Comments

Чета “The Bell”, роман на Айрис, в който се разказва за една малка християнска комуна. В една глава се цитира текст, който една от комунарките чете пред останалите – за кого ще има и за кого няма да има милост, кой ще отиде в Ада и кой в Рая и пр. Ето това е пример за ниските нива на религиозността. Те се срещат във всяка деноминация под една или друга форма и са присъщи за голяма част от религиозните хора. Когато си описвам в текстове като този, някои хора настръхват, понеже смятат, че се гавря с религията и религиозните.

Когато се опитвам да покажа че религията може да има високи нива, и то всяка от известните ми големи религии (а, предполагам и неизвестните за мен), например в текстове като този и този, настръхват откровените противници на конкретна религия (най-често на исляма), страхуващите се от “сектанска” зараза (особено майки), както и твърдите фенове на науката – да речем като пиша текстове като този.

Не знам какво е Бог, но не вярвам, че е личност. Това, е което вярвам е, че светът се движи според фундаментални вечни закони, а освен това еволюира по отношение на формите си. Аз искам да проумея тези закони и да живея в хармония с тях. Мисля, че точно това е имал предвид Айнщайн, когато е казал, че иска да узнае мислите на Бог и че останалото са подробности.

Мисля, че има много начини да се изследват “мислите на Бог” – един от тях е религията, друг е науката, а има и още. Мисля, че хората, които търсят отговори на въпроси, независимо колко профански биха могли да изглеждат, всъщност са обединени от един стремеж – да се научат да живеят, да бъдат щастливи. Разбира се, повечето хора изобщо не осъзнават тази потребност, а някои дори гледат с презрение на желанието да бъдеш щастлив.

Тъй като наистина много искам да разбирам законите по които се движи Вселената и да бъда щастлива, не мога да си позволя да отхвърля който и да е метод на познание. Ако го направя, бих била като майстор, който изхвърля от чантата си някои инструменти, убеден, че са безполезни и винаги ще бъдат.

Когато се обвързваме с едно или друго убеждение /светоглед, ние всъщност вярваме, вярваме, вярваме, че религията или науката не струват или са върхът, вярваме, че има или няма Дядо Боже – все неща, които или няма как да разберем съвсем или още не сме пораснали достатъчно за да го направим.

Нито вярвам, нито не вярвам, че е възможно да узная мислите на Бог / природните закони – може да е възможно, а може и да не е. Това, в което вярвам е, че има вероятност утре да науча повече от днес. Е, да, това може да е вграден трик на ума, но пък ми харесва да се чувствам така.

Повтарям отново кредото си:

Вярвам във вероятността да науча нещо ново и във вероятността това да ме направи по-щастлива. Нямам никакви доказателства, освен начина по който съм се чувствала досега. Щом нямам доказателства, но имам вяра, значи съм религиозна. А деноминациите нямат значение за мен, така че ако искате (не е задължително), можете да си спестите опитите да ме покръстите в анти-ислям (на никого ли не е хрумвало, че може да съм мюсюлманка, btw?) или да ме обявите за враг на науката.

Не съм ничий враг – дори на невежеството. Под всяко невежество просто спи семето на познанието.

Ще ми се да гласуваш за мен, за да съм нагоре в класацията.

Преди няколко години един приятел се върна от командировка. Едно от местата, в които беше нощувал, беше вила, в чийто двор било написано загадъчното име Wittgenstein. По една случайност малко преди това бях прочела донякъде “Ръженът на Витгенщайн”, и така успях да отбележа червена точка, благодарение на факта, че човекът още не се беше добрал до Google.

Вчера набързо прочетох “Платон и птицечовкат влизат в бара …” (Plato and a Platypus walk into a bar), първо, защото Любо от “Пингвините” ми спомена възторжено за нея, и второ, защото тъкмо бях прехвърлила книга с претенциозното заглавие “Философията и структурата на модерността”.

Когато преди няколко месеца купувах “Платон и птицечовката”, знаех, че е лек курс по философия, който може да се хареса на децата, но чак пък да привлече Любо, който занулява заявките за всяко купено от мен заглавие, убеден, че никой друг няма да клъвне. Сега съм изправена пред философския въпрос дали Любо е прочел само вицовете или също така и обясненията които илюстрират. Ако е прочел всичко, то сега вече знае що е метафизика, логика, епистемология, етика, философия на религията, екзистенциализъм и пр., а аз знам, че продължавам да бъркам индукцията с дедукция, така че си отбелязах да помисля върху тях (да, знам че съм тъпа и няма да направя научна кариера, както любезно ми обясни в специално пространно писмо един непознат почитател на женската красота).

Точно защото съм тъпа, прочетох цялата “Платон и птицечовката”, но само прехвърлих “Философията и структурата на модерността” и си записах няколко теории, с които да блесна по-късно – обикновено използвам книгите от бг автори, за да прегледам библиографията, особено след като се убедя, че са неприятни за четене. Но сега, след като в последните дни прочетох три книги по философия, имам проблясък и може би вече няма да купувам гореспоменатите книги, а ще правя справката на крак в книжарницата и ще спестя пари и библиотечна площ, както и гузното чувство, че съм платила за книга, която не бих препоръчала никога на никого.

Разбрах също, че винаги съм умеела да пиша леко и ясно като възпитаник на Харвард и Оксфорд, но никога няма да се науча да пиша тромаво, неясно и претенциозно като български интелектуалец. Може би точно затова продължавам да работя като учителка – също като Витгенщайн, който с труда си “Tractatus Logico-Philosophicus” решил, че е доказал, че всички философски твърдения са безсмислени (вкл. неговите собствени) и станал начален учител. След няколко години, обаче, се върнал към философията с нова концепция за целта й – терапия. Хахахаха! Отдавна съм преоткрила топлата вода и смятам, че това е истинската полза от философията – тя те учи как да бъдеш щастлив. Това, че те учи да мислиш по-ефективно е страничен ефект. И така, Витгенщайн станал професор в Оксфорд, където, както вече знаеш, искам да работя като чистачка.

Понеже стигна дотук, ще те възнаградя с един виц от книгата:

Шеймъс се кани да отиде за пръв път на среша с момиче и иска съвет от брат си, който е голям сваляч.

“Посъветвай ме за какво да говоря.”

“Ето каква е тайната,” обяснява брат му. “Ирландските момичета обичат да говорят за три неща – ядене, семейство и философия. Ако попиташ момичето какво обича да яде, показваш, че се интересуваш от него. Ако го попиташ за семейството му, показваш, че намеренията ти са почтени. Ако говориш за философия, показваш, че цениш интелекта му.”

“Много ти благодаря.”, казва Шеймъс. “Ядене, семейство, философия. Ще се оправя.”

Шеймъс отива на срещата и първите му думи са:

“Обичаш ли зеле?”

“Не”, отговаря учудено момичето.

“Имаш ли брат?”, пита Шеймъс.

“Не.”

“Е, ако имаше брат, той дали щеше да обича зеле?”

Ако ти харесва вица, гласувай за мен.

Comments

Някои мъже отглеждат дълга коса, която винаги носят на опашка. Чудя се защо им е дълга коса на опашка, след като ако се подстрижат, биха изглеждали по същия начин. Някой знае ли?

Днес би било смехотворно да се философства ако не познаваш поне строежа на клетката, принципите на които е изграден геномът и основните природни закони. Човек би трябвало да направи сравнение между живата и неживата природа, за да осъзнае, че светът е повече от физика, химия и математика, ако има амбицията да направи пробив в областта на информационните технологии.

Когато ученият изгуби надежда и вдъхновение, би могъл да се обърне към литературата и музиката, за да си спомни, че човек има божествена искра.

В този свят икономистите ми изглеждат най-близо до гледащите на кафе.

Получаваш пакетче дъвка ако споделиш предположенията си дали тези размишления ме правят щастлива и какво ме е довело до тях.

Ако те кефя, гласувай за мен.

Когато говорим за съвременното робство и трафика на хора, обикновено се сещаме за проституция. Истината е, че проституцията представлява капка в растящ океан.

Съвременното робство е свързано с работа в индустрията, селското стопанство и риболова. Много от вас знаят що е sweatshop – цех, в който са наблъскани много работници, които работят за малко пари, дълги часове, и не могат току-така да отидат до тоалетната или да напуснат работа. Такива местенца има не само в Китай: има ги и у нас ( преди години за пръв път четох за тях в “Егоист” – обикновено се намират в затънтени родопски селца; когато споделих откритието си с тогавашните ми ученици, едно момиче сподели, че майка й работи в точно такава гръцка фирма някъде в тоя край), има ги и в САЩ (според Наоми Клайн в No Logo, книга преведена и издадена и у нас), има ги и е ЕС (майката на друга моя ученичка се премести от бг sweatshop в немски такъв наскоро).

Има места, от които е по-лесно да се измъкнеш, предполагам, но като цяло става все по-трудно, особено ако си в страна, чийто език не знаеш, а личните ти документи са у работодателя (в някои страни това се изисква от закона), дължиш пари, понеже си платил солидна сумичка, за да ти намерят тая работа или пък имаш да плащаш под формата на процент от заплатата.

Ето така се произвежда голяма част от достъпните за нас стоки – от пластмасовите химикалки, чорапите и рибните консерви до хард дисковете. На хартия съществуват всякакви закони, но на практика в началото на веригата някой си затваря очите, а в края ние се радваме на приемливи цени.

Светът е пълен с гладна евтина работна ръка, която ще върши все по-голяма част от работата – от най-нискоквалифицираната (бране на банани) до високотехнологична (производство на компютърни компоненти). Не бива да забравяме и сферата на услугите, в която млади, добре изглеждащи и говорещи чужд език кадри от третия свят ще заемат работните места, за които мечтаят по-мързеливите ми ученици.

Време е последните да осъзнаят, че не могат да продължават да се надяват, че простото преместване в страна с по-висок стандарт за тях ще означава повишаване на стандарта. За “мързелива” осемчасова работа, изискваща посредствени знания и умения има твърде малко предлагане и твърде много кандидати. Много от тях идват от страни с по-нисък стандарт, а освен това са по-добре образовани и боравят по-добре с компютри и чужди езици.

Докато Стоян спи или играе Counter Strike, хиляди негови азиатски връстници решават задачи, четат на английски и програмират. Отвъд Атлантика, в частните гимназии, бъдещите господари на света мислят и пишат есета. Нани-на.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

 

Слава Богу, досега не съм имала много случаи в които да се нуждая от помощта на полицията, но не съм имала нито един в който тя да е свършила някаква полезна работа. Имала съм няколко случая, в които полицаи за се опитвали да ме сплашат без дори да изглеждам така сякаш нарушавам обществения ред, но пък вероятно съм изглеждала достатъчно безобидно, за да може някой да задоволи безопасно порива на бабаитлъка си. Така е било досега – от първата ми среща с полицията преди около 30 години.

Наскоро РПУ-то в нашия град се сдоби с още една голяма сграда. Предполагам че това се налага заради нарастването на личния състав. Чудя се кому е нужно това.

Прибавям факта, че от известно време си имаме закона за поголовното подслушване ( за който Европа се произнесе неласкаво тези дни, за което трябва да благодарим на тези хора ), който дава сериозен достъп на полицията до личния ни живот.

Прибавям контрола върху Интернет в Китай, от който бихме могли да заимстваме вечно зелената евтина и ефективна идея за масираното внушаване на страх. За повече информация – писмото на Ванката.

Чета статия за “черния Хитлер” (както сам обича да се нарича), зимбабвийския диктатор Мугабе, в която се описва как той управлява Зимбабве чрез широка система за покровителство, която много ми напомня за нашенския неофеодализъм (знам, че за добре печелещите професионалисти в столицата звучи странно, но аз описвам това, което виждам в провинцията), а също така и с помощта на тайната полиция, която да сплашва и, ако е необходимо, да избива дисиденти. В това време Мугабе развива огромно его, като настоява, че само той може да управлява страната – с железен юмрук. Мугабе заграбва притежаваните от бели ферми и ги раздава на поддръжниците си – нещо, за което мечтаят доста наши съграждани – да се върнат богатствата един вид.

В същото време, народът е зает да подписва петиции в защита на българщината – до следващите избори, по време на които наглед образовани и интелигентни хора ще кажат, че ще гласуват за Х, понеже пликовете са прозрачни и ще се разбере за кого са гласували.

Само аз ли сглобявам картинка от тези парченца?

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Ванката не може да прочете от Китай не само текста ми за страха, но и всичко останало. Просто блогът ми не се вижда оттам. Ето какво отговори Ванката през Фейсбук. Нещо не се получи кирилизирането, за съжаление

Публикувам го нередактирано. Може да помогне на хора, които се двоумят дали да започнат работа в Китай:

Hey, Lidka. Pak stana suma ti vreme, prez koeto ne sum ti pisal. Sorry za tova. Za sujalenie niamam dostup do bloga ti, predpolagam, 4e kakto mnogo drugi stranici, su6o e blokiran. Taka da sum iadosan na cialata obstanovka tuk i da sum 4esten dosta me dostrashava samo kato si pomislia,4e Kitai e novata svetovna sila…Vijdam, 4e si v krak s ne6ata, koito se slu4vat tuk, no vse pak 6e ti spomena i az niakolko interestni fakta (ot poslednite dni):

1. Partiata izprati onzi den masov sms na vsi4ki kitaici, “suvetvaiki” gi da ne kupuvat ni6o ot Carrefour (nai-golemia hypermarket tuk, French btw). I poznai - ot 1 Mai nikoi ot kitaicite niama da pazaruva tam. 6e ti poasnia i pri4inata. Govorih s ot kolegi (toi e ot Singapore) po temata i toi mi kaza, citiram:”Moiata priatelka e protiv tazi iniciativa na Partiata, no i tia niama da pazaruva v Carrefour, za6oto ako niakoi ot neinite kolegi razbere, vednaga 6e ia namraziat. Da ne govoria,4e ima mnogo zlobni hora tuk, koito sa gotovi da pokajat omrazata si na tezi, koito ne vurviat s bolshinstvoto”. Shvashash shemata nali, Lidka?!Kitaicite sa tolkova brainwashedl,4e e prosto trudno za viarvane!

2. Partiata zav4era, izprati masov e-mail na kitaicite, s koito obiasniava kolko zlonamereni Western European people are i prika4i snimki (ultra manipulira6i) na kitaici v Paris pla4eiki zaradi tova koeto stana tam s Olympic fire. Citiram “Vijte nashite GEROI”…

Jesus…napravo mi se povdiga ot tezi ne6a..Komentara na moia boss otnosno obstanovkata”We are the strongest and most powerful nation in the world, nobody has the right to stand against us”. Mojesh li da si predstavish, tova idva ot ustata na obrazovan kitaiski grajdanin, s mnogo international experience…Predstavi si kak “misli” edin obiknoven kitaec, koito s goliam kusmet e uspial da zavurshi treti klas…

I tova e naciata, koiato idva na preden plan…stra6ni4ko,a?!

Ne znam dali si osuznala,4e az sum mnogo komplicirana li4nost.. I kolkoto i da e sum komersialen ot edna strana, tolkova takiva ne6a (koito ti spomenah me mu4at adski) i zatova vzeh re6enie, 4e Kitai ne e za men, pone ne v momenta. Niakade kraia na Juni 6e otlitam ot tuk. Moje bi 6e se vurna, kogato tazi nacia uzree malko pove4e, no za poslednata polovin godina se ubedih,4e e nujno duuulgo vreme (ako vuob6e se promeni) dokato Kitai porasne duhovno,ako moga taka da se izrazia.

Smiatam da tursia rabota ili v Capetown, South Africa ili v niakoe kitno mestence v Evropa…Imam nujda ot malko po-normalno miasto, mnogo me izto6iha tezi kitaici…

Haide, tova e ot men za sega…Umnata i pishi, kogato mojesh. Az 6e te durja v te4enie na ne6ata tuk.

Celuvki,

Vankata

е задължително четиво за бъдещи и настоящи лекари, независимо дали професионалният им избор е мотивиран от усещането за призвание или стремежа към финансово благополучие. И едните, и другите се нуждаят от по-добро мислене, което да не оставя пациентите им единствено на милостта на Оня Горе.

Книгата разглежда не само интелектуалните, но и емоционалните предпоставки за грешки в диагностицирането и избора не лечение. Изследвано е влиянието на личния темперамент на лекаря, на особеностите на пациената, на лекарския екип, на медицинското образование, на здравното састраховане / осигуряване, на технологиите, на фармацевтичния маркетинг, на специалността, на начина по който се държат близките и т.н.

Макара че е писана с цел да покаже начините, по които се допускат грешки и начините, по които могат да се избегнат, книгата представлява подробен профил на лекарската професия като цяло и в частност на някои специалности. Желаещите да учат медицина могат да се уверят дали са подходящи за лекарската професия и ако да, дали наистина биха я практикували с удоволствие.

Книгата е предназначена за широката публика, т.е. повече за пациентите и техните близки, които, вместо да се молят всичко да бъде наред, биха могли да вземат по-добри решения и да помагат на лекарите да мислят по-добре.

Докато я четох, си спомних за мои познати, които години наред не успяват да се излекуват, за идиотките лекарски грешки, на които самата аз съм била жерттва, за собствената си уязвимост. Предупреждавам, че предразположените към хипохондрично мислене, ще получват доста храна за размисъл - като всяко лекарство, книгата има и странични ефекти. Те могат да се превърнат в положителни, ако използваш случая да помислиш за философията си за живота, болката и смъртта, и в добрия случай да погледнеш по-спокойно и на трите.

Всъщност си купих книгата с цел да науча повече за човешкото мислене и я прочетох веднага след Blink, защото исках да проследя някои модели. Обшият изод от двете книги е, че за доброто мислене е нужно време и спокойствие. Разбира се, в зависимост от начина ни на живот и от професията, може да се налага да вземаме бързи решения на базата на оскъдна информация, но ако напълно сме лишени от периоди на тишина, в които да осмисляме, ние не само че никога не стигаме до онова високо ниво на ескпертиза, което ни позволява да мислим добре дори и под стрес, но и се превръщаме в плиткомислещи и тревожни хора, а това обезсмисля голяма част от нашите действия. Тези, които все още помнят, че преди два месеца все още работех на две места и начина, по който се чувствах и държах тогава, могат да усетят разликата. В западната капиталистическа култура (към която гравитираме напоследък), повече се цени действието. Хората се очаровани от Тигъра, за когото няма невъзможни неща.Възхищават се на този, който пада отвисоко, но успява да се изправи. В героичните истории за тигри, обаче, не се разказва хората, които падат заедно с Тигъра или се оказват премазани под него.

Предпочитам да съм от онези, които не оставят следи, които избягват резките движения когато е възможно, както ме е учил татко. Ако съм герой от приказката на А. Милн, предпочитам да бъда Пух, центърът на мандалата.

Ако те кефя, гласувай за мен.

*Правих мандалата цяла сутрин на Photoshop (първото ми Photoshop произведение), което ме направи още по-търпелива. Благодаря на Стоян за съдействието.

**Ето я на български и на английски.

Коментарите: в истинския блог

Снощи гледах последната вечер на Иван в Music Idol и сутрешното предаване на следващия ден по BTV. Така открих Женицата в Жълто. Оставям настрана рационалните й коментари, които никой досега не се сети да направи по телевизията и се фокусирам върху лицето на Иван, докато тази жена говореше. Усещането че си разбран, особено когато някои успява да облече в думи чувствата ти, кара хората да се отворят и да искат да сътрудничат.

Не отричам критиката като педагогически похват, но тя трябва да се употребява пестеливо – като тоягата, с която дежурният будистки монах цапардосва някой отнесен по време на обучение брат. Когато започнеш да повтаряш едно и също без да постигаш какъвто и да е ефект, бива да се сетиш, че е време да смениш тактиката и да се замислиш дали стратегията ти не е погрешна от самото начало.

Разбирам фрустрацията на Иван и Андрей, защото тя е мой спътник. Време е да осъзнаят, че добрите продуценти са не само бизнесмени и артисти по призвание, но и лидери. Ето това липсва на Иван и Андрей, в които виждам не по-малко потенциал, отколкото у Иван Ангелов.

Така че биваше да се сетят да подложат на психоанализа и самите себе си. Те са хора, които могат да си позволят продължителна качествена психотерапия и обучения със свестни учители – неща, които самата аз бих направила в момента, в който ми се отвори възможност.

Музикалните педагози са си музикални педагози, а другите педагози и психолозите са друго нещо. Ако бях продуцент на Мюзик Айдъл, щях да включва в екипа точно такива хора, които да помагат на състезатели и екип да функционират по-добре. Мъдри и спокойни хора като Женицата в Жълто биха могли да изградят доста ведра атмосфера в подобни проекти и не вярвам да струват драстично по-скъпо от нафуканите стилисти.

Някой има ли представа дали за изпълнението на подобни проекти е обичайно в екипа да се включват педагози, психолози и подобни (може и будистки монаси) или да е чувал за единични случаи по света и у нас?

Ако те кефя, гласувай за мен.

Коментари: в истинския блог

През 1983 Музеят Гети в Калифорния получава предложение да купи древногръзка статуя. Няколко месеца учени и адвокати подробно изучават статуята, за която скоро ще бъдат платени десет милиона долара. Всички са единодушни относно автентичността й. Няколко историци на изкуството, обаче, независимо един от друг, обявяват статуята за фалшификат само секунди след като са я видяли. И се оказват прави. Как става така, че интуитивно прозрения, направени за секунди се оказват верни, за разлика от рационални изследвания, продължили месеци?

Книгата Blink (благодаря на Пламена за подаръка) проучва случващото се в тези секунди. Тя дава десетки примери за светкавични заключения, направени в различни житейски ситуации и в лабораторни условия. Обяснява (дотолкова, доколкото са разбрани от науката към момента) механизмите на този несъзнателен процес и защо резултатите от него биха могли да бъдат както изумително точни, така и трагично погрешни.

За щастие, тези несъзнателни процеси могат да бъдат овладяни от всеки, и този факт вече се използва по специфични начини при обучението на различни видове специалисти. Всеки от нас би могъл да развие този вид мислене, за да избегне драмата на прибързаните погрешни заключение и да се справя виртуозно с професията и хобитата си.

Книгата не дава лесни стъпки как да развием интуицията си (не си падам по лесните твърде конкретни стъпки), а по-скоро осветлява явлението и предоставя отправни точки за самостоятелни изследвания, както и богата библиография, имената на водещи учени и институции, които изучават проблема.

Тя е полезна за всеки, който иска да прави по-добри преценки в ежедневните си взаимоотношения. Би била особено интересна за маркетингови специалисти, търсачи на таланти, полицейски служители и охранители, лекари, съветници, психолози, учители, борци срещу дискриминацията, PR и HR специалисти, – накратко: всички, които си имат работа с хора и … всички останали – занимаващите се с изкуство, история на изкуството (Диана е първата, на която я препоръчвам) или точни науки, търсачите.

Авторът е Malcolm Gladwell, същият който написа The Tipping Point (благодаря на Пенка за подаръка).

Ако те кефя, гласувай за мен.

коментарите: в истинския блог  ;)

Енея иска да стане журналист и да изкарва пари от писане за списания. Засега, обаче, списанията които харесва отказват да я вземат, под предлог че й липсва опит. Какво би могла да направи?

Ако бях Енея, щях да работя в няколко насоки:

1. Да изучавам света.
2. Да усъвършенствам уменията си за писане
3. Да градя личната си марка.
4. Да създавам и развивам собствена медия

Тъй като не съм Енея, не мога да преценя доколко следването на журналистика в СУ помага, така че ще се радвам за мнения по въпроса.

На този етап, ако бях Енея, не бих кандидатствала за работа в списание поради две причини:

не мога да предложа на медиите повече от мерак за работа (съдейки по блога на Енея, в който на пръв и на втори поглед не намирам нищо, което да ми покаже, че тя има широки или специални интереси отвъд собствената си личност; относно начина й на писане – Дневниците на Бриджет Джоунс, колонката на Кари Брадшоу и книжлетата на Амели Нотомб са увлекателно написани, но блогът на Енея ме кара да се прозявам, дори когато се абстрахирам от съдържанието. За да не бъда несправедлива, Googlе-нах Енея, както бих направила aко бях работодател, и открих статиите й в секцията “Култура” на MyKinda. Оттам разбирам, че се интересува от изкуство и култура и ако се постарае, пише по-фокусирано, но ако в качеството си на редактор на Капитал Light трябваше да избирам между Енея и Янко Терзиев, щях да предпочeта да продължа да ползвам услугите на втория. Ако бях редактор в NG, щях да очаквам в блога й да открия релевантни категории)

не си струва да губя време като щатен журналист (докато съм заета с писане и проучване на неща, които може да не ме интересуват, няма да ми остава време да проучвам начина по който действа медията и да градя приятелски взаимоотношения; бих предпочела да се мотая там и да наблюдавам и говоря с хората, което бих могла да постигна лесно ако си предложа услугите като момиче за всичко и сипвам в кафетата серума на истината; последното ми изглежда по-добра идея от платен стаж на този етап, но е въпрос на проучвания, така че дайте мнения)

Връщам се към нещата, които бих правила:

Бих изучавала света

Ако искаш да те четат, трябва да имаш нещо за казване. Важно е по-голямата част от нещата да не се фокусира върху собствената ти личност. Дори Карбовски беше досадил на публиката, когато започна да пълни Егоист с горчивия си опит с жените. Разбира се, можеш да използваш собствените си преживявания като илюстрация на прозренията които искаш да споделиш, но това предполага не само житейски опит, а и саморефлексия. Ако просто разказваш истории, трябва да се увериш, че са такива, в които читателите могат да открият себе си и да научат повече за човешката природа, т.е. да извлекат някаква полза. Можеш да кажеш че не е задължително и че целта ти е да забавляваш само. Не мисля, че липсата на смисъл може да бъде забавна, но ако смяташ да забавляваш по този начин, уменията ти за писане трябва да са великолепни, но това е следващата тема.

Бих изучавала света, защото писанията ми представляват за читателя прозорчета към света. Ако всеки ден не опознавам по малка част от него, какво бих могла да предложа? Можеш да кажеш “Новини”, но ако стремежът ти е простото съобщаване на актуални събития, не си струва да си губиш времето да следваш журналистика. В местните вестничета вземат репортери, които току що са завършили гимназия и имат крака да тичат да отразяват събития.

Журналистите, чиито имена знаем, предлагат много повече от просто съобщаване на новини. Те ни показват неща, които други не се сещат да ни покажат и го правят така че да разберем смисъла. Ето защо ние, техните читатели / зрители, се отличаваме от децата, които просто зяпат новините по телевизията докато вечерят. Както казва Карбовски, борят се да направят света малко по-ясен.

Разбира се, преди това трябва да са го изяснили донякъде за себе си. Как? Ето как го правя аз: наблюдавам света директно и после осмислям наблюдаваното, реакциите на хората, собствените си реакции; наблюдавам света през книги, статии, филми, репортажи, блогове и после осмислям наблюдаваното, реакциите на хората, собствените си реакции. Докато мисля, обикновено пиша, защото това ми помага да се съсредоточа. Част от нещата отиват в блоговете ми, други остават в тетрадки.

Правя това всеки ден от няколко години и забелязвам, че напредвам всеки ден. Колкото повече наблюдавам и осмислям, толкова повече прозирам в моделите, а високата журналистика не предлага злободневна шарения, а дълбоките модели зад / под нея. Хората са жадни за смисъл, дори когато се забавляват, дори ако не осъзнават. Останалото е запек и диария.

За да изучаваш света е нужно неизчерпаемо любопитство и ежедневно надрастване на собствените предразсъдъци.

Бих усъвършенствала уменията си за писане

С писане – дневник, блог, форум, писма – каквото ми падне. Да, отнема време, но ако искаш да ставаш журналист, вярваш че си струва, нали?

С четене – човек започва да попива начини на изразяване от раждането си. Ако иска да е добър писател, трябва да чете добри писатели.

Бих градила собствената си търговска марка

Когато влезеш в супермаркет, естествено се насочваш към познатите марки. Повечето хора залагат на сигурното, на гарантираното качество. Ето ащо освен любима паста за зъби, имат и любимо списание, а в любимото списание (освен ако не е от евтините) имат любими автори.

Ако си любим автор в една медия, ще те канят да работиш и за други медии. Няма да ти се налага да си търсиш работа. Ще си позволяваш да отказваш работа. Това се отнася за всички професии, а за изграждането на марка можеш да научиш от хубави книги за брендинг. Сред любимите ми автори са Ал Рийс и Джак Траут, чиито книги се превеждат и на български. Ето малко връзки: тук, тук и тук.

Ако все още се чудиш коя е медията, в която ще изгрее звездата ти, да ти кажа – в твоята собствена – в блога ти или каквото друго създадеш. Можеш да си отвориш дори телевизия в YouTube. Вземи за пример Zipster, един фъфлещ дядо, който се радва на растяща фенска маса. Но това е следващата тема:

Бих създавала и развивала собствена медия / медии

Вече имаш блог. Развивай го. Помисли не само за качеството на материалите (което остава на първо място, разбира се), но и за цялостното качество на медията – дали е удобна, полезна и т.н.

Разглеждай други блогове, експериментирай, искай обратна връзка от аудиторията. Разполагаш с безплатна лаборатория, в която си сама господар като Декстър. Това не може да ти предложи и най-великото списание.

Души за нови Интернет инструменти за изразяване, научи повече за това как да привлечеш нови читатели (SEO и пр.).

Чети полезни съвети, гледай онлайн лекции. Търси ментори – хора с опит и желание да споделят нещичко. Всеки познат блогър може да отговори на въпроси. Когато имаш по-сериозни търсения, обърни се към професионалисти. Някои имат публични адреси за връзка и биха се зарадвали да получат добър казус за размисъл, особено ако и преподават, като Карбовски, да речем.

С този текст изпълнявам донякъде желанието на едно момиченце, което искаше да пиша за това как се става журналист. Пусни желанието си в кладенеца и гласувай за мен. А на Енея пожелай успех и помогни с коментари по темата.