Продолжается подготовка к Х Международному конгрессу финно- угорских писателей "Будущее финно-угорской литературы. Творчество молодых авторов", который пройдет 10-13 сентября 2008 года в г. Йошкар-Оле.

Официально утверждены эмблема предстоящего форума писателей и программа работы конгресса. К открытию представительного мероприятия издается также социально значимая литература.

Работа международного форума будет проходит по секциям, а также в виде пленарных заседаний. Участники конгресса встретятся с учащимися и студентами образовательных учреждений - Марийского республиканского колледжа культуры и искусств им. И.С.Палантая, Марийского государственного университета, центра образования N 18 и гимназии N 14.

Для гостей также намечены обзорные экскурсии по столице Марий Эл, посещение учреждений культуры и спортивных объектов, выставки "Лучшие книги открытого конкурса "Книга года Марий Эл".

В дни конгресса также планируется провести выставку финно- угорских литератур, встретиться с читателями Моркинского, Сернурского, Оршанского муниципальных районов, открыть мемориальную доску в честь народного писателя Марий Эл Н.Ф.Рыбакова.

Гости также смогут побывать на презентации кантаты "Священная роща" в исполнении Марийской и Чувашской государственных капелл, посмотреть оперу "Алдиар" в постановке Марийского государственного театра оперы и балета им. Э.Сапаева, посетить ряд других мероприятий культурной программы конгресса. Участники конгресса по завершении работы примут резолюцию, изберут рабочие органы международной ассоциации финно-угорских литератур.

Источник: Официальный сервер Правительства Республики Марий Эл

Четох Репликата на Тишо , отправена към филоложката Елена Кодинова, във връзка със статията ú: „Когато писателите нямат характер".

Подкрепям Тишо и от свое име също искам да кажа нещо на тази госпожа. Думите ú „Съвременните български писатели не познават света, в който живеят." съм ги чувала и на друго място. Специално заради тях вземам отношение.

Да, аз може и да не познавам света, в който „живеем", но познавам света, за който пиша. Колко хора, колко от нас, живеят в един и същи свят? Може би ти живееш в един, аз в друг. Ти пиши за твоя, аз - за моя. Но не се опитвай да ги сравняваш, обобщаваш и да гледаш на тях отстрани. Защото никой не може да „вижда" отстрани и да казва: това е правилно, това - не. Защото светът е такъв, какъвто ние го виждаме. Ако искаш потвърждение, виж тук (при LeeAnn) и тук (при Светла). Но за по-сигурно, ако искаш потвърждение, прочети всичко написано някога, някъде, от някого. И ще разбереш...

А писател не е професия. Писателят е човек като всички останали. Понякога и повече човек от всички.

В интерес на истината ми е доста трудно да пиша за този човек. Просто не знам от къде да започна. Но да предположим, че знам и да ви запозная накратко с биографията му: Карл Май е роден на 25 февруари 1842 година в малкото градче Ернсттал, кралство Саксония. Той е петото от общо четиринадесет деца в семейството на беден тъкач. Девет от братята и сестрите му умират още в ранна детска възраст, а самият Карл губи временно зрението си поради недохранване. По образование е учител, но практикува професията си едва няколко години, преди да бъде вкаран в затвора през 1863 година. През следващите няколко години нерядко има проблеми с властите, най-често заради дребни кражби и мошеничество. Някой изследователи смятат, че е страдал от Pseudologia fantastica, или „фантастична псевдология” – несъзнателна лъжа. Започва да пише именно в затвора, но едва през 1875, докато работи като редактор в Дрезден, публикува първата си история. Наистина сериозен успех постига през 1892, когато от печат излиза първият том на романът „Винету”. Автор е на повече от 80 тома романи, разкази, поеми и пътеписи. Умира на 30 март 1912 в Радебойл, Германия.

Може би най-специфичният белег, отличаващ литературния стил на Карл Maй, е това, че почти винаги пише в първо лице. Това оставя впечатлението, че той е самият герой. А говорейки за герои – най-известните му персонажи са Поразяващата ръка (Олд Шетърхенд) и неговият кръвен брат, вождът на индианското племе мескалеро апачи – Винету. Май има десетки книги, описващи приключенията на тези двамата, като в тях се появяват и десетки второстепенни герои, които са не по-малко култови.Характерен за „добрите” герои на Карл Май е откровено комичният им външен вид. Също така повечето от тях са немци (какъв патриотизъм, нали?). Те, по правило се борят с неправдите на лошите янки.Точно като в екшън филм от осемдесетте години на миналия век, само че с обърнати роли. Тези факти обаче не бива да ви оставят с впечатлението, че творчеството му е комедийно, или по-лошо – повърхностно. Напротив, абсолютно всички негови творби се отличават с ясно посочване на конкретни проблеми – робството, мъченията и несправедливостите, на които е подложена индианската раса и още много други.

Карл Май често използва книгите си, за да изкаже разбиранията си за християнството като нещо добро – героят му често води спорове на религиозна тема, както с атеистите в Америка, така и с мюсюлманите в Ориента. В третия том на „Винету” самият индиански вожд приема християнството преди смъртта си.

Горният абзац ми напомни, че досега говорех само за „индианския цикъл”, ако мога така да се изразя, книги на Карл Май. Той обаче пише и доста за други места, като например Ориента. Всъщност никъде в книгите му не се споменава, че героят му от романите за Дивия Запад – Олд Шетърхенд, и пътешественикът из Арабските страни – Кара бен Немзи (букв. Карл от Германия) са един и същи човек. Но приключенията на Олд Шетърхенд често се случват през определен период от време, между който той казва, че е пътувал из арабските страни. Също така истинското име на г-н Шетърхенд е Карл ( в началото на „Винету І” , където е и „дебютът” му, американците го наричат „Чарли”, което е английската версия на Карл, а Поразяващата ръка често изтъква принадлежността си към немската нация). Също така, точно както американския си „колега”, „Карл от Германия” също има „поразяващ юмрук”. Най-известните книги за Кара бен Немзи и спътникът му Хаджи Халев Омар са : „ Из дебрите на Балкана”, „През дивия Кюргизтан”, „От Багдат до Истанбул” и още доста.

Интересен факт е, че самият Карл Май е описвал Америка и Ориента без да ги е посещавал - едва през 1899 - 1900 г. той пътува из Ориента, Китай, Цейлон и Суматра. В САЩ отива през 1908 г. Всъщност след това посещение пише и последната си книга – „Наследниците на Винету”, в която вече възрастният Олд Шетърхенд, заедно със съпругата си отиват на поклонение над гроба на Винету.

Ако досега не ви е попадало нищо на този немски гений, моля ви – поправете грешката. Ако не вярвате на мен, то поне се доверете на вкуса на други гении, каквито са Херман Хесе, Карл Либкнехт и самият Алберт Айнщайн. Носителката на Нобелова награда за мир Берта фон Зутнер споделя: "Ако бях успяла да напиша поне една книга като неговите, щях да постигна значително повече!". Така че, какво чакате, отидете в най-близката библиотека и се запознайте с Олд Шетърхенд, Винету, Детелиновия Лист, Леля Дрол, Блъди Фокс и още много, много други!

сюжет: млада учителка (Хилари Суонк) кандидаства в училище, като й дават най-лошия клас, този с най-много побойници, деца от поправителни домове, от лоши семейства. В началото изглежда почти невъзможно да се привлече вниманието на тези деградирали хора, но съвсем скоро амбициозната жена открива пътя към сърцата на учениците си.

рецензия: правен е по действителен случай и става втория такъв филм, който ми попада в ръцете. (първия е The Ron Clark Story). Много идентични по сюжет, бяха показани еднакви елементи от уличния живот, от живота на децата и като цяло, наистина сходни. Но във "Freedom Writers" блесна повече оригиналност - имаше по-интересни похвати, по-добри актьори (играта на Суонк бе забележителна!) и много интересни факти (като цялата история с жената, укривала Ане Франк и семейството й). Всеки един от участващите в лентата имаше хубаво излъчване - впечатлена съм от играта на Ейприл Хернандез, в ролята на Ева. Тя бе една от най-страстните и най-добре изигралите във филма. Развитието, кулминацията, самия край - направени човешки, с много емоция и професионализъм. Лентата грабва. Има блъскащо реалистични моменти, но точно това се опитва да ни каже режисьора (който, между другото е небезизвестният Ричард ЛаГравенес, имащ голям опит в добрите сценарии) - че животът не е розов, че на улицата е много по-страшно, отколкото изглежда по телевизорите и радиото. Много добре пресъздадена идея и като цяло, страшно успешна продукция по мое мнение.

оценка: 9/10

Бях започнала да пиша нещо за изкуството, но намерих това. И след него, не мога да кажа нищо повече, поне засега. Вижте го:

ВЪЗВАНИЕ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ ПИСАТЕЛ

ГЕО МИЛЕВ

Писателю, колега - който и да си ти, дето и да си ти под зенита на нашето небесно полушарие, - чуй!

Ти възпяваш - от много години вече - всичко онова, що е красота за тебе: и пролетта, и есента, и любовта, и възлюблената печал, и луната, и звездите, и цветята, и славеите... Ти пишеш гъвкави стихове, тънки, гладки, кристални, със звънки рими и плавни стъпки - стихове, напълнени с изискани образи: прелестните очи на много жени, луната, огряла над спящото езеро, слънцето, захождащо зад далечни лесове, самотна палма и птици във въздуха, самотния гроб на кръстопът посред полето и много други работи, които не си никога видял. О, да, твоите стихове са изящни, звучни, блестящи, знам: ти си жрец на Красотата.

Но Пилат пита жестоко: „Що е Красота?" Ти обаче, жрецът на красотата, не отговаряш. Защото не знаеш какво да отговориш? Не - защото Пилат не съществува за тебе.

А Пилат е Животът.

Но ти не си се никога замислял: каква цена имат твоите стихове за живота? Зная твоето безпощадно възражение: изкуството не служи на живота! Съвършено вярно. Обаче има два вида живот: ежедневният живот на ежедневната борба за съществуване, живота на егоистичния човек - и висшият, вечният живот на духа, живота на алтруистичното човечество. А и двата са свързани един с друг.

Писателю,

Ти се отказваш да служиш на ежедневния живот, на суетния шум на делничния ден. Ти търсиш празник. Изкуството, красотата е за тебе празник. Но този егоистичен твой празник - твой празник - какво общо има той с алтруистичния живот на човечеството? С Живота, писан с главна буква? Защото: това, което ти наричаш твое творчество, твоя поезия - то е само частен твой дневник, дневника на ежедневния, егоистичния твой живот. Дневник в стихове или дневник в разкази. И тия стихове, и тия разкази - ти ги съчиняваш само за свое собствено удоволствие. И затова те не трогват никого освен тебе и твоите приятели. И затова твоята литература, нашата, българска литература не играе никаква роля в българския живот.

Защото Животът е проблема.

- А проблема няма в твоите изящни, гладки, звънки стихове.

Защото ти си чужд на тоя Живот.

- А животът, който живееш ти, интересува само тебе; и стиховете, които пишеш ти, интересуват само тебе. Затова и те не ще живеят повече от тебе.

Животът е копнеж. Човечеството, човешкият дух живее от своя копнеж. Вечният копнеж, който ражда творчеството, който ражда живота.

- А твоето творчество, а твоят живот, писателю, е не копнеж, а мечтателство.

Копнежът ражда творчество. Творчеството е борба. Борба със себе си. Бунт. Бунт против себе си.

- А твоето творчество, писателю, е не борба - а леност в самодоволния ъгъл на твоето мъничко Себе си; не бунт - а подло, безсилно дезертьорство от всичко: и от живота, и от света. Дори от себе си. Дори от Красотата. Дори от Изкуството.

Затова твоето творчество не е изкуство. И ти - не съществуваш! Не съществуваш за изкуството. Защото не съществуваш за себе си; не съществуваш за живота; не съществуваш за човечеството.

Ти не си!

Що! Музите, Аполон, Парнас? - Парнас е прах, а музите и Аполон са отдавна забравена лъжа. Ти мислиш себе си за богопомазан избраник? За изключителна личност? - Отвори си очите: твоето избраничество, твоята изключителност не иде от никакъв бог. Тя иде от тебе, само от тебе.

Тебе! Но де е твоето тебе? Дали в повседневните конверзации в приятелски кръг - на улицата или в кафенето, - дето пълниш богоизбраните си уста с простосмъртната нелепост на роклички, краченца и деколтета? Или в бохемското подражателство на Едгар По и Бодлера? Или в самотните часове на леност, когато ядеш хартия и пиеш мастило? - Дори без богата колекция образци за плагииране (понеже чуждите езици са чужди за тебе). Това е твоят живот - и от него ти изстискваш своята поезия.

Тебе! А това значи: човекът преди всичко! Защото има нещо по-голямо от твоето писателско общество - обществото отвън; има нещо по-голямо от обществото - народа; има нещо по-голямо от народа - обществото на народите; има нещо по-голямо от обществото на народите - човечеството.

А основен елемент на човечеството е Човекът. Човекът преди всичко! Оттук етическото обуславяне на човека; което значи: едно върховно задължение на човека към човечеството. Едно върховно и единствено задължение (защото етиката не е законник на преходните добродетели, на това или онова общество, етика не значи „морал"). Едно върховно и единствено задължение на човека - преди всичко; на човека творец; то обуславя всичките функции на човека - включително и неговите естетически копнежи. Защото то - етическото задължение на човека към човечеството - ражда всеки копнеж: копнежа към възкачване, копнежа към светлите ясли на Духа. Духът е човечеството. Духът е човекът.

Духът: етическият закон на човека.

Духът: етическата нужда на изкуството.

Духът: Върховният Дух, Светият Дух, който създава нуждата от Красота. Който създава нуждата от изкуство.

Писателю, Духът - заветният Ханаан на всеки човешки копнеж - е по-голям закон за тебе от догмите на твоята шаблонна красота. Писателю, чуй: Духът заповядва: Човекът преди всичко! Не „добрият" човек, въоръжен с всички известни днес добродетели; но Човекът! За духа няма добродетел - Духът е отвъд добро и зло. Духът е само интензивност.

Човекът Преди Всичко значи: Бъди цял!

Зная, писателю: ти си готов да се съгласиш веднага с всичко, що казах - и там е твоята гибел.

Това трябваше да е отговор на коментара на Sickdreamer:

"А защо да не е написването на един роман най-трудната част? Струва ми се, че всяка книга е редно да се пише без краен срок и без съображения доколко продаваема ще е, иначе се превръща в поредния продукт за пазара... По-скоро авторът някак си трябва да се стреми да вложи себе си в творбата си Мисля, че Балзак (или някой друг велик класик) беше онзи, дето творял ден и нощ без почивка, за да спази сроковете си и така и си остана чудно за мен как може постоянно да пишеш и писанията ти да бъдат оценени толкова високо - нима е възможно да е имал муза през цялото време?!
Това му е гадното да си писател (в днешно време?) по мое мнение - че трябва да съобразяваш с пазара. Винаги обичам да цитирам една мисъл на Атанас Далчев, която открих в блога на Stalik [http://stalik.wordpress.com]- „Делото на твореца трябва да бъде безкористно. Затова и всяка истинска слава е посмъртна."

Но се отплеснах и се получи дълъг, хубав и напоителен пост:

Започвам от края - „...всяка истинска слава е посмъртна" - това са силни и верни думи, защото наистина само времето пресява кое ще остане и кое ще отшуми. Но творецът винаги се стреми да получи признание приживе - първо, защото има нужда от средства и второ, защото иска да се увери, че е на прав път. Сигурна съм, че Ван Гог е умрял с мисълта, че е пълен некадърник, защото приживе не е продал и една своя картина. Той не е разбрал, че онова, на което е посветил живота си, си е заслужавало.

Затова пък сега има автори, които са добри и го знаят - продават скъпо творчеството си и се радват на признание. Те няма да си отидат с мисълта, че онова, което са създали, е просто поредния безсмислен, напразен житейски и творчески напън във вселената. Някои от тях ще издържат и „проверката на времето.

Вдъхновението (музата) не е онова, което повечето хора си представят - да изпаднеш в лирично или философско настроение, да те сполетят нечакани мъдри мисли, да се потопиш във вълшебната нега на безкрая и да черпиш от нея безплътни помисли. Вдъхновението е упорита и систематична работа, без почивка и без откат. Написване на едно изречение десетки пъти по различен начин, за да изрази мисълта ти най-точно. Вдъхновението е събраният ти опит, мъдростта, натрупана с времето, отлежалите спомени за изживени мигове - добри и лоши. Вдъхновението е още много неща - всяко нещо може да стане вдъхновение.

Това е вдъхновението - когато седнеш да пишеш, не го чакаш да дойде, а отиваш при него. Всичко, от което аз имам нужда, е тишина и съсредоточаване.

Казах, че написването на един роман е най-лесната част от неговата реализация, защото го научих от опит. Написах два романа (това са две години - писане всеки ден, без изключение), които вероятно никога няма да бъдат издадени на хартия по една или друга причина. След цяла година пращане на писма до издателства и четене по форуми и други места кой какво прави, за да си издаде книгата, смея да твърдя, че е така.

Издаването на самата книга също не е достатъчно. За да се получи нещо добро, тя трябва да намери и своите читатели. Според мен литературата я правят заедно авторът, издателят (това включва и редактора) и читателите. Само едно от тези звена да липсва по веригата, не се получава никаква литература.

За издателите не ми се пише надълго и нашироко. Само ще кажа, че никой издател няма да издаде за своя сметка книга на неизвестен автор, поне в тези наши времена.

Що се отнася до читателите, там вече вкусовете са най-различни, но като цяло те са станали по-придирчиви - едно, защото са презадоволени с книжни продукти от всякакво качество и второ, защото прагът им на възприемчивост се е повишил в резултат на постоянното дразнене на сетивата им с други средства - къде-къде по-атрактивни от простия текст (зрителни и звукови ефекти и т.н., сещайте се). Но са станали по-придирчиви не по отношение на качеството, а по отношение на изразните средства. За да грабнеш масовия читател и да стане книгата ти продаваема, трябва явно да заложиш не на някакви си тихи наблюдения и анализи на човешката душевност, а на фрапиращи, безумни ситуации, непресъздавани досега. За пример ще дам това, че всички ме „посъветваха" още на първата страница на романа да сложа поне две шокиращи убийства.

Стигнах и до друг извод - че основната грешка на българския писател е, че пише на български. Българският книжен пазар бил силно свит по принцип. А и български писатели на него не вървели, освен шепа вече утвърдени имена.

Уточнявам, че всичко това са мои разсъждения и констатации и е напълно възможно някой (никой) да не е съгласен с тях!

Пълният текст на интервюто се намира в мартенския брой на: http://ezine.4bg.net/articles.php

Тихомир Димитров