Моите препоръки са:

1. Бирария Петте кьошета, познайте къде се намира. Нормално скъпо.
2. Ресторант Чу (китайско): ул. Оборище 25 (под френското посолство). По всеки джоб.
3. Лисицата и Хрътката: (срещу френската гимназия). Скъпо.
4. Жадната Ламя: на ул. 13 Март (до спирката на 76, 204 и пр.) Минусът е, че е лееееко скъпо.

Така че от вчера се появи новият ми - професионален Блог. Все пак д аобясня. Нямам намерение да се превръщам в проедната латерна, която със сериозен тон съобщава поредният ужас, който се е случил. Светът е твъде мнообразен и шарен, за да се прибавям и аз към черното и тъмното. Освен това, мисля, че би било приятно разнообразие ако има място, където има пдоробна информация и за хубавите неща, които се случват на родна територия. Всяка една от статиите, която е качена там ще бъде опит в различна насока, посветена на някое от многото ми хобита и интереси. Още нещо, всяка една от тях ще е представена за публикация в списания, така че ще се радвам на коментари и критики по темата. Линк към блога ще пусна малко по-нататък, защото точно в момента ми е малко натоварено. :)

2. Отвъд това, не мога да се сдържа и да не разкажа за вчера. Както много често напоследък, Х. дойде да ме вземе от работа. И тъй като щяхме да ходим най-после да се сдобия с нормален стол за бюрото, се наложи да се ходи за колата. Няма такова усещане като пътуването на скутер. Още повече, когато ти не си шофьорът. Вкопчил си се здраво, криволичейки по улиците, между колите, разминавайки се на милиметри със стъкла и абсолютно осъзнаващ, че това, което те дели от падане е ловкоста на шофьора. Фактът, че единствената ти защита срещу асфалта е голата ти кожа и яснотата, че вички други участници в движението се движат в консервни опаковки от по няколко тона. При всяко ускоряване кръвното ти скача, ушите пищят а, ти си повтаряш само "Само не се блъскай, само не се блъскай, нека не катастрофираме тук.", молиш се на неизвестно кой, ако се наложи рязко спиране, спирачният път да не е твърде дълъг и да не свършиш деня си като донор. Най-ужасяващото е, че движението НЕ БЕШЕ натоварено и въпреки това, всички наоколо се движеха като участници в рали.

Живи и здрви стигнахме до гаража, където аз лично поседях няколко секунди подпряна на стената и поемаща си дъх, докато краката ми спрат да се държат като спагети. С колата не беше много по-различно, може би е от шоферчето :) Но май всъщност е движението по софийските улици. Както и да е. Факт е, че всички се прибрахме живи и здрави. И че си имам удобен стол за бюрото. :)

3. Едновременно с това искам да питам Мишел и Ани - събличането задължително ли е или можем да се ограничим до блога? :) Не, че с Н. не можем и ние да се проявим като арт - фотографи, но все пак да знаем. ;)

4. Lotlorien ме попита дали е задължително заглавната страница на вестниците и новините, които са напечатани на нея да са тъпи и безполезни. За съжаление, няма значение дали си учил журналистика или не. Повечето от най-трагичните автори на 24 часа и труд са завършили моя факултет, но това не променя фактът, че са от хората, които са живо разхищение на мастило и хартия. Всичко си има норми и граници, а евтината скандалност не може да процъфтява, и не бива, особено ако е национална медия. За съжаление и двата вестника са собственост на една и съща фирма, така че никой няма интерес д аима състезание между двата вестника и да има някакво разитие. Конкуренцията дава развитието все пак. Те си седят в удобното блатце на посредствеността и дърпат и другите вестници на своето ниво. Журналистът трябва да умее да преценява къде е границата. Бъди скандален - но с мярка, ми казваше едно време пр. Брезиснки. Една от лекторките пък директно отказа да коментира българските медии с думите, "нека не си разваляме хубавото насторение с боклуци". така че. Не, не трябва.

5. Маркуча ме замери с поредната блог-игрица, този път с литературен привкус.
Последните три книги, които съм прочела.
1. Препорочетох на Милена Фучеджиева "Кефер. Цветовете на малката Ида". Книжката е тънка, мъничка, почти джобен формат, но от онези странни книжки, които те карат да се змаислиш какво си ропуснал от текста вътре и аквко е останало само в съзнанието на автора, недописано и премълчано.
2. Прочетох "Чупливи неща" на Нийл Геймън. Интересен сборник разкази, като най-много ми хареса последният разказ, антоация към "Американски богове" - първата негова книга, с която се сблъсках на доста крехка възраст.
3. Препрочетох паралелно "Кървава музика" на Грег Беър и "Невромантик" (включвам и трите романа от серията - "Невромантик", "Нулев брояч" и "Мона Лиза овърдрайв".
Гибсън ми е все така странен и започвам все повече а осъзнавам колко добър автор е, създавайки плътната, сложна реалност на бъдещето. Честно казано, това е от много малкото книги, които ми се струват реални и възможни.

Последните три, които закупих бяха:
1."Търговецът на оръжие" на Хю Лори. Много се извинявам, но пич, играй си ролите и не се напъвай да пишеш. То бива копирано, бива, ама това е прекалено.
2. "Оливия Джаулс и развинтеното въображение". Това е от най-сладките и забавни романи, които съм чела (и е от женските романи... уж). Искрено ме разсмя. Леко, ненатоваращо четиво, препоръчвам. Става и за подарък на някой не твърде тежък случай на кифла.
3. "Сонетите на Шекспир". Е, те ми ги купиха, но се приближава максимално по допирателната на изискването. :)

Бих препорочела? Оу, това е много подъл въпрос.
1. Тери Пратчет. Просто нямам времто да хвана и да ги изчета отмак.
2. Дан Симънс - серията за Хиперион. Чувам, че щели да го филмират, но ще видим.
3. Артър Кларк. Сборника. Поклон пред паметта му.

На кой да прехвърля топката, я да видим.
На Даниел.
На Иво Инджев (като пресен блогър)
На Александра (dreamkeeper), която така и не ми отговори на имейла. :)
И естествено, на Н.

29.06.2007 

/Фили/ Появилият се в сряда официален доклад на Европейската комисия за напредъка на реформите в България и Румъния не съдържа препоръки за въвеждане на предпазни клаузи, въпреки критиките, отправени към двете страни. В доклада се подчертава обаче, че наблюдението от страна на комисията ще продължи поне до средата на 2008 година.

Специално за България основните критики на Брюксел са свързани с недостатъчните реформи в съдебната система, както и с борбата срещу корупцията и организираната престъпност. “България не е постигнала “необратим напредък” в тези три най-проблемни области” – се подчертава в доклада.

По отношение на съдебната система в него се изтъкват слабости, свързани със законите за съдебната власт и Гражданско-процесуалния кодекс, както и редица организационни проблеми в дейността на прокуратурата и някои контролиращи органи.

Като “недостатъчен” се отчита напредъкът на действията спрямо корупцията - по-специално по високите етажи на властта, както и на местно ниво. Експертите на Европейската комисия подчертават, че в тази сфера не става ясно кой точно поема както оперативната отговорност, така отговорността за резултатите като цяло.

По отношение на борбата с организираната престъпност се отчита факта, че все още няма разследвания и обвинения, свързани с поредицата от показни убийства в страната и се препоръчва българските власти да създадат достоверни механизми за измерване на напредъка и да започнат "отворен диалог" с българските граждани, осигурявайки прозрачност по отношение на реформите.

Предварителните очаквания на повечето и български и чужди наблюдатели в действителност бяха свързани с прилагането на доста по-твърд подход от страна на Европейската комисия заради недостатъчния напредък в реформите. Оказа се обаче, че в последния момент доклада на експертите беше “фино настроен” от колегиума на Европейската комисия по – както призна вицепрезидентът на комисията Франко Фратини - политически съображения. “Благодарни сме на експертите си, но крайното решение го вземаме ние” – каза по този повод Фратини.  В България и управляващите, и опозицията в Народното събрание официално се обединиха около тезата, че мониторинговият доклад на Европейската комисия е обективен и отразява реалистично случващото се. В голямата си част обаче реакциите на политиците приличат повече на въздишка на облекчение, защото не са получили очаквания удар, а не на въздишка на задоволство заради това, че добре са си свършили работата. 

- Пламен, имаше ли елементи на изненада в тези реакции? 

- Като цяло – не, Фили. Представителите на управляващото мнозинство нарекоха доклада “обективен” и приеха критиките сякаш дори с известно облекчение – първо, защото те все пак са донякъде познатите вече критики от предишния, а и от по-предишни доклади и второ – защото критиките и този път не бяха последвани от крайни мерки като налагане на предпазни клаузи. Дежурна стана вече споделената и този път оценка на управляващите за доклада като “стимулиращ по-нататъшните реформи”.

Представителите на опозицията също като цяло определиха доклада като “обективен”, но се задълбочиха и малко повече. Депутатът от СДС Мартин Димитров например каза, че “като анализ докладът е обективен, но като крайни санкции Брюксел за пореден път прави жест към България”.

“В доклада си Европейската комисия казва, че т.нар. напредък на България се състои в добри намерения, но няма резултати, заяви от своя страна депутатът от Демократи за силна България Атанас Атанасов. Смятаме, че Европейската комисия  е пощадила провала на МВР по отношение на разследването”, допълни той.

За мен обаче в известен смисъл беше изненада отказът на министър-председателя Сергей Станишев изобщо да коментира доклада. Както и позицията на президента Георги Първанов, който се показа като едва ли не засегнат от критиките човек. 

- Всъщност президентът призова Брюксел да не гледа на България като на страна, която е извън Европейския съюз. Какви бяха основанията му за това? 

- Имам чувството, че президентът, тъй като на практика лично, в смисъл – като институция - не е засегнат пряко от критиките в доклада за напредъка, се опита да заеме позата на, както той обича да се изразява, “национално-отговорен политик”. В смисъл на политик, който е отговорен за интересите на нацията. И по този начин да спечели малко вътрешно-политически дивиденти. Така и не ми стана съвсем ясно какви са неговите основания за този призив към Брюксел, но впечатлението, което остана  от думите на президента, е, че ние сме твърде лоялен член на съюза, а пък той си позволява да ни критикува. 

- Не е ли истина, че сме твърде лоялен член на Европейския съюз? 

- О, истина е, да! Твърде лоялен! Дотам, че България не е като някаква си Полша например, та да създава напрежения с отстоявяне на националните си интереси и мнения вътре в рамките на Европейския съюз.

Преди по-малко от седмица, по време на  срещата на върха, когато новият Европейски Договор трябваше да замени вече погребаната идея за европейска Конституция, Полша се пребори в буквалния смисъл за собствените си, но и за интересите на всички по-малки страни. Тя отстоя позицията си по въпроса за новата система на гласуване и разпределение на относителната тежест при вземането на решения в рамките на евросъюза. По време на напрегнатите дебати и задкулисни преговори обаче – поне в България – не стана известно каква е била българската позиция по въпроса. И имаше ли изобщо такава. Та може би подобен вид “лоялност” има предвид президентът Георги Първанов в случая.

Ако е така, то аз лично бих разбрал още по-добре позицията на един коментар във вестник “Вашингтон таймс” от миналата седмица, в който се казваше, че с опита си за централизация, зает от най-лошите френски и германски традиции, както и с опита си да обезличи националните законодателства, Европейският съюз започва да изглежда като бившия Съветски съюз. А оттам вече по-добре бих разбрал и позицията на Първанов.

- А как медиите в страната коментират съдържанието на мониторинговия доклад на Европейската комисия и факта, че спрямо България не бяха приложени предпазни клаузи? 

- Медиите в този случай са много по-иронични, а сякаш и доста по-надълбоко виждащи от политиците. Струва ми се, че ще бъде достатъчно да погледнем само няколко вестникарски заглавия, които илюстрират точно какво имам предвид.“Докладът на Европейската комисия премина през политическо подслаждане” – гласи водещото заглавие на електронния сайт Медиапул.

Вестник “Стандарт” е още по-цветист – “Брюксел пак помилва грозното си пате” – гласи заглавието на коментара, а по-нататък в текста му се стига и до наистина важния въпрос – защо, въпреки недостатъците, предпазните клаузи не бяха наложени.

“Истината е, че всъщност никой няма полза от задействането на наказателния механизъм – пише вестникът. - Най-малкото защото налагането на клаузи ще е признание, че чиновниците в евросъюза не са си свършили работата.
И са пуснали в светая светих калпава държава, която не е подготвена и не отговаря на изискванията. Нещо като грозно пате в семейството на лебедите”.

От подобна позиция тръгва и коментара на вестник “Сега”, който е озаглавен “Брюксел гръмна за пушилка”. “Ако Еврокомисията продължи да пише докладите си за България по същия начин като досега, има риск да й свърши индигото – се казва в началото на текста, който продължава - От 2 години наблюдаваме в четири доклада едни и същи констатации по най-важните проблеми - организираната престъпност и корупцията, - след което идва уж строгата забележка: Внимавайте, видяхме ви какво представлявате! И какво по-нататък?” 

- Пламен, в случая “Какво по-нататък” е наистина важен въпрос..... 

- Ами, по нататък, Фили, ще чакаме следващия доклад през първата половина на следващата година. Впрочем още през есента ще има може би малко повече яснота по отношение на критики, за които досега не споменахме нищо. Те са свързани, най-общо казано, с възможностите на България да усвоява пари от следприсъединителните еврофондове и от констатациите на евроекспертите през есента ще стане ясно дали тези фондове няма да бъдат намалени – например с 25 процента.

А по отношение на реформите в съдебната и правоохранителната система, по отношение на борбата с организираната престъпност и корупцията, подобни доклади – технологично погледнато - може да има до 2010 година, когато, според договора за присъединяване, изтича последният възможен срок за последния възможен мониторинг на напредъка. След това страната вече ще е “чиста”. Или реформирана. Или поне ще е постигнала “необратим напредък”. Нещо, за което мнозина българи вероятно не биха се обзаложили. Поне не и отсега, докато виждат как около тях с отлитащите думи се борави, сякаш са оставащи дела.