- Здравей, за себе си предлагаш да говоря? Женен, имам син на на 19 години. Ходил съм и войник. Учил съм в Русия, тогава СССР, в Санкт Петербург, тогава му викаха "Ленинград". Като личност съм особняк, не конформист, прям, критичен, ценя приятелството, обичам философията, психологията, историята, а също много държа на истината и на свободата. За мен човешката личност с нейната свобода е най-важното. Което значи, че споделям десните политически ценности. Какво друго? Много други хубави неща мога да кажа за себе си, ала нека да бъда по-скромен :) Абе с две думи: разбран човек съм като личност.
- Бих добавил, че си личност, която или я харесват или я хулят. Казваш че си демократичен, това ясно личи в блоговете ти. Но Джон Патрик е казал: "Демокрация — това е правото да направиш неправилния избор." Смяташ ли че хората имат нужда от някаква насока, чисто демократична?
- Аз изобщо не претендирам че съм непогрешим; често греша и след това се разкайвам; всеки греши, ако има някои хора да са ми неприятни, това са хората, които се мислят непогрешими. А за демокрацията какво да ти кажа, това всъщност е свободата; у нас сякаш има масово разочарование от демокрацията и от политиката, с голяма доза основание, но в никакъв случай не бива да се отказваме от свободата
- Действително безгрешни хора няма. Да конкретизираме за младото поколение, бъдещето на България. Ти самият имаш доста опит с него, имаш и син. Интересно ми е какво мислиш за "нас". Почти не съм виждал теми в блога ти за тях, а съм сигурен, че имаш много да кажеш. Смяташ ли, че то упада?

- Наистина, аз претендирам, че доста добре познавам младите хора, понеже всеки ден контактувам с тях. Интересни са ми, и не смятам, че са в упадък. В криза и в безпътица е възможно да са, но това е нормално за възрастта, пък и за времето, в което живеем. Те се лутат, търсят, грешат, падат, стават, но блажени са търсещите: който тропа, нему ще се отвори. :) Не знам защо си останал с впечатление, че не пиша за тях, аз пък смятам, че почти всяка моя публикация в блога е адресирана директно към младите. Постоянно ги провокирам, имам много читатели, за които зная, че са млади хора. Специална тема за това какви са днешните млади може и да нямам, но иначе поставям проблеми, които няма как да не интересуват една или друга категория млади хора.

- Смяташ че е виновно времето в което живеем. От известно време това е тема на моите разговори, напоследък и събирам в списък с проблемите в България. За мене си съм чул много мнения и предложения. Кажи ти какво мислиш за положението на страната и за това как може да се подобри. Няма да се откажа да търся отговор на този въпрос.
- У нас нещата в страната в последните години не търпят благоприятен развой, независимо от това, че външно погледнато имаме успехи: влязохме в ЕС, има напредък в икономиката и пр., но тези постижения се обезсмислят ако бъдат погледнати под друг ъгъл. Първо от сегашното и предишното правителство се пропиляват златни шансове за по-бързи темпове на растеж и приближаване към просперитета: пропиляха се много възможности, което ни обрича още поне 30-40 години да сме най-бедни в ЕС. Това е ужасно. Хората са станали граждански неактивни и апатични, налице е както казах недоверие към механизмите на демокрацията, а това е страшно. Появи се крайно неразумна вяра в бабаити като бат Бойко, които щели да ни оправят, този възход на популизма говори за израждане на усета за свобода у огромно количество съвременни българи. Това значи, че възкръсват стари стереотипи и един отвратителен манталитет от времето на комунизма, а именно очакването, че държавата ще ни реши всички проблеми и от нас се иска само да си намерим любещ и грижовен бащица, който да ни оправи. Руснаците загазиха хептен с тия илюзии, ние се движим директно след тях.
- Смяташ ли че хората търсят лидер, водач, който да ги води. От психологическа гледна точка.
- Да, човек, който не вярва в собствените сили, си търси водач, вожд, който да се погрижи за него. Много хора у нас не могат да намерят основа за една вяра в собствените сили, която означава коренен поврат в развитието на личността и решителното й тръгване по пътищата на свободата. Ако нещо особено ни е потребно сега, то е това да се култивира особено у младите хора едно по-развито самосъзнание за свобода, което ще ни приобщи към европейския ценностен космос, който именно се базира на извънредната и безусловна ценност на човешката свобода. Западът - Европа и Америка - са една единна цивилизация на свободата, към която ние трябва да принадлежим не формално, а по същество, подобно на духовна общност.
- Спомена положението в Русия. Ти си виден "путинофоб", но какво ти е отношението към държавата, която е дала и взела много на България. Едни от най - хубавите ти спомени са от там. Това ли е причината да си толкова пламенен по тази тема или е от чисто демократична нагласа.
- За това как ще се подобри положението в страната, как ще се спрат неблагоприятните тенденции, които аз обобщавам с термина "путинизация на България", моят възглед е че трябва да се научим да разпознаваме стойностните и сериозните политици. Има такива политици, които казват истината, и точно по тази причина са неприятни на мнозинството, което обича ония, които му се подмазват, обича мошеници като бат Бойко... Има и загрижени за България политици, за жалост те не са популярни, а пък и медиите ги оплюха тотално в едни платени от мафията пропагандни кампании. Това примерно се случи с един Иван Костов например, който пак си остава по мое виждане най-сериозният и компетентен политик у нас. Правилно, "путинофоб" съм, но не съм русофоб. Аз обичам Русия, но обичам и демокрацията, а в Русия сега е ужасно за демократично настроените и свободолюбиви хора. Там вече убиват по политически причини. Русия вече не е демократична, там е налице диктатура. Нашият път и геостратегически избор е със Запада, и то по ценностни подбуди. Когато Русия стане демократична, и с нея ще бъдем, защото там от векове се води битка между "западници" и "изолационисти-славянофили", всъщност между евроеизъм и азиатщина. Засега азиатщината в лицето на Путин триумфира... Не бива по глупави сантиментални причини ("Русия - двойната ни освободителка"!) да си пропиляваме шансовете да заживеем нормално и цивилизовано, не сме й длъжни вечно на Русия. А за жалост днешните ни управници са готови да ни продадат на Путин. Впрочем, руските шпиони у нас правят предателството си срещу заплащане, така е било винаги, не се подвеждайте да им вярвате че всичко било заради безкористните им чувства към "освободителката", не бъдете наивни!

- Наскоро завърши своята: "КРАТКА ЛИЧНА ИСТОРИЯ НА СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ", смяташ ли че е прекалено "лична" и какво би казал ако те упрекнат, че не е обективна?
- Ами ще си помисля, че съм си постигнал целта: аз точно това исках! Аз съзнателно приех тази позиция, "обективна истина" в историята няма. Аз смятам, че това е нещо крайно необходимо, то е изглежда едно от най-ценните неща, които съм написал в своя блог. "Обективна историческа истина" вещае една безлична, студена, безчовечна, суха, отблъскваща човешкото е нас история - басня, която всъщност е правена по калъпа на марксистко - комунистическата историография, от която, за съжаление, още не сме се отърсили. Трябваше да бъдат казани без недомлъвки тия неща.
- Добър отговор. Следват двата ми задължителни въпроса. Какво мислиш за расизма като цяло, за етническото напрежение в България и за самите цигани? Както и коментар за събитията от лятото.
- В България засега силно етническо напрежение няма, слава Богу. За циганите какво да мисля: това е етнос, който е доста различен от нас, но това не значи, че трябва да го отблъскваме и да сме високомерни с него. Сред циганите има всякакви хора, има и свестни, има и лоши, както, впрочем, е и сред нас. 3] Angel каза: Ние сме общо взето толерантен народ, е, някои цигани ни провокират и силно дразнят, но пък се иска време тия хора да променят начина си на живот, и това, ако го забелязвате, става със всеки изминал ден. През лятото това беше "драматизация" за отклоняване на вниманието на балъците от реалните проблеми, например скока на цените, който засяга е българи, и цигани. Нас медиите, ако си го забелязал, доста ни подценяват и постоянно разиграват разни кампании за отклоняване на вниманието; това са най-пошли манипулации, които за жалост са доста успешни при не мислещите ни съграждани. А те, уви, са едно мнозинство
- За финал разкажи някоя забавна или любопитна случка от личният / служебният живот. Нещо разпускащо.
- А сега де, как да се сетя за такава случка?! Питам едни млади хора наскоро: съществува ли българска мечта?И ми отговарят какви ли не неща, общо взето казват, че няма такава, което, между другото, е доста лошо. А един казва така: Има българска мечта! И тя е, ние, българите, си мечтаем за това: да имаме хубав, удобен и уютен дом; да имаме добре платена работа; да имаме красива и... перверзна жена, и, накрая, да имаме умни дечица! Ето това каза този младеж... Значи българинът си мечтае да има красива и развратна жена :)
- Така благодаря ти за отделеното време. Финални думи?
- Да мечтаем, но да не сме фантазьори.
Ето това е моето финално пожелание.

Членството на България в ЕС не е самоцел, а поредица от важни стъпки, които да направят страната конкурентноспособна в рамките на Съюза и да осигурят възможностите и за по-нататъшно развитие.Това предопределя важността на самия процес на приобщаване- като борба не с външния враг, с когото трябва да се справиш, за да спечелиш наградата, а като битка със собствените недъзи, които често са невидими, дълбоко скрити в систематиката на българския социален живот и така вкоренени в нея, толкова отдавна съществуващи и толкова обичайни за нашата действителност, че са станали почти невидими.Практиката да се лекуват симптомите, а не причините, или още по-лошо- “да се борим” срещу лечението, а не срещу болестта, е най-лесният възможен път към целта- членство в Европейския съюз.Но дори и след приемането на сраната в ЕС, предишните проблеми продължават да съществуват и премахването им не би могло да бъде резултат от подписването на един договор, колкото и важен да е той, а само от последователни и дългосрочни политики, провеждани на първо място с разбиране на съвременната социална действителност в България, произходът на проблемите и тяхната взаимозависимост.Филмът на Иван Кулеков “Държава се прави с хора” проследява пътя на България към Европа, но, макар и направен с рекламна цел, той поставя на показ не само успехите по пътя към присъединяването, но и дълбоките язви в българското общество и проблемите на българската социална действителност, които все още не са намерили решението си.
Системата на демократичното управление, основаваща се на възможността мнозинството от титуляри на интереси да определя стратегическия decision making, не може да осигури успешно развитие на дъжавата, тъй като за това е необходимо активно участие на гражданите в обсъждането на важните въпроси, както и безапелационният им достъп до всякаква информация, която касае тези въпроси и осигуряването на прозрачност в управлението.Неизпълняването на горните задължения от властта води до безразличие от страна на гласоподавателите и индвидуализъм- неосъзнаване на всеобщите интереси и следователно липса на стимул за социално развитие и участие в управлението на държавата.Изостаналата вследствие на това държава не е способна да осигури подходяща среда за развитие на специалисти в различните области, а това увеличава непроизводителността на труда вследствие на некомпетентност и липса на стимул за усъвършенстване.Хаосът в организацията на труда намира израз в характерната за “разпокъсаните” модерни общества невъзможност от ефективна комуникация, а еманципацията на посредниците довежда до бюрократизиране на държавата и тотална невъзможност за диалог на гражданското общество с управлението.Това, в комбинация с нежеланието да бъде променяно статуквото, обслужващо отделни частни интереси, като се приложат реформите, предписани от ЕС, води до невъзможността да се осъществява ефективна политика и до несигурност в силите на собствената икономика, което, от своя страна, води до страх от свободната конкуренция в рамките на пазара на ЕС и проблематизира по-нататъшното развитие на България в Съюза.
Като цяло на българското общество му липсват не само позитивизъм и желание за сътрудничество- основният проблем е липсата на граждани, които да работят за общия интерес и да коригират властта при взимането на решения.Индивидуализацията на обществото извежда на преден план частния интерес, на фона на който всеобщият се губи и не може да бъде ясно осъзнат: “...една буквичка от договора- “е”-то или “р”-то е твоя”, “и моите текстове са там”.Това е както следствие от липсата на сплотеност в социалния живот, така и причина за продължаващото задълбочаване на тази пропаст, която разделя българите на “нашите колеги” и “останалата част”, “които не виждат смисъла”.Неосъзнаването на общия интерес и невъзможността той да бъде ясно поставен като обществена цел, създава и пречките пред безпроблемното функциониране на държавния механизъм.Това поставя основните титуляри на интереси, както и упълномощените от тях управляващи, в ситуация, в която важните за стратегическото взимане на решение неща “се оказват”- т.е. случват се без тяхното знание и осъзнат контрол.Това също е и причина, и следствие гражданите да не разбират важността на действията си по отношение на развитието на държавата и водят до една чисто потребителска нагласа към социалния живот и следователно до все по-усилващ се натиск върху вече омекналата soft state.Но при наличие на държава, която дава, без да получава нищо в замяна, е нормална пасивната спрямо нея позиция, при която “проверявахме едни числа”, когато това е задължението ни, е невероятно занимание, при условие че можем “да ходим да пием бира”.Това дори изглежда в реда на нещата, тъй като омекналата държава не е способна да осигури нито подходящо заплащане на държавните служители, нито подобаващо финансиране на бизнеса, а в една добре работеща държава не е нормално специалистите да работят заради ентусиазма си.
Ниската прозводителност на труда също е пряко следствие от гореспоменатото.Малобройността на специалистите, готови да работят за ниско заплащане, означава ниска компетентност на преобладаващия брой на служителите, липса на основни умения, важни за дадената професия, както и на желание за подобряване на професионалните качества и развитие в крак с най-новите световни тенденции (изучаване на езици, компютърна грамотност: “Колко пъти я пиша аз 19, а тя все 119 става”), а с това намалява и конкурентноспособността на българските предприятия на световния пазар.Изостава и начинът на организация на труда, който не съответства на модерните изисквания и всичко това води до неефективност на работата, а в същото време и до увеличаването и като обем (“24 часа работим!”).Увеличаването на количеството ненужни (или поне можещи да бъдат избегнати) проблеми, влошава и качеството на комуникацията- както на ниво екип, така и на държавно ниво- между гражданското общество и администрацията.
Пряко следствие от това е бюрократизирането на държавата, когато бизнесът действително “не работи и 1/3 колкото чиновниците”, а вследствие на многото работа на парче и липсата на общ поглед върху нещата (без да се вижда систематика и ясно определена цел) администрацията престава да обслужва гражданите и бизнеса и да бъде посредник между гражданското общество и държавата,а стига до момент, в който трябва да се бори със самата себе си.Тя се обособява като самостоятелно съществуваща структура, която вече не е способна да бъде партньор на гражданите и бизнеса- основните титуляри на интереси.Липсата на диалог между нея и гражданското общество е предзададен и от липсата на прозрачност- затрупаната с безполезна работа администрация няма време да осигури на обществото информация за дейността си, а вместо това “работи тихичко на много фронтове” и следователно не може да очаква сътрудничество при обсъждането на стратегическите решения от негова страна.Това, в комбинация със забавянето на взимането на решения- отново вследствие на многото излишна работа и “ненормалната организация”, довежда до пълна неадекватност на решенията и следователно- до неефективност на определеното от “нечетящите министри” развитие на държавата.
Липсата на собствено подходящо за държавата развитие довежда до друго напълно погрешно решение за управлението- копирането на чужди успешни модели, които не отговарят нито на родната действителност, нито на настоящия момент: “да сме бледо копие на Ирландия”.Това е израз и на чувството на българите за малоценност- непрестанно съзнание, че не сме равностойни на останалите (каквито и не можем да бъдем, ако не се чувстваме такива), старания “да се държим на ниво”,т.е. да се правим на други, а не да бъдем себе си, винаги да се покажем по-добри, отколкото сме (за което говори и речта на българския премиер по повод присъединяването, която той не произнася на български, а на френски).Това самоподценяване и неуспешни опити за копиране на по-развитите страни е породено от това, че се “променят изискванията ни към живота”, но не и реалността, а тя не би могла да се промени ако не бъдат приемани такива закони, които “променят живота” и такива формулировки, зад които стоят интереси, но не на единични граждани, а на мнозинството.Проблемът е, че от досега с Европейския съюз се възприемат очакванията към стандарта на живот, но не се разбира систематиката на действие на законите и институциите му.
Съпротивата срещу приемането на директиви и осъществяването на реформи, изисквани от ЕС е опит да се запази статуквото, но по този начин членството ни в Съюза е обречено да бъде не равноправно партньорство, за каквото би трябвало да ни подготвят тези реформи, а постоянен източник “на социални помощи”.”Важното за ЕС” всъщност е далеч по-важно за нас, а системата, веднъж открита, не може да бъде оставена да бъде “красива сама по себе си”, защото, първо- красотата като нещо, изискващо съзерцание и възхищение, бидейки държавна политика или закон, е напълно безполезна, и второ- тази система сама по себе си няма никаква ефективност- нейните качества се разкриват само когато бъде приложена на практика и нейните принципи “се спазват”.Но процесът на преговори е “война с окопаване” и е “по-лесно да се преговаря за 4,5 млрд., отколкото за съдебната реформа”, защото индивидуалните частни интереси взимат превес над всеобщите в управението на държавата (която би трябвало да е изразител именно на всеобщите интереси на гражданите си).Вина за това има на първо място липсата на прозрачност в управлението- в това да “работиш и да не ти се знае името” няма нищо “апостолско”- тъкмо обратното- това е предпоставка за бягане от отговорност пред обществото за взетите решения.Държавата която е направена “с хора”, а не с институции и въз основа на закони, персонифицира управлението и го превръща от безличен и безпристрастен регулатор на социалния живот, какъвто трябва да бъде, в набор от личности със скрупули и частни интереси, което увеличава съмненията във властта.За това допринася и липсата на публични дебати върху важните обществени въпроси (“откъде се появяват тези приказки, че всичко е тайно?”) и на активно участие на титулярите на интереси във взимането на решения, което поставя под въпрос легитимността на властта и извиква недоволство срещу водената политика, дори тя да е ефективна.Също така, дори да е в правилна посока, политиката, провеждана от “толкова малко хора, които се занимават с евроинтеграция” и които трябва “да се борят” срещу “останалите”, е обречена на провал, защото цялостната промяна на обществото изисква участие и съпричастност от всичките му членове, които трябва да свикнат с промяната като начин на живот, а не като работа, която, тъкмо свършена, започва “пак отначало”.Именно постоянстващата новост е гаранция за успеха и основна характеристика на модерността.
Точно преходът към модерността е основният проблем на България.Отправяйки се на Запад, тя всъщност отново отива на Изток, като запазва старите си привички- да не търси сътрудничество, а по-скоро автархия,неминуемо предразполагаща към тоталитарен тип на управление. Индивидуализмът и нежеланието за сътрудничество са наши характеристики и на държавно ниво- съседите продължават да бъдат подозрително разглеждани като врагове, които трябва да бъдат плашени с бойния призив “По пет на нож!”.Като потенциален носител на опасности се разглежда и Западът, към който отношението е също “на защита”, а не на равноправно партньорство.С това си поведение България показва, че не е надраснала предмодерния агресивен начин на поведение и не е готова да го замени с търговски отношения, които да са от взаимна изгода, без да изостави напълно подозренията си.Партньорството, на което се крепи съвременната глобална пазарна икономика и което стои в основата на развитието на Европейския съюз, е избягвано заради несигурността, която носи за българската икономика, тъй като просперитетът на България започва пряко да зависи от нейните съседи.Неспоменаването на Румъния по време на речта за присъединяването на България към ЕС, говори за липсата на съзнание,че страната ни е част от един все по-глобализиращ се свят и успехите и провалите и са във все по-увеличаваща се пряка зависимост от останалите държави.Недвусмислена е и снимката в началото на филма, на която е показан българският държавен глава на Ялтенската конференция- подписващ на преден план, докато зад гърба му се случват истински важните неща.Комплексът за собствената малоценност на страната ни, прави обществото още по-чувствително на тема национален суверенитет и независимост на външната и вътрешната политика, особено ако се има предвид недалечното минало на България.Това неминуемо поставя въпросът за значението и жертвите, които ще трябва да бъдат направени след подписването на този договор и предизвиква поява на недоволство заради отнемането на част от националния сувуренитет.Тази позиция също е следствие от недостатъчното развитие на българската социална действителност.Новото несъмнено предизвиква страх, който пречи на гражданите да осъзнаят недостатъците в абсолютната власт на националната държава и необходимостта от постепенното и отмиране, както и ползите, които биха донесли по-големите правомощия на Европейския съюз.
Проблемите на българското развитие не са следствие на недостатъци, запечатани в гените ни, нито на прекален индивидуализъм, който “повлича след себе си” цялата социална действителност, а се коренят в систематичността на социалната проблематика, обвързваща многобройни и понякога незабележими части в система, която има всички предпоставки, оставена сама на себе си, устойчиво да води до деградация.Това обуславя необходимостта от цялостна промяна на обществото, институциите и начинът на мислене (поради взаимната им зависимост), предхождана непременно от внимателно дефиниране на проблемите и разглеждане на връзките помежду им.Решаването на частични и повърхностни спрямо действителната проблематика задачи и оставянето на истински сериозните, макар и не толкова очевидни, проблеми на самотек, заплашва да увеличи пропастта между развитите западни общества и България, която, въпреки че вече е членка на ЕС, отново рискува да остане “на Изток от Рая”.