Това е трета моя публикация в медия. Надявам се, че скоро ще има и четвърта. :) Наистина много съм доволна.

П.П. ще се радвам на вашите мнения. :)

Предавам топката на Жу, Даниел, на Виртуалната редакция, на Сев и на Нели О. Досега не съм видяла тя да участва в някоя от игрите. :)

(Една история специално за Вили и нейната готварска книга)

Той предпазливо отвори вратата на стаята. Тя, вече будна, седеше в леглото по потник и неговите къси панталони и редеше карти. Седна внимателно до нея и я целуна по рамото:

- Добро утро! Какво е това?

- Пасианс.

Известно време той я следи мълчаливо.

- А аз кой съм?

- Ти си поп каро.

- А-а-а... – гласът му не изразяваше кой знае какво разбиране. – И какво казват картите?

- Че е твой ред да направиш закуска – закачливо му се засмя тя. – Палачинки!

- Ще ти кажа аз едни палачинки – разсмя се той, събаряйки я на леглото, като разпиля редените с такова старание карти.

След час и половина, докато слагаше палачинките на масата, той и каза:

- И да знаеш, че правя палачинки само за хора, които много обичам.

Очевидно това бе правилната реплика, защото му спечели една дълга целувка, а после и още една. След това и двамата лакомо се нахвърлиха върху закуската.

- И аз ще ти правя палачинки – заяви тя с пълна уста. – Нали си купих готварска книга. Онази мъничката, специално заради палачинките я взех.

Той я гледаше с меките си сини очи, щастлив от глупостите, които му бъбреше и това, че може просто да й се наслаждава.

След много години...

- Мамо, ядат ми се палачинки – две блеснали очи цъфнаха на вратата на кухнята.

- Колата е в сервиз. Ще отидем някой друг път.

- Ами, хайде да си направим в къщи – заподскача около нея малката й дъщеричка.

- Миличко, знаеш, че палачинките в къщи ги прави баща ти. – Опитваше се тонът й да бъде търпелив.

- Е, да, ама тате не живее вече при нас. Хайде да ми направиш ти! Не ми се чака до другата събота! Моля те! Хайде...

Стана й ясно, че подобен спор не е по силите й в края на работния ден и се предаде.

- Тук някъде имах една стара готварска книга. Вътре трябва да има палачинки... – и примирено се запъти към шкафа.

- Аз ще избера сладко. Дали е останал от течния шоколад – възбудено забърбори малката гладница.

Майка й сложи малката книга на масата и тя се отвори точно на страницата с палачинките. Не беше изненадващо, защото страницата беше отбелязана с карта за игра – поп каро. Някакъв бегъл спомен се опита да си пробие път в съзнанието й, нещо свързано с палачинки и поп каро, но не успя да се задържи и тя раздразнено пропъди мисълта. Тъкмо отваряше вратата на хладилника, когато неочаквано за себе си се спря. Обърна се към дъщеря си, която тъкмо излизаше от кухнята и каза:

- Знаеш ли, защо не поканим баща ти на палачинки?!

Две палави опашки рязко се завъртяха и притежателката им възторжено изкрещя тичайки през коридора:

- Веднага ще му се обадя, мамо!

На Дамян – с янгелска усмивка

Гявол интензивно се почеса по задника. Не обичаше този жест, но винаги го използваше в трудни ситуации.

Не обичаше и секса. Такова изявление той не би направил пред широка публика и при нормални обстоятелства. Но сега обстоятелствата не бяха нормални. А публиката беше твърде тясна.

Състоеше се от смирен Янгел, който го спря на улицата и изрази молба. След което душата на Гявол се загърчи.

- Бих искал да ме изчукаш, моля! – те винаги казваха “моля” и гледаха с невинни янгелски очи. И пърхаха с клепачи.

И тогава Гявол се почеса по задника и произнесе онези думи – че не обича.....  

Въпреки че ги произнесе, нямаше предвид точно това, което думите значат, защото не би било истина, а истината, както е известно, е  негова втора природа. След секса. Имаше предвид, че не обича  п р о ц е д у р и т е,  свързани със секса, многобройните и твърде сложни процедури, които.....

Гявол е същество с 12 различни полови системи, които определят неговите 12  сексуални същности. Освен традиционните – мъж, жена, хермафродит – има и  неща, които му позволяват да изчуква поцинкована ламарина, лист хартия, изобщо - тънки и плоски повърхности. Притежава също инструментариум за въртящи се изчадия – машинни лагери, барабани на перални при центрофугиране и други ротори. Понякога се впуска в приключения с мебелни и архитектурни конструкции, а най-голямата му гордост е свързана с набези в университетските среди, където се срещат изключително чудновати сексуални обекти.

Така че на Гявол му се носи славата, че би могъл да прави секс на практика с всичко съществуващо. И че обича да го прави. Само че не и с Янгел.

- Всъщност не че не обичам секса. Но не мога с теб, ако ме разбираш – опита се да уточни той, свел очи – поне да не вижда изкушението. А то продължаваше да пърха пред него с клепачи.

- Защо, моля? – Янгел беше настойчив. Думите му се чуваха ясно, макар да не се знаеше откъде излизат – устата му беше по-скоро красиво нарисувана, отколкото истинска.

- Ами защото-о.....Нека те попитам.....- опита се Гявол да печели време.

- Сексът е действие, моля, не викторина.....или по погрешка чух попитам, вместо опипам? – продължава да настоява съществото, което Гявол би.....ах, как само би, стига да можеше. А имаше цели три спирачки пред моженето.

Първата беше съществуващата забрана Гяволи да докосват Янгели изобщо, да ги гледат с жадни очи, да забелязват и коментират в сексуален смисъл облеклото, поведението и телесните им достойнства. Това се наричаше “сексуален тормоз на работното място”, с две отлики спрямо стандартната американска практика: кофти отлика – важи навсякъде във Вселената, и готина отлика –  наказанията не са така болезнени. За Гявол не изглежда трудно да се справи с това, защото Вселената е твърде голямо място, за да подлежи на тотален контрол.

Втората спирачка е самата сексуална същност на Янгелите – по точно нейната пълна липса. Янгелите са твърде мили, чаровни, привлекателни, красиви и всичко, което се сетиш. Но телесната им конструкция не съдържа никакви  вдлъбнатини и изпъкналости, няма и намек дори за зачатък на полов признак от какъвто и да било характер. Така че, погледнато чисто технически, сексът с тях е трудно нещо.

Разбира се, Гявол, както и всички Гяволи от поколения насам, имат определени виждания по въпроса. Водени от мисълта, че в секса няма “няма”, те са сътворили множество тайни теории на тема “Янгелските крила – видове нежни пространства между тях и как се използват като инструменти за наслада”. Има също легенди, свързани с възможните функции на янгелските руси къдрици, или дори пърхащите мигли, така че и тази спирачка не е непреодолима.

Третата обаче може да бъде - и е – фатална. Тя е, което Гявол със свои думи нарича  п р о ц е д у р и  и представлява сложен комплекс от административно-правни действия, свързани със секса при Гяволите. Освен че предвижда удовлетворяване  стриктните изисквания на различни лицензионни режими и изваждане на  безкраен брой разрешителни, системата включва и нещо, наречено “информирано съгласие”.

Накратко – това означава, че ако една от дванайсетте сексуални същности на Гявол иска да прави секс, то официално съгласие трябва да подпишат всички останали единайсет негови сексуални същности. Противоречивите им интереси и апетити,  различните им представи за прилично и неприлично, свадите по въпроса що е то предпазно средство, трябва ли да се използва и кое кога точно, разбираемо водят до непреодолими конфликти понякога. Всъщност често. Почти винаги. Ами, на практика - винаги.

Така Гявол, въпреки славата, която му се носи, въпреки безкрайните възможности, с които разполага, въпреки че много обича секса и го желае постоянно, никога досега не е  правил истински секс. Но няма как да си признае публично, затова задава въпроси.

- Ами нали знаеш, че има забрани? И нали знаеш, че нямаш пол.....? Не, какво говоря, ти си сътворен като.....като гъба, като.....антиполово същество.....всъщност не би трябвало и в мозъка да имаш гънка, която да знае думата “чукане”.....

Нищо обаче не помогна. Янгел ще се разплаче. Но само който е виждал на живо плачещ Янгел може напълно да схване защо Гявол изпадна в паника от това.

- Като.....каква гъба.....моля? – повтаря Янгел с треперещи устни. – Ядивна или за баня.....И какво, моля, ти пречи това-а-а-а.....а-а-а.....- отприщи се янгелският плач. На хартиената борса, в раздела за носни кърпички и салфетки, акциите подскочиха диво нагоре. Но това не помогна на Гявол, който, въпреки че там спечели куп пари, тук остана в същата конфузна ситуация.

- Виж сега, дай да не.....- Гявол се спря, преди да каже “драматизираме”, защото си даде сметка, че така ще предизвика допълнителни драматизации. Но, ровейки за  подходяща дума, той чу в себе си нещо да прищраква и в ръката му се появиха единайсет декларации. Те заявяваха волята на долуподписаните негови сексуални същности с настоящия Янгел да бъде осъществен редовен и пълноценен сексуален контакт без предпазни средства и в съответствие с правилата, предвидени от гяволските тайни теории за секс с Янгели. Подпис, печат и всичко останало.

Декларациите бяха в полза на една от гяволските сексуални същности - “Козни”, която се натоварваше с изпълнение на гореспоменатите действия. Гявол не можеше да се начуди на късмета си, да се нарадва на щастието си и да сдържи нетърпението си, въпреки че нямаше представа какво точно правят и как го правят въпросните козни. Те бяха една от тъмните и неизследвани области дълбоко в него. Янгел също нямаше представа, но плачът му бързо стихна като разбра, че става нещо важно.

А после Гявол и Янгел се развихриха, без да се притесняват от забрани и технически препятствия. Оказа се, че, освен сложни приспособления, работата на моменти изисква и употребата на различни подкрепителни препарати под общото наименование глю-козни. А когато свършиха с каквото вършеха, двамата единодушно определиха действията си като ши-козни и се разделиха.

От преживяното на Гявол за цял живот му останаха две неща – траен спомен за прекрасен първи секс на живо и няколко труднолечими гъбични инфекции, които лекарите наричат ми-козни. Той късно разбра какво всъщност му липсва, защото никой не го беше предупредил, че козните му са само за еднократна употреба, ако първото им приложение е свързано с постигне на секс, а не например с изкушаване на счетоводители да пощипват от сметките на фирмата.

Янгел пък се сдоби с официална грамота от Клуба на хардянгелите, в който членуваше. Грамотата удостоверяваше неговите изключителни творчески заслуги в изкуството да се изкушават Гяволи и да им се отнеме, с тяхно съгласие, най-свидното – способността да плетат гяволски козни срещу невинното човечество, моля.

Има разкази, написани със страст.

Има и технически написани разкази.

Техниката е нещо, което се овладява с четене и писане и с малко интуиция.

А страстта, бих казала, е вдъхновението.

Има разкази, които ми харесват.

Но има и такива, които ме поразяват. Които ме оставят без дъх и някак ме пресищат - така, че да не мога повече нищо да прочета преди да са затихнали в мен.

Самата аз, когато пиша, не винаги влагам страст. Често се осланям на техниката и повече обяснявам, отколкото показвам. Получават се интересни неща, но едва ли събуждат вълнение, едва ли покоряват онзи отсреща, който ги чете.

Човек не по всяко време е способен да събуди страстите у себе си, да ги извади и да ги пренесе на листа. Нека това да не звучи като оправдание нито за мен, нито за другите, но ми се иска да чета, а и да пиша повече разкази, наситени със страст, „родени от страстта" - първични и жизнени, в които гримът на техниката не е осакатил, не е задушил диханието на живота и натуралността му.

Най-страстните разкази са и най-трудни за четене, защото те приканват не да ги разбереш, а да ги усетиш. Защото нищо не ти обясняват и нищо не ти дават наготово, а само пораждат чувства и страст. След прочитането на такъв разказ, за мигове се чувствам безсилна да продължа напред. Стоя като прикована във времето без мисъл в ума си. Чак после усещам какъв заряд ми е дал и какъв път е открил пред мен.

Тогава ми се приисква да давам повече, да късам парчета и да ги раздавам - парчета от душата си, без това да ме нарани.

Пояснение: ето го Разказа

Това е моят разказ за конкурса „Оставката на министъра"

Без връщане назад

Министър Петняков се бе затворил за задължителна почивка в кабинета си. Любимото му занимание за отмора беше да гледа портретите по стените, между които и своя собствен. Ако видеше, че някой от тях се е поизкривил и не виси успоредно на ръба на тавана, ставаше и го наместваше. Това му действаше много успокояващо.

Всъщност той нямаше за какво да се безпокои. Сегашният му пост - министър на благополучието и естествения прираст - бе много благодатен. Рядко някой от колегите му успяваше да се уреди толкова на завет и встрани от метежния поток на събитията в Безогландия. Късметлия беше Петняков.

На бюрото пред него лежеше последният доклад, обобщаващ статистическите данни от изследване на населението. Нямаше нищо тревожно - хората живееха добре. Имаха пари за храна. Е, не можеха да си позволяват разточителства, но все пак ядяха. Освен това, се размножаваха доста добре за настоящите условия. Ами, трябваше да се гледа реалистично - по едно дете на всяка трета двойка, беше повече от задоволително.

На вратата се почука. Влезе секретарят Запетаев.

- Какво има? - попита го смръщен Министърът. - Нали съм ти казал да не ме безпокоиш по това време!

- Пред министерството пак има граждански протест. Настояват да се покажете...

- Какво, какво?... Ти доклада чел ли си? - потупа с тежката си ръка бумагите Петняков.

- Разбира се. Аз съм го писал - изчерви се от стеснение Запетаев.

- Всичко истина ли е в него? - погледна го изпод вежди Министърът.

- Ама как... - запелтечи Секретарят, - допускате ли, че ще ви излъжа. Аз...

- Защо тогава ме безпокоиш! Има си кой да разпръсне протестиращите - обади се в МОР (Министерството за опазване на реда - бел. авт.). Протестът е безпочвен, хората живеят добре - сложи отново ръка върху доклада Петняков.

Всъщност, имаше едно нещо, което го безпокоеше напоследък. В някои среди се беше прокраднала идеята, че той (именно той, а не някой друг!) трябва да си подаде оставката. От къде на къде! Но чуеше ли се веднъж нещо такова, медиите го подхващаха и правеха от мухата слон.

Петняков погледна портрета си. Беше безупречно равнен с всички ръбове на стената - горния, долния и страничните, но въпреки това стана да го отмести с един милиметър вляво.

След края на работното време, излезе през задния вход на министерството. Протестиращи нямаше, но репортерите обичаха да дебнат в засада и изкачаха от най-невероятни места. Той вдигна яката си и наведе надолу глава.

Младата репортерка Кречеталия Питанкова чакаше вече втори час до една колона на задния паркинг на министерството. С нея беше и верният ú оператор, готов да заснеме всичко, което трябваше.

Когато Петняков извади ключовете за колата си, тя изхвърча насреща му с микрофон в ръка:

- Г-н Министър - прокънтя гласчето ú в циментовата зала, - как ще коментирате днешния протест?

Петняков видя, че от другия край на паркинга се втурва тълпа хора с микрофони, прожектори и камери и разбра, че няма да се измъкне лесно. Той разтегна уста в протоколна усмивка.

- А знаете ли, че хората започнаха да заминават за Луната? - продължи с блеснали очи младата репортерка.

- Моля? За какво говорите?

Около министъра вече имаше цяла армия медийни труженици, чиито прожектори и настойчивост го караха да присвива очи и да се поти.

- За експеримента „Еднопосочен билет до Луната" - надвикваше ги Кречеталия Питанкова.

Петняков за първи път чуваше подобно нещо. Подиграваха ли се с него? Не разбираше. Но имаше едно на ум, че тяхното съсловие е способно на всичко.

Репортерите врекнаха един през друг. Вече го бяха притиснали между колоната и стената.

- Знаете ли, че половината от доброволците са от нашата държава? Как ще коментирате?

Каква беше тази работа с Луната? Хванаха го неподготвен. Петняков забрави, че трябва да се усмихва и си запробива път с лакти към колата.

Още същата вечер той се обади на Запетаев в дома му.

- Запетаев, каква е тая работа с Луната? - кресна в слушалката той. - Ти знаеше ли нещо?

Запетаев запелтечи:

- Ами... тя е от съвсем скоро... чух по новините.

- Защо не си ми казал?

- Но... каква връзка има това с вас? - учуди се Запетаев.

- Казвай какво знаеш!

- Ами... това е някакъв международен експеримент - предлагат на хората да отидат да живеят на Луната без връщане обратно. Един вид като първи заселници - да поставят началото на земен живот там.

- И какво друго?

- Не знам нищо друго, това чух.

- Утре първа грижа да ти бъде да разбереш всичко за този експеримент. Чу ли - всичко! - извика Петняков и затвори.

Когато получи доклада и го прегледа, Министърът се успокои.

- Ха! - изсмя се той. Някакви си хиляда души заминали за Луната. - Да вървят, прав им път!... Ще се върнат - отсече Петняков, потупвайки с ръка празния си корем.

„Сега вече мога да се наям както трябва" - помисли си той и се отправи към „Обилен обяд", построен за удобство точно до министерството.

Мина известно време без непредвидени грижи и тревоги. Онова, за оставката, явно се беше забравило. Петняков не следеше новините, за да не се влияе от чуждо мнение. Това, което ставаше в държавата обаче, не убягна на Запетаев. Той слушаше с тревога как цели катуни с челядта и добитъка си отлитаха към Луната и се чудеше как да напише новия доклад и кога да го поднесе на Петняков.

След шест месеца държавата се опразни наполовина. Останалите в Безогландия бяха подобрили малко стандарта си на живот и Министърът доволен потриваше ръце. Цифри той не четеше, и без друго не можеше да ги запомни. Прехвърляше само заключенията от докладите и тъй като те бяха задоволителни, продължаваше да храносмила добре.

След още шест месеца, в един слънчев ден, улиците му се сториха някак пусти.

„Хората са излезли в отпуска и са отишли в провинцията - това значи, че живеят добре" - заключи той.

Реши да паркира отпред и да прекоси пеша градинката пред министерството, защото така и така жива душа не се мяркаше наоколо. В средата на централната алея забеляза ограден кръг. Приближи. На земята лежеше каменна плоча, а на нея пишеше: „Тук ще бъде издигнат паметник на лъжата, изграден от лунен камък. Сбогом, Безогландия!".

„Що за глупости" - чистачите ли не си вършеха работата - подмина с достойнство плочата Петняков.

И в сградата не беше много оживено. Тук там се мяркаше някой забързан чиновник.

„Какво става?" - попита се Министърът. Чак толкова отпуски не беше разписвал.

Запетаев вече нямаше за кога да отлага. Днес или никога бе решил да предаде отдавна написания доклад. Попълни в него най-новите цифри от статистиката, преглътна два пъти на сухо и влезе.

- Я ела, ела - започна го от вратата Петняков. - Нещо да имаш да ми казваш?

- Ъ-ъ... - запъна се Запетаев.

- Някой да е подписвал вместо мен отпуски, а? - сключи вежди Министърът. - Какво носиш? Я дай, дай тука!

- Какво е това, бе? - изплю Петняков, като прочете първите няколко реда.

- Г-н Министър, трябва да ви кажа - започна Запетаев и спря.

- Казвай! Какво?

- Ами... в цялата държава са останали около десет хиляди души... всичко на всичко - събра кураж Запетаев.

- Как така? Къде са останалите?

- На Луната.

Настъпи неловко мълчание.

Преди Министърът да избухне, Запетаев реши да му каже всичко наведнъж:

- Половината от тези десет хиляди вече също имат билети за там. Полетът е утре сутринта - и Секретарят неловко попипа джоба си, където стоеше прибран и неговият собствен билет за Луната.

Министър-председателят също бе заминал - вчера. Запетаев много се колебаеше дали да съобщи и това, но накрая реши:

„Нека го разбере от друг!"

Странно, но буря не се разрази. Петняков изглеждаше потресен, а после и обиден. Запетаев се измъкна на пръсти от кабинета му. На излизане каза полугласно:

- Сбогом, г-н Министре - но не получи отговор.

Петняков се опитваше да мисли рационално. Единственият правилен ход бе да си подаде оставката. Преди да дойдеха да му я поискат отгоре. Явно и там още не бяха наясно. Имаше време. Надраска набързо един лист на ръка, подписа се, сгъна го на две и тръгна.

От къде се купуваха билетите за Луната? Най-добре щеше да е, веднага след като приключи с това, да замине. И да започне наново. Пък кой знае - можеше и на Луната да се уреди на някой висок пост - в някоя малка нова държава. Само да приключеше с това...

Министърът се изкачи по парадното стълбище. Никой не го срещна. Бюрото на секретаря беше празно. Наоколо не се чуваше нито звук.

Почука на вратата, натисна дръжката. В красивия червен кабинет нямаше никого, но той изглеждаше все така тържествен и величествен с високия си таван.

Петняков се почуди какво да направи. После приближи бюрото на министър-председателя и сложи оставката си най-отгоре.

Стана течение. Повеят грабна листа и го отнесе през прозореца.

Дълго Петняков го наблюдаваше как лети с разперени бели крила над града.

Свалям временно разказа, защото го изпратих в конкурс, а условието е да не е публикуван никъде. Ще пиша, като има резултати!

Някъде там - из опитомената Вселена, по разчертаните пътища на Всемира, се носеше Бруно Зранк със своя раздрънкан стар звездолет. Животът му напомняше песен на волна совалка, кръжаща насам-натам с едничката цел да я има и утре.

Бруно Зранк произхождаше от експериментален вселенски вид - трета селекция генетично подобрен хомо сапиенс (клас 3/19) с отстранени социално нежелани психически и поведенчески черти - СФЖ (съвършена форма на живот). В резултат на това бе намерил призванието си като клошар.

Кот* след кот Бруно Зранк ставаше и подкарваше звездолета по своя маршрут сред галактики от газ и звезди, свързани със звездни мостове - млади и стари галактики, галактики джуджета и галактики гиганти, междугалактически купове, през прах, камъни, светлина и мъгла.

Не бързаше за никъде. Цялото вселенско време бе на негово разположение. Знаеха го като Вселенския клошар.

Но той не беше сам в своите пътешествия сред звездите. Голямото куче му бе станало неразделен спътник. То се носеше по дирята на звездолета и налайваше бясно всяко по-бързо и по-голямо транспортно средство, с което се разминаваха.

Бруно Зранк познаваше целокупната Вселена така, както знаеше израстъците на тялото си. Нямаше кътче от нея, което да не бе пребродил.

Където и да отидеше обаче, оставаше незабелязан от множеството. Нямаше приятели, близки, роднини. Дори не знаеше чий генетичен наследник е, защото животът му бе започнал в лаборатория.

С космолета си се бе сдобил по съвсем тривиален начин - просто му го дадоха един ден и го отпратиха да си върви по пътя. И той тръгна. Обиколи надлъж и нашир, опиянен от този простор, от свободата и от прекрасното усещане, че лети.

Видя колко е шарена Вселената, колко различни и чудновати създания я обитават. И всяко от тях се чувстваше добре там, където живееше.

За Бруно Зранк слузестата киша не изглеждаше привлекателна за подслон, но за лигавия кишояд тя бе най-блаженото място, съществуващо някъде.

Между другото, лигавият кишояд изглеждаше едно от създанията във Вселената с най-много свободно време. И Бруно наминаваше покрай колониите им, когато му се приискаше да завърже разговор с някого.

- Какво търсиш? - попита го веднъж един от тях.

- Търся полезен боклук.

- Полезен боклук ли? Защо?

- С него си изкарвам прехраната.

- Така ли? Не съм чувал да има полезен боклук. Той затова е боклук, защото е безполезен.

Но Бруно Зранк отдавна бе разбрал, че което е боклук за едни, е съкровище за други. И знаеше, че само заради огромната си заетост и непрестанното бързане формите на разум още не бяха помислили за това.

- Зависи - започна той, като искаше да обясни своето откритие.

Но кишоядът не му обърна повече внимание и Бруно трябваше да продължи по пътя си.

В такива случаи обичаше да се отбива до някое от онези залети от светлина места - ослепително сини, свежи и дъхави, като онова, в което бе роден.

Обитателите им живееха своя забързан живот, без да напускат гигантските постройки, плетеницата въздушни лабиринти около тях и транспортните си средства за близки разстояния. С адаптивните си тела можеха да отидат където пожелаят - до най-труднопроходимите места във Вселената, но по някаква причина не се възползваха от възможността да полетят и да почувстват свободата извън притеглянето на своите планети. Нещо ги задържаше, но какво бе то, Бруно не можеше да разбере.

Боклукът от такива планети бе наистина безполезен. Стерилен, чист, излъскан до блясък, преработен и усвоен докрай - рядко имаше какво да се вземе от него. Но Бруно идваше тук просто да се порадва на гледката. Той вдъхваше от тази синева, застанал близо до някоя извънпланетна пречиствателна станция, за да не бие на очи, докато клепачите му не започнеха да се затварят за сън. Тогава си тръгваше. Предпочиташе да нощува далеч от населените места, за да не навикват и гонят кучето му, задето ръсело опашати бълхи по околните планети.

Затова Бруно прекарваше времето за сън в открития космос - в своя стар, но надежден звездолет. А Голямото куче се изтягаше отзад до опашката му, от където изригваха струи гореща радиация, повече от покорство, отколкото за да се топли.

Ако се нуждаеше от гориво, Бруно отиваше до най-близкия квазар. Горивото беше безплатно. Не се изискваха разменни монети.

Разменни монети му трябваха само за храна. Магистрални такси също не плащаше, защото, като нямаше какво да събира, Бруно Зранк мъкнеше астероиди от магистралите. Събираше онези камъни, които бяха твърде дребни за гигантските чистачки и се изплъзваха от устите им. Навързваше ги за дебелите куки отзад на звездолета и ги закарваше до най-близката каменомелачка. От „Междупланетна поддръжка на пътищата" го познаваха и често биваха благосклонни да му дават и храна.

Веднъж Бруно Зранк спря звездолета си при Вечната звезда - едно от най-големите и ослепителни слънца във Всемира. Около него бе пълно с живи твари, но както навсякъде, те бяха твърде заети, за да забележат странника. Само един художник погледна към него докато рисуваше с механичната си ръка някакви чудновати пейзажи в небето.

Бруно обърна глава да види творенията му. Стотици великолепни звездни платна - жива, трепкаща феерия - препълниха сърцето му със своята красота. Много гледки бе виждал той, но тази го накара да замре.

- Прекрасни са! - прошепна Бруно.

- Да..., прекрасни... Но не са съвършени. Опитвам се да нарисувам съвършената картина... - отвърна художникът. - А ти какво търсиш, пътнико?

- Аз ли?... Събирам непотребни неща.

- Непотребни? Като картините ми?

- Какво говориш! Нямах предвид тях! Просто ги гледам, защото са...

- Не, вземи ги. Отнеси ги всичките. Най-добре да започна отначало... Съвършената картина - промърмори на себе си той.

Бруно се замисли каква би била съвършената картина, щом всички тези великолепни творения наоколо не бяха такива.

- Те наистина са прекрасни - опита се пак да изкаже възхищението си той. - Аз не виждам в тях нито един недостатък.

- В твоите непосветени очи изглеждат такива, но не и в моите.

- А когато нарисуваш съвършената картина, какво после? - попита Бруно Зранк.

Художникът не отговори. Вместо това, продължи да дипли звездното небе, приковал поглед в него - изпълнен със старание да улови така неподатливото съвършенство.

Без да го прекъсва повече, Бруно Зранк закачи няколко от картините му за куките на звездолета и те се понесоха подире му като вихри в тъмната шир.

Пътят му минаваше през зона с чести изригвания и точно както очакваше, го застигна радиационна буря. Дъждът не беше опасен за Бруно Зранк, но можеше да повреди картините, затова той се шмугна със звездолета в една червейна дупка и остана да преспи там.

Когато се събуди, бурята бе преминала и навън духаше слънчев вятър. Платната се развяха, опънаха се и заблестяха още по-ярки и красиви. Бруно провери дали са здраво закрепени, после седна на звездолета да им се наслади.

По тези места живееха Колосиански твърдофили, които не обръщаха чак такова внимание на боклука си и в него често попадаха ценни неща. Бруно не беше ял от няколко кот-а, а прекрасните картини, които хранеха очите му, не можеха да заситят стомаха му. След като на Вечната звезда се сдоби само с тях, мислеше тук да потърси нещо, което после да размени за храна.

Той приближи до станцията за отпадъци, разположена на една от луните им. Представляваше множество кратери, пълни с камъни, които от клокоченето на стопената киша подскачаха и се блъскаха един в друг, като по този начин смилаха всичко, попаднало между ръбците им. Метални машини загребваха от събрания в шахтите боклук и го хвърляха вътре.

Тук беше нощ и всички още спяха. Бруно влезе в една от машините, превключи на ръчно управление и започна да рови из сметта. Докато следеше зорко какво се процежда между зъбите на лопатата, той се заслуша в монотонния грохот на танцуващите камъни.

Дежурният на станцията се бе събудил и му се обади по интеркома:

- Виждал съм те и друг път, ела, ако си гладен.

Колосианската храна понасяше добре на Бруно - предвид нейната твърдост, понеже съдържаше и каменен прах. Като се наяде, се почувства отлично и двамата с дежурния подеха разговор за сложната материя на живота.

Колосианските твърдофили бяха особена форма на разум. Те не се доверяваха на нищо друго, освен на твърдата скала. Знаеха силата на камъка и метала. Те дори не можеха да летят в открития космос, но си живееха доволни тук - в техния пълен със скали и метал свят. Наричаха ги примитивни форми, но никой като тях не умееше да цени онова, което го хранеше - твърдта под тялото си.

- Скалите са в основата на всичко, страннико - разпалено обясняваше дежурният. - И металът, от който са направени крилете ти, идва от тях. Не може да има живот без скалите - върху какво ще се крепи той?

- Ами звездите? Без тяхната светлина и топлина нищо няма да е така красиво! А има и форми на разум, които не издържат на космическия студ и без своите звезди ще загинат.

Твърдофилът вдигна рамене:

- Не знам за това, но камъкът е по-важен. Той е господар на всичко и остава и след звездите. Виж сам - ти можеш да летиш в небето, но се връщаш на камъка, защото от него вземаш силата за летене. И храната си вземаш от него. Всичко, което ти трябва, е върху камъка. Останалото е само газ и огън.

- Ами тези картини, погледни ги - посочи нагоре Бруно Зранк, - не те ли омайва тяхната красота? Направени са от звезди...

Дежурният ги погледна за миг, после сведе глава. Звездите, колкото и да бяха ярки, за него си оставаха мимолетни. Той не виждаше красотата в тях.

Това е, защото никога не е летял - помисли си Бруно.

Когато не помагаше в разчистването, Бруно Зранк избягваше да лети по магистралите, а сега реши съвсем да ги заобикаля - заради картините. Избра си път през мъглявини и звездни купове, разпилени сред лабиринт от пещеристи хлътвания и бездънни ями. Необследвани, труднопроходими места, някои затиснати от мъгли и космически прах, други - ясни и прелестно диви.

Докато си пробиваше път през неравния терен и внимаваше да не изгуби някъде платната, забеляза маломерен въздуход да се носи лениво по спиралния ръкав на едно галактично ядро.

Бруно се учуди, че среща някого тук. Изглежда, че и създанието от въздухода също, защото спря и излезе навън. Бруно веднага позна формата му - беше чувствител. Те имаха по четири чифта очи и уши, както и множество от онези допълнителни органи за възприятие, каквито Бруно не притежаваше.

Чувствителят не откъсваше осемте си очи от картините. Бруно веднага разбра какво изпитва - чувствителят общуваше чрез телепатия и му предаде силното вълнение в душата си, предизвикано от поразително красивата гледка. Потопи го във вълна от мисли, чувства и разбиране. Беше поет. Беше мечтател. Рееше се в небесната шир без посока, само за да усеща безкрая ú. Никоя скала не бе способна да го прикове към себе си. Той бе роден сред звездите. Името му беше Пегас. Живееше, за да мечтае.

Двамата заговориха без думи за картините. Пегас бе открил в тях дълго търсения си идеал. Бруно не знаеше какво е идеал, не знаеше и какво е мечтание, но ги усещаше. Поетът говореше силно и пламенно направо от душата си.

Бруно поиска да направи нещо за него. Откачи най-голямото платно и му го подаде. Радостта на Пегас го заля неудържимо. Бруно се почувства щастлив, защото бе направил друго създание щастливо. Отдалечаваше се и гледаше осемте блеснали, препълнени с възторг очи на поета, в които се отразяваха звездите от картината.

Полетя през космически облаци и през още пусти, незаселени галактики. Отново почувства празнота в стомаха си. Най-близо от тук бе Голямата Марфея, около която кръжаха сто двайсет и две луни. Създанията, които я обитаваха, бяха едри и силни, а за чужденци като Бруно имаше зони с изкуствено понижена гравитация, защото иначе, колкото и устойчиви да бяха, Марфея можеше да ги смачка в здравата си прегръдка.

Бруно спусна звездолета над една такава зона и слезе на повърхността. Нарочно избра онази страна на Марфея, на която беше нощ, защото тогава изхвърляха боклука. През деня не можеше да се намери нищо ценно тук.

Голямото куче остана горе да вие гръмко срещу сто двайсет и двете пълни луни, облещили се насреща му.

Бруно събра каквото можа - предимно синтетични опаковки от храна, които по-дребни същества можеха да използват за къщи. Натовари всичко на звездолета и зачака да отворят тържището, та с малкото си останали разменни монети да купи нещо за ядене.

Изведнъж насреща му се зададе някакъв марфеец. Стъпваше леко, почти летеше, както правеха всички марфейци в зоните, въпреки че носеха на краката си специални притегатели. Този идваше право към Бруно, дори му махна с огромната си ръка.

- Твои ли са онези картини, чужденецо? - викна той отдалеч, като сочеше нагоре към аеродрума.

- Да - учуди се Бруно. - Пречат ли на някого?

- Не, продаваш ли ги? Искам да ги купя.

- Не ги продавам - отвърна Бруно.

- Защо? Ще ти платя добре за тях. Ще забогатееш!

- Не, не ги продавам, чакам тук за друго.

- Защо не искаш да ги продадеш? Толкова ли са ценни? От къде са?

Бруно се обърка:

- Просто искам да ги запазя - каза той.

- За какво са ти, видях те да събираш боклук. Сигурно си някой вехтошар. Намерил си ги, нали? Или си ги откраднал?

- Не! - извика Бруно. - Един художник ми ги даде на Вечната звезда.

- Че кой ще си даде така картините! Лъжеш!

Бруно отстъпи назад. Марфеецът заплашително приближаваше към него и повтаряше - Лъжеш! Бруно се хвърли към прелитащия елеватор. Всичко се залюля пред очите му. Търговецът не можа да го достигне и се спусна към стълбите.

Не трябваше да идвам тук - мислеше трескаво Бруно. - Картините...

Елеваторът спря. Бруно се озова само на няколко крачки от звездолета си. В другия край на отсега вече се подаваше грамадното туловище на преследвача му.

Бруно се окопити, скочи и след около стотина удара на сърцето си вече издигаше машината към небето. Долу на платформата се готвеше да излети друг кораб - десетки пъти по-голям и по-мощен от неговия. Бруно не се поколеба и насочи звездолета към марфейските космически блата - ужасна местност, известна със своите тъмни, непроходими мъгли и засмукващи конуси, но и единственото скривалище за беглец, в какъвто се бе превърнал Бруно сега.

Звездолетът нахлу в тъмнината. Картините пламтяха след него като опашка на комета. Оставяха издайна следа. Бруно караше право напред, бързаше колкото можеше. Някъде зад него се чуваше страшният тътен на марфейския кораб.

Бруно си спомни красивата синя планета, на която се беше родил. Спомни си изгревите и залезите на най-прекрасното слънце. После - свободата, която изпита, като полетя. Безкрая, който видя и позна. Спомни си художника, поета, щастливите му очи. Спомни си всички хубави неща, които бе видял по своя път. И разбра колко много обича картините, защото те въплъщаваха тези неща, и чрез тях той притежаваше всичко това завинаги. Не трябваше да ги изгуби. Но корабът беше съвсем близо. Вече отваряше уста да погълне платната.

Внезапно Бруно спусна звездолета право надолу. По-добре да го погълнеха вихрените конуси, отколкото картините му да станеха плячка на марфейския търговец. Усети как затъва в гъстата кал между отломки камъни и лед. Звездолетът се завъртя и заблъска, привлечен от безбройните магнитни късове, с които бяха пълни конусите по дъното. Те завличаха надолу всичко, което попаднеше в поледействието им и го спояваха в едно неотделимо цяло. Дори да успееше по някакъв начин да се отскубне от тях, горе го чакаше марфейският кораб, така че на Бруно не му оставаше нищо друго, освен да се върти тук докато не настъпеше краят му.

В този миг нещо яростно разтърси твърдината. Бликнаха тежки гейзери кал и зажонглираха с огромни айсберги и скали. Бруно усети как звездолетът му се блъсна в метал и издрънча, после изхвръкна лудо нагоре. Голямото куче подаде глава от тъмата. То лаеше бясно. Устата му се пенеше и разпръсваше мрака на черните мъгли. Долу в блатото се въртеше и потъваше със страшна тяга марфейският кораб. На покрива му се беше вдълбал отпечатък от грамадна кучешка лапа. Задъхан, Бруно погледна назад - звездите от картините блещукаха като бледи точици на непровидимия небосвод. Успокоен, той подкара напред. Верният му приятел се понесе след него, както винаги досега. Те отново летяха, отново следваха пътя към някоя прекрасна звезда.

След дълго лутане забелязаха, че през мрака се процеждат пурпурни лъчи. Скоро мъглата свърши и пред тях се откри широк друм. Краят му бе озарен от нажежено до огън кълбо светлина. Една звезда се готвеше да избухне, за да се роди отново в хиляди звезди.

Бруно спря звездолета, излезе навън и се вгледа притихнал във великолепието на това прастаро тайнство. Защото краят на една звезда всеки път го удивляваше. Заслуша се в припукващите искри, които предвещаваха избухването. Приготви се да чуе предсмъртния ú вик и да види как светлината се излива от тялото ú. Взривът не беше край, той бе начало - начало на нови звезди, нови планети и нов живот. Мощ, която се превръщаше в повече мощ. Красота, която бе намерила начин да се умножава.

Само звездите от картините никога нямаше да се преродят, само те щяха да си останат същите. И това беше някак тъжно. Всяка звезда заслужаваше своето красиво ново начало. Нищо във Всемира не биваше да спре да се повтаря. Бруно се обърна, откачи платната от куките, погледна ги за миг и ги пусна да отлетят. За да създадат своите планети, които да огряват. За да сътворят живот.

Ето кое беше истинското съвършенство. То бе в самата Вселена, където камъкът и звездите оставаха заедно. Ето защо художникът не можеше да го постигне - той се опитваше да отдели светлината от скалата, а те бяха обречени една на друга. Ето защо и твърдофилът грешеше - никой камък не можеше да живее без своята звезда.

Спокоен, Бруно седна на звездолета да гледа изгрева на нова. И изведнъж се усети благословен с най-ценното - път и смисъл на дните си.

Послеслов

Много скоро след това се случи така, че лигавите кишояди поведоха междугалактическа политика за размяна на боклука и назначиха Бруно Зранк 3/19 СФЖ за съветник към колонията.

Край

     * Понеже на планетите има нощ и ден, но в космоса няма, за по-добра ориентация бе решено да се обособят денонощията като „космически отрязъци" (от време), наречени кот-и. За продължителност на кот-ите бе определено усредненото време от денонощията на планетите на всички форми на разум.

Oнази понеделнишка утрин Иван се събуди с ясното съзнание, че животът му е скапан.

Ето, на 30 години той продължаваше да живее с техните, защото нямаше пари да се изнесе. Работеше скапана работа. Даваше 12 часови смени в магазин за хранителни стоки срещу 340 лева на месец. За малкия град, който го беше засмукал в утробата си, това беше “добра” заплата. Парите му стигаха за джобни, но само дотук. Не можеше да пътува по света, а толкова много му се искаше – особено сега, когато границите бяха отворени. Не можеше да си купи кола. Не можеше да гледа семейство с тези пари. Какво семейство, та той не беше пипал жена от четири години! Което го навеждаше на мисълта, че личният му живот също е скапан.

В малкия градец му бяха останали само двама приятели – загубеняци като него. Всеки петък тримата се напиваха с домашна ракия, гледаха Fashion TV и си мечтаеха за богините, които се разхождат по подиума. Всъщност, другите мечтаеха. Иван знаеше, че никога няма да усети дори парфюма на такава жена отблизо. Не беше грозен, но имаше “отпусната” фигура – слабо тяло, от което стърчеше издайническо коремче. Ходеше леко прегърбен, а мустакът му – колкото и да го бръснеше, продължаваше да прилича на девствен мустак. Всъщност, ако не беше дебелата Грета – отчаяна самотница като него, която се напи и почти го изнасили преди четири години на един купон, Иван все още щеше да бъде девствен.

Хората се отнасяха зле с него - виждаше презрението и снизхождението в очите им. Родителите му едва го изтърпяваха, това беше ясно. По-възрастните роднини непрекъснато му задаваха един и същи въпрос – кога най-после ще се ожени. Шефът му се отнасяше към него като към частна собственост. “Който не понася, се изнася” беше любимият му лаф. “На борсата чакат още много такива като теб”.

Иван не можеше да се отърси от задушаващото усещане, че попада в една графа от хора, наречена “такива като теб” – неудачници, които не можеха да изпъкнат с нищо друго в обществото, освен със своите недостатъци. Такива като Иван нямаха високо образование, нямаха високи доходи, нямаха спортна фигура или приличен външен вид.  Не притежаваха никакво имущество. Не притежаваха дори елементарно чувство за хумор. Те не можеха да се похвалят с друго, освен със своето безличие.

Е, някои от тях си имаха своите малко тайни. Или поне Иван. Тайната му се наричаше “Аксиния”. Какво име само! Аксиния беше 28 годишна полу-рускиня, дъщеря на разведени родители, самата тя разведена. Живееше в малък апартамент в отсрещния блок, с три годишната си дъщеря.

Иван беше влюбен в Аксиния от малък. Естествено, никой не знаеше за това. Никой не трябваше да разбира. За нищо на света! Златокосото момиченце от долните класове се превърна в несподеления му блян още през ученическите години. Успя да убеди техните да му вземат куче. Обеща им, че ще се грижи за него, а целта му беше само една. Всеки ден изчакваше с нетърпение Аксиния да се прибере от училище и да излезе пред блока с нейния Пекинез. Тогава с трепет в сърцето Иван грабваше каишката на собствения си Пудел, подсвирваше му весело и двамата изскачаха навън. Минаваше на метри от стопанката, която боготвореше, и от изключително грозното й куче.

Надяваше се само на едно – погледите им да се пресекат. Поне веднъж. Нямаше смелост да я заговори. Дори нямаше намерение да опитва. Молеше се тя да го удостои за миг с искрящо-синия си поглед, извиращ изпод дългите й, руси коси. Случеше ли се това, той бързаше да се отдалечи засрамен, но щастлив и с разтуптяно сърце дърпаше каишката на кучето си обратно към неговия блок – колкото се може по-надалеч от нея. Тогава самотата не го плашеше, напротив – тя беше сигурното убежище, в което на спокойствие можеше да се порадва на мига. Да го изживее отново и отново.
 
След време започна да й пише дълги, страстни писма. Подписваше се като “анонимен обожател”, но така и не събираше смелост да отиде и да ги занесе до пощенската й кутия. Късаше писмата и ги изхвърляше в боклука. Само веднъж, в пристъп на отчаяние и тиха лудост, без сам да знае как, се озова пред пощенските кутии в нейния вход, с последното си любовно излияние, внимателно сгънато на четири и прибрано в бял хартиен плик, върху който старателно беше изписал името й с червен фулмастер.

Писмото тежеше в десния джоб на панталона му и сякаш изгаряше бедрото му през тънкия плат. Трябваше само да бръкне, да го извади оттам и да го постави в кутията – където му беше мястото, за да се отърве от неприятното усещане. И тъкмо събра достатъчно смелост, ето – ръката му вече напипваше плика, когато врата на асансьора се отвори и от нея изхвърча не кой да е, а самата тя – жизнерадостната, вечно усмихната Аксиния. Момичето се стъписа за момент, видимо изненадано от присъствието на непознатия, после усмивката се върна на лицето й - да, това беше момчето от съседния блок, с рошавия Пудел, поздрави го с леко кимане на глава и мълчаливо го подмина.

Иван дълго време стоя като парализиран. Вдишваше от аромата на парфюма, който беше оставила след себе си и ръцете му трепереха. Чувстваше се като крадец, който току що се е отървал на косъм от залавяне на местопрестъплението. Писмото, естествено, така и не стигна до своя получател.

После Аксиния порасна и се превърна в очарователна млада дама. Ревност разкъсваше сърцето на Иван всеки път, когато виждаше непознати, много по-възрастни от нея мъже, да я изпращат с лъскавите си коли през малките часове на нощта. Един ден се случи непоправимото – Аксиния се омъжи. Пищно хоро се виеше пред съседния блок, а Иван се търкаляше върху пода на стаята си и плачеше с глас. Любовта на живота му се премести да живее в друг град. С друг мъж.

След това тръгнаха слуховете. Родителите й се били развели. Баща й се прибрал в Русия. Бракът й нещо не вървял. Иван видя да изнасят майка й в ковчег от съседния блок, а няколко години по-късно се завърна и Аксиния – с новородено дете от несполучливия си брак. Иван се опитваше да не злорадства. Успокояваше го мисълта, че отново ще може да я вижда всеки ден, както преди.

Слуховете, обаче, ставаха все по-лоши. Казваха, че бившият й съпруг – човек със съмнителен бизнес, я е пристрастил към  кокаина и, за да си набавя скъпия наркотик, Аксиния била принудена да продава тялото си на местните новобогаташи. И понеже беше млада и изключително красива, взимала колкото половината месечна заплата на Иван, само за един час. После харчела всичко за дрога и алкохол. А сутеньорът й я пребивал редовно. Щяла да дава детето си за отглеждане в дом, защото понякога не се прибирала с дни и нямало кой да го нахрани. Да, Иван действително я виждаше рядко и, ако не бяха огромните сенки под очите и издайническите синини по лицето и, той щеше да се съмнява в слуховете. 

И тъй, онази понеделнишка утрин Иван се събуди с ясното съзнание, че животът му е скапан. Както винаги стана по тъмно, изми си зъбите и отиде в магазина, за да отвори на доставчиците, които носеха хляба и млякото в шест. Прие стоката, изми пода, избърса тезгяха, направи си двойна доза кафе и закачи на вратата табелката “отворено”. Часовете до обедната почивка минаваха най-бавно. Слушаше радио и решаваше кръстословици, ако нямаше много клиенти. Точно в дванайсет заключваше магазина, взимаше си пица на парче от съседната закусвалня, хапваше го на крак и се отправяше по главната към най-близкия тото-пункт. Това се случваше всеки понеделник.

Знаеше колко нищожни са шансовете му за печалба, но само срещу два и четиридесет си купуваше една седмица надежда, че другият понеделник може да се събуди богат без никой, дори той самият, да знае това. Цената му се струваше справедлива. Пазеше малкия си навик в тайна, защото не искаше хората да му се присмиват. Никога не гледаше тегленето на числата в неделя. Та нали така скъсяваше времето, за което си беше платил! Мързеше го да проверява резултатите, затова само подаваше фиша на касиерката и, докато тя внимателно търсеше номера из списъка с печелившите билети, той попълваше новите числа за следващата седмица.

Така направи и този понеделник. Погледна си часовника – трябваше да побърза, защото до края на обедната му почивка оставаха само 15 минути. Грабна химикалката, завързана с канап за дървения плот и, без много да му мисли, набързо задраска по шест числа във всяко от празните карета. Обърна се да подаде листчето на касиерката и се стъписа – зад пластмасовото стъкло го очакваха две огромни, пълни с изненада и възхищение очи:

- Иване!!!! – провикна се дебелата леличка, която беше прекарала половината от  живота си между тесните, талашитени стени на тото-пункта. Дясната й ръка трепереше във въздуха и стискаше попълнен фиш.
- Иване, уцелил си шестица, Иване! – касиерката се тресеше от превъзбуда, все едно късметът се усмихваше лично на нея, а не на някой друг.

Той беше свикнал да живее с излъганата надежда, която всеки понеделник можеше да подмени с чисто нова, само срещу два и четиридесет. Беше изтеглил няколко тройки, дори веднъж му се падна четворка, но за новина като тази не се чувстваше никак подготвен.

Погледна навън, през прозореца. Зад решетките на тото-пункта животът продължаваше по старому: пенсионери пълнеха кафенетата и обсъждаха политически теми, млади майки с колички се разхождаха на групички по главната, циганки в оранжеви униформи замитаха около кошчетата за смет, гълъби крачеха напред-назад в търсене на останки от нечия недоизядена закуска. Нямаше фанфари, заря, нямаше манифестация и танци. Той беше спечелил шестица от тотото, а светът си оставаше все същият.

- Колко? – устата му беше пресъхнала.
- Ама ти не четеш ли вестници, бе, човеко, не гледаш ли телевизия? През последните месеци се натрупа рекорден джакпот. Милион и двеста хиляди лева! Казват, че даже румънци и гърци идвали с коли през седмицата, за да си пробват късмета. Има само една шестица тази седмица, Иване, и това си ти!!!!
- Милион и двеста хиляди лева?
- Милион, двеста хиляди лева и тридесет и една стотинки! – ухили се касиерката.

Без да дава израз на радостта си, Иван пъхна през процепа новия фиш, придружен от два лева и четиридесет стотинки, с думите:

- Този фиш ти го подарявам на теб. Дано да извадиш същия късмет!

Настъпи неловко мълчание. След кратка пауза, Иван продължи:

- Ще ти бъда много благодарен, ако не кажеш на никого за случилото се. Наистина МНОГО – той посочи с поглед печелившия талон, който касиерката продължаваше да стиска между дебелите пръсти на дясната си ръка.
- Като гроб съм, да знаеш! И без това правилникът не ми разрешава да издавам самоличността на печелившите, ти какво искаш, да ме уволнят ли?
- Добре. А сега ми кажи как да си получа наградата.
- Ами, трябва да изпратя билета до София за справка и заверка. След около седмица можеш да си получиш парите лично от централата на Спортния тотализатор или да дадеш банкова сметка, на която да ти ги преведат. Ето, разпиши се върху тази декларация, попълни трите имена, номера на фиша и ЕГН-то. Пиши четливо, защото единият екземпляр остава за теб, а другият го изпращам заедно с копие от талона в Централата.
- Благодаря! Ще се видим другата седмица, значи. Спомни си за обещанието, което ми даде, за да не забравя и аз моето.

Без да дочака отговор, Иван напусна кабинката на тото-пункта и се затича обратно към магазина. До края на обедната му почивка оставаха по-малко от пет минути.

Седмица мина като всяка друга. Иван продължаваше да става по тъмно, за да може да отвори на доставчиците в шест, шефът продължаваше да го заплашва с уволнение по навик, родителите му продължаваха да не го търпят, приятелите му продължаваха да се напиват с домашна ракия и да мечтаят за манекенките от Fashion TV, съседите и роднините продължаваха да го разпитват кога най-после ще се ожени. Нищо не се промени, с изключение на цифрата, която Иван виждаше да се изписва върху екрана на банкомата. От трицифрена беше станала шестцифрена. Изпратиха му парите много по-рано от очакваното, след допълнителна проверка по телефона, без нужните  данъци, такси и банкови комисионни.

Една-единствена мисъл не го оставяше на мира през цялото време и това беше Аксиния. Ето, че сега вече беше богат. Обичаше я. Можеше да й подсигури много по-добър живот. Можеше да се погрижи и за нея, и за детето й. Видя я да се прибира рано една сутрин, докато излизаше за работа. Тя слезе от жълто такси, облечена  в коженото си палто. Имаше уморен и измъчен вид. Красивото й лице излъчваше страдание. По размазания грим личеше, че е плакала. “Това не може да продължава така!” – закани се Иван и реши, че ще действа още днес – веднага след края на работния си ден.

На следващата сутрин Аксиния по навик отвори пощенската кутия, преди да се качи в асансьора към наследствения апартамент на покойната си майка и да се отдаде на заслужен отдих, след дългата нощ. В кутията беше натикан огромен бял плик, върху който грижливо беше изписано името й, с червен фулмастер. Вътре намери хиляда зелени стотачки и една бележка: “От неизвестен обожател”.

Повече никой не видя Иван. Носеше се слух, че е спечелил шестица от тотото, преместил се е да живее в Испания и е отворил собствен магазин за хранителни стоки. Обикновено слуховете в малкия град се оказваха верни. 

Тихомир Димитров

Причини - милион. Какво нещо би накарало човек да спре да желае да съществува? Може би прекалено силна болка, била тя физическа или душевна. Може би несигурност. Може би самота.....Може би страх! Може би и от загуба на вяра и надежда. А какво би могло да върне някого към желанието за живот? Приятели? Родители? Психиатър? Стечение на обстоятелствата? Самия човек?

Не ми дреме колко глупаво би изглеждали в очите на който чете блога ми или който ме е слушал да говоря за това или за учителя ми по география, но често ми минават такива мисли. Защо ли? Ами всъщност точно в тази минута нищо не ме спира да си кажа всичко, което ми тежи на ума и сърцето и само да се надявам писаното да не попадне в ръцете на някой, който ме познава....

Нещата, които ме карат да искам да се самоубия:

Нека почнем от вътрешността на затворения кръг, а именно семейството. Чести караници, спорове, неизслушване, глупави въпроси и отговори, обвинения, обиди, дразнения без при1ина, сестра....Понякога, когато ми е тежко и си стоя вкъщи единственото, от което имам нужда е спокойствие. А него никога го няма. Дори и да помоля за такова, насреща имам още повече негативизми, само и само, за да ми е гадно (най-вече от сестра ми).

И сега нека преминем на широкото пространство извън кръга. Там нещата са повече. Като за начало - приятелите или по-точно казано липсата на тях.

Заобиколена съм от полумалоумни същества, с някои от тях разменям само по 5-6 думи на ден, с други говоря дълго.....не особено по мое желание. Някак си в тази сфера на живота едно че нямам късмет ами си и нямам подход. Все попадам на много различни от мен хора, с които съм принудена да дърдоря само общи приказки или да си изкривявам мнението, за да може все пак да се получи нормален поне диалог. 5 дена в седмицата прекарвам половината от деня си с едно....хм как да го наречем....същество. Това същество си има две страни - тъпа и леко умна, в съотношение 10:1. Все трябва да се говори за повърхностни нещица. В някои случаи, когато нещо лошо ми се е случило аз се опитвам да споделя, но не се получава, защото насреща нямам нищо освен няколко празни думи на преповтаряне на казаното от мен. При малките наченки на щастие миналата година, така наречената ми "приятелка" отиде да разправя на други нейни "приятелки", сред които и най-голямата клюкарка на класа и училището, какъв приятел съм имала, какво съм и била доверила, сякаш е най-великата и гореща клюка да разкажеш личните неща на някой твои "приятел".Това някак си може да се преживее. Понякога има нужда човек да говори за неща, които изобщо не го интересуват или да се съгласява с мнението на отсрещната особа, защото ако не се съгласиш целия ден ще е като гръмоносен облак или ще продължава да спори с теб докато не умреш от скука и нерви. Пък камоли да покажа по-добри резултати в каквото и да било, тогава аз съм грешната.....лошата, неправилната, и ми се вика и ми се правят физиономии, и ми се вдига кръвното. И като ти забия един през хубавото личице ще викаш грешен на колбата по химия дето ще ти навра в задника!!! Но е така, защото нямам особен избор. И следващия "приятел", който се отличава от обществото на "приятелите" пък ще ме наплюе и набие или ще прати някой да ме "намаже" а чужди фекалий, защото съм не харесвам любимата й групичка от супер готинки рапърчета. защото с тях се познава от 3 месеца, а с мен от 5 години, но разбира се 3 е по-голямо от 5 откъдето и да го погледнете, пък мерните единици съвсем няма какво да обсъждаме....Та това същество няма какво толкова да му коментирам, то няма особено акъл, но поне от време на време проявява желание да задели от ценното си време, да изслуша оплакванията ми и да ми каже "Ма ти си много тъпа ма! Кво правиш още така? Нали ти казах да ....."

Стигаме до основната причина за породилите се в мен мисли - бившия. Колкото и щастие д ами е донесъл ,в момента си го взима и то с шепите, че чак дъх не мога да си поема. Просто ще кажа - обичам го, той мен.....сам да каже, искам да съм с него, той с мен....ми явно не, искам да му е добре, той на мен.....стигнах до противоположното мнение. И когато си дал сърцето си на някого е трудно да си го вземеш обратно и то да е цяло, особено след като подарена къща не се връща от една страна, а и защото още искаш да си стои при него, но не и под него....И сега съм free agent както се изразяват някои хора и се чувствам тъпо и зле. И ми е тъпо, че съм тъпа може би и не мога да се отърся от болката и гадостта в живота си и да си намеря свястна компания, ами си седя в нас и дращя по блогове и имейли на хора, които не знам изобщо защо трябва да ги занимавам с моите неща, но Лю е търпелив поне в това отношение....за което съм му много благодарен, защото той е втория човек, който ме изслушва и разбира и съветва. Първият за нещастие вече го няма, но както и да е....

И накрая да ви представя следната ситуация, за да стане ясно, защо пиша изобщо тия откровения, след като на никой и никому не с аот полза или са интересни. Представете си ситуацията. Ставаш сутринта, очаква те тежък ден в училище. Събираш сили да се надигнеш от леглото и да си кажеш уверено "Ти можеш и ще успееш!", защото знаеш, че после успеха ще зарадва човека, който обичаш и ще го накараш да се гордее с теб. И