... Брахман был мягким, безобидным человеком, и предельно осторожным, чтобы не навредить даже самому малому Божьему созданию, повторяющим про себя слово «daya», которое означало «доброта». Солдат, который понимал только грубую сторону жизни, спросил его, что означает это слово. Брахман объяснил ему, что это слово означает то же самое, что слово «rahm» на его языке.
«А! – воскликнул он – Теперь я очень хорошо понимаю, что оно означает. Я помню, однажды в своей жизни я был добр. Увидев на поле битвы корчившегося в агонии  раненого, я пронзил его кинжалом, и его страдания закончились».

Хазрат Инайят Хан.

Жената откри цветовете и избра боята. Мъжът откри боята и изобрети далтонизма.
Жената изобрети клюката. Мъжът изобрети дислексионното общуване.
Жената изобрети диетата. Мъжът изобрети затлъстяването.
Жената откри любовта. Мъжът откри неувереността. Жената изобрети любовният триъгълник, но чак след като мъжът изобрети ревността въз основа на неувереноста.
Жената откри пазаруването. Мъжът откри снобизма и колите.

Всичко е въпрос на гледна точка. :)

Пояснение към една притча - за всички, които очакват да я разберат:

Изпитвам нужда да уточня какво съм искала да кажа - че прекалената ученост притъпява способността ти сам да виждаш и разбираш света.

А какво е светът?

Низ от субективни гледни точки, които се изключват или допълват.

Поредица от представи - динамични, менящи се.

Милиарди отправни точки, които се фокусират върху определени събития, събират се в тях и после пак се разделят.

Светът може да е и много малък и много голям. Зависи къде си ти и какво правиш.

Светът е свят докато има хора. Извън тях той е просто живот.

В един човек живеели две същества - едното - чисто, самородно и наивно, а другото - учено, сърдито, сприхаво. Наричал ги той Първото и Второто. Те постоянно се карали по между си и техните кавги съсипвали живота на човека. Не можел да реши той кое от тях му е нужно повече, за да го полива и отглежда, а другото да остави да загине без грижи - като семе, хвърлено в пустиня. Но те двете и без неговата намеса си живеели добре, нищо че ту Първото, ту Второто било отгоре.

Случило се така, че веднъж човекът седнал на брега на дълбока и буйна река. Загледал се той в нея - как кипи и се пени. Заслушал се - как бушува, как грохотно се разбиват вълните ú в отсрещната стена. Тогава в него се обадило Първото:

- Велика сила е това, нищо не може да я отклони от пътя ú.

А Второто побързало да каже:

- Глупости, човекът може да премества реки, стига да поиска. Колко реки е отклонил той! Колко корита е пресушил и е построил върху тях къщите си!

Първото този път замълчало. Второто се усетило по-силно и продължило да поучава:

- Човекът може да направи всичко, каквото поиска. Никоя река няма да му се опре на пътя. Той мисли и знае, а реката е нищо - тя ще тече, на където ú заповяда.

- Има стихии по-силни от човека - опитало да се защити Първото.

Докато ги слушал човекът, разсеял се, една вълна го помела и заблъскала в острите камъни. Уплашило се Второто, приготвило се да мре, а Първото се заинатило да живее. То накарало човека да впрегне всичките си сили и да се пребори с буйната вода. Вкопчил се той в едно коренище, спасил се и оттогава престанал да се гордее с учеността си. Преместил се да живее до реката, ставал сутрин и поглеждал всеки ден нейните води, за да му напомнят кой е всъщност.

- Не ме чети, човеко! - каза веднъж книгата на мъжа, който я държеше в ръцете си и жадно поглъщаше страниците ú.

- Защо? - учуди се човекът. - Не си ли хубава?

- Хубава съм, много съм хубава.

- Тогава защо да не те чета?

- Защото - започна книгата, - аз няма да ти дам това, което ти е нужно. Защото вече съм дала всичко от себе си на този, който ме написа. Всеки друг ще получи само остатъците, всеки друг ще си тръгне два пъти по-объркан, отколкото е дошъл.

- А какво да направя аз тогава, за да дадеш и на мен малко от себе си? Ти си толкова хубава, толкова наситена и прекрасна, обичам те, искам да те прочета! Ще го направя много внимателно, така добре ли ще е?

- Не. Излез навън и протегни ръце към всичко около теб. Дишай и пей, върви без посока. И ще откриеш нещо много по-хубаво от мен - себе си.

- Но аз винаги откривам себе си в хубавите книги. В тях виждам всичко онова, което не съм могъл да изкажа. В тях намирам всичко, което съм търсил. Чрез тях разбирам по-добре живота. Остави ме да те прочета!

Книгата въздъхна и отпусна корици. Човекът я взе и възторжен продължи да гази напред - през кал и вода, през огън и мъгла - към онази мъдрост, която лека полека затваряше очите му завинаги.

В контекста на трагедията с влака, тази сутрин в Нова Телевизия се обади човек (чието име, за съжаление, не чух) и разказа случка, достойна, според мен, да се превърне в притча за помощта:

Две момчета, двама приятели - Тони и Вили (така запомних имената им) - излезли навън да си играят. Тони обещал на майка си да се прибере в определен час, но закъснял.

Майка му се ядосала, притеснила се, а него още го нямало. Най-после се върнал.

- Къде беше? Защо закъсня? - попитала го уплашена тя.

- Бях с Вили. Техните му купили ново колело. Но караше бързо, падна и се удари. Аз останах при него да му помогна...

- Да му помогнеш? И как му помогна?

- Помогнах му да плаче - отговорило детето. - Седях с него на тротоара. Не можех да го оставя сам. Помогнах му да плаче. Затова закъснях.

Моля, ако по някакво случайно стечение на обстоятелствата човекът, който разказа това, мине от тук, да ми се обади!

Космосът и душата си приличат по това, че имат притегателната сила на неовладяеми бездни. Две бездни, които се оглеждат една в друга - душата черпи своето вдъхновение от звездите, звездите отразяват в нея своята красота.

Приличат си по своята неспособност и нашите домогвания до тях. Колкото навътре сме навлезли в космоса, толкова път сме изминали и до дълбините на душата - говорим за дълбочина, а още дълбаем на повърхността. Разбира се, и там има много за дълбаене.

Мечтите и стремежите, ведно с научния подход, са главната ни двигателна сила за навлизане в тези пространства. Любопитството също. Възможностите ни и в двата случая са нашите ограничители.

И в небесния и в душевния космос засега сме проникнали само с въображението си. То е единственото ни истинско средство, което не се спира пред никакви прегради. Технологиите също се развиват повече благодарение на въображението ни, не толкова на научния подход. Ако имате възражения срещу това, замислете се, дали бихме открили нещо ново, без преди това да сме дръзнали да си го представим.

Науката е само помощник, въображението е двигателят. Въображението и знанието вървят ръка за ръка, но докато първото пробива като свредел обвивките на нашето невежество, второто само го следва.

Човешкото тяло е малко на фона на космическата необятност, но душата вътре в човека може да се мери с безграничната Вселена. Въображението, като израз на душевната ни същност, доказва това. Човек не може да има богато и гъвкаво въображение, без да носи жива, откликваща, ранима душа. Тя е онази, която ни кара да гледаме към звездите, онази, която ни кара да търсим звездите вътре в нас.

Първата е за нещо, което съм преживял и потвърдил за себе си като вярно.

"Един човек вървял по път. На пътя имало дупка, но той нея видял и паднал в нея. Вътре било тъмно, той не знаел, къде се намира. Викал за помощ и го измъкнали.

Същия човек, вървял по същия път. Не помнел дупката и пак паднал в нея. В дупката той се огледал и осъзнал какво се е случило с него и започнал да се опитва да излезе от дупката.

Отново човека вървял по пътеката, пак паднал, въпреки че , видял дупката . Този път той знаел къде е и как да излезе и без да се бави излязъл и продължил по пътя си.

Същия човек, същата пътека. Човека видял дупката и я заобиколил.

Пак същия човек вървял. Знаел за пътя и дупката, която се намира там и не тръгнал по този път, избрал друг път без дупка."

Втората история, всъщност е дзен коан. Отдавна търся отговор, който да ме удовлетвори.  Намирал съм много отговори и то смислени, но с времето отговорите ми се променят.

"Дзен учителя замахнал с пръчка към ученика  си и казал.

- Ако кажеш, че тази пръчка не е реална ще те ударя с нея. Ако кажеш, че тази пръчка е реална, ще те удря. Ако нищо не кажеш пак ще те ударя.

Ученика взел пръчката от ръката на учителя"

N.B. Възпроизвел съм историите по памет, така че не съответстват на 100% на оригинала, но смисъла е запазен.