Крайно време беше.

За незапознатите, "Справедливост за всички" е дебютният ми роман, който излезе миналата година. Можеш да го прочетеш, като кликнеш върху категорията ДЕБЮТЕН РОМАН от менюто в дясно. Доскоро там беше публикувана само първата част от историята.

Продължението можеш да изтеглиш напълно безплатно от тук. 

Мисля, че това е най-малкото, което дължа на читателите на този блог.

Enjoy!

Тихомир Димитров

            - Вратата остана отворена, докато бяхме долу - мислеше си Тристан. - Той е влязъл.

            - Само да не му се случи и на него нещо лошо - терзаеше се Касандра.

            - Той е човек, който знае как да се защити - разсъждаваше Дамян. - Но и баща ми е такъв човек, а ето че...

            - Господине, трябва да се обадим вече в полицията! - прекъсна мислите на всички Кристи.

            - Да, досега можеше да са дошли. Защо изгубихме толкова време! - не остана по-назад и Касандра.

            - Я да мълчите! - сряза ги пазачът. - Каква полиция! Не видях нищо да е станало в училището. И тези измишльотини ги разправяйте на някой друг. А утре ще отговаряте точно пред директора за онова, което ме излъгахте за него.

            Касандра наведе глава. Нямаше да могат да го убедят. Ама че опърничав човек! Ако беше някой друг... Даже не Леон, всеки друг щеше поне да ги изслуша, а този...

            - Добре! - взе думата Тристан. Гласът му прозвуча решително и твърдо. - Елате да видите, само после да не кажете, че не сме ви предупредили...

            Останалите четирима погледнаха тревожно. Дали не трябваше да го спрат? Боже, колко трудни бяха някои решения!

            Но Тристан вече вървеше към коридора.

            - Накъде! - сепна го гласът на пазача.

            - Натам - отговори Тристан и посочи с ръка. - Нали искате да видите тялото на директора.

            - Да не ме разигравате, а?

            Тристан не каза нищо, а продължи напред. Останалите тръгнаха след него. Най-отзад закуцука и пазачът.

            - Вратата е заключена - Леон се опитваше да разклати тежката метална врата, но веригата отвън я държеше здраво.

            Брус и Карло се спряха до него.

            - Какво означава това - попита Брус Адам.

            - Че трябва да чакаме - отговори спокойно Леон. И той самият не знаеше какво трябва да се случи, но със сигурност щяха да чакат.

Щом трябваше да чакат, просто щяха да чакат. След онова, което преживя, Брус Адам имаше чувството, че може да понесе още колкото трябва.

В този миг отвън се разнесоха гласове:

- Тука е, тука е - настояваше някой.

- Ей сега ще видите!

Брус не се сдържа и затропа по вратата. Гласовете спряха. Настъпи тишина.

- Дамян! - извика Брус Адам.

- Татко! - сърцето на Дамян затупка силно.

Сърцето на Брус също. Дали Дамян можеше да продължи да го обича след като вече знаеше? Щеше да разбере щом го зърнеше.

- Дамян, можете ли да отворите! Тук сме с Карло и Леон.

Тристан още не смееше да пристъпи напред към катинара.

- Отвори, Тристан, това е баща ми!

Бузите на Касандра се бяха зачервили от вълнение и напрежение. Останалите също се чувстваха доста напрегнати с изключение на пазача, който беше най-вече озадачен.

Тристан хвана катинара. Веригата, както обикновено, издрънча на пода. Той леко побутна вратата. Отвътре някой я дръпна и се показа озареното от надежда лице на Брус Адам. Дамян се хвърли в прегръдките му. Нищо не се беше променило между тях двамата. От очите на Касандра капеха сълзи. Тя ги бършеше с ръкавите си.

Най-странно от всички изглеждаше Карло Монтана - в грамадна изпоцапана бяла престилка и хирургическа маска около врата, а най-странно от всички гледаше пазачът.

- Господин Гну - обърна се към него Леон.

Касандра за пръв път чу името му. С Тристан се спогледаха. Господин Гну пристъпи напред.

- Сигурно се чудите какво правим тук.

Да, той наистина се чудеше - толкова, че дори не кимна с глава.

- Ще ви обясня, доколкото мога, но по-късно - каза Леон. - А сега вие ми кажете как отваряте - обърна се той към децата. - Защото очаквах да дойде друг.

- Кого сте очаквали - попита изненадана Касандра. - Вие да не би... да сте съучастник на онези... - беше ú много трудно да го каже, защото любимият ú преподавател, любимият на всички Леон, просто не можеше да бъде предател.

- Не, Касандра - намеси се тогава Брус Адам. - Леон не е техен съучастник, напротив, той ни помогна. Спаси ни. Искам всички да знаете, че без него нямаше да успеем. Леон - обърна се Брус към чернокосия мъж, - ще ти кажа как отключват. Тристан го прави със собствените си ръце. Носи същата генетична информация като този "ключ". Сигурен съм, че разбираш, че съвпадението е изключително - едно към... всички останали хора на планетата. Нямаше как да предположиш подобно нещо.

- Сега разбирам - промълви Леон. - Наистина нямаше да се сетя. Да, прав си, такова съвпадение е изключително. - Той погледна Тристан, а Тристан се почувства горд, че беше толкова изключителен и че благодарение на него...

- Кого очаквах ли, Касандра? Очаквах Суин - обърна се към момичето Леон.

Щом чу името на директора, Касандра видя отново сгърченото му лице и я побиха тръпки. Трябваше да кажат на Леон и на Брус Адам и на Карло Монтана, който беше прегърнал през раменете Дамян, че Суин е мъртъв. Те вероятно не го знаеха.

Но в момента Леон обясняваше нещо друго - че Суин е имал присадена на пръста си от онази тъкан, която отключва катинара и че той е отговарял за вратата от тази страна.

- Суин не само е знаел за тях, но им е помагал - завърши Леон.

Касандра се разхлипа. Не можа да сдържи мъката си. Още повече като разбра, че Директорът е бил предател. Но въпреки всичко, по-важно беше, че той е мъртъв и тя още виждаше лицето и очите му.

- Какво става, Касандра - загрижи се Леон.

Тя не можа да отговори.

- Директорът го убиха - съобщи Тристан с наведена глава. - Заради нас.

Тримата големи мъже се втрещиха. Само г-н Гну остана замислен, какъвто беше през цялото време, откакто бяха започнали да обсъждат случилото се.

Брус погледна сина си и тихо попита:

- Какво е станало?

- Заведохме го долу. Просто търсехме някой да ни помогне и намерихме само него. Бяхме стигнали до спалните и се появи един човек с пистолет. Той го застреля, но мисля, че не искаше да го направи. И той изглеждаше уплашен като нас.

- Но го направи - прекъсна го Тристан. - Стреля право в директора и го уби. А ние избягахме и го оставихме там. - Тристан беше ядосан и не го криеше.

Карло, който знаеше точно къде се намираха спалните, каза строго:

- Значи вие сте се върнали... А ми обещахте...

И петимата бяха навели глави към земята. След малко Касандра бръкна в джоба си и извади от там един смачкан лист. Подаде го на Леон.

- Погледнете какво пише тук.

Леон гледаше листа от другата страна - там, където тя беше рисувала схемата на пещерите.

- Не - каза Касандра, - обърнете го обратно. Ето тук - посочи тя. - Този лист ми го даде той. Беше негов.

Леон погледна и след малко обясни:

- Явно той ги е снабдявал с всичко необходимо - материали, сигурно и храна...

- Но защо им е помагал? - изхлипа разстроена Касандра.

Всички очакваха да чуят този отговор, но Леон явно не знаеше:

- Сигурно си е имал причина. Съжалявам за него. Наистина. Вече няма как да ни каже.

- А вие от къде знаехте за Директора - попита изведнъж Тристан и впери настойчив поглед в учителя, - че им е помагал. И как разбрахте къде сме всички...

Брус се сепна и също погледна към Леон.

- За Директора ми каза Доминик Аврал, Тристан. Сигурно ще ме попиташ и защо е говорил с мен... Виждам, че въпросът е изписан на лицето ти - усмихна се Леон при вида на строгото и съсредоточено лице на Тристан. - Ние с него се познаваме отдавна. Аврал беше съпруг на сестра ми и мой зет. По този катинар се досетих, че е някъде наблизо. А за това, как разбрах къде сте... нямам обяснение. Просто тръгнах натам, накъдето ме поведе...

- Интуицията ви - помогна му Касандра. Тя тайно се надяваше, че те са го призовали все пак.

- Да, може да се каже. - После учителят се обърна към Брус Адам и продължи:

- Аврал ме извика да говорим, защото мислеше, че ще му помогна да измъкне информацията от теб. Каза ми, че държи децата и ми предложи да ги пусне, ако му направя тази „услуга". После, знаеш какво стана... Но искам да те предупредя, че не си в безопасност.

Брус се вцепени. Дамян погледна тревожно към него.

- Аврал спомена, че имат и друг изход - продължи Леон. - И не ми каза нищо повече. Въпреки това не вярвам да се върнат за теб сега. Сигурен съм, че имат по-належащи задачи за решаване. - Каза го някак тревожно. А в гласа му се долавяше и тъга.

- По-добре да заключим вратата - прогърмя гласът на Карло.

Карло Монтана не беше разбрал много неща, но съзнаваше, че сега не е моментът да задава въпроси. Приятелят му щеше да му разкаже всичко, когато намереше за добре. Сега му беше ясно само, че трябва да заключат тази врата и след като останалите се отдръпнаха назад, хвана веригата и я омота около двете дръжки. А Леон му помогна да сложи странния катинар.

Касандра също се тревожеше за Дамян и за баща му. Тя продължи да ги гледа още известно време. Същевременно не спираше да мисли за Суин.

Леон разговаряше с г-н Гну. Пазачът само кимаше с глава и се правеше че разбира. Какви ли бяха обясненията за пред него? Касандра стоеше сама, вглъбена в мислите си, и с двете си дълги плитки и ококорените си очи, приличаше на малко любознателно момиченце, но в същото време изглеждаше и някак мъдра, порастнала и малко тъжна. Колкото и да беше изпълнено сърцето ú, в него винаги имаше място за още чувства, вълнения и мечти. А днес като че ли в него се беше побрала цялата безкрайна Вселенска мъдрост и за един миг Касандра се усети така разбираща и прощаваща, надраснала себе си, времето, живота и вечността, както не се бе чувствала никога досега. Беше опияняващо като осъществена магия. Изведнъж се замисли какво щеше да каже на Сесилия за закъснението си. Колко ли беше часът вече? Притесни се и магията се развали.

Брус, Карло и Дамян си говореха нещо. Тристан, Кристи и Нако също коментираха разпалено. - И техните майки сигурно се тревожат - помисли си тя. Изведнъж много ú домъчня за вкъщи.

- Родителите ни ще ни търсят - прекъсна тя разговора на момчетата.

  Тристан, Кристи и Нако тутакси се сетиха за своите семейства.

- Ужас! - каза Тристан. Направо не му се мислеше какво ще обяснява. - Какво ще им кажем?

Момчетата го гледаха безпомощно.

- Майка ми ще ме убие! - въздъхна Тристан, макар да знаеше, че след като го "убие" и се успокои, животът му щеше да си потече постарому.

Нако и Кристи се чувстваха по подобен начин.

- Само дето ние не сме виновни, че пазачът не ни отвори вратата - опита се все пак да прехвърли вината на някой друг Кристи.

- Да бе, не сме виновни! - Касандра не мислеше така. - И да ни беше отворил, нямаше да си тръгнем. - Тя не искаше да причинява тревоги на Сесилия, но само, ако можеше да ú разкаже какво се случи - майка ú обезателно щеше да подкрепи начина, по който бе постъпила.

- Няма да ни се размине - обобщи Нако. Вечната усмивка на лицето му я нямаше сега. Но със сигурност си беше някъде вътре в него и скоро пак щеше да се покаже.

Дамян не се отделяше от своя баща. Сега Брус разбра колко здрава е връзката помежду им. Дори тази ужасна, съкрушителна тайна не накара момчето да се отдръпне от него. Това го изпълваше с оптимизъм и вяра, че ще се справи. Ще намери начин да защити себе си и семейството си от нови посегателства. Даде си дума да не допуска никога повече някой от любимите му хора да попадне в опасност и той да не може да го защити. Щеше да бъде силен, много силен и да се справи с всичко. Карло, както винаги, го подкрепяше. За такъв приятел като него, всеки човек можеше да мечтае - верен, предан и всеотдаен. Доказа го за пореден път по красноречив начин.

Както се беше замислил, Брус забрави, че времето си тече, докато не забеляза тревожния поглед на Касандра, отправен към него. Той се сепна и изведнъж разбра за какво мисли тя. Неговият син си беше при него - в безопасност, но Стефани не знаеше това, както и родителите на другите деца не знаеха какво става с тях. Брус припряно погледна часовника си - осем часа. Божичко! Какво ли си мислеха тези хора някъде там отвън? Само за миг си представи тяхната тревога и изведнъж се разбърза.

- Трябва да ви заведем в къщи - тръгна той към групата деца. - Закъсняхме много!

Леон го чу и се обърна.

- Няма страшно - отзова се и Карло. - Аз ще ви закарам.

- Дали да не се обадим на родителите им преди това - предложи Леон.

- Опасявам се, че те вече са излезли навън да ги търсят. Нищо чудно да са идвали и до тук. Вратата заключена ли е - обърна се Брус Адам към портиера.

- Разбира се - кимна той.

- Бързо, да вървим натам!

Имаше още много за изясняване, но нищо не беше така важно за Брус, както това - децата да стигнат колкото бе възможно по-бързо до родителите си. Също и Стефани, тя вероятно не беше на себе си от притеснение за тях двамата.

Леон взе ключовете от г-н Гну и поведе всички към портала. Вървяха по коридора много бързо и колкото повече се приближаваха, толкова по-ясно се чуваше че някой тропа и блъска по входната врата. Леон вече тичаше, останалите го следваха. На известно разстояние зад тях бе изостанал само пазачът, понеже му беше трудно да върви бързо, но пък и той нямаше родители, които да го чакат по това време, разтревожени до лудост.

Отвън се чуваха вече и викове. Някой се опитваше да разбие вратата с лост. Леон едва успя да напъха ключа в ключалката - цялата каса се тресеше. Превъртя два пъти и отскочи назад, защото вратата рязко се отвори и заедно с нея вътре връхлетяха двама униформени полицаи.

Настъпи такава суматоха, че беше трудно да се разбере кой къде се намира и какво прави. Хора напираха да влязат вътре, Брус Адам се опитваше да ги види, защото се надяваше и Стефани да е сред тях. Видя как един висок, едър мъж вдигна Касандра и я прегърна, после се опита да си пробие път и да я изнесе навън. Момичето плачеше. Сърцето на Брус се разтуптя от вълнение и от радост, защото отново усети какво изпитва човек, когато след голяма тревога за детето си, го открие живо и здраво, и се увери, че всичко е наред. Тогава на вратата се появи и лицето на Стефани, погледите им се срещнаха и той започна да си проправя път към нея. Усмихваше ú се, за да разбере тя, че Дамян е добре. В този миг погледът ú бе привлечен от нещо друго. Брус се обърна. Карло беше вдигнал момчето нависоко, за да и го покаже. Стефани се разрида. Най-после Брус стигна до нея и я прегърна. Държеше я здраво и я притискаше до себе си.

Тази вечер остана специална и за Тристан. Срещата с родителите му не беше, каквато очакваше. Майка му изобщо не го "уби". Даже напротив - отдавна не се беше радвала така, че го вижда. Те бяха дошли да го търсят, дори и малкото му братче беше с тях. И той им се зарадва днес както никога. Даже докато стояха прегърнати четиримата, за един миг му се прииска да им разкаже всичко, но се овладя.

Бяха отвън - на улицата. Постепенно всичко се успокои. Всъщност суматохата я бяха направили самите полицаи. Тях пък ги беше вдигнал на крак Джак Алантайн - бащата на Тристан, след като повече от час бяха обикаляли заедно с Тито Джой и останалите около сградата на училището в очакване вратата да се отвори. Вътре светеше - поне на първия етаж и по всичко личеше че има някой, а не им отговаряха. Полицаите бяха бивши колеги на Джак, които без да се поколебаят се отзоваха на молбата му.

Нако и сестра му стояха сгушени в майка си, а баща им разговаряше с представителите на реда. Искаше да знае какво е станало. Синът му не беше продумал и дума за случилото се.

Кристи избягваше да гледа Зелда и Едуин в очите. На многобройните въпроси на майка си отговаряше само с "Остави ме де, уморен съм!", а опитите ú да го прегърне и целуне парираше с извъртане и отскоци встрани. Не че не обичаше майка си, но тя винаги показваше пред хората прекалената си загриженост, нежност и любов по най-срамен за него начин и в стремежа си да ú угоди, но и да запази достойнството си, той се чудеше вече какво да направи. Погледна омърлушен към приятелите си и техните семейства - Ужас! Неговата майка се държеше най-зле от всички. Даже отиде да се разправя с Леон и Брус Адам. Назидателният ú тон кънтеше в ушите му и имаше чувството, че тя страшно го излага. Тогава на помощ му се притече Едуин.

- Ела, Кристи - каза той. - Да вземем майка ти и да си вървим.

Това беше най-разумното решение и според Кристи.

Уж всички говореха и обясняваха, а продължаваше да не става ясно какво всъщност се е случило. Тогава Брус Адам, който бе успял да се откопчи от Зелда, пристъпи напред и каза високо:

- Нека ви обясня - обяснението беше най-вече за пред полицаите. Той знаеше че децата имат право да разкажат на родителите си каквото намерят за добре, дори истината. Но смяташе, че да я споделят с полицията би било най-малкото неразумно. Без доказателства, без нищо, което да може да се види или да прозвучи поне донякъде правдоподобно, не можеха да обвинят Аврал в каквото и да било. Не, всичко това щяха да го изясняват по-нататък, а сега: - Задържах децата малко по-до късно, заради Олимпиадата по биология. - Ах тази Олимпиада по биология! Продължаваше да бъде оправдание за хиляди неща. - Като слязохме долу да си тръгваме... - той спря да помисли как да продължи.

Леон използва паузата, за да му помогне. И двамата импровизираха.

- Точно тогава си тръгвах и аз - каза той. - Пазачът - господин Гну - Леон погледна към него. Г-н Гну кимна с глава по познатия начин - едва забележимо - ни изненада с новината че е изгубил ключовете си. Канцелариите бяха заключени, а в портиерната няма външен телефон, за да ви уведомим - това си беше истина.

"Значи не сме можели да се обадим на полицията от там - помисли си Тристан. - Можеше поне да ни го каже този господин Гну!"

Полицаите се задоволиха с обяснението че през цялото време са търсели ключа и накрая са го намерили - бил паднал в една саксия с палми!? Ако не беше така изтощена от преживяното, Касандра щеше да се засмее на това. Ръката на Сесилия стискаше здраво нейната и ú даваше усещане за сигурност и закрила, от каквито сега много имаше нужда.

Стефани също стоеше неотлъчно до своето момче. Може би единствена тя от всички долавяше, че има нещо повече от изгубените ключове на пазача. Познаваше Брус - той не умееше да заблуждава. Не знаеше защо го прави сега, но щом беше взел такова решение, вероятно то беше правилно.

Тя погледна към Карло Монтана, който стоеше облечен незнайно защо като хирург със смъкната на врата маска - зад съпруга ú. Беше му благодарна и го благославяше, че във всички трудни дни той се намираше неотлъчно до тях.

На няколко крачки от нея, Тристан се чувстваше горд, че познава повечето от полицаите тук лично. Някои от тях минаваха и го заговаряха от време на време, питаха го как е, добре ли е. Той беше доста уморен и превъзбуден от всичко, което се случи този следобед. Копнееше да се прибере вкъщи при познатите неща. Имаше нужда само от семейството си, от тяхната обич и задружност. Дори строгият тон на Доротея вече му липсваше. Утре щяха да обсъждат станалото и да откриват нови и нови неща, да правят равносметки и какво ли още не, но сега... искаше само да се отпусне.

За разлика от Брус Адам - бащата на Дамян, родителите на останалите четири деца бяха обикновени хора. Касандра знаеше, че случилото се ще е невероятно и необяснимо за тях, както и за всички останали. Тя беше сигурна, че не е нужно да се уговаря с приятелите си да не споделят за това в къщи, че всеки ще запази мълчание и отново ще имат обща тайна, която ще могат да обсъждат само помежду си. Такава беше участта им.

След като живя в догадки вече толкова време, тази вечер Анита най-после получи съобщение от Доминик. "Ела веднага" гласеше то - кратко и ясно, напълно в негов стил. Тя очакваше този миг и беше подготвена за него - в багажника на колата си бе наслагала някои лични вещи от първа необходимост. Те стояха там вече от десетина дни. - Сега ще ми обясни всичко. Насаме! - мислеше си Анита докато слизаше по стълбището на панелния блок, в който живееше. Асансьорът беше развален и това сега особено я изнерви. Придържаше се с ръка за парапета, защото полата ú беше много тясна в най-долната си част и ú пречеше на разкрача.

Докато караше колата по тъмното шосе, се опита да отпъди съмненията, които я бяха обзели и помрачаваха задоволството ú от предстоящата среща. Съмненията, че за Доминик тя е просто една от всички, че не е по-специална от който и да било друг негов служител. Анита не хранеше илюзии по отношение на това, за какво му беше нужна. И все пак, дълбоко в сърцето си, ú се искаше да вярва, че той ще ú предложи нещо повече от сътрудничество по взаимен интерес. Спомни си, че в началото да бъде тайният му доверен човек я задоволяваше напълно, но не и сега. Сега искаше повече - да я ценят, да ú отдадат дължимото уважение, да бъде незаменима.

- Спокойно, Анита. Не оглупявай предварително - навиваше се тя.

Когато угаси двигателя, се изненада от настъпилата тишина. Не се чуваше гръмкият лай на Комод и Иван Грозни. Имаше само едно обяснение за това - Аврал е вече тук и ги е прибрал вътре. Използвал е прикритието на тъмнината. Сигурно ги е затворил в мазето, защото иначе лаят им пак щеше да се чува.

Къщата имаше голямо мазе - добре осветено и вентилирано, без прозорци. От там не можеше да излезе никакъв шум. Така го беше поръчал той.

В това мазе завършваше тайният подземен проход от пещерата в Училището. Този проход го правиха цяла година и то без Суин да разбере. Аврал доведе свои хора, които се погрижиха да изпълнят всичките му изисквания. Същите тези хора построиха и къщата. Анита ходеше само да вади разрешителните на свое име и да се разправя с чиновници по учрежденията.

Проходът беше дълъг около километър. Минаваше през парка, пресичаше околовръстното шосе и продължаваше под поляните и дворовете във вилната зона чак до тук. Вървеше дълбоко под земята, въпреки това го изкопаха на един дъх, никакви препятствия не им се опънаха. Всичко беше перфектно изчислено.

Самата Анита не беше минавала през прохода, но знаеше от Аврал, че е достатъчно широк и от там можеха да се пренесат спокойно дори големи мебели. За този тунел знаеше само тя, никой друг от нейния свят. Ето защо им беше нужна. Всичко тук бе на нейно име. Щеше да остане свързана с тях завинаги.

Тя огледа притежанията си с гордост и отново усети липсата на Комод и Иван Грозни. Странно как Аврал бе накарал кучетата да му се подчинят. Двамата ú питомци не го харесваха много.

Анита отключи вратата на гаража и влезе - да, алармата бе изключена - той беше тук! Усети как нещо я бодна „под лъжичката", но преди да се отправи нагоре, се налагаше да вкара колата вътре.

Светна лампата. Вътрешната врата към къщата беше отворена. В коридора беше тъмно, но се чуваше шум от стъпки. Някой се движеше.

- Доминик! - извика тя и тръгна смело напред. Шумът спря. Досега не се беше случвало той да я посрещне тук долу...

Протегна ръка, натисна копчето за осветлението и онемя. Към нея гледаха някакви непознати хора, също така изненадани от присъствието ú и сякаш готови да се нахвърлят отгоре ú. Имаха вид като че ли тя им се беше натрапила, а не те на нея.

- Доминик! - извика истерично Анита.

Вратата на мазето в другия край на коридора се отвори и от там излязоха още хора. И те останаха изненадани от това, че лампата светеше и от нейната особа. Започнаха да говорят нещо помежду си. Анита не смееше да помръдне, но по говора им разбра, че са хора на Доминик. Белите им престилки бяха покрити с мръсотия, с обувките си оставяха кални следи по пода и хубавата ú настилка беше заприличала на уличен тротоар. Защо, по дяволите, ги беше довел!

Някой слизаше по стълбите от тъмния горен етаж. Бяха женски крака. Анита изтръпна. Тогава видя, че това е Ейприл и почти се зарадва да срещне познат човек при тези обстоятелства.

- Ейприл! - извика тя нервно.

Ейприл вече я беше видяла.

- Ела, Анита - тя говореше малко езика на Анита, достатъчно двете да се разберат. - Доминик те чака. - После явно обясни на останалите коя е Анита, защото те се успокоиха и продължиха да сноват из тъмните коридори на къщата.

- Вече могат да запалят лампите - каза услужливо Анита на Ейприл. - Нали аз съм тук.

- Да, да - беше отговорът, но не им предаде, а продължи нагоре в тъмното и подкани Анита да върви с нея.

Аврал седеше в любимата си стая на неизменното черно кожено канапе, което сам си донесе преди време. Всичко тънеше в мрак, но не и мястото където беше той. Ослепително бялата му роба сякаш събираше около себе си всички налични в тази тъмница частички светлина. Целият му силует беше като обгърнат в ореол. Ейприл спря и остана загледана в него в очакване той да заговори.

Картината беше мистична. Но не и за Анита. На нея въобще не ú хареса да стои така, без да вижда лицето му и тя най-безцеремонно се пресегна и запали лампата. След миг очите ú се нагодиха към светлината. Веднага разбра, че е направила грешка. Поколеба се дали да не загаси отново, но вече беше късно. Аврал стана и направо започна да крещи - ругаеше ли! - на онзи език вероятно, защото тя не разбираше нито дума, но по тона му личеше, че не е нещо хубаво. Анита се сащиса. Не беше очаквала всичко това. Той не я остави да се чуди - хвана я и я избута грубо към един от столовете. Ейприл все така стоеше и безизразно ги наблюдаваше. И не промени позата си през целия час, през който Аврал с гневни крясъци разпитваше Анита за Суин, за децата, за Брус Адам и за Леон. При споменаването на Леон Ейприл трепваше и затваряше очи, като за да си върне някакъв спомен или да понесе по-леко някаква вина.

Анита не му остана длъжна. Само в началото тя се уплаши, после му отвърна, че не може да се държи така с нея, защото тя няма вина, на което той ú отвърна пак с някаква дума, която тя не разбра. От там нататък се стараеше да отговаря на въпросите му кратко и стегнато и с достойнство, за да разбере той, че не му е някаква си проста служителка, която ще се разреве щом почнат да ú крещят, а човек, който знае как да се защити от подобни неоснователни нападки. Но едно ú стана ясно от този разпит - Аврал я беше използвал - за всичко.

След това той излезе от стаята. За Анита вече нямаше значение къде отива. Тя погледна тясната си пола и се учуди от себе си - как е била толкова наивна да мисли, че значи нещо повече за него. Дали и с Ейприл бе постъпил по същия начин? Тя изглеждаше странна - тъжна и блуждаеща - досега Анита не я беше виждала такава. Стана от стола и тръгна към нея:

- Ейприл, какво има, защо е толкова гневен - попита я направо.

- Седни, Анита, ще ти разкажа - каза Ейприл с някакъв задгробен глас, който заглушаваше дори силния ú акцент. - Ти трябва да знаеш, за да решиш какво ще правиш.

Анита започна да усеща безпокойство - какво толкова можеше да се е случило, което да накара Ейприл да се държи така...

Когато отново слезе долу, Анита държеше в ръка нашийниците на Комод и Иван Грозни с изписаните им със златни букви имена и се чувстваше почти така, както изглеждаше Ейприл преди час-два. Не искаше да мисли за нищо сега, но не можеше да спре да мисли за всичко. Застана до парапета на стълбището. Покрай нея минаваха хора. Някои от тях я поглеждаха, други не. Някои сваляха дървени сандъци по другото стълбище и ги отнасяха неизвестно къде. Имаха си работа, тя нямаше да им пречи. Можеше да постои в колата си - да, там щеше да ú бъде най-добре.

Анита изчака да минат двама души с много багаж и после пресече коридора към вратата на гаража. От ляво видя Аврал да върви към нея. Тя остана няколко секунди така - с ръка на касата на вратата - може би той искаше да ú каже нещо - да се извини?

- Къде да заровим труповете, Анита - провикна се той отдалеч.

Анита обърна лице към него. Погледна го. Не, той нямаше да се погрижи за нея, тя сама трябваше да се погрижи за себе си.

На другата сутрин слънцето изгряваше зад хълма. Господин Парчер отвори капаците на прозореца, за да влезе в стаята му малко от тази свежа утринна светлина. Погледът му веднага улови някаква промяна отсреща. Но в първия миг не схвана какво точно в пейзажа го подразни.

Във въздуха се носеше ухание на рохкава пръст, точно както вчера - докато сееше марули в задния си двор. Влажната пролетна земя замирисваше така, когато забиеш мотика в нея.

Докато мислеше за това, г-н Парчер изведнъж осъзна, че цялата рядка горичка в двора на Анита е прекопана - от край до край - все едно някой е подготвил земята за сеитба. Той беше сигурен, че вчера, поне докато си легна, такова нещо нямаше. Не би пропуснал да го забележи! Как и кога е станало и какво можеше да означава, бяха въпроси, които го накараха да остане по пижама до прозореца за още неопределено време.

От къщата на съседката не се чуваше нито звук. Странно! Защото и сутрешният лай на Комод и Иван Грозни вече закъсняваше. Парчер отскочи само за миг - да погледне часовника и се върна. Нямаше промяна. В делничните дни той не очакваше да види Анита, освен в много редки случаи и през ваканциите. А днес беше 21ви март - знаеше го със сигурност - денят, в който си получаваше пенсията.

Освен любопитството, което го глождеше, той изпита също и малко страх от мисълта за тази странна промяна в делничните му утрини. Промените го плашеха. За добро или зло, той беше човек на навика и не можа да оцени новото (забравеното старо) усещане за тишина.

Духна малко ветрец и на Парчер му стана студено, но не се отдели от прозореца. Огледа пак двора на Анита, за да прецени с какво наистина е копала. Приличаше на ръчна работа - с лопата, а не с машина. А и все пак, ако беше машина, той щеше да я чуе - слухът му си бе напълно в ред.

Странно, много странно - как е възможно сама жена за една нощ да направи това? Изведнъж му мина една мисъл и той изкриви уста към дясната си буза. - Може да е засадила наркотици! Затова е работила през нощта! - Отдавна я подозираше в нещо нередно. Можеше да има и съучастници, които да идваха тук само нощем, когато той спеше. Това обясняваше и защо обикновено светеха лампите в цялата къща. Значи не искаха да ги забележи как идват и си отиват, но ето че той излезе по-умен от тях!

След като разкри конспирацията, Парчер остана много доволен. Сега вече щеше да я следи внимателно и когато растенията поникнеха, щеше да сигнализира своевременно, където трябваше.

В този миг вратата на гаража се отвори. После колата на Анита излезе на заден ход от там. Парчер внимаваше да не пропусне някоя подробност. Да - през стъклата се виждаше, че е натъпкала вътре доста багаж. Но къде бяха кучетата - това го тормозеше най-много. - Може съучастниците да са ги взели със себе си - досети се той.

Анита слезе от колата, за да отвори външната врата. Държеше в ръка връзка ключове и изглеждаше замислена и уморена. Тя застана с лице към къщата и се загледа в нея. После погледът ú се плъзна по разкопаната земя.

Постоя така известно време, без да забележи че Парчер я наблюдава. После вдигна глава нагоре, сякаш искаше да види какво е небето. Отвореният прозорец на съседската къща попадна в полезрението ú. При друг случай г-н Парчер би се отдръпнал назад, но сега се чувстваше мотивиран да остане и да срещне погледа ú - така тя щеше да разбере, че не е трябвало да го подценява. Дори изпъчи гърди и изправи гърба си в знак на своята решителност.

Тя обаче се качи в колата, изкара я навън, слезе и без да го погледне повече, заключи портите. После си тръгна. Г-н Парчер не можеше да знае, че я вижда за последен път.

            Да, но стигна до пето разклонение с два други възможни пътя. На всичкото отгоре таванът тук беше по-нисък от самия него и му създаваше неприятни усещания. Карло реши да върви направо и все направо, нали се движеше успоредно. - Дано момчето да е преценило правилно!

            Едва премина през поредното коридорче. Имаше чувството, че ако тези проходи продължават да се стесняват така, ще остане заклещен някъде в тях. Но - изненада! Откри легла и вещи, паравани, дори закачалки в зала, достатъчно голяма, за да диша спокойно. Всъщност спокойно беше силно казано, защото в тези последни метри той си даде сметка какво точно прави. Голямото желание да спаси Брус можеше да не се окаже достатъчно и да възникнеше нужда от нещо повече. Подкрепление! Дано децата някак си да успееха с тази задача! Макар че не беше много сигурен кого щяха да намерят и убедят да дойде тук. Усети, че се поти. За всеки случай гледаше да стои близо до стените и да не се излага много на показ.

            Леглата бяха хубави - модерни. Тези, които се бяха разположили тук, добре си угаждаха. - Само да ми падне в ръцете този Аврал ли беше... сам ще го удуша! - мислеше си Карло докато продължаваше предпазливо да наднича наоколо. Зад всеки завой имаше още и още легла. - Хубава спалня! И дрехите им са тук. - В този миг забеляза на закачалката бяла престилка и го споходи чудесна идея, само да му станеше! Докопа я и я разгърна - слава Богу, беше достатъчно голяма. Е, дори да не можеше да я закопчае... Започна да пъха припряно ръка в ръкава. Сакото му пречеше. Съблече го бързо и остана по риза. Целият беше потен, запъхтян, но престилката добре му прилегна, даже закопча две-три копчета. Сега му трябваше нещо за главата. Все пак тук сигурно се познаваха един-друг - щом спяха в обща спалня. - Де да имаше и тоалетна - помисли си Карло. Вече му се ходеше до тоалетната.

            Зае се да търси шапка или нещо още по-подходящо. Онова, специалното облекло, с шлем на главата, щеше да му дойде доста добре, но тук нямаше такова. - Какво, какво... - оглеждаше Карло всеки метър.

            След около десет минути изведнъж се сдоби с хирургическа шапка и маска. Хубаво си бяха подредили всичко на едно място, но докато го открие... Сега следваше да намери друг изход от тук.

            На Суин доста добре му понесе минаването през водата, според Касандра. Но ето, че по пътя към "четвъртото разклонение" мислите ú вече бяха съвсем другаде - в Тристан, който обясняваше как бил посъветвал Карло Монтана да тръгне от там наляво. Тя веднага го смъмри:

            - Какви си му ги наговорил! Не знаеш на къде води това!

            - Предполагам - изненада се Тристан. - Даже съм почти сигурен. Чертал съм схема на лабиринта - на тази част, където сме минавали и ако съм прав, той ще мине лабораторията, без да го видят и ще отиде по-натам.

            - А ако не си прав?

            - Прав съм, ще видиш! И ние трябва да минем от там, иначе отиваме право в лабораторията и ще ни хванат.

            - Така е, Касандра, трябва да пробваме другите пътища. Да се доверим на Тристан! - опита се да я убеди Дамян.

            - Ами ако се изгубим - каза Кристи силно притеснен.

            - Ще се стараем да запомняме пътя, ще броим разклоненията и във всяко от тях - накъде завиваме. Ако имахме нещо за писане...

            - Господине, вие имате ли лист и химикалка - обърна се Касандра към Суин.

            Отне му време докато разбере че говорят на него и какво го питат.

            На Тристан директорът му се видя много притеснен - повече от нормалното и реши да го окуражи:

            - Не се безпокойте, ние сме идвали тук, знаем какво правим.

            - А имате ли лист и химикалка - настоя на своето Касандра.

            - Да, да - измърмори той и бръкна в джоба си. Извади един много смачкан лист.

            Касандра го разгъна и поизглади. От едната страна имаше написано нещо. "50 л. дестилирана вода" - прочете тя един от редовете. "5 контейнера течен азот; 10 банки МЕМ; 1000 центрофужни епруветки...". Повечето други бяха неразбираеми съкращения с латински главни букви, а и тя нямаше време да се занимава с тях.

            - Това да не ви трябва - попита за всеки случай и му го показа. Но не получи отговор.

            Суин междувременно беше извадил химикалка и вече имаха всичко необходимо, за да се впуснат към неизследваните пространства на лабиринта.

            В новия си имидж Карло Монтана приличаше на голям изнервен хирург. Само дето тук оперираха клетки, не хора. Ето затова навремето Карло избра химията пред биологията - много малки бяха тези клетчици и всичко вътре в тях. Не прилягаше на голям човек като него да се рови в такива миниатюрни пространства.

            Сега, като намереше изход - какво? Дали щеше добре да се интегрира сред онези биолози? Първо искаше да ги огледа. И как да разбере къде държаха Брус... - Дръж се, приятелю, ще те намеря! - и пак го връхлетяха мисли за това, колко сериозна бе задачата му. Пак почна да се поти.

            Стресна го един човек - направо щеше да се блъсне в него - толкова бързаше. Каза нещо - на Карло не му прозвуча добре, нищо не се разбираше. Но поне не се усъмниха в него, значи дегизировката беше добра.

            Мъжът изчезна натам, от където Карло идваше, а Карло съобрази, че там, от където мъжът дойде, вероятно беше изходът, който той търсеше.

            Беше зарязал сакото си, напъха го в нечий куфар - жалко, беше хубаво сако. Но преди това си прибра нещата от него. Сега оръжието заедно с ръката му стоеше в джоба на престилката.

            Близо до изхода Карло остана още малко под прикритие, наблюдаваше другото помещение. От време на време от там минаваше по някой. Карло разсъждаваше какво може да направи: да вземе някого за заложник и да го накара да признае къде държат Брус? Но тези говореха друг език. Докато се разбере с тях... Не, не. Карло не беше на "ти" с чуждите езици. Да тръгне тогава да наднича наоколо? Можеше да им се стори подозрителен - като нищо - всичките изглеждаха така, сякаш знаеха къде отиват.

            Първият вариант беше по-приемлив. Щеше да тръгне със заложника, с пистолет, опрян в главата му, докато се намереше някой, с когото да се разберат.

            Това беше рискована, отчаяна стъпка. Карло не си се представяше как заплашва някого с оръжие. Но заради приятеля си Брус би направил и това. Ех, не се знаеше къде ще му излезе краят!

            И тогава чу гласа му. Не, нямаше грешка, това беше гласът на Брус. И Брус викаше!

            Карло не разбра дори как тръгна натам, откъдето се чу викът. Беше толкова ядосан. Беше разярен. Ръката му с пистолета бе излязла от джоба и стърчеше напред. Заради този вик бе способен да се изправи срещу всички и да убие.

            След още една крачка само, ги видя.

            Врата нямаше. Брус седеше вързан за стола с гръб към Карло. Срещу него един човек, облечен в бяла, дълга до земята дреха и с рядка, вързана на конска опашка коса, стоеше неподвижен като статуя, заковал поглед в неканения гост, и в очите му проблясваха искри гняв и омраза.

            Карло бе насочил пистолета си към него. Никой не помръдваше. Останалите хора в помещението се бяха обърнали и също гледаха към човека зад оръжието. Между тях имаше и една жена. Брус не виждаше какво става, но остана неподвижен и мълчалив.

            Карло започна да си възвръща малко по малко хладнокръвието и здравия разум. Идеално щеше да е, ако хванеше точно този мъж за заложник - подозираше, че той е най-важният тук. Искаше също да се обади на Брус - да знае приятелят му, че някой е дошъл да му помогне. Чудеше се да направи ли няколко крачки напред към мъжа, или да стои тук. Как се постъпваше в такива случаи? Всичко сега беше в ръцете му, само да не го изтърве!

            - Май твърде много външни хора има тук - каза Аврал.

            - А-ха, ще се разберем, значи - помисли си Карло, но все още не знаеше какво да каже и направи.

            Мъжът каза и нещо на чуждия език, явно се отнасяше до хората му и Карло Монтана застана нащрек.

            - Като се оправим с теб - продължи Аврал, - ще трябва да се погрижим за вратата. Не обичаме неканени гости.

            - Като свърша с теб - гласът на Карло стресна всички. Само Брус трепна не от неочаквано силния звук, а от радост. - Ще се погрижа лично за вратата ти.

            Мъжът се разсмя - високомерно и кисело. После пак заговори на хората си. Това изнервяше Карло.

            - Ако имаш да казваш нещо - викна му той, - кажи го!

            Аврал вече беше напълно сериозен, не отделяше поглед от нежелания гост, а в очите му сега се долавяше презрение и нетърпение.

            Карло стисна по-силно пистолета. Държеше го с двете си ръце, насочен напред.

            - Ако трябва, ще стрелям - помисли си и раздвижи пръст по спусъка нагоре-надолу. И на него не му се стоеше повече така. Какво следваше от тук нататък? Дали да се приближи към мъжа, да го хване, да опре пистолета в главата му и да накара другите да развържат Брус? После тримата щяха да тръгнат по пътя обратно и ако този тук не искаше да умре без време, щеше да им помогне да се измъкнат от пещерата.

            Дали беше толкова лесно, колкото си го представяше? В други случаи често нещата бяха така лесни, както изглеждаха. Само че в такова положение Карло попадаше за пръв път.

            Накрая се реши. Онзи стоеше в средата на залата. Близо до него нямаше никой, освен Брус. Всички останали бяха отсреща и за късмет - скупчени на едно място. От шефа им ги разделяше цяла грамадна маса заедно със столовете.

            - Ще се справя - каза си Карло и тръгна стъпка по стъпка напред. Мина коридорчето и влезе вътре. Внимаваше да държи на мушка онзи мерзавец и да изглежда смел и решителен.

            Изведнъж нещо се стовари отгоре му и го събори на земята. Нямаше време да разбере какво точно става. Пистолетът изхвърча от ръцете му и гърбът страшно го заболя. Докато успее да вдигне глава, вече някаква тежест го беше затиснала и приковала долу, а погледът му бе силно замъглен. Чуваха се викове, но като от далечината.

            Нещо правеха с него. Усети убождане в крака и мерна бели фигури, наведени над лицето си. Бяха го обърнали по гръб.

            Аврал завъртя стола на Брус, за да гледа какво правят с приятеля му. После отиде, вдигна пистолета и го остави на масата. Пренесоха голямото тежко тяло на Карло Монтана и го наместиха на стола до д-р Адам. Вързаха го здраво. Шапката му падна долу. Главата клюмаше отпусната напред върху гърдите му и се чуваше тежко и шумно дишане.

            Сърцето на Брус Адам се беше свило до краен предел от болка и от желание да крещи, да крещи и да не спира докато всички изпопадат мъртви на земята.

            Касандра рисуваше кръгове и им слагаше стрелки. Във всяко следващо разширение спираха да я изчакват.

            - С това темпо ще стигнем чак... - Тристан не се доизказа, защото видя гневния ú поглед. - Добре де, добре, ама нали вървим все направо. Не е чак толкова заплетено.

            Но Касандра продължаваше да рисува. Тя беше добра и подробна в схемите.

            - Ще видиш, когато тръгнем да излизаме - промърмори само.

            Кристи тъпчеше от крак на крак и изнервяше всички.

            - Какво ти става - попита го Нако.

            Той спря за малко, после пак започна. Нако махна с ръка.

            Суин пък се държеше като слепец - сякаш не виждаше нищо наоколо. Блъскаше се, и в последното коридорче, през което минаха, здраво си удари главата. Сега Дамян го беше хванал за ръка с намерението да го води и предпазва.

            И петимата започнаха да се съмняват, че директорът ще може с нещо да им помогне. Нако го гледаше изпод вежди и се мръщеше. Кристи продължаваше да се тръска нервно от крак на крак. А Касандра най-невъзмутимо чертаеше.

            - Не свърши ли вече - отново не се стърпя Тристан. - Не сме просто на разходка.

            Тя го изгледа свирепо:

            - Да, не сме! Точно за това го правя!

            За да я умилостиви, Тристан смени темата:

            - Виж, тук има завой - той надничаше в следващия отвор. Беше се навел. - И е доста тясно. Дали ще можем да минем?

            Най-после тя свали листа. Беше готова. Тристан побърза да се мушне в отвора. Нако го последва, Кристи също, а Дамян направи път на Касандра, после побутна директора натам.

            - Уау! - чу се някъде отпред. - Легла!

            Касандра също ги видя. Трябваше да признае, че Тристан се оказа прав.

            - И спят даже - каза Нако.

            - Трябва да сме по-предпазливи. Може да срещнем и хора - предупреди ги момичето докато издърпваше приведения Суин през отвора. След него се показа и Дамян.

            Помещението беше голямо - доста даже, в сравнение с тези, през които минаха до тук. Имаше красиви, удобни легла. До стената бяха наредени три куфара, а след тях стърчеше закачалка, отрупана с дрехи. По-нататък залата преминаваше в друга, без помежду им да има тесен коридор - това личеше по свода отгоре, но пък входът бе закрит от голям, шарен параван. Тристан реши да го отмести. Побутна го. Беше тежичък. В този миг някой направи нещо от другата страна, платното на паравана за секунди се сви на хармоника в единия край и срещу момчето застана човек с насочено към тях оръжие.

            От изненада всички се заковаха на място. Сърцето на Тристан щеше да изскочи от страх. Човекът беше в бяла престилка, също като останалите тук. Ръката му - тази, в която държеше пистолета, трепереше. Не приличаше на хладнокръвен убиец, но въпреки това изглеждаше достатъчно страшен. Тристан имаше голямо желание да отстъпи малко назад и да не стои толкова близо до дулото. Струваше му се, че всеки миг от там ще излезе куршум и ще полети към него. Краката му се подкосиха и не можеше да помръдне от мястото си. Всички зад него мълчаха. Не се чуваше и звук.

            Пръв заговори човекът с оръжието. Гласът му звучеше смешно и пискливо, също като на един анимационен герой и ако не бяха в такова положение, Нако сигурно щеше да се разсмее. Но така или иначе нищо не му се разбираше. Единствената реакция от страна на групата показа Суин, който спря да блуждае с поглед и внезапно доби съсредоточен вид.

            Мъжът видя че не го разбират и започна да жестикулира със свободната си ръка. Показваше им като че ли да се отдръпнат наляво. От тези ръкомахания целият се клатеше и дулото на пистолета описваше дъги пред погледа на Тристан. Момчето усети как някой го дръпна отзад за дрехата. Политна, успя да запази равновесие и след малко се озова между приятелите си, скупчени до най-лявото легло.

            Суин остана в средата на помещението. Дамян и Касандра се бяха опитали да го издърпат със себе си, но този път той оказа съпротива. Сега мъжът в бялата престилка сочеше с пистолета към него и се опитваше да го накара с викове и жестове също да мине натам. Децата ги наблюдаваха тревожно.

            И тогава директорът заговори на същия непознат език, като онзи мъж:

            - Оставете децата да си вървят - каза Суин.

            - А вие кой сте - попита мъжът нервно.

            - Аз познавам Негово Преосвещенство, заведете ме при него!

            - Не мога да оставя никого да си тръгне. Съжалявам. Такива са инструкциите.

            Суин тръгна напред.

            - Спрете - викна мъжът и ръката му силно се разтрепери.

            Суин обаче не спря и това съвсем паникьоса другия човек. Пистолетът гръмна. Веднага след това мъжът го хвърли на пода и погледна ръцете си. Директорът се свлече на земята. Очите му гледаха в тези на Касандра. А тя, примряла от ужас, затискаше с ръце устата си.

            - Бягайте! - чу силен вик до ухото си, но не можеше да откъсне поглед от агонизиращия Суин.

            Тристан, с нетипична за възрастта си сила, беше съборил тежкия параван върху мъжа в бялата престилка.

            Повлякоха Касандра. Да премине през тясното коридорче ú се стори невъзможно. Някой я дърпаше, друг я буташе и тя съвсем изгуби представа къде се намираха.

            Аврал даваше нареждания на подчинените си:

            - Пратете хора при басейна, няколко души, също и при децата, да ги държат под око!

            Един човек излезе да изпълни заповедта.

            - И така, доктор Адам - чу Брус омразния глас точно до ухото си. - Да си продължим разговора...

            Не искаше, не искаше да слуша как този касапин ще присажда мозъка си в новото си тяло. Точно това му обясняваше Аврал преди да дойде Карло, и затова извика.

            - Тялото, което ти сега ще ми направиш - бе уточнено, все едно изобщо не бяха ги прекъсвали. - Та в тази връзка пак те питам: къде са записките ти, защото и така става. Просто ми ги дай и си тръгвате с момчето от тук.

            - Всичките ми записки - отвори уста Брус и Аврал наостри уши, - са в главата ми. Опитай само да ги извадиш от там!

            Свещеникът обърна глава настрани за да овладее гнева си, после го погледна пак и каза:

            - И това ще стане. Бъди сигурен.

            Замълча и след малко добави:

            - Когато момчето ти...

            Чу се изстрел. Брус целият се разтресе и се опита да се вдигне заедно със стола, но не успя. Обгърна го такова безумно отчаяние и мъка, че вече не виждаше и не чуваше нищо от онова, което ставаше около него. Единственото, за което мислеше сега, бе всичко да свърши веднъж завинаги...

            Аврал беше млъкнал. Чудеше се кой и защо е стрелял. От пещерата с животните нямаше да се чуе чак тук.

            Тогава в отвора се появи задъхан Филип - мъжът, който отиде да организира охраната. Правеше знаци, че иска да му каже нещо. Аврал забърза към него:

            - Какво има - попита го сърдито. - Кой стреля?

            - Децата ги няма, Ваша Светлост - мъжът наведе глава.

            Ако можеше да убие някого сега, Аврал щеше да го направи. Но грешката беше негова, че ги остави без надзор.

            - Изпратихте ли хора при басейна - кресна и разтърси Филип за престилката.

            - Не още, Ваша Светлост.

            Из коридорите се разнесе ужасен бесен рев. Брус вдигна глава. Последва още някакъв крясък. Мъжът в бялата престилка побягна, а Аврал остана на мястото си, пое дълбоко въздух няколко пъти, обърна се и се върна в залата.

            Касандра се свести чак в училището. Стори ú се, че момчетата се опитват да сложат веригата и да я заключат с катинара.

            - Защо, защо - изхлипа тя.

            Обърнаха се към нея. За Суин ли питаше? Или за друго?

            - Защо затваряте? - успя да събере мисълта си и да разплете езика си тя.

            - Така е по-добре, докато не намерим сериозна помощ. Сами няма да се справим.

            - Да тичаме тогава - Касандра вече беше готова да тръгва за помощ.

            - Да излезем навън и да се обадим в полицията - неочаквано предложи Кристи.

            При всякакви други обстоятелства това щеше да е тъпа идея, но сега...

            Затичаха се отново по коридора - право към голямото фоайе. Прекосиха го и Нако хвана дръжката на вратата. Натисна я. Беше заключено. Целият се отпусна отгоре ú - вратата не помръдна. Започнаха да я блъскат и ритат с всички сили. Тогава откъм стаичката на портиера се чуха тропане и викове:

            - Ей, ей, ей! Я по-кротко!

            Самият той излезе и хвана първия, който му попадна, за ухото.

            - Калпазани! - стискаше здраво ухото на Кристи и го извиваше назад.

            - Не, не, чакайте, господине! - развика се Касандра и се спусна да спасява Кристи. - Ние трябва да се обадим по телефона. В голяма беда сме. По-добре ни помогнете!

            Но вместо това, пазачът докопа още едно ухо - на Тристан.

            - Мислите, че не мога да се справя и с петима ви ли? - и повлече двамата нанякъде.

            - Директорът е мъртъв - извика вече съвсем отчаян Дамян. Портиерът спря на място. - Простреляха го. Трябва да се обадим в полицията. И баща ми е в опасност.

            Човечецът пусна ушите на момчетата и ги остави да разтриват зачервените места.

            - Да не ме лъжете - усъмни се той. - Къде е?

            - Ох... трудно е да се обясни - подхвана Касандра. - Не е ли по-добре първо да се обадим в полицията и после да ви разправяме?

            - Къде е - повтори портиерът с вид, който казваше, че няма да им повярва току така.

            - В пещерата с извора - даде му отговор Тристан.

            Човекът тръгна с накуцване натам.

            - Но сега е заключено - спря го Касандра. Боже, как се бавеха!

            - Заключено ли е - каза той раздразнен. - Значи ме лъжете най-безсрамно. И кой го застреля?

            Касандра гледаше като попарена. Какво да му каже сега? Да заведат и него там - абсурд!

            - В сградата са само той и Леон - заговори като на себе си пазачът. - Обаче не мога да разбера...

            - Леон ли - прекъсна го Тристан. - Къде е?

            - Обаче не мога да разбера вие какво правите тук - довърши мисълта си той.

            - Къде е Леон, господине, кажете ни, той ще ни повярва!

            - Наистина е много спешно - примоли се и Дамян.

            - Не знам къде е, чакам го да излезе - омекна малко този неразбран човек. Май не беше толкова лош, на колкото се правеше.

            Сега Брус беше обърнат с лице към входа и когато в очертанията на коридора се появи фигурата на Леон, той пръв я видя. В душата му се плисна бездънен океан. На единия му край бяха вярата и надеждата, на другия - предателството и омразата. Някъде по средата стоеше Леон - на коя страна щеше да поеме?

            - Ти пък какво търсиш тук! - посрещна го Аврал, явно изненадан да го види.

            Познаваха се, но Брус го знаеше. Нали Корнелия беше сестра на Леон. Нямаше как да не се познават.

            Леон влезе и се приближи до масата. Застана до зет си и се вгледа в Брус Адам.

            - Какво търсиш тук - попита пак Аврал.

            - Дойдох да видя какво ще правите с него - отговори Леон като посочи с глава Брус Адам.

            - Какво те интересува?

            Леон погледна Аврал в очите и му отговори:

            - Нещо ми подсказа, че трябва да дойда.

            - Така ли - недоверчиво каза Аврал. Не му харесваха тези работи, които започваха с "нещо ми подсказа". Знаеше каква сила притежава Леон, а все го увърташе с "нещо ми подсказа". И за какъв дявол се беше появил точно сега, не се бяха срещали от години! Я чакай! Не можеше ли да го използва, за да измъкне информацията от Брус Аробин!

            - Леон, ела да поговорим - нареди Аврал и тръгна към изхода. Леон го последва.

            Като ги изгуби от поглед, Брус вече беше почти сигурен на чия страна е Леон. И все пак, една много малка надежда, една песъчинка остана в него да боцка душата му, да му напомня, че е възможно този мъж, този магьосник, за какъвто го смятаха, да е добър и човечен и да не ги предаде.

            Още, когато видя Брус Адам и Карло Монтана в залата, Леон разбра защо е дошъл. Но искаше да чуе и останалото. Видя също и Ейприл. Колко отдавна не я беше срещал, но не се изненада, той знаеше, че красивата Ейприл работи за Доминик.

            - Явно познаваш д-р Адам - започна Аврал, веднага щом останаха сами в "кабинета" на Ейприл.

- Да, колеги сме.

            Доминик се учуди:

            - И ти ли работиш в това училище?

            - Да.

            - И какво по-точно?

            - Преподавам Древна химия.

            Доминик се замисли - ама че съвпадение!

            - И какво знаеш за него?

            - За д-р Адам ли? Какво трябва да знам?

            - Сигурно знаеш нещо, щом дойде да го търсиш. Намерил си пътя, стигнал си чак до тук! Знаеш ли къде се намираме? Знаеш ли, че сме на хиляди години от нашия свят!

            Леон изглеждаше така като че ли знае. Беше спокоен, с гладко лице и светлина в очите. Това негово изражение винаги изкарваше от равновесие Аврал. Той не можеше да разбере състояние на дебилност ли беше то или някаква сила свише.

- Ще направиш ли нещо за мен - Аврал нямаше какво да крие от Леон. Ако можеше да го използва - добре, ако не - нямаше значение - децата бяха избягали, но Брус Адам не го знаеше. Още можеше да го изнудва със сина му.

Леон не отговори, нито направи някакъв знак, че го слуша. Той гледаше в едно шалче от меко копринено кадифе, оставено на масата.

            Аврал знаеше всичко за Богомил Леон - брат на бившата му съпруга Корнелия Кала. Преди да приеме това име - Леон, се казваше Богомил Кала. Беше някак си неориентиран, живееше като отшелник, задоволяваше се с малко и не искаше нищо. Имаше невероятни способности, които обаче не използваше, защото смяташе, че не бива да нарушава нормите на обществото, в което живее. В това отношение Богомил приличаше изцяло на сестра си, която също се изживяваше като голям алтруист и постоянно упрекваше Доминик, че манипулира хората.

- Искам... - продължи Аврал, - да измъкнеш една информация от него. - Аврал държеше ръцете си зад гърба. Това беше единственият признак, който го издаваше, че е наистина напрегнат.

            Леон отново не отговори. И той познаваше добре сприхавия Доминик Аврал. Още много преди да се нарече Негово Преосвещенство и преди да измисли начин да се сдобие с толкова много пари. Дотогава с каквото и да се захванеше, беше пълен провал. Леон дори му говореше на "Вие" с ирония, която Доминик не бе способен да схване.

- Знам, че не действаш така, но сега се налага. Много е важно за мен. В замяна на това съм готов да изпълня всяко твоето желание. - Аврал сметна че е достатъчно всичко, което каза, за да очаква отговор. Да, Леон не "действаше" така. Не заставяше хората да му се подчиняват. Не въздействаше върху волята им. Не го правеше, но го можеше.

            - Е - подкани го Аврал, - какво решаваш?

            - Ако не бях дошъл - попита Леон, - как щяхте да му "измъкнете" информацията?

            - Държа сина му заедно с други деца. Познаваш ли сина му - вдигна вежди Аврал.

            - Да, как се е озовал той тук?

            - И аз това се чудя - отговори Аврал и беше искрен, но Леон не му повярва.

            - Видях, че сте използвали онези катинари с „генетичен ключ".

            - Така ли ме откри?

            - Досетих се, че сте някъде наблизо. Кой държи ключа от другата страна - попита направо Леон.

            - Защо да ти казвам?... Суин го държи. - С какво можеше да попречи Леон! И без това скоро щяха да бъдат далеч от училището, вратата също. По-добре беше да отговаря на въпросите му, така щеше да му покаже, че му гласува доверие. - Присаден е на пръста му. Като втора кожа.

            - Суин.

            - Да, Суин.

            - Само той ли знае, че сте тук?

            - Не, както виждаш. Вече май твърде много хора знаят. Горе беше отключено, нали?

            Да, отключено беше, но Леон замълча. Чудеше се как Суин е свързан с децата. Явно той ги е довел тук - тях, а също и Брус Адам. Суин! Какво го е накарало да постъпи така? Парите! Разбира се. Негово Преосвещенство знаеше как да се отплаща.

            - Суин ви заключва отвън, така ли? - попита Леон.

            - И ни отключва, когато трябва. Но нали не очакваш, че разчитаме само на него? Имаме си и друг изход от тук.

            Леон впери поглед в очите на Негово Преосвещенство, но това накара Аврал да се отдръпне от мястото си. Той тръгна да обикаля около масата и отново хвана ръце зад гърба си. „Друг изход" дали значеше друго място или друг човек - мислеше Леон. Аврал не казваше нищо.

- Значи децата сега са при Вас - продължи да разпитва Леон.

- Знаеш ли над какво е работел д-р Адам, преди да стане учител - смени темата Доминик Аврал.

            - Да, знам.

            - Знаеш?

            - Да, знам кой е бил. А и наскоро излезе една статия по въпроса.

            - А знаеше ли, че момчето е клонинг на баща си?

Лицето на Леон издаде отговора този път - нещо, което много рядко се случваше. Стана ясно, че не е знаел. Но той бързо поправи грешката си и отново доби каменно-гладко изражение.

            - Какво искате да му измъкна?

            Аврал се оживи:

            - Информацията - как го е направил. Как се е клонирал - всичко. Или поне дали има някакви записки и къде са те! В замяна ще ти дам, каквото поискаш! - Доминик беше почти сигурен какво може да поиска Леон - детето или и двамата - Брус и сина му. Щеше да иска да ги спаси, защото това беше втората му природа. Да помага, да помага и да не наранява! Колко хубаво, че можеше да използва Дамян Адам, за да изнудва не само баща му, но и Леон!

            По пътя обратно Аврал вече се чудеше дали не постъпи прибързано. Но пък винаги можеше да се намери разрешение на проблема. - Няма Леон, няма и проблем! Но само след като си свърши работата. - До тогава му трябваше жив. Обърна се към него, за да се увери, че не е прочел мислите му. - Но, спокойно! - Леон не четеше мисли. Той беше на принципа "нещо ми подсказа". А това бяха дела, които щяха да се решават по-късно. До тогава много вода можеше да изтече.

            Не, Леон не си пилееше времето да чете мислите на зет си. Тях отдавна ги беше "прочел" - всичките. Сега беше зает с нещо много по-важно. Налагаше се да окаже натиск върху друга човешка воля - нещо, което сам си беше забранил да прави по какъвто и да било повод.

            - Дано това да е единственото изключение сега и занапред - мислеше си той, защото знаеше, че ще го направи.

            Когато стигнаха до масата, Леон погледна Брус Адам и спящия до него Карло Монтана. После погледна Аврал и накрая спря погледа си на Ейприл. Тя също го гледаше. Нейните очи бяха много по-подходящи за "отправна точка". В тях гореше същият фанатизъм като в тези на човека, на когото беше предана - Доминик Аврал. Но имаше и живот - нещо, което липсваше в неговите. В очите на Ейприл се долавяха следи от чувства, които някога бе изпитвала, долавяше се спомен за това, какъв човек е била. Метаморфозата ú още не беше завършена, въпреки че изборът ú бе категоричен и решението взето.

            От Ейприл към Брус Адам течеше ток, който само Леон можеше да "види". Значи имаше надежда да е съхранила нещо в себе си от предишната Ейприл - тази, която се бореше да няма гладуващи по Света, да няма болни, жадни, забравени от Бога хора на Земята.

            Леон харесваше нейната отдаденост на каузата, макар сега каузата да беше друга. Харесваше също това, колко нежна и беззащитна изглеждаше Ейприл отстрани. И въпреки че знаеше към какво се стреми тя и какво жертва и помита по пътя си, предпочиташе да я приема, каквато я виждаше - красива, фина, деликатна, женствена.

            - Хайде, Леон, какво още чакаш - сепна го гласът на Аврал.

            Не отдели очи от Ейприл. И тя не можеше да откъсне поглед от неговия. Настъпи миг на очакване. Аврал не разбираше само защо Леон не гледа Брус Адам, а Ейприл, но нямаше да му се меси в работата. - Да прави каквото ще, само по-бързо!

            Ейприл се връщаше години назад. Пред очите ú минаваха картини, без да разбира защо. Заляха я чувства, които отдавна беше подтиснала у себе си - любов и състрадание, желание, гордост, самота, съмнение, вяра, изкушение, страх, колебание - всичко се сля в едно.

            От кралица се превърна в малко беззащитно кученце. Почувства се вярна, послушна и предана на стопанина си - Леон. Бе готова да му служи, да изпълни всяко негово желание, да му се подчини. Повече от всичко искаше да го зарадва, да му покаже колко добра и умна може да бъде. Да види лицето му щастливо и да получи одобрение от него, беше най-важното нещо в живота ú сега.

            Леон бе затворил очи. Така "виждаше" по-добре всички в залата. От него през Ейприл към тях достигаше волята му. Един по един хората се вливаха в този поток и оставаха свързани по между си и с него. Аврал също - нямаше време и да се зачуди какво става.

            Леон ги усещаше като деца, завладени от чудната приказка, която той разказваше. Вече не бяха част от реалността. Бяха погълнати от нещо по-голямо и по-силно, измислено и сътворено от него. Подчинени на друга воля - на неговата. Оставаше само да им каже какво да правят. Защото те очакваха от него точно това.

            За първи път в живота си Леон правеше съзнателно това със себеподобни. Но ако трябваше да се върне назад и да премисли, знаеше, че пак ще направи същия избор.

            Двама души вече развързваха Брус Адам и Карло Монтана. Големият мъж се разбуждаше, това беше добре, той трябваше да върви сам, за да не го носят. Брус бързо осъзна какво става и макар да не го очакваше, се зае да помогне както можеше. Повдигна приятеля си Карло и го изправи на крака. Мъжете в белите престилки услужливо се отдръпнаха. Карло се съвземаше. Брус преметна ръката му през раменете си и го поведе към изхода.

            Всички други останаха неподвижни с лица, одухотворени от нещо невидимо и неосъзнато. С очи, готови да откликнат и на най-незначителния зов. Дори Аврал имаше вид на човек, който иска да помогне с каквото може на ближния си, а това вече беше твърде странно. Леон подиграваше ли се с него или какво...

            Само очите на Ейприл изглеждаха като слепи - зареяни някъде в безкрая, тъмни, големи и блестящи, широко отворени очи. Нищо друго в нея не подсказваше какви импулси трансферира сега към всички в тази зала. Импулси, които носеха и част от нейния заряд, от нейната властност, упорство, фанатизъм, безкомпромисност и желание за победа на всяка цена.

            Тя бе водачът на глутницата сега - по-силна от Аврал, по-могъща от природна стихия, нажежена до пръсване. Малката, нежната Ейприл Айс нямаше да прости на Леон, че я превърна в инструмент, с който да послужи на целите си. Беше безвъзвратно изгубена за него от този миг нататък.

            Всичко, което правеше Леон, отстрани изглеждаше просто като едно сериозно задълбочение. Приличаше на човек, потънал дълбоко в мислите си. Очите му сега бяха отворени, но не ги беше спрял на нещо конкретно. Сякаш за него беше детска игра да накара толкова много хора да му се подчинят, при това, без да e нужно да демонстрира някакви специални техники, концентрация, да се нуждае от пълна тишина или поне да гледа в нечии очи. Как го правеше? Това бе пълна загадка за Брус и Карло. А за Леон не беше нещо трудно. Той просто говореше с тези хора така, както беше го правил с други като дете. До един миг дори не знаеше, че те го чуват. А когато разбра, престана да го прави, защото се изплаши. От тогава нататък си позволяваше да говори така само с кучетата си, а по-късно и с други животни, но само с животни, не и с хора, за да не им налага волята си.

            Безкрайните часове, прекарани в опити да проумее и обясни тези си способности, го бяха направили освен всичко друго и човек, който знае как да предаде уменията си на други хора и ето как се озова той в училището по Химия. Знаеше, че мястото му е точно там, макар че самата идея да има такова училище, не включваше преподаватели като Леон и предмет като неговия. Замисълът бе Древната химия да бъде просто вид химия, украсена с малко история, с малко символика и романтизъм и с много фантазия. И май това училище без Леон щеше да е като всяко друго. Но Леон бе там и преобразяваше всичко около себе си.

            Предстоеше да изминат трудния път обратно. Там имаше още хора, които щяха да попаднат в тази вихрушка от събития, мисли и внушения и да останат в нея известно време. Това бе неизбежно. Но какво щеше да стане после, никой не знаеше. Дори самият Леон. Не беше в състояние да предвиди последиците от действията си. Поне не сега.

            Сега трябваше да върви. Брус и Карло го чакаха при входа на помещението. Той тръгна със спокойна крачка, като обърна гръб на хората, които бяха под въздействие на волята му. Нямаше опасност те да излязат от това състояние докато той все още бе наблизо. Достатъчно беше да държи Ейприл под контрол и всички останали щяха да бъдат послушни.

            Мина пред двамата си колеги и ги поведе напред. Хората в голямата лаборатория бяха спрели работата си. Никой от тях не попречи на тримата мъже да продължат пътя си.

            Брус изпита облекчение. Вече беше сигурен в това какво и защо става. За цял живот щеше да е задължен на Леон и се надяваше някой ден да може да направи за него нещо също така значимо, благородно и достойно, с което да му покаже своята признателност.

            Карло Монтана още не разбираше напълно какво се случва. Той стъпваше тежко до приятеля си Брус, сумтеше отпуснат на раменете му и оглеждаше с почуда всичко наоколо. Вървящият пред тях Леон му изглеждаше като някакъв светец с ореол около главата - човек, който прави чудеса и кара моретата да се отдръпват. Карло не търсеше обяснение за това. Сякаш винаги бе знаел, че Леон е способен да прави такива неща. Особено след като веднъж за малко не го вкара в клетката на истински лъв, който се държеше пред него като малко гальовно котенце.

            Излязоха от лабораторията. Брус знаеше, че наближават пещерата, където останаха вързани децата. Леон вероятно не подозираше, че и те са тук, той трябваше да му каже, но ако прекъснеше мисълта му... Усещаше, че не бива да го разсейва, но децата... без тях нямаше да излезе от тук.

            Точно една крачка преди отклонението към пещерата с клетките Брус Адам се протегна напред и решително хвана Леон за рамото. Той се обърна. Брус мълчеше. Не знаеше какво да направи. Гледаха се. Тогава Леон се досети:

            - Децата не са тук - каза кротко той. - Знам го. Усещам го. Аврал го е скрил от теб, за да използва това, че се боиш за сина си.

Брус не помръдваше. Не искаше Леон да остане с впечатление, че се съмнява в думите му, но и не можеше да си тръгне, без да се увери.

Тогава Леон усети и другото - Страх - див, животински, първичен страх. Толкова много и толкова чист и силен, и заливаше всичко наоколо. Той тръгна натам, накъдето го поведе инстинктът му. Беше болезнено, но вървеше напред.

Леон пристъпи в пещерата и спря на място. Вътре беше шумно, но той сякаш не чуваше шума. Зад него надничаше Брус Адам и след като се увери, че децата наистина не са там, си отдъхна и чак сега се вгледа по-подробно в обитателите на клетките. Карло Монтана, явно вече напълно разбуден, се на