за перспективни. Купи дял от научноизследователски център, който се занимаваше с разработка на алтернативни горива, спонсорира производството на лекарство за борба с рака на кожата и останалите си пари вложи в недвижими имоти по ключови туристически обекти като Аспен. Сега паричните потоци се стичаха към него от всички посоки, а на Уинстън не му оставаше нищо друго, освен да ги харчи.

Пред лифтовите кабинки се виеше огромна опашка. Дори в момента от всеки сто долара, които туристите плащаха за билет, десет долара влизаха директно в джоба му. „Естествено, с десет долара не можеш да си купиш дори аспирин, - разсъждаваше той, - но за сметка на това с десет милиона можеш да си присадиш нов бъбрек, а стотици хиляди туристи използват скапаните ми съоръжения целогодишно, в цял свят”. Патентът за евтините и безшумни кабинки на магнитна левитация също беше негов. Както и половината хотели в известния курорт.

„Аз съм шибан мултимилиардер!” – Уинстън захвърли пурата и даде гласова команда на климатичната система да подмени въздуха в помещението. Имаше доброто намерение да спортува преди обяд, но все още го мързеше да се приготви за излизане. Взе душ, сипа си
„Джони Уокър” син етикет и легна по хавлия върху огромното кръгло легло, където все още
се излежаваше Тамара – божествено красива, колкото красива може да бъде само една
20-годишна украинска манекенка. Обoжаваше славянските черти. Беше я „купил” от една
посредническа агенция в Интернет. Той я спасяваше от мизерията, а тя него – от самотата. „Скучно е да си харчиш парите сам” – това беше водещият принцип в живота му. Въпреки напредналата си възраст, Уинстън все още чукаше като жребец и поддържаше перфектна физическа форма. А малката беше ненаситна. Какво повече да желае от нея? Тъй като не вярваше в хората по принцип, а още по-малко в жените, той беше готов да я захвърли на улицата по всяко време и да я замени с нова - ако я заподозреше в изневяра например. Кандидатки – дал Бог!

Беше загубил способността си да обича преди много години, заедно с голяма част от моралните си задръжки. Можеше да изпитва любов единствено към себе си. И ценеше
лоялността. Изискваше преданост, защото можеше да си го позволи. „Аз съм едно доволно, самовлюбено прасе, а прасетата са по-интелигентни дори от кучетата” – той посегна към крехкото момичешко телце, сгушено под копринената завивка, и го стисна за задника. Тамара махна ръката му и се обърна на другата страна. Уинстън глътна уискито на екс, постави чашата на нощното шкафче и нареди: „CNN World News”

Холовата гарнитура, двете статуи на гръцки божества и дъбовата маса, разположени в дъното на помещението, изчезнаха. На тяхното място се появи огромно триизмерно видео
изображение.

«...американският президент Линда Голдман осъди остро опитите на Китай да се възползва от водещата си роля в международната програма за борба с глобалния терорирзъм ...напомняме ви, че преди две години стартира програмата «Небесно око», съфинансирана от САЩ, Китай, Русия, Япония и Европейския съюз. «Глобалният тероризъм е заболяване на човечеството, което трябва да се отстрани с прецизна операция. Армията е меч, с който можеш да отсечеш глава, но не и скалпел, с който можеш да оперираш анендицит» - изтъкна японският премиер при извежането на първия от общо деветдесетте гео-стационарни спътника за антитерористично противодействие. Според международната научна общност попаденията на орбиталния лазерен лъч са способни да отстранят елемент или дори звено на организираната терористична мрежа с точност до няколко метра във всяка точка на земното кълбо, без от това да пострадат мирни граждани. За целта обаче, напомня американският президент, е необходимо наземното разузнаване да си е свършило работата перфектно – област, в която САЩ има стратегически принос за успеха на международната мисия. Отношенията между двете държави в анти-терористичния блок се обтегнаха, след като Китай забави финансовите трансфери за извеждането на спътници 31-61 и поиска допълнителни квоти за износ към останалите членки на Общността. «Без активно, честно и целеустремено съдействие по въпросите на глобалния мир програмата е обречена на неуспех» - допълни Голдман....»

Малката, почти детска ръчичка на Тамара, се подаде изпод завивиката, напипа голия член на Уинстън и безгрижно започна да си играе с него. Съненото й лице все още лежеше върху възглавницата със затворени очи. Разтвориха се само нежните й устни:
- Виждам, че Касчей Безсмъртни е вече буден - пръстите й чевръсто шареха нагоре-надолу по набъбващата му сутрешната ерекция.
- Аз пък мисля, че Василиса Прекрасная трябва най-после да размърда заспалото си задниче, - Уинстън се наведе и я целуна по бузата – приготвил съм ти кафе. Не спирай!

«....Токийската космическа борса обяви рекордно покачване на акциите на Virgin Spacelines след дългоочакваното сливане между компанията с япоснкия гигант Lunar Construction Technologies, създател на първите туристически бази на Луната. «Това, което частната инициатива в туризма може да направи за изследването и покоряването на открития Космос, е несъмнено повече от усилията на държавните военни министерства, състезавали се за надмощие в края на миналия век" - отбеляза Масумото Йошикава, CEO на LCT, след като подписа меморандум за консолидация между двата гиганта - "очакваме цялото човечество да обедини финансовите си интереси за постигане на едно общозначимо дело, каквото е покоряването на безкрайното космическо пространство» - допълни г-н Йошикава на пресконференция пред американски журанлисти миналата неделя...»

Тамара се подпря на лакът в леглото. Погледът на Уинстън се съсредоточи върху щръкналите й като лисичи муцунки гърди. Погали ги нежно с ръка:
- Имай късмета да им направиш нещо на тези две малки съкровища! Не искам да ги променяш за нищо на света! – заяви с престорено строг тон на младата си приятелка. Дишаше все по-учестено. Вулканът щеше да изригне скоро. Движенията на ръката й ставаха по-бързи и по-бързи. Нагоре-надолу, нагоре-надолу, шляп, шляп, шляп, шляп...

«....европейският комисар по отбраната и сигурността Свен Йохансон приветства решението на Африканския съюз да се включи в инициативата на ООН за забрана на смъртоносните оръжия на най-стария континент. «Африка е люлката на цивилизацията и именно тук отношението към ценността на човешкия живот трябва да претърпи радикална промяна. Йохансон напомни, че след елиминирането на смъртоносните оръжия за невоенни цели преди десет години, броят на убийствата и фаталните битови инциденти в Европа е намалял до нищожните 0,5%. Забраната за използване на оръжия, които са в състояние да отнемат човешки живот, ще бъде ключов фактор за борбата с организираната престъпност и международния тероризъм в Африка», допълни той..."

- Ти си единственият мъж, който харесва малки гърди - усмихна се Тамара.
- А ти на колко други мъже ги показваш? – гласът му трепереше от нарастващата възбуда.
Усещайки първите конвулсии в половия му член, опитната ръка на Тамара го изпусна. Момичето се облегна върху възглавницата, покри гърдите си със завивката и се нацупи.
Невиждащият й поглед се рееше из триизмерния образ срещу леглото.
- Занеш колко много мразя това! – сопна се той.
- А пък ти знаеш колко много мразя да се съмняваш в мен! – отвърна му тя.
- Хайде, не можеш да ме оставиш така! Не виждаш ли, че се шегувам – настояваше Уинстън.

За момент се почувства като пълен глупак – надървен младеж, който е готов да се унижава до безкрайност, за да получи поне малко внимание, още няколко секунди женска ласка. «Времето на униженията свърши отдавна, братче, – напомни си той – сега ти си шефът и ти определяш правилата!» Използвайки физическото си превъзходство, но без да прекалява, той стисна крехкото вратле на Тамара и наведе главата й над възбудения си пенис:
– Довърши си работата, за която ти плащам! - тонът му не търпеше възражения.
Със затворени очи тя покорно отвори устни и продължи да обслужва нуждите на своя
Господар. Обичаше да се подчинява на мъжете. Това й доставяше някакво перверзно удоволствие. Здравият разум се бунтуваше срещу тази нейна слабост, но волята беше неспособна да се противопостави на нагона. По бузите й текнаха сълзи. Уинстън пое дълбоко дъх и се приготви за нирваната на сутрешния оргазъм.

«...това бяха водещите новини на CNN World News. Останете с нас, за да видите прогнозата на времето или изберете друга директория от менюто на нашата програма, но не забравяйте: Световната здравна организация предупреждава да не напускате дома си без слънцезащитен крем!”

„Скоро трябва да й бия дузпата на малката курва! – разсъждаваше Уинстън, докато се
бръснеше в банята, – ще я продам на някой богат арабин или ще я върна на майка й в Одеса.” Непрекъснато отлагаше това свое решение, защото Тамара беше рядка находка. В един свят, в който жените ставаха все по-арогантни в борбата си за надмощие, където дори вече бяха построили няколко градове държави, командвани изцяло от жени, момичета с робска психика като нейната се намираха трудно. „Та тя се чувства щастлива само когато зависи от волята на силния мъжкар! Ха! Може би все пак ще я продам на някой арабин” – той се ухили в огледалото, доволен от резултата, и обилно намаза лицето си с афтършейв.

Закусиха, след което Тамара му помогна да се намъкне в климатизирания скиорски костюм, който трябваше да пази тялото му от жегите навън. Сложи си шлема, каза й, че е свободна до обяд, и влезе в персоналния асансьор на петзвездния апартамент, който го спусна тридесет етажа по-надолу, директно в гардеробната на хотела.

Внимателно закопча хидравличната система. Тя щеше да осигури техническа подкрепа за
мускулатурата му по време на екстремните спускания. Провери индикаторите върху таза,
коленете, глезените и след като се убеди, че всичко функционира нормално, излезе от
хотела, където вече го очакваше личният му автомобил. Подаде на автопилота команда да
паркира пред ски-лифта и докато пътуваше, разсеяно шареше с поглед из разхождащите се наоколо туристи.

Без да се съобразява с километричните опашки, Уинстън се насочи директно към ВИП терминала. Индикаторът разпозна чертите на лицето му и прозрачните врати автоматично се разтвориха пред него. Зае самостоятелна кабинка и подобно на малките деца се потопи в радостно очакване на онова леко напрежение в стомаха, което безшумната магнитна
левитация причиняваше всеки път по време на старт. След няколко минути целият свят беше буквално в краката му. Въпреки че беше свикнал с гледката в детайли, не можеше да спре да й се възхищава. Това, което Уинстън не знаеше, бе, че изтичат последните няколко минути от живота му...

Следва продължение...

Ако историята ти харесва, единственото място (за момента), откъдето можеш да си вземеш копие е тук.

Тихомир Димитров

Валюта чести уж упала:
Не купишь на неё скандала,
И замуж быстро не пойдёшь;
В тайник письмо не уберёшь,
Где строки пламенной любви
Тупым ножом отскоблены...

Мы научились лучше жить,
И выбор делать и творить,
Но так же уж забыли мы,
Что чувства должны быть верны.
Мы выбираем всё подряд,
Чтобы вкусить разврата яд.

23 июля 2008

Седнах да поровя и да видя кой какво е написал за "Душа назаем" из интернет пространството. После реших съвсем накратко да представя впечатленията и мненията на други хора за книгата ми тук.

Винаги съм се радвал на привилегията да творя в интерактивна среда. Само преди 20 години пишещите хора не са имали такава възможност. Връзката читател-писател никога не е била толкова близка, колкото сега. А тя е като хляба и водата за всеки, който е дръзнал да разкаже своята история. Освен че ми помага да се развивам като автор, обратната връзка ми показва и дали се движа в правилната посока.

Знам, че на вечно недоволните не може да се угоди. Веднъж ще кажат: "глупаво е авторът сам да говори за себе си", а сега сигурно ще измрънкат, че демонстрирам излишно самочувствие или някакви претенции за популярност.

Въпросът е, че не ми пука. Искам да покажа и странични гледни точки върху книгата си. Това е всичко. Предварително се извинявам, ако съм пропуснал нечие мнение.

LeeAnn (Дачи) беше сред първите, които писаха: "книгата се чете толкова леко и приятно и свърши толкова бързо, че на практика я прочетох още преди хората да са разбрали за нея." Повече за романа и за някои жанрови разногласия - в блога й.

Васил Колев (Крокодила) лаконично и в негов стил обобщава: "книжката радва", което мене като автор също може само да ме радва.

С Ралица Михайлова се запознахме на премиерата в София. "В живота си нивга не бих се надявал/на толкова мил комплимент/покани ме Дявола, Старият Дявол/в дома си на чашка абсент", пише тя, цитирайки великия поет. Е, в последствие се оказа, че обстановката не е чак толкова напрегната :) Велики поети липсваха. Както и велики писатели. Липсваше и Дявола, с изключение на една книжка, изобличаваща поредната му лъжа, че не съществува...Още за впечатленията на Ралица от премиерата.

Благодаря и на Влади за това, че ме удостои с присъствието си. В английския има едно определение, което винаги съм се чудил как най-точно и правилно може да се преведе на български: "sophisticated". В негово лице срещнах живия и дишащ превод на тази дума. Същото се отнася и за, хм, рецензията, която той написа. Да се чете между редовете.

Григов Гачев, с когото пътищата ни се пресякоха на "Таласъмията" в Стара Загора, поставя книгата в жанров стил “околофантастика”. За пръв път чувам, честно, но коментарът ми хареса. Написал е балансирано и интелигентно ревю. Похвалил ме е малко повече, отколкото заслужавам, за което му благодаря, но не ми е спестил и някои недостатъци, за което също му благодаря, тъй като уважавам мнението му както на читател, така и на човек, който умее да борави със словото.

Често ме упрекват, че не нося на критика. Ми не е така. Всякаква критика е повече от добре дошла, стига да е градивна. Не понасям само обиди на лична основа, както и провокции срещу творчеството ми, поднесени без всякакви аргументи. Та, за да не бъда голословен, ето как, според мен, трябва да изглежда една "градивна" и "аргументирана" критика.

Приятно ме изненада и бързата реакция на Мила Бързакова - очарователна и креативна млада госпожица с интереси в поезията, танците и литературата, която наскоро се отличи на националната олимпиада по български език. Има хляб в това момиче. Сигурен съм, че ще чуваме името й занапред. Само да не се откаже от писането, но това, май, си е нейна работа. Ето какво сподели Мила, след като прочете книгата: "...самия роман… четенето му е като да се напиеш с Мартини - влиза леко (аз го прочетох за около 5 часа), но после идва особено неприятен махмурлук. Защото те кара да мислиш по най-наглия и безцеремонен начин. Овации за автора." Овации и за теб, Мила! Цялото ревю може да се прочете в блога й.

Позволявам си да цитирам коментара и на една друга поетеса - Биляна Карадалиева, публикуван в блога на кафе-книжарница "Лавандула", които бяха така добри да ме посрещнат във Варна: "Прочетох “Душа назаем” бавно и с удоволствие. Повярвах в историята и човешките съдби в нея. Ако кажа, че книгата е хубава, ще бъде малко. Трябва да се прочете и съпреживее:)". Маги - симпатичната продавачка на книги в това униклано място "за душата" близо до морския бряг, пък, допълва: "внмавайте какво си пожелавате, защото мислите се сбъдват". Явно не съм самотен в мнението си, че съзнанието определя битието...

Петър Ванев - Пиеро написа може би най-интелигентния коментар върху книгата. Нямам търпение да видя какво ще каже и изследователят на модерната поп-култура Ивайло Станиславов. Не за друго, ами защото мисля, че и двамата са хора с особен поглед върху нещата. Да си призная честно, малко ме е страх каква ще бъде "присъдата" на Станиславов, но при всички случаи съм сигурен, че ще е справедлива. Да видим...

Имаше и други интересни отзвуци в интернет пространството. В Панаира на Вира, например, се заформи поредица от културни дискусии за човешката душа. Участваха интелигентни хора, които имаха какво да кажат по въпроса. За мен е привилегия и чест, че книгата ми успя да "запали" един от разговорите в дискусията. Толкова културно и добронамерено общуване между мислещи хора в блогосферата рядко се среща. За съжаление.

Така като гледам, продължава да властва негативизмът - онзи, нашенският, "да оплюеш на всяка цена". Тук е времето и мястото да се обърна към анонимните хейтъри, които се издразниха, както винаги, че някой е направил нещо съзидатено и побързаха да се нахвърлят с обидни думи срещу мен и срещу книгата ми, без дори да са я прочели: ще си докарате някоя болест от толкова лошотия, пичове. Take it easy. Аз просто разказвам една история, това е всичко. Пък и "от малко любезност никой не е умрял" (реплика на Дявола в известен филм).

Случи се и нещо любопитно. Инж.точка Филип Стоянов, който сам твърди в блога си, че рядко чете художествена литература, захвърли специализираните технически каталози за момент и, надявам се, запретна ръкави над "Душа назаем". Дано да си успял да стигнеш до края, приятелю, и да знаеш - много ще се радвам поне за миг да съм ти върнал удоволствието от четенето. Че и доверието в българската книга. Но дори да не е така, ще си позволя да те цитирам:  "да четеш блог е някак различно от книга, нищо че авторът е един и същ." Това в пряка линия се отнася до онези, които имат някакъв проблем с публикациите в блога ми. Да, пълни са с недостатци и противоречия (никой не е съвършен), но не ги пришивайте автоматично и към романа ми, без да сте го чели, плийз.

Иска ми се да завърша тази статия с благодарности към хората, които не ги домързя да споделят мнение за книгата в коментарите към блога. Благодаря и на хората, които ми писаха лично на мейла. Няма да прекопирам думите ви тук, за да не се повтаряме, а и по-добре личната кореспонденция да си остане лична.

Както казах, обратната връзка е особено важна за мен, тъй като ми помага да се развивам като автор. Мерси, че не ми спестихте забележките - чинно си записвам и ще ги имам в предвид занапред. Благодаря и на онези, които си затвориха очите пред дребните недостатъци на книгата. Давате ми кураж да продължавам напред!

И, преди да съм станал прекалено досаден, "Душа назаем" не е като топлия хляб, с който можеш да се сдобиеш зад всеки ъгъл. Това е бутиков роман, предназначен за бутикови читатели, плод на уникалната микро-култура, която се заформя около този блог като свободна и нецензурирана творческа площадка на един прохождащ български автор. Единственото място (за момента), откъдето можеш да си вземеш копие е тук.

Ако за пръв път попадаш във виртуалното ми пространство, ето малко повече информация за книгата.

Enjoy!

Тихомир Димитров

Крайно време беше.

За незапознатите, "Справедливост за всички" е дебютният ми роман, който излезе миналата година. Можеш да го прочетеш, като кликнеш върху категорията ДЕБЮТЕН РОМАН от менюто в дясно. Доскоро там беше публикувана само първата част от историята.

Продължението можеш да изтеглиш напълно безплатно от тук. 

Мисля, че това е най-малкото, което дължа на читателите на този блог.

Enjoy!

Тихомир Димитров

Днес в град Роман пристига министърът на здравеопазването д-р Евгений Желев. Той идва по покана на областния управител на Враца д-р Антонио Георгиев, за да пререже лентата на реконструиранат и модернизирана Специализирана болница за долекуване и продължително лечение на белодробни болести. Болницата приключи един проект и довършва втори, чрез който промени почти изцяло фасадата си и условията за лечение в нея. Тя е държавно здравно заведение. От началото на тази година получи капиталова субсидия за реконструкция и ремонт. Финансирането е в размер на 810 000 лева от Министерство на здравеопазването. С тези средства от началото на месец януари тази година бяха санирани 2-те сгради на заведението (централна и малка сграда), подменена дограмата, направена изолция на стените и минерална мазилка. Там беше изградена и чисто нова модерна столова. Ремонтирани са и Приемно-диагностичния блок и Пулмологичното отделение. След кратка среща в кабинета на кмета , д-р Евгений Желев ще пререже лентата на реконструираното здравно заведение.

]]> http://vratza.wordpress.com/?p=15 Fri, 13 Jun 2008 06:17:15 +0000 Враца новини http://vratza.wordpress.com/?p=15 Днес в 10.30 часа от печатница "Полипринт" АД - Враца ще бъдат взети от печат и извозени до Роман бюлетините за провеждащия се в неделя балотаж. Областна администрация е обезпечила според задълженията си организационно-техническото обслужване на вота в общината. По заявка на Общинската избирателна комисия са отпечатани общо 5 500 бюлетини на 80-грамова хартия и 4 100 бели непрозрачни плика. Бройките за пликове и бюлетини са подадени от ОИК. Доставката на бюлетините ще бъде с полицейска охрана и ескорт. ]]> http://asktisho.wordpress.com/?p=251 Tue, 03 Jun 2008 00:15:27 +0000 asktisho http://asktisho.wordpress.com/?p=251

Точно една календарна година след литературния дебют "Справедливост за всички", вторият ми роман "Душа назаем" вече е факт. Ето на това му се вика млад и продуктивен автор, хех.

Двете творби са коренно различни в жанрово отношение. Лично аз не мога да си избера коя повече ми харесва. Все едно майката да каже, че предпочита единия от двамата си сина пред другия.

Изборът го оставям на твоята жестока и безпристрастна преценка, читателю, защото Ти винаги имаш последената дума.

История на историята. Преди няколко години прочетох интересна статия в един вестник. Ставаше дума за сайта на гениален мошеник, който предлага на хората да си дадат душата назаем за една седмица. Не да я продадат, а да я дадат временно назаем. В замяна им обещава разрешаването на някакъв дребен, текущ, но нетърпящ отлагане проблем: скарал си се с гаджето, искаш тя да се върне; кучето се е разболяло, искаш то да се оправи; загубил си пари от надбягвания, искаш ги обратно.

За разпространение на "офертата" въпросният мошеник използва средствата на SPAM-а, като успява да "облъчи" близо 100 милиона интернет потребители. Той разчита на две елементарни истини: първата е, че всеки човек на тази планета, независимо от пол, религия, раса, възраст и образование, има някакъв проблем за разрешаване, без изключение. Втората се нарича "статистическа случайност" или "правилото 90/10", на което залагат повечето спамери.

Според въпросното правило, десет от сто милиона потребители ще прочетат писмото, останалите деветдесет милиона ще го изтрият или няма да го видят изобщо, защото е попаднало във филтрите на електронната им поща. От тези десет милиона, един милион ще си пожелаят нещо - ей така, на шега, да видят какво ще стане. Молбата е напълно анонимна. Единственото, което се изисква от тях е да се съгласят с "Общите условия" по договора и да напишат желанието си в празно текстово поле.

От въпросните един милион "риби", на около сто хиляди желанията им най-вероятно ще се "сбъднат" в рамките на същата седмица. След като това се случи, те окончателно ще повярват в "магията" и ще започнат да живеят с мисълта, че някакви свръхестествени сили контролират живота им.

Но "магията" не �