Като написах първия си роман, веднага тръгнах да търся из интернет информация какво да правя по-нататък. Първо изрових издателствата, писах им. Доста от тях ме отрязаха любезно, малка част ми поискаха резюме (анотация) + част от текста. Затрудни ме написването на резюме, но се справих криво-ляво и го разпратих. И от там нататък - нищо. От там нататък да чакаш отговор от издателство, е като да чакаш писмо от умрял. Да не говорим колко е дълго и мъчително.

При следващото ровене попаднах на конкурсите. В малка част от тях приемат и романи, повечето са за разкази. Изчетох какви ли не дискусии по форумите - кой, какво, как и защо. В тях се включват дори издатели, включват се хора, близки до издателствата, участници - успели и неуспели, и фенове на фантастиката - членове на клубове за фантастика. И всички тези хора (които започнах постепенно да разпознавам зад псевдонимите им, а и доста техни снимки има из нета) обсъждат, критикуват, защитават, обясняват - какво е нивото, как трябва и как не трябва да се правят конкурсите, кой трябва и кой не трябва да ги печели, и още много други неща. Лашках се ту в единия, ту в другия край на тамошната „истина".

Изпратих си романа в конкурса на Аргус - единственият подходящ за мен тогава - и започнах да се надявам, че съм достатъчно добра, за да вляза в аулата на вездесъщия ни „писателски елит" (този, в областта на фантастиката). Минаха девет месеца, в които, ако не пишех, щях постоянно да мисля само за конкурса. Междувременно следях редовно форумите и за най-малката капчица информация какво става, кога ще излязат резултатите и т.н.

И те излязоха - през декември, на панаира на книгата. Беше обявено, че Аргус кани всички на събирането (защото ще представи и новите си книги). Няколко дни преди събитието ВЕЧЕ ЗНАЕХ, че не съм сред наградените, защото иначе щяха да ми се обадят. Това поне научих от форумите - награден ли си, предварително ти се обаждат да отидеш, не си ли награден, попадаш в общата покана.

Отидох въпреки това. Видях отблизо много от онези хора, чиито лица познавах от снимките. Почувствах се някак тържествено и благоговейно, че съм сред тях.

Разбира се, бях и много разочарована, че не съм се класирала на нито едно от първите три места, т.е., че няма да издадат книгата ми.

От тогава (от миналия декември) много неща се случиха. Много неща научих и дори познавам на живо един от онези хора в залата. Но това не е толкова важно. Имам още много път да извървя.

По-важното се случи само преди седмица, когато отидох LeeAnn „да ми набие някои неща в канчето". След разговора с нея се чувствам спокойна и мога да говоря за конкурсите и за всичко, свързано с писането, без огорчение. Защо ли? Първо, защото е страхотен човек (с всичко най-добро, което може да се вложи в това определение), и второ, защото от думите ú ми просветна цялата истина, която толкова време не „виждах".

Ето как стана всичко: Едно от нещата, които най-много ме измъчваха, бе че никой не ми казва направо добре ли пиша или зле. Нейният отговор беше: „И никой няма да ти го каже!". Малко по-късно осъзнах думите ú докрай.

Обикновено, когато съм се терзала дълго време за нещо, отговорът винаги е прост. Стига да има кой да ти го каже, защото, заслепен и объркан от нетърпение и огорчение, не го виждаш сам.

Навремето преживях следното: Детето ми си счупи ръката, ама лошо си я счупи, беше на четири години (голямото ми дете) и трябваше да остане в Пирогов - сам самичко. Строго забранено беше за родители в отделението. Естествено, изринах земята, за да се докопам до него и на няколко пъти успявах, извън официалните свиждания всеки ден по обяд. Обаче, който ме видеше от персонала, ми казваше, че трябва да изляза. Понеже докторите се сменяха, ходех да питам всеки от тях и да ги моля да остана. Но нито един не ми даде разрешение. Накрая попаднах на един възрастен доктор (който по-късно се премести в нашата поликлиника и до ден днешен си го поздравявам като го видя, въпреки че той няма представа откъде го познавам). Този д-р Васев беше дежурен в приемното и аз нахлух да го питам и него мога ли да остана през нощта. Оплаках му се, че никой не ми дава категоричен отговор - не ме гонят с ритници, но и не ми казват, че разрешават. И ето какво ми отговори той тогава: „Никой няма да ви каже останете. Можете да го направите единствено на своя отговорност."

Мисля, че няма нужда да разказвам по-нататък. Разбира се, останах. Думите му промениха всичко. Разбрах точно какво и как трябва да направя и го направих. Много е важно да успееш да срещнеш точния човек, който с малко думи да ти каже най-важното, най-нужното за теб.

И досега съм проумявала, че бързата слава от конкурсите е някак измамна и преходна. Че за истинското признание е нужно стотици пъти повече търпение от онези девет месеца. И досега съм съзнавала, че важните неща са други и конкурсите не са част от тях. Но сега го приех и със сърцето си и се успокоих. Благодаря ти, LeeAnn! Благодаря ти!

Димо, не знам какви изводи можеш да си направиш от всичко това. Започнах да го пиша заради теб, приключих го пак с изводи за себе си. Така става с всички мои постове, не се чуди. Просто пиши и това е всичко. Пък какво ще стане от там нататък, ще поживеем и ще видим.

Ако искаш, се свържи със Звездичко. Аз четох два негови разказа и много ми харесаха, а не бяха наградени в конкурсите. Ще трябва сам да преценяваш какво е нивото там. Не се доверявай много на „експертното" мнение.

Но каквото и да правиш, ще трябва да действаш „на своя отговорност", както и аз - на моя. Това е.

Тишо, дължа ти едно признание - ти си причината да си направя блог - за добро или за зло. Блогът пък, от своя страна, ми даде достатъчно много, отплати ми се стократно за вложените в него страст и време. Даде ми приятели, научи ме на повече спонтанност и на споделяне.

Наскоро си говорихме със Светлина, че в началото имах амбицията да го направя литературен блог. Но сега вече го чувствам по съвсем друг начин...

Почнах от Тишо и пак стигнах до мен. Нали „всички пътища водят до Рим".

А исках да кажа: Празникът на Тишо е и мой празник. Въпреки че няма да мога да отида на него лично, ще бъда там със сърцето си. Всеки български автор, издал книга - трудно, но заслужено - книга, която ще се чете, а няма да украсява лавиците на книжарниците - печели моето сърце за приятел завинаги.

Защо Турция няма място в ЕС?

• Защото не е истинска и стабилна демократична страна. Двете основни алтернативи са ислямистите и военните-кемалисти, които се явяват единствен гарант за светския характер на държавата.

• Защото не се защитени основни човешки права, нарушава се свободата на словото.

• Защото се извършват убийства на етническа и религиозна основа.

• Защото не само, че не се признава геноцида над арменския народ, но и всеки осмелил се да говори за това го грозят затвор и репресии. Журналистът Хрант Динк бе убит, само защото си позволяваше открито да дискутира въпроса, а 17 годишния фанатизиран убиец Огюн Самаст - арестуван с почести и провъзгласен за национален герой. Поради същата причина, Нобеловият лауреат Орхан Памук получваше заплахи за живота си и напусна Турция.

• Защото не може и не иска да разреши цивилизовано проблема с кюрдите, които съставляват 1/5 от населението на страната.

• Защото окупира част от остров Кипър и създаде там незаконна държава, която никой по света не признава.

• Защото откзва да компенсира българските бежанци от Егейска Тракия вече 90 г. въпреки международните договорености, които я задължават да го направи

Черна станция

Това трябваше да е отговор на коментара на Sickdreamer:

"А защо да не е написването на един роман най-трудната част? Струва ми се, че всяка книга е редно да се пише без краен срок и без съображения доколко продаваема ще е, иначе се превръща в поредния продукт за пазара... По-скоро авторът някак си трябва да се стреми да вложи себе си в творбата си Мисля, че Балзак (или някой друг велик класик) беше онзи, дето творял ден и нощ без почивка, за да спази сроковете си и така и си остана чудно за мен как може постоянно да пишеш и писанията ти да бъдат оценени толкова високо - нима е възможно да е имал муза през цялото време?!
Това му е гадното да си писател (в днешно време?) по мое мнение - че трябва да съобразяваш с пазара. Винаги обичам да цитирам една мисъл на Атанас Далчев, която открих в блога на Stalik [http://stalik.wordpress.com]- „Делото на твореца трябва да бъде безкористно. Затова и всяка истинска слава е посмъртна."

Но се отплеснах и се получи дълъг, хубав и напоителен пост:

Започвам от края - „...всяка истинска слава е посмъртна" - това са силни и верни думи, защото наистина само времето пресява кое ще остане и кое ще отшуми. Но творецът винаги се стреми да получи признание приживе - първо, защото има нужда от средства и второ, защото иска да се увери, че е на прав път. Сигурна съм, че Ван Гог е умрял с мисълта, че е пълен некадърник, защото приживе не е продал и една своя картина. Той не е разбрал, че онова, на което е посветил живота си, си е заслужавало.

Затова пък сега има автори, които са добри и го знаят - продават скъпо творчеството си и се радват на признание. Те няма да си отидат с мисълта, че онова, което са създали, е просто поредния безсмислен, напразен житейски и творчески напън във вселената. Някои от тях ще издържат и „проверката на времето.

Вдъхновението (музата) не е онова, което повечето хора си представят - да изпаднеш в лирично или философско настроение, да те сполетят нечакани мъдри мисли, да се потопиш във вълшебната нега на безкрая и да черпиш от нея безплътни помисли. Вдъхновението е упорита и систематична работа, без почивка и без откат. Написване на едно изречение десетки пъти по различен начин, за да изрази мисълта ти най-точно. Вдъхновението е събраният ти опит, мъдростта, натрупана с времето, отлежалите спомени за изживени мигове - добри и лоши. Вдъхновението е още много неща - всяко нещо може да стане вдъхновение.

Това е вдъхновението - когато седнеш да пишеш, не го чакаш да дойде, а отиваш при него. Всичко, от което аз имам нужда, е тишина и съсредоточаване.

Казах, че написването на един роман е най-лесната част от неговата реализация, защото го научих от опит. Написах два романа (това са две години - писане всеки ден, без изключение), които вероятно никога няма да бъдат издадени на хартия по една или друга причина. След цяла година пращане на писма до издателства и четене по форуми и други места кой какво прави, за да си издаде книгата, смея да твърдя, че е така.

Издаването на самата книга също не е достатъчно. За да се получи нещо добро, тя трябва да намери и своите читатели. Според мен литературата я правят заедно авторът, издателят (това включва и редактора) и читателите. Само едно от тези звена да липсва по веригата, не се получава никаква литература.

За издателите не ми се пише надълго и нашироко. Само ще кажа, че никой издател няма да издаде за своя сметка книга на неизвестен автор, поне в тези наши времена.

Що се отнася до читателите, там вече вкусовете са най-различни, но като цяло те са станали по-придирчиви - едно, защото са презадоволени с книжни продукти от всякакво качество и второ, защото прагът им на възприемчивост се е повишил в резултат на постоянното дразнене на сетивата им с други средства - къде-къде по-атрактивни от простия текст (зрителни и звукови ефекти и т.н., сещайте се). Но са станали по-придирчиви не по отношение на качеството, а по отношение на изразните средства. За да грабнеш масовия читател и да стане книгата ти продаваема, трябва явно да заложиш не на някакви си тихи наблюдения и анализи на човешката душевност, а на фрапиращи, безумни ситуации, непресъздавани досега. За пример ще дам това, че всички ме „посъветваха" още на първата страница на романа да сложа поне две шокиращи убийства.

Стигнах и до друг извод - че основната грешка на българския писател е, че пише на български. Българският книжен пазар бил силно свит по принцип. А и български писатели на него не вървели, освен шепа вече утвърдени имена.

Уточнявам, че всичко това са мои разсъждения и констатации и е напълно възможно някой (никой) да не е съгласен с тях!

„Днес, признавам, че аз собственоръчно произведох три прототипа „МСТ – 13” и откраднах третия, за да ги предам на лице, което официално разследваше случая „Локърби. Това се случи на 22 юни 1989 година”, се казва в писмото. Лумперт, който е призован на процеса срещу либийците като свидетел номер 550, разкрива, че изобщо не е предполагал че таймерът, ще бъде използван като доказателство по делото срещу обвиняемите Меграхи и Фима. „Основната причината да не направя тези разкрития по-рано, е че изпаднах в дълбока депресия и живеех в непрекъснат страх след втория ми разпит по случая „Локърби” през 1991 година”, казва Лумперт.

Швейцарецът твърди, че е изпаднал в шок, когато е видял откраднатия от него таймер в списъка с доказателства (доказателство номер PT-35) срещу обвиняемите либийци. Терористичният атентат над шотландското село Локърби на 21 декември 1988 година отне живота на 270 души. Според шотландски съдебен състав, заседавал в Холандия, отговорен за кървавата баня в британско небе, е либиецът Абдел Басет ал Меграхи, който беше осъден след сравнително бързо производство през 2001 г.

Според американски прокурори таймерът „МСТ – 13” е един от общо двайсет, които през 1985 година са били продадени на либийското разузнаване. Въпросните барометрични таймери, които се задействат на определена височина на полета, са произведени в Швейцария в ателието на Едуин Булие, където е работил Улрих Лумперт. Той отрича, че е продавал от тези устройства само на либийците.

Това доказателство се оспорва и от Джим Суайър, ръководител на сдружението на британските роднини на загиналите при атентата. Той твърди, че частта от таймер е била открита в началото на 1989 година. Тя е била запечатана от полицията в специална опаковка, на която е бил поставен етикет "овъглена тъкан". Години по-късно торбичката се появява в съдебната зала, но на нея вече има друг етикет "овъглени отломки". Никой не признава, че етикетът е бил сменен.

"Съдът така и не установи и не тества този таймер дали наистина той може да задейства експлозив. Това не беше доказано. След края на процеса бяха проведени опити, при които различни количества експлозив бяха взривявани по сходен начин на истинския взрив на борда на самолета. Целта беше да се разбере дали ще останат някакви остатъци от взривните устройства. Резултатът беше просто черна пепел заради температурата и силата на експлозиите", каза ми в разговор по телефона, бащата на загиналата Флора Суайър. “Искрено съжалявам за последствията от моето мълчание”, завършва писмото на Улрих Лумперт, което е нотариално заверено в Швейцария.

Ето и неговият оригинал:  

ULRICH LUMPERT, 8122 Binz / Kt. Zurich, Switzerland

Zurich 18th July, 2007

AFFIDAVIT: of Mr. Ulrich Lumpert, electronic engeneer, ex of employees at company MEBO Ltd Telecommunication 8004 Zurich / Switzerland, between 1978 to1994.Ex a witness during the process 'Fhimah, Al Megrahi' (Lockerbie-case) 2000 in Kamp van Zeist NL.

Personal data: Name: Ulrich Lumpert; Date of birth: 20 September 1942; Occupation: electronic engeneer; Residence:8122 Binz, Kt.Zurich / Switzerland

AFFIDAVIT:

The following facts, which correspond to the truth, were signed by Mr. Ulrich Lumpert on 18th July 2007.

1.> During the examination by the Bundespolizei (Federal Police) "BUPO" Switzerland, FBI und Scottish Police present in Zurich in 1991; and the examination of the Bundeskriminalamt (BKA) (Federal Bureau of Criminal Investigation) by Commissioner Fuhl in Konstanz / Germany 1991; as well as in the "Lockerbie Trial" in Kamp van Zeist 2000. I had testified as witness No.550 and stated in the record, that of the 3 pieces of hand-made prototypes MST-13 Timer PC-Boards the third MST-13 PC-Boarcd was brocken and I had thrown it away. ULRICH LUMPERT, 8122 Binz / Kt. Zurich / Switzerland

I built two functioning MST-13 Timers with the remaining 2 PC-Boards, which were delivered to the GDR State Security Service (STASI) by Mr. Bollier The MST-13 PC-Boards consisted of 8 layers of fiberglass and were brown in colour. 2.> These statements recorded by me were not correct! I confirm today on 18th July 2007 that I stole the third handmanufactured MST-13 Timer PC-Board consisting of 8 layers of fiberglass from MEBO Ltd. and gave it without permission on *22nd June 1989 to a person officially-investigated in the "Lockerbie case".

3.> At this *time I did not know , that the MST-13 Timer PC-Board was used for a specific purpose in connection with the attack on PanAm 103, otherwise I would have requested permission from one of the owners of M/S Mebo Ltd (Meister or Bollier) to release the MST-13 PC-Board.

4.> In addition I have handed over without permission a summary of the production films, hand-stuck templates and the blueprints of the MST-13 Timer production in a yellow envelope to Det. Superintendent James Gilchrist, Scottish Police during a *visit to Zurich in June 1991.

(* according to Mebo: without the necessary sanction of the Swiss law enforcement). 5.> Reason why I did not explain the true background before the court proceedings.I have been living in an indescribable condition of depression of and fear since my second examination by the police in 1991. I got a shock and was in a significant state of anxiety when I was shown the photograph with the apparent MST-13 Timer fragment by the "BUPO", FBI and the Scottish Police , surprisingly for the first time in *mid January 1991 , which was apparently found in Lockerbie and they confronted me with the fact that this MST-13 Timer fragment was found in Lockebie and was a part of the ignition device of the suitcase with explosives, which caused the Boeing 747 PanAm Flight 103 to crash, killing 270 people...

ULRICH LUMPERT, 8122 Binz / Kt. Zurich / Switzerland

*According to Mr. Bollier`s statement he was shown photographs of the MST-13 Timer fragment (No.PT/35, PT/35(b) etc.) on 23rd April 1990 by "BUPO" and on 15th November 1990 by FBI and the Scottish Police.  

Although the portrayed MST-13 fragment at this time itself, had been sawed into two pieces apparently for forensic reasons, it did not escape me that the MST-13 fragment on the police photograph (No. PT/35(b) came from the non-operational MST-13 prototype PC-board that I had stolen; thisbecause there are clear characteristics e.g. on a specific soldering terminal, a relay had never been soldered. The soldering terminal was flat and clean at this place.Take note: I saw the photograph with the illustration of the non-processed originals, apparently the MST-13 Timer fragment under "Evidence No. PT-35, image 9 from Crownoffice, gov. UK", for the first time at MEBO Ltd after the "Lockerbie- Appeal 2001", before my first Affidavit.I clearly recognize the scratched remnants of the soldering tracts on this enlarged digital police photograph. I had nothing to do with the letter "M" (possibly an abbreviation of Muster 'sample'), which appears. When I realized that the MST-13 PC-board, after it was handed over by me without permission was misused for deliberate politically criminal "action", it was clear to me that I was stuck "in the middle of it" and decided to keep quiet, for it could have been extremely dangerous for me as an unintentional "bearer of secrets"... I am sorry for the consequences of my silence at that time for the innocent Libyan Mr. Abdelbaset Al Megrahi, sentenced to life imprisonment, and for the country of Libya.

ULRICH LUMPERT, 8122 Binz / Kt. Zurich, Switzerland

With the information known to me I would like to put an end to the accusation that Libya is responsible for the Lockerbie Tragedy by "manufacturing" MST-13 Timer-Link with criminal intent.

6.> The reason why I reveal this fundamentally important information only today:

I would like to use this opportunity to clear my conscience, because I cannot be prosecuted for stealing, delivering and making false statements about the MST-13 Timer PC-board, on grounds of statutory limitation.

7.> The time is right for this, because action for a 2and Appeal has been granted in the "Lockerbie Case" on account of "Miscarriage of Justice" I would also like to apologize to Mr. Meister and Mr. Bollier, MEBO Ltd for the damage caused to their prestige. I herewith declare that the contents of the Affidavit are true.

Only valid for the German Affidavit

Official Certification

This is to certify that this copy corresponds exactly with the document (4 single pages) shown to us this day and declared to be the orginal.

Zurich, this 18. 07. 2007

B No. 2070

Fee: Fr. 35. NOTARIAT ALTSTETTEN- Z?RICH

Signature:

Walter Wieland, certifying officer

Каква е българската следа в атентата над Локърби, четете тук

Разследването ми "Локърби - голямата тайна на ЦРУ", четете тук