Предишна част

После тя събра останалата латра, уви я и я взе със себе си. Тръгнаха. Наоколо всичко бе посърнало. Не се чуваха звуците на поляната. Не се виждаха рояците пърхащи семенца. Само тревите и листата изглеждаха непроменени, но Брил каза, че и те сега са напоени с отрова.

- Брил, какво стана? - окопити се най-сетне Биола. - Нали казваше, че латрата е отровна, ако я ядем?

- Отровна е - отвърна кратко Брил. - Но сухият дъжд е още по-отровен от нея. Когато се посипе отгоре, винаги трябва да сдъвчеш латра!... Не знам как, но едната отрова пречи на другата да те убие.

- И преди ли се е случвало?

- Да... и преди.

В този миг Биола видя на земята едно сгърчено човешко дърво - мъртво, дори неизмъкнало корените си. Тя се спусна към него, но Брил я задържа:

- Те всички са мъртви.

- Всички? - стъписа се Биола.

- Всички до едно...

- А Рио, Атида, Менандра, другите? - изреди задъхано тя.

Брил не отговори, само сведе глава.

- Не! - прошепна Биола. - Не, Брил, това не може да е истина! Те са се скрили в пещерата. Да вървим по-бързо при тях!

И колкото ги държаха краката, те забързаха напред. Биола - с повече сили, защото се надяваше да завари живи сестрите си, но Брил знаеше какво ще завари там и с болка в сърцето и насълзени очи едва-едва креташе и изостана далеч назад по пътеката.

На другия ден зората дойде по-тъжна от всякога. Биола плачеше и плачеше. Не бе спряла нито за миг. Брил галеше косите ú. Нейното сърце кървеше отвътре, но очите ú бяха пресъхнали. Двете мълчаха, седнали сред скупчените на постелята мъртви тела на сестрите си. Така ги завари изгревът.

И поляната отвън бе пуста и тиха, както никога досега. Нямаше кой да откликне на светлината на слънцето. Дори листата на храстите и дърветата бяха оклюмали и застинали в студенина. Езерото чернееше като помътняло око, цялото покрито с трупове на риба и птици. А асплата бе слегнала като прекършена покрай бреговете му.

- Кой им причини това, Брил, кажи ми, кой им причини това? - започна да пита Биола, когато се посъвзе от мъката.

- За какво ти е да знаеш? - погледна я Брил.

- Искам да знам, кажи ми!

Брил вдигна рамене:

- Мисля, че са същите, които ни създадоха, защото само те имат такава мощ.

- И кои са те? Къде са?

- Хора, казват се хора, човеци.

- Как изглеждат?

- Като теб и мен.

- Като нас ли са? Защо тогава ни убиват? - изненада се Биола.

- Не са като нас... Химерите не са хора. Но ти, Биола, ти си човек като тях... Ти дойде при нас от там - посочи тя небето, - от такъв ковчег, като онзи. Спуснаха те в езерото и Атида те извади.

Биола беше много изненадана да чуе това, но споменаването на Атида я натъжи и тя пак се разрида.

- Грешиш, Брил, аз съм химера като вас.

- Не, не си. Макар да те обичахме като наша сестра, вече трябва да знаеш коя си - ти си повече от нас! Ти си като нашите създатели. И сигурно можеш да правиш всичко, което могат те.

- Не искам да съм като тях. Те убиват...

- Но и създават.

- Ще ги намеря и ще ги питам защо, Брил!

- Добре - каза тихо Брил.

- Но ти ще дойдеш с мен, нали?

Брил я погледна и погали косите ú:

- Не знам какво да правя, Биола...

- Просто ела с мен, не искам да се разделяме.

- И аз не искам..., но мястото ми сякаш е тук.

- Не, няма да те оставя сама! Да вървим двете заедно, моля те, Брил!

Брил погледна сестрите си. Ако останеше тук сама, не знаеше дали ще има сили да живее без тях. Човешките дървета също бяха мъртви, но скоро щяха да долетят семена и да родят нови техни събратя, а химерите нямаше да се върнат никога. И Брил реши да тръгне с Биола.

Тази нощ заровиха сестрите си в дупка, изкопана с ръце. В нея оставиха и сълзите, кръвта и сърцата си. Взеха само няколко кожи и латрата и с изгрева на слънцето поеха на път. Към стената, която ограждаше отвсякъде техния свят.

Край

Знам какво ще се случи нататък, но още не съм го написала. И не беше за зарибяване. Просто исках да се върна към нея (Геневопея) и да продължа да я пиша. Това завръщане понякога е трудно. Един цял свят, в който трябва да "влезеш" отново. Прекъснах я, за да пиша разкази за конкурсите. Явно не е било добра идея.

Предишна част

Тази сутрин поляната бе особено уханна. Фината роса по високото бавно се топеше на утринното слънце и изпълваше въздуха със свежест и прохлада. Солта скърцаше приятно под ходилата. Лекота и безгрижие обгръщаха сърцето.

Само Брил изглеждаше умислена и не можеше да се развесели нито с песен, нито с думи. Докато сестрите ú блажено се изтягаха под сенките отвън, тя влезе в пещерата и започна да тършува в ъгъла, където държаха важните неща. Биола я последва.

- Какво има, Брил? Какво търсиш? - попита я загрижено.

- Латрата ни е изсъхнала. Ще отида да събера нова.

- Аз ще дойда с теб.

- Добре... Увий си ръцете.

Биола намери една от по-старите си препаски, разкъса я и я омота прилежно около пръстите и дланите си.

- Къде отивате? - попита Рио, когато ги видя да излизат.

- За латра - каза Брил. - Защо не дойдете с нас?

- О, Брил, вие ще наберете достатъчно. Толкова е приятно тук, под сенките, а след малко нататък ще напече. Никъде не ни се ходи.

Брил задържа погледа си върху нея, но не каза нищо. Двете с Биола се отправиха надалеч, към задната страна на хълма, където растеше латрата. Денят наистина щеше да стане горещ, а дърветата в тази посока оредяваха. Пътят беше дълъг под палещите лъчи на слънцето - до там, а после и обратно. Но латрата им беше нужна. Винаги трябваше да имат от нея, колкото можеше по-прясна.

На Биола топлината не ú пречеше. Тя обичаше слънцето, радваше се на всичко наоколо, попиваше с наслада красотата на дивните пъстри поляни, на ведрото синьо небе. Но Брил бързаше. Така напрегната и неразговорлива Биола не я бе виждала никога досега.

Под мъхестия склон на хълма, в дълбоките сенчести цепнатини на скалата, се криеха латрените бурени. Листата им бяха дребни и нащърбени. Брил опъна на сянка една голяма кожа и започна да бере и да хвърля клонките на нея. Биола провря пръсти и откъсна малък стрък. Поднесе го към носа си, но той не миришеше. За какво им трябваха тези мънички криви листенца? Брил казваше, че са отровни, ако се изядат. Дори ако ги пипаш по-дълго време с голи ръце, отровата можела да мине през кожата ти и да те убие. Защо тогава толкова често ги беряха и ги пазеха в пещерата?

Но нямаше време да попита. Изневиделица над тях се появи един от летящите ковчези. Брил дръпна Биола към себе си, натисна главата ú надолу, за да я скрие под храстите, и също с приведена глава продължи да къса латра още по-бързо и припряно.

Биола не смееше да помръдне, но любопитството ú надделя, и без да се отделя от земята, тя извърна поглед нагоре. Облак прах бе забулил небето и се стелеше бавно надолу към дърветата. От където беше минал ковчегът, бе оставил зад себе си тази прашна диря. Тя се разнасяше вече и Биола понечи да каже това на Брил - да я успокои. В този миг обаче почувства, че не ú достигат сили да се надигне от земята, трудно и стана да си поеме въздух, главата я болеше, а по бузата ú се стичаше слюнка.

Брил вече беше готова - извади бързо от устата си сдъвканите латрени листа и ги натика между зъбите на Биола.

- Гълтай! - заповяда ú тя и с едно движение я обърна по гръб право върху набраната латра.

Заскуба от бурените със шепи, задъвка отново и започна да обтрива с листа Биола и себе си - с последните си останали сили. Докато не падна ничком до нея.

Когато се събуди, видя Биола коленичила, опряла ръце в земята, да кашля, да повръща и хрипти. Брил едва надигна глава. Всичко отвътре ú гореше. Непосилно ú бе да помръдне крайниците си, но дишаше. Въздействието на отровата беше отминало.

Когато най-после раздвижи ръце, първата ú работа бе да хване Биола и да не я пуска да изпълзи на поляната. Трябваше да стоят върху кожата с латра, докато се свестят. Биола разбра, легна до Брил и я прегърна.

Чак когато слънцето започна да се снишава, Брил стана и откъсна няколко ивици кожа от краищата на постелята им. Подаде две от тях на Биола и ú показа, че трябва да покрие ходилата си:

- Отровата е навсякъде, където стъпваме. Ще минат няколко изгрева преди да се разнесе.

Следва продължение

Предишна част

И тази сутрин той стана рано, издои Вирха, пусна я да пасе пред пещерата, закуси и се захвана с работата си. Внезапно обаче бе стреснат от остро, пронизително свистене някъде отвън, последвано от гръм и тътен, който за миг разтресе пода под краката му. Оскорел замръзна на място. Умът му заработи трескаво.

След няколко секунди той се спусна към ъгъла до вратата, измъкна изпод купчина нахвърляни сандъци оръжието и маската си и пак се услуша. Нищо, освен истеричните врясъци на Вирха, не се чуваше.

Клекнал долу, Оскорел бързо нахлузи предпазната маска и провери дали покрива добре устата, носа и очите му. После с една ръка завъртя колелото и напъна силно, за да отвори вратата. Крясъците на Вирха пронизаха ушите му. Уплашена до смърт, тя напираше с рога да влезе вътре.

Щом се размина с нея, той подаде предпазливо глава навън. Само на няколко метра от входа на пещерата се виждаха повалени дървета, изтръгнати с корените.

Оскорел свали маската и изтри очи. Щом на Вирха ú нямаше нищо, значи не беше обгазяване. Той тръгна напред - внимателно и бавно - да провери накъде водеше дирята и какво можеше да е съборило тези големи, високи десетки метри дървета.

Веднага щом излезе от пещерата, го видя - беше направило просеката при падането си и от силния удар се бе зарило наполовина в земята. Не приличаше на бленд. Беше по-малко и с форма на капсула. Очукан и сплескан, корпусът му още димеше.

Оскорел се огледа на всички страни, и като не откри нищо друго, се втурна тичешком към капсулата. Тревожеше го мисълта, че ако този летателен апарат беше на Хипоба, те съвсем скоро щяха да си го потърсят и по просеката в гората и червения му цвят лесно щяха да го открият. Трябваше да се действа бързо.

Оскорел се покатери пъргаво отгоре му и намери вратата. От ударите тя се беше изкривила и като блъсна отгоре ú с крак, веднага поддаде. Насреща му през отвора се показа клюмналата глава на пилота с кестенява, късо подстригана коса.

Оскорел свали оръжието и го прибра в шортите си. Спусна се вътре, опипа врата на мъжа и установи, че още е жив. Захвана се да го освободи от коланите му, после с немалко усилия го измъкна от капсулата и го свали на земята. Обърна го по гръб и потен и задъхан го извлачи за мишниците до укритието си. Остави го да лежи на пода. Вирха дойде да види какво става.

Оскорел изрови в бункера едно от големите зеленикави платнища, които навремето се беше опитал да използва за лов на дивеч. Единственото му попадение с тях бе окапрата. Но сега щяха да му послужат да покрие тази издайна машина, за да не привлече вниманието на Хипоба към убежището му. Събра набързо стърчащите краища, натъпка всичко между ръцете си и понесе купчината плат навън.

Отне му доста време да покрие капсулата. Искаше да е сигурен, че всичко вътре е угаснало, и че платнището е здраво затиснато и няма да излети или да бъде отнесено от хомомуси.

Край на първа глава

Предишна част

Животинчето смучеше лакомо и изпиваше бързо вкусната бяла кръв. Стана по-силно, по-голямо и подвижно. Пълзеше и излизаше само вън на поляната. Брил трябваше да пълни човката все по-често. Дърветата вече знаеха какво иска от тях и безмълвно ú го даваха.

Химерите нарекоха малкото създание Биола, което трябваше да значи истинска. Защото беше като тях.

Не за първи път даваха име. Откакто живееха тук, малко неща останаха същите, повечето се променяха, появяваха се нови и ставаше нужда да бъдат наречени.

Биола растеше бързо, а тялото ú не само се източваше, но и се променяше. Гърдите ú започнаха да набъбват и скоро се уголемиха, не останаха равни като на химерите. Между краката ú се появиха косми, каквито никоя химера нямаше. Затова я покриха с препаски от обработена кожа. Косата ú порасна много по-дълга от техните, и за да не ú пречи, я връзваха и увиваха около тялото ú.

Всички вече знаеха какво е тя - човек. Повечето бяха виждали и общували с хора - жени и мъже - там, от където идваха. Биола не беше създадена химера, но те я обичаха като своя сестра. И я научиха на всичко, което знаеха да правят.

Много скоро Биола започна да работи наравно с тях. Скубеше ожесточено бодли и пера, без да обръща внимание на разкървавените си длани. Събираше сол, носеше палистра за постелите. Ловеше птици със същата лекота, с която го правеха и химерите. Те я научиха да плува бързо, да се гмурка надълбоко, да издържа дълго под водата, да хваща риба с ръце.

Научиха я също да разпознава билките, растенията, които се ядяха и онези, от които трябваше да се пази. Научиха я и да пее. Гласът ú беше силен, тялото също - закърмено с живата бяла кръв на човешко дърво.

Сега тя се хранеше с месо, защото вече имаше зъби. И на едно нещо се беше научила съвсем сама - да обича човешките дървета, които растяха в долината. Понякога Биола сядаше сред тях и им пееше. Обикновено това се случваше, когато намереше мъртъв някой от събратята им. Със своите песни им благодареше за кожите, за очите им, пълни с топлина и разбиране. За кръвта не им благодареше, защото химерите не ú бяха казали за нея.

Биола обикаляше долината надлъж и нашир. Катереше се по възвишенията ú, за да я обхване с поглед цялата. Обичаше да се рее с вятъра, да усеща силата и свободата му. А вечер бе щастлива да се завърне в пещерата. Щастлива бе да споделя живота си с химерите, защото се чувстваше истинска сестра на сестрите си, чувстваше, че им принадлежи.

***

Дълбоко в недрата на изоставената планина Нейша, далеч на запад от най-големия център на Хипоба - Карон, се разполагаха останките на старо подземно съоръжение за въздушен контрол. Големият бункер, който отдавна не фигурираше на картите на Терамод, имаше само един отвор и той зееше като паст на гигантско влечуго, обрасъл в треви и листа. Тъй като се намираше в гората, прелитащите макар и рядко оттук блендове не можеха да го забележат.

От две десетилетия тук бе намерил убежище Симон Оскорел Трети - учен, нано-сензорен конструктор, когото Хипобът преследваше заради кражбата на професор Талиен и прототипа на устройството за разчитане на химични сигнали - УРХС.

Оскорел имаше усет и влечение към старите неща. Знаеше много за тях. През тези двайсет години той постигна чудеса с възстановяването на техниката в бункера, но все още не беше успял да „съживи" професора.

Отворът на бункера зееше, но вътрешните помещения имаха здрави и тежки врати, запазили се непокътнати от столетия. Благодарение на тях Оскорел бе защитен от хищници и хомомуси и спеше спокойно. Сутрин се събуждаше рано, закусваше. Да си набавя храна не му представляваше особена трудност. Наоколо имаше плодове в изобилие. А вярната му окапра Вирха го поеше преобилно с мляко.

От това меню и от многото години, прекарани в самота, упорит труд и единение със суровата природа, външният му облик бе напълно променен - имаше дълга коса и брада, вече сиви, бръчки по лицето, слабо тяло, странно и оскъдно облекло. Но затова пък беше станал жилав, ловък и бърз, много по-жизнен, отколкото когато работеше затворен в стерилните лаборатории на Хипоба.

Оскорел си имаше тук свой собствен енергиен център, захранван с органично гориво. В състава на това гориво влизаха: почва, съдържащите се в нея гъби, плесени, бактерии, гниеща растителност, включително и покоите на Вирха бяха разположени така, че отделяната от нея преработена маса да се оттича право в мелачката на подготвителната система. Тоалетната на стопанина ú - също.

Енергийният център захранваше остарелите уреди и машини, които не служеха за нищо друго, освен с приятния си ритмичен звук да правят компания на Оскорел. Техният пулс - пиукането, святкането на контролните лампички и нескончаемата крива на екраните, която вървеше все напред - бе станал неизменна част от живота му - неговото друго, механично сърце.

Но по-важното предназначение на енергийния център бе да захранва сложно конструирания микроскоп, под чиито обектив ученият твореше липсващото звено между живота и машината.

С подръчните материали тук му отне почти пет години да сглоби микроскопа и вече петнайсет години работеше върху недовършеното устройство за връзка с наносензорите, вградени в мозъка на професор Талиен. С помощта на УРХС професорът щеше да „оживее" чрез която и да било машина и най-после да разкрие голямата си тайна - загадката, която повече от три столетия след смъртта му не можа да бъде разгадана от никой учен и само споменаването на името ú изправяше на нокти целия мислещ високотехнологичен свят - ГЕНЕВОПЕЯ.

Оскорел се молеше само да му стигне животът, за да довърши устройството. Не искаше нищо повече. Беше си обещал да работи търпеливо и упорито, да се пази, доколкото можеше, в добро здраве и да посвети всяка свободна минута на заветната цел.

Следва продължение

Предишна част

Голите химери бяха нагазили в разкаляната пръст около купчината пелеглосидски тела. По две или три заедно те хващаха мъртвата птица и се заемаха с очистването ú. По крилата нямаше много месо, но трябваше да изскубят перата, за да оберат мекия птичи пух под тях. Тялото на птицата беше покрито с дълги остри бодли, които разраняваха до кръв дланите на химерите. Но листата, с които после Брил покриваше зачервената и подута на мехури кожа, успокояваха болката още до следващия изгрев.

Когато първата птица беше готова почти наполовина, Брил даде знак на Менандра и Рио да спрат. После поднесе оголената ú плът към устата си, захапа силно и след не малко усилия откъсна със зъби кървенисто парче месо.

Останалите продължиха работата си, а тя тръгна към входа на пещерата.

Животинчето лежеше и не мърдаше. Брил приседна до него и разтвори с пръст устата му. Чу се хриптене. Но не то я разтревожи, а това, че бедното създание нямаше зъби. Взе го и го изнесе навън.

От свежо палистрово листо Брил направи фуния. Стисна с пръсти малката ú дупчица отдолу и изцеди в нея пресните птичи сокове. Отвори пак устата на животинчето и мушна вътре фунийката.

Малкото създание засмука здраво крайчето, от което се стичаше живителният сок. Бавно изпразни листото и езичето му започна да облизва нежно пръстите на Брил. Тя не ги отдръпна, само се пресегна, взе месото и изцеди от него още колкото можа. Животинчето погълна лакомо и това.

Брил го остави и тръгна за ново месо. Искаше ú се да го храни докато то само откажеше да поема повече. Но какво щяха да правят после? Месото можеше да се запази за дълго време, обилно обтрито със сол, но соковете му не можеха. Вълшебните птичи сокове щеше да ги има само няколко изгрева. Дотогава Брил трябваше да реши какво друго да му даде.

Работата по очистването на птиците напредваше. Брил сама отдели едри, сочни късове месо, нареди ги в изтръгнатите от главите пелеглосидски човки и ги прибра на хладно в пещерата. Отпред до входа Атида копаеше дупка с ръце, за да забърка в нея кашата за щавене. Одрис събираше сол. Бе увила дланите си в листа, за да не се докосва разранената ú кожа до сипкавите кристали. Оцапани от главата до петите в кръв, с жестоко раздрани от чупливите крехки кости устни и езици, няколко химери още хапеха и се бореха яростно да отделят последните парчета от кокалите.

Слънцето вървеше към своя край.

След няколко изгрева кашата в дупката кипна и трябваше вече да свалят кожата на мъртвото човешко дърво и да я намажат. Изида събра сол, изсипа я в тритиавенената отвара и я размеси с ръце. После всички химери наобиколиха дупката и застанаха плътно една до друга, за да я закрият с телата си. Брил извлачи от пещерата човешкото дърво и живият пръстен се затвори около нея.

Преди да започне да дялка с острия камък, тя приседна с подвити под тялото си крака и сведена глава и се замисли за миг. Всеки път в този ритуал се срещаше най-отблизо със смъртта. Онази смърт, която настъпваше сама, без някой да я причини. Откакто обитаваха тук, много дървета бяха умрели по този начин и нито една химера. И всеки път тя се тревожеше, че с някой изгрев ще настъпи и техният час. Но този изгрев все не идваше.

Брил вдигна ръка, удари и вряза дълбоко острието на камъка в отмалялата плът. Пръстите ú се напоиха с гъстата бяла кръв на дървото. Тя беше вкусна и хранителна. Въпреки това химерите никога не бяха убивали човешко дърво за кръвта му. Точно обратното - Брил даже ги лекуваше, когато биваха наранени от острия клюн на някоя птица, примамена от цветовете им.

Но тази кръв! С нея малкото животинче щеше да възвърне силите си и да запази живота си. Защото прясното месо вече бе свършило.

През цялото време докато свличаше кожата от дървото, Брил мислеше как да постъпи. И когато свърши, тя знаеше какво трябва да направи. Остави сестрите си, взе камъка и една празна пелеглосидска човка и се отправи към дърветата.

Поляната беше осеяна с тях. Някои лежаха свити на кълбо и спяха, други стояха изправени, отпуснали спокойно клони покрай снагите си, а трети - седнали, се взираха напред или нагоре в синевата. По меката им плът една след друга набъбваха едри пъпки, узряваха и се пукаха и от тях разцъфваха цветове - дребни и едри, сини, розови, бели. Телата им наподобяваха тези на химерите - голи, без косми - но някак уродливи и сковани, бавни и почти неподвижни. Не говореха, даже нямаха уста, но виждаха и разбираха, следяха с поглед всичко, което ставаше наоколо. Те черпеха храната си от земята, и цената, която плащаха за това, бе да останат през целия си живот вкопани в нея.

Брил избра едно от будните дървета - свежо и покрито с много цветове. Приближи се до него през рояка пърхащи наоколо му крилати семена и го помоли с поглед. То уплашено събра клони пред очите си. Тогава Брил му „показа", че не е за нея, а за животинчето. Дървото я погледна тъжно и примирено. После мълком склони.

Тя го удари с камъка и видя как очите му потъмняха от болка. Докато събираше сока от раната в жълтата пелеглосидска човка, му благодареше безгласно. После откъсна лист роздула и го сложи върху удареното. Той веднага залепна. Дървото я изпрати с поглед.

Следва продължение

Предишна част 

На разсъмване дивата поляна се оцвети, нежно докосната от светлината. Пъстрееше в отсенки на зеленото, наръсено с бялата сол, която бъбнеше на кристали от порите ú. Откъм езерото се разнесе мирис на палистра. Тя беше най-благоуханна рано сутрин.

Огненото слънце, показало се едва наполовина, погали бялата скала, но едва пристъпи до входа на пещерата. По-навътре то никога не влизаше. Там оставаше прохладно и тъмно през целия ден.

Голото животинче се размърда. Атида го беше сложила до себе си в постелята от прясна палистра и чакаше утрото, за да го разгледа. Любопитно ú беше какво е. Не ú се щеше веднага да го изяждат. Съгласна бе даже да оскубе сама всички птици, но да не закачат животинчето ú.

Брил щеше да реши какво да правят с него. Атида се помоли наум Брил да е благосклонна.

Телцето до нея започна да издава силни звуци, Атида го взе и излезе от пещерата. Пред входа се беше проснало по лице едно човешко дърво.

Сигурно вече е мъртво - помисли си Атида и го погали. Сбръчканата му кожа още беше влажна. Преди да умрат, всички човешки дървета имаха възможност да се отделят за няколко часа от земята. И всяко от тях се мъчеше да допълзи до пещерата. Някои дори успяваха да влязат вътре. Не правеха нищо лошо. Сигурно просто бяха любопитни какво има там. Химерите се отнасяха добре с тях, никога не ги нараняваха. Дори когато сваляха кожите на мъртвите дървета и ги обработваха, го правеха скришом, за да не причиняват мъка на останалите техни събратя. И за това дърво днес трябваше да се приготви каша от тритиавена за щавене.

Животинчето се беше успокоило. Мижеше на слънчевата светлина и Атида с почуда го заоглежда. Както се досети още в тъмното, тялото му беше досущ като техните, главата - също, макар и без коса.

От къде се беше появила тази миниатюрна химера? Дали пък не беше само някакво подобие на химера? И как щяха да я приемат другите? Може би някоя от тях беше виждала нещо такова на мястото, от което идваше. Атида - не. Там, където започна нейният живот, нямаше други като нея. Нито малки, нито големи. Не беше виждала други живи създания, докато не попадна тук. Много добре помнеше. Помнеше дори храната, която ядеше тогава, и как тя просто се спускаше отнякъде, без да трябва да се бори за нея. Но онази храна не беше толкова сладка, колкото суровото пелеглосидско месо. Атида никога не би заменила за нея живота си тук със своите сестри. Никога...

Тя се обърна и видя няколко от тях да излизат от пещерата. Рио дойде при нея и се усмихна, като видя какво държи в ръце.

- Какво е това, Атида?

- Улових го. Мисля, че падна от ковчега.

- От ковчега? Може да е опасно!

- Не е опасно, виж го!... Струва ми се, че е като нас...

- Като нас? Дали ни го изпращат тук да живее с нас? - учуди се Рио.

Животинчето пак се загърчи. И този път писна толкова силно, че всички, които бяха отвън, се струпаха около него.

- Гладно е! - отсъди Зефир. - Да го нахраним.

- Какво ще каже Брил? - попита с тревога притежателката му.

- Сега ще я извикам - тръгна към пещерата Изида.

Брил заемаше особено място сред своите сестри. Защото бе получила от създателите си нещо повече от тях. Никой не знаеше точно какво, но то струеше от очите ú, от тялото ú, от думите ú. И всички виждаха, че го има, но не можеха да го пипнат. Затова понякога я наричаха Абрил, което трябваше да значи недостижима и неистинска. Но Брил бе тачена и почитана, защото винаги знаеше отговорите на важни въпроси. Можеше да ги предпази от смъртоносните отрови, които се изсипваха над долината. Можеше да излекува ударено или ухапано от животно. Тя бе измислила и как да запазват кожите на мъртвите човешки дървета от изсъхване. Знаеше кое става за храна и кое не, още преди някой да го е опитал. Знаеше дори кога ще завали дъжд след дълга, мъчителна суша.

Така, както се бяха надвесили над странното създание, слънцето вече не огряваше право в очите му и то ги отвори. Всички ахнаха от почуда, защото такъв прекрасен цвят имаха само едни други очи - очите на Брил.

В този миг се появи и самата тя.

- Виж, Брил - възкликна Рио, - има като твоите очи!

Брил го пое от ръцете на Атида и го вдигна към слънцето. Животинчето пак заскимтя, този път жално и отпаднало. Изглежда вече бе останало без сили от глад и жажда.

- Да оскубем птица и да го нахраним - каза Брил.

Атида въздъхна с облекчение. Тя занесе безпомощното създание в пещерата, положи го на постелята и изскочи навън да помогне на своите сестри.

Следва продължение

Това е началото на Геневопея - книгата, която пиша.

В тиха, безоблачна нощ, с ярка луна на небето, езерото Ниама блести като звезда, положена на земната гръд. А всичко наоколо тъмнее, засенчено от неговата бледа сребристо зелена светлина. Нито полъх на вятър, нито трепет на живот, нито дихание се долавя навред, докато не настане часът на пелеглосидите.

Всеки път по пълнолуние, примамени от омайната светлина и мириса на сладка вода, те идват тук да утолят жаждата си. И всеки път стават лесна плячка на потайните химери. Това се повтаря от незапомнени времена, и продължава да бъде същото.

***

В топлата лунна нощ един мъж се потеше под маската си за управление. По светло нямаше нужда да я слага на лицето си, но след здрач не можеше да кара без нея. А този път тя му осигуряваше не само видимост на трасето, но му показваше и контролните уреди, които не бяха осветени. Цялата кабина беше тъмна. Целият бленд.

От никъде не излъчваше и точка светлина. Беше и напълно безшумен, все едно изключен. Въпреки това се носеше плавно напред, управляван умело от Бруно Зранк 4П - бленд оператор втори разряд.

Цифрата след името показваше броя селекции на подвида му, а буквата - категорията му. В неговия случай - „П" - отстранени Повечето социално нежелани психически и поведенчески черти; надежден изпълнител; поведенчески стерилен, но обучен да взема някои решения, свързани с работата му.

Днес задачата му беше по-специална, затова налагаше светлините да бъдат напълно изключени. Но за Бруно не представляваше никаква трудност да кара и така. Летеше достатъчно високо, за да не се блъсне в нещо. Посоката сменяше с лекота. Тези машини не правеха завои, а с помощта на чувствителен лост просто тръгваха на избраната страна. И дори столът на оператора заедно с пулта пред него сам се завърташе в същата посока. Единствено потенето под маската го тормозеше.

Бруно бе включил на вътрешна комуникация, за да поддържа връзка с другите двама изпълнители, които се намираха долу в корпуса. По-точно с единия от тях - Гланс Вон 9П. Тя беше жена, при това много по-съвършена селекция от неговата и бе натоварена да ръководи изпълнението на задачата.

Другият при нея - Бруно не запомни името му, но беше категория „В" - отстранени Всички социално нежелани психически и поведенчески черти; перфектен изпълнител - беше тук, за да свърши същинската работа.

Всяко бебе лежеше опаковано в шумоизолиращ кувьоз. Така не се чуваше и звук от тях, дори да плачеха. Мъжът категория „В" само трябваше да ги взема едно по едно и да ги изтърсва от кутиите им през отворения люк на пода. Гланс Вон го наблюдаваше и му казваше кога да вземе следващото. Тя изчакваше по-големи интервали от време, за да не са много нагъсто.

Този начин за отърваване от несполучливите селекции се предпочиташе. Той бе сигурен - никой не оцеляваше след падане от такава височина. А беше и най-хуманно приемливият. Изпълнителите не виждаха лицата на обектите при смъртта им.

***

В избуялата аспла по плиткия бряг, Менандра, легнала по корем във водата и отправила поглед към неясния хоризонт, следеше зорко всяко раздвижване. Щом забеляза пелеглосида, изпъна тяло, опря крака и ръце в земята и се приготви да се оттласне стремглаво напред. Изчака да долови полъха от последния мах на крилете му и се стрелна като риба.

Само след миг изскочи точно на мястото, където пелеглосидът повдигаше човка, вече загребал от водата, и с буен замах го хвана за предните крака. Увисна цялата на него, крилете му я пляскаха през лицето докато той панически се опитваше да се отскубне и отлети. Успя да я издигне наполовина над водата. Беше силен, но не колкото Менандра. Тя го теглеше здраво надолу.

Пелеглосидът не се отказваше от борбата. Завлече хищницата още навътре в езерото. Впила пръсти в тънките му крака, тя извиваше тяло и напрягаше ръце да го придърпа до водата.

След още няколко минути Менандра вече беше потопила главата му и почти възседнала отгоре му, го тикаше към брега. Гола, гладка и блестяща, задъханата победителка измъкна тежкото тяло на животното и го завлачи нататък, към пещерата. Мястото ú в меката аспла зае Атида.

За химерите ловът на пелеглосиди беше нещо естествено и рядко се случваше да изпуснат някоя от птиците, дошла да пие вода на Ниама. Месото и кръвта на пелеглосидите им бяха нужни, за да оцеляват. Атида притихна и зачака да се появи следващата жертва.

Внезапно горе на небосклона въздухът се раздвижи. Гореща мараня обгърна короните на високите дървета. Прелиташе един от онези големи черни ковчези, които не бяха живи, но никога не се знаеше какво ще изхвърлят от търбуха си - понякога мъртви животни, понякога смъртоносна отрова. Със страх Атида притаи дъх в очакване.

За миг ковчегът закри луната, а след още миг химерата видя как нещо пада устремено надолу. Тя потопи лице и бърза като стрела се гмурна натам, където то вече прорязваше водата. Изскочи с яростен тласък, поела го в ръце, и го издигна победоносно нагоре.

Ковчегът бе далеч. Атида спокойно заплува към брега. Отровата винаги беше невидима, а това нещо тук приличаше на малко животно. То издаваше силни звуци и се гърчеше неспокойно в прегръдката ú. Тялото му беше гладко, без косми или пера, също като нейното.

Следва продължение

Това е „Наука на науките" - първият ми роман. Посветен е на приятелките ми от квартала и на нашите деца, защото те ни събраха заедно. Посветен е и на приятелката ми Веселина, която се разболя и почина докато го пишех - нека почива в мир! Посветен е и на лъва Орфей от зоологическата градина в София - като прочетете романа, ще разберете защо.

Написах го за около година и като го завърших, бях запленена от постигнатото. Започнах да го изпращам на издатели, участвах в конкурс, резултатите от който чаках девет месеца. Малко издателства въобще ми отговориха, та било то и отрицателно. Благодарна съм на: Лик, Хермес, Фльорир, на Аргус, Квазар и особено на Пламен Тотев от „Персей", които не ме пренебрегнаха. За останалите нямам какво да кажа.

Основният недостатък на моя роман е не друг, а че прилича на „Хари Потър". Това се вижда веднага, след първата, втората глава. Да, но ако някой го изчете поне до средата, ще усети, че той няма нищо общо с „Хари Потър", освен това, че се разказва за деца в училище. А и къде другаде могат да са заедно съвременните деца за по-дълго време, така, че да им се случат интересни неща?

Ето резюмето, което написах за издателствата (може би не е идеално, но ми е първото):

 Резюме

Младият Доминик Аврал получава неочакван подарък от мистериозен непознат мъж - камък, който отваря врата към тайна съкровищница. Но към подаръка има и условие - в следващите 30-40 години Доминик трябва да открие тайната на безсмъртието.

Времето изтича...

Тристан, Касандра, Нако, Кристи и Дамян са приети да учат в Училището за древна и съвременна химия. Един ден, докато търсят салона по физическо, попадат в пуст коридор пред заключена врата. Тристан хваща катинара и той се отваря в ръцете му. Вратата води към малка пещера с езерце и за беля един от тях пада в него. Потъва, а после излиза от водата съвършено сух, за ужас на всички. Но още по-стъписващо е онова, което се е случило в няколкото минути под водата. Минават седмици докато се осмели да сподели тайната си с останалите.

Постепенно любопитството им надделява над страха и петимата влизат в езерото. Редят се вълнуващи и страшни събития. В тайна генетична лаборатория някой си прави зловещи експерименти - създава хибриди между животни и дори между човек и животни. Резултатите - безподобни същества с отблъскващ вид - са затворени в грамадни клетки в пещера и отношението на създателя им към тях е повече от лошо.

След много приключения и заплетени ситуации, които, освен всичко друго, укрепват и приятелството между децата, нещата тръгват към своята развръзка. В решителния час една ревниво пазена страшна тайна излиза наяве. Тя поставя на карта не само съдбата на героите, но и бъдещето на цялото Човечество. Настъпва миг, в който са подложени на изпитание доверието и обичта на един син към баща му, а също и силата на приятелството в младите сърца.

По всичко личи, че героите ще имат нужда от помощ, за да се справят, и тя ще дойде по начин, по който най-малко я очакват.

А какво става с мистериозния мъж? Ще се върне ли най-после и как ще постъпи, ако Доминик Аврал още не е готов?

* * *

През изминалите две години научих, че някои пътища са дълги и криволичещи, че написването на един роман е най-лесната част от неговата реализация.

И да не бъде публикуван на хартия този, знам, че ще напиша други, по-добри, затова нарекох историята щастлива, оставам я недовършена, тя продължава.

           Освен за преживяното, Касандра мислеше и за съдбата на Волчо. В крайна сметка не се разбра какво е станало с него. Тя таеше слаба надежда че той е жив и е добре. Мислите и спомените ú я измъчваха и една нощ Касандра сънува, че тича из Египет и го търси. Викаше го по име и плачеше. Накрая легна изтощена в един двор и продължи да ридае докато не се събуди от кошмара си. Почувства голяма мъка и празнота около себе си. Сети се за онзи път, когато след упражнението при Леон, изпита силен глад. Сега ú хрумна, че това може да е бил гладът на Волчо.

            Този ден Касандра нарисува една от най-хубавите картини в живота си. На нея беше изобразено странното същество с тяло на маймуна и глава на вол, по начина, по който винаги я посрещаше в пещерата. Над него - там, където свършваха решетките, гледаха две очи - направо от тъмнината. Това бяха очите на директора Суин - такива, каквито тя ги видя за последен път - молещи за помощ и уплашени.

            Картината изглеждаше странна за близките ú. Дори притеснително странна и стряскаща. Но Касандра я окачи на стената над леглото си и не даде и дума да се каже повече за нея.

Така въплъти тя чувствата си към двамата. Искаше споменът за тях да остане. И без това сигурно никой никога нямаше да узнае кой е бил Волчо или да разбере какво е станало със Суин.

Тристан също често мислеше за Суин. Дали не постъпиха неправилно като го оставиха да лежи там и избягаха? Дали сега не постъпваха така - като криеха истината за това какво се е случило с него? Но колкото повече разсъждаваше, толкова повече му се струваше, че трябва да премълчат за всичко. Ако го разкажеха, щяха да ги сметнат за побъркани. Какво друго можеше да се очаква, като това, което им се случи, беше далеч от възможностите на човешкия разум да го приеме за истина.

В училище най-трудно им беше да слушат коментарите за изчезването на директора. Дори полицията се беше заела да разследва случая. Добре, че на тях не им задаваха въпроси. Нямаше да знаят какво да отговорят.

Анита също беше изчезнала, но тя поне изпрати оставката си по пощата. В нея обясняваше че извънредни обстоятелства я принуждават да замине извън страната за неопределено време.

От Министерството се видяха в чудо докато намерят човек, който поне временно да се заеме със задълженията на Суин и Анита. Предложиха поста "директор" на Леон, но той отказа. Предложиха го и на Брус Адам, той също отказа. И училището остана без ръководство до края на учебната година.

Тристан се чудеше още и за пазача - г-н Гну и често се заглеждаше в него като го мернеше из коридорите. Какво го караше да си мълчи? Сигурно го бяха разпитвали, но очевидно беше, че не е казал нищо за истинските събития от онзи ден. Така смяташе Тристан, защото в противен случай щяха да разпитат и тях - децата.

- Той е от дълбоките води - каза за него Касандра. - От тези дето не говорят много.

- Може Леон да му е казал да си мълчи - предположи Кристи.

- Не ми се вярва да е поискал от него такова нещо. По-скоро самият господин Гну, от вярност към Леон и към паметта на директора, е взел сам това решение. - Касандра наистина беше станала по-мъдра. Сега тя се опитваше да погледне всяко нещо от много страни и също като Тристан - тогава да реши кое е правилно и кое не.

Дамян беше загрижен за бъдещето на семейството си. Вече знаеше каква заплаха тегне над тях и сънят му не бе спокоен както преди.

- Дали ще се върнат за баща ми - сподели той опасенията си със своите приятели.

Искаше им се да му кажат да не се тревожи за това, но замълчаха.

- Ще ми бъде много мъчно, ако се преместите другаде и не знаем къде си - каза накрая Касандра. - Но ако това ще ви защити, по-добре да го направите.

Баща му имаше такива планове и Дамян се разкъсваше между желанието семейството му да е в безопасност и надеждата, че няма да изгуби приятелите си.

- Слушай, Дамян - сети се изведнъж Нако. - Когато бяхме вързани в пещерата, как успя да извикаш Карло Монтана? - това за него си остана най-важното от всички събития тогава.

- Да, наистина, Дамян, какво направи? - заинтересуваха се и другите.

- Нищо, просто мислех за него и колко хубаво би било всичко да е както преди.

От неговата уста звучеше така лесно!

Разговорите между петимата не бяха вече така дълги и всепоглъщащи. Пак бяха заедно, но сега имаше повече мигове, които не се нуждаеха от думи. Нако още не беше възвърнал шеговитото изражение на лицето си. Кристи беше станал по-мълчалив от преди. Тристан мислеше повече преди да каже каквото и да било. Дамян се опитваше да се държи така, сякаш нищо не се е променило и не успяваше. Касандра не спореше вече наляво и надясно и не прекъсваше учителите, за да им каже нещо важно.

Останалите от класа забелязваха тези промени по един или друг начин. Сънди, която отдавна се канеше да поиска услуга от Касандра най-после и за себе си - да я помоли да попита Тристан дали изпитва някакви чувства към нея - сега се разколеба дали моментът бе подходящ. Всеки път, щом отвореше уста да каже нещо, Касандра навеждаше глава и се правеше на много заета с друго. Сънди се нацупваше, защото приемаше това твърде лично, но като видя, че тя се държи така и с други, ú прости.

От както Кристи разбра, че Палмира го харесва, се стараеше всячески да я избягва. Ако пък случайно срещнеше погледа ú, добиваше надменен и студен вид, с което искаше да подчертае в никакъв случай да не се доближават до него, защото е способен на всичко. В последните дни обаче, той беше забравил, че трябва да се държи така.

Една сутрин Палмира стоеше зад него на опашката в столовата. Кристи дори не беше забелязал, а тя направо трепереше от ужас какво може да се случи като я види. Въпреки това събра смелост да остане.

Кристи се беше замислил и пропусна да си вземе сока. Когато се обърна, тя му подаваше чашата, без да гледа към лицето му.

Той се сепна.

- Благодаря - каза и бързо се обърна напред.

- Е, не било чак толкова страшно - помисли си после. Не беше пропуснал да забележи, че ръцете на Палмира бяха хубави и гладки - с изящни тънки пръсти - точно като тези на майка му. Това я издигна в очите му и от този ден нататък поне не показа повече пренебрежение към нейната особа.

Точно по това време Хърби Оронт - председателят на класа - реши да организира спортно състезание. Госпожата по физическо беше във възторг от идеята. Събраха класа в салона, да им обяснят в какво точно ще се състои надпреварата. Бяха включени четирите спорта, които изучаваха тази година - лека атлетика, спортна гимнастика, художествена гимнастика (само за момичетата) и бойни изкуства. Който искаше можеше да участва в повече от един от тях. За футбол нямаше достатъчно хора и затова го изключиха като възможност.

- А сега - каза високо Хърби Оронт, размахал една тетрадка в ръка, - минавам да запиша кой в какво ще участва. И внимавайте! Мислете бързо! - Той се чувстваше като големите организатори на спортни празници - зает и важен.

Касандра седеше заедно с всички останали на дългата пейка до стената. Хърби, в новата си роля, малко я подразни, може би, защото просто сега не ú беше до това. А и точно той ли намери да каже "мислете бързо"? Мисленето далеч не беше неговата силна страна.

Когато стигна до нея, тя му каза направо:

- Няма да участвам.

Хърби, който беше почнал да записва името ú, спря и я погледна. В друг случай тя надали щеше да издържи на погледа му, все пак, когато харесваш някого, малко или много се притесняваш от него, но днес, същите черти, които до скоро ú изглеждаха така очарователни, някак си не можаха да я развълнуват. На какво ли се дължеше тази промяна?

- Ще участваш! - заяви Хърби. - Задължително е - и погледна към госпожата по физическо, която му кимна одобрително с глава. - Хайде казвай, не ме бави - подкани той Касандра.

- Не искам да участвам - повтори тя объркана от този негов тон и от това, че и госпожата го подкрепяше. Касандра не очакваше, че може да не уважат решението ú.

- Записвам те за художествена гимнастика - отговори ú той и го отбеляза до името ú.

Касандра стана от пейката.

- Няма да дойда на състезанието! - каза тя.

- Тогава ще ти оставя двойка за годината - намеси се госпожата.

Касандра онемя. Останалите също. Никой не бе предполагал, че ще се стигне до тук.

Тристан и Нако скочиха едновременно:

- Госпожо, не е честно!

- Не можете да я задължите!

Започна спор, в който всички казваха мнението си един през друг, включително и учителката. Тя не искаше да отстъпи от думите си, но много от децата чувстваха, че отлично знае, че не е права. И тъй като справедливостта беше важна за повечето от тях, спорът се превърна в махленска разправия.

Грациела, Изабела и прикаченият към тяхната орбита сателит Августин първоначално само се наслаждаваха на "падението" на Касандра. После Грациела реши да се възползва от положението и се приближи до нея и Хърби.

- Хърби - побутна го тя по рамото.

Хърби се обърна.

- Искам само да ти кажа - Грациела говореше достатъчно високо, за да я чуе тази, към която бяха насочени думите ú, - че Касандра е много добра в бягането по "пресечен терен".

Изабела се изкикоти.

- Освен това - продължи Грациела, - лично аз съм я виждала как се справя със спортен лов на диви животни и подводно плуване в локва.

Хърби още не можеше да разбере дали Грациела се шегува, или говори сериозно.

- Можем да я включим също и в дисциплините "звероукротяване" и "циркова акробатика" - не спираше да бълва жаби Грациела.

Августин реши, че тя е започнала да импровизира, тъй като не беше виждал Касандра нито при лъва, нито при преминаването по дъската, и отново не навреме прекъсна монолога ú:

- За Касандра можем да направим самостоятелна дисциплина, в която тя да се състезава сама със себе си. Може да е по надприказване. Ако успее да се надприказва сама...

Грациела го гледаше. С какво пак я разгневи?! Показа духовитост, помагаше ú...

Точно преди да се отдалечи от тях, Касандра чу Хърби да казва:

- Заради тая тъпанарка може да се провали цялото състезание.

Доплака ú се. И първият близък човек, който зърна, беше Нако. Той винаги се беше грижил за нея. Колко пъти бяха спорили, а никога не я бе обидил с някоя гадна дума. Винаги беше стоял зад нея, без да се натрапва и перчи със силата си като Хърби Оронт.

Касандра се почувства свързана с Нако по един особен начин - не само като приятели, не само като с човек, на когото може да разчита и да вярва. Не, Нако беше достоен човек - достоен за нейните чувства, за нейната любов. Нако беше нейният герой, не Хърби Оронт.

Още същия ден тя му го каза. И видя усмивката на Нако. И разбра колко много ú е липсвала през тези няколко дни. И колко много неща се бяха променили от тогава. Но щом неговата усмивка се върна сега, то със сигурност всичко щеше да се оправи, трябваше само време.

След онзи ден Брус Адам знаеше, че е длъжен да направи всичко, за да защити семейството си. Първата мисъл, която му мина през ума, бе да заминат някъде, да се преместят, отново да скъсат всички връзки с миналото, със света - техния малък свят, в който живееха сега. Докато не осъзна, че е еднакво опасно за тях където и да се намират по големия Свят. Защото Аврал нямаше да се спре пред нищо, за да получи това, което искаше. Щеше да ги търси навсякъде и да ги намери.

Често се будеше нощем и се питаше какво да стори, кое щеше да е най-правилното решение. Нещо му казваше, че трябва да остане тук, където се чувства най-защитен, сред хората, които познава, сред тези, които му помогнаха. Нещо му казваше, че трябва да остане и заради Дамян. Но с разума си не можеше да приеме, че това е верният избор, защото противоречеше на всякаква логика. Та нали Аврал първо тук щеше да го потърси!

Много му се искаше да поговори и с Леон - да го попита какво мисли той за всичко това, да му поиска съвет.

Една вечер се беше приготвил да си тръгва след работа и чакаше сина си, когато на вратата се почука. Дамян обикновено влизаше направо и Брус разбра, че не е той.

Отвън стоеше Леон.

- Може ли да вляза?

- Разбира се - Брус Адам отвори широко вратата. - Сядай, Леон - предложи му стол.

- Дойдох да поговорим - каза мъжът с черните очи, също както тогава, преди... Всъщност беше съвсем скоро, а изглеждаше толкова отдавна, защото много неща се бяха променили от онзи разговор насам.

- Когато се запознахме, Брус Адам, веднага разбрах кой си. - започна Леон с ведра усмивка на лицето.

Брус го погледна озадачен.

- Корнелия винаги говори за теб с такъв плам, че човек не може да не те познае, щом те срещне.

- Искаш да кажеш, че само по нейното описание си ме познал?

- То не е просто описание. То е възхищение и преклонение пред работата ти. Да, напълно достатъчно ми беше чутото от нея. Нали ми е сестра.

- Как е тя - попита Брус с нежност в гласа. - Не ми каза нищо за нея. Още ли е омъжена за Аврал?

- Не, отдавна се разведоха. Сестра ми си има свой живот далеч от тук. Основа фондация, която помага на бездетни семейства.

Брус Адам слушаше. Приятно му стана да си спомни за Корнелия. Зарадва се, че тя се е разделила с Аврал и е посветила живота си на нещо толкова благородно. Но беше и напрегнат заради въпросите, които искаше да зададе на Леон.

Леон сякаш разбра и това:

- Дошъл съм да ти кажа всичко, което знам - заговори той. - Нека първо ти обясня защо се интересувах от работата ти. Корнелия знаеше, че Аврал те търси. Ричард Биг се е присъединил към него, след като се е разделил с теб и сигурно му е казал над какво си работел. А Аврал си е поставил за цел на всяка цена да клонира човек и да е пръв. Исках да знам до къде си стигнал ти и какво те заплашва, ако той те намери.

Леон замълча. А Брус беше твърде развълнуван, за да заговори. След малко тежка въздишка се отрони от гърдите на Леон:

- Сега вече знам... Той ми каза за Дамян.

Брус пребледня. Значи и Леон знаеше. Това бе едно от нещата, от които се страхуваше - колко още хора щяха да научат за Дамян. От решаващо значение беше тази тайна да се запази в колкото е възможно по-тесен кръг.

- Можеш да разчиташ на мен, че ще запазя тайната ти. Каквото и да стане, никой няма да я научи от мен.

- Благодаря, Леон. Благодаря ти за всичко, което направи. Без теб нямаше да се справим - каза Брус Адам и наведе глава. - Но сега аз трябва да взема решение какво да правя от тук нататък... И двамата познаваме Аврал, ти дори го познаваш по-добре от мен. Мислиш ли, че той ще остави нещата така, че няма отново да опита..., защото на мен не ми се вярва.

Леон не отговори веднага. Беше мислил много за това една нощ, докато седя в клетката при Морфей. След малко каза:

- Ако Аврал е решил да вземе нещо, той го взема, цената няма значение. Правил го е не веднъж и два пъти. Понякога няма физически начин да го спреш. Сега е бесен и на теб и на мен. За мен това няма значение - мога да се защитя от гнева му, но ти също можеш, Брус Адам. Дамян притежава сила..., вероятно и ти я носиш в себе си. Позволи му да остане тук. Позволи на мен да работя с него. Човекът, който те спаси, може би не съм аз, а точно той, защото ме извика - извика ме с чувствата, които изпитваше - страха, болката, били са толкова силни, че аз ги долових. Извика и Карло Монтана и той дойде, а Карло Монтана също като мен, изобщо не знаеше пътя до там. Замисли се кой всъщност ти помогна и дали и в теб самия не се крият такива способности. Може би с Дамян сте едно цяло и двамата заедно можете да усилите тази мощ, както сигурно е станало, когато сте изпитали едни и същи чувства и страхове. И накрая се замисли дали това не е единственият начин да се защитиш от Аврал, защото аз мисля че няма друга възможност да се преборим с него. Само така ще можеш да го държиш на разстояние. Дамян ще ти помогне и аз ще ти помогна.

Брус Адам слушаше като хипнотизиран. Когато Леон говореше, всичко изглеждаше толкова лесно. След вдъхновяващите му думи Брус се чувстваше така, сякаш няма сила на Света, на която да не може да се опълчи. Но дали наистина щеше да е толкова просто - едва ли - колкото и да му се искаше да вярва, неговият разум му казваше, че не е по силите му да направи това. - Дали наистина е възможно - питаше се той. - Дали наистина е възможно...

Вратата се отвори. Влезе Дамян. Двамата обърнаха глави към него.

За Брус това беше отговорът. Дамян бе доказателството, че всичко е възможно. Заслужаваше си да опита отново. Да опита да направи нещо, което беше отвъд предела на човешкото разбиране. И най-вече - този път нямаше да бъде сам!

След всички събития вратата към пещерата пак остана заключена, но с обикновен катинар. Ключ от него имаше г-н Гну.

Един ден той влезе вътре заедно с Леон, който искаше да провери нещо. Застана отстрани до езерото и зачака учителят да си свърши работата.

Леон се приближи до грамадния капак на пода и го заоглежда от всички страни.

- Г-н Гну, да знаете нещо за този капак - попита той, като вдигна поглед към портиера.

- Не.

- А кой има ключ от него?

- Не знам.

Тогава Леон забеляза, че веригата е омотана само около едната халка. Другата - тази на плочата - стоеше свободна. Той моментално я хвана и дръпна нагоре. Капакът не поддаде.

Леон пак погледна към пазача. Г-н Гну вдигна рамене:

- Пробвах я вече - каза той. - Изглежда е заключена отвътре.

Леон се изправи. Всички прозрения, които го споходиха тази нощ, се сбъдваха. Най-страшното от тях бе, че сам беше помогнал на Аврал и хората му да избягат, като позволи на Карло да заключи вратата. Ако още тогава се беше досетил за капака, сигурно можеха да ги хванат или поне да разберат къде отиват. Но сега където и да водеше шахтата, едва ли някой беше останал там.

Снощи Леон си спомни какво каза Анита на инспектора от противопожарната охрана - че това е отводнителна шахта. Единствена тя от всички показа да е знаела нещо за капака. И сега я нямаше. Анита беше другият човек на Аврал, а резервният изход бе през тази шахта.

Докато се опитваше да повдигне капака, Леон беше нагазил във водата. Погледна надолу. Обувките и крачолите на панталона му бяха мокри. Пипна ги, за да се увери. Водата в езерото вече си беше обикновена вода. Входът към тайното скривалище на Аврал бе безвъзвратно изгубен.

* * *

Г-н Гну вървеше през тъмния парк. Напредваше доста бързо за човек, който накуцва. Насреща му, отвъд шосето, блещукаха светлините от постройките във вилната зона.

Когато спря, за да изчака преминаващите коли, той беше вече двойно по-висок от преди. Притича през шосето като атлет - без никакво затруднение и тръгна към поляната и към къщите след нея.

Стигна до висок зид на една тясна и глуха уличка с настилка от пясък и чакъл. Опипа камъните по стената. На едно място се спря, хвана се и се изкатери с лекота чак до горе. По същия начин слезе от другата страна.

Прозорецът в кухнята беше отворен. От там влизаше свеж нощен въздух и изпълваше с хлад гърдите на Доминик. Само това му помагаше да се отпусне в този затвор.

В стаята отсреща, той седеше на дивана в тъмното и се надяваше скоро да заспи. В тази поза прекарваше по-голяма част от дните и нощите, докато чакаше Ейприл да го извести, че всичко за заминаването му е готово. Документите бяха най-важни и ставаха най-бавно. Разбира се, нямаше да са с истинското му име, официално той се намираше на съвсем друго място. Нямаше и да са с името, с което дойде - тъй като то беше на чужденец, неговите разрешителни за пребиваване отдавна бяха изтекли. Новото му име щеше да бъде на човек, който заминаваше за кратко и много скоро щеше да се върне, за да довърши започнатото тук. Планът, който обмисляше непрестанно, вече беше добил форма и измерения и набъбваше с всеки изминал ден. И сега горещите слепоочия на Аврал туптяха, защото отново мислеше за него.

Внезапно въздухът се раздвижи. Доминик се ослуша. Стори му се, че някой влезе в стаята. Той стана и тръгна към вратата. Изведнъж разбра, че насреща му има човек. Пред него стоеше Сезал.

- Е, дойде време да отговаряш пред мен...

Доминик си спомни гласа му. Трийсет години не го беше чувал.

- Всеки си има господар. Ти май беше забравил твоя...

Като грохот в главата на Доминик отекнаха думите: „Аз ще те потърся!", с които Сезал го изпрати тогава. Някъде между миналото и бъдещето, фикс идеята да си осигури безсмъртие беше изместила спомена за това, защо започна всичко. С годините Сезал вече изглеждаше нереален и далечен, сякаш никога нямаше да го види пак.

Но Кристалът! Ако му вземеше Кристала...

Кристалът беше камъкът, който му повери Сезал. На никого не бе казал за този камък. Потопен във вода, той сливаше цвета си с нея, така че само който го беше поставил, знаеше къде е, и отделяше енергия, която отнасяше Доминик долу. А долу беше всичко, което той притежаваше - „Долу" - на най-сигурното място на планетата.

- Дай ми още малко време - каза с разтреперан глас Доминик.

- Няма толкова време, иначе бих ти го дал.

- Стигнал съм почти до края! Още малко ми остава...

- Знам колко ти остава. Успял си да направиш само един катинар и то не много надежден.

- Какъв катинар?

- Онзи, с който заключваш тайното си езеро. Едно момче го отваря само с пръстите си. Ти не използва добре камъка. Можеше да направиш много повече. А вместо това, си зает да преследваш хора, да се криеш и да убиваш. Но и това не ме интересува, стига да ми беше дал, каквото ти поисках.

- Ще ти го дам! Толкова съм близо до него. Повярвай ми!

- Кога? Кажи ми точно кога!

- Кога... Защо бързаш толкова? Не можеш ли да изчакаш още малко...

- Аз мога, но тя не може.

- Коя тя? - стъписа се Аврал.

- Феймона. Казах ти за нея! Нима си забравил защо правя всичко това?

- Феймона... - Да, Доминик си спомни, че тогава остана изненадан от това, че той искаше безсмъртие не за себе си, а за някаква жена. - Но ти ми каза трийсет - четирийсет години - спомни си още Аврал, - а са минали само трийсет...

- Тя вече е на седемдесет. Искам да съм сигурен, че няма да я изгубя. Трийсет години не ти стигнаха, защо да вярвам, че ще успееш за още година - две? По-добре да намеря някой друг.

- Ако започнеш от начало... Ако другият започне от начало... - Дали Сезал знаеше за Брус Адам? Защото, ако знаеше... - Той няма да успее за толкова кратко! А аз съм само на една крачка! Дай ми тези година - две и вече няма да те разочаровам!

Сезал мълчеше.

- Не съм бездействал, работех всеки ден - продължи да го убеждава Доминик. - Създадох чудовища, каквито не можеш и да си представиш. После ги умъртвих, пак в името на каузата. Впрегнал съм на работа най-добрите учени от всички държави - беше започнал да крачи около масата с ръце, хванати отзад. Сезал стоеше до тъмната стена и го наблюдаваше.

- Знаеш ли колко време ми отне само да измисля начин да се сдобия с пари - а ми каза, че ще имам всичко това наготово - излъга ме! Сам трябваше да го постигна.

Сезал продължаваше да мълчи.

- Накрая продадох идеята ти за безсмъртие. Продадох я за много пари. Всеки, който можеше да си го позволи, пожела да плати собствения си вечен живот. И те ме чакат, както и ти! На една крачка съм, само на една крачка. Остави ме да си свърша работата спокойно!

Гигантът стоеше неподвижен срещу него. Лицето му не се виждаше в тази тъмнина. Настъпи миг на очакване, в който Аврал се молеше с цялото си същество да чуе утвърдителния му отговор. Щеше да направи всичко, всичко, ако станеше така!

- Добре. Още една година. Точно една. Когато изтече, ще те намеря. Но ако и тогава не си готов, няма да съм така благосклонен, както сега.

Аврал си отдъхна. Една година! - вече знаеше каква е цената на времето и колко бързо се стопяваше то. Една година щеше да измине като ден, но все пак беше нещо.

Сезал се обърна към вратата. Явно се готвеше да си върви, но Доминик го спря:

- Чакай!... Къде ще бъдеш ти? Ще ме наблюдаваш ли? - Защото трябваше много да внимава да не разбере Сезал, че не му е казал за Брус Адам.

- Аз винаги съм близо до теб.

Доминик се сепна и бързо премисли по какъв начин можеше да го наблюдава той. Чрез някой от хората му?

- Свързал си се с някой, който работи за мен...

- Не. Защо да го правя?

Доминик замълча.

- Мога да бъда до теб и без ти да ме забележиш - продължи Сезал.

- В какъв смисъл?

- Ами, не виждаш ли какво прави камъкът? Не ти ли се струва странно, трудно за обяснение?

Доминик все още не разбираше.

- И аз и камъкът сме от едно и също място. Не си ли се питал кой съм, от къде идвам и защо искам вечен живот за Феймона?

Да, Доминик беше мислил за всичко това в началото, после го прие като някаква даденост - част от условието на задачата, която стоеше пред него, и предпочете да се съсредоточи върху самата задача, не да си губи времето в догадки. Но сега, незнайно защо, го побиха тръпки и му стана студено.

- Там, където те отнася камъкът, съм роден аз. Преди две хиляди и двеста години - гласът на Сезал беше променен. Той говореше бавно. - Едно чудовище, като онези, които си създал и умъртвил. Но моите Бащи ме оставиха да живея. Помни, че Феймона ще живее вечно, защото я обичам!

КРАЙ

            - Вратата остана отворена, докато бяхме долу - мислеше си Тристан. - Той е влязъл.

            - Само да не му се случи и на него нещо лошо - терзаеше се Касандра.

            - Той е човек, който знае как да се защити - разсъждаваше Дамян. - Но и баща ми е такъв човек, а ето че...

            - Господине, трябва да се обадим вече в полицията! - прекъсна мислите на всички Кристи.

            - Да, досега можеше да са дошли. Защо изгубихме толкова време! - не остана по-назад и Касандра.

            - Я да мълчите! - сряза ги пазачът. - Каква полиция! Не видях нищо да е станало в училището. И тези измишльотини ги разправяйте на някой друг. А утре ще отговаряте точно пред директора за онова, което ме излъгахте за него.

            Касандра наведе глава. Нямаше да могат да го убедят. Ама че опърничав човек! Ако беше някой друг... Даже не Леон, всеки друг щеше поне да ги изслуша, а този...

            - Добре! - взе думата Тристан. Гласът му прозвуча решително и твърдо. - Елате да видите, само после да не кажете, че не сме ви предупредили...

            Останалите четирима погледнаха тревожно. Дали не трябваше да го спрат? Боже, колко трудни бяха някои решения!

            Но Тристан вече вървеше към коридора.

            - Накъде! - сепна го гласът на пазача.

            - Натам - отговори Тристан и посочи с ръка. - Нали искате да видите тялото на директора.

            - Да не ме разигравате, а?

            Тристан не каза нищо, а продължи напред. Останалите тръгнаха след него. Най-отзад закуцука и пазачът.

            - Вратата е заключена - Леон се опитваше да разклати тежката метална врата, но веригата отвън я държеше здраво.

            Брус и Карло се спряха до него.

            - Какво означава това - попита Брус Адам.

            - Че трябва да чакаме - отговори спокойно Леон. И той самият не знаеше какво трябва да се случи, но със сигурност щяха да чакат.

Щом трябваше да чакат, просто щяха да чакат. След онова, което преживя, Брус Адам имаше чувството, че може да понесе още колкото трябва.

В този миг отвън се разнесоха гласове:

- Тука е, тука е - настояваше някой.

- Ей сега ще видите!

Брус не се сдържа и затропа по вратата. Гласовете спряха. Настъпи тишина.

- Дамян! - извика Брус Адам.

- Татко! - сърцето на Дамян затупка силно.

Сърцето на Брус също. Дали Дамян можеше да продължи да го обича след като вече знаеше? Щеше да разбере щом го зърнеше.

- Дамян, можете ли да отворите! Тук сме с Карло и Леон.

Тристан още не смееше да пристъпи напред към катинара.

- Отвори, Тристан, това е баща ми!

Бузите на Касандра се бяха зачервили от вълнение и напрежение. Останалите също се чувстваха доста напрегнати с изключение на пазача, който беше най-вече озадачен.

Тристан хвана катинара. Веригата, както обикновено, издрънча на пода. Той леко побутна вратата. Отвътре някой я дръпна и се показа озареното от надежда лице на Брус Адам. Дамян се хвърли в прегръдките му. Нищо не се беше променило между тях двамата. От очите на Касандра капеха сълзи. Тя ги бършеше с ръкавите си.

Най-странно от всички изглеждаше Карло Монтана - в грамадна изпоцапана бяла престилка и хирургическа маска около врата, а най-странно от всички гледаше пазачът.

- Господин Гну - обърна се към него Леон.

Касандра за пръв път чу името му. С Тристан се спогледаха. Господин Гну пристъпи напред.

- Сигурно се чудите какво правим тук.

Да, той наистина се чудеше - толкова, че дори не кимна с глава.

- Ще ви обясня, доколкото мога, н