4 shoes and 1 traffic light, originally uploaded by photolinda.

Висят на светофара в Младост 4, на кръстовището при Бизнес Парка. Първоначално помислих, че е някакъв вид нетрадиционна реклама заради билборда на Adidas в близост. Но не мисля, че е това. Защо са там остава загадка...

Случи се в неделя, на Цветница, 2008-ма година. Алпинисти детронираха стилизираното конче, влакче и човече от фасадата на бившия "Детмаг". А ние, случайни минувачи снимахме и коментирахме с малко тъга и доза носталгия. И така демонтажът на детството завърши успешно.

Преместихме се в нов офис - намира се в един софийски квартал, в непосредствена близост до дом за деца, лишени от родителски грижи. Когато пушим до оградата, виждаме дребосъците, които лелките извеждат преди обяд на двора. Малки, току що проходили мъници, които са доста послушни и гледат уплашено. Пушим с колегите, а те коментират: "О, ужас" или пък "Много депресиращо" или най-много: "Трябва да им занесем лакомства" и дотам. После гасим цигарите и се връщаме обратно пред компютрите, забравили за тях. И на другия ден - отново. Забелязах, че на третия ден повечето от колегите дори спряха да забелязват мъниците. Аз дали ще направя нещо не знам, не искам да обещавам, страх ме е, че мога да не спазя обещанието си.

Втората случка няма нищо общо с първата. Или поне така изглежда.

В елитен столичен квартал без канализация, 95% от собствениците на имоти са отвели отходните си води в близкото дере посредством тръби и прочие приспособления. Много еко. В елитния квартал има елитен супермаркет с високи цени и свъсени продавачки. На опашката пред мен е известна дама - публична личност, която си носи платнена торбичка от вкъщи и отказва да вземе найлоновата такава от магазина. Похвално, нали? Да, мръсната ни вода може да се излива в деренцето, но пък поне не замърсяваме природата с найлонови торбички, нали? 

Такива сме си. Загрижени за природата, за децата от Могилино, за световния мир, ама малко, ей така съвсеееем мъничко, колкото да не ни заболи, колкото да отчетем дейност. Дочули за последната мода, яхваме вълната колкото да не е без хич, а после продължаваме по старому.

Както казваше баба ми, когато си оправях леглото ей така с едно одеало метнато върху неопънатия чаршаф: "Отгоре пох-пох, от долу ох-ох."

Тези дни е модерно да се мрънка празнично. Няма да мрънкам, а ще споделя какво видях в празничното оффлайн и онлайн пространство тези дни:

1. Празна и приятна София. Точно такава каквато я харесвам! Останах в София за празниците и не съжалявам, че не се набутах в празничните тълпи, задръстили магистралите и граничните пропусквателни пунктове.

2. В интернет също цареше затишие, с изключение на блогъри, мрънкащи за дългите празници и как имали ужасно много работа, но държавата излязла в почивка и нищо не могли да свършат и так дале, и так дале. Хора, починете си. Само тук и сега може да ви се случи. Не съм работохолик и не разбирам много това мрънкане, но както се казва: това е положението.

3. Самотни хора, потънали в депресия заради празниците. Тях разбирам повече, наистина е ужасно да си сам по празниците. Това може да си е направо нова пазарна ниша - да се отвори клуб за празнични забавления и събирания за хора, останали сами в живота (Работно време: нон стоп по празниците).

4. Депресирани татковци, излязли с децата си на следобедна празнична разходка. Един такъв татко ми направи силно впечатление вчера в градинката на Сити Център София. 5-годишният му син вилнееше с моя на детската площадка, а таткото седнал на една пейка и вперил поглед във върха на обувките си, не погледна детето за миг дори. Седеше така приведен напред в продължение на половин час без да помръдне. Дано е било само празнична депресия и нищо по-сериозно.

5. МОЛ-ът беше пълен с хора, с майки с деца, с тийнейджъри. Избягали от скуката, те се бяха приютили в МОЛ-а и кръстосваха задушните етажи с бясна скорост. Това забавление също е от нещата, които не разбирам. Поне засега.

6. Видях голяма група тийнейджъри с огромни раници, седнали на ресторанта до водопадът на гара Бов. Адски готина гледка! А местността около Лакатник е приказна. Признавам, не бях ходила, ако и вие не сте - отидете, супер близо до София е, а е направо друг свят.

Сега очаквам утрешния ден, че и на мен малко ми писна от бездействие:)

Колко са брандовете, изчезнали от нашето полезрение, за които от време на време се сещаме и които си спомняме с умиление? Навярно не повече от 1-2-3. Свързани са с нашето детство най-често, със спомени и с преживявания.

Вчера присъствах на края на един соц бранд - Детмаг. Алпинисти свалиха от фасадата на сградата на ул. "Съборна" стилизираното влакче, конче и човече, своебразни символи на нашето детство. После детронираха соц надписа Детмаг, буква по буква. А ние, случайни минувачи снимахме с камери и телефони и си казвахме с добра доза самоирония: "Абе, не сме добре и ние".

Веднага ми хрумна идея да взема неоновите реклами и да отворя бар "ДЕТМАГ" в който те да бъдат главните герои. За съжаление нямам време и ресурси да се занимавам с подобно начинание. Звъннах един два телефона на приятели, които могат да харесат идеята и да я реализират.

Носталгията - един вечен тренд - за всички, попрехвърлили трийсетте. Връщаме се към детството и към спомените все по-често след една определена възраст и всъщност така разбираме, че сме малко поодъртели. Неслучайно носталгията е експлоатирана в толкова съвременни БГ реклами - то не бяха "Ооо, Пепи", "Бай Вълчо" и какви ли още не соц изпълнения. И да ви кажа - още дълго ще се харчи тази соц тематика, съдейки по реакциите на минувачите по ул. Съборна вчера, а и не само.

Разцъфтели дървета, аромат на пролет, зелено тук таме, а после найлонови торбички, дупки, зейнали из софийските улици, напористи и арогантни шофьори. Хем да се зарадваш, че си тук и сега, хем някак да не ти е съвсем точно. Палим се бързо за някакви каузи и после някак изгаряме кротко, без да постигнем нещо. Торбичките ни дразнят, ама продължаваме да ги взимаме в магазина. Големите компании декларират своята загриженост за природата, но продължават да бълват рекламни торбички. Ами спрете се де, като толкова ви е грижа. Но не, еко-торбичките (хартиени или платнени) били по-скъпи и "няма как стане, точно в нашата компания". Вдигат рамене, оправдават се с ръководството и продължават да бълват пластмасовата отврат.

Ние пък от своя страна все забравяме да си вземем от вкъщи платнената торба и в магазина взимаме 3-4 пликчета, които после украсяват цъфналите дръвчета.

Роптаем срещу дупките по форумите, плюем срещу мръсотията в града ни и чакаме бат Бойко да ни оправи. Ами няма да стане, това поне стана ясно. И ето сега си пиша тук и дори не мога да измисля 3 неща с които да направя уикенда по-зелен - за мен и за семейството ми.

Бързо се палим, но защо толкова бързо ни минава, по дяволите? Плюем работодателя си, дето все не ни вдигал заплатата, кмета, дето не закърпил дупките, съседа, дето не си ремонтирал банята... А ние какво? Да не сме от друга планета случайно?

Не се чувствам много пораснала, само малко по-мъдра и по-наблюдателна. Част от онази безумна наивност остава и сега, но без нея пък животът нямаше да бъде изненадващ. А факт е, че въпреки наблюдателността ми и откриването на сложни връзки между случайностите, случващи се всеки ден около нас, си оставам по детски доверчива някъде там дълбоко в мен. Което си е хубаво.

Отиваме на кръчма, трябва да побързам. Само да споделя - много е хубаво когато на рождения ти ден, ти се обадят позабравени приятели, бивши колеги, хора, които не ти се обаждат така да се каже - по задължение, а хора, които те помнят, при това с добро.

Благодаря на всички, които ми се обадиха! Да живеят Скайп, ICQ и подобните им, които ни напомнят за старите приятели и техните рождени дни.