Ще се превърна в нощна пеперуда

и ще целувам топлите звезди,

ще пия лудо -до насита,

от твоите безкрайни красоти.

Ще бъда грозде, ябълки и нар,
ще се налея пак със сладък сок.
Ще те накарам да се чувстваш като цар,
ще те обгърна с всеки твой порок!

Ще бъдем пак Небето и Земята,
и ще танцуваме безкрай.
Не искам да се раждам и умирам!

Ще бъдеш ли отново моя Рай?

Кампус Каном (campus Khanom) создаётся с целью организации комфортного места для жизни, РАБОТЫ и отдыха талантливых, успешных личностей, для которых главным источником доходов являются знания, опыт и интернет. Мы планируем открыться 1 декабря 2008 года. Уже сегодня Вы можете "бронировать" места для проживания на длительный (от 1,5 месяца) срок. Пардон , но у нас присутствует такая процедура как FACE CONTROL. Объяснять не нужно? Мы заботимся о Вашем комфорте. Узнать стоимость проживания, и получить ответы на интересующие Вас вопросы Вы можете написав письмо по адресу info@thaisouth.ru . Большая просьба - сразу сбрасывайте свой "профиль"...

В нашем распоряжении Два верхних этажа уютной гостиницы расположенной прямо на берегу океана (только без паники - цунами здесь невозможно). Сейчас мы готовим 22 комнаты для Вашего проживания (по 30 м.кв., ванная, балкон с видом на океан или горы), так, чтобы Вы смогли чувствовать себя как дома, при этом получать больший бытовой и социальный комфорт и удовольствие от жизни в райском уголке планеты Земля.

Мы не являемся проектом или грантоедом какой-либо коммерческой или общественной организации (фонда). Мы не подписываем с Вами никаких контрактов. Мы только создаём условия для Вашей плодотворной работы, общения между собой и райского отдыха.

Скрип покрышек… Металл, скрипящий о металл… Беспорядочные и бессмысленные вспышки… Визжащая где-то вдалеке женщина… Меня угораздило умереть в банальной автомобильной аварии. Мои ноги, нелепо и смешно перебирающие по льду, и напуганные глаза водителя за лобовым стеклом – это последнее, что я помню…

Все совсем не так. Нет коридора. И света вдалеке. Нет оглушающей тишины. И ангелы не ведут меня под локти к небесным обителям. И никто не спрашивает меня о грехах и добродетелях…

Все совсем не так. Я сижу перед ноутбуком и пишу пост в свой блог. И все. То есть больше вообще ничего. Мои пальцы набирают этот текст. Мои глаза следят за строчками. И я не могу прекратить. Я не могу перестать печатать, оглядеться вокруг, изменить положение тела… Я не уверен, что у меня есть тело. Я вижу только пальцы. А, если оно и есть, я не уверен, что оно может менять свое положение. Только пальцы, строчки и глаза, неотрывно смотрящие в монитор…

Я не знаю, что будет, когда я допечатаю. Рай? Ад? Страшный суд?... Или еще один пост в этот блог. Я только знаю, что все совсем не так. А как на самом деле я узнаю, когда допечатаю. Или не узнаю. Или… Ведь ВСЕ совсем не так…

Я закончил. Публикую…

Живял някога, преди много, много години, един мъж на име Ханс. Имал ферма и изкарвал прехраната си с честен труд. Не бил богат, но бил щастлив. Не му липсвало нищо, за да живее доволно живота си. Имал жена, която го обичала и двама добри синове.
Веднъж, когато се прибрал у дома след дълъг и уморителен ден на полето, той видял седнала на масата у тях възрастна жена, цялата облечена в черно. Помислил си, че може би е някоя просякиня, дошла да търси храна и, тъй като домът му винаги бил отворен за бедните, вместо да се ядоса, зарадвал се и налял по чаша вино. Но жената не била просякиня. Тя била Смъртта. Казала му, че е посетила неговата къща, за да отведе един от членовете на семейството му със себе си. Щяла да се върне на следващата вечер, точно в полунощ, и да вземе онзи, когото Ханс изберял. После изчезнала така, сякаш никога не се била появявала.
Прибрали се синовете на Ханс, върнала се и любящата му съпруга - до един уморени, но доволни от поредния ползотворен ден, изпълнен с труд и любов към земята и към работата, която вършели с гордост и удоволствие. Както всяка вечер седнали да вечерят заедно, но както никога дотогава, вместо да ги развеселява с вицове и смешни случки от младините си, през цялото време Ханс бил тъжен и умислен. Кого можел да избере? По-малкия си син? Никога. Обичал го повече от всичко на света. По-големия? Него също не. Не можел дори да помисли за подобно решение. Родителите не са за това да погребват своите деца. Оставала само жена му. И той самият. “Ако Смъртта се беше явила на жена ми, тя нямаше да избере мен” – помислил си той. И твърдо решил да пожертва себе си, щом нямало друго спасение.
Минала нощта, настъпил денят преди съдбоносната вечер. През цялото време Ханс не откъсвал очи от своето семейство. Искал да се полюбува на всеки миг, който им оставал заедно.
Още преди смрачавне Ханс тайно написал завещанието си и го скрил в скрина с дрехите. Рано или късно щели да го открият. Простил се с вятъра, с полето, с нивите, със слънцето и с птичите песни, които толкова много щели да му липсват.
Дошла нощта, дошло и времето всички да си лягат. Но Ханс не можел да заспи. Любил се със съпругата си както през медения им месец преди двадесет години - с истинска страст и любов – като за последно. Тъкмо се отпускал в нервна дрямка, когато настъпил уреченият час и в стаята му се появила Смъртта.
“Е, кого избра?”- попитала черната гостенка. Съпругата на Ханс не можела да я чуе, нито да долови присъствието й. “Вземи мен”- отвърнал Ханс твърдо и на висок глас.
“На кого говориш, скъпи?” – пробудила се жена му и го прегърнала нежно през кръста. “Няма нищо, мила” – казал той. “Просто сънувах някакъв кошмар”, целунал я по челото и издъхнал кротко в обятията й.
Понеже Ханс бил водил само добър и благочестив живот, Смъртта повела Душата му директно към Рая. По пътя Душата на Ханс запитала Смъртта: “Защо бе нужно това? С какво съм заслужил да ме лишиш от живота и от хората, които толкова много обичах?”
“Сам избра себе си. Аз си изпълнявам задълженията. Малко хора имат твоя късмет да избират”- отвърнала хладно Смъртта.
Пристигнали в Рая, но Ханс дори не забелязал прекрасните градини, снежнобелите ангелчета и райските химни, които се носели из въздуха, ухаещ на рози. Вместо това, той пожелал да се срещне с Върховния Създател на видимия и невидим свят. Искал да говори с Главния. Искал да говори с Бога.
И Господ Бог, всеблаг, всевиждащ, премъдър и милостив, разбира се, не можел да откаже подобна молба на смирения християнин.
“Бях млад, Боже, смъртта почерни дома ми безмилостно като слана, която попарва реколтата сутрин. Защо?” – извикала душата на Ханс право в лицето на прастария и премъдър Бог.
“Откакто Се помня тя не прави нищо друго, освен да носи нещастие и да прибира души”- отвърнал му отегчено Господ. “Помисли си какво би станало, ако хората не умираха. Виждам упрек в очите ти, но не вини Мен. Просто ти е дошъл редът.”
“Прекланям се пред твоята сила и мъдрост, Боже, но нали ти си Господарят на този свят? Защо не спреш злото и несправедливостта навред по земята? Едва ли не искаш да го направиш, тъй като зная, че Ти си безкрайно милостив и за Теб не е присъща подобна зла воля. Не е възможно, също така, да искаш да го направиш, но да не можеш, защото Ти си Съвършен и за Теб няма нищо непосилно. Съвсем недопустимо е да не искаш и да не можеш едновременно. Та ти си Бог! В такъв случай, дали съществуваш изобщо? Коя е истината? Пропускам ли нещо?”
Като чул тези думи, Господ Бог силно се разгневил: “Как смееш да поставяш под съмнение Собственото Ми Съществуване?!”
Разтресло се цялото небе от гръмовния Му глас и задухали мощни ветрове. В Рая за първи път от незапомнени времена паднала нощ.
Ханс бил запокитен на дъното на Ада за оскърбителните си думи. Посрещнал го лично Дяволът: “Отдавна не съм имал толкова важен гост като теб” – рекъл му Той. “Ти току що успя да вбесиш най-големия Добряк във Вселената. Повярвай ми, Той много рядко изпада в подобно настроение! Максимум веднъж на милион години, но никога досега не се е случвало човек да го ядоса така.”
“Е, Теб едва ли ще те накарам да вършиш добрини, но кажи ми, Принце на мрака, поне Ти можеш да отговориш на въпроса ми, защо Бог допуска злото на земята? Сигурно заради Теб. Ти си много силен и много зъл, но защо тогава Ти допускаш доброто на земята? Макар и не пряко, това е проява на добра воля от твоя страна, не мислиш ли?”- запитал го Ханс.
Замислил се Дяволът над този въпрос. Плъзнал погледа си по широкия свят и видял милиони хора да живеят щастливо. Да, някои от тях умирали, но други се раждали и накрая се помнело само доброто. Нито чумата, нито войните можели да променят това. Решил да помоли Господ за съвет как да отговори на въпроса на Ханс. Ала Създателят бил още сърдит. Затворен в недостъпните си покои, Той не искал да говори с никого. Рогатият не можел да обясни на Ханс, че просто така е устроен светът, защото двамата с Господ го устройвали според собствената си воля.
Дяволът дълго мълчал и накрая решил, че мястото на новодошлия не е в Ада – сред ужасните мъки на грешниците. Заточил го в Бездната – изгубената земя, която нямала край и, в която времето не течало. Там заточвали всички души, които задавали прекалено много въпроси. Те търсели пътя в мъглата, но никога не го откривали. Единственото, което им оставало, било да скитат отчаяно и да се измъчват от собствените си въпроси. А тъй като в Бездната нямало време, не можем да кажем, че душите скитали вечно. Те просто изчезвали в мъглата и толкоз.
Там се пренесла и душата на Ханс. Но преди да направи първата си крачка, Ханс се замислил и решил, че не можеш да прекосиш Нищото. Ето защо, той седнал удобно и въобще не помръднал от мястото си. Не седял дълго, тъй като в Бездната нямало време, но не се и загубил като другите души. Той поне знаел къде се намира: на мястото, от което е влязъл. В началото на Безкрайността и в края на Вечността. Оттам започвала Бездната. Наказанието му нямало никакъв смисъл.
И в следващия миг Ханс се надигнал с вик в леглото, вдишвайки от познатия аромат на родния дом.
“О, Боже!”, изпищяла жена му. “Какво става с теб? Беше толкова блед и студен, че за миг си помислих, че си умрял!”.
“Нали ти казах да не се притесняваш” – отвърнал Ханс – “Отново сънувах кошмар.”
Обърнал се на една страна и заспал спокойния и блажен сън на праведния човек.

Тихомир Димитров

Без да се притеснява Рьокан отишъл да го посрещне.

- Казват, че интелигентността е по-могъща от грубата сила - казал самураят. - Можеш ли да ми обясниш тогава какво са раят и адът?

Рьокан не казал нищо.

- Виждаш ли? - изревал самураят. - А аз мога да ти ги обясня много просто: за да покажеш на някого ада, е достатъчно само да го удариш. За да му покажеш рая, трябва да го мъчиш ужасно жестоко и после да го оставиш да си ходи.

- Не разговарям с глупаци като тебе - казал учителят.

Кръвта нахлула в лицето на самурая. Гняв обзел цялото му съзнание.

- Това е адът - казал Рьокан, усмихвайки се. - Да си позволиш да се ядосаш от глупава забележка.

Слисан от смелостта на монаха, самураят отпуснал юмруци.

- А това е раят - казал Рьокан и го поканил да влезе. - Да не реагираш на глупави провокации.

Източник: блогът на Паулу Коелю.

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

Чудеса, да и только.
Наверно правдивы они (кто такие данные на вес мир кричат) на все 100%.