Да, да, именно за приятелките - онези очарователни същества от женски пол, които са способни да спрат дъха на мъжа, и то дълго преди още да е станал мъж. Синът ми е на четири годинки и си общува със себеподобни по доста интересен начин. Различни са игрите и отношенията му с приятелите и приятелките. Тук съм се заела да направя разбор на вторите.

И така, първата любов - тя се казва Мариела, наричана още Мани. Познава я от бебе. Първо играеха заедно на площадката. После бяха в една и съща група в детската градина. Като започна да ми задава въпроси за бебетата, за оженването, за съвместния съпружески живот, и получи нужните отговори, както и след като разбра, че не може да се ожени за мен, реши, че ще се ожени за нея. Разпредели набързо семейните задължения между двамата, измисли имена на децата им - Вики и другото не го помня как беше. Подреди задочно даже и мебелите по стаите - леглото на брат му сме щели да го дръпнем по-настрани, за да могат те с Мани да си сложат спалнята.

Случи се така, че Мани престанахме да я виждаме толкова често, колкото преди. Обаче в съзнанието му тя си остана момичето, за което ще се ожени.

Появи се Мила - един бонбон с руси къдрици и сини очи, който няма и две годинки. Обаче Анди и Вальо (на Вили) тичат постоянно след нея. А тя откликва на всичките им погледи и жестове с широка усмивка и звучно бебешко бърборене. Много обичат да се навеждат пред лицето ú и да ú се усмихват, сигурно защото тя им отвръща със същото - с усмивка - а като нейната усмивка наистина няма друга. Невероятно преследване пада по градинките, когато бабата на Мила я поведе нанякъде. Ходили сме да я търсим по квартала, а щом се чуе гласът ú през прозореца, Анди вече си е обул обувките и подскача пред входната ни врата. Вили ги е снимала тримата на една пейка с телефона си, защото гледката наистина не беше за изпускане.

Та, отношението на Анди към Мила е специално. Не мога да направя сравнение от света на възрастните.

Освен Мила, на площадката идват често Валентина и Антония - две първи братовчедки - едната е на почти три, а другата - на почти две години. И двете са невероятни (любимата ми дума - да не ви прави впечатление колко често я употребявам) и също много специални.

Валентина идва от Испания и говори съвсем малко български. Има нежна руса косичка, вързана на опашка и част от нея небрежно пада на челото и се пилее от вятъра. Когато се видят с Анди, тя го прегръща, а той стои мирен и леко объркан. Любимата им игра е на пързалката - единият застава горе и протяга ръка, а другият се опитва да се изкатери, нарочно не успява, ляга, протяга ръце нагоре и вика: Помооощ, спаси ме! Спасяват се и после същото се повтаря до безкрай сред непрекъснат бурен смях.

Антония е червенокоса и има грациозна походка, каквато само едно момиче на почти две години може да има. Ходи обута в кецовете на по-големия си брат, а дългите ú къдрици се полюшват убийствено красиво при всяка стъпка. А пък Анди не спира да повтаря на ляво и на дясно: Като я видя АнДония, очите ми светват!

И сега - Дария - чернокоса, с големи букли, леко дръпнати очи, дълги мигли и трапчинка на бузата. Дария винаги бута количка с кукла и върви с малки стъпчици като истинска внимателна майка. Мълчалива е - пази тишина, за да не събуди бебето си.

С нея Анди си играе на „майки и бащи". Веднъж мръзнах два часа на студа, за да не им прекъсвам играта - толкова задълбочени и истински са - ходят заедно на пазар, разхождат бебето, майката приготвя вечеря. На пейките в градинката седят и много баби без работа. Веднъж минават Анди и Дария с бебето покрай тях и едната ги пита:

- На кого е това бебе?

А Анди най-сериозно ú отговаря:

- На Дари е. Аз съм бащата.

През мрежата не виждаме лицата си,
през мрежата не търсим и очите си.
Кипи животът безтелесен,
кипи животът безтегловен.

Понякога ми липсват гласовете ви,
които никога не съм чувала.
Понякога ми липсват и лицата ви,
които никога е съм виждала.
Не никога, но на снимки,
а някои - и никога.

Така живеем тук, ала на живо
не знам дали ще понеса да ми се случи.
Не знам дали ще понеса да ви погледна.
Не знам дали ще се обърна да ви чуя.
Не знам дали ще ви позная.

Сама съм и когато сте наоколо,
когато ви изключа, съм сама.
Сама с тетрадката си в кухнята,
с цигарата и с чашата с вода.

А топлината трябва да е силна -
прегръщаща, човешка топлина.
Затварям ви, излизам, за да видя
коя съм и къде съм на света.

Пояснение: Стихотворението стана малко тъжно. Това е, защото вчера се видях със старите си приятелки, които виртуалният свят не може да замени. Стана ми мъчно, че толкова рядко имаме възможност да се събираме. Разпилели сме се, а новите ми познанства по градинките и пейките не ми дават, каквото искам. Виртуалният ми свят е чудесен заместител - в него си имам всичко, което ми липсва. Но вчера, като ги видях, разбрах, че просто не е същото.

Та, с лиричното ми отклонение не искам да ви кажа, че не сте ми нужни - да не си помислите! :lol: