Краят на почивката в Долна баня, за която писах в първата част на този репортаж, бе увенчан с екстремно преживяване в Авиационен център "Долна баня" недалеч от самия град. От много години имам ужасен страх от високото и от летене със самолет, който реших че трява да преборя на принципа "клин клин избива", качвайки се на малък самолет.

Авиационният център предлага най-разнообразни услуги, една от които е кратък полет над околността с малък двуместен самолет, като пътникът сам избира дозата на силните преживявания. Реших, че като за първи път ще ми се събере твърде много екшън, ако започнем направо с лупинги, затова си поръчах максимално спокоен полет. Целта ми беше да свикна с усещането за височина и за липсата на твърда земя под краката си. Пилотът Цецо, разбира се, имаше собствено разбиране за "кротък и спокоен полет" и направи няколко остри виража, от които сърцето ми леко се качи в гърлото, но това явно беше неговият начин да се пошегува с мен. Въпреки това, пилотирането му беше образец за майсторство и професионализъм.

На летището отидохме с цялата тумба и децата бяха най-радостни от вида на самолетите. Даже успяха да си издействат разрешение да се качат в самолета преди моя полет и да си поиграят "на пилоти". Надявам се един ден да нямат моите страхове и да бъдат много по-смели в живота.

За мен самия, полетът беше истинско пречистване. Не казвам, че успях отведнъж да се отърва от страховете си, но усещането за свобода, което изпитах, когато се отпуснахме да се реем по вятъра и когато гледах земята под себе си, беше неописуемо. От една страна постоянно ме измъчваше мисълта, че можем да се сгромолясаме на земята и да се разбием, а от друга - летенето в небето, издигането над обикновените човешки грижи, ме изпълваше с особен възторг и усещане за свръхчовешко изживяване.

Самолетът е от клас моторен глайдър, което ще рече безмоторен самолет, само че с мотор. Може да лети като нормален самолет - издига се и каца с помощта на мотора, но в небето моторът може да се изключва и самолетът да се рее по вятъра с часове. Усещането е много странно - движим се със 120 километра в час, а чувството е сякаш стоим на едно място. Човек наистина се чувства като птица. Това сравнение може и да звучи банално, но е много точно. Нещо повече, усещането за божествената близост е много силно, макар и само на 70-80 метра над земята.

Въпреки че съм летял многократно с пътнически самолет, полетът с двуместен глайдър носи съвсем различно усещане. Да виждаш земята под себе си, да усещаш вятъра, който те носи във въздуха - това е емоция, която трудно може да се опише с думи. Чувстваш се като прашинка в божиите ръце, което хем ти вдъхва някакво душевно смирение, хем ти помпа адреналин в кръвта.

15-те минути на полета бяха точната доза екстремно преживяване, от което имах нужда, а и цената от 100 лева беше максимумът, който можех да си позволя. За хората с повече опит и по-здрави нерви, фирмата предлага и по-дълги полети, които са по-изгодни като цена, но пак не са много евтини. Все пак, преживяването е уникално и с удоволствие бих го повторил.

Хората на летището са много любезни, а пилотите са хора с голям опит, натрупан във военния авиофлот и действат уверено и професионално. За награда, такива като мен, които летят за първи път, получават специален сертификат за смелост, което изключително много ме зарадва. Аз отидох там точно с тази цел - да се опитам да се преборя със страховете си и съм горд, че успях да направя първата крачка.

Остана ми едно незабравимо преживяване и надеждата, че ще имам смелостта да го повторя пак някой ден. Полетът с този самолет е фантастично преживяване и го препоръчвам на всички.

Ако харесвате моите статии или моя стил на писане, ако това, което публикувам, ви е интересно, забавно или пък ви дразни, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.

Всички казват, че един месец ще мине бързо. Милото ще си отдъхне от мен, а аз... Аз ще откривам себе си -как ли ще се справя???? Дали ще намеря приятели? Дали ще успея да се порадвам на живота в Германия? Дали, или, как ли...Цялата съм една въпросителна.

През последните дни преоткрих София. Да, точно тази София, която се нарежда сред най-лошите за живот градове (ех, дори в Ханой било по-добре)... Хммм, когато знаеш, че скоро ще заминеш, всичко ти се струва различно. Спираш да се дразниш на бутащите се в теб хора (особено по спирките на градския транспорт!); на подвижните плочки, събрали в себе си море от мръсна дъждовна вода; на задръстванията сутрин... Изведнъж малките улички грейват, а обичайният маршрут за прибиране у дома се превръща в прекрасна разходка. Тази последна седмица се радвах на всичко. Но ето - отмина много, много бързо.

Утре вечер може би ще се разхождам по някоя чужда "щрасе". И макар че това не ми е първото пътуване нанякъде, сега няма да има с кого да го споделя. Затова ще пиша.

Все пак е само за месец, нали? Ще се върна и ще има море, и още пътувания, и лято, и нови приятели, и хубави спомени... Надявам се да открия непознати неща - за хората, за себе си и за някои части на света :)

П.С.И понеже съм си Разсейка Разсейкова, само да не си изпусна самолета в Мюнхен...:)

Преминаването през поне три часови зони често води до нарушение цикличността на съня:

• Трудност при заспиване,
• Често прекъсване на съня през нощта,
• Постоянно чувство на сънливост и отпадналост през целия ден и др. под.

Нарушенията на съня вследствие преминаването през много часови зони обикновено е по-сериозно, когато пътуваме на Изток. В комбинация с евентуалния стрес от пътуването (особено сам) този синдром предизвиква и други проблеми: сънливост, изтощение, дори дезориентация. Чести последствия са и бързото дехидратиране и загубата на апетит.

Обикновено са необходими няколко дни докато адаптираме биоритъмът си. Правилото гласи, че смяната на една часова зона отнема ден за реорганизация на телесните функции.

Източник: Дормео

От мен да мине!

Нека ми е честит рожденния ден! хахаха :)

И колко хубав може да бъде само той, ако към доброто настроение се добавят неограничено количество хубави хора, които да ти направят деня усмихнат :)))

... започвайки с целувката и компанията на най-прекрасното момиче на света, моята Хемита :)

... на сутринта изпълнен с безброй обаждания от приятели и познати :) С продължение в ICQ и останалите IM клиенти... :) В обкръжението и супер подаръка на едни от най-готините колеги, с които някога съм работил (и прекрасния и изключително приятно изненадващ подарък от Пейо! Мерси много човече :) страшно ми харесват хората, които могат да правят подаръци, както ти направи моя днес (TODO: за това да пиша някой друг път)). След това една невероятно вкусна торта, която накълцах на двойно повече парчета, от колкото бяха хората в офиса хахаха :) не че не се хапна, просто накарах всички да минат да си вземат още веднъж :))

Специални поздравления и благодарности на сладкарница "Пчела"!!!

И така... :)

Надявам се завършекът на деня, да е също така слънчев в обръжението на най-близките ми хора, както бяха началото и целия ден :))

До скоро! :))

Въпреки че използвахме един и същ терминал за пристигане и излитане се наложи отново да минем през проверка.

Не знам как е с другите авиокомпании, но не бих препоръчал тази за нискобюджетни полети.

За полета на мисълта знаем всички, но за приземяването ú... Къде скитат и кацат нашите мисли всеки ден? Какво ги привлича в небето и на земята? Кое им дава крила, кое ги тегли надолу? И какви форми приемат, когато се опитваме да ги „облечем" в слово?

Моите мисли често прелитат над поляни с избуяла трева. Често се спират пред портите на заключени замъци. Възкачват се по порутени стълби към върхове на кули в крепости или пропадат в тъмни подземия, където мирише на мухъл и влага.

Моите мисли биват привлечени от бъчви със старо вино, но и диви лозя със зреещо грозде могат да им станат любимо убежище.

Те се скитат понякога из долини с буйни реки и се губят после из гъсти, непроходими гори.

Най-обичам, когато боси и рошави тичат срещу вятъра и устремът им не признава никакви прегради.

Най-трудно ми е, когато се извиват оплетени в жилави клони или затъват в лепкава кал и стенат в ума ми от безсилие. Молят се да ги отвържа, за да полетят отново с невръстните си криле.

Моите мисли и аз понякога не се спогаждаме добре. Тогава вали дъжд и небето е мътно, а въздухът - тежък.

Най-щастливи са, а и аз с тях, когато се реят без посока, когато нищо не ги притиска и дърпа надолу към оковаващите делници.

Мислите ми - мъдри или лековати, верни или грешни, заблудени или попаднали право в целта - са като игриви пеперуди на вятъра. Колкото по-устремено се опитвам да ги уловя, с толкова по-голяма ловкост ми се изплъзват. Колкото по-малко се старая да ги обличам в думи, толкова по-силни стават те.

Volodimir108

Расчеты приведены из Стокгольма.

Путешествие в Любек на 2 обойдется вам на 3 дня и 3 ночи примерно в 400 евро. Сюда входит проживание, питание в ресторанах и кафе, музеи и Интернет, автобус от аэропорта.

В Гамбург 4 дня и 4 ночи на двоих обойдутся в 600 евро.

Baden-Baden. 3 дня, 2 ночи, 4 персоны 500 евро.

Братислава еще дешевле 2 дня, 2 ночи 1 человек 130 евро.

Полностью восстановиться в Риге со всеми массажами,бассейнами, уходом за лицом, ногами и прочими прелестями СПА-путешествие будет вам стоить на  4 дня и 3 ночи 2500 евро.

Почему компания устраивает эти бесплатные полеты и как она собирается покрывать эти расходы, и надолго ли продлится эта халява, спросите Вы. Вильгельм Хамильтон, шеф компании говорит, что надеется, что Вы купите чашечку кофе на борту, или сувениры и лотерейные билеты, а также, если Вы  регистрируетесь на странице компании в каком-либо отеле, часть денег переводится в Руаниар. В планах такие цены на билеты компания собирается поддерживать в ближайшую пятилетку! Так что идем покупать  бесплатные билеты!

Что делать Россиянам , можно ли им поучаствовать в этом привлекательном путешествии? В списке аэропортов нет Москвы и Санкт Петербурга, но Вы сможете доехать до Швеции или Финляндии, например, другим, более дешевым транспортом, а дальше, самолетом. Билеты покупать нужно уже сейчас, их. естественно, уже быстро разбирают!

думаю, что можно, я тут полистала сайт. Есть помимо предложенных еще множество стран и городов. С очень низкими ценами. Во всяком случае, я обязательно попробую взять билеты для гостей из России через эту компанию!

Это Аэрофлот и ЮТейр.

Регистрация простая и не займет много времени. За год я накопил 2 полета по России и один за границу.

Причем Аэрофлот постоянно делает подарки по разным поводам, так на свое 85-ление 9 февраля они всем зарегистрированым пользователям начислили баллы, в зависимости от того с какого года данный участник состоит в этой программе. Мне, т.к. я вступил в 2007 году, начислили 2000 баллов - это 14% билета Самара - Москва. Если бы я был зарегистрирован скажем в 2000 году, то получил бы 9000 баллов. Такие подарки были и на Новый год, так что, даже если вы не очень часто летаете есть смысл зарегистрироваться в данных программах. Возможно они начислят баллы и на предстоящие праздники))

Ссылки на страницы регистрации:

https://www.aeroflotbonus.ru

http://www.utair.ru/ru/transp/status/blank_applicate/

Голямата джамия в Ербил /© снимки: Светослав Иванов

Според представата на мюсюлманите, раят e място за вечен покой. Място, на което тече вода, зеленината е навсякъде, а безбройните блага включват и красиви девственици. За жителите на северния иракски град Ербил, които обичат да наричат града си рай на спокойствието, понятието „рай” има друго значение. То се изразява във възможността да ходиш спокойно по тротоара, да не се страхуваш, че ще ти прережат гърлото или ще взривят хората, които обичаш докато пазаруват зеленчуци от пазара. В този иракски рай няма ангели, а тежко въоръжени милиции, които са взели реда в свои ръце. Има и много страх, който витае във въздуха. 

Жителите на Ербил всеки път се вълнуват, когато над главите им прелети самолет. Построено след падането на Саддам международното летище в покрайнините на четвъртия по големина град в Ирак и център на кюрдската автономна област символизира скъсването с миналото. Минало на много агресия от страна на режима в Багдад към кюрдите. Дяволът отвори устата си - Ербил ме посреща с 45-градусова жега и сух вятър, който ме накара да се чувствам като в сауна. Много бързо обаче, се върнах в реалността, след като неволно срещнах погледа си с един от войниците с автомати, които внимателно следяха всяка стъпка на зашеметените от неочакваното кацане пасажери, бързо слизащи по стълбата. 

Самолетът на Austrian Airways, единствената европейска авиокомпания, която има смелостта да лети до Ирак, се спусна без никакво предупреждение, сякаш от нищото върху тясната писта, която прорязва жълтеникавата пустош, потънала в прах. Западни колеги са ми разказвали какви ли не легенди, свързани със спиралообразното кацане в Багдад, което е толкова ужасно, че кара пътниците да треперят. Разбрах, че ще преживея наяве това кацане в Ербил още с първото кръгово движение, което направи самолетът. Като във влакче на ужасите, за да се предпази от евентуална ракета „земя – въздух”, пилотът започна да описва спираловидни кръгове, които накараха голяма част от пасажерите, включително и мен, да си кажат молитвата. След като започнахме спускането, лицето на германеца до мен се опъна в нервна гримаса, а устата му за момент остана отворена. След две минути свободно падане, центрофугиращото кацане завърши успешно, така че беше време за една обща голяма въздишка на облекчение от страна на стотината пътници, които пристигахме в Ирак. 

От рязката температурна амплитуда по вътрешните стени и прозорците на самолета започнаха да се стичат ситни капки вода, между които се мяркаха дървените бараки на някогашното военно летище.

Пистата е достатъчно просторна да побере и „Бойнг 767”, но в момента приема главно американски военни самолети, австрийските авиолинии и още няколко значително по-евтини, но неизвестни авиокомпании като Flying Carpet Airlines. Полетите от Турция пък, често се отлагат в последния момент, заради традиционно обтегнатите отношения между турците и кюрдите. Освен това, всички входящи и изходящо полети от Северен Ирак все още трябва да бъдат одобрени и от централната власт в Багдад и от американската военновъздушна база в Катар.  

Ербил е най-доброто място, през което можеш да влезеш в Ирак в момента. За първи път стомахът ми се сви точно в 6 часа сутринта, когато на Летище София дамата зад гишето не се сдържа и ме попита в прав текст, след като вдигна глава от билета ми – „Вие, наистина ли отивате в Ирак?” Стомахът ми се сви отново, точно шест часа по-късно, когато отговорът вече беше ясен: „Да, аз наистина съм в Ирак” и връщане назад нямаше. След като получих десетдневно разрешително за пребиваване в страната и преминах през паспортния контрол имах две задачи, които трябваше да изпълня възможно най-бързо. Да прибера щателно претърсените си лични вещи и да открия моя гид, който би трябвало да ме чака някъде около изхода. Важно беше второто да стане веднага, защото не беше желателно да обикалям района извън летището сам, въпреки десетките въоръжени до зъби кюрди, които държаха показалците си на спусъка на автомати „Калашников”. 

С бърз ход излязох от летището и се озовах на полупразен паркинг. От съображения за сигурност нито една кола не можеше да припари до района на аерогарата. Усетил колебанието ми накъде да тръгна, един от униформените ме погледна и посочи с цевта на автомата си към малък раздрънкан автобус, само на няколко метра от нас. Това беше първият автобус, чиято врата се отваряше като врата на стая – с дръжка, която се дърпа надолу, а цялата врата се бута навътре. Шофьорът, зализано конте с черен костюм и тежък парфюм поздрави вяло, измърмори нещо и излезе, оставяйки ме насаме със стария му касетофон, който бичеше стари сърцераздителни кюрдски любовни истории под изгарящото слънце.

Със сигурност ако бях в Багдад, вече можеше да съм мъртъв. 

Въпреки че Ербил е само на час път по въздух от иракската столица, тук очевидно е много по-спокойно. Разбира се, сигурността в случая е условно понятие, защото не трябва да забравяме, че говорим за Ирак, където в момента се водят няколко паралелни граждански войни на религиозна основа, а терористичните групи се борят за влияние, непрекъснато сравнявайки жестокостта, с която избиват невинни. Статистиката показва, че само през месец май в тази лудост, наречена „демократичен Ирак” са загинали няколко хиляди жители в Басра и Наджаф на юг, Багдад и Фалуджа в централен Ирак, Мосул, Киркук и Тикрит на север.

За да ви опиша докъде е стигнало безумството и хаоса в тази страна, ще ви разкажа само една реална история от последните дни. Абди е бил съвсем обикновен собственик на малък магазин във Фалуджа. Преди две седмици развилняла се улична банда нахълтала в магазина му и го застреляла с няколко куршума в главата. Трагедията била толкова голяма, че не само цялото семейство, но и целият квартал се събрал да изпрати до гроба бедния магазинер. Абди обаче, нямало да бъде единственият труп на това погребение. 20 души от присъстващите опечалени го изпратили и в гроба. Погребението се превърнало в кървава баня, защото луд фанатик се взривил точно над ковчега на Абди.  

В северен Ирак казват, такива неща не се случват. За четирите години, в които режима на обесения Саддам е в историята, в Ербил не е бил убит нито един американски войник. Въпреки това, напрежението и страха се усещат с пълна сила. Точно един месец преди да пристигна в Ербил, този кюрдски „рай на спокойствието” беше разтърсен от самоубийствен атентат, който напомни по най-ужасяващия начин на жителите на града в коя страна живеят. В петък, почивният ден за всички мюсюлмани по света, камион – бомба се взриви пред министерството на вътрешните работи, изпращайки в небитието 14 души и ранявайки над 80.

Отново беше време стомаха ми да се свие... Малко след като слязох от самолета в иракския север, научих за поредната убита журналистка в Мосул, чиято глава е била отсечена пред прага на къщата й предната нощ. Изведнъж автобусът се разтресе. С ловко движение шофьорът запали старата машина и тя запърпори по празен път, на места ограден от дебели бетонни заграждения. Изминахме около два километра, след което бричката направи остър завой и отново около нас започнаха да се мяркат хора с автомати, което означаваше, че сме пристигнали на истинското място, отредено за посрещачите на пътниците от летището.  

Моят гид Хамид, бивш водач на конвоите на ООН в Ирак, също беше на уговореното място.  „Добре дошъл в Ербил!”, каза на безупречен английски Хамид и без да губи време натисна газта на японския си джип.

Улиците на едномилионния град бяха самотно пусти. Единственото движение, което регистрирах е безмоторния полет на боклуците, с които сухия вятър си играеше необезпокояван от никого. След кратка опознавателна обиколка на центъра спряхме пред бариерата на Международния хотел в Ербил, наричан от местните „Шератън”. Трябваше да излезем от колата и докато показваме съдържанието на ръчния си багаж, един от охраната отвори багажника, друг влезе в джипа и започна да опипва седалките, докато трети гледаше внимателно с огледало под колата да не би случайно да внесем бомба.

Нито един автомобил не можеше да припари до входа на хотела. На самия вход имаше металодетектор и още един пост от четирима охранители, този път не с автомати, а с пистолети, които отново ме претърсиха.

„Трябва да бъдеш сигурен, че този хотел е една от най-желаните цели за терористите”, спомних си думите на германеца, който пътуваше до мен в самолета.

Механично вдигнах ръцете си. Започнах да свиквам. Тук съм само от час, а това беше четвъртото ми претърсване. Със сигурност това е цената на сигурността в Ербил. Непрекъснати проверки – докато вървиш по улицата, преди да влезеш в магазина или ресторанта. И навсякъде този прословут автомат „Калашников” и гордостта на кюрдите – техните собствени сили за сигурност, които и до днес се наричат със старото им партизанско име „Пешмерга”, в превод – „Тези, които вървят срещу смъртта”.

Това са повече от 150 хиляди добре обучени командоси, които са готови да направят всичко, за да защитят сигурността на Ербил и старата столица на иракски Кюрдистан – Сюлеймания.  Предстоеше ми първата вечер в Ирак, която щях да прекарам в разходки в центъра на града. Въпреки имиджа си на „рай на спокойствието” обаче, само на няколко минути път, надолу по улицата, се намират градовете Мосул и Киркук, където започва ада на терора. Тази мисъл не ми даде мира през цялата нощ, особено когато видях през прозореца на хотела как всичко около мен изведнъж потъна в мрак, заради режима на тока. Над Ербил се спусна нощта... 

В лоби бара на “Кeбир”, един от големите и сравнително луксозни хотели в центъра на Триполи , този следобед e доста оживено. Върху масивните меки мебели, покрити с облицовани възглавнички, млади, късо подстригани либийци , с вид на западни юпита , обясняват на безупречен английски възможностите за инвестиции в променящата се Джамахирия.

От другата страна долита весел кикот от екипажа на авиокомпания “Ал Италия”, чиято дестинация до либийската столица е една от най-печелившите. Сред цялата тази глъчка, един мъж допива може би последната си чаша сок от лимон в Триполи. Това е Гиом Деноа Сен Марк. Неговата последна среща със сина на полковник Кадафи Сейф ал-Ислям, в превод “Мечът на исляма”, е приключила само преди час. Въпреки, че всички детайли около компенсациите, които Либия се съгласява да изплати на семействата на загиналите в полет ДС-10 на авиокомпания „ЮТА” бяха договорени преди повече от 20 месеца, днес Сен Марк е тук със специална мисия.

Той връща седем милиона долара на либийската държава.

Откакто преди две години Либия предложи и изплати компенсациите в размер на 1 милион долара на семейство, ние трябваше да издирим всички хора, засегнати от атентата над Нигер, обяснява Сен Марк. Търсихме из целия свят - в малки села в Африка, големи европейски градове и Съединените щати. Ние открихме всички семейства, но седем американски семейства отказаха да приемат милионите, защото в САЩ се провежда съдебен процес срещу Либия и те не желаят тези пари.

Атентатът над Нигер от 1989-та година е най-кървавият терористичен акт в историята на Франция. Предполага се, че той идва в отговор на Либия срещу френската въоръжена намеса в Чад няколко години по-рано. Богатата на природни богатства област Аузу между Либия и Чад е окупирана от войските на Кадафи с идеята, че тя принадлежи на Джамахирията. Полковникът оправдава агресията си с договор между Италия и Франция от 30-те години на 20-ти век за урегулиране на колониалните взаимоотношения между двете държави. Договорът обаче никога не е ратифициран от националните им парламенти. Факт, който не спира Либия, която смята себе си за наследник на италианското наследство в Африка да наруши суверенитета на своя съсед. Дълго време режимът в Триполи не признава вина за атентата над Нигер. Франция обаче заплашва да наложи вето върху решението на ООН за вдигане на санкциите над Либия.

Тук можем да направим една интересна асоциация – френски съд започва задочен процес срещу шестима либийски граждани, които са обвинени в организацията на кървавия взрив над нигерската пустиня. Месец преди шестимата да бъдат признати за виновни, либийските власти задържат шестимата българи.

През 2002-ра година синът на Кадафи – Сейф ал-Ислам прави посещение в Париж.

Аз не можех да повярвам, че той идва в качеството си на официално лице във Франция, спомня си Сен Марк. Организирахме протест и го следвахме навсякъде. След срещата, посветена на случая “Нигер”, аз отидох при него и му казах: “Вижте, баща ми беше в полет ДС-10…”. Той ме погледна и започнахме кратка дискусия по темата. След 2 дни стартираха преговорите…”

Същинските преговори започват след като става ясно, че Либия ще обезщети семействата на загиналите при атентата над шотландското село Локърби, който е извършен 10 месеца преди зверството над Нигер. Това става през юли 2003-та година, като 14-те кръга разговори между двете страни се следят изкъсо от френското правителство.

За Сен Марк Сейф ал-Ислам е изключително интелигентен човек, който искрено желае да промени имиджа на Либия. В същото време обаче “Мечът на исляма” е част от системата, така че мнението за него е нееднозначно. При всички случаи, според французина е много полезно да се преговаря със сина на Кадафи. По думите на Сен Марк преговорите са били “честни и открити". Разбира се медиите, в някои случаи са били държани настрана, “за да не създават проблеми”. Разговорите обаче в никакъв случаи не са били секретни и забулени в тайнственост.

Те обаче продължиха дълго, защото както знаете в Либия властта е концентрирана в прекалено много места. И ти губиш представа в кой момент, от коя институция зависят нещата – от една страна имаш официалната власт, армията, тайните служби, семейството на Кадафи. Не можеш да бъдеш сигурен, че всички ще реагират по един и същи начин на дадено твое послание. Затова понякога проблемите не идват от неразбирателството между преговарящите, а вътре от либийската държава, разсъждава французинът.

Факт е обаче, че Либия ви плати за атентата над Нигер. Мислите ли сега, че България ще трябва да плати на роднините на пострадалите от СПИН-епидемията деца?

Според мен сега Либия има сериозен вътрешен проблем. Защото дълги години в обществото българските медици бяха определяни като убийци, който трябва да си платят затова. Сега обаче трябва задържаните българи и палестинеца да приемат друг образ- на хора, които не са убийци при положение, че за семействата на заразените деца те все още са убийци. Така че това поражда сериозен вътрешно политически проблем, който трябва да бъде решен. Либийците по някакъв начин трябва да дадат сигнал до семействата, но също и да освободят българите. А това за арабска страна е много трудно…