все едно въздухът около мен
е влажен, оттука е топъл, оттам пък - студен.
и така - вече ден.

приемам
всичко, което съм бил,
всичко, което съм постигнал
и всяка грешка, която съм допуснал,
всеки завой, по който съм свил,
всичко, което не съм достигнал,
и всеки миг, който не съм пропуснал,
за част
неразделна
от това, което всъщност съм аз.

и, дори да не мога да бъда пред вас силният, умният,
който света и човека
за нищо ги няма, аз вече потеглих по тая пътека.
цяла пустиня оставих
зад себе си, спомних си всичко, което забравих.

избърсах сърцето от прах.
и живота посрещам без страх.

(днес намерих място, което ме мрази
и сам съм си го направил така
and it hit me hard)

[значи,] но аз открих разликата между себе си и... прочие. докато ония мухльовци живеят във вътрешните си светове, този мухльо (аз) нося в себе си единствено семето на света. и цялата тази апатия е негова защита - да не покълне в един най-обикновен несъвършен човек. да не отиде зян. но аз не зная вече как да го посея, чувствам, че не мога, не чувствам, че мога. тогава нека порасте и на свой ред разпръсне семена... и предаде щафетата нататък.

[да не забележа, че съм се събудил...?]

!

времето, уви, си течеше сравнително нормално, докато аз карах главата на отражението си да променя лика си и изчезва. а после се качихме на покрива и празното сиво небе беше на един юмрук разстояние.

in the kinetic energy of a moving fist
lies the birth-machine for a parallel universe...

кулите на новия свят се подаваха от върховете на блоковете... вълкът ни гледаше с интерес [и] с двете си различни очи - дали той беше светът?

neo-wolf, but older again than the lupus itself
linked its fur to the gyroscope of time - a collection of failures

а после бог е праволинейно копеле, все едно съм си пил кафето с него. и останах без олипс

промяната не трябва да бъде промяна
светът трябва за един миг да стане такъв, какъвто винаги е бил

megadeth - a tout le monde

надеждата за моето бъдеще се крепи на съдържанието на предстоящия албум на in flames. яко, яко

едно "спи ми се" беше чуто като "пие ми се" и в резултат на това с "прекрасната с китарата" (в случая без китара) отидохме в морската с пат-ром-че "капитан фред", кило бира и торба форнети... с преполовяването на алкохола вече бяхме прегърнати и прочие. но с изтрезняването въобще не прекратихме "прочие"-то, напротив... и в един момент, може би точно когато осъзнах пълното безсмислие на цялата тази история и го изразих гласно (за нейно адско разочарование...), а може и преди тва да е било, се усетих, че гласът й и думите й са като от ново българско кино. може би като на мацката от оня филм, дето отвлякоха професора и го заключиха в парното. а той си халюцинираше... искам и аз така. и сега въпросът е дали да вляза във филма й и да изляза оттам с пробудени емоции, или отново не бих успял? ненужни отбивки няма. от мен си зависи. и какво ли ще стане в понеделник? щом само спомените ми напомнят за случилото се преди броени часове...

около 7:30 се прибрах. бях известен от нашите, че славея ми е звъняла, метнах ябълка-две в гърлото, дигнах си чуковете и към зоната. уик-уик-уик-уикеда, уикеда, уикеда, в състав ерол - бас, роската - китара, владо попа от контрол - тъпани и един клавирист, дето издаваше странни звуци и му забравих името. пък и сума ти лица видях, ум да ти зайде. отначало ми причерняваше и все се скатавах, но после, като загрях, се метнах в екшъна и също най-отпред до края на шоуто. по едно време ерол се умори и ни накара да насядаме заедно с него, и тъй изсвириха една песен седнали... после свириха "иван" и аз, нали съм добро дете, суфлирах първи и трети куплет *гордо* xD "боби" аз я започнах със следния текст, понеже бандата се назландисваше:
сутрин ставам рано, с първи петли,
някъде към десет-десет и нещо,
не помня какъв беше текстът по-нататък,
но кво ме ебе, мамата си трака!
а "че гевара" главно публиката пя xD
абе болница, егаси ^^

абе последните (единствените) няколко месеца от живота ми вероятно биха могли да предоставят достатъчно материал за интроспективен емо албум (: дет пееха фата, евридей ай прей фор дъ седнееееес, айс ар бляк, май троут фул ъ сикнеееееес...

if i'm a writer,
i'm a poet,
i might love you,
but never show it.
you should forget me
this is a long tour
and i'll be back
but not in time
for

в разговорите с е. осъзнах какво искам.
искам да се бях родил три, или пет, или десет години по-рано.
като в случая на оня безумец дон кихот,
чиито единствени сведения за жадуваната епична епоха
- която вероятно си е била предостатъчно скапана -
са романтичните романи
така и моите са шепа думи, събрани оттук-оттам.
но нищо.
(и ром.)
балиго.

искам да съм оттогава. с
купоните,
рока,
кухарките,
чалгата,
тъмната стая,
наркотиците,
депресията,
истинските приятели,
истинските събития,
истинските спомени.

хищното 90-летие.

искам тревата да е на мода
искам воев да е жив
искам да бъда герой от сборник "таласъмия",
и затова съм алегорията на сервантес.

консервантес.
ненавиждам настоящето, с уикипедията, скайпа, джиесемите, с емотата, с телевизия скат.
ненавиждам и стерилното, канадско бъдеще.
и това е защото ненавиждам себе си, защото не съм този, когото трябва да бъда.

когото искам да бъда.
искам, искам, искам, а-а-а
и все така заспивам
(и спирам да искам, забележете.)

дайте ми вятърни мелници, за да полетя с крилата им.

и смятам такъв да си остана!

и неприятно при тва. ама то такова и трябва да бъде, де. най-после странният ми характер ще ме забърка в подобаваща каша...

но ето, че идат най-фиксираните/фокусираните моменти от годината.

днес оставих майката да чете текстове на in flames и излязох навън. седнах на една пейка в морската и гледах хората. и видях. видях как някои хора съществуват с повече кадри в секунда от други. доставя ми известно удоволствие да ги гледам. и... когато погледнах надолу, видях и себе си такъв.

по-късно срещнах мира с някакви нейни авери, сред които джибрата. е няма такъв като него просто :Р дразнещ с простотиите си, ама някакси кефещо-дразнещ, щото, ако в тоя свят някой успява да бъде такъв кретен, то той определено е несериозен. затова пък има егаси филмовото присъствие. моменти, след като се разделих с тях, открих нещо много странно, свързано с него. щях да пиша в блога колко странно е да откриеш мистерия около някой, когото наричат "джибрата", ама забравих за какво ставаше дума.

днес беше хубав ден (:

а прекрасната с китарата от оня ден вчера ме разочарова... изчезнали са хората, които търся, и това е. изчезнали с времето и с времената. и никакво бъдеще не виждам без тях...

някой пита ли го? някой спирал ли се е, впервал ли е поглед в слънцето с тих въпрос:
"как си, брато"?
е, аз не познавам такъв.

и на слънцето му е тежко.
всъщност, огньовете на неговите простички ядрени реакции тежат повече от грижите на всички нас, взети заедно.

почувствахте ли се маловажни?
но то никога дори не си е помисляло да не изгрее.

let's reunite and brush the dust away...
така е то
но вятърът ще отвее праха

а чудодейният отговор наистина се крие в clayman,
но не мога да го разбера, преди сам да съм го достигнал.
искам да се запозная с андерш фриден.
струва ми се, че бихме имали доста да си кажем.

и благодарение на уважаемата г-жа цекова, днес на мястото й пльокна кал.

Димитър Воев

закъсня ли тази песен?

е. ли ми посочи приликата между мен и воев или просто беше крайно време сам да я забележа? не искам крайно време, искам начално. а оня изблик пред т.? какво за него? защо ли имам чувството, че повече друг няма да има? (а ето, докато пиша тва, и вече приижда на парцали xD)
и съм станал зависим от хора като м. (марче не си ти), които да оправдаят несигурносттанерешителносттанереалността ми с безполезни, макар и донякъде интересни псевдопсихофилософски разговори...

да бъда щастлив или да бъда нещо?
лол-