Изпълнител: Judas Priest
Албум: Nostradamus
Година: 2008
Времетраене: 1:42:35
Траклист:

ACT 1:

01 Dawn of Creation
02 Prophecy
03 Awakening
04 Revelations
05 The Four Horsemen
06 War
07 Sands of Time
08 Pestilence and Plague
09 Death
10 Peace
11 Conquest
12 Lost Love
13 Persecution4

ACT 2:

01 Solitude
02 Exiled
03 Alone
04 Shadows in the Flame
05 Visions
06 Hope
07 New Beginnings
08 Calm Before the Storm
09 Nostradamus
10 Future of Mankind

Дълго време се чудех дали да правя ревю на този двоен албум, но в крайна сметка се реших. Започвам с очакванията на хората за този албум преди неговото издаване. Повечето така и не осъзнаха, че щом ще бъде концептуален, пък и с името "Нострадамус", няма да е това, което сме свикнали да очакваме от Priest - а именно енергия, бързички и не особено дълги песни, мачо-хеви с много кожи, две натопорчени китари и четири и половина октави глас... Ех! Аз бях от тези, които си казаха: "Да, това няма да е стандартен албум на чичковците, но сигурно са го докарали и са го направили да си заслужава!" Уви, дори и след като нямах предубеждения за албума и общо взето бях положително настроен, мога да кажа, че не си заслужава... много.

Няма да обсъждам песните отделно, така или иначе не обичам да цепя албуми на песни, камо ли пък концептуални. Но от изброените по-горе характеристики на музиката на Judas Priest е останал само вокала. Мамка му, дори и Scott Travis не свири с присъщата му атака и енергия, дори и на по-"вметалените" песни. И защо по дяволите трябва за хеви-метъл група да ползвам "вметален"?

Нямам нищо против акустичните китари, напротив - обожавам ги, но идват малко в повече тук. Нормално е темпото да е по-бавно, но това е прекалено. Дори и да погледнем на албума не като на метъл опера, а като на рок опера, на този албум не можах да рокясам. Отделно няма да се заяждам, че темата вече е въведена в рок оперите не от друг, а от нашия именит китарист Николо Коцев (с вокали от Джо Лин Търнър - разтърсете се за повече инфо - заслужава си), но някак си може пък чичковците да не знаят за това...

Вярно, двойната китарна атака е налице, пък и Халфорд, въпреки че ползва по-ниските регистри (нормално) си пее както винаги на ниво, но като цяло усетих емоцията в албума повече като тъжна и прочувствена от вътре, а не като апокалиптична (на вътрешно ниво) - аз поне ако бях Нострадамус и видя, какво предстои на човечеството, първо ще полудея от ужас и чак като се съвзема може и да почна да се сдухвам.

Равносметката: К. К. Downing и Glen Tipton са били на интересни гъби и треволяци и са го раздали прочувствено, ама чак ми се къса сърцето. Поне на моменти явно тръсват нещо по-така, че си правят солата готино (въпреки че не блестят с нещо). Ian Hill по закон не присъства в албума като челна фигура, но по-страшното е, че и Scott Travis го е налегнала летаргията. Халфорд мачка, въпреки че този път не си стиска мъжеството за някоя октава отгоре (що бил гей накрая), но защо трябва Металния Бог да се доказва като ученичка след 38 години успешна кариера, като един от най-знаковите вокалисти въобще? Да знаем, че може да пее както си пожелае и да, интересно беше да изпее нещо на италиански, но да симулира италианската естрада и то по такъв смешен начин... абе въобще не се зарадвах.

Какво ми бяга през цялото ревю... да видим... а, да - клавирите! Ужас и безумие! По начало до преди време тотално не се кефих на клавири в метъл музиката, но с времето и опита, който натрупах видях, че може да се ползват перфектно и да звучат невероятно и на всичкото отгоре хомогенно - дали като ритъм или солиращ инструмент или като такъв за атмосфера и по-модерни ефекти, определно могат да са само в плюс на една песен... Сега си припомних какво толкова не харесвах в тея клавири навремето и как те могат да са в минус - няма да коментирам повече ами ги чуйте сами, за мен са ужасни, но някой може пък да му допаднат - просто тези мидита от Втората Световна не могат да ми погалят ухото.

Иначе след толкова мърсене по албума от моя страна, мога да кажа, че най-малкото търпи няколко слушания, поне за интереса, но не знам за по-нататък. Признавам си, че не съм го изслушал 10 пъти, за да мога да имам реална оценка, така че може по-нататък да ми се открехне в положителна посока, но ме съмнява - ако има такъв резултат, сигурно ще е, защото съм му привикнал вече. Нямам за задача да поставям оценки, но ако трябваше да му пиша цифричка, трудно щеше да е по-голяма от 6, може и половина.

Завършвам с един цитат от ревюто на албума в Blabbermouth.net: "With apologies to EXODUS, JUDAS PRIEST have created one fabulous disaster with "Nostradamus".

You Rock! ™
I Rock! ®

Mark Hollis - Mark Hollis (1998 )
Албум, за чието съществуване знаех от много време, но така и не бях слушал допреди няколко дни. Първият и засега единствен соло албум на Марк Холис, бившият вокалист на Talk Talk, следва пост-рок насоката на последните два албума на групата, но този път сякаш джаз елементите са по-осезаеми. Препоръчвам го на всички, които харесват Talk Talk и особено по-меланхоличните им моменти.

Matt Elliott - "Drinking Songs" (2005) и "Failing Songs" (2006)
Научих за Мат Елиът, след като ми го препоръчаха в last.fm Изтеглих тези два албума, изпълнени с много тъмнина, скрит гняв към случващото се по света, композиции, които спират дъха ти точно преди да разгърнат цялата си красота. Мат е от хората, с чиято музика ще се опитам да се запозная повече през следващите седмици.

David Sylvian - "Blemish" (2003)
"Blemish" е третият албум на Дейвид Силвиан, който слушам. Предишните бяха "Brilliant Trees" (1984) и "Secrets Of The Beehive" (1987), и двата изключително силни, мелодични, внушителни, дълбоки. Но хармонията и мелодията не са добре дошли в "Blemish", който се съсредоточава върху развода на Силвиан и може би за да отрази хаотичността на чувствата, е на първо слушане пълна бъркотия.
Както и да го погледнем, това е албум, в който думите, а не музиката, са на преден план. Бившият вокалист на Japan (и човекът-от-който-Ник-Роудс-открадна-идеята-за-имиджа-си) е все така поетичен, но по-открит и директен. И това с времето започва все повече и повече да ми харесва.

Новият албум на Nine Inch Nails "Ghost І-ІV", съдържащ 36 инструментала, записани по почти 'stream-of-consciousness' начин, e нетипичен проект за групата именно заради по-различната му емоционална насока. Разбира се, има ги мрачните мелодии, някои от които съдържат директни препратки към различните периоди на NIИ, индъстриъл агресията, която присъства неизменно във всеки един албум, но и моменти, които биха се вписали и сред песни на Massive Attack, Recoil, (с малко фантазия) и Sigur Ros. "Ghost І-ІV" е идеалният саундтрак към дъждовния следобед, когато вървиш по улиците и се спираш, хвърляш поглед към сградите зад теб и си задаваш въпросът, който си си задавал до болка. Музика за мислите, които не искаш да изричеш и ти е по-лесно да ги изпишеш, нарисуваш или изсвириш.

Този албум в никакъв случай не е най-доброто от Nine Inch Nails, нито пренася музиката им в радикално нова насока, но описва без думи всичко, което ме заобикаля днес. Можете да чуете, изтеглите или купите албума тук