Заринах се с тетрадки да търся нещо, което знам, че съм писала, но така и не го намерих. Вместо това, реших да изровя какво съм чела из интернет за кристалните и индигови деца. Беше интересно. Засяга въпроса за общуването с телепатия. Тук срещам хора, в които разпознавам техни черти.

Тъй като нямам свои материали по въпроса, копирах от това място (с благодарности на майките, дискутирали темата и събрали линкове!).

Че един ден ще общуваме чрез телепатия (не ние, а следващите поколения), не се и съмнявам. Чувствителността ни се изостря все повече и повече. При някои е толкова силно развита, че плаши останалите. А няма защо. Изострената чувствителност може да навреди само на човека, който я притежава, не и на другите.

КРИСТАЛНИТЕ И ИНДИГОВИ ДЕЦА

Най-общо казано те получават названията си (кристални или индигови) заради аурата си. Всеки човек освен тяло притежава и аура която е съставена от няколко цвята. При всеки човек в зависимост от моментното му състояние аурата сияе или мъждука... Аурата може да бъде виждана, но не от всеки. От всеки обаче може да бъде направена снимка на Кирлиановата фотография.
Кристалните деца се раждат с прекрасна, многоцветна аура. Именно заради енергийната матрица на която отговарят децата биват индигови и кристални.
Това са свръхчувствителни и надарени деца.
Не редки са случаите когато късно проговарят заради развитата си телепатия и липса на необходимост да говорят.
Досегашната система на образование, остарели ценностни и морални устой объркват "новите деца" за които фалша и лицемерието не остават скрити.
Индиговите деца са започнали да се раждат по-масово след 1977 год., макар че те са се раждали във всяко време. Броят им обаче е бил много малък и са оставали незабелязани в общия случай.
За индиговите деца които се раждат в наши дни се твърди, че:
- разпознават нечестното и изискват честно отношение
- притежават изострено чувство за справедливост и достойнство
- винаги знаят когато ги лъжат
- не вършат неща в които не вярват
- не могат да бъдат вкарани в калъп
- при неразбиране в ранна възраст могат да бъдат блокирани, да се отдадат на саморазрушение и страх
Характерно за индиговите деца е войнствения дух, те са един своеобразен двигател на промяната.
Смята се за колективна задача на индиговите деца да разрушат стария осквернен и потънал във фалш свят и да изградят нов
Възрастните в желанието си да пречупят тези деца. Да ги направят послушни и тихи прибягват до медикаменти, към тях обаче децата стават зависими и поради същите губят способностите си. Тези деца остават неразбрани и сами.
Идва ново мислене с новите деца и колкото и да се опитваме да го подтискаме то е факт.
Доказателство за това са толкова многото деца-наркомани от на пръв поглед идеални семейства.
Доказателство са многото логопедични кабинети и децата с говорни и поведенчески проблеми. Стресирани заради опитите да бъдат натъпкани в някакви норми...

За разликите между двата вида знам само, че индиговите деца са по-старото поколение и са по-войнствени, понеже се стремят към премахване и отричане на старите порядки. Кристалните са по-добри и търпеливи. Е, аурата на кристалните и индиговите била с различен цвят, но няма как да се види от всеки.

Кристалните деца започват по-масово да се раждат след 1995 год., тоест децата които ние раждаме сега.
- те са изключително магнетични с изписани и хипнотични очи
- много са емоционални
- проговарят късно
- имат вродени музикални качества
- обичливи са
- миротворци
- прощават бързо
- използват успешно телепатия още от бебета
- не бягат от реалността
- много  свързани с природата
- грижовни като ангели
- с висока интуиция
- безстрашни, артистични натури, откриватели,  изследователи, катерачи, с чувство за баланс
Понякога стават духовни водачи.
Любовта излъчваща се от кристалните деца е нещо на което трудно се устоява. Излъчват оздравителни дози любов. Хората около такива деца се отварят и физически и енергийно. Възрастните край такива деца също започват да придобиват подобни качества и да се развиват.

Относно късното проговаряне на кристалните деца... Твърди се, че е така, защото не им е нужна вербална комуникация, тъй като са телепати по рождение. Този факт не е проблем за хората в семейството, а извън него.
Много хубаво би било ако ние родителите успеем да съхраним тези телепатичнио способности на децата ни и след пубертета.
Новият свят, който се опитват да създадат индиговите хора ще бъде с много по-бърза комуникация. Уменията за включване към "колективното съзнание на планетата" ще е нещо обичайно за новото поколение.
Едно от най-важните  неща, за да се развие психически кристалното дете е да му се вярва, да се разговаря с него как мисли и какво чувства.
Латентните способности у родителите на кристални деца също се събуждат. Получава се, както когато сме близко до смъртта - способностите се повишават в състояние на безусловна любов!

(Още веднъж благодарности на майката, която е написала това!)

Ето и някои от събраните там линкове:

Каролина Хеенкамп - Децата на новата ера

Новите деца, децата на новото хилядолетие

Лигата на необикновените деца

Деца Индиго - феномен на новото поколение

Индиговите и Кристалните Деца

Това, което наричаме образование, Марк Твен дели на schooling (днес по-често наричано training и обучение) и education (образование). Обучението (schooling / training) те подготвя за служител във вече съществуващ и утвърден тип организации, където да практикуваш вече съществуваща и утвърдена професия, да изпълняваш нечий замисъл. Баш-образованието (education) те подготвя да създаваш от нищото и да утвърждаваш – сам или в сътрудничество с равнопоставени.

Съществуващите и утвърдени организации, обаче, не са вкаменени и неизменни. Те (най-вече стопанските) непрекъснато говорят за промени и ги практикуват – в противен случай не бихме виждали в книжарниците толкова много книги на “Класика и Стил” и “Harvard Business School”, чиито заглавия да съдържат думите “промяна” и “иновация”.

Това означава, че в тези организации работят хора, за които не можем да кажем, че практикуват само съществуващи професии. Там има такива, които замислят и управляват промените или поне улавят промените извън организацията и я хармонизират с тях.

Ако организацията е малка и не многоетажно-йерархична, промените се случват бързо и не само засягат всички служители, но често самите служители са активни участници в осъществяването й, а дори и инициирането й.

Ако организацията е голяма и многоетажно йерархична, промените по-често започват отгоре, а от служителите, които не участвят в замислянето на промяната се изисква да се приспособят към нея.

Ако работиш сам, се налага сам да усещаш тенденциите и да инициираш и осъществяваш промените.

Ето още един мой текст, който би било добре да прочетеш във връзка с темата.

Философският въпрос ЗАЩО организациите се променят, а оттам прагматичният вътпрос какво се случва с тези, които не го правят, ще оставим за друг път. Сега само обобощавам, че непрекъснатата промяна е факт и ще се върна на нашата тема: образованието.

Очевидно е, че щом почти всички участници в организации или работещи сами не остават незасегнати от промените, то на тях са им нужни знания и (най-вече) умения, свързани с управлението на промените – всички трябва да умеят да се приспособяват, а на някои ще им е нужно да могат да творят.

Проблемът, обаче, идва с обучението (schooling, training). Този образователен подход превръща обучаваните в продукти, които в определен момент са нужни на организациите – или както някои казват “винтчета и гайки в голямата машина”.

Институциите, които предлагат обучение, би следвало да са в крак с промените, че дори и да ги изпреварват, за да подготвят навреме нужните на организациите кадри (ЕС обяви това за приоритет). В действителност, обаче, повечето от тях се променят твърде бавно, и година след година изкарват на пазара демодирани продукти.

Въпросът е дали тези продукти подлежат на промяна. Голяма част от тях не подлежат, защото не искат. Те са избрали обучението с цел след завършването му да не им се налага да учат повече. Начинът по който повечето обучителни институции се позиционират, често подхранва илюзиите за стабилност, неизменност и сигурност – един вид обещание, че ще вземеш занаят и оттам нататък няма да си губиш времето с учене, а ще правиш пари.

Ироничното е че ако светът се променя, а ти не, просто си оставаш като закъсала кола на магистралата, а с всеки изминат ден покрай теб профучават все по-нови модели.

Докато описвах обучението, у читателите вероятно се създаде впечатлението, че описвам някой техникум (професионална гимназия). Всъшност по този начин бих могла да опиша повечето университети. Някои от тях са се окопали добре зад престижните си имена, които още повече засилват илюзията за стабилност. В същото време много от тях се позиционират като предлагащи модерно обучение, което ще постави обучаваните на гребена на вълната. Ще ги постави – дръжки! Вълната се разбива и идва нова, тогава каква е ползата от това да те поставят на който и да е гребен?

Не е ли по-добре да се научиш сам да се прехвърляш от вълна на вълна, че дори и да създаваш вълни? Но как да го направиш и кой да ти помогне? Струва ли си да учиш в университет за тази цел?

Защо да не си струва? Освен че някои професии няма как да бъдат практикувани без университетска диплома (хирург, архитект), университетът (не всеки) може да ти предостави скъпи материални ресурси като лаборатории, които не можеш да си позволиш да притежаваш у дома като Декстър. Освен това, университетът събира на едно място хора, които наистина искат да учат и имат време да го правят. Така че университетът все още си струва. И все пак, от изброените дотук, единственият уникален прерогатив на университета остава издаването на дипломи, а много хора днес се справят чудесно и без тях.

Тогава защо да не превърнем университета в седалище на акредитираща институция, която да проверява знания и умения и да издава сертификати, щом светът продължава да се нуждае от тях? Защото университетът може да бъде много повече от това, защото той е създаден да бъде друго. Хартийките са по-късно развитие. Не знам кога точно са придобили важност, но за някои от най-образованите хора, те никога не са имали значение. Не знам дали Сократ и имал диплома, дали някой се е интересувал от “кетапа”, който Константин Кирил Философ е получил от Магнаурската школа. Дали Александър Македонски е държал SAT, за да покаже, че домашният му учител Аристотел е свършил някаква работа?

Университетът може да се върне към изначалната си философия – да помага на възпитаниците си да израстват като влюбени в знанието и умеещи да учат. Тъй като никой не може да предвиди какво ще е нужно да се знае след 20 години, няма и как да го преподаде, така че не е нужно да се преструва че може.

Разбира се, университетът не следва да се откаже от преподаване на откритото до този момент, но важното е да не го преподава като неизменни истини, а да кани възпитаниците си на дебат с признатите авторитети. Това предполага четене и дискутиране на трудовете им, а не зазубряне на професорските интерпретации. Професорите следва да бъдат равнопоставени на студентите интерпретатори.

Когато от професорите се свлече тежестта на преподаването на догми, те ще се почувстват свободни да творят. Точно така ще се чувстват и студентите, когато се избавят от задължениет да зубрят свещените книги.

Ето как отдавна покойните учени, действащите професори и студентите ще седнат заедно на кръглата маса.

След няколко години, след като хвърлят във въздуха шапките и стиснат под мишница дипломите, студентите ще се разпръснат по света, смирени, че не знаят всичко, вдъхновени, че ги очаква откривателско приключение, и уверени, че ще откриват сами части от неоткритото, че ще създават още несъществуващи неща, че по света има още много подобни на тях, с които могат да работят заедно.

А нуждата от обучителни (training, schooling) програми няма да отпадне, но те ще бъдат поставени на подобаващото им място – като нещо допълнително, което ни е нужно от време на време, когато се оказва, че за момента е по-ефективно от самообучението. Университетът ще продължи да предлага и такива програми, но те не следва да изместват основната му функция – да създава универсални творци.

P. S. Друг път ще пиша за това как да се образоваме без да следваме за диплома в университет и за какво друго освен за изкарване на пари ни подготвя университетът.

Гласувай, за да съм напред в класацията.

image credit: Stolen Childhood

Да, за съжаление българските деца порастват прекалено рано. Не са им чужди много от пороците на новото време, на така възхвалявания 21-ви век. Питам се, защо ние като общество не се заемем с тяхното морално израстване, ами оставяме на медийното пространство да запълва програмата и уж да отразява общественото мнение.

Самата аз съм на 24 години, твърде малко, но все пак и аз ще съм родител някога и ще искам най - доброто за моето дете. Искам да израсне в среда в която, не всичко е толкова черно и отчайващо,където децата не получават добро образование, живеят в страх, омраза, болка.

Моето детство беше прекрасно. Имам добри родители, роднини, приятели - заобиколена от любов. Тръгнах на училище и беше забавно. Точно тогава не си давах сметка, но сега знам. Ние бяхме първите деца, който не бяха пионерчета или чавдарчета, не беше задължително да носим униформи, навлезе обръщението госпожо и т.н. Това са детските ми впечатления твърде малко, но какво разбира едно дете от политика. След като вече поотраснахме стана много модерно да се бяга от час, гримиране, целувки в междучасията, пушене и това беше нещо ново, трябваше да се пробва -все пак всички какички и батковци го правеха. Въпрос на време беше и ние да започнем. И да и аз си мислех, че като запаля цигара ще съм пораснала вече, ама не беше така. В началното училище бях пълна отличничка, отдаваше ми се ученето (ама много мразех математиката). В гимназията бях заета с новата си компания, доста по отракани от мен, да ходим по кафета и т.н. После като поотраснахме дискотеки, алкохол. Бях по занемарила учението, но слава бого ми дойде акъла и се стегнах . Е, всеки си има своите прегрешения. Все пак съм благодарна, че имаше кой да ме напътства. Никога не ми е идвало на ум да опитам наркотици или да проституирам.

Често си мисля: Ами, ако се бях родила например 10 години по рано? Как ще протечеше животът ми? Със сигурност по различно или не! Може би, вече щях да имам деца и да си задавам същите въпроси или ... Не знам.

Затова се запитах: Ами, ако се бях родила 10 години по късно? В които, имаме демокрация, ама не точно. Ще отрасна в страна, където на някои всичко им е позволено. От малка ще опознавам света, а той ще изглежда така:

1.Най -близкото ми приятелче с което, толкова много лудувахме пред блока, вече не излиза. Защо? Защото някакъв педофил си играл с него, ама мама не можа да ми обясни как.
2.Вчера отидох на училище, но госпожата я нямаше. Оказа се, че един мерцедес е блъснал дъщеря и със сто километра в час, без да иска.
3.Поканиха ме на купон. Беше много хубаво, пихме, пушихме и гледахме порно. Мама казва, че съм малка за тези неща , но аз не мисля така, вече съм 5 клас, а и някои мои съученички вече са го правили.
4.Супер, много съм развълнувана, свалих си порното на любимата ми певица. А , и вчера е пяла в един клуб и й се е видяла гърдата. Тя е моят идол."

Мога да продължа с примерите, но мисля ,че тези са достатъчно. Убедена съм, че не всички си мислят това, просто искам да покажа какъв пример за подражание имат днешните деца и каква реалност ги заобикаля за съжаление. Това е много важно, защото все пак средата определя характера.

Можеше и да не пиша за себе си, но аз се опитвам да пиша за деца и е важно какво аз съм чувствала, като дете, че съм една малка част от този преход.

Според мен не е нужно всеки ден да се следи, какво са направили днешните младежи. Те са деца в правото са да грешат, но ние сме тези, който да им показваме правилният път. Като казвам Ние най -голямата отговорност се пада на родителите. След това на учители, на които аз съм много благодарна и имат главна роля в тяхното формиране като личности. А, нашата роля като общество е да престанем да си затваряме очите и да чакаме някой да ни оправи.

Най-наложителни промени:

Аз лично бих се спряла основно на промяна на закона за образованието. Съвсем ясно се вижда , че там доста неща куцат. Нека да не ги залъгваме с кифли и сок, а им предложим една наистина действаща образователна система. Мотивирани учители, които да се заемат с децата поотделно. Как по точно? Според мен един учител трябва да има около 15 може и 20 дечица. За да се занимава индивидуално с всяко от тях. Униформите също трябва да се въведат отново. Не само заради социалните различия, все пак всяка втора ученичка не се различава от една млада дама. Строг контрол, дисциплина и много спорт. Спортът формира характера, оформя се състезателен дух. Нека се възродят някои стари традиции.

Следващата промяна може би е по крайна, но не може всяко дете свободно да си сваля от интернет порно и всякакви други извръщания. Трябва да се приеме закон, които да ефективен и наистина достъпа до такива сайтове да се забрани. Не само в интернет, но и по телевизията (поне до 00:00). Ама не да се сложи надпис ЗАБРАНЕНО ПОД 18 ВЛЕЗ.

Продажбата на алкохол и цигари на непълнолетни. Трябва да се забрани наистина. Да не говорим за достъпа до заведения след 00:00. Всички ще се съгласите, че там не е за деца.

За продажбата на наркотици, даже не знам какво да кажа. Всички тези убийци са под закрилата от полицията, правителство... Не знам как си целуват дечицата вечер преди лягане, след като знаят, че са отнели дори и по косвен начин живота на много други.
При проституцията е същата работа. Работила съм в хотел, но не съм очаквала, че ще дойдат момичета - проститутки 89- 90 набор. Аз щях да припадна, изгоних ги, но си навлякох проблеми. Добре, че шефа ми е свестен и не допуска такива личности, и ме подкрепи напълно.Това са деца, а мен ме беше страх да се обърна към полицията. Мисля,че е ясно защо. След време избухна скандал с някакъв сутеньор, биел момичетата за да проституират пред погледа на цял град, а родителите ги е било страх да се намесят. Защото ли? Ами плаща си. Моля се да не се случва на никое дете.Такива са си за смъртна присъда.

Тези и още хиляди примери. Не децата, а ние сме виновни, че позволяваме да им причиняват това.

tin4e:

Днес имам гост блогър, това е Алекс .Темата е много силна и сериозна и развита по начин, който аз никога няма да постигна. За това съм много радостна, че прие поканата ми. Оригиналният пост е на адрес http://alexbg.wordpress.com/

WordPress 2.5 on the way :)

За по-лесно преглеждане на този блог препоръчваме използването на RSS FEED! Направете своята регистрация от тук!

15.02.2008 

/Фили/ Съветът на управляващата тройна коалиция се събра през миналия уикенд в курорта Хисар и вместо очакваното решение за смяна на министри, обяви дългосрочните си намерения за спечелване на следващите парламентарни избори и продължаване на управлението си до 2013-та година. Определящ фактор за това решение според лидерите на Българската социалистическа партия, Националното движение Симеон Втори и Движението за права и свободи са успехите, постигнати от страната през първите три години от техния сегашен мандат и необходимостта да доразвият идеите си и да довършат изпълнението на започнатите проекти.

Управляващите обявиха също някои намерения, свързани с промени в по-краткосрочен план като например отдавна очакваното държавно участие в разпределението на общата осигурителна тежест, приватизацията на “Булгартабак”, както и закриването на безмитните магазини по границите, които в последния доклад на Европейската комисия за напредъка на България бяха критикувани като един от развъдниците на корупция.

Най-неочаквано се оказа лансираното в Хисар намерение за създаване на енергиен холдинг, който да включи повечето от големите енергийни дружества в страната. Въпреки че бе посрещнато и с най-голям скептицизъм от страна на експерти и политици обаче, това намерение сякаш веднага тръгна към своята реализация, като още тази сряда беше създадена работна група за обсъждане на, както се оказа, един вече готов проект за действие.

В същото време опозиционните партии успяха окончателно да се договорят и да внесат в Парламента четвъртото поред искане за гласуване вот на недоверие на правителството заради несправяне с корупцията и организираната престъпност. Дебатите и самото гласуване трябва да се проведат през следващата седмица. Както признаха опозиционни лидери обаче, те самите не очакват правителството да падне, а дори и това да се случи, не се чувстват готови да поемат управлението.

На фона на тази парадоксална ситуация се случиха още две неща, които могат да бъдат въприети поне като частично обяснение за нейното съществуване. Комисията по досиетата обяви имената на сътрудниците на бившата Държавна сигурност, които са участвали във всички правителства през последните двадесетина години, а Националният статистически институт обяви едва 1.7 процента инфлация през януари, след като обаче промени досегашната методика за нейното определяне. 

- Пламен, мнозина вероятно ще бъдат скептични по въпроса доколко има връзка между една чисто икономическа тема като нивото на инфлацията и другата, чисто морално-политическата тема, за дейността и влиянието на бившите специални служби върху българското обществено развитие в годините на прехода..... 

- Скептицизмът е удобна позиция когато трябва да се правят тежки прогнози, Фили, но не винаги е уместен, когато се ползва за поглед в настоящето. В случая става дума за връзка под повърхността на събитията, за връзка в самия механизъм, по който, за съжаление, се случват много неща в България – имам предвид механизма на подмяната. Ако обичах да си играя с думите, можех да кажа, че по време на целия български преход подмяната подмени промяната и вероятно мнозина биха се съгласили с това.

За каква подмяна говорим в конкретния случай? Ами през миналата година, при планирано ниво на инфлация в страната около шест процента, статистиката отчете официално близо тринадесет на сто в края на годината. Това влоши имиджа на България пред някои икономически, а и политически външни партньори и доведе до спад в рейтинга и на трите управляващи партии вътре в страната. Но тъй като инфлационните процеси продължиха, както всеки нормален българин усеща лично по джоба си, Националният статистически институт промени методиката за изчисляване на инфлацията, като вкара в новата потребителска кошница повече, при това луксозни стоки и така, поне на официално ниво, нещата започват да изглеждат по-приемливи.

По подобен начин стои въпроса и със сътрудниците, агентите и служителите на бившата комунистическа Държавна сигурност, които са участвали пряко, при това на възлови позиции в управлението на страната през последните двадесетина години. Не е нова тезата, че именно тяхното присъствие, техните задкулисни действия в полза на едни или други интереси, доведоха до видимите с просто око деформации и преживяване на мъчителната тежест на българския преход. А в крайна сметка доведоха и до подмяната – подмяна на очакваните резултати в полза на обществото с  резултати в полза на вътрешни клики и на недемократична външна сила, каквато е Русия.  

- Доколко наистина значими са били възможностите на бившата Държавна сигурност да прави това? Става ли ясно това от последния списък с имена на министри?- Мисля, че от фактите в този списък би трябвало да се убедят и най-големите скептици. Какво имам предвид? Да вземем дори само бройката на хората, обявени като свързани с ДС – в случая те са 114 от общо 673 проверени лица. Това означава съотношение приблизително 1 към 6. Но не е всичко. Още седемнадесет имена не са обявени изобщо, тъй като хората са починали и законът предвижда запазване на тяхната анонимност. Ако ги пресметнем като бройка обаче заедно с другите, съотношението става вече приблизително 1 към 5. Но и това не е всичко. Трябва да се има предвид, че законът предвижда агентите и сътрудниците, които не са прекъснали своята дейност и продължават да работят за сегашните служби, да не бъдат огласявани. Така може да се обясни например отсътствието от списъка на редица имена на хора от сегашното правителство, за които връзките с бившата Държавна сигурност са публична тайна. И макар бройката на тези хора да е невъзможно да се уточни, моето предположение е, че ако те се огласят, съотношението ще се вдигне до 1 към 4, тоест един на всеки четирима министър-председатели, министри и заместник-министри в досегашните български правителства, е можел да бъде манипулиран, управляван или директно е служил на  ДС. Подобно съотношение не е новина, то се появи с различни нюанси и когато бяха обявени свързаните с президентската институция лица, свързаните с Народното събрание, висшите магистрати..... 

- А има ли изненадващи имена в този последен списък? 

- За мен лично най-голямата изненада беше името на сегашния български посланик в НАТО Любомир Иванов, който заема този пост от 2004-та година насам. И то не толкова защото натовските служби са проспали подобно назначение, а защото той е човек, който от самото начало на прехода е пряко и силно обвързан с каузата НАТО. Заедно със Соломон Паси още през 90-та или 91-ва година, вече не помня точно, Иванов създаде, а впоследствие и оглави, една неправителствена организация, която през годините публично работеше за българското членство. След приемането на България в Атлантическия алианс Любомир Иванов беше предложен за поста посланик в Брюксел именно от своя стар приятел Паси, по това време външен министър на страната. Сега става ясно, че каузата за българското членство в НАТО ако не е била активно манипулирана, то поне е била под строгото и близко наблюдение на Държавна сигурност. А това донякъде може да обясни и иначе трудно обяснимия факт защо публичното одобрение за българското членство в НАТО и досега е твърде слабо и далеч изостава от процентите на одобрение за членството в Европейския съюз. 

- Пак опираме до темата за подмяната и промяната. Но каква е връзката на всичко това с обявените в Хисар намерения на управляващата тройна коалиция, както и с подготвяния от опозицията вот на недоверие? 

- Ще започна отзад напред, Фили. Например вчера във вестник “Сега” се появи коментар, който силно упрекна опозицията, че не си върши работата както трябва. Основната теза беше, че опозицията, въпреки реалните властови възможности, с които все пак разполага, и които са доста по-големи от възможностите на отделни журналисти, при подготовката на този вот, както впрочем и във всички досегашни, разчита единствено на медиините публикации, когато търси аргументи в защита на своите тези. “С колекция от статии власт не се взима” беше заглавието на материала, който, струва ми се, доста точно отразява ситуацията.

В случая имаме подмяна на отговорностите. Независимо какви са причините за това, фактът на подмяната на отговорности съществува.

Управляващите пък от своя страна отиват още по-далеч, като се опитват да извършат подмяна в няколко посоки.

От Хисар те например се опитаха да подменят представата на хората в България за това как самите хора живеят като изтъкнаха големите успехи на своето управление. В подкрепа бяха извадени цифри - неизвестно от каква статистика - че през последните три години българите са станали по-богати с тридесет и пет процента спрямо преди това. Никой не им повярва, но след десет или петдесет години някои историк на прехода, който разчита на старите вестници, може и да повярва.

Управляващите се опитаха да подменят също представата на хората за това колко сплотено и единно е тяхното управление, докато то се раздира от видими вътрешни противоречия. Всички са наясно, че ако има две патерици, което крепят това правителство, едната е съзнанието на глутницата, т.е. съзнанието, че ако не са единни въпреки постоянните конфликти при разпределение на плячката, участниците в него може и да изчезнат. Другата патерица е пълната липса на алтернатива на това управление, липса, определена от слабостта на опозицията и гражданското общество в страната като цяло.

Третата посока, в която управляващите очевидно работят, и то в дългосрочен план, е подмяната на европейската визия, а оттам и на европейските перспективи пред България. След унизителните решения и действията, предприети от тях около посещението на руския президент Владимир Путин в София, сега в Хисар те направиха и следващата стъпка като взеха решение за изграждане на държавен енергиен холдинг.

Тази стъпка е в пряко противоречие с уж единната европейска стратегия за демонополизация в сферата на енергетиката и на практика е удар по свободния пазар като основополагащ елемент от системата на демократични реформи изобщо. На идеята как изграждането на обща държавна шапка над печелившите енергийни дружества ще доведе до подобряване на тяхната структура и ефективност, а оттам и до повишаване на печалбите, може да се присмее вероятно всеки гимназист в България, както побързаха да го направят и редица експерти. В същото време обаче министър-председателят съвсем сериозно застава зад подобна теза и я лансира в публичните си прояви. Нещо повече – побърза да активизира конкретни действия на правителствените екипи в тази посока.

Резултатите, разбира се, тепърва предстои да се видят. Но въпреки че имам определени съмнения доколко те ще бъдат добри за страната, при всички случаи съм сигурен, че няма да бъдат маловажни и еднопосочни. Затова съм напълно съгласен с мнението на друг български журналист, който във вестник “Дневник” заяви, че хисарската среща всъщност може да бъде определена като начало на един цял “хисарски процес”. А опитът показва, че подобни процеси много често падат на главите на скептиците, които са ги пренебрегнали.            

Говоря за поколението 25-35. България е страната на чудесата. Българската действителност е нов бардак със стари курви. Ние сме да кънтри ъф да лимитид посибилитийс. Тук цари Законът на джунглата. В джунглата старият лъв се храни, а измършавелите чакали стоят отстрани и го гледат как се храни.
Ако трябваше да си избирате, на чие място бихте застанали? На мястото на чакала или на мястото на Лъва? Аз бих избрал чакала. Не за друго, ама той поне има накъде да се развива. Мечтае си един ден лъва като умре от инфаркт, да го изяде. Или пък като пукне върху млада лъвица, пак да го изяде.
Лъвът – той е на върха, него само славата му го държи още жив. Оттук нататък пътят е само надолу – докато не стане мърша за чакалите.
Уважаеми другари и другарки, писна ми от вас!
Ясно ми стана, че навремето бяхте господари на малкия свят, наречен България, ясно ми стана, че се набутахте във всички министерства, търговски представителства и, че взехте всички концесии. Писна ми от вас, честно! И от тъпите ви номера. От „моя човек” и от „своя човек” ми писна. Вашите системи от връзки не ме интересуват. Имам си свои собствени. Това са вашите най-добри служители, които вече ви дишат във врата. Те са счетоводители, адвокати, архитекти и програмисти, които НЕ са живели през комунизма и НЕ помнят колко готено е било да имаш права по онова време. Съвсем скоро те ще станат собственици на вашите фирми, защото вие мислите по-бавно от тях. Нищо, че имате повече кинти. Най-вероятно обаче НЯМАТЕ елементарна компютърна грамотност.
Естествено, вие имате деца. Мои връстници, например. Разбира се, че ще ги набутате инто ол да райт плейсиз уит ол да райт пийпъл, обаче знаете ли какво? Първо, научете английски и второ – извадете покривката от ноздрите на своите синчета-мотористчета и дъщерички-куклички. Какво им прави покривката в ноздрата ли? Аре са.
Тъпото е, че докато те разчитат на случайността върху кой крайпътен знак да си оставят вътрешностите, аз уча шести език. И живея под наем. На мене няма какво по-лошо да ми се случи. Аз тръгвам от нулата и искам ВАШИТЕ пари. На протеженцета ви, обаче, има какво да им се отнеме. Всъщност, те от нищо повече не се нуждаят. Те са на върха. Оттук-нататък пътят е надолу. Моят път се пресича с техния някъде по средата. Ако зависеше от мен, бих приближил средата по-близко до себе си, нали ме разбирате. Щото и на мене понякога ми се налага да ми вадят покривката от носа. Не че бързам занякъде. Не че съм много готин. Просто съм по-умен. И идвам. За вашите кинти. Стягайте се, копелета. It’s generation next.

Тихомир Димитров

През по-голямата част от 2006 буквално съм 'проспала' живота си, работейки в клетка - изтощителната дейност в офиса консумираше цялата ми енергия и вечер заспивах пред скуката на тв-екрана (като пенсионер!). Боледувах, гълтах антибиотици, не си вземах обедна почивка и понякога оставах да довършвам след работното време. Затрупваха ме с имейли, поемах всеки чуждоговорящ клиент в офиса и всяко телефонно обаждане от чужбина. Оперирахме с над 500 апартамента за отдаване под наем, но екипът се състоеше от 5 човека без съответния опит. Скоро екъпът се смени, продължих с безумно активната работа. Фирмата не ме научи на нищо ново, но моите идеи бяха от полза.

От време на време посещавах любимата Вила Вилекула - да пофилософствам на чаша вино с приятели. Направих опит да се сближа с колегите по Великден - събрахме се във вилата преди обиколка на църквата... нищо не се получи. Все пак имах своите приятели - играех билярд, импровизирах с The Girl From Ipanema или Otherside пред микрофона в караоке, ходехме в Парти Клуб с лайф рок музика... Попаднах и във VIP зоната за концертите на Стинг и Депеш Мод: 'куфях' като тийнейджър, представи си! После взех отпуска за 2005 и отидох на гости в Мюнхен.

Ще кажеш - нелош живот! Обаче. Едно голямо 'обаче' ми боде очите: нещо не достигаше - въздух, може би, или жив контакт в работата...

По едно време заподозрях, че заприличвам на хората, които дразнят с вечното си недоволство... Очаквах да мога да пътувам по изложения, но уви! Сега си давам сметка, че неистовият ми работохолизъм е бил един вид защитна реакция спрямо депресията. Офисът беше затвор, а редките фирмени сбирки никак не помагаха да се опознаем. Нямаше ги обещаните пътувания, не виждах бъдещото си развитие, а опитите ми да го 'установя' завършваха с неясни за мен задължения и права, или с назначаване на нови колеги... Поисках да напусна, но ме възпря лоялността.

Периодично закачах нещо свежо-иронично на таблото над бюрото си. Не помня дали това беше от лято'06, но едно от писанията гласеше: "Оптимистът: има светлината в края на тунела! Реалистът: ами, има пътуващ влак, тунел, релси и влак, който идва отсреща, това е. Песимистът: ще се сблъскат! Машинистите, който карат двата влака: ха, има трима глупаци седнали на релсите!"

Знаеш ли кои са най-редките птици? Таралежите. Един ритник - и политат. :P Много се чудех дали не е време да полетя... 

Митачето напусна (Митаче, липсваш ми!). Назначиха нов колега - Стенли. Той също напусна. Днес на тяхно място има колежка, която още не съм виждала. (Впрочем, търся си нова работа и окончателно напускам, така че едва ли ще имам честта да я видя. )

След един разговор, в който споделих, че не съм щастлива да върша наложената ми дейност, повишиха заплатата ми. Не се оплаквам от финансите (макар че днес тази заплата би била недостатъчна) - имах бонуси, но дори това не успя да компесира липсата на удовлетворение. Коледното парти протече в пиене, ядене и фалшиви усмивки - друго не помня.

Първата половина на 2007 отново мина инфарктно - работехме като луди. Случи се така, че ми възложиха мъничко по-творческа и по-отговорна дейност. Разработих едно от перата в бизнеса - застраховките (моя бе заслугата да наложим този бизнес през 2006). Отново се мотивирах. Започнах да виждам възможност да се разкрие чисто нов отдел с мое участие - препродажби на недвижими имоти. Мои познати доведоха платежоспособни руски клиенти и... сделките се осъществиха успешно. Твърде успешно. Прескочиха ме. Само дни по-късно договорих процент от сделка, която извърших съвсем сама и отново с клиент на познати. Е, стана така, че отказаха да ми изплатят цялата сума, а бях чакала повече от половин година, за да получа останалото - на порции! 

Ето и хубавите моменти на 2007: присъствах на концерта на Джордж Майкъл и куфях с колеги от фирмата-посестрима. Ходих на гости в Ница и Френските Алпи, после отпраших за Октоберфеста в Мюнхен (взех си отпуската от 2006)... Посещавахме опера, кино, театър, празнувах рождените дни на приятели, канеха ме на вечер с китара... Обаче въздух в офиса нямаше. Нямаше и коледно парти, а фирмения купон в края на туристическия сезон мина без мое участие - не виждах смисъл да ходя, макар идеята да наемем селска къща в гората да беше отчасти моя. После така и не разбрах защо не ми дадоха отпуск по нова година... Най-свежият момент беше поканата от старата ми фирма да поема съботно-неделни лекции за нямолко месеца. :)

Постепенно осъзнах какво ми е липсвало - не бях стъпвала на плаж от цели две години.

В първите месеци на 2008 открих, че съществуват блогове и наоколо летят костенурки и пълзят охлюви. :) Това ме извади от работохоличната летаргия и ограничих до нула поемането на чужди задължения. Започнах да блогствам по време на обедната почивка или когато нямах работа - не ме интерисуваше, че не общувам с екипа. Нямаше за какво, освен за работа, а моята не зависеше от тях... Имаше едно много щастливо за мен събитие - Кумът дойде в София! :P

Настоящето: от 1 юли съм в полагаем отпуск. Плувам в залива на Златна Рибка или близо до Солниците. Пека се под чадър и имам тен. Нося пясък у дома. Спя, но не от умора.

Празнувах Джулая в периметъра на музикалната сцена, а отгоре на всичко, същата вечер една приятелка имаше рожден ден! Изгревът беше вълшебен... Продължихме още една вечер в офиса й. Осъмнахме, също както при гостуването ми в София, когато видях Кума! Няколко дни след това ходих на концерт на Юрая Хийп (Джон Лоутън и Кен Хенсли) в летния театър - покани ме стар приятел - преводач в София. Благодаря ти, Тео!

Наскоро се разхождах с майка ми - нещо, което от години не бях правила, и ме валя дъжд в морето - усещането е страхотно, а го бях забравила. :)

Странно нещо - равносметката ми май излезе положителна!

"Всъщност Мьорсо просто отказва да лъже. Чужденецът е историята на един човек, който без героическо поведение приема да умре заради истината. За мен Мьорсо не е отрепка, а беден и гол човек, влюбен в слънцето, което не хвърля сенки... Чрез него се опитах да изобразя единствения Христос, когото ние заслужаваме."

Така казва Камю за романа си, който прочетох едва наскоро.

Не се усмихвай - много отдавна, когато приключвах с втренченото взиране в Погнусата, реших, че такава истина не ми е по възможностите и по вкуса... По-късно завидях на Уди Алън (Ако импресионистите бяха зъболекари), който се сетил да задели "купчинката трудове на велики западни умове, будещи възхищение с хъса си да разнищват, без да им мигне окото, морала, етиката, живота и смъртта" за евентуален престой в болница - докато възстановява счупен крайник. Там Сартър, Камю, Киркегор, Хайдегер, а и другите от плеядата западни философи стават интересни (е, в тишината на болницата четенето няма как да е скучно!).

Може и да се е шегувал. Сега ми хрумва ей така, а-ла-Алън, че след толкова години на нездравословен начин на живот, сигурно ще мога да препрочета Погнусата и да я разбера... (Приятелката ми - Даренцето, счита Сартър за забавен! Може пък да е истина, щом и тя, и Уди си падат по автор, чиято фамилия на мен поне ми звучеше заплашително... ;) )

Чужденецът си е класика на абсурда - нито повече, нито по-малко. Към края, преди екзекуцията, спонтанният убиец (както наричам Мьорсо) открива у себе си неистово желание за живот, липсвало в предишното му ежедневие на окаян чиновник. Така постига щастието.

Там, накрая, ме връхлетя спомен за любима игра: "Не се сърди, човече!". Често играя с приятели... Целта ми е да няма завършване в центъра: старая се да удължа играта максимално, като връщам всеки на старта, дори с риск да бъда върната и аз... Обичам самата игра, а не жлания изход с победа. Странното е, че винаги успявам да проточа играта. :)

Та, бяхме на таванчето в Старо Оряхово -  аз, американецът Пешо, Роси, бъдещата му съпруга, домакинът Благо (който още май не знаеше, че ще им става кум) и сестра му Сончето. Дискутирахме дали съдебната присъда е нещо хуманно...

Някой цитира Престъпление и наказание в защита на тезата, че възмездие винаги има - най-малкото в последвалите угризения на съвестта. Роси отвърна, че това показва антихуманното безсмислие в изпълнението на всяка присъда: осъденият така или иначе се самонаказва с разкаяние...

Благо вметна (само за целта на дискусията), че разкрито престъпление без заслужена присъда е антихуманност към жертвата и нейните роднини/приятели (ако ги има). Друг допълни, че така се създават предпоставки за отмъщение - антихуманност, но към роднините на престъпника...

Зачудихме се има ли изобщо удовлетворение от присъда, произнесена в случай на убийство... Жертвата е мъртва, а цена животът няма... Дали когато убива, убиецът се сеща за възмездието, което ще го сполети? Едва ли. Изборът, инстинктивен или не, е вече напарвен...

Да, присъдата/наказанието са полезни: в крайна сметка, те водят до страх от самите тях с цел превенция на обществото. Този 'полезен' страх, обаче, може да се преодолее в момент на убийство. Той има само превантивна функция.

Освен това, 'чуждото' наказание донякъде предизвиква и задоволство, че ти все пак си 'от праведните' и поддържаш моралното статукво... Изглежда то се отразява положително върху психологията на обществото. Ала дали е хуманно? Вероятно да - за обществото, като сбор от индивиди. (Замисляли ли сте се колко рядко се изнасят наяве подробностите от изтърпяване на наказание?)

За престъпника присъдата няма как да е хуманна, освен в случай, че той представлява заплаха за собствения си живот. От него просто 'хуманно' се очаква да постъпи 'хуманно' и да се разкае: така ще се върне в рамките на моралното статукво.

Мьорсо свързва покаянието с фалш, тъй като няма угризения. За него смъртта на жертвата остава без значение: тя е нещо, което му се 'случва' в резултат на жегата и яркото слънце, по стечение на неподвластни нему обстоятелства.

"Аз бях имал право, още имах право, винаги съм имал право." Това е убеждението му и в него няма фанатизъм - не го налага с агресия. Приема съдбата си като привилегия и остава вкопчен в единственото, което му е останало - истината, че въпреки 'нежното' равнодушие на света към собствените ни физически усещания, чувства или същност, сме напълно съзнателно отговорни за постъпките си и техните последствия...

Парадоксът: тъкмо истината не дава на Морсьо шанс за нов живот, нито го прави мъченик или бог...  Какъв е тогава смисълът да се държи на нея? Сигурно има такъв, ако тя е самият смисъл на живота до последния му миг, както това става при Мьорсо... Е, да, но неговата истината води към неизбежна самоубийствена смърт. Това си е то - чист абсурд!

Мисля, че предпочитам риторичния въпрос: Защо дните ни са преброени, а не описани? (Из Ако импресионистите бяха зъболекари, където абсурдът на самия живот води единствено към живот. :) )

(гласувай за костенурката!)

Днешният материал всъщност не е притча, а събрани мисли и цитати от Махатма Ганди, които някой е озаглавил "10 принципа, с които да променим света". За съжаление, нямам линк към оригиналния източник, защото моят източник не го е посочил. Това не е толкова важно. Важно е да се поучим от мъдрите слова на Ганди и да се опитаме да променим себе си към по-добро. Оттам да промениш света е нещо много по-лесно.

1. Промяна

“Вие трябва да бъдете промяната, която искате да видите в света.”

“Като човешки същества, нашето величие е не толкова в това да можем да съградим света отново - това е мит на атомната ера, - колкото в това, да можем да изградим отново себе си.”

2. Контрол

“Никой не може да ме нарани (обиди) без моето разрешение.”

3. Прошка

“Слабите не могат никога да простят. Прошката е качество на силните.”

“Принципът "Око за око" може само да доведе до пълното ослепяване на целия свят.”

4. Действие

“Един грам практика струва повече от цял тон с проповеди.”

5. Сегашният момент

“Не искам да предвиждам бъдещето. Загрижен съм само за настоящето. Бог не ми е дал контрол върху следващия момент.”

6. Всеки е човешко същество

“Аз съм обикновен човек склонен към грешки, както всеки друг смъртен. В същото време признавам, че имам смирението да изповядам грешките си и да преразгледам постъпките си.”

“Неразумно е да бъдеш прекалено сигурен в мъдростта на един човек. Здравословно е да си напомняш, че и най-силния може да прояви слабост, както и най-мъдрия може да сгреши.”

7. Постоянство

“Първо те игнорират, после ти се присмиват, после се борят срещу теб и после ти побеждаваш.”

8. Доброта

“Аз виждам само добрите качества у хората. Тъй като самият аз не съм безупречен, не бих си позволил да изпитвам недостатъците на другите.”

“Човек е толкова велик, колкото е работил за добруването на своя ближен.”

“Предполагам, че някога лидерството е означавало мускули, но днес то означава да можеш да се разбираш с хората.”

9. Щастие

“Щастието е тогава, когато това, което мислиш, това, което казваш и това, което правиш, са в хармония.”

“Винаги се стремете към пълна хармония на мисли, думи и действия. Винаги се стремете към изчистване на мислите си и всичко останало ще бъде добре.”

10. Развитие

“Постоянното развитие е природен закон и този, който постоянно се опитва да поддържа своите догми, за да изглежда последователен, изпада в затруднено положение.”

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

"По-скоро щеадне половин метър сняг това лято, отколкото да спадне престъпността с 25% във Вашингтон."

Но след успешно проведения опит, полицията в града се включи охотно в изследването тъй като резултатите показаха действително намаляване на престъпността с 25%, което бе предсказано въз основа на 48 подобни опити проведени на други места, в по-малък мащаб. Това естествено ни кара да се замислим дали нашите мисли влияят върху света, в която живеем?

Бъди сигурен, че е така. Всеки един от нас влияе върху действителността, която виждаме, дори когато се опитваме да избягаме от този факт и да се преструваме на жертви.Ние сами създаваме този свят.

Текста е от филма "what the bleep do we know" "какво си мислим че знаем".

За Черупката и Съдържанието

След като поумувах малко, реших, че все пак не мога да пренебрегна великолепната традиция с размяната на яйца в чест на Възкресение по Великден, особено ако твърдя, че за мен този ритуал е символ на красивото и омагьосващо чародейство на метаморфозата...

Според църквата Мария-Магдалена (но не грешницата) първа поднесла яйце вместо друг, по-скъп (паричен) дар на император Тиберий, възвестявайки Възкресение Господне. Тиберий на повярвал и заявил, че е невъзможно, както и яйцето не би могло да стане червено. Тогава яйцето засияло в алено и така било положено началото на християнската традиция да се багрят яйца по Великден. Църквата отново си присвоява един чисто народен, макар и древен обичай - в Юдея е било традиция да се даряват яйца за рожден ден или за нова година...

Ето няколко снимки, с които искам да ви зарадвам и които ми доставиха наслада, каквато само душата лелее... Те доказват, че черупките също могат да имат свое самостоятелно живително съдържание, ако преминат през метаморфозата на изкуството... Така и храмът като черупка, в която се единяваме със себе си или с онова, що наричаме Господ, също може да се изпълни със съдържание - чрез катарзиса на покаянието и молитвата...

(благодаря на Дарето!)

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката! ;)

... жабешки яйчица, попови лъжички, млади жабо-ларви...

... щастливи жабки...

Пролетните размисли на Ал и репликата му за щастието от настъпилата промяна ме накараха да се замисля над явлението метаморфоза - превръщането.

При жабките изглежда е най-истинска, защото преминават от воден към сухоземен начин на живот. Опашката на поповата лъжичка изчезва, хрилете се заменят с бели дробове, мозъкът и сетивата се променят, вегетарианството преминава в месоядство, развива се бинокуларно зрение. И цялото това превръщане се извършва благодарение на един хормон на щитовидната жлеза - тироксин. Това веднага ме навежда на мисълта за пролетта и хормоните - с цялото великолепие на една такава всеобща промяна...

Дали тази пролетна метаморфоза поне мъничко не преминава и в духовна промяна у хората? Да, обичаме всички сезони и се радваме, че все още тук присъстват и четирите, но все пак през пролетта животът някак си 'кипва' и настава едно такова, Великденско възкресяване. Снощи боядисахме и украсихме онези малки символи на метаморфозата и живота - яйцата. Този ритуал винаги ме е омагьосвал - подобно на прекрачването на прага на църква.

Хм, преминаване през вратата на храма - още една символика. Ставаме ли други в храма? Мисля, че поне аз - да. Блогерите имат своя храм - интернет. Дали виртуалното Аз на човек е въображаема представа за това какъв би искал да бъде или в тази своя проекция вече Е такъв? Сигурно затова ни влече тънката, но силна като наркотик нишка: медийната изява.

Спирам дотук и пожелавам на всички блогери поне няколко дни щастлива Великденска промяна ;) - нека вместо с великденско яйце или картичка ви поздравя с това забавно видео:

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за късмет, а после гласувай за костенурката! ;)

Н.Й.Вапцаров

Тези думи са силни, обаче само ако някой ги чуе и само, ако доведат до някое действие, било то и до други думи.

Тези думи са сред нас.

Тези думи са в нас.

Къде обаче са тези думи? - рядко те достигат по - далеч от мислите, в повечето случаи дори и там не стигат, въпреки че могат.

Един месец.

Един месец се навършва днес от началото на началото, един месец от официалния старт, един месец от една персонална, а надявам се и обществена промяна.

Един месец фалстарт с потенциал да се забрави и да се продължи напред със свръхзвукова скорост.

Може би само аз знам какво означават тези думи, а Вие може да влезете на www.horata.eu , който днес става на един месец.

Защото промяната е близо и далече!

Поучителна история'  < < виж видеото !!!

(ние, жабите, се славим с това, че :-D нямаме достойни конкуренти в лапането на мухи - от всякакъв калибър и независимо от скоростта!), всъщност не е от значение.

По-важното в случая е, че моето униние беше прекъснато от нещо като плющене на криле - първо безшумно, като точица, на която не позволих да нарастне достатъчно (поради тривиалните причини, споменати по-горе!), а после малко по малко точицата се оформи в нещо подобно на мъжко бомбе ( :-o ококорих се: … не! не беше боа, глътнала слон!), докато най-накрая бомбето се превърна в… коруба! С шеметно пърхащи крачка на една забързана във въздуха костенурка!!?

(б.а. :) сетих се за багажа линк > , който търчи с многобройни крачета след притежателя си; обичам Тери Пратчет и необятната му фантазия: неговият велик А’Туин сърфира из космоса на netа линк >  )

но да продължим…

“Приятелко, ти ли си - :-? какви ги вършиш?”, изкваках изненадано.

“Чувствам се прекрасно и работя съзнателно в тази насока. Образовам се, мисля, чета, пиша. Полетях, както виждаш.”, усмихна се тя, кръжейки над главата ми.

Потърках очи с ципичките на плавниците си и унило отвърнах: “Блазе ти, че не мислиш за финанси! Сигурно и в любовта ти върви, а мен ме гони лека пролетна депресия :-( …”

Тя отрони една люспа от корубата си: “Ето ти линк за един от блоговете ми … ако не съм ти давала: полетът на костенуркатa. Едва ли всичко ще ти е интересно, но може да ти помогне да гледаш по-ведро на живота.”

Голяма грешка (видео), Lyd! Застоят в пресъхналото блато така ми беше омръзнал, че след като се взрях по-отблизо в люспата от корубата, ме обзе едно ей такова настроение:
 <<< (видео)  <<< Ще се ПРЪСНА от кеф!
След което - сами разбирате, щом една мъдра костенурка може да лети, значи и една не толкова мъдра жаба може да галопира (видео)... и се устремих с весели подскоци към ковача, за да ми вземе мярка за подкова (трябва да сме подковани за такова сериозно начинание като блогирането - в крайна сметка, ще ставам галопираща жаба!) ;)

Ако ти хареса, плюй на подковката, метни я през рамо за щастие, a после гласувай за костенурката! ;)

Промяната е нещо, което повечето хора не обичат. Бързо превръщаме живота си в рутина и разчитаме на навици, които ни карат да се чувстваме по-удобно в познатите коловози на ежедневието, отколкото в плашещите дебри на непознатото.

Писах по тази тема и в блога си PM Stories, но тя е актуална не само за проджект мениджъри, чиято работа е свързана с планиране, и където промяната в изискванията на клиента или в средата, в която работят, може да има разрушителен ефект върху техните планове, а и за всички останали хора, затова реших да публикувам своите размисли и тук.
Способността да реагираме на промяната е важна във всяка дейност от нашия живот. Животът постоянно ни показва, че е динамичен и променлив и колкото повече се съпротивляваме срещу този факт и не искаме да приемем промяната, която се случва около нас, толкова повече страдаме.

Без значение дали става въпрос за "вятъра на промяната" или за "промяната на вятъра", този, който я приеме и я използва, има значително по-голям шанс за успех от онзи, който си затваря очите за нея или яростно я отрича. За мен промяната е това, което движи прогреса и човек трябва да �