Запомнил съм датата заради годишнината от събитията в Ню Йорк. На този ден се видях с Мартин Захариев в офиса му в НДК и той ме представи на гръцките мениджъри.

Назначаването ми за главен редактор на “Плейбой” стана бързо, подозрително бързо. Аз обаче не бях изненадан чак толкова – винаги съм бил наясно, че рано или късно ще работя в това списание. Просто presentiment, както е казва.

Гърците и Мартин бързаха с назначението, защото имаха достатъчно причини да са недоволни от моя предшественик и от ситуацията в “Плейбой” към онзи момент. Част от тези причини бяха съвсем конкретни и не ми се ще да ги изтъквам тук, а друга – така да се каже принципни, професионални. Ще се спра само на последните.

За месеците след напускането на първия главен редактор на списанието – Ивайло “Нойзи” Цветков (той направи първите му 5 броя) – то много бързо се беше превърнало в досадна говорилня, в която, кой знае защо, политическата тематика имаше превес над всичко останало. Любопитните четива, статиите с чувство за хумор и най-важното – оригинално поднесената еротика бяха малки островчета в океан от скука, доминирана от интервюта с побелели старци от средния политически и интелектуален ешелон. Беше повече от ясно, че в този си вид, какъвто го заварих през септември 2003-а, списанието не го чака бляскаво бъдеще.

Самият Нойзи беше напуснал заради принципни неразбирателства с издателите – подозирам, че са били сходни на тези, заради които напуснах и аз. По ирония на съдбата, 2 години по-късно Ивайло се върна в лоното на “Атика медия” – този път като гланен редактор на списание “Максим”. Към днешна дата не съм много наясно имат ли принципни неразбирателства или не – очевидно по-скоро не.

 11 септември 2001-а 

По време на драматичните събития в Ню Йорк седях зад бюрото си в чисто новия офис на списание “Тема”, където отскоро работех като зам. главен редактор. Това беше един от първите дни, в които имахме прекаран интернет. Даже още нямахме телевизор и кабелна мрежа. Та си спомням, че заедно с другия зам. главен – Валери Ценков – следяхме събитията от 11-септември по интернет, от сайтовете на Би Би Си и Си Ен Ен.

Много добре помня и еуфорията, с която работехме по създаването на това седмично списание. Подобно издание – тип “Нюзуик” или немското “Фокус”, досега не бе излизало в България. Имаше само някакви плахи опити за създаването на такова, които бяха просъществували само броени седмици. А този път нещата изглеждаха доста сериозни – като се започне от прекрасния офис на “Витошка” точно над “Теранова” и се стигне до амбициозния екип, в който освен мене имаше още доста бивши кадри на “Монитор”, “24 часа” и “Стандарт” – трите най-добри вестника в най-новата история на българската преса...

 Антимафиотът от корица №1 

Приличам на всичко друго, но не и на антимафиот. За първия брой на “Тема” обаче се наложи да се престоря и на такъв.

Иначе са ми казвали че по-скоро мога да мина за мутра – намирали са ми прилика с Иво Карамански или пък с Митьо Очите. Като имаме предвид, че повечето девойки си падат по мутрите, това може би трябва да ме радва и ласкае. Но да не се отплесваме.

Та за първия брой на “Тема”, по ирония на съдбата, позирах най-вече с очи - маскиран с черна трикотажна шапка върху главата и с пликче “бонбонки” в ръка. Темата беше “Новата дрога” – разработка на Яна Йорданова, която впоследствие получи и журналистическа награда.

Всъщност, до последния момент имахме дебати кое да е голямото заглавие от корицата. Двамата Валериевци, главният редактор Запрянов и другият му заместник освен мене - Ценков, бяха по-склонни то да е свързано с едно разследване на Ангелина Петрова за Иван Костов, аферата “Сапио” и т.н. и т.н. Моята логика обаче беше, че тема като “Новата дрога” е далеч по-продаваема. Много повече хора биха посегнали към едно непознато ново списание именно с такава корица, отколкото към нещо, свързано с Командира, каквото и да е то. Тези, които се вълнуваха от Костов и от “Сапио”, така или иначе четат цялата сериозна преса по задължение, тъй че едва ли щяха да подминат брой №1 на “Тема”. Докато с репортажа за дрогата щяхме достатъчно категорично да заявим, че не смятаме да бъдем само политическо издание, а че просто “седмичното списание на България”.

И мисля, че успяхме. В типичния си леко агресивен стил успях да убедя и Запрянов, и Ценкича. Те, за разлика от мене, са много по-сговорчиви и склонни да изслушват събеседника. Мисля че впоследствие не съжаляваха, задето са се съгласили.

Но възникна въпросът с какво по-точно ще илюстрираме предложената от мен тема за корицата. И се наложи да позирам като онзи синеок антимафиот.

Бонбонките в пликчето бяха осигурени от Яна. Спомням си, че ги беше купила от съответен доставчик със служебни пари, неосчетоводени.

Каква е била по-нататъшната съдба на тези амфетки – честно казано не зная. На какво ли не е подложен модерният български журналист напоследък...

По-нататък в “Тема” направихме и далеч по-забележителни корици. Като например онази с Кеворк Кеворкян, съставен от стотици малки изображения на негови собствени снимки плюс кадри от “Розовата пантера Пинко”. Впоследствие той я използва и за корица на своя книга.

Или например корицата, илюстрираща разработка за секс-туризма у нас – една от любимите ми теми, междувпрочем. Случайно или не, броени месеци по-късно станах главен редактор на българския Playboy… 

Пак 11 септември 2003-а 

Сега обратно към 2003-а, две години по-късно, когато за нула време навръх годишнината от нюйоркските събития бях назначен за главен редактор на “Плейбой” и представен на екипа му.

Всъщност, с част от него се познавах отдавна – най-вече с арт-директора Олег и асистента му Андрей, както и със заместник-главния редактор Христо Кьосев.

С Олег и Андро бяхме бивши колеги в “Монитор”, където в продължение на 3 години до 2001-а бях шеф на отдела “Живот/Уикенд”, а те изпълняваха функцията на т.нар. “страньори”. Те напуснаха вестника горе-долу по същото време, по което и аз, когато отидох в списание “Тема”. След оттеглянето на приятеля си Нойзи, Олег се беше превърнал в нещо като главен редактор в сянка – поради явната незаинтересованост на новоназначения такъв – Антони Георгиев – към детайлите и конкретната работа по сглобяването на всеки брой. Та именно арт-директорът, колкото и да е странно, се занимаваше със задачата да търси автори, да им възлага статии за писане, както и да редактира текстовете им и дори да ги съкращава, когато е необходимо.

Аз, разбира се, можех да продължа да го поощрявам да върши това, но никога не е било в мой стил. Захванах се да мисля някои нови рубрики в списанието, а той седна да мисли нова графична концепция. Истината е, че без помощта и мотивацията на Олег аз изобщо не бих навлязъл толкова бързо в същността на работата като Плейбой-редактор.

Спомням си, че измислях някакви нови рубрики, а той решително налагаше вето срещу онези от тях, които не се вписваха в цялостния стил. Та в крайна сметка именно в комбина с Даневски, през ония последни дни на септември 2003-а, въведохме новата линия в българския “Плейбой”. Отчасти това беше връщане към традициите, наложени от Нойзи в списанието и преди това в “Егоист”, отчасти беше преоткриване на стилистиката и интонациите, наложени от “24 часа” в някогашния му силен период и по-късно от “Монитор”. Мисля че това е най-правилният тон за едно подобно списание – леко ироничен, но все пак позитивен, елитарен, но не и дразнещо снобски и достъпен, без да е просташки или примитивен.

По ирония на съдбата, и тогава, както и сега, когато пиша тази книга, в България имаше кметски избори. Ако ви кажа, че не си спомням кой точно спечели в София, ще ми повярвате ли? Трябва да е бил Софиянски, всъщност.

 Playboy по време на кметски избори

(първото ми интро като главен редактор, от Playboy #20, ноември 2003) 

Освен с нов главен редактор, в броя с юбилейния номер 20 предстои да се сблъскате и с куп други неща, които може да се видят само при нас. Няма да ги изброявам, той като и без това сте ги разгледали и преброили най-внимателно, преди да се задълбочите точно в това четиво тук.“Playboy по време на кметски избори” звучи почти като заглавие от латиноамериканския магически реализъм. Аз обаче се сещам не толкова за Маркес, колкото за вафлите “Морени” и за легендарната им реклама от близкото минало (“Ние обещаваме хрупкава вафла с пресни фъстъци и винаги изпълняваме обещанията си”). В разгара на истерията около местния вот Playboy със същото постоянство ви сервира нещо приятно познато и с доказано качество – забавление за истински мъже.До последно се двоумях дали в “20 въпроса” да не публикуваме фундаменталното интервю с Куентин Тарантино от номврийския Playboy USA. Вместо него обаче ви предлагам нещо като тукашна негова версия – продуцента и режисьора с незабравимото име Халваджиян (както биха вметнали тук “Ъпсурт” – “Пич, не внимаваш ли, ще ти отмъсти Магърдич”).Колкото до Куентин, искам да припомня една култова сцена към края на втория му шедьовър, “Криминале”. Там неговият собствен герой Джими – епизодичен, както винаги – се тросва на Самюел Л. Джаксън, който се опитва да му похвали кафето. “Няма нужда да казваш, че е добро шибаното ми кафе, защото сам го купувам и отлично знам какво е то. Когато жена ми Бони пазарува, взима боклук. Аз обаче избирам само най-хубавото, за да ми е вкусно”.Бих отговорил нещо подобно на всеки, който опита да се покаже приятно изненадан от Playboy №20. Да, аз прекрасно зная, че е добър. Ако не за друго, най-малкото заради това, че умея да избирам – било то марки кафе, било то автори на статии, фотографи или стилисти – и не забравям да платя на касата. Така че просто се наслаждавайте на хубавото питие, в случай че го намирате за такова.За да не се разводнява бъдещият ни диалог, ще ви помоля да ми споделяте единствено неприятните си изненади или предварително прогнозирани разочарования. Може пък да се окаже, че ще си кореспондираме редовно. 

Георги Неделчев,

главен редактор

joro@playboy.bg 

P.S. Вижте новия ни дизайн и ме дръжте в течение. Свободата на мненията и коментарите се гарантира от Сдружението за честни избори и граждански права.  

Маги Вълчанова, coverstar №20

(и моя първа) 

За късмет, въпросният първи брой с моя милост начело нямаше как да не бъде забелязан. След два поредни месеца без големи имена на корицата, за ноемврийския “Плейбой” номер 20 Мартин Захариев (по онова време именно той като издател, а не редакторът се занимаваше с всички cover stars) беше уредил фотосесия с Магдалина Вълчанова.

“Мис България Вселена 2000” тогава не бе такъв национален секссимвол, какъвто е сега. Но все пак си беше бивша носителка на държавната титла за красота. От няколко месеца се знаеше, че Маги има “ъпгрейд” на бюста и че това значително е подобрило самочувствието, а оттам и излъчването й. Вече бяхме виждали някои нейни снимки в модните списания, където тя позираше не просто с набъбнала гръдна обиколка, но и със самоувереност и дори арогантност в погледа, която кара всеки мъж да мечтае за тази жена.

Като цяло обаче аз не бях подготвен за това, което ми предстоеше да видя.

Спомням си  първото разглеждане на снимките й. Тогава Васил Къркеланов снимаше все още на “плаки” – голямоформатни диапозитиви, и ги преглеждахме със специална лупа върху светеща маса. “Челният удар” с тялото и сексапила на Маги беше нещо, което подейства шоково и на Олег, и на мен. Самият Къркеланов беше по-скоро безразличен, но той в повечето случаи е такъв – може би защото е свикнал с тез неща.

Аз обаче тогава още не бях.

Спомням си, че останах толкова впечатлен от красотата й, колкото после и от първата си среща на живо с тази невероятно интересна личност. Маги е една от най-отраканите и интелигентни манекенки, които познавам. С чувство за хумор и самоирония, директна, направо цапната през устата. Срещата ни от началото на октомври в кафе сладкарницата на “Фритьоф Нансен” недалеч от НДК прерасна в едно от най-хубавите приятелства, които съм имал някога с жена. Доколкото такова изобщо е възможно...

Интересното е, че тя е родена на 3-и април – само ден преди мен. Разбира се, в съвсем различна година. Тя никога не пропуска да дойде на рождения ми ден, докато при мене все така се случва, че не успявам да отида на нейния. Но затова пък имам незабравими спомени от купони с Вълчанова в златните времена на БИАД.

Интересна бе случката на 35-ия ми рожден ден – първия, който празнувах във все още новия тогава бар “Брилянтин”. Всички се бяха разтанцували (то там другояче просто е невъзможно), а Маги дори се беше качила върху единия диван. Беше с някакво бюстие и дънки със смъкната талия. Не че ако беше облечена другояче щеше да е по-малко секси.

Та танцува си Маги върху дивана, а един от другите гости, моят стар приятел Наско, идва и ме пита:

- Това пък момиче кое е? Откъде се появи?

Така е то, когато най-близките ти приятели следят повърхностно списанието в което работиш.

- Как кое е бе, идиот... Това е Маги, не виждаш ли.

- Я, верно бе. Страхотна е.

- Добро утро.

След малко тя слиза и посяга към фреша си от портокал, в който има една малка Финландия. Казвам й, че не са я познали коя е, но че много са я харесали.

- О, наистина ли? – с непресторена радост и изненада реагира Маги. – Това е най-хубавото нещо, което можех да чуя тази вечер...

- Така ли? Защо?

- Ами защото ми е писнало мъжете да ме харесват само заради известността ми. Както и да се фукат с мен. Искам да ме харесват само заради това, което съм, без титлите, кориците и цялата тази суета...

- Разбирам те. Е, ето че поне един човек те харесва заради това, което си. Сигурно има и други.

Дърпат ме за ръкава за да се чукат с мен, затова я оставям. Чукам се, какво да правя. Въпросната нощ на 4-и срещу 5 април 2004-а само това правих.

 Европейски модел 

Магдалина Вълчанова е национален футболен талисман и “Мис България Вселена 2000”. Както сами ще видите, има и куп други причини да я причислим към модния елит на континента 

(статия от Playboy #20, ноември 2003) 

Погледнете ослепителната жена от снимката вляво. Открийте съвършенството на тялото й в цялата му прелест, хармонията във всяка негова извивка, скритото във всеки мускул напрежение, изяществото на позата.Усещате ли как прелъстителното й изражение ви превзема и обезоръжава?

Ако да, значи току-що сте разбрали какво означава европейският модел. Магдалина Вълчанова е перфектната еманация на това понятие. Не просто защото е носител на титлата “Мис България Вселена 2000” и е представяла страната ни на “Мис Вселена” в Кипър. Нито пък само защото отскоро е рекламно лице и талисман на националния отбор по футбол, за който всички ще стискаме палци на европейското в Португалия догодина. Маги излъчва европейска класа с всяка своя клетка, и това по никакъв начин не влиза в противоречие с обстоятелството, че има гадже американец. Всъщност, въпросният Джон е с гръцка жилка, но да не навлизаме в подробности за него, защото и без това му завиждаме повече, отколкото възпитанието ни позволява.

Освен почти болезнено привлекателна, Маги е и една от най-непринудените и стъпили здраво на земята топманекенки, за които въобще може да се сетите. Тя е от онази сравнително рядка порода жени, които никога не забравят откъде са тръгнали и къде се намират (“веднъж в едно радио-интервю споменах, че съм израснала, хранейки се с боб, и някаква слушателка не пропусна да ми се подиграе”). Не парадира нито с пари, нито с познанства, и е способна на повече милосърдие и състрадание, отколкото биха могли да се очакват от човек с нейната външност и слава.

По време на едночасовата ни неделна среща Магдалина е леко настинала (била е с влудяващо къса пола на трибуните на загребския стадион по време на великодушно загубената от нас последна евроквалификация), недоспала (самолетът е кацнал в София в 3 и нещо същата нощ) и се готви за пътуване до Пловдив, където е канена на сватба. Настроението й е приповдигнато и тайно се лаская, че Playboy е една от причините за това.

Докато пие чай с мед, Маги оживено коментира преживяванията си на хърватския стадион (“с приятелките исъпругите на футболистите им събрахме очите на местните запалянковци, според мен отдавна не бяха виждалитолкова хубави жени накуп), говори за приятеля си, който от 7 години върти интернет-бизнес у нас (“когато станах Мис България Вселена 2000 той сполучливо се изрази, че съм се превърнала в неговия любим Y2K-problem”), за Асоциацията за борба с насилствената проституция, чийто съучредител е заедно с него (“учудвам се колко непросветени хора има относно нещо толкова сериозно”), както и за предстоящото си двумесечно гостуване в ЮАР (“жалко че няма да съм тук в дните около появата на Playboy #20...”).Разказва ми зза фотосесията си за Playboy в студиото на Васил Къркеланов (той е доста претенциозен, но пък и аз му доказах, че владея доста повече от 5 пози”). Периодически толкова се разгорещява, че чак става от стола и заема типично манекенски стойки – без нито за миг да изоставя шеговития тон и самоиронията. Излишно е да казвам, че 176-сантиметровата й фигура насочва доста завистливи погледи към нашата маса в кафе-сладкарницата на “Фритьоф Нансен”.

Подсещам я за хубавия рекламен девиз “В Интернет с добра компания”, редом с който я гледахме в доста български уеб-сайтове през 2001-а. “Да, това беше един от първите ми ангажименти като рекламно лице след като станах Мис България Вселена. Подсещаш ме, че трябва да издействам от въпросната фирма нещо, което съм обещала на децата от дома за сирачета в село Разлив, Ботевградско. Зарекла съм се да им купя компютър, остава да им уредя и прекарване на Интернет”, допълва гордата притежателка на един от най-посещаваните моделски сайтове в родното виртуално пространство – Magdalina.com.

С жени като нея наистина е гордост да влезеш в Европа. Дори и да не спечелиш нито един мач на първенството в Португалия. Макар че, при толкова вдъхновяващ талисман, загубите се превръща в направо невъзможна мисия.

(Редакционно интро от Playboy #54, септември 2006)

Държавата на мърморковците. Ето това сме ние. Мър-мър-мър-мър-мър, мрън-мрън-мрън-мрън, за всяко нещо, по всеки повод. Понякога доста се нервирам като се сетя какъв народ сме.

Първо защо имало толкова дупки по улиците. Сега пък - защо улиците били в ремонт, не можело така. Важното е да се мърмори.

Бойко Борисов не бил добър кмет, само популизъм било това неговото. Сега пък, при възможността да се кандидатира за президент - абе как така ще изостави София, не може да дезертира от кметския стол, сакън! Няма угодия. Но защо ли не се учудваме.

Кефим се на новата магистрала до Стара Загора. Ама беше голям вой срещу нея, нали - как така, защо така, далавера била. Какво ме интересува мене лично далавера ли е или не е далавера, ако един ден ще мога по такъв път да стигна до Бургас? Защо трябва да ме е грижа какво е коствало това на държавата? Нея грижа ли я е колко човека загинаха по пътя от Чирпан до морето през последните години?

Дори и да предположим най-лошия вариант, който така и не беше доказан - че някой има далавера в тази работа - от всичко това не печелим ли и ние? По-щастливи ли ще сме да нямаше магистрала и да нямаше никакви съмнения около нея, а? Според мен не. Но според някои вечни нещастници - може би.

Сякаш ако бъдат спестени някакви пари в прословутата държавна хазна, нечия блага и справедлива ръка може би ще ги разпредели най-почтено измежду всички нас? Ха ха ха. Впрочем, радвам се че и Милен Цветков мисли като мене по този въпрос. Но и той като мене е принуден да търпи един куп мърморковци къде ли не.

Примери като тези с улиците и магистралите мога да давам безброй, но сега не искам да се нервирам повече. Извинявам се за отклонението от приятната тема, наречена Playboy номер 54.

В този брой гъмжи от фотосесии и красиви момичета - не съм броил снимките, но сигурно сме поставили нов рекорд. Вместо една, имаме две Мис Септември - Яна и Диана. Отделно имаме сесия с три секси танцьорки от балет „Динамик". За звездата от корицата Маги Желязкова няма смисъл да говоря - просто трябва незабавно да се види онова, което чакахме още откакто съществуваме като списание. Не е за изпускане и специалната нова сесия на Жасмина от „Сделка или не"...

Понякога животът може да е и доста хубав, нали?

 (редакционно интро от Playboy # 53, август 2006)

Наскоро някъде из интернет попаднах на следното резюме на един делничен ден, представено изцяло с известни световни марки. Беше нещо такова: Philips. Trisa. Colgate. Nescafe. Ford. Dell. Nokia. Dell. Nokia. McDonalds. Ford. Sony. Famous Grouse. Playboy...

И наистина - марките имат все по-доминиращо присъствие в ежедневието. Няма защо да се правим, че не е така и да негодуваме. Много ми е смешно някой като ми каже - абе защо имате толкова много реклами в списанието си. Е това лошо ли е? По-добре е да нямаме ли, и да се чудим каква цена да сложим на един наш брой? А водещите световни марки да се чудят къде другаде да рекламират, за да достигнат до всеки уважаващ себе си български читател? А и ти да не знаеш какъв телевизор, кола или телефон да си купиш и каква водка да пиеш?

Нека вземем за пример един мой делничен ден. Моя милост се събужда от радиото на старата ми айва, което се включва в уречен час. Измивам се със сенсодин. Изпивам чаша сантал от нар. После си пускам на делонгито една лаваца и изяждам с нея едно баунти. Включвам си сони ериксона и чета есемеси. После пускам ейсъра и чета мейли. Отговарям. Говоря с разни хора по скайпа. След това си обувам кемпърите и се качвам в лексуса, за да дойда в офиса. Тук работя, периодически пиейки нескафе, хапвайки кей еф си с хайнекен, пишейки по айсикюто... Понякога гледам и мачове на редакционния самсунг. Вечерта често хапвам талятели с песто барилла и ементал. Нерядко се качвам в един окей супертранс и отивам някъде да пийна някой-друг джак или феймъс...

Можете ли да си представите всичките тези неща описани без съответните марки? Първо, щеше да бъде много по-досадно. Второ - щеше да отнеме повече място и време за обяснения. И най-важното - щеше да дава много по-малка информация за мен, нали?

Така че да си го кажем направо - марките са много важно нещо в съвременния лайфстайл. Няма какво да се пазим от тях като дявол от тамян, ами по-добре да им се наслаждаваме. Така, както аз се кефех на перфектно студения туборг на стадион „Локомотив", докато чаках да започне концерта на „Депеш", гледайки някакви вивателски рекламни клипове. Или както новата ни Playmate of the Year Николета се наслаждава на сладката си розова ланча. Или както сладката Емилия се радва на чисто новия си телефон LG Chocolate, отпивайки Flirt Green apple...

Нова година, нов дизайн

(редакционно интро от Playboy #35, февруари 2005)

През последния месец все важни събития. Даже и да не броим сред тях цунами-трагедията в Югоизточна Азия, която се очертава като най-голямото природно бедствие, сполетявало човечеството някога.

То, разбира се, не попречи на група българи да останат да се веселят в един местен "Хилтън", че дори и на връщане да недоволстват, задето вместо да им сервират вечеря, келнерите ходели да помагат при събирането на труповете. Но да не се отплесваме по народопсихологически теми.

Завърши първият български сезон на "Биг Брадър", при това с победител плейбой, когото не пропуснахме да включим в националната си класация миналия месец.

"Кемикъл Брадърс" пуснаха убийствен нов албум.

Богдан Русев написа есето "О, братко, къде си?" и го изпрати по електронната поща до редакцията на любимото си списание.

Брад Пит пък официално се раздели с Дженифър Анистън.

На фона на цялата тази брадър-мания българският Playboy излиза с нова графика - точно 15 месеца след последната подобна промяна в дизайна. Надявам се да останете доволни - постарали сме се списанието да изглежда по-модерно, атрактивно и приятно за четене.

Playboy #35 се гордее не само със секссимвола Венета Харизанова на своята корица, както и със спиращата дъха Мис Февруари Стефани Чао. Този месец публикуваме новата си класация на 50-те най-желани жени в България - с 21 нови имена в нея, уникални снимки, както и коренно различна челна тройка в сравнение с миналата година.

Сега ви пожелавам приятно разглеждане и четене. Не ми спестявайте никакви коментари, забележки и предложения. Жените, разбира се, е добре да придружават писмата си със снимки.

Георги Неделчев,

joro@playboy.bg

Февруарски революции

Януарският брой за 2005-а (онзи със Соня Васи и Марина Симеонова) беше излязъл още преди Коледа, имахме на разположение около седмица повече за подготовката на следващия.

Това ни позволи с Андрей да извършим драстична промяна в дизайна на списанието, както и да въведем няколко важни нови рубрики. Най-важната от тях бе "Give me Five! 5 причини да харесваме жените и този месец", която просъществува дори цял месец след оттеглянето ми от "Плейбой". В нея се поставяше акцент върху пет актуални секссимвола или звезди от шоубизнеса, задължително придружен с някаква ефектна снимка.

Във второто издание на класацията на най-желаните българки челната тройка образуваха Маги Вълчанова, Венета Райкова и първата "Мис Плейбой" Мадлен. След тях бяхме класирали бигбрадърката Зара, адреналинките Теди и Ени и миналогодишната победителка Жени Калканджиева.

На корицата на февруарския 35-и Playboy блестеше Венета Харизанова. Всъщност, това беше и моят дебют като "главен преговарящ" с cover stars. Тази промяна бе продиктувана от все по-явното оттегляне на Мартин Захариев от управлението на списанието. Това бе свързано не само с нашето преместване в новия офис, но и с тръгването под шапката на "Атика медия" на новите списания Grazia и Maxim, с които основателят на българския Playboy не бе пожелал да се ангажира. Отношенията между него и гръцките мениджъри все повече охладняваха. Основната причина бе тяхната пословична подозрителност - те гледаха на Мартин не като на свой партньор, без който стъпването им на българска земя би било на практика невъзможно, а вече като на конкурент, едва ли не като на враг.

Така в един прекрасен ден, заедно с изненадващо (и нетипично за гърците) предложение за увеличение на заплатата, бях натоварен с нови функции - да избирам кориците и моделите за списанието и да водя всички преговори с тях.

Не мога да кажа, че се стреснах особено, но все пак си беше притеснително. От този момент нататък заживях с едно напрежение повече. Вече мислех не само за съдържанието на списанието и дали всички сътрудници-звезди ще си предадат материалите навреме, но и за най-важното - кой, аджеба, ще бъде на корицата на мъжко списание номер едно...

За февруарския Playboy на 2005-а водех преговори с две потенциални cover stars паралелно. Едната беше фолк-певицата Пепа, наричана още Пепа Секса, или Пепа Синята прашка. По онова време въпросната песен беше тотален хит по чалга-баровете. От Драго Владов, водещ на новата музикална кабеларка "Веселина", бях разбрал, че е склонна да приеме евентуална оферта от нашето списание.

Тя обаче започна да го увърта и усуква и в крайна сметка отказа. Хонорарът й се стори малък. Поне такова беше официалната причина за отказа. Може би си е мислела, че парите от "Плейбой" ще й позволят да си купи нова къща или най-малкото нова кола. Може би е смятала, че ние ще я засипем с пари подобно на баровците, които всяка вечер й гледаха дупето и циците в "Най клуб". Пепа Секса се оказа просто поредната българска псевдо-знаменитост, която така и не успя да проумее една елементарна истина - че парите са много по-маловажно нещо от популярността и славата. Когато второто нещо е налице, пристигането на финикийските знаци също не закъснява. Но Пепа явно не беше достатъчно уверена в перспективите пред кариерата си и в поредния ни телефонен разговор просто отказа.

Добре че Венета Харизанова прояви по-голяма далновидност. Тя се колебаеше до последния момент, имаше някакви сериозни семейни причини да се притеснява. Баба ми това, дядо ми онова, какво ще си помислят, аз съм добро момиче и т.н. и т.н.

В крайна сметка Харизанова подписа договора, поставяйки условието да не я снимат никакви видеокамери и да не бъде показвана гола по телевизията. Съгласих се.

Корицата с Венета се получи убийствена. Пищната й гарвановочерна коса се разпиляваше красиво по раменете и гърдите й. Беше застанала на турско-син фон, който много отиваше на мургавия й скиорски тен. А и този месец печатарите в Пловдив се бяха постарали и бяха сложили достатъчно лак върху корицата. Абе с две думи, Харизанова беше ослепителна.

Фотосесията вътре, честно казано, не беше на нивото на култовата корица. Усещаше се, че Венета се е притеснявала през цялото време. Личеше си, че това са първите голи снимки в бляскавата й кариера на модел. Една от най-добрите корици на "Плейбой" водеше към една от най-колебливите фотосесии на страниците вътре. Понякога и това се случва. Оттогава Харизанова засне още няколко подобни пикториъла и с всеки следващ изглеждаше все по-самоуверена и секси. Ето защо ще повторя още веднъж нещо, което съм казвал многократно - в този тип фотография натрупването на опит е почти толкова важно, колкото красотата и сексапила.

(редакционно интро от Playboy #38, май 2005)

"Ставаш на 36. Ще се жениш ли скоро?", попита ме репортерът на "Нощен труд", докато продължавах изпитателно да оглеждам масите в "Брилянтин" и бутилките върху тях на 4 април рано вечерта.

Можех да отговоря иронично - че ако имаше вероятност да се женя скоро, вместо дузина блондинки в емоционалния епицентър на предстоящия купон щеше да бъде само една-единствена брюнетка, която периодически да ми оправя перчема със собственически жест. Или яката на ризата.

Сигурно бих предпочел да е така. Ако се беше случило, може би пък щях да мечтая за варианта с 12-те блондинки вместо със соло-брюнетката.

Понеже професията, която упражнявам от година и половина, се смята за една от най-завижданите, може смело да се има доверие на теорията ми за относителността на човешкото щастие.

Най-добре е човек да избягва фундаменталните дилеми, доколкото е възможно. И да се научи да се радва на онова, което е в ръцете му - колкото и мимолетно да е то понякога.

Ето защо, макар и все още ерген, съм доволен от настъпването и посрещането на 36-ия си рожден ден. Причините са някъде към стотина, доколкото изобщо можех да броя хората наоколо. Една от тези причини се вижда много ясно още от корицата на това списание - феноменалната Ан Джи, която беше също толкова красива и в "Брилянтин".

От 38-ия ни брой като цяло също съм доволен, макар че по правило винаги би могло още да се желае.

Но нали вече казах - щастието е нещо много относително. То е като брюнетка, за която си готов да се ожениш в разгара на парти, доминирано от ослепителни блондинки.

(редакционно интро от Playboy #23, февруари 2004)

Последният месец лично за мене премина в нещо като транс. Не става въпрос за резултата от неколкократното гледане на Kill Bill, новия филм на Куентин Тарантино. Не е и заради маратона от празници, по време на който прекалих с каквото трябваше, но най вече с Jack Daniel's, нито пък е свързано с лудницата покрай преместването ни в новия прекрасен офис.

Ще ви опиша накратко симптомите, а вие сами преценете кога за последен път ви е сполетявало нещо подобно.

Преди всичко е едно особено състояние някъде в корема. Чувстваш как периодически конвулсивно се свива. Или как през него преминава някаква вълна, обикновено от горе надолу - странна смесица от смътно предчувствие, копнеж, страх и усещане, че с тебе се случва нещо особено.

Ако попиташ кардиофизиолога от Мичиганския университет Ричард Мос, ще ти каже, че в такова състояние човешкото сърце бие по-учестено от обикновеното - и сигурно е вярно.

Дисплеят на мобилния ти телефон е фетишизиран. В по-новите модели на Siemens пристигнал sms или неприето обаждане (докато си бил в банята, примерно) се отбелязва с малка стрелка в долния ляв ъгъл. Ето тази стрелка е най-често фантазираният от тебе обект. В съзнанието ти тя съществува много по-често, отколкото в реалността, и това е направо стряскащо.

В някои моменти от деня, неподатливи на систематизиране, имаш изненадващи пристъпи на непохватност. Тогава се чувстваш точно както в прогимназията, когато си преживял безкрайно дълги мигове на колебание - дали да целунеш Десислава, която седи на чина до тебе, без изобщо да ти пука каква ще бъде реакцията й, или все пак да се въздържиш.

Към работата си се отнасяш раздвоено. Понякога те обзема апатия, струва ти се, че нищо от нещата, които правиш, няма истински смисъл. Друг път изпадаш в пристъпи на ентусиазъм, чувстваш се по-мотивиран отвсякога да направиш нещо свястно, с което после да се гордееш.

Не зная дали всичко описано дотук ви е познато, но ако не е, уверявам ви, че е много хубаво.

 "Арогантен гъзар, безмилостен хроникьор и аналитик, филигранен сърцевед" - ето така, в характерния си стил, обича да описва себе си нашият най-нов сътрудник. Джими, както всички го наричат, е от хората, които знаят две и двеста. Живял е както в дълбоката българска провинция, така и в една от пресечките на централната лондонска "Риджънт стрийт". Кара сърф и сноуборд, качвал е връх Вихрен, имал е няколко известни манекенки за гаджета, а в момента е отдаден на най-новата си страст - журналистиката.

Виж първия му аналитичен репортаж от потайностите на столичния хайлайф, интригуващо озаглавен "Клубът на мутресите", на стр. 55."

Ето така беше представен човекът, по адрес на когото българският "Плейбой" щеше да получава един куп писма оттук нататък. Въпросът "Кой е Джеймс Попов и има ли телефонен номер или най-малкото скайп" започна да ми се задава толкова често, че това отначало ме забавляваше, но накрая направо взе да ме притеснява.

Естествено, имаше и доста предположения, че това съм самият аз. Да, възможно е да има някаква прилика в стила на изразяване. А и нали все пак аз съм редактор, дявол да го вземе - умея да придавам на всеки текст, дошъл отвън, някакво специфично звучене.

Но все пак, Джеймс си е Джеймс - личност колкото фиктивна, толкова и реална. Писанията за "Клуба на мутресите" доста развълнуваха софийския хайлайф. "Кой е Попов" се вълнуваше и бъдещата мастита писателка и поетеса Ваня Щерева, но и тя не получи отговор на този изгарящ въпрос.

Нямаше и откъде да изтече информация. В хонорарната ведомост за броевете на "Плейбой" липсваше както тази фамилия, така и някаква друга, която да прибира стоте лева за статия от нейно име.

Ето как постепенно Джеймс се превърна в легенда, чието сърце тупти и до днес. Един Бог знае какви стимуланти подпомагат това сърцебиене. Едно е сигурно - наред с алкохолните и други субстанции има и доста силно женско участие....

Юнски рекорди

(редакционно интро от Playboy #39, юни 2005)

В 39-ия брой на българския Playboy има няколко малки, но любопитни рекорда.

Това е изданието с най-много модели в трите ни еротични сесии. Стилистките, гримьорите и фризьорите бяха по-ангажирани отвсякога. Общо 9 млади българки позираха пред обективите на Васил Къркеланов и Йордан Петков в разстояние на по-малко от месец. 4 от тях са мажоретки на баскетболния ни шампион "Лукойл Академик" и танцьорки в балет "Фиоре". Други 4 са барманки в едно от култовите заведения на София - "Буда бар". Деветата пък е най-известната манекенка на Варна в момента - прекрасната Мис Юни Силвия Симеонова.

Playboy #39 смело може да бъде наречен и The Ultimate Sports Issue. Освен баскетболната тема от нашия cover pictorial, в спортен стил е реализирана и сесията на Момичето на месеца. Към всичко това ще прибавим и интервюто с новия идол от Формула 1 Дженсън Бътън, репортажите за спортните стрелбища и байк-манията, тренировъчните съвети на Кирил Вълчев, както и спортните дрехи от Iguana, Killer Loop и Playlife, представени във fashion-сесията.

И накрая - това е списанието с най-много цитати от "Куин", използвани за заглавия. Пак са свързани със спорта.

Ще взема накрая да тръгна на фитнес, дявол да го вземе. Стига съм минавал с изтърканото извинение, че и сексът се брои за такъв.

(редакционно интро от Playboy #36, март 2005)

Думите популярност и слава могат да минат за синоними, но с някои уговорки.

Популярност например е да спечелиш националния конкурс на "Евровизия". Обаче да надвиеш конкуренцията чрез специално организирана и платена sms-кампания (не че това е забранено принципно), някак си се разминава с голямата слава.

Популярност също така е да си най-гледаният и харесван шоумен в една държава. Една идея повече - слава - е да се казваш Слави и да си доказал години наред, че имаш силен характер, разнообразни таланти и голямо сърце. Но да използваш националния химн за самореклама, а и да се сърдиш, че някой друг е проявил повече амбиция от тебе (до степен чак да рискува авторитета и себеуважението си), това вече малко се разминава с истинската слава.

Популярност е да станеш знаменитост благодарение на риалити-истерията сред електората, както и после да се залюбиш с водещата на най-доброто светско шоу в тв ефира. Но да се рекламираш чрез любовта към нея и от нея в собственото й предаване, ухилен като тиква, някак си остава леко встрани от голямата слава. Тук по-скоро говорим за суета, както и за липса на адекватна преценка за себе си.

Звездата от корицата на нашия Playboy #36 е човек, който може да превърне популярността в слава, без да прави компромиси или да изглежда смешен. Да вземем за пример начина, по който Зара прие финалното си поражение в Big Brother. Минал е цял месец оттогава, но все още никой не я е чул да каже и една лоша дума срещу когото и да било, да мърмори, да се сърди, да се чувства експлоатирана и прецакана. Държи се естествено, без никакво позьорство - въпреки че би могла да си позволи поне мъничко надменност. Прие офертата на Playboy спонтанно и без колебания - въпреки че си даваше сметка и за неизбежните еснафски и злобни коментарчета на дребни душици, които й предстои да чуе.

Преди да се срещна със Зара, бях убеден, че не бих могъл да познавам някого по-добре от нея и че няма да се изненадам от нищо. Останах обаче стъписан от изключителното спокойствие и непринуденост на това 19-годишно момиче. Не долових нито една заучена поза, отрепетирана реакция или реплика. Не усетих и сянка от комплекс за малоценност или пък неоправдано самочувствие.

Ето защо наистина се гордея, че манекенката Светлозара Трендафилова, гаджето на Нед, любовницата на Галя от "КариZма", acid_burn от ICQ-то ми или "бобърчето", както иронично я наричат завистничките й, украсява мартенската ни корица. Сигурен съм, че и без помощта на институции като Big Brother и Playboy тя щеше да постигне доста в този живот. В нейния конкретен случай просто е удоволствие да помогнеш с каквото можеш.

Жоро при Зара

В студената февруарска сутрин таксито се плъзга по стръмната улица "Свети Наум" към хотел "Хемус", а аз се боря с гаденето в стомаха си. Така се чувствам винаги, когато съм станал по-рано, отколкото е трябвало. Но иначе не ми се спи, дори изпитвам странна смесица от любопитство и възбуда. Предстои ми да се срещна с може би най-популярната и одумвана българска жена в момента, която ще се снима за корицата на "Плейбой".

Аз до последния момент не вярвах, че това ще се случи. Беше твърде хубаво, за да е истина. Преди това бях ударил на камък с две други участнички от историческия първи "Биг Брадър" - Анелия (онази секси брюнетка, дето ужасно се разсърди, че я гонят от къщата толкова рано и после се скри чак в Италия) и Силвия-Александра (тя сигурно още съжалява, че е отказала на "Плейбой", и то без да има никаква разумна причина за това). Зара беше далеч по-известна и секси от тях и имаше един куп възможности пред себе си. Тя обаче най-изненадващо се съгласи, с което вдигна заявения от търговците тираж за следващия ни брой с рекордните 50 процента.

Дълго обмисляхме с каква фотосесия да я представим. Мисълта ми непрекъснато се въртеше около камерите в Къщата на "Биг Брадър" и трайните воайорски навици, които това шоу създаде у широките народни маси. Как обаче бихме могли да олицетворим ексхибиционизма на участниците в него? Хрумна ми, че вместо с камери, в плейбойската фотосесия можем да заобиколим Зара с монитори. Екрани, които да я показват от различни гледни точки, в реално време, докато позира за "Плейбой". Примерно, на снимката тя е застанала анфас, един екран зад нея я показва в профил, а втори - само с акцент върху дупето или циците й, заснети от отделна камера.

Обсъдихме идеята с Къркеланов и той много я хареса. Измислихме откъде ще вземем плазмените телевизори и видеокамерите. От Sony България даже щяха да си платят за тази ефектна реклама.

И ето че отивам да се срещна със Зара в хотел "Хемус", където тя е настанена след края на тв шоуто, за да я заведа в снимачното студио зад завод "Електроника". Въпреки задръстванията съм точен и влизам във фоайето точно в 9. Тя вече ме чака, седнала на един фотьойл в лобито. Облечена е с дънки, някаква блуза и яке, а на главата й е нахлупена шапка с козирка. Зара много обича да носи шапки, от всякакъв вид.

- Здрасти, аз съм Жоро, хайде да тръгваме, таксито ни чака отвън.

- Здрасти, Жоро. Ами ок.

По пътя към квартал "Гео Милев" почти не си говорим. Влизаме в студиото, където вече я чака многоброен екип. Докато вървим по коридорите, един куп хора от съседните офиси се обръщат след нас. Даааа, Зара е звездата на деня.

Самата тя се държи делово, не проявява излишни капризи. Личи си, че има опит като професионален модел. Запознавам я с гримьорката Силвия Стойчева и с Къркеланов, който е ангажиран с подреждането на огромните плазмени телевизори.

- Ами това е, бейби. Аз съм дотук, ще те оставям. Надявам се да си прекарате добре. Утре те чакам в офиса ни за да обсъдим снимките и да направим интервюто.

- Окей, Жоро. Благодаря ти че ме докара.

По-късно в студиото щеше да пристигне и екип на "Нощен труд" - репортер и фотограф. Интересът към сесията на Зара беше огромен. На другия ден вестникът отдели цялата си първа страница на събитието. Циците на варненката бяха най-обсъжданото нещо в държавата.

Тъпото е, че фоторепортерът се беше изкушил не просто да снима повече, отколкото е необходимо, ами и да качи няколко снимки в разни сайтове из Интернет. Кадрите, естествено, не бяха на нужното техническо ниво - без необходимото осветление, от лош ракурс, размазани. Логично беше, да предизвикват по-скоро разочарование, отколкото възторг. "Това ли е прехвалената Зара, това ли е прехвалената фотосесия", коментираха разни келеши из уеб-форумите в дните до излизането на броя.

Доста се нервирах, но не можех да направя нищо. За следващи фотосесии щях да имам едно наум. Никакви репортери от никакви вестници. Информация и снимки за пресата ще подавам лично аз. Каквото им дам - това. Ако не им харесва - довиждане.

Зара при Жоро

Кратък, но съдържателен разговор между 19-годишен национален секссимвол и 35-годишен Playboy-редактор за измеренията на славата, любовта и големината на гърдите

(Playboy #36, март 2005)

- Как се чувствате, Мис Национален секссимвол?

- (Смее се) Ами добре, чувствам се нормално. Това, че всички ме познават толкова добре, ме освобождава от каквито и да било пози и притеснения как ще бъда възприета. Хубаво усещане е да знаеш, че няма нужда да се правиш на никакъв, а просто можеш да се държиш естествено, където и да си.

- Има ли някаква по-осезаема промяна в характера ти след като излезе от къщата на "Биг Брадър"?

- Може би съм малко по-толерантна. Научих се да се съобразявам с хората около мен. Не че и преди не съм го правила, но някак си винаги съм била малко своенравна, малко луда глава. А сега вече мога много повече да се владея. Очаквах да имам повече проблеми в къщата, заради това, че винаги казвам директно това, което мисля, в очите на всеки. Много мои познати прогнозираха, че няма да ме търпят дълго вътре. Оказа се обаче, че тази прямота не е толкова лошо качество и има хора, които го оценяват.

- Как ще опровергаеш всички, които твърдят, че любовната ти история с Найден и приказките за евентуална сватба са само с цел реклама?

- Не разбирам каква ми е ползата от подобна рекламна връзка. Няма такава полза. И да не мога да изляза с някой друг, истински приятел, с някого, когото обичам, а вместо това да съм с Нед? Понякога той ме пита - защо съм с него, защо съм му гадже. А аз обичам да се шегувам - защото от SIA (продуцентите на Big Brother - бел.ред.) ми плащат, за да съм с теб. Защото имам финансова изгода". Въобще ние често се майтапим с него и като цяло сме доста воинстваща двойка.

- Как намираш софийския нощен живот? В момента гостуваш на много партита като служебен ангажимент. А когато сама планираш излизанията си, къде се забавляваш?

- Много ми харесва музиката в "Червило". Танците са доста важно нещо за мен, така че там се чувствам добре. Ходя и в Planet club, както и в "Порно". Тези дни ще ходим да купонясваме в "Брилянтин" и Escape. Иначе, ако говорим за ресторанти, често вечерям в Тишовия "Тадж Махал", дори тази вечер пак ще сме там, но обичам също така "Тамбукту", "Хепи", "Ревю", където работи Стойка... Не ми е проблем да седна и в "Макдоналдс". Не съм претенциозна към заведенията. (Тук Зара провежда няколкоминутен gsm-разговор с майка си във Варна. "Да, мамо, хубави са снимките, видях ги току-що, доволна съм. Ще видиш, добре са. С какви дрехи ли? Ами няма много дрехи... Обувки и аксесоари предимно... Хайде, ще ти се обадя по-късно, а скоро ще си дойда и към Варна за малко")

- Искаш ли да ти прехвърля мелодията на "Биг Брадър" от моя "Сони Ериксон" на твоя? Да ти звънят с този сигнал някои хора?

- О, не, благодаря ти, но не искам. Предпочитам този бебешки смях.

- Гледаш ли сборните предавания от Къщата, които вървят по Нова телевизия тези дни?

- Много рядко. Нямам никакво време. Само веднъж попаднах случайно и се загледах, беше забавно.

- Кое в коментарите за тебе те дразни най-много?

- Не очаквах, че хората толкова много ще се впечатляват от някакви дребни детайли в поведението на един човек. Например от начина, по който ядеш, по който пиеш мляко от кутията и т.н. Имах дори обаждане от познат в стил: "Как може една европейска жена да изяде цяла паница с боб и люти чушки и накрая дори да си я оближе?". Ами ей така, може. Такава съм. Не съм маниачка на тема чистене и подреждане, пия мляко от кутията и понякога ям боб с люти чушки.

- Спокойно, и аз също. Зара, днес ти си една от най-прочутите и харесвани жени у нас. Изкачи се чак до 4-о място в нашата годишна класация "Топ 50". Кажи един положителен и един отрицателен страничен ефект от голямата популярност?

- Ами плюсовете са, че навсякъде си желан гост. Всички са любезни с теб и ти се радват. Черпят те. Минусите обаче също не са малко. Не можеш да имаш нито минута пълно спокойствие - навсякъде те разпознават и искат нещо от теб. (Тук разговорът ни е прекъснат от двама мои колеги, които идват с листи формат А4  и химикалки, за да вземат автографи за свои приятелки. Зара ги надписва с ентусиазъм и професионална рутина, след което продължаваме да си говорим - б.а.)

А най-тъжното е, когато някой иска да се изфука с познанството си с тебе. Има доста такива случаи, за съжаление. Именно заради това се радвам, че съм с Нед, защото съм сигурна в искреността на чувствата му. Харесва ме, защото съм Зара, а не защото съм звезда от "Биг Брадър". Когато обаче разбереш, че някой е готов дори да плаща пари за твоята компания - само заради популярността ти, а не заради качествата ти като жена, като човек - не ти става никак приятно...

- Хм, сигурно много наши читателки сега биха си казали "Да й имам проблемите на Зара". А пък мъжете най-вероятно няма да си казват нищо, само ще гледат. Впрочем, какво в тялото си харесваш най-много и защо?

- Ами харесвам си дупето. Смятам, че е хубаво. Също така си харесвам и гърдите. Интересното е, че като ги пипам, винаги ми се струват много големи, а погледнати в огледалото, ми изглеждат малки.

- Добре са ти гърдите.

- Мислиш ли?

- Направо съм сигурен.

Браво, Трендафилова

Както се и очакваше, броят със Зара на корицата предизвика фурор. Завишеният тираж се продаде докрай. Това беше най-големият удар на списанието досега. За мое щастие той бе дошъл само два месеца след като започнах да се занимавам лично с подбора на кориците и воденето на преговори.

Очите на гръцките издатели направо сияеха от щастие. Бях герой в техните очи. "Трябваше много по-рано да ти възложим тази задача". Ей такива коментари и потупване по рамото.

В следващите седмици имахме няколко знаменателни избухвания със Зара в софийските барове.

Една нощ се засичаме случайно в "Брилянтин". Аз пиянствам с приятели, а тя току-що се е разделила с Найден. Отвсякъде я дърпат, за да се запознаят и снимат с нея. Направо лудница.

- Жоро, не искаш ли да отидем някъде другаде? Тук направо не може да се диша вече...

- Разбирам те напълно. Всъщност, имам една идея. Мисля, че точно сега е моментът да те водя на стриптийз-бар. Ходила ли си?

- Не, но отдавна искам. Хайде. Къде ще ходим?

- Тук съвсем наблизо има един такъв бар, на "Дондуков".

Влизаме в "Кама Сутра", където познавам половината танцьорки. С една от тях даже съм близък приятел. Може да се каже, че ми е била гадже за един уикенд.

Зара е с бомбе на главата но въпреки това е разпозната моментално. Сядаме в едно от сепаретата в по-малката зала. Минута по-късно салонната управителка ни пита дали не искаме да ни освободят някоя по-централна маса. Не, не искаме.

Още не са ни донесли питиетата, а към нас вече прииждат танцьорки. Заради Зара, естествено. Две от тях носят новия брой на списанието, за да получат автограф. Зара се подписва с охота, но си личи че й е леко неприятна цялата тази публичност, точно в стриптийз-бар.

Отнякъде се появява и мой далечен познат, на когото дори не помня името. Решил е, че на всяка цена трябва да ми каже здрасти и да пита как съм. Давам си сметка, че никога не би го направил, ако не бях с най-известната мадама в държавата до себе си.

Появяват се и питиетата. Може да се каже, че вече сме отблъснали най-сериозната атака от фенове. Отпускаме се на дивана и сме готови да се отдадем на воайорски разгул.

Скоро на пилона срещу нас се материализира моята позната танцьорка. Онази, с която съм бил гадже за много кратко. Вече не сме гаджета, може би защото нямам време за нея. Или тя за мен. Все пак и двамата работим доста. Главно през нощта.

Докато се върти и кълчи около пилона, тя се вторачва в Зара. Периодически хвърля погледи и към мене. Личи си, че е хем заинтригувана, хем по женски раздразнена. Изкушава се и да направи една малка демонстрация пред колежките си, че именно тя, виждате ли, е близка приятелка с този брадат мъж, който е дошъл със Зара тук. Последната, от своя страна, съвсем в типичния си стил, невъзмутимо оглежда малкия й задник, обут в миниатюрни прашки. Ако не сте знаели досега - Зара обича да гледа разголени момичета.

Усещам, че танцьорката има желание да каже нещо. Може би очаква да я извикам на масата ни - срещу съответното заплащане, разбира се. Аз обаче си правя пас и невъзмутимо си пия джака. Мисля, че и аз, и Трендафилова вече сме в умерено пияно състояние.

Музиката е доста силна. Налага се танцьорката да издебне подходящ момент, за да ме заговори. От дистанция.

- Жоро, не те разбирам! Какво искаш да демонстрираш?

Най-готиното е, че произнася всичко това, докато виси с глава надолу от пилона. Дългите й крака, съоръжени с обувки с 15-сантиметров ток, почти достигат тавана.

Какво да отговоря на такъв въпрос? Че нищо не искам да демонстрирам? Кой ще ми повярва? Категорично отказвам да крещя в стриптийз бар.

След като песента свършва, е време танцьорките да се завъртят и да си сменят пилоните. Моята позната обаче идва и сяда от другата ми страна.

- Доживях да те видя да идваш тук и с жени, и то не с кои да е!

- Бейби, сега не е удобно да разговаряме, камо ли да се караме. Съжалявам, но не мога да те поканя при нас тази вечер...

- Добре де, аз исках само да ти кажа здрасти! Надявам се да се видим пак!

- Ще се видим.

Тя е от някакъв малък град, примерно Павликени или Левски. Студентка. Техните изобщо не знаят какво точно работи в София. Мислят, че е сервитьорка.

Тя не е от танцьорките "с консумация" срещу сто лева на час. Печели само от надницата си за вечерта, примерно 50 лева, и от бакшиши. Изкарва съвсем прилична сума от порядъка на 2 бона месечно. Като бонус понякога се запознава и с такива като мен.

За нейно и мое съжаление, тя не може да се снима в "Плейбой". Трябва да поддържа пред техните имидж на добро и невинно момиче. С течение на времето това ще става все по-трудна задача за нея, но засега се справя. Така или иначе, това прекрасно малко дупе остава достояние само на клиентелата в "Кама Сутра". Ако имаш личен чар, можеш да го опознаеш и по-отблизо, в някоя от почивните нощи на студентката.

Излизаме от бара, вече е почти сутрин...

...