Когато се заситиха, жените станаха да раздигат трапезата, а мъжете се облегнаха назад да изпушат по тютюн. Огънят хвърляше отблясъци през малкото прозорче на печката. Разговорът заглъхна и всички обърнаха поглед към странника. Той знаеше какво се очаква от него. Огледа светналите от любопитство детски лица и стаения интерес в очите на възрастните и започна да разказва.

Говореше за далечни места, за други нрави и обичаи и земи, където дори хората изглеждат различно. Говореше за странни животни и страшни зверове. Описваше приключения и опасни премеждия. Разкрасяваше, както се полага на добрия разказвач, попаднал на благодатна публика. Големите се подсмихваха, когато усетеха, че ги баламосва, но и те, и децата, със зяпнали уста, продължаваха да слушат с интерес. Смееха се или се стягаха стреснато, преживявайки историите на разказвача. Питаха го виждал ли е това или онова, разпитваха за чудати неща, чути кой знае от кого.

Вечерта се изтърколи неусетно и най-сетне домакините казаха, че е време за сън. Децата унило се заизнизваха към постелите си с недоволно мърморене. Постлаха на госта на земята и всички легнаха да спят.

На сутринта странника тръгна по тъмно. Затвори вратата след себе си и продължи по своя път, понесъл ,освен храната за изпът в торбата си и малко от чуждия домашен уют.

През следващите дни децата щяха да играят различни, изпълнени с приключения игри и всички до едно щяха да се заричат пред себе си, че ще станат странници, точно като мъжа от предната нощ.

На сутринта възрастните поприказваха за чутото от госта им. Цъкаха с език, клатеха глава едновременно неодобрително и удивено. Накрая някой каза: “Ей, свят широк – всякакви неща има!”. После всеки се захвана с всекидневната си изнурителна работа.

Пътувайки към Милано, с едничката цел да го подминем и да стигнем до Комо, Швейцария, която също да пресечем в посока Германия  - ей тази нощ, и малко преди да го стигнем - Г.Д.В. изведнъж се плесна по челото и бодро скокна върху спирачките, на магистралата.

- Ей, чакай! – Аз си чаках, тиха и кротка на дясната седалка. -  Ние как ще минем Швейцария с тоя тир алкохол, дето го носим в багажника? – попита объркано.

Не можем да се разхождаме със +/- 100 кила алкохол извън Европейския съюз, точка. Защото питат, пишат, конфискуват и арестуват. В същия ред. Милано приближаваше със 150 км/час и аз панически се обадих на Приятелката си.

-         Този път наистина, - казах притеснено. – Пак тъп въпрос, ама… Имаш ли човек в Милано, на когото можем да оставим няколко кашона вино и грапа до другата седмица … ъъъ, аа??

-         Да, - слънцето изгря с тази вълшебна усмивка, която не виждах, но си представях. – Ей сега ще й звънна да я питам.

След около час и половина бяхме натоварили кашоните в асансьора. След още малко, лесно и безпрепятствено, но пречейки на някакъв супер активен работен процес - до болка познат - си взехме довиждане и се запътихме, леки и безалкохолни като птички към Комо.

На стотина километра след границата има един тунел – Готард. Знам, че много от вас изобщо няма да се трогнат, но това е един от най-дългите тунели в Европа – 17 км. Демек, 17000 метра или ~13 минути, при ограничение 80 км/час. Ще ме прощават тези, дето нямат клаустофобия, но - мамка ви! (С цялата ми любов и/или уважение към близките и познатите от вас.) Минавам оттам за четвърти или пети път, досега все на валидол и, този път, понеже съм старо куче, реших да мина без хапчета, защото принципно ме мъчи идеята за хапчетата като такива. Все пак, за да не оставям цялата работа на случайността, реших да мушна още един Бакарди Брийзър. Първият влезе някъде следобяд, докато се юркахме с тревожната постоянна скорост от 150 км/час към Милано.  

Швейцария на ... (тийт). Не, нямах предвид „... балканите” 

Спряхме на швейцарската граница след, както винаги: „… ако обичате отбийте в ляво. Не излизайте от колата.” Като видя .бг, първият въпрос на митничаря, млад и беззъб, с жълто около устата и съответния ентусиазъм, беше:

-         Алкохол, цигари … за деклариране?

-         Тц, - отговорихме, отегчени от неговото племе и съсредоточени в следващите 6-700 км до Кьолн.

Това видимо го разочарова и – макар, че инстинкта на неговото племе е да ни пусне по живо, по здраво след това изявление – той се навря в колата. Въпросният Бакарди Брийзър #2 стоеше отворен и наченат до скоростния лост.

-         Какво е това? – попита строго митничарчето.

-         Bacardi Breezer (~250 г., 4% алкохол) – осведомих го, като леко повдигнах шишето. Наивно предполагах, че щом на 10 км по-надолу и изобщо в цяла Италия го продават по всички бензиностанции, то и швейцарският митничар ще е наясно.

-         Кой го пие? – попита той, с подозрение, радост и вече комична строгост.

-         Той, - заядох се аз фриволно, убедена, че целия свят знае, че Г.Д.В. - един от най-добрите шофьори, които познавам - никога не кара пил, но като видях физиономията на митничаря се отметнах. – Естествено, че аз го пия!!!

-         Хм ... – Митничарчето удари на камък и отиде да проверява багажника. И той, като своите сръбски колеги, се отказа твърде бързо, но затова пък накара Г.Д.В. да отвори задната дясна врата. Там видя Бакарди Брийзър #1 да се въргаля зад моята седалка, празен.

-         Хм ... – повтори се. - Ши дринкс? – тук Г.Д.В., предателят му с предател, енусиазирано закима.

-  Ту мъч. – обобщи проклетото митничарче и тук аз, за втори път* от дългата си пътешественическа история, преживях т. нар. културен шок. Отворих уста като риба на сухо, но преди да успея да му тегля една, той меко, широко и с разбиране се усмихна. Демек: „Нищо, случва се и в най-добрите семейства”.

Онемях така клиширано, че после ми се дощя да имаше огледало наблизо - да се видя как се цъкля и дишам на глътки. Докато отварях и затварях уста в опит да изплюя нещо унищожително и все пак законно, вече ни бяха пуснали да влезем в CH и Г.Д.В. предотврати неизбежния международен скандал, като просто запали и отпраши с мръсна газ право към Готард тунел. 

След това се хилихме като ученички в колата и аз звъннах на Приятелката си, за да й кажа, че ако не беше нейната миланска Франческа, аз щях да съм хоспитализирана, под полицейска охрана някъде в Швейцария, а Г.Д.В. щеше да седи до някой швейцарски радиатор - на топло и с белезници.

Ciao, до #4.

-------- 

* Виена, 1995 г. Вечеря с приятелка българка и нейния виенски съпруг, кореняк. Изведнъж ни хрумва с Г.Д.В. да отидем на опера, ей така като по филмите, ама не точно, а на ласт минит офър за правостоящи.

-         Знаеш ли какво дават в операта утре? – питам с цялата си наивност австрийския съпруг.

-         Не!!! – почти посдкача той, но като вижда стреснатите ни физиономии, меко и нравоучително, и с голяма гордост, добавя: - Аз съм инженер. Аз не ходя на опера! 

Пътувайки след една работна среща към друга, изведнъж ни се прищя да поспрем някъде, където ще се чувстваме наистина добре. Обадих се на Приятелката си:

- Може ли тъп въпрос? - попитах с обичайната си учтивост.

- Хахаха, казвай, – зарадва се тя.

- Има ли някакъв вълшебен начин да се сетиш за някое малко прекрасно селце или градче по пътя за Асизи, плюс име и/или локация на хотел там?

- Аааа-ъ.

- Или ако не се сещаш, да звъннеш на твоите италиански приятелки, ако те знаят и да ми кажеш. А, а?

- Амиии, чакай сещам се едно място. Губио се казва.

Спелна ми го три пъти, но всуе, защото картата показа, че се отклоняваме от начертания път с 50-тина километра и Г.Д.В се запъна.

-  Тц, трябва ни нещо по пътя, - отсече.

Продължихме си и в един момент се оказа, че пътуваме право към Фиренцето. Така е като се оставиш на GPS-a. В един момент забравяш на кой свят си, така да се каже. Като се замисля, голяма част от местата, в личния ми топ 10 се намират в Италия. Топ 3 от тях включва вълшебната Флоренция, известна сред италианците като Фиренце, а сред мен като Фиренце-то. Милото, прекрасно.

Взе да наближава 9 вечерта и идеята, че можем да спрем там само колкото да хапнем и преспим никак не ми се връзваше. Толкова съм влюбена в този град, че по-скоро бих се натъжила от такава кратка среща. Затова звъннах пак.

- А около Фиренцето?

- О, там е пълно с такива. Областта е много красива, - отговори ми тя, но имаше още нещо в тона й. Пренебрегнах го и достигнахме след няколко повторения до наименование на едно село. Поприказвахме си, а аз й помрънках срещу несгодите на пътуващия куфар. Тя ме изслуша внимателно и преди да приключим разговора подхвърли:

- Абе… Ти знаеш ли, че днес имам рожден ден?

- …!!! ???? !!!! А! О! А! Баси, каква съм овца! Днес ли е!?! Явно… А-ъ!

И така нататък, тотална излагация. Самата аз, не знам защо, много държа на рождения си ден. Когато някой, който не трябва го забрави страдам искрено, макар, че не стигам до сръдня. Щеше да е нагло, при положение, че аз забравям рожденните дни на абсолютно всички, без тези, които познавам цял живот, а и тях… Нейсе, разбрахме се да го празнуваме заедно, духом. Мислех си колко обичам Приятелката си и за кой ли път разказвах на Г.Д.В. колко е щедра и великодушна нейната любов към мен и въобще. И как забавно изговаря италианските лични съществителни имена. Говори, говори на български и като стигне до съответната дума спира за предихание и я изговаря на чист италински - благозвучно и разтеглено.  Забравила или не, хубаво е, че бях точно в Италия на рождения й ден.

Щастливо загубени

Слязохме от магистралата, за да търсим селцето, което изчезна и час по час звъняхме на Мама, да търси хотели около всяко населено място, край което преминавахме, докато не й писна адски. И така, изоставени на собствената си глупост, се спряхме на първото крайпътно мижаво мотело-хотелче.

Помъкнахме се тъжно към рецепцията, следвани от леката миризма на слабоумие, характерна за хора, отказали преди това и без видима причина три оферти за замъци от 16 век. Любезният човек там ни излъга на чист италиански и без да му мигне окото, че няма ама никакви места. Дори беглият поглед към таблото, пълно с ключове отзад показваше, че това, което в мотела няма, всъщност е пукнат клиент, а на местния пейзан му се спи като на кафява мечка. Това, кой знае защо, ни развесели. Посмяхме се, измисляйки петнайсет весело-идиотски истории за него, семейството му и местния хотелски бизнес.

И щастливи, и освободени от отговорност потеглихме през провинцията търсейки първия вход към магистралата посока Фиренце. 

До магистрала не стигнахме, защото този път изненадахме Фиренце в гръб.

Както си карахме сред селца и хълмове, селцата се превърнаха в градчета, където вилите ставаха все по-огромни и разточително красиви, и все по-начесто. Накрая изведнъж опряхме в центъра на града, до местната триумфална арка – Piazza della Liberta.* Това адски ми хареса. Ей така без да усетим, успяхме да се вмъкнем право в сърцето на Фиренце, пренебрегвайки първите и неотменни посрещачи в един град – магистралите и идустриалните зони. Все едно си идваме от крайградската вила.

Затичахме към най-близкия хотел, един от онези дето се намират на втория етаж на някаква сграда, и винаги е малко шокиращо докато се качиш до ... хм, фоайето. Но стаите като правило са съвсем прилични, повечето са чисти и са си добра сделка за 100-тина евра на пъпа на града. Е, трябва да внимавате да не попаднете в някое съвсем типично „Аз и ти на ниски цени”, освен ако не търсите точно това, де.

Хвърлихме багажа и бегом на кръчма. Беше към 10:30, което в почти цяла Италия значи край на купона, разотивайте се, чао. Затова, още повече се зарадвахме, когато точно зад ъгъла, до Катедралата видяхме цели две отворени кръчми, при това с маси на навън. Това последното е важно, защото в Италия вече няма живот за пушачите през зимата. Поне навън все още дават да се пуши, но никъде другаде. Няма клубове, няма барове.

Робин Худ и лейди Мариан

В избраната кръчма бяха много напред с материала, не смятаха да си ходят, усмихваха се, шегуваха се и бяха почти адекватни, което иначе не е точно типично за европейското обслужване, особено в туристическите места. Така, че моментално забравихме за базовите изисквания за готвена храна и заседнахме да празнуваме рождения ден на Приятелката ми, както се полага.

До нас се вихреше една странна англоговоряща двойка, която първо помислихме за дама с наето жиголо, понеже тя беше доста пияна, а изглеждаше изискана, а той – твърде симпатичен. След втори поглед се оказа, че хората са гаджета. А след трети поглед, плюс случайно подслушване съвсем се изясни, че просто празнуват рождения му ден, а тя го плаща. Бяха симпатяги – тя флиртуваше на висок глас и при пълна взаимност със всички сервитьори, а той ни довери, че са от Нотингам.

- Робин Худ, нали се сещаш? – попита и се застрахова, като пусна една стрела към Катедралата, с обиграно движение.

Стрелата мина покрай един закъснял гълъб, заби се в каменната стена и изтрака на паважа, след което всички се сетихме. Оказа се, че са дошли точно в тази кръчма чак от Нотингам съвсем нарочно и специално, за да си празнуват там рождения ден. Прочели в блога на Ню Йорк Таймс, че кръчмата е много яка, купили си самолетни билети за завидната сума от стотина евра и шляп на масата. Пихме грапа, вино и лимончело заедно, за съответните рождени дни и даже ни предложиха да ходим на клуб, но от тяхна страна бяха празни приказки - тя просто изведнъж дропна и ги пратихме да спят.

Фиренце миа

После тръгнахме да си обикаляме Фиренцето. Нощем е дори по-красиво, ако е възможно. Зяпахме, прегръщахме се и снимахме с променлив успех изящните фасади на тъмните сгради. Дори в 1 през нощта, извън сезона беше пълно с разнообразни изпаднали туристи като нас. Не знам как издържат тези италианци.

Под колонадата на Mercato Nuovo, в средата на нищото, двама души седяха до малка маса, самотни под светлината на лампата. Изглеждаха като в сцена от филм, но се оказа, че единият е ..ъ, врачка. Трудно е да се обясни. После се запътихме към Ponte Vecchio, традиционно спорейки за посоката. В един момент стигнахме до тясна уличка, цялата в затворени кепенци.

- Ето ти го Ponte Vecchio, - съобщи Г.Д.В.

- Не е това, какво ти става?! Ето виж, тук има табелка, сега ще прочета, - заядох се аз.

- Давай. Какво пише? – попита невинно Г.Д.В.

- Пишеее… „Ponte… - засричах.

- Да. Понте какво?

- …Vecchio”. Стига, бе!

В последния ми спомен, така наречения стар мост приличаше на шест часа пред Халите, по три. Хора, шум, светлина, сергии с бижута, дрънкулки и дори катинарчета, които можеш да закопчаваш за решетката около паметника на Джото, с неясната цел да се върнеш пак. Сега беше тихо, призрачно и романтично, реката блестеше от нощните светлини, а малките балкончета над сергиите изглеждаха като във филм на Антониони. На оградката на паметника се мъдреше малка табелка, която забраняваше на туристите да закачат катинарчета. Това ни зарадва, защото вече се чудехме откъде да вземем катинарче по това време.

Откъснахме се трудно от Ponte Vecchio и затичахме към Galleria Uffizi, където има барелефи (ли се наричат) на всички известни италианци. Обсъждахме човека, чиято статуя се намира на втория ред, зад другите – вероятно меценат или градски управник.

- Мдаа, - заяви изведнъж Г.Д.В. – знам на кого никога няма да направят паметник. На Джордж Буш, например.

След това е Piazza Della Signoria с Palazzo Vecchio и Давид на Микеланжело, копие. Площадът е забележителен, жалко че може да се разгледа на спокойствие само през нощта. Денем няма как да се обърнеш. 

J. J. Cathedral и селската дискотека

Върнахме се при Катедралата. На площада има кръчма на име J. J. Cathedral, с миниатюрно балконче с масичка за двама, на което може да се пуши. Има и табелка, че може, но само при затворена врата. Така, че я затворихме и поседяхме там, влюбени и развеселени. 

После, опиянени от Фиренце, задочния рожден ден и погълнатите напитки, решихме все пак да посетим клуба, за който ни казаха Робин Худ и лейди Мариан. Общо взето е сред най-скапаните, които съм виждала. Музиката е покъртително тъпа, озвучаването е още по-зле, но пък е голям и пълен с весели хора от всички раси и възрасти. Забавното е, че има много готин английски двор, където висят половината посетители, пушейки и разговаряйки на малко по-тихо.

Системата за влизане също е яка, особено за тези, които са готови да консумират. На входа ти дават билетче и после при всяка поръчка от бара ти го дупчат с различни перфоратори и в различно квадратче според групата напитки. На излизане плащаш, което си консумирал, но и доплащаш за празните квадратчета. Т.е. вход или куверт – по-избор. Ако си пил достатъчно, на практика не плащаш вход, а само консумация, чиито цени са съвсем прилични. Отделно, за разлика от България, алкохолът си е читав и коктейлите са доста добри. Поръчах си Long Island, вместо моята рожденничка, която се оплаква, че не може да намери свестен такъв тук. Е, този наистина си го биваше. Вторият също. За третия не знам. Не бе, не съм пила трети. По-късно пих грапа в денонощната кръчма до хотела.

След всичко това на сутринта се излюпихме свежи като минзухарчета. Затичах се към площада на Катедралата с тайната надежда да пийна кафе, докато Г.Д.В. си взима продължителния сутрешен душ. Първо помислих, че съм объркала посоката. Цялото пространство зад Баптисерията беше пълно хора и сергии с дрънкулки. Кожени джаджи, пинокиовци, чадърчета с ангелчетата от Сикстинската капела и боксерки с  каменната пишка на Давид, щампована на правилното място. Докато се залисвах по тях Г.Д.В, като никога набързо изкъпан, се яви и ме метна в колата за следващата среща.

Ciao, до #3.

------------

* тук има виртуални панорами и снимки. ще ви трябва QuickTime, но си струва.

 

Куфар с вертикално излитане

Много имам да разказвам за пътувания. Особено за пътувания с кола, каквито извършвам вече като една совалка, според както аз виждам ежедневието на совалките.

Според представите на Г.Д.В. това са си най-обикновени „отскоци”. До Венеция – 1000 км взети на два пъти след яко мрънкане от моя страна. После още към 200 км същия ден до вълшебното Фиренце. После Асизи, още 200-300, после към 400 км по-нагоре към Милано през Парма и област, после към 1000 км до Кьолн. След няколко дни, криволичейки като пияна змия около границата на Германия и Франция – обратно към Швейцария. После пак през Милано и във Венеция – 300 км. После, забележете, на ферибот до Игуменица (Ураа! Спане в легло, докато някой друг кара влака, така да се каже.). Оттам сто часа кандилкане през плътна серия строго обратни завои, Солун и, уф, до вкъщи – към 700 км. Нищо работа.

Аз съм куфар.

Един средно мрънкащ куфар, с болки в опашката, вграден детектор за магазини за обувки, скъпи малки ресторанчета на пъпа на нещо и, непонятно за Г.Д.В. – този чергар, влечение към китни скъпи хотелчета с гледка и сметка. Е, имам и вградена преводаческа функция, както и асистент-бележник с объркана номерация на страниците. Плюс не особено конвертируеми съобразителност и склонност да водя преговори, стига някой да смята вместо мен.

Добре де, имам и вграден фотоапарат, и все-още-не-освидетествано влечение към смешни, странни и красиви неща, а и празни страници в бележника. Обаче снимките са на другия компютър, сори. Ще постна и от тях, но утре – в другиден, защото на малкото ми читатели им писна от Мод.

Къщите с верните покриви

Ето например, докато минавахме през Словения, пак не можех да откъсна очи от техните специфични къщи. Имат един такъв счупен покрив, който от нищо и никакъв блок хаус прави китна алпийска къщичка, съвсем като на Хайди, Хензел и Гретел едновременно. Като й добавиш и малко посадени и отгледани с любов цветя по прозорците и прочее, става баси неустоимия кич. Но само братята словенци се стараят и дори строят новите си къщи по този тертип. В Австрия и Швейцария, където така или иначе си изглежда като декор на клип с лилава крава (да не се бърка с „лилава крава”) също няма. И в Германия няма. На тях, обаче, не им и трябва, за разлика от на нас. Мен ако питат, е добре да се задължат със закон, архитектите/строителите в .бг да правят и те такива. Не всички, само 50% от строителството на извънградски къщи. Нямате идея колко ще помогне на общия вид.

Езици и песни

После, най-напред в Италия, се намира Trst. Това е словенската версия на Триест. Можеш да се убедиш колко са различни хората, макар и близки съседи, само по разликата в начина им на говорене и писане. Trst за едни, Trieste за други. Италия – Словения, 3:0 гласни. Италианците по принцип прекаляват с гласните. Не знам езика, но няма да се учудя ако изобщо нямат дума, която завършва на съгласна. Което е ок, защото винаги много ме развеселяват с начина, по който говорят английски. „Айма гоингъ ту канфърм-ее.” Обаче как пеят! Докато минавахме покрай Модена, съвсем случайно и абсолютно тематично си пуснах Павароти, Бог да го прости. В диска има и едно парче, което той изпълнява на английски. Е, няма връзка, просто. Италианските думи се леят и реят, изпълвайки пространството с музика дълго след края си. Английските се самоограничават, блъскайки се челно в някоя ръбеста съгласна, и това е. Павароти пак ме и разплака и разсмя, благодаря Ви.

Монолози на ... не, не това

Като стана дума за табелки, пак в Словения, стигаме до отбито движение. Знаете, минаваш на порции, първо едната посока, после другата, регулирани от човек с флагче.

- Ей го и задръстеняка. – ухилва се Г.Д.В. Иначе не е злобен, нито невъзпитан, затова се учудих от този подбор на думи, но Г.Д.В. поясни. - Това е човекът, който прави задръстването.

След като минахме доста бързо Г.Д.В се зазяпа замислено в следващата табелка за ремонт на пътя.

- Абе тука и на човечето на табелката изглежда някак си по-работливо. Едно такова, копае ли копае ... старателно. Изобщо, щях да падна от колата с него този ден. Толкова е щастлив, че пътува, че направо му прелива през ушите.

Ето още:

- Чудя се защо тук всички превозни средства имат отзад табелки с елени?! – пита Г.Д.В.

- Лосове. – пояснявам разсеяно.

- Ааа, вярно. – разсъждава вдъхновено той. – Значи, сигурно имат предвид „Поннгг! Добъррр дееен” - учтивия лос. А не като при нас, всякакви грубости.

Или:

- Искам да включа лаптопа да се зарежда. – казвам на магистралата.

- Ще го включиш на границата, докато чакаме на опашка.

Нямаше опашка и просто профучахме, а аз пак се размрънках за лаптопа. А Г.Д.В. се смее:

- Ами, какво да направя? Махнаха оградата и сега не можем да избягаме от лудницата.

Ето и от преди това.

Сръбската граница, където - като никога - ни прегледаха колата почти обстойно. Без багажника, защото и те много се стреснаха от него, както и аз всеки път когато го отворя. Митничаря се е навел през мен и изследва жабката, в която няма наистина единствено и само, това което търси. Но пък докопва чифт уоки-токита.

- Ща е то?

- Уоки-токи.

- Е, зáщо ви е?

Ние се впускаме в нестройно хорово обяснение на чист южнославянски, колко е удобно като се разхождаме по големите панаири да се търсим с радиостанция вместо през роуминга. Митничарят ни прекъсва на най-интересното:

- Ти да не си ловец? – обръща се към Г.Д.В.

- Кой, аз ли?!! – тук Г.Д.В., който недолюбва ловците, така заразително подскача, че митничаря за малко да си фрасне главата в прозореца. После Г.Д.В. отвори уста и аз тъкмо си представям как ще изтърси „Аз съм вълк”, а той възмутено отсича: - Аз съм вегетарианец! – от което аз се облещвам, а митничарят наистина си фраска главата на изваждане от прозореца и тихо стенейки приключва случая.

Или:

- Миличка, ти взе ли достатъчно ризи? – пита изведнъж Г.Д.В.

- Да, най-вече защото се сетих да ги дам на гладене. – отговарям гордо.

- Колко ти взеха?

„Упс!”. То беше и експресно.

Казвам му колко и той направо подскача на седалката:

- Леле! В Рим за пране и гладене ти взеха по-малко от половината!

- Искаш ли ризи или не? Аз какво да направя?! – заяждам се, отрудена и най-вече мразеща да глади.

- Нищо, споко. Вече ще перем и гладим само в Рим.

„Ура!”

А веднага на влизане (ли беше?) в Триест има стесняване на пътя и почти обратно завойче.

- Внимавай вече тука, - дудна аз – нали знаеш техните табелки...

- ... изскачат внезапно и в последния момент, знам. – довършва Г.Д.В. и добавя: - И се блещят и викат „Уууууииуу”.

А аз се кискам на идеята за табелки-банши.

Chiao, до #2.

Имам си един замък в Словения.

Казва се Град Оточец и моите любезни поданици го рекламират като единствения в Словения замък, разположен на остров. Естествено, че ще е на остров. Това значи вода (река Крка, в случая), а аз обожавам водата. Големият Добър Вълк понякога ми се подиграва, че било чудно как оцелявам, като явно дишам с хриле, а пък се храня от фотосинтеза. Той не разбира много от марс, затова. Мисли си, че просто им хващам радиото с пломбите си.

За да фотосинтезирам, много ми трябва слънчева светлина, затова не посещавам замъка си. Там все вали. Но пък често минавам за малко. И то пак вали. Обаче този път не беше дъждовно. Имам предвид, че валя само около шест пъти за по 10-тина минути. Иначе си беше слънчево и топло. Затова ни хрумна да поспрем. Само за кафе, решихме. Не, че пия кафе следобед, но трябваше да тръгнем в прилично време, защото ни чакат 800 и кусур километра до вкъщи.

Но покрай Големия Добър Вълк, 800 километра днеска почваш за нищо да си ги нямаш. Има и песничка за това: 

„ … и си мисли: „Кумчо Вълчо дали си е у дома?”

Че гората му е къща, а пък той е все на път,

Дали няма да го срещне някъде на кръстопът…” 

Преди да влезем в замъка се помотахме покрай брега. Всичко е наситено-зелено. Дори самата вода на Крка има един забележителен зелен цвят, който повече прилича на цвета на море от картичка с палма, бял плаж и туземка по бели монокини, само че е по-млечен. Фауната се състои основно от патици, по-малко лебеди и неколцина рибари. Птиците се движат в клин из реката, като основното тяло образуват патиците, а лебедът е водач. Щом дойдат рибарите и понечат да се настанят на столчетата си, клина се втурва с доста прилична скорост към тях.

- Виж как рибарите хвърлят въдиците наблизо, а хляба надалеч. Хитро… – одобри Големият Добър Вълк. Станал е съзерцателен, защото наблизо има мъничък къмпинг. А на него от къмпинги му омекват и краката и главата. Толкова.

- Гледай, истински воден кестен! – добави, след като минахме по дървения мост към замъка.

- Как „воден”?

- Корените му са целите във водата.

Влязохме в двора на замъка и се разположихме на сянка под колонадата. Големият Добър Вълк се запъти към тоалетната, а аз използвах случая да си огледам собствеността. Моите спретнати и работливи поданици поддържат всичко в ред. Бели покривки, излъскани мрамори, дори реката е чиста. Малката дворна портичка беше открехната и през нисичката арка се виждаше част от градината и парче зелена вода.

Имах дежа-вю как си спя, тук в замъка, кротко подложила Червената шапка под главата си, а Големият Добър Вълк идва и ме събужда с целувка. Два часа сме се целували.

А после дойде Старата Приятелка и каза:

- Ти пък, как си го избра. Прилича на Дядо Коледа.

Много знае тя. Дядо Коледа е черен. Мургав, де. Живее в едно село до София, цяла година под прикритие – ром. Нашите Приятели От Шотландия, дето имат къща там, години наред лъгали децата, като се правели подред на Дядо Коледа в издържан костюм и с перфектен грим. Обаче, един ден техният приятел казал:

- Братче, децата вече са големи. Ще ни хванат. Неволята пак е в отпуска, давай да повикаме друг Дядо. Трябва да е сърцат, работлив, да обича семейството си и децата, да е добър човек, добър съсед, забавен и мил.

И така поканили истинския. А децата, и бели и черни и руси и тъмнооки, се тълпяли наоколо, зяпали го с ококорени очи и му прошепвали желанията си. И всичките се сбъднали. Но тази е съвсем друга приказка.

Зеленото ме мамеше.

Като видна Червена шапчица, често посещавах горите и пътечките. Нямам съвсем ясни спомени оттогава, защото … просто ми е толкова акъла. Мама твърди, че историята се разказва съвсем погрешно. Всъщност, тя не би ме пуснала сама през гората, каквато съм блейка. Точно пък тя – никога. Затова ме е придружавала Червената шапка. Нея я помня. Беше мъдра и отговорна, винаги ме съветваше правилно, и ако съвсем не слушах го избиваше на съвест. А аз съм съвестна. Тя сто пъти ме предупреди за Големия Лош Вълк, и само заради нейните напътствия съм отървала кожата тогава. После Мама ми преразказа цялата случка, както я е докладвала Червената Шапка. Шапката успяла с огромна изобретателност да предпази момиченцето от срещата с Големия Лош Вълк, което дори не вярвало в неговото съществуване. Докато двете вървели обратно към вкъщи, покрай тях профучал с огромна скорост някакъв неидентифицируем субект.

- Видя ли?! – натъртила нравоучително Червената Шапка. – Мина Големият Лош Вълк, подгонен от Ловеца.

-  Глупости, - отговорило момиченцето. – това беше Халеевата комета. 

Поръчах местно вино и местно ястие, за което услужливият млад прислужник се закле, че е вегетарианско, и прекрачих през арката. Там са моите градини. Освен през малката портичка мога да изляза и през самия замък и тогава попадам на уютна площадка, цялата обградена от зеленина. Днес, в края й се мъдреше кръгла дървена масичка. „Тук бих могла да посрещам близки гости. Разбира, се когато не вали.” – обмислих го трезво. По-нататък, през шпалир от клони, минава малка пътечка, по която мога да стигна направо до градините. Белите алеи и зелените поляни се простират чак до края на островчето. До огромната цветна леха, направо на тревата, беше опъната красива бяла тента върху изящна желязна ферма. „А тук, когато вали” – отбелязах си наум.

Върнах се на масата си и Големият Добър Вълк също се появи.

- Трябва да си видиш тоалетните! – каза оживено. – Има амбразура и можеш, докато пикаеш, да стреляш по враговете с лък. А стената е поне метър дебела.

Много ясно, че е метър. Това е замък, все пак. И ще стрелям, ако се наложи. Поне в това съм добра.

После си поприказвахме за сина ни, недвижима собственост и работа. Подържахме си ръцете, аз си изпих виното и си тръгнахме. Трябваше насила да ме извлачи. Не заради виното. Не е за вярване, но там дават по 100 гр. В голяма хубава чаша, все едно някой ти е изпил половината. Малки сладки недостатъци.

Преминахме обратно по моста, а водния клин на птиците все така си действаше по задачите.

- Абе, - каза замислено Големият Добър Вълк – тия патици нали си остават патици… а не се превръщат в лебеди после? 

Мислех си за това, че и тук в България имам много такива места. Дори по-хубави.

Но къде, по дяволите, са патиците?

Това лято дестинацията беше Тунис, а поводът - много специален - сватбено пътешествие или медена седмица, както ви харесва ;)

Разказ на кратко, в снимки.

Всичко започна с тричасово закъснение на летище София. Добре че имаше лаптоп и д-р Хаос ;)

Пристигнахме на летището в Монастир посред нощ, рабзира се. Поне хотелът беше достатъчно близко.

Тези дни имах рожден ден. Понеже не можах да отбележа на самата дата, реших вместо това да идем някъде. Мислех за почивка, спокойствие, чист въздух, без трафик, такива неща.

С помощта на Гугъл намерих няколко предложения - да не са твърде далеч от Пловдив, цените да не са много високи, да е на хубаво, спокойно место... От няколко възможни града се спрях на Калофер. Казах на Б., а той се възрадва: 'И аз отдавна искам да ида там.' Речено-сторено. Избрах място, резервирахме по телефона последната свободна стая, нахвърляхме малко багаж и тръгнахме.

'Ще минем по един пряк път', обявява Б. (нещо, което само по себе си обикновено означава неприятности). Пътят ми се видя безкраен, не без помощта на Мая.
'Колко още остава?'
'Още много.'
'Не, кажи ми колко - като някакво животно!'
'Колкото дълга змия.'
'Еее, защо толкова голяма змия?'

И така - два часа. Изведнъж - табела. Копривщица - 28 километра. Сега, мен в географията никаква ме няма (първата ми оценка в училище беше тройка по география, защото не можах да намеря на картата Сакар планина - всички планини на групи, само тя - другаде! Срамота!). Това е дълбоко засекретен и поради това, широко известен факт, но все пак знам, че Калофер не е Копривщица.

Изцъклям се в посока на Б. и след секунди лъсва истината: когато сме говорили къде да идем, той мислел, разбирате ли, за Копривщица и си отцепил към нея (това Калофер, Копривщица, Карлово, Куртово Конаре и прочее с 'К' - все едно и също!) След няколко минути вкисване и пререкания решаваме, че - Копривщица, Копривщица, какво пък. Аз и там исках да ида, макар и може би не точно сега. А и Калофер е на още 80 километра от Копривщица, допълнителни 2 часа с мрънкащо дете отзад не са постижими.

Стигаме в Копривщица и започвам да се оглеждам за място, където да отседнем, понеже за този град не съм правила проучване. 9 от 10 табели са за къщи за гости, механи, хотели... задачата е много трудна. Навън все така вали и не върви да тръгна от врата на врата да питам имат ли свободни стаи и на какви цени. Затова правя това, което всеки разумен човек прави: влизам в интернет зала, за да намеря он-лайн място за отсядане. Посрещат ме 15-инчови ctr монитори и 70-годишен дядо, който отговаря за залата. Опитвам се да отворя Мозилата, а вместо това изскача прозорец, който ме призовава да кажа 'НЕ!' на дрогата. Послушно обещавам да не злоупотребявам със забранени вещества и след още няколко опита ме допуска до Гугъл.

Цените в Копривщица са 30-40 лв за двойна стая. Обзвъняваме извадените от интернет телефони и се спираме на една къща за гости. На вечер е 35 лв за стая със спалня и допълнително легло (и детето е хора). Оказва се съвсем близо до залата (изобщо градът е много малък) и отиваме да погледнем. Посреща ни много хубава, чиста и спретната къща за гости - 'Колорит'. Управителката е много любезна и мила. Без колебание се настаняваме там. Впечатлявам се от ръчно плетената дантела на една кука, която украсява чаршафа на леглото. По нейна препоръка отиваме в ресторант 'България', от който ни дели само тясната река, над която минаваме по един от многобройните мостове в града. Цените са много приятелски, а кухнята - вкусна. По думите на управителката, повечето ресторанти в Копривщица са с подобни цени, скъпите са 'Дядо Либен' и 'Галерия'; 'Бащина къща' е хотел с ресторант, където предпочитали да се хранят отсядащите там, а външни лица не били предпочитани.

На другия ден след закуска с горещи мекици от близко кафене правим задължителната обиколка на музеите в града - 5 лева за обиколен билет за всички. Не случайно Копривщица е наречена градът-музей - абсолютно навсякъде е застинало времето от преди 120 години. Реставрираните къщи са подновени грамотно. Улиците са покрити с калдъръм, чисто и спокойно е.

'Къде са им блоковете на тия хора?!'
'Какви блокове?!'
Именно.

Има много туристи, включително големи групи (българи и чужденци), дошли само за обиколка в града. В малкото магазини посрещат копривщенци; хора и деца по улиците не видях, което ме озадачи. Не препоръчвам да се търси някаква особена стока в Копривщица (като, хм, пяна за бръснене или пила за нокти) - не е търговски град. Предполагам, в други части на града има скрити от външно око магазини с обикновени стоки, но аз поне не намерих (а търсих). Може би най-добрата тактика е човек да си идва с всичкия нужен багаж и да не разчита да купи нещо, различно от сувенири, на място.

В центъра на града откривам страхотна детска площадка, направена изцяло от дърво. Аз съм възхитена, детето още повече. Отдаваме й дължимото внимание, а после дъждът ни прибира отново. В едно от чекмеджетата в стаята откривам малък дървен стан (от онези от часовете по трудово едно време, помните ли?) На него са опънати конци и са оставени тънки ивици плат. Това е комплиментът на 'Колорит' - да си изтъче човек собствена копривщенска чергичка. Два часа по-късно и с поискани допълнителни ивици плат съм готова с черга за кукли, 15х20 сантиметра. Добре, че продават готови големи размери, с това темпо никога не бих могла да обзаведа къщата си с автентични собственоръчно тъкани черги. (снимки на произведението ще приложа по-късно, на другия апарат са)

Престоят в Копривщица много ми хареса и планирам да ида пак, този път с компания. И отново мисля да отседна в същата къща за гости - има капацитет за 12 човека, за повече почивни дни резервация е добре да се направи седмица в аванс, за празници като Великден и Коледа - поне месец предварително.

Копривщица в снимки:

къщата за гости (клик)

градът

Всяка столица има голям център, множество забележителности, главна улица с ресторанти, кафенета и бутици. Всяка ли казах? Всъщност не. Манагуа например няма нито едно от тези неща, но е столица на Никарагуа.

Наричат я "възкръсналият град", защото успява да преживее едно тежко земетресение през 1931 г., второ през 1972 г., бомбардировките през 1979 г. и унищожителния ураган Мич през 1998 г. Столицата на Никарагуа няколко пъти е сривана до основи, но успява да се надигне отново от развалините.
В миналото е наричана "перлата на испанските колонии", а днес прилича повече на село, отколкото на град. Това е единствената столица в света, която няма център. Той е разрушен от второто голямо земетресение и до ден-днешен не е възстановен.
Впечатляващи са адресите или по-точно липсата на такива. Улиците нямат имена, а хората използват общоизвестни места като отправна точка и всеки адрес е описание като: на десет крачки от фабриката за въжета, през две улици от къщата с дървото, на две преки от там, където намушкаха с нож Хосе Лопес. И тези адреси са записани във всички официални документи.

От последния може да си направите извода, че нивото на престъпността в града е доста високо. Най-опасният квартал в столицата носи останалото още от времето на сандинизма име "Георги Димитров". Повечето никарагуанци не знаят кой е той, но само споменаването на това име ги кара да настръхват, защото в този квартал се случва какво ли не. За да се предпазват в този толкова престъпен град, повечето никарагуанци се разхождат с пушки или пистолети по улиците. Тук да ходиш по улиците с оръжие е като да носиш дамска чанта. Освен това една от най-практикуваните професии е да си пазач. Всяка къща си има поне по един и той стои на пост непрекъснато с пушка в ръце. Казвам поне по един, защото в богатите имения може да има и по трима само на входа.
И понеже Манагуа не е типичната столица, хубавите сгради се намират само в крайните квартали. Там е единственото място, където може да видите чисти улици, просторни къщи с обширни дворове и високи палми.
Неизменна част от покъщнината и на бедните, и на богатите са хамакът и люлеещият се стол. Ще видите люлеещ се стол в двора на богатото имение и пред схлупена колиба с покрив от бамбук. Всъщност дори и да нямат пари за къща, никарагуанците си купуват поне люлеещ се стол и го поставят под някоя палма. И това вече е семейно гнездо.Никарагуанците по принцип са големи националисти и за да го покажат, поставят на къщите и колите си знамето на страната. Те не пропускат възможност да оплюят Съединените щати, а в същото време се възползват максимално от всяка помощ от САЩ. Например всички автобуси за градски транспорт в столицата всъщност са стари американски училищни автобуси. Но никарагуанците не го знаят, защото не могат да разберат какво означава "school bus", изписано по жълтите автобуси. Те дотолкова са скарани с английския, че не могат да разберат какво означава дори "stop". Може би заради това на всички знаци "стоп" пише "alto" (същото на испански). Всъщност пътните знаци са истинска забележителност. Те представляват бели квадратни пана, на които в малък кръг е изрисуван стандартният знак, но отдолу е написано обяснението му на испански: "не изпреварвай" "максимална скорост 30 км/час" и т. н.
Въпреки това уличното движението е безумие. В столицата има не повече от четири пешеходни пътеки и всеки пресича, където си иска. Преди време построиха надлез, но столичаните почти не го ползват, защото ги мързи да изкачват стъпалата. Освен това повече коли в столицата са камионетки, в които много често се вози цялата рода, та дори и някой от съседите. Част от пътниците са се събрали вътре, а останалите са се накачулили отзад.
Една от другите забележителности на Манагуа са пазарите. Те са навсякъде. Дори кръстовищата са се превърнали в малък пазар. На всеки светофар шофьорите са нападнати от поне десетина продавачи - един предлага вода, друг нещо за ядене, трети аксесоари за кола, някой мие стъклата, друг проси.
Най-известният пазар в града е ориенталският. Не се заблуждавайте от името му, там не продават само неща от Ориента, а всичко отвсякъде. И когато казвам всичко, не преувеличавам. Пазарът представлява десетки сергии и лабиринтите му се вият над 20 км. Там може да намерите, каквото си пожелаете, а ако случайно това, което търсите, го няма - ще ви го доставят за няколко дни, каквото и да е то - маркови дрехи, екзотични животни или кола. Ако познавате тайните пътища, които ще ви отведат до подходящите търговци, може да си купите оригинален "Харли Дейвидсън" за десетки пъти по-ниска от обичайната цена. Друго, което впечатлява в Манагуа, са множеството деца, които работят. Тригодишните просят, петгодишните мият стъкла по светофарите, осемгодишните - вестници, а десетгодишните вече въртят собствен бизнес.

Оглеждам пейзажа още от самолета: градът е огромен. Разполага на едно плато и е обкръжен от невероятно количество природа: стряскащо високи планини и нещо огромно, зеленикаво и безформено- въпросното солено езеро. По население, Солт Лейк сити е два пъти по-малък от София, по теротория- два пъти по-голям. Хората живеят в големи дървени еднофамилни къщи, свързани с широки и много спокойни улици.

На летището ме посреща старият ми приятел Т, който по онова време живее в града и който ще ме подслони за следващите три дни. В блестящ стил, той се е погрижил да запълни свободното от лекции време с най-забележителни местни забавления- разходка из планината, ходене на клуб с негови приятели, посещение на Мормонския храм. Това разбирам, когато се качвам в колата му и потегляме по магистралата. Разбирам още, че соленото езеро е напълно безполезно и лятно време целият град добива лека, но настойчива миризма.

Когато слизаме от колата усещам, че всъщност е зима. В Калифорния човек лесно може да пропусне тая подробност, но тук сме на 1500 метра височина. На следващия ден ще вали сняг. Краят на ноември е.

Стоя на Т-вия праг и се оглеждам: улицата е дълга, заградена с къщи от двете страни. Повечето изглеждат тъмни, въпреки че вътре сигурно има хора. Просто холовете им не гледат към улицата. Седем часа е, но вече не минават автомобили. Единствената светлина идва от уличните лампи, единственият звук- от камбанките окачени на повечето входни врати в района. Студеният въздух разнася звука из целия град, така добавя още малко призрачност към картинката. За момент си представям как всички тези къщи са празни, защото жителите са получили някакъв извънземен повик и са отлетели от града с флотилия сребристи кораби, оставяйки след себе си само леко налудничав камбанен звън и усещане за извънземност. Явно се чалвам от разредения въздух.

По-късно с Т отново потегляме към една от малкото кръчми в града. Светофарите се редят един след друг, а между тях стоят напълно безучастно бетонни сгради. Това място може да навява ужасна самота, но не го прави по обичайния начин. Чувството действително е, че съм на друга, почти еднаква с нашата планета. Единственото, което със сигурност идва от синьо-зелената топка, на която съм роден, е отдавнашния приятел, който шофира, историите които си разказваме и гласът откъм касетофона, който между другото пее за преминаването на някакъв голям кораб. Естрада!

На входа на заведението Т показва карта и влизаме. В Юта правилата са много строги: човек не може да влезе в бар без членска карта. По една за всяко заведение. Докато чакаме сервитьора научавам повече: мормонската религия забранява всякакви стимуланти- алкохол, кафе, чай- всичко. До преди двайсетина години в Солт Лейк не е имало кафенета. Днес около половината жители не са мормони и тук-таме се зеленее по някой Starbucks. Извън града обаче все още няма нито кафе, нито алкохол. Тая мисъл ме кара да изтръпна- свят без кафе на практика покрива представата ми за Ада.

По закон в Юта бирата трябва да бъде под 3.2 % алкохол, което кара някои от големите производители правят специална, разводнена версия. Нормалната бира е около 5%. Магазините за алкохол са строго регулирани, цените са високи. Този проблем много хора решават с бърз скок до Евънстън- малко градче в съседния щат Уайоминг, чиято икономика цъфти като магнолия- красиво и дълго.

Барът е приятен, светъл и поразяващо чист. Така изглеждат всички заведения, в който попадаме. Всъщност целият град е фанатично чист, почти стерилен. Хората са общителни и симпатични, макар и различни от тези които живетя по бреговете на този континент. Тук всички са високи, руси и местни.Още с раждането си се качват на ски и сноуборд- общо взето всички имат добре тренирани, спортни тела и червени бузи. Или поне така ми се струва. Бързо се заговаряме с някакви съвсем непознати индивиди. Разговорите се въртят около ските, сноуборда, пистите. Въпреки, че всички тези хора вероятно ходят на работа или училище, изглежда най-важното за тях е планината и удовоствията, които им предлага.

Следва продължение, в което с Т ще срещнем планината и мормоните

Ето местата, които аз пък отдавна съм си заплюла да посетя:

По улиците на Алепо. Moody Imad

Алепо и Дамаск, Сирия
Струва ми се, че Сирия крие ключе, чрез което мога по-лесно да разбера България. Да не говорим, че едно време сме живели в една държава със сирийците и имаме много общи неща. Много искам да походя по улиците на старата част на Алепо и да разбера в какво си приличаме и къде се различаваме с местните жители. Освен това ми се струва със същото (или по-голямо) право като Истанбул/Турция да носи слава като мост между Изтока и Запада, като ориенталски пазар, като териториална люлка на европейската цивилизация. Турция има Троя на своя територия, Сирия елинизъм, място на действие на Новия Завет (че и Стария), легендарно средновековно кръстопътище. Древна история, едно от свърталищата на ранното християнство, а днес център на Антиохийската православна църква и място на преплитане на религии, интересна архитектура, атмосфера, нрави. В Дамаск имам вече избран хотел (Ориент Палас, в който е отседнала Агата Кристи), който се оказва никак не е скъп. Колкото е по-тоталитарна една държава, толкова по-сигурна е за туриста, така че не ме е страх от покушение срещу целостта ми.

Писани яйца, Иран. Alireza Najafian

Иран
Интересът ми към тази страна дължа на новото иранско кино и една приятелка иранка, която винаги настоява, че езикът се казва персийски, не фарси. Освен това и американския филм The House of Sand and Fog, където намерих художествено потвърждение на впечатлението, че иранците са отличителни като етнос и с голяма историческа гордост. Искам да разбера и как така гордите персийци за приели толкова много арабски заемки в езика си. Не знам все още дали да се ориентирам към планините (Qom) или градовете, но искам да я видя тази Персия и да разбера каква би била днес Европа, ако Персия беше победила в прословутата битка при Маратон и какво от традициите и сме наследили, без да го осъзнаваме. Примерно тези писани яйца на снимката, които в Иран са пролетен ритуал за посрещане на новата година.

 
Крепостна православна църква в Берат. Valplumlee

Албания
Като че ли никой не се интересува днес от Албания, дори ние, които имаме опит с пренебрегването на малките народи. И ние имаме много връзки с албанците, но сме ги забравили - може би защото не ни носят гордост като връзките с други велики сили. Като започнем с това, че се смятат за преки наследници на траките по генетична линия, ако не по териториална. Във всеки случай интересно е, че от балканските народи най-стръвно са запазили необичайния си език, без да го претопят в гръко-славянското море около себе си, но с особени исторически връзки с Италия и Гърция. Най-големият им герой, Скандербег, е много показателен. Нещо като нашия Крали Марко, но по-истински. И историческо преплитане на трите балкански деноминации (ислям, православие и католицизъм) и специфични народни обичаи. Не случайно планинските народи са особено твърдоглави, консервативно държащи на традициите си и жилави. Искам да ги разбера. Да не говорим за красотата на природата.

Джамия в Джене, Мали. Mark Schlegel

Мали
Едно време Тимбукту (град в Мали) за мен беше синоним на недостъпно, запокитено далеч от цивилизацията място. А всъщност едно време, когато пустинята не е била изолация, а динамична мрежа от търговски пътища, той си е бил важен център на игнорирана от нас култура. Много от изгубените ръкописи от арабската цивилизация в Средновековна Испания са били преместени в Империята Мали. По това време арабските владения на Пиринейския полуостров са отстъпвали политически позиции и постепенно са се изтеглили в Северна Африка, като Мали е бил духовният им и книжовен център. Интересното е, че днес тези ръкописи се съхраняват не толкова в зле поддържания институционален архив, а у съответните родове, които ги смятат за своя семейна ценност. Ислямът е суфизъм. За мен е един интересен случай на политически незначителна страна, но със значително минало, интересна архитектура и вярвания. Освен това има и хубава музика - имам албум на Хабиб Койте.

А ето и някои места, които познавам и които много си заслужават, така че горещо ги препоръчвам:

 
Библиотеката на Осман Пазвантолгу във Видин

Видин
Смятам, че е един от най-красивите български градове, една "добре пазена тайна", неполучил достатъчно внимание заради отдалечеността си. Усещането по улиците напомня Русе. През лятото тротоарите са топли като напечени на слънцето чаршафи. Има си и Бабини Видини кули и хубава легенда, римската крепост Калето. Но най-интересна е плетеницата от хора и култури. Видин е столица на власите, с доста характерни нрави, а освен това е имал значително еврейско население (с красива синагога). От там е родом например художникът Жул Паскин. Необичаен за българските земи е традиционният пиетет към Осман Пазвантоглу, легендарна историческа фигура. Разходете се из градската градина (край Дунава), почерпете се във Венецианските складове (истински крепостовидни складове от едно време, а днес ресторант), посетете панаира и ще усетите атмосферата, за която говоря.

Монументалната долина

Аризона
Освен, че е мечта (филмът Arizona Dream на Кустурица) Аризона е индианско свято място, пленителна пустиня, испанска колониална история, граница с Мексико, декор за спагети уестърн филм на Серджо Леоне. Харесва ми заради съчетанието на всичко това. Просто красота, особено ако имате ищах да фотографирате. Хората са странни. Концентрирани са в малка бройка градове и съжителстват неудобно в разнообразието си. Освен това е щат на Джон Маккейн ;)

Няма да рекламирам повече, а ще очаквам ваши препоръки за интересни местенца. Сега като се сещам, описаните места ме влекат заради хората, културата им и/или като потенциален източник на невероятна фотография, но всъщност очаквам да видя и други неща в тези места. Силни усещания, природа, духовност, просто място за отмора, просветление или това, което вие сте открили в тях.