Минах през познатите места - срещнах стари познати и го ударихме на приказки поканиха ме за РД ама се оказа , че съвпада с друг ........ Видях една позната по късно и с нея се хванахме да си говорим при което отидоха 6-7 часа без да забележа. Разправяше ми за т.нар.  приятели и прекомерното лицемерие което я заобикаля - глупостите които разправяли и какво ли още не , а като и не съм я виждал отдавна видях промените в мисленето и забеляза ,че хората не са това което ни се ще.

А днес цял ден ми се спи. Всъщност спа , ям , гледам нещо чета по - малко и така повтарям досега , но вчера не бях ял нищо - кръвното ниско (пепсито не помогна) , много обикаляне и накрая се прибрах към 12 и легнах в 1 станах в 7 без някоя минута (котката имаше заслуга - като реши да ме обиколи).

Точно вчера много се заинатих и въпреки, че звуча като Алис Купър в цигарения му период, се вдигнах и се занесох до театър "Сълза и смях". Както винаги движението по това време на деня е повече от ужасяващо, но въпреки някои неприятни засечки, стигнах навреме.

Отново се подразних на гигантската тълпа, която беше стратегически заседнала целия тротоар, но пък е по-добре тълпа, която блокира тротоара, отколкото да няма никой, нали?

Хареса ми представлението. Много. Рядко ми допадат толкова специфични и особени постановки, но точно това много ме спечели. За самото представление малко по-подробно съм писала тук.

Нямам спомен кога точно свърши поостановката, но излезнах от театъра тактувайки си и гладна като вълк.

Много е интересно, как вече София придобива толкова различен вид. Всякакви странни нощи твари плъпват наляво, надясно, светлините на фаровете, лампите и прозорците създават една малка илюзия. От различни места се носят фрагменти музика, които се допълват, сблъскват и противопостовят. Подскачайки по плочките (главно, за да не измръзна на режещия вятър) се насочих към Хепи. Както винаги пълно догоре, с мини-порции. Не, мерси. Дон Домат не се оказа по-добро решение и затова Дивака се оказа идеалният избор. Храна. Вкусна, разнообразна и в големи количества.

Трябва да разберете, че аз имам много специално отношение към храната. Обичам хубавата храна и съм много капризна към това, което ям. Затова се извинявам за лиричното отклонение ;)

Музиката не ми излезе цяла вечер от главата. Тактувах си по радиатора, по масата, по пода. Беше ми усмихнато и весело.

С К. си бъбрихме за живота от нещата и се замислих, че такива спокойни, музични вечери са чудесна причина да ставаш сутрин от леглото. Тъй като всяко начало си има и край, на К. му се аложи да драсне, преди да са спрели метрото.

На връщане с Н. бродехме бавно, съсвсем невидими снежнки се носеха около нас и ароматът на зима се стелеше като покривало. Дори колите бяха почти замлъкнали - доста странно за 11:30, поне в София. Дори се хванах, че още си тананикам песничката от театъра. Това беше и последното нещо, което ми се въртеше в главата и преди да заспя...

Малка нощна музичка...

И така- Враца. За гаргите не знам- кацат ли, не кацат ли във Враца, но алпинисти и пещерняци кацат :)

Тази година открих колко прекрасен е районът на Враца и колко много неща могат да се правят там. Толкова ни хареса, на мен и на Живко, че дори се зароди идея да си търсим вила в района.

Първо има Вратцата. Невероятни скали. Ако се занимаваш с катерене не може да не знаеш мястото. Дори да не си катерач си е впечатляващо. Скалите са наистина огромни, надвиснали над теб.

Минава река и има приятни полянки за пикник.

Неприятни са колите, тъй като пътя също минава покрай реката.

Има пещера- Леденика. Има и хижа с това име, със заведение, в което може да се хапне на въздух и гледка, има и много котки. Ние бяхме с кола и не съм проверявала има ли транспорт до там. Пътя е тесен с много завои, сигурно пеша е по-приятно. Пещерата е с много образувания и е една от красивите пещери, в които съм била (като Ухловица).

Освен това е направена за туристи с много мисъл и грижа за самата пещера (на което внимание ми обърна Живко). Парапетите са огънати, така че да не се наруши целостта на пещерните образувания.

Ще получите всички популярни истории за туристи по пещерите- място през което минават само праведните, езерце в което се пуска монета за сбъдване на желание, псевдо легенди за образувания оприличени на някакво създание и т.н.

За пещерняците- в района има и други пещери. Аз знам за Пукоя, но попаднах на подробен списък.

Има много маршрути за разходка. Все пак там е Стара планина и по точно Врачански балкан. Там се намира и хижа Пършевица (пършевииица, пършевица, пършевииица...). Не е много добре маркирано. Ние се позагубихме и стигнахме до хижата по мнооого обиколен път. Добре, че намерихме вода до някакви кошари, а и по пътя в целия район имаше много див чесън.

Самата хижа не изглеждаше работеща, а така си мечтаехме за бира. И района е малко оакан от производството- до хижата има голям комплекс.

На връщане минахме по една от еко пътеките, за да видим водопада Боров камък. За този маршрут научих от един сайт за Враца, където ще намерите много информация за района. Пътеката минава покрай реката, слиза покрай водопада по дървени стълби и се минава зад самия водопад. Естествено не излизаш сух, но преживяването си струва.

След което пътеката продължава да слиза покрай реката, вижда се целия водопад. Част от дървените мостчета и стълби са доста изгнили и трябва да се внимава къде се стъпва.

Накрая на пътеката (или в началото, зависи от къде сте тръгнали) има табела с информация за едно бедствие- скъсване на хвостохранилището над селото. И ето как хората сами са виновни за голяма част от бедите, които им се случват. Как е възможно да се прави хвостохранилище на високо, над населени места. Дори да не се случи това скъсване на стената и свличане към селото, нали се замърсява целия район, всичко се просмуква в почвата, вали го дъжд и рано или късно стига до селото, реката, нивите.

Има още много места в района, които не съм разгледала- Горската пътека на приказките (за деца е, ама кой е казал, че и по-големите не могат да се забавляват), Околчица, Божият мост...

Има време... когато става за палатки, когато мирише на зелено, когато слънцето топли...

 

Първата разходка на Бъстър е дългоочакван момент.

Както беше отбелязала сестра ми, когато имаш бебе куче, ти трябва лодка, за да се движиш из апартамента. Това е много добре измислено, специално за мързеливците. Който се плаши от неотменимата регулярност на кучешките разходки, задължително трябва да си взима кучето от съвсем малко. Така, че докато то стане на 3 месеца, човекът започва с огромно нетърпение да очаква деня, в който извеждането ще реши въпроса с плаването през жълти локвички и когато ще престане да купува мопове по-често околкото купува хляб. 

Бъстър, който досега се държеше много смело, изведнъж твърдо отказа да излиза. Просна се като оловна жаба на пода и прекарахме половин час в уговорки, мамене и подръпване на каишката, докато го убедим да направи няколко несмели крачки извън входа. После синът ми го гушна и отпрашихме с колата към парка преди да е размислил.

-         Представяш ли си как се чувства? – фантазираше синът ми. – Улиците са безкрайно дълги коридори, пълни с ръмжащи, бързащи същества, таван няма, а сградите са огромни шкафове. Все едно изведнъж се е смалил, като Алиса. 

В парка Бъстър слезе и вече осмелял тръгна с припкащата си походка да изследва огромния страшен свят, а ние зарадвани се затюхкахме, че сме си забавили камерата.

После стана каквото стана. Първото куче, което го видя беше черен кокер, който стремглаво се затича към него размахвайки уши. Бъстър се зарадва, взеха да се душат и тогава кокерът вдигна крак и ... напика нашия Бъстър. Е, не можа да улучи, защото аз го дръпнах, но злината беше сторена. Не съм виждала по-объркано куче от Бъстър. Седна замислено върху обувките на Г.Д.В., после стана и накрая, като осъзна какво точно се е случило, се разлая в захлас.

-         Баси подлия кокер! – коментирахме с горчивина. – Срещна едно беззащитно бебе и побърза да го напикае.

-         Да, решил е да използва момента докато Бъстър е малък, защото когато порастне само ще има „Хаммм” и сбогом, кокер. 

Обадихме се на Мама.

-         Тука един кокер напика Бъстър. Мисля, че направи много, много лоша услуга на кокерското съсловие, в стратегически план.

-         Мда, - разсмя се тя. – Няма да има живот за кокерите покрай него. 

Нейният Роки, също немски овчар, беше много талантлив и ентусиазиран биткаджия. Веднъж се сбил с един доберман, а Мама се опитала да спаси добермана, който пък я ухапал много лошо, за благодарност. Когато се прибраха, горкият Роки беше толкова гузен, че изобщо не искаше да погледне никого и само се влачеше по корем около Мама, скимтейки. А след тази случка се утвърди като естественият враг на доберманите. Правеше всичко възможно да ги изтреби като порода, до крак.

Оттук нататък малкият Бъстър намрази всички. Лаеше и се заяждаше със всяко срещнато куче и се на караше на почти всеки човек. И добре че, кучетата имат сравнително строги правила по отношение на яденето на бебета, защото той съвсем не подбираше с кого да се заяжда.

Накрая срещнахме двойка природно откачени далматинци, които се държаха като близнаците Уизли на амфетамини. Бъстър се задърпа да ги лае, а те страшно се развеселиха от тази нова играчка. Завъртяха се и се разскачаха около него и само се хилеха на опитите му да им се скара.

Това съвсем отчая Бъстър. Затова следващата му цел беше едно огромно набито куче, от неизвестна за мен порода - сиво и безкосместо, с размер на теле, без да преувеличавам. Сетих се за пинчера на Любимия ми братовчед. Той вечно се заяждаше с четворно по-големи кучета от него и затова беше известен като Пижо, порода вълкодав. Като го видеха как се репчи, вълците се задавяха от смях.

Сивото куче бавно, като динозавър, се наведе, за да подуши Бъстър и той – за свой късмет - успя да му се качи на главата. Лаеше си ядосано оттам, докато Г.Д.В. не го гушна.

Е, това беше онзи ден. Вчера Бъстър беше вече смел и опитен в разходките. Почти вървеше в „ред” до сина ми, подскачайки и размахвайки опашка.  

Обичам кучета*. И честно казано, няма такава гледка, като играта на момчето и неговото куче. 

----------------

*И котки харесвам. Обяснявах наскоро на сина си защо предполагам, че Г.Д.В. от своя страна недолюбва котките.

- Интелигентни проклети егоисти, това са те, - казах му. Но той възрази:

- Не ги наричай така. Знаеш ли, че котките лекуват болести? Когато усетят болно място лягат точно там, събират лошата енергия и болеста изчезва. Сигурно затова са такива проклети, от цялата тази лоша енергия, която са събрали ... 

относно оголения хълм и липсата на зеленина ще пиша друг път. но вие и сами може да се досетите за причината.

моделът беше много вкусен (не издържах на изкушението) :-D

направих(ме) още доста снимки по пътя към хижата. аз си ги харесвам всичките, но в този пост ще покажа само още няколко :-P

докато този пост отлежаваше в черновите от сутринта, настроението ми се пооправи благодарение на едно чудо, но това не означава, че ще видите завършека на тази страхотна разходка. ще се наложи да изчакате следващия разказ, за да разберете кой ни посрещна при хижата и с кого отмаряхме на първа тераса.

(следва продължение)

PS ще използвам този ЗЕЛЕН пост, за да се включа скромно с един банер в

прочетете повече при Ани, Мишел, Пипилота Ментолка, Антония... (напълно ги подкрепям).

имахме нужда от почивка и сън. взехме си отпуска, кой от работа, кой от гледане на дете :-) оставихме Ния на баба и дядо, Барки при чичо-чичо и отпрашихме накъдето ни видят очите. иначе казано, посоката беше Рила. но къде точно, нямахме идея.

извадихме късмет с времето, беше страхотно. е, първия ден повече облаци, които ни поизплашиха

и се отказахме от Мальовица. поне за този ден. истината беше, че дори не бяхме обули туристически обувки, а си бяхме с най-обикновени кецки, то и облеклото не беше съвсем подходящо. :-)

направихме кръгом и отидохме на Бели Искър. намерихме си приказно местенце, подходящо за обяд:

(следва продължение)