„Можеш да избереш да следваш пътя, по който те води животът,

 но можеш да избереш и сам да начертаеш пътя,

по който животът ще те следва”

(реклама на ипотечни кредити)

Ще започна с това, че изобщо не се съмнявам във възможностите на човешкия ум да променя заобикалящата го физическа реалност. „Случайностите” са само механизъм, с които действителността реагира, напасвайки се спрямо вибрациите на ума. Ето защо аз не вярвам в случайности.

Как стигнах до такъв извод?

Ами, добро утро, тези неща човечеството ги знае от хилядолетия. Информацията на тема mind over matter е описана и систематизитрана подробно. И не е необходимо да се ровиш из античните папируси на Александрийската библиотека, за да разбереш „Тайната”. Достатъчно е да отвориш най-четената и най-продаваната за всички времена книга – Бибилията, където ще видиш следното изречение: „Искайте и ще ви се даде”.

Но да предположим, че не вярваш в Библията. Тогава ще повярваш ли на Дънов и на неговите беседи „За силата на мисълта”? Или не, по-добре да изключим духовната сфера напълно, за да няма противоречия. Тогава се поинтересувай от метода на Хосе Силва, обърни се към Джон Кехоу, към Робърт Стоун, към Брус Маклеланд или към Наполеон Хил за съвет. Те пък са прекалено комерсиални? Или не обичаш да четеш книги? Помислено е и за нечетящите – гледай „The Secret”, „Великата тайна на водата”, „What the Bleep do We Кnow”. Мога да ти предложа още куп бестселъри по темата – за голям, малък и среден екран, както и в книжен формат. От „Бхагхават Гита” и "Рамаяна”, през „Агни Йога”, та чак до „Лошите мисли са лукс, който не можем да си позволим”, всички големи и малки умове на света повтарят едно и също от хилядолетия – съзнанието определя битието. Някои търсят отговорите в религията, други искат да докажат съзидателната сила на мисълта с математически формули, трети използват средствата на хипнозата, плацебо ефекта и самовнушението, за да лекуват.

Нека да отделим духовната вяра от духовното знание. Това значи безпристрастно да прочетем Библията, Корана и всички други свещени книги, за да видим кое е общото между тях. Ако наистина го напрвим, ще стигнем до два много важни извода: 1) Хората са уникално тъпи и, бидейки ограничени от културните си различия, създават най-различни версии на Истината, въпреки че пределно ясно знаят: Истината може да бъде само една. 2) Хората са готови да се избиват помежду си, заради версиите на същата тази Истина, като фактът, че единият се храни с лявата ръка, а другият я използва, за да си бърше задника, очевдино е напълно достатъчен.

Ето това ме отблъсква от религията. Но същевременно ме кара да вярвам в Бог. В онзи Бог, който живее в мен, от който съм част. Защото, въпреки културните си различия, всички свещени текстове съдържат едно и също твърдение: човек е създаден по образ и подобие на Бог. Дефинициите за Бог са най-разнообразни. Всяка култура си Го представя по различен начин. На някои култури дори им е забранено да си Го представят, но ето че срещаме една обединяваща черта: всички религии описват Бог като творец и навсякъде човек по някакъв начин прилича на Него.

Какъв е изводът тогава? Ами много просто, земните религии подсказват, че човек също е творец. На реалности. В умален мащаб. Ако Бог може да създадва и да разрушава цели Вселени, значи ние можем да създаваме и да разрушаваме собствената си мирко-Вселена. Забелязвам все повече хора да се пробуждат идейно в това отношение и го считам за напълно нормално. Нали казват, че навлизаме в „Епохата на Водолея”, когато всички ще бъдем по-съзнателни индивиди.

Аз самият не вярвах достатъчно в теорията, докато не започнах да експериментирам на практика и не накарах няколко неща просто да се случат. Да, отнема малко време, но както казва Стивън Кинг: „нужни са натиск и търпение”.

Е, добре, но стигнах до обратната страна на медала. Точно в момента, в който повярвах, че умът ми притежава огромна съзидателна сила, че с негова помощ мога да оказвам съвсем реално въздействие върху действителността, аз се сблъсках с всички опасности и противоречия на това свое „откритие”. Защото решенията, които взимаме, са базирани на посланията, идващи от същата тази действителност, която се опитваме да променим. Базирани са на знанията, които имаме за нея. А те, за съжаление, са твърде ограничени.

Представи си, че шофираш из Искърското дефиле. Искърското дефиле е много красиво. Но ти шофираш през нощта. И виждаш само под носа си – докъдето ти стигат фаровете. Да, успял си да овладееш машината, притежаваш властта и волята да избереш всеки път, който ти хареса, да се отбиеш във всяка пресечка, но заради тъмнината, ти не виждаш накъде води избраният път. Не виждаш сто килограмовите ледени висулки, които са готови да се изсипят върху главата ти. Не виждаш напукания и заледен афалт, който ще те изхвърли в грохота на бушуващата река, не виждаш липсващата мантинела на завоя малко по-напред. Пътят, който си избрал, може да не е най-правилен. Нищо, че имаш възможността да избираш.

Разбрал си, че можеш да материализираш мислите и желанията си, това е хубаво, но не бива да забравяш, че виждаш само докъдето ти стигат фаровете. Че може би съществува един по-висш Разум, който вижда голямата картина. Така, както я виждаш  ти през деня, когато е светло. Че може би този Разум те обича и знае по-добре кое е хубаво и кое е лошо за теб самия. Че този Разум е тук, за да те ръководи, но понеже няма власт над свободната ти воля, той не може да се противопостави на решението ти да променяш действителността така, както сметнеш за добре. Не може да ти попречи да се правиш на един малък Бог. Поне докато не катастрофираш. Защото на теб тъмнината ти пречи.

Спрях да харесвам Джон Кехоу поради две причини: първо, защото е преписал всичко от Ерхрад Фрайтаг, добавяйки „магическите” думички: success и money, които въздействат върху плиткия мозък на средностатистическия looser и второ, защото „подсъзнанието не може всичко”. Подсъзнанието е твоето кошче за душевни отпадъци, то е клетка, в която държиш заключени страховете си и почва, където можеш да посееш семената на някои мечти. Просветените хора го наричат „причинното съзнание”. То действително ще реализира всичко, за което си мислиш – най-големите ти мечти и най-големите ти страхове ще се сбъднат. Някой ден. От тебе зависи какви семена ще хвърляш в плодордната му почва. Но ти не знаеш достатъчно. Не си добър градинар. Защото разумът ти е ограничен. Подбираш грешните семена и после се чудиш защо  животът ти буренясва. Истинските отговори са заключени в свръхсъзнанието. „Разумната природа” е перфектният градинар, който продава семената, от които имаш нужда. Как да общуваш с него ще пиша друг път.

Едва ли има по-глупаво заключение от извода, че ние сме най-висшата форма на интелект във Вселената. Ако беше така, щяхме да знаем всичко, нали? Ама не знаем. Нивата на познанието са точно толкова безкрайни, колкото безкрайна е Вселената. Боя се, че заемаме твърде ниска позиция в йерахията на Космическия разум, въпреки че сме по-напред от растенията, примерно...

Добрата новина е, че имаме свободна воля. Имаме и невидими помощници, които са тук, за да ни предпазват от собствената ни глупост. Някои ги наричат „Ангели”, други – „Разумна природа”, трети – „Интуиция”. Мен дефинициите не ме интересуват. Факт е, че съществува Разум по-велик от човешкия. Всеки може да се допита до него, преди да вземе някакво решение. Използвайте тази възможност, докато не е станало прекалено късно.

Тихомир Димитров

Разликата между единия и другия е, че китаецът като че по инстинкт е прицелен в онова, което раждат щенията му, вгледан е в "резултата от  труда" си (и то си личи по броя на неговите сънародници), докато нашенецът кърши празно самочувствие и кухи приказки, вгледан единствено в съвсем празното удоволствие, което не носи нищо, никаква "принадена" стойност (и това пак си личи по броя на населението тук).

И как човек да не си каже, че нещата в края на краищата наистина опират до ... философията на живота на единия и на другия?

„Новинар” от 24 януари се шегува със ... себе си и не съвсем вещо манипулира обществено мнение като фъфли „Ученето може би е вредно за ромите”. Тук думите може би оневиняват донякъде редакторите, все пак хората не са съвсем сигурни и изпитват и някакви съмнения: абе мо`е да е вредно, а мо`е и да не е. И понеже читателят винаги има право, то и той би могъл да попита: щом като за анонимния автор ученето не е вредно, що не е доучил какво да пише и как до го напише? Тия милиони само за ромите ли отиват или за всички деца и защо не ги изяснявате тия неща в дописките си? Същият вестник, но на друга страница надълго и нашироко публикува много объркан опит за репортаж ... не се разбира за какво – за министри ли, за роми ли, за Станишев ли, за Митал ли, за прелеза ли, за Манол Велев ли... Може би за главния си редактор или за Дилов Любен-син.

В следващите дни нямаше вестник, който да не информира обществото, че в Казанлък полицията е задържала Бат Сали незаконно да печата ... винетки, от които държавата би загубила милиони, ако дейността на въпросния брадър бе останала скрита. Сега всичко е в ръцете на полиция, прокуратура и съд – мястото на всеки, който гази лука се знае къде е. Когато преди време въпросният образ стана едва ли не любим на жълтенията, имаше хора, които веднага побързаха да го издигнат в ранг едва ли не на национален герой и да го употребят за свои си цели. Любопитно е дали сега ще го припознаят като близък до своята духовна среда.

„Сега” от 28 януари публикува проблемна, но странно защо анонимна статия за децата-роби в Англия. Обръщам внимание на публикацията, защото и сега, а още повече в бъдеще няма начин подходите и методите, по които се действа в държава като Великобритания да не бъдат попити и от тукашните мафии, чийто обект на дейност е невръстната беднотия. Няколко дни по-късно (4 февруари) в същия вестник Прелитащият ни принуждава, уви, да прелетим над него. Че е убеден как действа лексотана му вярваме, вероятно и той често го ползва в почивките между два маха, ама как да му повярваме, че „циганките, които просят по улиците, с удоволствие го дават на бебетата си, за да не вдигат шум и да кротуват”. Той кърмачка-циганка ли е, та е сигурен в „удоволствието” или просто бръмчи като муха по гръб в несръчния си опит за превъплъщение?!

В Каварна „100 роми учат за билкари”, информира читателите си „Новинар”, а 25 от тях след курса ще започнат да отглеждат засадените от тях билки. Което е хубаво не можеш да кажеш, че е лошо и ако опитът на организаторите се окаже успешен, защо процесът на обучение да не продължи и в други селища около Каварна, пък и не само там?!

Кореспонденция на „24 часа” от 26 януари от Варна ни обнадеждава, че и от най-тиражните вестници най-сетне има плахи опити да предлагат понякога и обективна, и позитивна информация за ромската общност в България – вестникът разказва за ромско семейство, осиновило момиченце на четири годинки и ни информира, че още две семейства са станали приемни родители на дечица на 6 месеца и на годинка и половина. Пожелаваме на хората семейно щастие, на малките – да случат на майки и бащи, а на вестника – и в бъдеще да не си затваря очите за доброто и хубавото и да бъде съвестен информатор на своите читатели.

Два дни по-късно същият вестник почти ни убеждава, че горната статия не е случайна и че се проявява желание за промяна в редакционната политика и в настройката на своите редактори, най-вероятно под давление на чужденците – в кореспонденция от с. Балван, Великотърновско „24 часа” ни разказва за проект на холандската Фондация „Лале”, според който на бедни селяни се дават оплодени крави, които се грижат за тях и от тази дейност имат полза разбира се и самите хора, а във времето те пък помагат и на други стопани, пожелали да отглеждат животни. От цялата работа богатство едва ли ще натрупаш, но пък и гладен няма да останеш... А точно това е целта на проекта „Предай нататък”. „24” от 5 февруари информира за продължаващите набези за грабеж на метал от влакови композиции край Перник. Толкова години се случват тия неща, как пък полицията не можа да намери ефективен подход в своята работа?! Не може ли от кметството, от социалното министерство, от полицията и ... от където още трябва да се предприемат по-адекватни мерки, за да се премахне причината за проблема?!

„Стандарт” от 31 януари се опитва да ни направи съпричастни към проблемите на ромите от най-стария квартал на Истанбул „Сулукуле” на специалната си кореспондентка Нахиде Дениз. За съжаление намерението на журналистката не е отишло по-далеч от елементаризма да упражни спънатото си чувство за хумор за сметка на ... бедните хорица, разбира се. Но когато човек не владее добре занаята си се получава нещо блудкаво – в подвелото я надменно чувство тя не се е усетила как без да иска се е подиграла и на ... турския парламент. Не може един „специален кореспондент” да пише тъй повърхностно: „Явно чупките в кръста и тресящите се прелести на мургавите дами им донесоха успех и така в проекта се направиха значителни ревизии”. Тук се чудиш какво и на кого да кажеш – дали на пописващата, дали на редакторите, ако разбира се не са те и хората, позволили си по просташки начин да добавят или да редактират текста (защото в българската преса и това се случва) и по този начин да отразят сериозен социален проблем. Какво внушава вестникът – че в турския Парламент законите се приемат и променят с „чупки в кръста” и с гюбеците „на мургави дами”? Това ли твърди „Стандарт”? За подобни глупости ли си дават парите читателите?

Ако искате да се насладите на умела манипулация отгърнете 6-а страница на „Труд” от 1 февруари. Понеже информацията е само два реда ще ви я сервирам м`о та м`о: ИНТЕГРИРАТ РОМИ С 400 000 ЛВ. по програма „Фар”, заяви вчера експертката от община Кюстендил Радмила Ангелова. Средствата са за подобряване на инфраструктурата в кв. „Изток”. Оставям без коментар двете изречения, а изводите можете да си ги направите и сами.

На 5 февруари информационните агенции разпространиха изявление пред „Дейли експрес” на Цветелин Кънчев, който плаши поданиците на Нейно величество с потоп на български роми – очевиден пас към Нейно министершество Масларова, демек „сещай се сна`о”. Ма тя е профи спортист, бе, Цветелине, тя поема пасовете само когато й е партийно и политически изгодно, точно ти не можеш да не го знаеш!

Медиите дават снимки на г-жа Масларова как си конуштисва с една пенсионерка, има си хас да не регистрират нейната поредна грижа за бедните и старите. В следващите дни пак Е.М. изнесе цифри за отпусната милионна субсидия за безработните, 40 % от които били предназначени за ромите, тя била спокойна за тях. Не ги питах тия 40-те, ама защо нещо не ми се вярва? Не пожелавам на г-жа министърката да остане без работа и да разчита на „Бюрата по труда” – най-много да й предложат курсове за преквалификация и отвреме-навреме да мете по някоя улица. Едва тогава Нейно министершество ще разбере дали действително е правила нещо като социален министър или през целия си мандат стремежът й е бил да ограничи правата на хората.

„111 роми стават здравни медиатори” ни информира пресата на 8 февруари, а „Сега” ни стряска, че 2000 ромчета са прехвърлени на Албиона от престъпни кланове и чисто граматически обърква своите читатели - кратката бележка, поради тази причина, остава неразбираема. Ама затова ли давате пари на тия редактори, бе, джанъм?!

януари-февруари 2008, “Andral” 47-48

В броя си от 10 декември 2007, понеделник, в. „Поглед” препечатва кратка статия от Берковица на в. „Шанс-експрес” със заглавие „Роми спасяват ценна дървесина”. За автора Искрен Владимиров тая професия е и екстремна, и необичайна – високо от Балкана хората влачат до дървообработващите цехове дървесни трупи, като с това не само се изхранват, но и захранват дървообработващата промишленост в региона с ценна суровина като вършат и незаменима работа по опазването на гората. Живеят във фургони и през зимата, възпитават децата в труд и общо взето успяват с чест и много тежка работа да се издържат и изхранват челядта си. Не разбрахме само дали тия хора са наети, дали са социално осигурени и редно ли е още невръстни, малчуганите вместо на училище, да помагат на бащите си високо в Балкана. Дали има някакъв смисъл министър Масларова или един от нейните заместници, днес – тихо работещ в тучната нива на социално осигуряване – Баки Хюсеинов – да се заинтересуват от тези хора, от тия деца и ако може – с нещо да им се помогне?!? Те и без това вършат тежката работа, но сто на сто дори и не се интересуват от социално осигуряване, защо пък самото министерство да не прояви грижа и да не намери някакво добро решение за бъдещето на тия родители?!? А децата, за които става въпрос, господин министър на образованието, какво ще ги правим след десетина години? До тогава дали ще има дървета по ония краища?

 Ще има или не гора само бъдното знае, но топла минерална вода до „циганската махала” във Варна днес със сигурност има, разбираме от „Сега” в броя от същия понеделник. Вестникът без видима връзка пуска снимка на цели четири колони (с други думи изображението си е самостоятелен материал, тъй ни го поднасят, тъй и следва да го тълкуваме) и не може да не се впечатлиш... Дали защото страницата е „България”, а вероятно за да може читателят докато слуша Горан Брегович, да възкликне развеселен „Я вижте, тия се и къпели, че се и перяли на всичкото отгоре! И то само с минерална вода. Пък пак пищят!”. Иначе пяната в коритото е като арктически сняг, сняг е и чаршафът им на тия, да им се чудиш...

 Седмица по-рано същият вестник обяснява в колонка защо са ни много „циганите” в България. Добре че го е написал черно на бяло Димитър Денков, иначе от`де щяхме да го знаем? Само не разбрахме за болката болния ли трябва да питаме или комшията. Иначе що да не похвърляме на ония от Запада малко ръбести камъни в уредената градина... Че повтаря в инвариант тезата за „щастливия” българин през турско няма да му търсим никаква сметка.

 Агенция „АФИС” вади наяве изследване за обществените нагласи и сочи, че едва 16.8 % от ромите в България имат постоянна работа. Вади наяве и други резултати и изводи по един или друг показател. Изследвания – много, пари в хазната – бол, въпросът е не само дали някой им вярва и дали той и други им обръщат внимание, а какво прави властта и държавата по един или друг проблем и дали има ефективност от нейните политики... За същото изследване Надя Панкова от „Стандарт” дава своя, меко казано фриволна, редакция и интерпретация на резултатите от изследването – читателят има усещането, че някои хора в тоя вестник правят опити да мислят повече с други части на тялото, отколкото с онова, което е на раменете им.

 Друга агенция – „Медиана” – в изследване, коментирано от Кольо Колев в „Дневен труд” от 7 декември в показателното заглавие a la Шекспир и Стайнбек „Иде зимата на ромското недоволство” посочва, че над 60 % (!) от трудоспособното население от етноса е безработно, ангажираните на пълна заетост нямат и 15 %, а през следващата 2008-а ги чака глад, мизерия, кражби и кръв, като признава, че новият закон е насочен пряко срещу ромската общност – 25 000-40 000 ще бъдат отрязани от социалните помощи. И иронично или не, завършва: „Е, не са толкова много, дори да буйстват все някак ще се оправим!” Апел към ония, които няма начин да не кажат „Много важно, да си мислят” да обърнат внимание на една от таблиците: за 17 години процентът на безработните сред българите е нараснал с около 10 %, сред турците – около 22 %, а сред ромите – почти 60 %! В страницата по-долу се признава, че посочените 25 000-40 000 ... са всъщност много повече: според автора – около 100 000 човека. Той предрича сериозно социално напрежение в следващите месеци, засилване на криминогенната обстановка и рисува картини от бъдещето, подобни на ония, видени от TV зрителите по улиците на Франция преди време. За „бунт на гладните” говори Колев и дали той, дали „Труд” наливат ум на „оторизираните институции да бъдат готови да бият – бързо, безжалостно и наред и още в зародиш на конфликта – роми, българи, скинари, всеки, който вдигне ръка срещу „другите” (курсив наш). Как да не възкликне читателят: евалла, ашколсун, машалла! Чудиш се на какво си свидетел: на секретен доклад на тайните служби ли, на непознат ръкопис на Джон Дилинджър ли, на случайна отломка от тайните архиви на непознато досега ново социологическо направление „социомутробарок” ли, дали чуваш рев на бяла мечка или някой те прави неволен съучастник на хармонична неадекватност на социолог и вестник... На следващия ден същият вестник отделя място на неколцина да изразят мнението си за изнесените данни за очакваната безработица. Както може и да се очаква ония, които са изпружили удобно нозе на държавната софра демонстративно-нагло си сърбат кайвето, другите двама нещо пръхтят, ама кой ли ги слуша.

„Капитал” пише обективно и съвестно за делото срещу кмета на „Овча купел” и позициите на страните стават повече от ясни – Йорданов признава репликите си, правозащитните организации са в правото си да искат справедливост и възмездие в съответствие с международните и българските юридически норми, само Комисията за защита от дискриминация няма вътрешната сила и смелост да постанови крайно решение, т.е. да си свърши работата, за която като данъкоплатци плащаме на нейните служители. И е права и авторката на статията, и самият вестник, че докато няма политическа воля за ефективни решения все тъй ще влачим десетилетия проблемите си. Ние ще пророкуваме и нещо повече – те ще се задълбочават!

Иначе по същата телевизия даваха и пресконференция от Брюксел с един световноизвестен писател, когото и тук в последните години издадоха в невероятни тиражи – Паулу Коелю. Бях почти нещастен да гледам как един доволно хвален автор говори невероятно елементарно и объркано. Не коря него – той е виновен само че си пише глупостите, не коря и издателите му – те пък са абсолютно невинни в явната си способност да печелят от брътвежите му, коря себе си като читател – че отново съм повярвал на сръчни рекламни кампании.

Понякога пресата ни предлага и чудесни попадения на иронията – снимкана първа страница в един от ежедневниците ни показва бившите величия от СДС Филип Димитров и Надежда Михайлова как общуват помежду си на фона на пано в една от залите на НДК, на което е изрисувана самата Людмила Живкова като същинска маминка на съзиданието (какво друго да правим, освен да продължаваме да мислим за нея като за огън), а до нея е самият инженер на Времето в ръка с пергел и с глава, странно изкривена към небето – милите Ф. и Н., ами че кой от пишман интелектуалците ни не е рожба на оная велика Людмилина епоха?!?

Вестник „Стандарт” от 7 декември 2007 загрижено успокоява читателите си: „Стена спасява влака от ромите”. Преди двайсет години нито главната редакторка Славка Бозукова, нито първият й заместник Иван Матанов биха дори се сетили, че вместо за хората може да се мисли повече за „влака”, но днес „това” се приема изглежда ... за нормално не само в този вестник. Ма-а-алко антихуманно звучи все пак, не знам какво мисли по въпроса поетът Матанов. Че в бележката ракурсът е нормален на мен като читател кой знае защо не ми е достатъчно. Абе какво твърдяха класиците, че не мога да се сетя – че човекът е венец на природата, че си е обикновена вещ или че е животно? Защото човек като чете някои статийки е почти убеден, че го считат много повече за предмет, отколкото за висше същество... И кой се унизява в тоя случай – обектът на писането или пишещият и печатащият го? Би трябвало да питаме издателя.

Няколко дни по-късно пак там проф. Николай Овчаров възкликва че „Разнасяме съкровищата си като цигански катун”, само не става ясно какво общо може да имат тук „катун” и „съкровище”: дали според уважавания професор и откривател катунът по принцип е нещо като съкровище или съкровището си е нищо повече от катун?!... Уви, понякога езикът е несъзнателната наша памет или поне се надяваме да бъде несъзнателна... На друга страница пък от вестника съвсем ни успокояват – Васил Божков влязал човекът в надзорния съвет на „Холдинг Пътища” срещу скромната заплата от 14 бона на месец. У-у-у-у, най-после се взе солука негова милост, как се бях притеснил за него...

 Седмица по-рано обаче „Стандарт” ни прави свидетели на нещо наистина сътворено от душа и сърце – премиерата на новия филм на двамата майстори на киното и големи бохеми Джони Пенков и Джеки Стоев. Уникално мислене, уникално шоу, истински и човешки отношения, които измиват лицето на доста поколения след тях! Колко рядко взеха да й се случват истински красиви неща на тая държава! И накрая ще завърша с наистина вдъхновеният двуделен опус на Любомир Левчев за безсмъртието – може пак да те лъже поетът, но го прави красиво. Пък читателят какво иска – май нищо друго...

януари 2008,

Без фанфари, макар да навършихме 10 години. Не сме и циркаджии, зорлан да подхвърляме кьорфишеци.

Съвсем простичко и по човешки се радваме на студията от цели 50 страници "Светът на предметите според Ригведа" на Елизаренкова и Топоров - много смислена работа, макар някои да се питат кого побутват подобни ценни изследвания в нашето списание. Е как кого, ясно е, разбира се, че тъкмо високата мисъл е наша работа, нея гоним, пък вие си мислете каквото искате, ваш си е проблемът, нека другите пишат за луксозни манджи и вкусни обувки в суперлуксозните си списания (то в България аслъ безкрайни редици от джентлемен до джентлемена и лейдита до лейдита...) или пък да спорят за ... световната литература, която правели, горките те, особено единия поплювко, който мисли не толкова за естетиката на цинизма, колкото за цинизма в естетиката, опържен до златисто от едни "братя" ама точно като едномесечна цацка, иначе мре да вади нож все на умрели кучета, ама той знае защо го прави - ке му пришият още една нашивка на 40 годишното много младо момче, ако вече не са го сторили.

За първи път в България излиза и 67 глава от "Книга за Вирата" на "Махабхарата", част от "Сказание за бракосъчетанието". Разхождаме се и из четири училища в Стара Загора със Сашо Крачолов и с Митко Георгиев и ... дано сме свършили добра работа. Има и други неща, ама си мисля, че и само това да беше - пак е достатъчно. Е, ... последната дума ще я имате вие, разбира се.

До този момент поддържах създаването на фондации единствено в областта на дисциплините, които представляват интерес за мен - писането и рисуването. Сега възнамерявам да се заема с това, което често предизвиква ярост и досада: да потвърдя правото на автора, като обикновен гражданин, да се меси в политиката и да действа според своята съвест.

Известявам официалното откриване на ромска фондация и нейната годишна награда "Ото Панкок".

Защо, може би, ще попитате, ромска? Защо не за друга застрашена група? Защото, с изключение единствено на евреите, ромите (и по-точно синтите в Германия), повече от които да било, са претърпели неимоверни страдания и са били, а и днес са, постоянно преследвани и дискриминирани; в Германия те са били жертви на целенасочено изтребление. И тази несправедливост продължава и сега.

Докато целият свят днес осъзнава геноцида срещу евреите, фактът, че ромите и синтите са били жертви на същата престъпна и расистка политика на националсоциалистите е фактически неизвестен. Когато говорим за еврейския Холокост, ние пропускаме да отбележим, че дори и най-сдържаните преценки - ние никога няма да узнаем точния брой - сочат цифри от порядъка на стотици хиляди "цигани, негодни за живот", които са избити в концентрационните лагери на Аушвиц-Биркенау, Собибор, Треблинка и на други зловещи места.

И още по-лошо: преди няколко години, когато се обсъждаше проектът за Паметник на жертвите на расизма в Берлин, беше решено, че този паметник трябва да бъде посветен единствено на еврейските жертви. Някак срамежливо се явиха благовидни аргументи ромите да бъдат включени в някакъв "списък на чакащите". Без да се отрича добрата воля, която, без съмнение, е вдъхновила подобни инициативи, неизбежно е заключението, че ние все още не сме се освободили от нагласата да правим това непристойно изключване: като че ли ромите и жертвите, дадени от техния народ, все още носят бремето на нашата присъда, че принадлежат на една по-нисша раса.

Смразяващото отношение на нашата държава към всички чужденци е особено силно към ромите. Независимо от това, че са немски граждани, синтите, които живеят тук вече няколко поколения, се чувстват презрени и изолирани. Възможно е други чужденци - било то хора, които имат статут на временно пребиваващи или такива, които живеят под постоянната заплаха от депортиране - да са по-добре организирани и уверени във възможността да получат подкрепа. Ако става дума за евреи, например, те могат да се обърнат за помощ към израелската държава. За каквото и да става въпрос, ромите са без всякаква защита или подкрепа. Нито пък има държава, която би се ангажирала да им помогне. В такъв случай как да си обясним факта, че докато често се случва да се мобилизираме в подкрепа на чужденци или хора, защитени от експулсиране, ние сме тъй малко склонни да помогнем на синтите, които са жители на Германия и на ромите, които са изгонени от други страни?

Наистина ние сме унаследили от романтиците известна симпатия към "бохемския начин на живот". Най-добрите стихове на Ленау, някои от най-прочутите мелодии на Брамс са част от нашето културно наследство. Но когато този народ, който няма своя държава и в продължение на повече от 600 години е търсил място да отседне, макар и временно, поиска да се засели сред нас, тогава "бохемският живот" вече престава да изглежда толкова привлекателен. За тези "пътуващи люде" е трудно да намерят място, където могат да останат. Срещат се даже и чужденци, които не се радват на толерантност от наша страна, но които не скриват своята непоносимост в момента, когато някой ром се появи на хоризонта.

Какво бихме могли да направим? Нямам готов отговор, но между възможните решения, има една особено окуражаваща инициатива: мисълта ми е за Обществото на застрашените хора. То има свой офис в Румъния и поддържа разнообразни проекти в селскостопанското самозадоволяване и в традиционните железарски умения. Тази организация, която в момента има четири центъра, се подкрепя от Немската лутеранска църква, от Съвета на Европа и Фондация "Фрьоденберг". Поради липса на средства в момента организацията среща сериозни трудности с реализирането на продукцята си на пазара - плодове, зеленчуци, строителни материали, кошничарски и метални изделия. Единствено чрез подпомагане на такива иницативи можем да се надяваме, че нещата биха могли да се придвижат. Ето затова моята нова фондация ще даде своята годишна или двугодишна парична награда за подпомагане на тези усилия. Тази награда ще бъде присъждана и за проекти в областта на културата, както и за проекти на журналисти и учени, насочени към изследване на ситуацията на ромите в Европа и днес.

Ако ние не желаем Обединена Европа да се превърне в един огромен бюрократичен организъм, който би се срутил под собствената си тежест, всички ние, които сме обхванати от собствените си национални вериги, трябва да обърнем внимание, че ромите, които живеят навсякъде в Европа, са европейци в истинския смисъл на тази дума. Тези, които наричаме "цигани" са далеч пред нас поне в едно отношение: те са естествените жители на "Европа без граници". Затова е важно да им се дадат паспорти, които биха им позволили да живеят навсякъде - от Румъния до Португалия.

Но ние сме твърде далече от подобно виждане. Що се отнася до мен, аз открих презряното "творческо безпокойство" за циганите благодарение на един от моите учители. Ото Панкок - дизайнер и гравьор на дърво - даде на мен и на други шанса да навлезем и да започнем да разбираме красотата на техния живот, триумфирал над безспирните гонения. И без всякаква следа на романтичност.

Аз стигнах до това фундаментално прозрение в Академията за изящни изкуства в Дюселдорф.

В края на 40-те и в началото на 50-те години на нашия век, циганите, млади и стари, идваха и си тръгваха от ателието на Ото Панкок и от ателиетата на неговите студенти. Те съживиха дървените плоскости - имаха дарба за това. Ние студентите по никакъв начин не ги превъзхождахме. Те се разкриваха пред нас в дърворезбите на Панкок и в скиците с въглен. Дори в "Страданието на Христос" на Ото Панкок ние откривахме страданието на циганите. Панкок живееше с тях; той чувстваше тяхната притегателност. За мен той беше образцов учител. Именно затова и наградата на Фондацията носи неговото име: "Ото Панкок".

"Andral", бр 3, 1999

Бел. редактора: Тази бележка на бележития немец публикувахме преди десет години и много бих се радвал някой да възкликне, че днес тя вече е изгубила актуалното си звучене. Уви, идиотщините в България продължават: наскоро научих, че едно жури от много големи журналисти и баш хуманисти от "незнание"  (тях, които ги информират по какви ли не канали) какви ги е писал и вършил, искали да дадат национална награда на някакво копеле, което все още е само ефрейторче в най-мрачните коридори на тайните служби на националната мръсотия.

И докато някои "национални" вестници предпочитат да публикуват новошикългруберски бълвочи и чрез тях да промиват мозъците на българина, ние предпочитаме да препубликуваме редовете на Нобелови лауреати, белким читателят бива осветен не само от омразата.

Дами и господа,

По време на дъждовете миналото лято, т.е. по време на "постния" за новини сезон, когато незабележими партийни членове искаха да наводнят новинарските емисии със страховити истории, по изключение имаше истинска новина, която разбуди публичното пространство. Като че ли синият, десен екстремизъм бе неочаквано открит като заплаха за Германия. "Откритието" беше подпомогнато и от серия брутални насилствени актове, които доведоха дори и до фатален край. Имайки предвид, че някои от участващите младежи живеят в градовете и селата на Източна Германия, все още неразрешеният проблем с опита за убийство в Дюселдорф бе избутан на заден план. А оттогава насам, въпреки падането на Стената, ние германците все още продължаваме да мислим ограничено по жизнено важни въпроси и се самоопределяме като източногерманци и западногерманци и източногерманците за пореден път дадоха повод за подхранване почвата на насилието. Повлияни от комунистическото си минало, те се възприемат от обществото по презумпция склонни към такива проблеми, като че ли в продължение на десетилетия не е имало местни "подпалвачи", подпомагани от високоморалния дребен буржоа Бедерманс, (герой на швейцарския писател Макс Фриш - бел. С.С.) формиращ задължителната част на всяка действаща десница. Разбира се, Бавария бързо апелира за забраната на Националсоциалистическата партия. Надигнаха се слаби, колебливи гласове, противопоставящи се на забраната: забраната на една партия не би била достатъчна за разрешаването на този проблем. Силнопрофесионалните скинхедс бяха бързо идентифицирани като лошите. И все пак скоро стана очевидно, че това предполагаемо безпогрешно посочване на очевидни расисти и убийци е само върхът на айсберга: никой нямаше, а и все още няма куража да назове името на гореспоменатия буржоа Бедерманс като техен съучастник, но в управлението.

В Германия е същото както във всяка друга европейска държава: рибата се вмирисва откъм главата и стига до опашката. Хората забравиха или се опитаха да забравят, че преди години, в началото на дебата за приемане на бежанци, баварският министър-председател г-н Щойбер беше този, който с демагогско трептене на гласа предупреждаваше за възможната "поквара на немската раса" А преди около година, веднага след като изборите в Австрия взеха своя разрушителен курс, отново г-н Щойбер беше този, който окуражаваше Австрийската народна партия на Хайзер. Със сигурност все още си спомняме расистките изказвания на Роналд Кох, сегашният министър-председател на Хесен по време на местните избори за блокиране на твърде закъснялото натурализиране на отдавна отседнали чужденци. Въпреки че кампанията Kinder statt Inder ("Повече деца, не индийци") бе доказателство за провала на парламентарните избори в Северен Рейн-Вестфалия, това все пак говори красноречиво как безотговорни политици, призоваващи за забрана на Националсоциалистическата партия, скачат в расисткия влак, когато това им изнася.

Мога да продължа с примери за явлението, но вместо това ще се върна на решението да се спре финансовото обезпечаване на приютите от федералната конституция и последиците от този ход, под който Социалистическата партия се подписа, като една от причините за повишаване на насилието и активността на десницата. След като това решение беше взето, стана практика в правовите държави да се отсъжда нечовешко отношение към търсещите убежище. И още по-лошо, такова отношение стана тъй обичайно, че дори и най-скандалните инциденти почти не привличат общественото внимание. Във всеки случай реагират само малки групи хора. Те се опитват да помогнат, като осигуряват на бежанците убежище в църквите или безрезултатно протестират срещу бруталното разделяне на семейства на бежанци. Ученици изпращат протестни писма с надеждата да защитят кюрдските си съученици от насилствено депортиране. Като че ли сме приели факта, че около 4000 души, които не са извършили никакво престъпление, са задържани в арестите на Германия и очакват експулсиране, като че ли са престъпници. От време на време самоубийство на "летището за депортиране" на Франкфурт разбунва духовете за ден-два, преди Държавата и Законът да вземат нещата в свои ръце. Те цитират споразумението от Шенген, позовават се на практиката в другите европейски страни и поддържат мнението, че в сравнение с другите страни Германия е сравнително либерална в това отношение. Също така те, а това е нещо ново, правят разлика между търсещите убежище, които могат да бъдат полезни на германската икономика, и тези, които били в тежест на нацията, или още по-точно, на данъкоплатците. Системата на подбор се нарича "селектиране", термин, който ни връща отново към криминалното минало на нацията.

Тук нямаме време да се спираме на всички отделни случаи, за които съм уведомен чрез спешни повиквания, доказателство за абсолютно незачитане на човешкото достойнство на търсещите убежище в Германия. Родители се разделят от децата им и обратно. Босненци, все още разтърсени от травмата, причинена им в периода на преследвания в родната им страна, също са заплашвани с депортиране. Що се отнася до липсата на съчувствие, накратко казано, сегашният министър на вътрешните работи продължава ужасяващата практика на предшественика си. Не е за вярване.

Така стоят нещата в Германия. Дали ситуацията е по-добра в другите европейски страни? Няма, разбира се, да ги сравнявам и да им давам оценка, но най-общо казано Европейският съюз, включително и от бъдещите нови страни-членки, все повече се възприема като крепост. Европа се опитва да закове с летви всички пролуки срещу прииждането на бедни хора от Африка, Азия и Русия, които искат да дойдат или вече са тук. Не е лесна тази задача. Стоиците километри от италианското и испанското крайбрежие, добре организираният трафик на нелегални емигранти, лесното преминаване на източно-европейските граници - всичко това вещае неуспешното построяване на крепостта. В момента се справяме с депортирането. При все това, че има колебание и недоверие, все още си мислим, че опрощаването на дълговете на бедните страни е достатъчна помощ за държавите от третия свят. Все повече стават приетите закони, които ограничават пространството ни за демократични маньоври. Както вече казах в началото, си мислим, че можем да елиминираме десния екстремизъм, действие, което често предполага официалните власти да налагат насилствена практика на забрана на националсоциалистическите партии. Развиваме представата за тунел. Заобикалящите ни страхове са провокирани от скритата ксенофобия, често поощрявана от главните ни политически мотиви. Все пак, въпреки че е невъзможно европейските граници да станат напълно недостъпни отвън, психозата за сигурност започва да се разпростира и към малцинствата, с които съжителстваме от векове на този континент.

Тези малцинства са основната тема на нашата дискусия. Те непрекъснато са възприемани с подозрение, живеят под натиска на неизменните предразсъдъци. Те са били дискриминирани и преследвани, а за 12-те години на властване на германския расистки закон - депортирани и убивани в концентрационните лагери. Докато заобикаляме признаването на вината си тях или ги забравяме, или само ги споменаваме мимоходом. Говоря, разбира се, за синтите и ромите. Приблизително двадесетте милиона представители на този народ формират най-голямото малцинство в Европа, а те все още са слабо приети. Като че ли са без глас, те са тук, но не са представени в институциите, където се взимат социалните и политическите решения.

Споменаването на ромската култура е като покана за словоизлияния, посветени на циганската музика и нейното влияние върху испанските, унгарските и немските композитори. От една страна възприемаме ромите като хора, които са само и единствено виртуозни цигулари, дори и когато им помагаме като важно малцинство, което се е сдобило с демократичното право на консултация, а ние винаги сме готови на високопарни декларации. Трябва все пак да отбележа, че правото на консултации (представителство?, тук очевидно преводът е неточен - б.р.) вече се зачита. В младата и бивша република на Югославия - Македония - поне засега защитена от безмисленото кръвопролитие на Балканите - четири ромски партии имат представители в Парламента. Romanes, езикът на ромите, се радва на официално признание. За сравнение - Чехия, където дори по време на комунизма ромите са имали 11 представители в парламента, правото на консултации се изгуби по време на политическите промени. Наскоро на Световния конгрес на Romani Union в Прага 400 представители на това широкоразпространено малцинство чуха на собствения си език подробности за всички несправедливости, на които са били подложени ромите през вековете: неправди, които все още трябва да се документират на европейско ниво и които варират от дискриминация и сегрегиране през експулсиране до преследване и унищожение. Ето един пример - от 280 000 роми в Косово, днес там са останали между 8000 и 10 000 човека, които са натъпкани в гетата и се опитват да оцелеят. Мнозинството от тях са прогонени заради омразата и насилието от страна на сърби и албанци. Дали защото войската е недостатъчна, или защото, отново, на ромите се отказва всякаква защита, силите на КФОР не успяваха и все още не могат да осигурят закрила от тази двойна доза омраза. И все пак, участниците на Конгреса в Прага говореха открито, но до известна степен неуверено, за ромската нация. Делегатите решиха, като за начало, да открият представителство на  Romani Union в Брюксел, тъй като там е друго пространство, където всяка икономическа и индустриална група с интереси има свое лоби и може да влияе върху вземането на решения, в който ромите отново са без глас.

Но такава стъпка не е и не може да бъде достатъчна. Малцинство с такъв обхват, - което въпреки че в моята страна не е тъй многобройно за разлика от яркото им присъствие в Испания, Португалия, Чехия, Словакия, Румъния и България - разбираемо жадува за демократично право на консултация. А къде има по-добро място за основаване, ако не тук - в Страсбург, в Европейския Парламент? Не е достатъчно обаче да прокараме традиционните тържествени и добронамерени резолюции, изтъкващи очевидното чрез потвърждение на същестуването на ромите като народ. В замяна на това е време вечноразширяващият се Европейски съюз да заживее според собствените си амбициозни стандарти. Европа трябва да стане нещо повече от обикновен голям пазар с бюрокрация, която защищава собствените си икономически интереси. Европа има обща история, въпреки че противоречивата част от нея е вкарвала всички твърде често във войни и насилие, а от XV век насам народът, който всички наричаме цигани, gitanes or Zigeuner - често преследвани и страдащи - е част от тази история. Европа е продукт на международно влияние и нейната култура черпи вдъхновение от много и различни извори: не можем да отречем, че в музикално отношение, примерно, е повлияна от ромите. И Европа носи колективна отговорност. В края на века, през който тоталитаризмът и расовите различия, световните войни и геноцидът, безмислените разрушения и масовите гонения доведоха неведнъж континента ни до ръба на пропастта, но и век, през който, все пак, се опитахме и възприехме идеята за демократичнто общество, трябва да е възможно да се даде на най-многобройното европейско малцинство, наречено ромски народ и нация, място и глас в Парламента в Страсбург.

Ромските представители, събрани в обща листа, могат да намерят места в следващия Европейски Парламент. Осъзнавам, че има много конкретни препятствия по пътя към демокрация в избирателната кутия. Не само решението на кандидатите да се изправят лице в лице с дълбоко вкоренените предразсъдъци, но също така ще бъде много трудно да убедиш ромските граждани (много от които са без гражданство) да се регистрират като избратели. Самата дума "регистрация" пробужда спомени за стотиците хиляди роднини на днешните роми, които са били регистрирани, а след това (вече след като са официално регистрирани) - арестувани на базата на внимателно съставени списъци и депортирани и убивани в германските концентрационни лагери. Затова и страхът от регистрация - дори и за демократични избори - е разбираем, но при всички случаи трябва да бъде превъзмогнат. Друга причина е фактът, че romanes, езикът на ромите, съществува отчасти в писмен вид. Въпреки че се говори от ромите във всяка европейска страна на отделните диалекти едновременно с националния език, той е ограничено средство за комуникация за всяка отделна езикова общност и в същото време средство за разделянето на различните общности. Той е бил и продължава да бъде защитен механизъм: тайният език на дискриминираните и преследваните. Но и в тази област съпротивата трябва да бъде постепенно преодолявана. На Международния конгрес в Прага в това отношение бяха поставени множество искания. Например, европейските власти и Европейската инвестиционна банка биха могли да се заемат с реализирането на дългосрочна програма за развитието и използването на romanes в училище. Това е единственият начин ромските деца да имат достъп до по-високо образование в училищата и университетите; единственият начин да се даде възможност достатъчен брой от тях да станат представители на народа си, особено - както вече споменах - в Европейския парламент в Страсбург.

Може би сте изненадани от това, че правя предложение, вследствие на което ще се натъкнем на почти непреодолимо противопоставяне. Не само това, но аз идвам от страна, олицетворяваща скандали и мръсотия, и освен учудването (повдигането на вежди), е дала приноса си за цензурата. Факт е, че преди две години, при рутинната смяна на правителството, две трети от документите от офиса на федералния канцлер бяха изтрити, накъсани или с други думи - унищожени. Факт е, че в Германия - страна, която все още носи тежестта на отговорността за престъпления, извършени от нацистите - отказва да заплати компенсации дори и на малкото оцелели жертви на робството и насилствения труд. Факт е, че идвам от страна, където политиката на ксенофобия носи печалба за десните екстремисти, прилагащи терор по улиците. Със сигурност това са проблеми, с които моята страна трябва да се справи. Но темата, която ние дискутираме тук в Страсбург, преодолява националните граници. И вместо да приемаме красиво изработени декларации срещу расизма, ние трябва да дадем ясен политически знак за неговото превъзмогване. Затова повтарям предложението си и ви предизвиквам: Европейският парламент ще отстоява правото на присъствие и глас на свободно избрани ромски представители в него. Тъй като ромите са най-мобилните граждани на Европа: те не познават границите, а страданията, които са понесли, ги правят по уникален начин, истинските европейци.

Превод от английски Надя Немцова

Бележка на редактора: Това слово на световноизвестния писател Гюнтер Грас е произнесено на 11 октомври 2000 г. в Страсбург на Световната конференция против расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и нетолерантността. То не е известно на широката българска общественост, за разлика от многократно издаваната оттогава и уж забранена автобиография на Хитлер. Нито един български вестник, списание, радио или телевизия не информираха своите читатели и зрители, че такава конференция се е състояла, нито една медия не посмя да популяризира това слово на Лауреата на Нобелова премия, то не влезе и в книги, които го популяризираха като нобелист след това. Нека читателят си зададе въпроса защо и да търси отговорите най-вече в себе си...

Аndral 11-12, 2000

Той - светецът анонимчик. Копелето на света.

Не може да не си спомняте, че в зората на демокрацията нямаше вестник, който под почти всяка статия да не изписва, че, примерно, редакцията не е изцяло съгласна с мнението на автора, но му дава правото да изкаже личното си становище? От колко години не сте чели подобна бележка?! Бяха времена, когато журналистът на щат нямаше и моралното, и практическото право да пуска повече от един свой материал в поредния брой, днес почти всяка страница на което и да е издание се списва от кадровик и много често по бързата процедура – интернет с търсачките си е повече от всички библиотеки на древността взети заедно, с блестящия си английски навързваш набързо необходимата информация, пък today английския го знаят по-добре и от български, и наистина съвсем „професионално” редиш ред след ред. Днес щатникът в много и много от случаите признава само ... себе си, тия около себе си в редакцията и не повече от трима-четирима, които „актуалното” общество е приело за компетентни. Блестящ начин да затваряш и стесняваш кръга около собствената си персона, а директната дума за „това” е журналистическа леност, на която е много изгодно дори от финансова гледна точка да не харесва „другия”, онзи, който ... не може да ти върне „жеста”. Време на сегментиране, на европейска кастовост, на „аз на тебе-ти на мене”, на завладяване на позиции от един и същ човек на повече от една медия, за да може да въздейства с гениалн