Ако седнете и се зачетете в обяви за програмисти, в общи линии това, което се търси и цени, се свежда до: какви технологии знаеш и колко години опит с тях имаш. Гледайки себе си, положението не е розово спрямо тия критерии. За последните 6,5г от както взех да бачкам, нямам повече от 2г с каквато и да е тефнология. Също нямам повече от 2 години и в какъвто и да е domain. Поради всичките тия смени, до момента нямам богат/тесен/специализиран опит в нито едно от нещата, с които съм се занимавал. Но за сметка на това съм се занимавал със сума неща, решавал съм проблеми от най-различни естества и с най-различни средства.

Спорно е дали това е проблем или не. Съгласен съм, че в някакъв момент, като решиш да се пенсионираш и/или спре да ти се занимава, харесваш си някаква област, изяждаш с корите каквито материали намериш и ставаш про там. Освен това е спорно дали човек, който знае всичко в дадена област е в по-добро (дългосрочно) положение спрямо такъв, който има по-широк опит, но за сметка на това може да учи бързо.

Не съм сигурен за отговора в случая. Това, което знам е, че в последно време точно широкия ми опит и способността да научавам/навлизам в/разбирам непознати за мен неща, май е най-силната ми страна. Последните 2 проекта стана някаква практика, да се присъединявам след като повечето хора по проекта вече отдавна си копаят по него. В началото съм супер фрустриран и агресивен (тъй като не знам въобще за какво става въпрос, а това води до ultimate нещастие), след 2 седмици вече участвам напълно адекватно във всички дискусии, а след още 1 седмица... газиииим

Чудя се за какво най-добре мога да използвам тая ми черта, че да извлека максимално дивиденти. Не съм сигурен дали програмирането е най-удачното приложение. Определено върши работа, но може да има и по-добри/интересни варианти. В края на краищата, нали всеки трябва да се занимава с това, което може най-добре. Е точно това се опитвам да открия, тъй като в последно време  по-ясно взех да виждам какво мога и какво не... А това, което май го мога най-добре, трае до време. Защото подозирам, че с времето все по-трудно ще става тоя номер с ученето.

И наистина !бум. В 6 и нещо къщата се разтресе и Н. отхвърча да види какво става, да не би случайно да ни напдат извънземни или съседите най-после са успели да се вдигнат във въздуха.

Нищо не се видя. Успокоени се размазахме, когато пак !БУМ, много безпрекословно пак нещо се взриви. Сънят отиде по дяволите.

По дяволите да идат и кретените, които не знаят "как и защо" се е стигнало до тази ситуация, както и поредната далаверка, която май май нещо се е издънила здраво. Как при температура 30 градуса ще се взриви боеприпас? Тия неща в какво ги държат? В нитро*глицеринени опаковки?? И как така никой не е собственик на тия складове??

П.П. ще следя за оставки. На бас, че няма да има ни една.

*афектирано*

Та в тия 5 блажени секунди, през които вече си представях и какви снимки ще станат, и сангрията, и бар Мариачи... взех че намерих price list-а за събитието. Еми: 2200 евро-лазарника за 5те дни. Което за съжаление е доста сериозна сумичка... Но пък и конференцията си струва всяка минута :)

Ще се мъча тия дни да видя дали не мога да измъкна някакво намаление, но съм почти сигурен, че ше ми се размине. Та и тая година май ще го изтърва ТекЕд-а, да му бера лайката..

А как готино го бях замислил.... ееех :)

Че се ужасявам от социалният образ, който се изгражда на жената, на момичето днес, поне на българска територия.
Идеалът е слабо (кльощаво) създание, с абсурдни гърди и мерки. Руса, дълга коса, изрязано облекло. Интелектът е без значение, ако има, супер, ако не, е, ще се справим някак, нали?
На мечти, амбиции и на желание за самоусъвършенстване или интелектуално развитие се гледа като на заразна кожна болест или най-малкото с недоумение.
Интересите са ограничени до парти и до губене на време. Пазаруването е висш закон, модата, основен приоритет, както и светът на "звездите", те знаят всичко за тях, но "звездите" не знаят нищо за тези, които се интересуват от тях. А и няма нужда.
Накратко, празноглаво, безпринципно, неориентирано, безсъдържателно същество. От което се очаква да мълчи и да бъде красиво.
Това ли трябва наистина да е идеалът??

На всеки му се е случвало да види преливащите будки и павилиони с женски списания. То не са Грации, "Щастливки", "Мери"-та (които са само за надрусани хора, според редчето под заглавието... да де, само за щастливи хора, явно другите да духат супата), "Космо"-та и прочие и прочие, и прочие.
Всички тези заливат аудиторията си с "трябва", "направете", "сега е така", наредби, които ако не се спазват, неизказаната заплаха е, че ще се превърнете в космата, нещастна аутсайдерка, която никой няма да иска, защото няма новото малиново червило (не спазва новата диета на Диана) и не е била на концерта на Ивана... А и не се показвайте прекалено умна. Мъжът (това сладурче), с микроскопичен член и комплекси с размер на жилищен блк, ще се ужаси и уплаши и ще избяга с цицорестата си секретарка.

Принципно нямам против. Всеки има право да пише каквито глупости си поиска.
Признавам, понякога е приятно да седнеш, да почетеш и да се посмееш на преводите на американски статии едно към едно.
Но понякога ми става гадно и ме стяга под лъжичката.
Защото за себе си знам и съзнавам, че мога да прегледам и сто техни статии, и да не ги взема насериозно, докато други хора ще ги прочетат и ще им повярват.

Защото същите мацки, които описах по-горе ще прочетат как мисленето е вредно, как да манипулират мъжете, как най-важното е, да могат да си купят поредната блузка и как една книжка годишно не е малко, особено ако е на много популярен автор (Паулу Куельо, например).

Защото тези жени ще станат майки. И ще възпитат децата в същите "принципи", с които те са израснали.
Светът ще е просто едно голямо място за пазаруване. Те няма да са глупави. Просто ще са безкрайно ограничени от миниатюрната си гледна точка, конкретизирана само и единствено около техният свръх АЗ.

И естествено, че ще е така. Списанията, рекламите, филмите, всички те са подчинени на основната идея: пазарувай. Или по-точно, консумирай.
Свръх-консумизмът е издигнат на пиедестал.
Всяко едно ниво от социалното положение се измерва с материални придобивки, докато интелектуалните остават назад.
Даден човек се преценява по това какво има (физически и като собственост), а не като какво е (емоционално, интелектуално). Отново, статутът му, се повишава и понижава в съответсвие с тези неща. Ако заема дадена позиция, но няма необходимите й приходящи аксесоари, на него се гледа с пренебрежение.

Свят широк... ако някой е толкова глупав, че да повярва в това, моля. Не намирам призванието си за да вървя и поединично да наливам акъл в разни хора, които предпочитат да живеят със затворени очи и запушени уши.

Това, което не мога да понасям е посегателството над детската аудитория.
Уинкс, Братц и прочие подобни отвратни.

Днешните подрастващи имат проклятието и дарът да имат безкраен достъп до всичката информация.
Проблемът е, че ако няма кой да ги напъти и да внимава за тях, те ще попиват всичко, което виждат. Музикалните канали, порното, просташкото поведение, модата като смисъл на живот, цигарите, алкохола, кухите и повърхностни взаимоотношения. Анорексията, булимията, чувството за изолираност...
Много днешни дечица си падат по "емо"-стила, защото се чувстват игнорирани, нещастни и ... самотни. С всичките тези неща, които имат достъп, тази самота е ужасяваща. В техните съзнания се изграждат представи и очаквания, които не се изпълняват. Нямат ролеви модел и се насочават към най-масовото и популярното.
За тях принципът "приличай на всички останали, за да не си аутсайдер" ги претопява в нещо, в което не желая да срещам никога и никъде.
Но какво друго да направят? Книгите са глупост, от учене няма полза, висшето е ненужно, цигарите са "cool", а алкохолът е решението на всички проблеми.

Да вземем Братц. Страхотен ролеви модел. "Да се забавляваме" е тяхното мото.
Основната цел в живота. Страхотен пример, а?
Ок, да приемем, че родителите трябва да се ангажират с децата и че само кукличките не са достатъчни.

Да вземем Уинкс. Една твърде пършива и нещастна анимация, която копира италаианското издание Уич (Уинкс фея; Уич - магьосница (вещица)).
Самият стил е абсурдни телесни мерки (как да не се сдобиеш с объркана представа как изглеждат красивите и "готини" хора, когато филмчетата ти навират в лицето създания с кръст на пчела и гърди като ядрени бойни глави??)
А взаимоотношенията? Кухи, празни, абсурдни, повърхностни. Нищо...

Просто нямам думи. Това е просто изливането на всичките ми мисли и размишления, нещата, които ме отблъскват и които ме карат да се запитвам дали искам да имам дете в подобен свят.

За какво ми е университетът?
Конкретно за мен е всичко. Аз искам да бъда журналист. А това не се учи само от учебник.
Трябва практика и опит. Да общуваш с други хора с подобен интерес, да се учиш с тях, от тях, да обменяш мисли. Не смятам, че е нужно сама да откривам топлата вода за абсолютно всичко. Защото губи време. Излишно време.
Интересите ми са разнообразни - семиотика, културология, литература, изкуство, криминалистика, социална психология, психология, журналистика, малко философия... вчера Ели каза, че събирам лидерски умения. Може би наистина е така. Но най-вече, трябва ми социалният опит. Който си е директен, физически, контактен. Да се научиш как мислят хората, как действат на дразнители и стимули. Намирам за изключително позлезни Уъркшоповете и семинарите. Дискусионните практики.
Така че, търся университет, където ги има всичките тези неща. Където мога да експериментирам и да се уча и от чуждия опит. Да има достатъчно богата и обширна библиотека, да има много добра база.
Да има редовно гостуващи лектори и поле за самоизява (радио, телевизия, преса), вътрестудентска. Която да взаимодейства с заобикалящият я вутрешен свят, а не да е "кучетата си лаят, керванът си върви". Чиста психология - свикнеш ли, че и да говориш и да не - смисъл няма, това определя и отношениеията ти и очакванията към собствената ти работа и по-нататък, когато напуснеш училище. Стаж. Начално стъпало. Това търся.

Университетът, какво точно е той?
Предполага се, че е място, където се развиваш. Не просто да влезнеш, да поемеш някаква информация и да излезнеш.
Гимназията минава... някак. Ориентираш се горе долу какво харесваш, какво не, как предпочиташ да учиш и с какви хора предпочиташ да комуникираш. Разбираш какви са ти основните интереси.
И това е.

Университет не е просто огромна кофа с информация, която да залива хората, той е повече.  Той те насочва. По-презицно се самоанализираш и развиваш. Той е институция, където можеш да се срещнеш с хора със сходни итереси, да се развиеш, да  се нучиш да поемаш големи количества информация, да оперираш с много факти и не на последно място, запознаваш се много и различни видове хора. Университетът те учи как да събираш информация. Да, самозиграждането е много важно и непрекъснатото усъвършенстване е чудесно, но не е нужно завинаги да останеш в университета. Хубаво е в някакъв момент да си достатъчно добър, за да можеш и сам вече да знаеш каква информация, къде и кога. Дефакто висшето учебно заведение ти дава (в най-перфектният случай) всичката информация, която ти трябва, без да трябва сам да се ровиш и копаеш навсякъде, дори и просто заради липсата на опит и умение за преценка кое е плява, кое е нужно и кое не, за да запчонеш. Показва ти как се прави.
Някой ми беше казал, че университетът те кара да се научиш да мислиш (поне малко). Ако имаш късмет - извън кутията.

Community - студентското общество. Тези хора са следващата генерация, с малко повече късмет, ще се срещаш с тях и след като спрете да сте колеги, може да са адвокати във фирмата, която ползвате, да са вашият зъболекар или вие да сте техният програмист. Връзките са нужни. Но не в шуро-баджанашкият смисъл, разбира се.

Сайтът, за който говоря да се създаде е точно, за да се отговори на тези въпроси. Защото да отвориш всички университети, които имат твоята специалност, после да ровиш подоробната информация, да търсиш какви са техните приеми, стипендиите, лекторите.... Твърде много работа, когато трябва да се направи за десет или двадесет университета. Допълнително, трябва да разбереш какъв е начинът им на преподаване.
Сингапур например, има едни от най-високите резултати като образование, но принципът там е папагалско зазубряне. Нещо, което аз лично не търся, но би било идеално за адвокатската професия (например).
Да изясниш пред себе си какво очакваш от университета е малко мисията невъзможна. Защото човек на 18, с много редки изключения, е твърде неориентирано същество. Той не знае какво иска от себе си и живота.

Защо да се ходи на университет физически, а не дистанционно?
И сам войнът е войн. Всичко е въпрос на желание и достатъчно старание. Е и поне малко мозъчни гънки.
НО!
Общуването, особено със себеподобни е изключително важно.
Да, човек може да се подготви сам, вкъщи, но няма да придобие социалният опит на колегите си, няма да знае скритите места на една образователна система ( не само), на взаимоотношенията с преподаватели и колеги. Няма да попие опитът на другите, който не е написан в книгите. Може да бъде идеално подготвен като материал, но социално, да е неадекватен. Да, има и изключения.

Университетът не е само за дипломата. И някой, който е там само за нея, мисля, че генерално е объркал нещата.

Защо много хора наблягат на наличието на диплома преди стартиране на работно място?
Много просто, демонстрация на това, че даден човек може да се захване с нещо и да го докара до край. Че има опит (поне някакъв). Че официално имаш минимума знаания, за които претендираш.
В много държави навън работиш САМО това, за което имаш диплома. Дипмломата е доказателство, че ти разбираш от това, което работиш. Че държавата знае, че ти имаш умения и че се разчита на тях. Един вид, самодоказваш се.

Разбира се, на много места не е така. Особено тук. Наличието на дипломата е само една допълнителна хартийка, защото никой не гледа на обрзованието насериозно.
Познавам хора, които нямат висше. Признавам, проявявам снобизъм към тях, защото поне малко ми се струва, че са проявили мързел. Но това си е мое изкривяване, защото ми е трудно да критикувам някой тук, че не му се е занимавало с години с глупости. Но сега светът е пред нас и не мисля, че оправданието "ми щото всичко тук е зле" още е валидно. Като не ти харесва, иди навън.

Със сигурност има някои професии, които задължават диплома. Инженер, хирург (лекар), архитект, учен...
И причината е проста, човек поверява животът си на тях, има нужда да знае, че са наясно какво правят и знаят.

Университетът не е краят, а началото. Той помага да се насочиш, но е абсурдно да се очаква той да направи всичко. Ако не се интересуваш, ако не се развиваш, ако сам не търсиш допълнителната информация... не мисля, че проблемът е в университета.

Ето моите отговори, ако съм пропуснала нещо, ще допълня. :)

Въпреки краткия престой и отвратителното време, което уцелихме, Париж ни хареса много повече от Лондон. Самия град е далеч по-красив като архитектура, самите улички и цялостното усещане, докато се разхождаш из него, е мноого приятно. Ала 'Amelie Poulain' едно такова :) Дори френския, който принципно супер ме дразни на слушане, там си стоеше много на място.

Освен това наистина има мноооого забележителности. Затова е готино като се иде за седмица примерно, да се 'изръшнат' забележителностите за 2-3 дни, а през останалото време:
- 2 дни безцелно мотаене из някое от готините кварталчета в центъра
- 2-3 дни с кола под наем из провинцията на селски туризъм

За съжаление Париж страда от същата Лондонска болест - масово присъствие на полиция и камери под път и над път. И въпреки, че положението с камерите не е чак толкова зле, колкото в Лондон например, то е наистина пълно с полицаи (или военни?), въоръжени с автомати, които си щъкат из улиците край най-големите забележителности на града... Количеството мюсюлмани, което видяхме беше значително по-малко от други места, но пък за сметка на това беше пълно (ама фраш) с негри. Така че това, пък и размириците от миналата година обясняват донякъде показността на полицията.

Иначе ние след 6 часа припкане в отвратителното време, стигнахме хотела и след кратка дрямка се занесохме до залата, където беше концерта. Залата беше огромна и с перфектна акустика (за сефте чувам толкова добре озвучен концерт на закрито). А самия концерт беше невероятен, както винаги. С тая разлика, че публиката там беше наистина много надъхана - просто Ману е много голям във Франция ;)

Та след 4 часа концерт и 4-5 биса се прибрахме в хотела и дремнахме няколко часа, защото на следващата сутрин в 10:05 ни беше обратния полет към Копенхаген. Престоя беше прекалено кратък, но нищо - следващия път повече :) Поне така се зарекохме с Катя ;)

/на flickr съм качил снимки/

И просто ми омръзна. Да се опитвам да се образовам самостоятелно, да търся, да чета, да уча, а да ме гледат все едно съм луда.
Да разказвам ентусиазирано за плановете си развитие и да ми обясняват, че нямат шанс за реализация, защото "нямам образованието" (т.е. нямам как да се сдобия с него тук), да ми обясняват как любимата ми специалност не е истинска професия и как няма да имам полза от нея. Как ще бъда некадърна (като всички останали съвременни студенти), защото съм нямала преподавателите и учебниците.
Омръзна ми да уча по учебници, които са по-стари от мен. И ми омръзна от покровителствено отношение тип "тя е малка и наивна, и вярва, че може да промени нещо в света около нея".

Ехооо! Светът МОЖЕ да се промени. И се променя, всеки миг, всеки час.... въпросът е дали искаш да стоиш като пътен знак, да въздишаш и да се оплакваш или да се скъсаш от упорство, но да постигнеш това, което мечтаеш.
Да, ясно е, може да се окаже, че накрая нищо не е станало. Но е по-добре да си опитал и да не си успял, отколкото никога да не си опитвал просто от страх.

Вярно е, най-големият враг наистина е страхът.
А днес всеки го е страх.
Страх, че няма да има пари. Че няма да има какво да яде. Че няма да има къде да живее.
Страх, че "онези, горе" пак ще измислят нещо и ще го оберат, затова обезверен, предпочита да се свие в дупката си. Да се блъска в тъпата си, ниско платена работа, съсипвайки животът и бъдещето си от едното шубе. Съсипвайки по този начин и животът на децата си, защото ще ги обучи да бъдат също толкова обезверени и ограничени като себе си. Около мен е пълно с работещи студенти. Учат, какво учат и почват работа. Превръщат се в полу-сериозни възрастни. И завинаги остават на тази възраст или набързо се превръщат в сърдити лелки и чичковци. Не успявам да обясня, че е по-разумно да се развиеш колкото може повече, докато си още самостоятелен, совбоден и необременен с чужди нужди и изисквания (семейство, жилище на изплащане, деца), че е сега моментът да пътуваш, да учиш езици, да танцуваш, да посетиш света, да чуеш и чуждата гледна точка, да идеш другаде и да видиш, че всички хора са просто хора, не черни, не бели, не жълти, лилави, не христяни, евреи, мюсюлмани, муунисти, а просто... хора. Че сега е моментът да си дадеш сметка колко е голям светът, как трябва да намериш своето кътче в него. Да се анализираш, да видиш как се променяш, да разбереш за какво мечтаеш, да разбереш какво искаш от себе си, за да си щастлив и някой ден, да разбереш какво искаш от живота си. Да разбереш какво искаш да постигнеш... И да бъдеш не само физически, но и морално порастнал. Да бъдеш личност, не просто поредното стръкче зелена трва, уникално и едновременно с това, като всички останали. Да допринесеш... с нещо. Било то и с общите нива на щастие в света. Като просто си щастлив от себе си. А не нещастен, неудовлетворен, неразбрал, сърдит, ограничен, тесногръд, с изгубено детство и изпреварила отговорност.

Напоследък коментирам с близки, че не знам накъде съм тръгнала и за какво се боря. И че не мога да видя път пред себе си. Нямам ролеви примери в обществото. Образованието е объркано, политиката е абсурдна, обществото е обезверено.
Единственото, което може да се направи е да се създаде малък пашкул, където да действаш, опитвайки се да изолираш другите, това, което не харесваш и не одобряваш.
Е, това не желая да го правя.

Не се смятам за къртица. Не ми допада да си заравям главата в земята (камила де... щраус), не ми харесва да бягам от битки и не ми харесва да седя отстрани и да мрънкам как все нямам късмет, как всичко е срещу мен и как просто нищо няма смисъл.
Не желая да се хвана като сервитьорка (1500 лв. заплата месечно, здравно осигурена за същата сума, без бакшишите) вместо журналист (500 лв. месечна заплата ~ някакви допълнителни статии, сaмостоятелно осигуряване), не желая да стана поредната подиграваща се на мечтите и на високите цели в животът на тези след мен (но какво идва след мен? Деца, които не четат, деца, за които върхът на сладоледа е последният албум на Ивана и Калина (или както там се казват споменатите фърфалетки, задължително само с едно име, за да могат да го запомнят, без да е нужно да им го изписват на ръката), деца, чиито мечти се ограничават до скъп телефон, скъпи дрешки, чиито идеал са куклите Братц и... това е.)

Представата на обществото е такава. Трудно е да се справиш, когато трябва да се бориш на всяка крачка за правото си просто да си добре образован. Извод? Смени обществото. Защото не е нормално да трябва да се оправдаваш, да настояваш, да се мъчиш за нещо, което теоретично би трябвало да имаш задължително. Обучи се както трябва, а после, със свежи сили, се върни и промени нещата. :)

П.П. Има ли портал, където има подробности за кандидатстване и обучение навън. Програми, стипендии, курсове, такси, възможни специалности, учебници, препоръки (т.е. да се събира информация от различни външни сайтове и да се превежда) или си намерих нов проект? :)

А за последен ред, ето едно филмче, над което може да се помисли. Не знам защо, но се сещам само и еиднствено за Лидия в този момент. :)

която излиза на пазара на 20 юни, петък -

в книжарниците и по вестникарските павилиони)

Появата на Камелия върху златистата корица номер 46 беше пик в историята на списанието, ненадминат и до днес. До този момент само два пъти "Плейбой" бе толкова коментиран в цялата страна - при премиерата си в България през пролетта на 2002 година и при корицата със Зара в апогея на риалити-истерията в ранната пролет на 2005-а.

Бързам да кажа, че нямам кой знае каква заслуга за сензацията с Камелия. Тя си е преди всичко нейна собствена. Беше избрала подходящия момент от кариерата си, в който да направи този удар.

Моята заслуга бе, че максимално улесних осъществяването му. Фактор беше  моето приятелство и съвместна работа с фотографа на "Пайнер студио" Данчо Петков. Той вече бе снимал няколко доста горещи сесии с певицата и именно след неговото посредничество стана ясно, че тя може да се появи в Коледния ни брой от края на 2005 година.

Преговорите до голяма степен изглеждаха формалност. Ясно беше, че Камелия не го прави заради парите, и че ние никога не бихме могли да си позволим хонорара, който тя принципно заслужава. Предстоеше обаче сериозен пазарлък, защото цялата работа беше въпрос на чест - както за нейния приятел и личен мениджър Цветин, така и за моите любими гръцки издатели, при които това е издигнато в ранг на национална традиция и спорт.

Имаше и един деликатен момент. Съгласно договора си с "Пайнер студио", Камелия дължеше отчисления от всякакви хонорари на своите продуценти и издатели. Примерно 50 на сто. Ето защо, от една страна, тя нямаше интерес да надува прекалено много сумата, защото така щеше да засили аспирациите на вездесъщия инженер Митко Димитров към нея. От друга страна, прекалено малка сума би била обидна за певица от нейния ранг - щеше да се споменава с презрение и подигравка от всяка нейна завистлива колежка под слънцето.

Камелия обаче е умна жена и се измъкна с хитър ход - обяви, че хонорарът от списанието ще бъде даден на дом за сирачета.

Предстоеше все пак да се фиксира сумата. До този момент под мое ръководство списанието не бе плащало повече от 6 хиляди лева хонорар, на никого.

- Вие нали знаете, че ще избиете рибата с нейната корица и фотосесия?

Още от първите реплики стана ясно, че Цветин ще води преговорите, и че е голям отворко.

- Ще продадете поне двойно по-голям тираж от нормалното.

- Вероятно да. А ти нали знаеш, че тиражите не ги определяме ние, а търговците, тези, дето държат павилионите и сергийките?

- И какво?

- Ами нищо. Не им пука особено от нашите и твоите амбиции. Особено когато се налага да предплатят половината заявен тираж, каквато е системата на българския вестникарски пазар. А ние с тебе няма как да застанем по кръстовищата и да си продаваме сами списанието, колкото и прекрасно да е то.

- Искаш да кажеш, че няма да искат да продадат двойно повече бройки с Камелия?

- Може и да поискат, а може и да не поискат. Можем да те поканим да присъстваш на разговорите с тях. По същия начин сме ги убеждавали, че ще продадат повече бройки и със Зара от "Биг Брадър". Не посмяха да вдигнат тиража с толкова, колкото ние им предлагахме. И после съжаляваха, понеже не им останаха никакви списания. Можеха да спечелят доста повече. Но това е положението. Такива са. Презастраховат се и не обичат да рискуват.

- Аз смятам, че с Камелия ситуацията е друга. И че трябва съответно да платите много по-висок хонорар от 6 хиляди.

- Цветине, разбирам те, но не съм упълномощен да оперирам с по-висока сума. Така че ще трябва тук към разговора да се присъединят и гръцките ни издатели - само те могат да наддават над този бюджет.

- Окей, извикай ги щом трябва.

Камелия започваше да се чувства леко неудобно, но все пак запазваше самообладание. Изглеждаше повече от чудесно - свежа, без излишен грим, сравнително семпло, но стилно облечена. Светлосините дънки подчертаваха дългите й крака.

Гърците дойдоха в кабинета ми и бяха видимо очаровани от нея. Не скриха комплиментите си. Бяха любезни и с Цветин. Покачиха сумата на 7 хиляди и казаха, че не могат да наддават повече от това. Но аз бях наясно, че ще дадат. Въпросът беше да се изкопчи максимумът срещу тези пари.

- Това е жалко. Мисля че няма да имате скоро друга възможност да снимате толкова голяма звезда на българския шоубизнес.

Гърците се съгласиха с Цветин. И веднага предложиха нова сделка - окей, 9 хиляди, но срещу добавката от 2 бона да има още едно списание - извънредно издание, посветено само на Камелия плюс DVD с видеокадри от сесията. Нещо като филм за нея.

Това веднага заинтригува и двамата. Снимките са си снимки, но видеото все пак си е видео. Започва да мирише на Холивуд някак си. Цветин поиска по-голям хонорар за извънредното издание - с аргумента, че е сигурен, че ще се продаде светкавично.

Гърците тогава му предложиха следната сделка - процент от приходите от всяко продадено списание над определен тираж. Беше хитър ход от тяхна страна. Цветин се поколеба. От една страна, се изкушаваше да приеме офертата. От друга, интуитивно усещаше две неща - първо, че може и да не се окаже прав относно рекордно продадените тиражи, и второ - че и да се окаже прав, ще му е трудно да го докаже. Затова в крайна сметка Цветин и Камелия се отказаха от процента и предпочетоха твърдата сума. Тоест - общ хонорар от 9 хиляди лева за редовното издание и извънредното списание, към което ще има DVD с филм, заснет със широкоекранна high-definition камера.

Бях готов да оформя и принтирам договора, за да се подпише и от двете страни. Камелия и Цветин обаче казаха, че това е формалност и че по-важна е джентълменската дума. Станаха да си ходят.

Гърците не настояха да се слагат подписи, нито пък аз. За мен най-важното беше фотосесията, или по-точно фотосесиите (защото се разбра, че ще са няколко различни) да се получат максимално добре. Първостепенно условие за това бе ентусиазмът на нашата птичка.

Оттук нататък нещата бяха поети от Къркеланов и неговия екип. Самата Камелия осигури идеални локации за снимки - президентските апартаменти в два от хотелите на Ветко Арабаджиев - пловдивският "Марица" и "Пампорово" в едноименния курорт.

За една от сесиите поръчах на стилистката Христина да намери плуващи рибки-играчки за вана. Исках по някакъв начин да направим закачка с прозвището "златната рибка на поп-фолка", което Камелия има от години.

И ето, фотосесиите, общо 6 на брой, в различен стил и на коренно различни места, бяха готови и вкарани в компютъра ми. Разглеждах ги около час в захлас. Това беше най-добрата колекция от снимки, правена за това списание досега - и то далеч не заради плуващите във ваната на Ветко Арабаджиев рибки.

После повече от час правихме селекция с Васил и Андрей. Почти за всеки кадър имахме резерва, в случай че Камелия не го одобри за публикуване. Дори и със затворени очи да избирахме фотосите, щеше да е трудно да попаднем на лоши такива.

При обсъждането с Камелия и Цветин на другия ден нямахме почти никакви разногласия. Тук той се показа изненадващо компетентен. Даде някои ценни идеи за най-доброто подреждане и цветова обработка на снимките. Обстановката беше повече от приятелска. На тръгване отново им предложих да подпишем договора, който вече беше разпечатан. Вместо това обаче, те само го взеха със себе си и казаха, че подписът е формалност. Помолиха ме да получат и всички заснети кадри. Записах ги на един диск и им ги дадох.

Предстоеше ни още една среща на следващия ден - за окончателно оглеждане на всичките 16-страници, отредени за Камелия. Но за мое успокоение, по-голямата част от работата вече бе свършена и нямаше, така да се каже, връщане назад.

В уречения час пристигна само Цветин. Камелия беше харесала всички снимки и нямаше претенции, заради които да идва до офиса ни. Той обаче искаше внимателно да огледа всичко още веднъж. Попитах го дали носи подписания договор.

- Ще го подпишем, спокойно, само че искаме да се промени една клауза. Не се бяхме разбрали така, като разговаряхме с гърците тогава.

- В какъв смисъл?

- Ами не сте вписали, че ще имаме процент от продадените извънредни издания.

- Цветине, ти не помниш ли че сам предпочете вместо процента да вземете твърдата сума...

- Няма такова нещо. Не си спомням да сме предпочитали това.

- Ти сега какво? За луд ли ме взимаш? Искаш да кажеш че не помня какво се разбрахме, пред един куп хора? Трябвало е да записваме с микрофони и скрити камери ли? Още тогава трябваше да го подпишем този договор, ама ти - джентълменска дума, джентълменска дума... Видя ли защо не трябваше да се отлага подписът?

Цветин обаче продължаваше да се инати. Аз бях в пълно недоумение. Все едно имах насреща си коренно различен човек.

Гърците, естествено, отказаха да се поправя договорът.

- Ами тогава си търсете друг човек за следващата корица - каза Цветин. Но някак си и сам не си вярваше.

После продължи да си придава важност, изисквайки от Андрей някакви последни корекции върху снимките. Аз го игнорирах, а 5 минути по-късно се обадих по вътрешния телефон на арт-директора и го извиках при мен.

- Андро, не се занимавай повече с този човек. Той не е никакъв. Не е Камелия. Нямаме какво да правим с него. Дори не донесе подписания договор. Сега се опитва да ни изнудва, но не е познал.

Цветин бързо почувства, че присъствието му е безсмислено и си тръгна, а аз продължавах да му се чудя на акъла. Това беше най-нелепото извъртане и най-обреченото изнудване, на което някога съм бил жертва.

Обсъдих ситуацията с гърците. До голяма степен вината беше у мен - и то не за друго, а защото бях дал копия от всички кадри на Камелия и Цветин. Много вероятно беше, след като са ги разглеждали надълго и нашироко, може би и в присъствието на свои познати, да са достигнали до извода, че условията по договора със списанието не са толкова изгодни за тях. Представих си как някой им е казал - "това са страхотни снимки, имате ли представа колко милиони ще изкарат от тях?" Или нещо от този сорт. И ето го наш Цвети идва и бодро иска промяна на условията, преди да се сложат подписите...

- Ето защо, Жоро, основно правило е копия от снимките никога да не излизат от редакцията. До излизането на броя от печат. Още повече, ако няма и подписан договор налице - наставнически ми каза един от гърците тогава. И беше абсолютно прав. Ако бях се запънал да искам подпис върху контракта, сега нямаше да съм насаден на тези пачи яйца.

Но все пак бях наясно, че изнудването на Цветин няма шансове. Най-малкото защото сесията беше вътре в компютрите и върху страниците ни. Много интересно ми беше как ще я анулира. Ако снимките тепърва предстояха - тогава сигурно щях да съм в прединфарктна ситуация. И сигурно вече щях да търся заместничка на Камелия за корицата.

Още на другия ден ми се обади лично тя. С тон, който нямаше нищо общо с онзи на Цветин от предния ден, тя каза, че все пак трябва да се споразумеем.

- Разочарована съм, че няма пълно разбирателство между нас. Давам си сметка, че и Цветин носи вина. Той си е такъв по характер. Но аз не искам да опорочаваме хубавите неща, които сме направили дотук и които предстои да направим заедно. Ще подпиша договора така както сте го съставили, Жоро.

- Радвам се, Камелия. Никой от нас не е и имал намерение да влиза в спор с тебе или с Цветин...

- Да не обсъждаме повече това - отсече тя с любимия ми леко пресипнал глас.

И наистина, дойде в офиса и подписа договора. Направи го делово, но и с нотка на снизходително великодушие, което трябваше да ни накара да се чувстваме виновни за нещо. Страхотна жена.

Всъщност, ако аз изобщо изпитвах някакви угризения в този момент, то беше единствено относно размера на хонорара, който Камелия щеше да получи. Със сигурност заслужаваше повече. Справедливостта го изискваше, особено ако се съпоставеха популярността на тази дама с един куп наши корици преди това, които бяха получили не много по-различни суми от нея.

Но такива, оказа се, са суровите закони на шоубизнеса в условията на развития капитализъм. Можех само да се надявам, че тя интуитивно усеща каква е ситуацията и че не обвинява персонално мен.

Колкото до Цветин, с него вече почти не разговаряхме. Той сам си заслужи това отношение...

Списанието с Камелия излезе точно преди Коледа и, естествено, предизвика фурор. Дистрибуторите продадоха всичките си бройки за броени часове. Може и да са съжалявали, че не са заявили по-голям тираж, а може и да не са.

Според мен не им пука особено. Това е една от най-неприятните особености на българския вестникарски пазар - търговците са загубили всякакви предприемачески навици. Вината всъщност не е у тях. Какво са виновни дистрибуторите, че повечето вестници и списания у нас не стават за четене и никой не ги купува? Някъде около 80 на сто от изданията по сергиите само трупат прах по тях и се връщат обратно, за да бъдат бракувани. Произвеждат се или за да се перат пари, или за да се усвояват рекламни бюджети от приятелски и роднински фирми. Нормално е при тази ситуация търговците да са загубили мотивация да следят кой брой би се продал повече и кой не, да влагат повече усилия и старание в реализирането на част от стоката си. Както навсякъде в България, и при тях господства правилото "минимални усилия и вложения, пък печалба - каквато дойде".

Камелия беше видимо доволна от шума, който се вдигна около нея. За мен целият този триумф - и неин, и на списанието, беше съчетан с нотка на горчивина - че отношенията ни с нея бяха опорочени от пазарлъците и разправиите, за които вече разказах.

Разбира се, това по никакъв начин не стана ясно от нито един от следващите броеве на "Плейбой". За мен, а и за списанието като цяло, Камелия беше и ще си остане най-голямата и най-сексапилна звезда, изгрявала на неговата корица в цялата му история.

Оттук нататък много други певици щяха да искат да последват примера й. Но също така беше ясно, че летвата е вдигната много високо. Логично бе, ако някоя певица не е достатъчно уверена в качествата си като модел, след тези убийствени сесии на Камелия още повече да задълбочи комплексите си за малоценност, предпочитайки да не влиза в конкуренция с нея точно на това поприще.

Триумфът от януарския брой на 2006-а щеше да бъде неизбежно последван от спад. Съвсем нормално беше след такъв брой много читатели да поглеждат скептично към следващите ни корици. "Миналия месец ми показаха Камелия, сега какво се опитват да ми пробутат за същите пари?"

По онова време, в "зрелия си период" като Плейбой-редактор, вече бях наясно, че за читателя никога няма пълна угодия. Каквото и да направиш, винаги ще има недоволни. Затова е най-добре да се състезаваш най-вече със самия себе си. А това е най-трудното състезание.

Това всъщност не е ли прототипа на стажа - неплатения стаж - отиваш да работиш в някоя фирма срещу смешно или липсващо заплащане, даваш най-доброто от себе си и те ако те харесат, те назначават. В стажа виждам и 2 други хубави неща: Първо, освен че фирмата се ползва известно време от безплатния ти труд, ти имаш време спокойно да отсъдиш дали тя ти харесва или не, дали искаш да останеш в нея въобще. За съжаление на този експеримент нямаш право много пъти. Даже може и да е само веднъж - преди да си се влял в трудовите редици, защото ако напуснеш редовната си работа, за да стажуваш и да оценяваш бъдещия си работодател, какво става в случай, че не ти хареса? Моментално напускаш и ставаш безработен (поне докато си намериш отново работа) или се задържаш малко на новото място докато намериш друго и така освейваш CV-то си с гледка, недолюбвана от HR-ите?

Второ, ако от фирмата много те харесат, могат и да създадат позиция за теб, ако в момента няма свободна. А и може да те сложат на по-висока длъжност, ако видят, че много разбираш от нещата (мечтите, те умират последни). Ако в крайна сметка така и няма как да те назначат, поне си създаваш връзки (под което имам предвид познанство) с мениджърите и по-късно можеш да им звъннеш с въпроса "Абе търсите ли нови хора?" Общо взето стажът се оказва една добра школовка - както за кандидата, който се калява в работната етикеция, така и за фирмата, която оглежда младите кандидат-специалисти, без още да се обвързва договорно с тях. Е, за фирмата има малко повече ядове покрай обучението на новобранците и изкореняването на вредните им навици (ако са работили преди), но пък лесно може да се оттърват от кандидат, който е добър на пръв поглед, но не и на последващ.

- Ако ще ти посвещавам, мисля,че аз ще го направя, не ти да посвещаваш твоя песен от мое име на себе си.

- Объркваш ме.. ама си и ти…

- Именно аз съм. – рече той. -Аз поне знам какво съм, що се отнася до теб, бас държа, че не знаеш какво си, а камо ли какво искаш. Започвам да вярвам в онази приказка за жените..

Тя не отговори. Нацупи се и се навря в прекалено светлия ъгъл. Щеше й се да е тъмен и да потъне нейде…

- Ще ти се да се скриеш и да потънеш вдън земя.. мда…

- Ти не можеш? Не можеш да ме познаваш толкова добре! Не можеш да знаеш отговорите на всичко!

- Е.. не се сърди де.. голяма работа станало.. Все едно да ми се сърдиш, че съм се родил на 21 вместо на 22.. И не те познавам, наистина.

„ Всъщност дори не съм сигурен искам ли да те познавам.. нищо ново не ми показваш“– но това й го спести.

- Какво искаш да кажеш?

- Нищо, остави.

- Да.. да оставя.. все така казваш, ето че и ти казваш на нещо нищо, а то не може да е нищо, щом е нещо.

Главата го заболя. И на него му бе омръзнало да знае всички отговори.

Омръзнаха му собствените му песни, омръзнаха му жените, омръзнаха му всички лицемерни нагаждачки и това,че изискваха от него да им посвещава песни.

Чувстваше се все по-фалшив, фалшивеше със всяка следваща песен и всяка следваща песен и жена беше по-празноглава от предната..

Погледът му се отнесе някъде през времето, върна се в моментите, когато бе дете, когато порасна, когато постепенно изкачваше стълбицата на известността и се запита: „Къде по-дяволите се скъса нишката?

Къде свърши истинското, цветното красивото.. детското.. и как се стигна до тук.. да седи в тази стая с…“

Огледа се.

Всъщност тази, поредната, я нямаше, беше си заминала обидена от отношението му. Може би все пак тя бе човек.

Този път не можа да издържи.. както не издържаха всички, както и всички останали тя си замина, решена да намери, този, който ще заиграе по нейната свирка, които няма да я накара да се потруди за любовта му.. който щеше да й робува в желанието си той да постигне нейната любов.

Може би именно там бе грешката й.. или неговата.

И двамата се залъгваха.

Той-че ще я накара да се поизпоти, а тя - в сигурността си, че е всесилна и ще накара него да се изпоти.. все пак нали ще й посвети песен?!

Облегна се назад и посегна към чашата поставена на огледално чистата стъклена масичка. Поднесе я към устните си, но вместо да отпие направи отвратена гримаса. “Вкиснало се е. и то като шибаният ми живот“

Не можеше да запрати проклетата чаша към стената, макар да му се прииска в един миг.

Педантичността му към чистотата надделя. Все пак трябваше да признае пред себе си, че не е чак толкова освободен, както му се иска.

Макар да бе почти лишен от съчувствие и разбиране, това му качество бе породено от скуката, която изпитваше и от това, че той самият си ставаше скучен.

В такива моменти все се сещаше за Наталия. Колко бе разхвърляна тя, как не се поддаваше и на най-малкото чуждо влияние, колко по-твърда бе от всички мъже, които познаваше, да не говорим за жените.. и която не харесваше музиката му..

Която не пожела и дума да се отвори за песен посветена на нея.

След концерта снощи получи букетче от нарциси, а картичката гласеше – „Поздравления, скучният ти концерт този път бе цветно скучен.“

Какво можеше да означава това?

Какво друго.. след толкова време явно е решила да посети поне един негов концерт.. Очакваше следващата й стъпка, макар да не смееше да я предвиди.

Отдавна бе заличил Натали от съзнанието си, тя бе единствената, която не му повярва, тя бе тази, която го унижаваше и му се присмиваше, тя бе тази, която предпочиташе да действа, вместо да пее, пеенето за нея бе лигавня.

Не му се искаше да го признае, но това й мнение за музиката му го преследваше и той се стремеше да й докаже, че греши, макар и да знаеше,че тя няма да прослуша и една негова нота.

Той я беше забравил, нея, Натали.. но нарцисите от снощи.. не можеше да са от нея..

Стана и си наля от нова бутилка вино.. не забрави да подложи чиста бяла кърпа под чашата. Масата не бе от обикновено стъкло, това бе рядък кристал.

Дочу тих шум.. радиото. Звучеше.. по дяволите звучеше негова песен.

Отново му се прищя да счупи нещо.

С присъщата си самоувереност заряза виното и отиде да пуши в тоалетната, единственото място, където си позволяваше да оцапа.. изсмя се тихо на себе си и глупавите си мисли.

Натали потъна в цигарения дим, потънаха и всичките му жени, потъна всичко. Запъти се към банята,за да си удари душ. Случайно видя по пръстите си следи от червило. Искаше да изтрие всяка следа, но напълно бе наясно, че вътре сърцето не се поддава на особено почистване.. беше време или да иде на психолог, или да си намери разхвърлян/а съквартирант/ка.

Познанията му по психология бяха прекалено добри и знаеше какво щеше да го посъветват.

Многото пари не го научиха на разхищение, продължаваше да ги харчи само за необходими неща, дисциплината го бе запазила, знаеше, че ще го съхрани и за напред. Но му бе време за почивка.

В този момент се звънна.

На вратата беше тя! Натали, не я беше виждал, бе много, много променена, но със сърцето си усети..

Беше с една жена и още с прекрачването на прага се изплю на пода и най-нагло се усмихна.

В първия момент му причерня.. а после..

- А аз дори за миг си помислих,че ще ми е нужна терапия.

- Да ти представя приятелката си. Споделяме си всичко..

- Наистина ли?! Всичко?

Последва многозначителна усмивка.

- Идваме да те поканим на сватба. И да те поздравя за концерта.

- Защо сега? – недоумяваше той.

- Защото си готов да ти отговоря.

- Но аз нищо не съм те попитал.

- Достатъчно е, че питаш себе си. – рече Натали.

- Но от къде може да знаеш всички отговори!

- Не съм ти отговорила на последния въпрос.

- Какъв съм аз, че… - смотолеви той.

- Ти си гей.

На тръгване от "Елените" отново се появи онова вече познато чувство на меланхолия и съжаление, че животът не е постоянно такъв, какъвто е бил през последната седмица.

Прибрах се в София в носталгично настроение, но и доволен. Тази година плеймейт-конкурсът се очертаваше още по-успешен от предишния.

Третият Playmate-конкурс

Playmate of the Year 2006 се проведе в киноцентъра в Бояна в една гореща юлска нощ. Признавам, че бях подценил колко впечатляващо място е това. До последния момент подозирах, че сме избрали рискована локация за третия си конкурс. Опасявах се не само от дъжд и вятър, от каквито страдахме година по-рано на жълтите павета. Не ми харесваше тази отдалеченост от центъра на София и цивилизацията. Въобще усещах един такъв необясним дискомфорт.

Римският декор, който американците бяха построили за суперпродукцията "Спартак", обаче се оказа внушителен и много ефектен. Идеално място за такива мероприятия. Колко мъдро бяха решили да не го унищожават, а да печелят от даването му под наем.

Самият сценарий, написан от Иван Ангелов от "Глобал филмс", бе изцяло в древноримски стил. Облеклото на момичетата - също.

Кетърингът беше на ниво, въпреки че в последния момент се оказа, че нямало кой да отваря бутилките с вино, които бяхме осигурили допълнително на бартер. Цяла вечер по масите циркулираше един-единствен тирбушон, с който жадната за течности и зрелища публика отпушваше шишетата с бяло и червено, замезвайки с луканки и френски сирена.

По онова време вече бях наясно, че Николета има най-големи шансове да спечели. Тя си беше откритието на годината. Звезда, която нямаше да залезе току-така. Стараех се обаче по никакъв начин да не намеквам, че тя е фаворитка, както и да демонстрирам предпочитанията си. Не исках някакво усещане за предрешеност, както обикновено става по другите конкурси, да убие амбицията на момичетата и да съсипе доброто им представяне на сцената.

Помежду си девойките инстинктивно търсеха предварително набелязаната връзкарка-фаворитка и се чудеха коя ли може да е тя. Ситуацията приличаше на телевизионната игра "Долен мръсен лъжец", която вървеше доскоро по TV2 - знаеш, че не си ти лъжецът и подозираш всички останали. Или пък знаеш, че си лъжецът, но ловко пунтираш, че не си. Само дето на Playmate 2006 лъжец нямаше.

И наистина, всички се представиха отлично. Бяха много красиви, излизайки пред публиката в римски туники само с една презрамка, закривайки другата си гърда с ръка. Маниакалната перфекционистка Зорница, шефка на балет "Дива", отново беше направила невъзможното, за да има налице пълен синхрон между девойките и прилична хореография.

Николета, като най-малка измежду всички, се притесняваше най-много. В единия от туровете профуча по сцената като моторетка. Секундите с музикален фон, отредени за дефилето й, бяха едва преполовени, когато тя вече беше готова да се скрие зад кулисите. Наложи се Зуека и Рачков да я молят да врътне още едно кръгче.

Освен че аз и Къркеланов харесвахме най-много Николета, на същото мнение беше и шефът на журито Мартин Захариев. А пък преди самия конкурс Валери Божинов, който също бе в комисията, си каза директно: "Най-хубавото момиче е ето това. Приятелите ми от националния отбор говорят само за нея". И я посочи на съответната страница в списанието. Може би очакваше да тръгна да споря с него или да му намеквам да гласува за някоя друга. По същия начин две години по-рано и Венета Райкова ме питаше за кого трябвало да бъде нейният глас и не можеше да повярва като й казах "за която искаш".

Имаше и членове на журито, които предпочитаха Мина или пък лъчезарната Илияна. Техните точки обаче бяха недостатъчни, за да конкурират русото барби от Пловдив.

Дойде време да се обявяват победителките. Няма по-интересно нещо за наблюдаване от лицата на кандидатките в конкурс, който не е нагласен предварително. Приготвих се да гледам голямото риалити-шоу. Още когато беше обявено, че Мина е на трето място, видях как физиономията на Николета буквално се вкамени. Това сигурно е бил моментът, в който е почувствала, че може и да спечели. Минута по-късно наградиха Илияна. Сладката Ники още повече се паникьоса, че и този път не са извикали нейното име. Сега вече хем се притесняваше, че може изобщо да не е в тройката, хем беше в шок от мисълта, че като нищо големият победител ще стане именно тя. Без никой даже да й е намеквал, че това може да се случи. Без да й е поставял условия, да се е опитвал да се пазари с нея или поне да е спал с нея...

Когато видях притеснената й усмивка при обявяването на нейното име, не можех да не изпитам умиление към това момиче. Както и миналата година, сега отново имахме повторение на приказката за Пепеляшка. Красавицата от малкия град, която през целия си кратък досегашен живот е мечтала да бъде забелязана, оценена и популярна, щеше да го постигне като на кино...  

„Гепардите отново тичат в очите ми.

Тичат и същевременно не помръдват.

И пищят.

И плачат с черните си сълзи.

И никакво време не успя да ги отмие.

Никакво.“

Черните линии покрай носа си седяха там, сякаш винаги са били и сякаш така щяха да си останат – носейки белега на болката, която бе толкова силна, силна до безпаметност.

Толкова силна, че никой вече не си спомняше какво я беше породило.

Но тя.. тя знаеше за своята болка, макар съзнателно да я подтискаше.

Знаеше, много добре знаеше, че това е грешка. Толкова пъти бе давала компетентни и професионални съвети на десетки.. стотици хора за това как не е решение да изместваш центровете, в които се съсредоточава животът, че не е правилно да жертваш неща, които по право ти принадлежат, че не може едно нещо да съществува без друго,че не може същото това нещо да бъде така пълноценно, както, когато е в симбиоза с..

Млъкна с мислите си и се изсмя на себе си отпивайки от чашата с ликьор.

Опитваше се да опровергае сама себе си.

Опитваше да убеди сама себе си, че именно тя и животът й бяха онова изключение, заради което онази поговорка за това, че всяко нещо си има изключение, бе просъществувала.. но изключенията са едно, поговорките други..

Животът ясно продължаваше да показва, че не е част от изключенията.

Че е част от поговорките.

Че съветите не струват нищо за човека, който ги дава.

Човек прекрасно знае отговорите, прекрасно знае какъв съвет да даде на друг със същия проблем..

Но прекрасно се прецаква сам себе си, прекрасно се проваля в собствения си път, в собствения си живот.

Спомни си за нещо, което чу от една своя съквартирантка в общежитието, където живееха докато следваха..

Спомни си наранените думи, избликнали от едно наранено сърце, преповторени от друго.. също такова наранено.

Съквартирантката й се жалваше за пореден път по повод раздялата с първото момче в живота й..

Момчето й беше казало нещо.. че след раздялата й остават два пътя – Да се пропие, или да стане философ.

Може би вечно щеше да помни тези думи.

Толкова верни, но и така грешни.

Не .. не беше така..

Или беше..

Какво ли се криеше зад пиянството на кварталния пияница?

Дали не същото, което накара Ницше да каже:

„При жена ли отиваш? Не забравяй камшика!“

Или онова за Свръхчовека и надмогването на себе си, стремежът към истинската свобода, без богове, закони и…

Не беше ли едно и също нещо!

Лудост..

„ Може би съм луда. Може би е точно това!“

- По дяволите хората, по дяволите работата. Ами аз? Аз мамка му в какво се превърнах? Енциклопедия на човешки съдби.. докато стигна до тук и се огледам в огледалото.. и се виждам като гепард с прорязани черни сълзи..

Не, не се оправдавам. Не е възможно да о правя!

Облегна се бавно на люлеещия се стол.. дори в къщата си имаше същия стол какъвто имаше и на работа.

Сега почувства, че не може д се изплъзне от терапията, от терапията, която по всяка вероятност прилагаше сама на себе си.

С стаята отекваха щракащи пръсти по клавиши…

Тя.. коя бе тя?!

Коя ли?!

Нито една от всички.

Отново си представяше другата възможна съдба.

Бавно се извърна съм спящото в ъгъла дете. Да.. това там бе дете. Нейното?!

Погледна втренчено в същата посока..

Сякаш за да се увери, че все още е Тя - майката, тя - Хамелеонът, тя - Гепардът..

Или Тя - Незнайно Коя.

(продължение)

..................

...Самите тризначки бяха капнали от преумора и ме гледаха мрачно. Цял ден на крак, изтощително няколкочасово гримиране и фризиране. Гладни, кисели, раздразнителни. Посрещнаха ме с думите, че не е трябвало да се съгласяват на тези снимки.

- Момичета, дайте да се държим сериозно. Това не е детска игра. Знам, че сте изморени, знам, че напрежението е голямо, но трябва да завършим тази сесия, и то като хората. Починете си малко и хапнете, но след това нека продължим. Моля ви да слушате какво ви казва Васил. После при избирането на снимките ще се съобразим с всички ваши претенции. Няма да излезе нито един кадър, който не одобрявате...

Последният аргумент, в комбинация с енергичната ми интонация (все още не се бях сдухал от царящата в мебелната къща подтискаща атмосфера) изглежда имаше ефект. След кратка пауза най-популярните близначки в държавата застанаха отново пред обектива на Къркеланов, а аз слязох на долния етаж при останалите.

Не е изминал и час и чуваме някой да слиза по стълбите. Може би е Васил, който ще ни каже как върви сесията. Чат-чат-чат-чат-чат. Не, това са високи токчета. И то в доста нервна походка. Секунда по-късно виждаме трите грации. Облечени с техните си дрехи. Ще си ходят.

- Какво стана, момичета, приключихте ли?

- Ами да, приключихме. Къркеланов ни каза, че можем да си ходим - не бях наясно коя точно от трите ми говори.

- Мислим, че напълно достатъчно снимки направихме! Ще се търси списанието с нас!

И продължават да чаткат надолу по стълбите към партерния етаж и изхода.

Аз търча горе при Васил. Виждам го, че дори не е изнервен, а просто вече му е все едно.

- Какво стана бе Василе, успя ли да заснемеш нещо като хората?

- Ами не, Жоре. Бяхме горе-долу по средата на сесията. Но те изведнъж решиха, че стига толкова и трябва да си ходят.

- Е на мен ми казаха, че ти си ги пуснал...

- Така като ме гледаш, дали съм ги пуснал? Излъгали са те... Не мога да се оправям с тях, наистина.

- Явно никой не може.

Но все пак излизам на бегом навън, където тризначките се товарят на ситроена на техния придружител, който се оказа гадже на тарторката Любов.

- Мили девойки, Васил не ви е казвал, че сесията е приключила. Сега като си тръгвате, проваляте всичко.

- Достатъчно снимки направихме, ще се напълни списанието, ще видиш - отново същата, явно Любов, стреля към мене като картечница. И си товари сакчето в багажника.

Отказвам се да ги агитирам повече. Звъня на мениджъра им от СИА. Това ми е последната надежда ситуацията да влезе отново под контрол. Разказвам му, че тризначките са си тръгнали по средата на снимките, без да са заснети достатъчно кадри. По реакцията му бързо разбирам, че и той не е в състояние да ги контролира, камо ли да оказва натиск върху тях. Независимо от договорите, които са подписали. Опитвах се да не се поддавам на паника. Ситроенът с Вяра, Надежда и Любов отпраши към родния си Благоевград.

На другия ден гледаме снимките в редакцията. Почти на всеки кадър тризначките гледат сърдито, сякаш някой току-що им е изял десерта. Има само няколко снимки с настроение. Разполагаме точно с половин сесия. А сме отделили 10 страници - с две повече от стандартните. Трябва да правим и двоен плакат с тези три сърдити госпожици.

Хайде сега, Жоро, оправяй се. Нали било много готино да си главен редактор на "Плейбой"?

Следващите часове преминават в напрегнати разговори с издателите на списанието и продуцентите на "Биг Брадър". Разменяме десетки мейли. С Андрей се опитваме да изстискаме максимума от снимките, които имаме. Всички са единодушни, че крайният резултат е много под очакванията.

От СИА се чудят как да ни помогнат. Свързват ме с пловдивчанката Лиляна. Уговарям си среща с нея и гаджето й Боби на другия ден в офиса. Ще се опитам да я убедя да се снима, и то по най-бързия начин. В този момент все още не зная дали все пак няма да рискуваме и в крайна сметка да пуснем тризначките на корицата.

Не се чувствам никак комфортно. Принуден съм да убеждавам едно момиче, че имаме спешна нужда от нейната фотосесия, и то пред гаджето й, а същевременно не мога да дам гаранции, че тази фотосесия ще излезе! Не пожелавам никому да бъде в такова положение.

Лили обаче се оказа голям пич. А също така и Боби Ръгбиста. Бих казал, че двамата са най-готината двойка, с която някога съм разговарял за корицата на "Плейбой". Разбраха тъпата ситуация, в която се