Почитателите му го наричат “Monseigneur le Vin de Bourgogne” и казват, че ако Франция все още разполага с някакво истинско великолепие и разкош, с актуално и модерно чудо, това без съмнение е бургундското вино с неговата ефирност, чувственост и аристократична сдържаност.

За мен бургундското вино е една от драмите на винения свят: нещо, на което едновременно искам да целуна ръка и да го изтласкам в покрайнините на съзнанието си. С този материал ще се опитам да обясня защо.

В началото на юни т.г. (2008), заедно с други български  журналисти, пишещи за вино, бяхме поканени от една от големите бургундски изби - Maison Joseph Drouhin – да посетим Бургундия. Изрядно подготвената програма включваше посещения на лозята и избите на Друен, както и дегустация на възможно най-голям брой вина от портфолиото им, към която, за наше огромно задоволство, бяха добавени сърдечни бонуси под формата на дегустация на редки и доста скъпи вина. “В Бургундия или те посрещат като хората, или не те посрещат изобщо” ми каза един приятел, когато му споделях впечатленията си оттам. Сега прекрасно го разбирам и тук е мястото да благодарим на Жозеф Друен за прекрасното посрещане. Вниманието и любезността на домакините ни не само подчертаваха природната и кулинарна красота на Бургундия (ние като че ли имахме перманентна среща с втората), но и допринесоха много за това групата ни да схване основната логика зад създаването и дегустирането на бургундските вина.

Апропо схващане: освен красотата на тези вина, групата ни осъзнаваше все по-добре и тъжния факт, че България все още не е готова за тях. Българското небце има значителни трудности да повярва, че тези фини, на пръв поглед леки, с не особено интензивен цвят и със странни аромати (гъби, шума, ... мъх?) вина биха могли да бъдат най-скъпите на света. Бургундското вино изисква особена винена интелигентност и готовност за финансова инвестиция, до които някои нации така и не достигат. За разлика от други, които поради вълшебните моменти, подарени им от него, превръщат притежаването на бутилка Монраше или Романе-Конти в цел на виненото си съществуване. Надявам се, някога българите ако не да принадлежим към втората група, то поне да бъдем наясно какво е един Помар или един Кортон, а не да се взираме с провинциална подозрителност в не особено наситения цвят на виното.

Как може да стане това? Както често става: с малко четене. Е, с малко повече в случая с Бургундия. Моите много кратки бележки по-долу не биха могли да ви спестят ровенето както във винени, така и в исторически енциклопедии; приемете ги като кратко бургундско CV и подтик за по-нататъшни търсения.

Както навсякъде в Европа, така и в Бургундия римляните полагат основите на лозарството и винарството. След тях, правенето на вино се поема от католическата църква и различните й монашески ордени. Ако Бургундия има нещо, за което да благодари на господа, то това са нейният тероар, монасите цистерцианци, положили основите на Кло Вужо и династията Валоа. Ако има нещо, което да оплаква, това са отново тероара й и Наполеон с неговия Кодекс за наследството.

Накратко невралгичните точки на бургундското резюме:

Тероар:

- почвите са изключително подходящи за вино и толкова разнообразни като състав, че позволяват да направите съвсем различни вина от лозя, отстоящи само на десет метра едно от друго. И всичко щеше да е наред, ако тези почви не бяха толкова малобройни: общата площ на лозята в Бургундия е 49 500 хектара, от които 22 000 в областта Божоле, която няма нищо общо в стилистично отношение с останалата Бургундия. Лозето Монраше например е само 7.89 хектара. Ако има още някой, който се чуди защо една бутилка Монраше струва 380 евро ...

- климатът на Бургундия – благословия и проклятие в едно и като всичко маргинално на този свят ражда едни от най-интересните произведения, в случая на лозата, ако ги ражда изобщо. При обилни дъждове през юни (цъфтеж на лозата) и септември (беритба) можете да попаднете на толкова откровено разочароващи вина, че чак да ви се доплаче. Реколтата в Калифорния може и да няма значение: климатът и космическите технологии в избата позволяват този лукс. В Бургундия има и то огромно - второто не може да коригира първото.

Собственост:

Представете си следната ситуация: родителите ви почиват, мир на праха им. След спазването на благоприличен период на траур вие едва сте започнали да се радвате на щастието, което се приближава към вас под формата на част от заветното лозе Кло дьо Вужо, когато осъзнавате, че то се приближава със същата скорост и към сестра ви. Наполеоновият кодекс за наследството в действие: всяка собственост в Бургундия се дели поравно на всички наследници. Примирени, със сестра си теглите една граница на новите собствености и всеки се заема да направи най-доброто от наследството. Никой от вас не продава на другия, защото кой изобщо е луд да продава земя от Кло дьо Вужо? Проблемът е, че докато единият от вас е съвестен и запален да прави страхотни вина, другият е мързелив и много-много не държи на качеството. Въпреки това и двамата ще получите еднаква, доста висока, цена на вината си, защото светът е луд по Кло дьо Вужо, което в края на краищата е само 45 хектара. Лесно ще се намери неграмотен или недобросъвестен търговец, който ще купи и лошите вина и ще предаде разочароването по веригата до крайния клиент. По законите на Мърфи това обикновено е клиент, който никога не е разбирал истерията около бургундските вина и най-накрая е купил бутилка, за да види за какво толкова става въпрос. След една чаша и без това твърдо формираното мнение, че френските вина са скъпи боклуци, а чилийските страхотни се потвърждава.

Ето една от причините Бургундия да е толкова сложна, объркваща и на моменти разочароваща: тегава работа си е не само да се знае, че Шамбол- Мюзини не е Мюзини, но и кои са добрите изби. Иска се много добро познаване на материята, а както вече е ставало дума в други мои статии, днешният свят не обича да чете.

Апелациите:

Както всяка френска винена област, Бургундия се подчинява на АОС-регулацията - принципът на контролирания географски произход. Това означава, че Бургундия е разделена на различни по-големина апелации (КНП у нас) и за всяка една има конкретни правила, на които трябва да отговарят вината, ако искат да носят името й: разрешен сорт, максимален добив от хектар и т.н. Имена на апелации са например Марсане, Вон-Романе, Шасан-Монраше, Мюзини. До тук добре, просто и ясно. Сложното е, че тези апелации са поставени на йерархичен принцип една в друга като матрьошки и вино от лозичка, намираща се на място Х в Бургундия може да бъде класифицирано по три различни начина, в зависимост от реколтата. Полезен принцип за ориентация е, че колкото по-малка е една апелация, толкова по-качествени са вината й или тези на апелацията Мюзини са по-качествени от тези на Шамбол-Мюзини. В случая на малката Бургундия “по-качественото” Мюзини би струвало над 200 евро бутилката, а “по-малко качественото” Шамбол-Мюзини може да се намери “само” за 50-60.

Модата:

Модата във винения свят не е нищо ново, има я от времената на фалернското вино (ок. 120 г. пр. Хр.), има я и днес. Сегашната, особено у нас, е анти-бургундска. Търси се дълбок, плътен цвят и вцепеняващо с ароматите си мощно тяло. Е, няма такива неща в бургундското вино. В него има приказни аромати, но приказката е за феи, а не за разбойници. В него има сила и потенциал, но те са като на маратонец, а не като на борец. В него няма практичност и достъпност, а аристократичност и загадъчност. В него има дълъг спомен и тези, които съумеят да го оценят, ще бъдат съпровождани от него през целия си винен живот.

Накрая за тези, които имат нужда от обобщение в подкрепа на една теза: иска ми се да целуна ръка на бургундското вино, както на всяко прекрасно и зашеметяващо нещо, с което съм се срещала и за чието съществуване съм благодарна. Понякога искам да го изтласкам в покрайнините на съзнанието си, както всяко постоянно променящо се, сложно и рядко нещо, чието разбиране изисква усилия, а притежаването – жертви. 

P.S. Идете на пътешествие в Бургундия. Карайте колело, кола или наемете лодка-къща или само къща. Има много начини, за да откриете красотите на региона и всеки един от тях е удачен. По-важното: яжте - постоянно, на воля, с удоволствие. Бургундската кухня е кулинарна институция. Не и за отслабване във всеки случай. Всеки път, когато някой от групата ни казваше, че не може да яде повече, домакините ни казваха: “Mais non, трябва да ядете, вие сте в Бургундия! Тук всички ядат!” .. и ние започвахме отново.

La Beursaudiere е едно от вълшебните места, на които попаднахме при посещението си в Бургундия.

(За което ще се появи отделен репортаж – първо в сп. “Бакхус”, после и тук).

Бургундската кухня е точната противоположност на стройните, фини и сложни бургундски вина: тя е обилна, калорична и невероятно вкусна. През няколкото много интензивни на сетивни преживявания дни в Бон (Beaune) и Шабли (Chablis) всички имахме чувството, че само се движим от маса към маса, държейки винаги чаша прелестно бургундско в ръка.

В La Beursaudiere попаднахме на третия ден за обяд, т.е. вече донякъде бяхме запознати са бургундската кухня или поне така си мислехме. Вече бяхме опитали толкова известните:

- Gougeres – малки кръгли, бухнали нещица, от тесто за еклери, в което има Грюер или Comté (наричано още Gruyère de Comté). Френският грюер не е швейцарския грюер – много по-неутрален е и освен за плънка на Гужер-четата се поднася и при дегустации на вино.

- Boeuf Bourguignon – Бьоф Бургиньон – говеждо по бургундски - с невероятен винен сос. Едно от любимите ми ястия, при готвенето на което, за моя огромна гордост, се оказах много близо до оригинала. За интересуващите се в интернет има сума ти рецепти, които се различават незначително.

- Escargots Bourguignons – охлювчетата, които в последно време идвали по-скоро от Полша, отколкото от бургундските поля, както ни беше казано. Страшно вкусни, сервирани с чесново-магданозено масло и каращи всички ни да се чувстваме като едни малки Джулий Робъртси (не толкова хубави, а толкова непохватни).

В миналото La Beursaudiere е била страноприемница за смяна на конете. Днес е комплекс с хотел и ресторант. Стаите в хотела са посветени на различни професии, а ресторантът изглежда така, както и преди векове – с една, обща, огромна зала, от стените на която от стари снимки ви гледат понамръщени бургундски физиономии. Вярно е, че се намира малко по средата на нищото, но е прекрасно място за велотуристи или за такива с кола под наем.

Както в повечето бургундски ресторанти и тук има няколкостепенно меню, след поглъщането на което ще ви е трудно да се повдигнете от масата и което изобщо не е скъпо: едно четиристепенно струва 39 евро. Вече запознати с гореспоменатите ястия решихме да опитаме нещо ново и смятам, че всеки падна (или по-скоро си седна) от/на стола.

За предястие всички опитахме една от класиките на бургундската country cuisine (звучи по-добре от селска кухня J ) - Les Oeufs en Meurette или Поширани яйца в сос от червено вино. Навремето известни като ядене за бедните, които не са могли да си позволят месо, днес тези яйца са прекрасна симфония на аромати и вкусове, с които да се започне една епикурейска вечер. И тук, както при говеждото, могат да се намерят различни рецепти в интернет. Нашите бяха най-близко до рецепта на Hervé Panart, шеф-готвач на ресторант La Porte Guillaume в Дижон.

Изглеждат по подобен начин:

По-скоро неочаквано фино съчетание на вкусове беше – Пъстърва с милфьой върху пюре от кориандър в сос от розов пипер.

По-смелите опитаха – Andouillette – местна наденичка, приготвена от свински черва и стомах, която може да доста пикантна, както и с доста силен “аромат”.

(Всъщност трябва да попитаме Ясен Захариев как беше, но като гледам не я остави в чинията си).

Това, което през целия ни престой предизвикваше постоянно мммм-кане из редиците ни бяха сорбетата. В La Beursaudiere опитахме сорбе-терина - три пласта от сорбе, в нашия случай от касис, от праскова-папая и от ягода-малина.

Вината: самите ние имахме предварително приготвени от домакините ни вина, така че нямах време да хвърля око на винената листа. От това, което видях по другите заведения обаче, мога да предположа, че и там няма да ви разочароват.

Поради естеството на посещението ни не беше кой знае колко удобно да се правят снимки на ястията, но уеб сайта дава чудесна информация за стаи, ястия и цени.

www.beursaudiere.com

]]> http://jannii.wordpress.com/?p=54 Sun, 20 Apr 2008 07:39:59 +0000 jannii http://jannii.bg.wordpress.com/2008/04/20/california-dreamin%e2%80%99/ ... или има ли какво Европа да учи от САЩ?

Статията е писана за сп. "Бакхус" и се публикува тук с отзивчивото съгласие на редакцията.

I част - Малко обща информация и Bonny Doon

Като всеки осми българин и аз имам роднини в Съединените Американски Щати, които, в рамките на възможното, се опитвам да посещавам редовно. Поредното такова посещение се случи през есента на 2007 година и имайки предвид професията ми беше ясно, че виното ще е основен акцент в него. Намирах се в непосредствена близост до калифорнийските и колорадски лозя. За доста екзотичните изби в щата Колорадо ще стане дума някой друг път; сега бих искала да разкажа за няколко изби в Калифорния, които си струва да посетите.

Виното е неизчерпаема тема и е хубаво човек да има конкретна цел, когато посещава винена област. Иначе е голяма опасността да се попадне във “виновъртежа” на непрекъснато, безцелно и уморително трамбоване от изба на изба и на дегустиране на всякакъв тип и класа вина. Това, което ме интересуваше при настоящето ми посещение беше сравнителния винен анализ “САЩ - Европа” и дали изобщо въпросът: “Кой се справя по-добре с крайната цел да продава добри вина на доволни клиенти?” може да има еднозначен отговор.

Много кратка история

Всеки, който има желание би могъл да се задълбочи по темата, но съвсем краткото споменаване на някои исторически факти е неизбежно за разбирането на американското вино. То, както и много други неща в САЩ, има бурна, на моменти криминална, на моменти приказна история. Първите европейски заселници не само трябва да установят, че от американските лози не се получава такова вино, с каквото е свикнал техния вкус, но и внесените европейски лозички биват съсипани от листната въшка, болести и неподходящ климат. Едва справили се с капризите на природата, върху главите на американските лозари и винари се стоварва човешката трагедия: Сухият режим и Великата Депресия през 30-те години на 20 век. Тези две събития, заедно с Втората световна война, съсипват окончателно американското вино и го лишават почти изцяло от съществуване до 70-те години на миналия век.

(Следите на Сухия режим могат да се проследят и в съвременното американско законодателство: до преди няколко години виното беше подопечно на BATF (Bureau of Alcohol, Tobacco and Firearms), наред с ... тютюна и оръжията)

И тогава се случва нещо, което в Европа би било почти невъзможно: пробуждането на американското винарство с неподозирана сила, целеустременост и решителност. Това, което отвън изглежда бързо и внезапно е резултат на многобройни и действали в продължение на години фактори. Новите изби и лозя се увеличават с главозамайващо темпо; такова, че предизвиква скептично клатене на глава от страна на европейците, които знаят, че “бързата работа е срам за майстора”. Това, за щастие, е съпроводено от значително стесняване на сортовата палитра; преценяване на пригодността на дадени сортове за конкретни райони и издигане на мекотата и комплексността на виното във висша технологична цел, за осъществяването на която се прилагат както последни технически нововъведения, така и традиционни европейски техники. От всички континенти към Калифорния започват да текат небивали по размер инвестиции. Всевъзможни семинари, клубове и публикации се заемат с ограмотяването на тънещите доскоро в пълно невежество потребители.

В резултат на всичко това:

- потреблението на вино в САЩ се увеличава с 10 милиона хектолитра само в рамките на 27 години;

- Гало от Модесто, Калифорния се превръща в най-голямата изба в света, която контролира американския пазар почти по монополен начин;

- ако има законодатели на виненото потребление, то те са американци: Робърт Паркър и сп. Уайн Спектейтър

Калифорния

Между думите “американско вино” и “Калифорния” може да бъде поставен знак за равенство, въпреки доста интересните вина, които идват и от други щати. Виното е най-ценният аграрен продукт на калифорнийската земя, а винената индустрия и свързаните с нея различни браншове на туризма и леката промишленост са един от най-значителните работодатели в щата. Конкретно те осигуряват 207 550 пълни работни места през цялата година. Прекрасните калифорнийски лозя, възлизащи на общо 470 997 хектара, разпределени между над 2000 изби, се посещават от почти 15 милиона туристи годишно.

Калифорния произвежда над 90% от виното в САЩ, като през 2006 тя е продала 188.9 милиона 9-литрови кашона вино на стойност (цена на дребно) 17.8 милиарда долара. 2007 е 13-тата поредна година на растеж за американската винена индустрия. Американският винен износ за 2006, 95% от който от Калифорния, възлиза на 404,5 милиона литра и 876 милиона долара, което представлява 30%-но увеличение в стойността и 4%-но увеличение в обема сравнено с 2005 година.

Макар и адски скучни, споменавам тези цифри заради грандиозността им, която не може да не впечатли.

Калифорнийското вино е горещо дискутирана тема. В последните няколко години главните дърпания между Стария и Нов свят кое е по-важно - тероар или сорт - позатихнаха, след като американците въведоха понятието AVA (American Viticultural Areas), а европейците наемат за консултанти flying winemakers от Новия свят. Сега дискусията продължава в по-ефимерен аспект: чие вино е по-добро, има повече дълбочина, ясно изразен профил и индивидуалност, може да отлежава по-дълго? Въпросът напомня една от приказките на братя Грим, в която често се пита коя е най-красивата жена на земята и е очевидно, че не може да има еднозначен отговор. Всеки самостоятелно трябва да си формира/изпие мнение.

В почти необятната винена вселена Калифорния е много трудно да се избере откъде ще започна с формирането на мнение, кое ще видя, от кое ще трябва да се откажа, откъде ще мина и изобщо докъде ще се стигна. Само Напа или и Сонома? А може би само Сонома, защото Напа Вали е все пак доста по-индустриалната от двете .. А какво да правя с Мендосино или пък точно противоположните южнокалифорнийски лозя на Санта Инес Вали и Санта Рита Хилс, откъдето идват пино ноарите от филма “Отбивки”? Разкъсвана между дълг, здрав разум и авантюризъм решавам да остана в близост до Сан Франциско и поставям началото на винените си дни с Bonny Doon Vineyards в Санта Круз, на юг от Сан Франциско в посока Монтерей (където се развива действието в “Улица Консервна” на Стайнбек) и Кармел (където пък кмет е Клинт Истууд).

Бони Дун е избата, само заради чийто вина бих била път до Америка. На логичния въпрос “Защо?” е колкото лесно, толкова и трудно е да се отговори. Когато някой “си има работа” с виното непрекъснато, той започва да се глези, изнервя, отегчава или става доста претенциозен, когато става въпрос за лични предпочитания (признавам се за виновна). Само вино не е достатъчно, трябва още, трябва целият пакет да е уникален. Собственикът на Бони Дун – Рандалф Грам - е от хората, които са уникални по начин, за който американците казват, че ”it takes balls to do it”. Всичко, свързано с него - еноложко кредо, вина, етикети, уеб сайт, статии, дори семейство - носи отпечатъка на индивидуалност, която не може да бъде объркана. А какво по-важно в днешния труден винен свят с милиони вина и стотици хиляди изби? Още в началото на кариерата си на винар Рандалф Грам се впуска в приключенското търсене на GAPN или Great American Pinot Noir (Великият американски пино ноар) и то там, където никой не очаква да го намери – в Санта Круз Маунтийнс. Там той така и не го открива, въпреки завидна упоритост, затова пък открива сирата, русан, марсан и вионието, а светът открива, че хладните региони на Калифорния могат да подслонят и обичащите слънцето средиземноморски сортове и че вината от тях могат да бъдат неочаквано добри. В последствие той допълва палитрата си с небиоло, барбера, пино гриджо, долчето и фрейза.

Днес вината на Бони Дун, отличаващи се с неповторима смесица от фентъзи-хипи-био излъчване са известни като езотериците на Калифорния и биха отнасяли по някоя снизходителна усмивка от големите в Напа и Сонома, ако не се продаваха толкова добре. Като всяко американско предприятие и Бони Дун е направено не с благотворителна цел и маркетинговите похвати, които се прилагат са изключително добре премислени и насочени към правилната публика. Лозята му са биодинамични; вината се затварят с винтова капачка; от февруари 2008 всички съставни елементи на виното ще бъдат описани в две колони на задния етикет (прави се за първи път в света). В първата ще са изброени основните компоненти – грозде и серен диоксид, а във втората – технологични компоненти, които не са осезателно доловими във виното, нито влияят директно върху вкуса му. С това Бони Дун отговаря на нарасналата потребност на публиката за информация и жъне колкото похвали, толкова и упреци от колегите си. Самите му вина жънат главно признателно поклащане с глава:

- Le Cigar Volant 2003 – заместникът на неоткрития GAPN – дълбок, плътен, месест и пиперлив братовчед на вината от Южна Рона;

- Syrah Le Pousseur 2004;

- Dewn Pinot Transfusion 2005 и останалите вина от серията Dewn – това може и да не е GAPN, но няма да съжалявате;

- вината от серията Ca’ del Solo – албариньо, санджовезе, небиоло. Ежедневно удоволствие за сетивата .. или по-скоро обратното: сетивно удоволствие за ежедневието.

... следва

На Ринга във Виена, измежду многото помпозни и внушителни сгради, показващи просперитета на австрийското бюргерство, се намира една особено помпозна, особено внушителна и някак си колебаеща се между бароков дворец и старогръцки храм сграда – Palais Coburg. Бившата резиденция на фамилията Сакс-Кобург днес е един от най-луксозните хотелски комплекси във Виена, реставрирана до почти упадъчен блясък и приютяваща гурме-ресторант на световно ниво и една от най-обширните изби в Австрия (за да бъде наречена една австрийска изба богата са необходими поне 3 000 вина от цял свят). Именно там се проведе Welt.Wein.Festival, за който ще стане дума в тази публикация.

България все още тъне в сладко неведение относно колко напред са австрийците в кулинарно и винено отношение и точно колко назад, ако не и най-отзад, сме ние. За съжаление, на мен това ми се припомня всеки път, когато съм там, а това е често тъй като работя с Австрия. Арогантността и самовлюбеността на българския потребител на вино, който пита дали в Австрия “не е студеничко и не стават ли кисели винца” ми хрумна за пореден път преди две седмици, когато бях на Welt.Wein.Festival в Двореца Кобург във Виена.

Фестивалът се организира за втори път, продължава четири дена и се състои от над 20 дегустации на различни теми и няколко винени вечери. Невероятният интерес от страна както на аматьорска, така и на професионална публика, а и все по-голямото уважение, което интернационалната винена сцена храни към Австрия и нейните вина, правят възможно привличането на винени звезди от световна известност: Серена Сътклиф- MW и винен шеф на Сотби'с, Пиер Люртон – директор на Шато д'Икем; граф Найперг – собственик на много успешните напоследък Canon La Gaffelierre, La Mondotte, че даже и на Беса Вали J, Стефан Дарнонкур – негов консултант, спряган като новия Мишел Ролан, Джим Гленденен от Au Bon Climat, Калифорния и др.

Бегло споменаване на някои от темите:-

“Новата лекота на виното”- водена от Стефан Дарнонкур

- “Château d'Yquem” - водена от Пиер Люртон вертикална дегустация на реколти 1937, 1947, 1967, 1988, 1996, 1999, 2001 и 2004;

- “Pinot Noir – Blauburgunder – Spätburgunder – многото лица на една световна дива”;

- “Салон на ризлинга” на Stuart Pigott;

- “Готвене с шефа” – винена вечеря, приготвена от най-добите австрийски шеф-готвачи, придружена от най-добрите вина участвали във фестивала;

- “Крал Ризлинг в най-добите си години” – невероятно рядка дегустация на немски ризлинги от различните качествени категории на възраст 10 и повече години;

- “Биодинамика и вино” – уъркшоп за винари и лозари;

- “На масата - Панонската долина” – най-добрите десертни вина от Руст, Австрия и Токай, Унгария;

- “What Makes a Great Wine?” – дегустация на 15 вина, които водещата – Серена Сътклиф – счита за наистина добри;

- “Niepoort's Port Experience “ – едни от най-добрите Ruby, Tawny, Colheita, Late Bottled Vintage и Vintage на света;

- La Grande Fête – вечеря с граф Найперг, Патрик Марото, собственик на Château Branaire-Ducru от Сен Естеф и шеф-готвача Стефан Раймбо на ресторант L'Oasis от Кот д’Азур (2 Мишлен-звезди).

Всички събития бяха разпродадени, някои от тях – месец преди фестивалът да започне. Цените варираха между 85 и 880 евро за събитие и при това положение е хубаво да знаеш какво точно те интересува. За щастие, аз, поне що касае виното, знам и реших да се отправя към:

1. “Новата лекота на виното” – заради застъпването на абсолютно немодерното към този момент мнение, че едно леко и елегантно вино може да е много добро (застъпвано от мен с особена пламенност);

2. “Pinot Noir – Blauburgunder – Spätburgunder – многото лица на една световна дива” - не само защото това е един от малкото сортове, които печелят цялото ми внимание, а и защото толкова различни и редки пино ноари от цял свят бих могла да събера само с огромни усилия, ако изобщо бих могла, защото бяха показани и вина, които вече не са на пазара;

3. “Кралят Ризлинг в разцвета на силите си”– по-смахната (в положителен смисъл) дегустация е трудно да се организира; немски ризлинги на 10 и повече години. Темата е по сърце на около 100 човека на света и подозирам, че 30 от тях бяхме в залата.

Малко по-подробно за всяка една от дегустациите и какво научих аз от тях. Всички вина, подбирани за дегустациите бяха безспорно повече от много добри. Ще изброя дегустираните вина и ще спомена само особено впечатлилите ме, няма да досаждам с дегустационните си бележки.

“Новата лекота на виното” беше водена Стефан Дарнонкур, една от звездите на енологичния небосклон на Франция. Той “има пръст” в много вина от Бордо, като например шатата на граф Найперг, Smith Haut Lafitte, Rol Valentin и Domaine de Chevalier. Собственик на Domaine de l'A в Сен Емилион. Стефан е човек, който казва за себе си, че не е учил за енолог и че практиката го е научила кое, как и защо да прави. Макар и да не изглежда млад и неопитен, през 2007 е отличен с наградата Junior Winemaker of the Year, която се връчва от сп. The World of Fine Wine и със съдействието на Хю Джонсън. Джансис Робинсън казва за вината на Дарнонкур, че внасят бургундска лекота сред иначе тежкото и монолитно Бордо, а на въпроса й от кого се възхищава сред колегите си енолози в Бордо, той отговаря: “На никого”. Друга странност на Стефан е, че като човек от Бордо той три пъти в годината пътува до Бургундия за срещи с колеги, с които обсъждат въпроси за тероара. На мнение е, че знанията за и отношението към тероара в Бургундия са много по-напреднали, отколкото в Бордо.

Познавам вината, които дегустирахме, макар и не точно тези реколти и затова за мен нямаше сетивни изненади. Най-често чуваният въпрос от присъстващите енолози обаче беше: “Как французите успяват да направят толкова добро при само 13% алкохол, а ние не?”

2004 Château Le Pin Beausoleil Bordeaux Superieur

2004 Château Hostens Picant, Sainte-Foy Bordeaux

2004 Château La Rousselle, Fronsac

2004 Château d'Aiguilhe, Côtes de Castillon – много интересно, с голям потенциал;

2004 Domaine de l'A ,Côtes de Castillon – елегатност in person

2004 Château Canon la Gaffelière, Saint-Emilion G. C. C. – полирано до блясък, скъпо, пищно и изобилно Бордо;

2004 Château Clos de l'Oratoire, Saint-Emilion G. C. C.

2004 Château La Gaffelière, Saint-Emilion 1°er G. C. C.

2004 Château Bellevue, Saint-Emilion G. C. C. – слънчево, соленовато, сърцато вино;

2004 Château Rol Valentin, Saint-Emilion Grand Cru – виното на енолога, както се казва “пипнато от всякъде”, такива обича Робърт Паркър;

2004 Château Clos Fourtet, Saint-Emilion 1°er G. C. C. – неоспорима класа, все още малко затворена, но каква изтънченост;

2004 Château Tertre Daugay, Saint-Emilion G. C. C. – такива обичам аз – дължина, характер, елегантност и сила, ярост и мекота; изненадващо благоуханен профил (каберне фран);

2004 Sanctus Château La Bienfaisance, Saint-Emilion Grand Cru – класическо Бордо, което иска още време, с много потенциал, но трудно за разбиране от болшинството потребители;

2004 Château Pavie-Macquin, Saint-Emilion 1°er G. C. C.

“Pinot Noir – Blauburgunder – Spätburgunder – многото лица на една световна дива” беше най-приятната и весела дегустация, на която присъствах в рамките на фестивала. Неизбежно, когато присъства американец. Думите стават по-леки и небрежни, лекцията става разговор и всичко просто е .... fun, дори и когато темата е толкова сложна.

Вината:

2000 Pinot Noir, Wg. Weninger, A

2001 Spätburgunder Reserve, Wg. Huber, D - !!!

2002 Pinot Noir, Beaux Freres, USA

2001 Clos de Lambrays, Domaine des Lambrays, F

2001 Laurene, Josef Drouhin, USA

2001 Pinot Noir, Wg. Pöckl, A - !!!

2001 Pinot Noir SD Bühletäler Engelsfels, Jacob Duijn, D

2004 Pinot Noir "Block B", Schubert Wines, Neuseeland

2001 Larnes des G. Santa Rita Hill, Au Bon Climat, USA

2002 Tribute, Wg. Wieninger, A

2001 Beaune Greves, Joseph Drouhin, F

2003 Pinot Noir Reserve, Gerhard & Brigitte Pittnauer, A

2001 Chambertin Clos de Beze, Domaine Faiveley, F

2001 Pinot Noir, Daniel Gantenbein, CH

1998 Morey St. Denis, Domaine de Beaumont, F - !!!

Американският на Au Bon Climat, новозеландският и последният френски пино ноар отговориха на очакванията ми за много висока класа и ми доставиха удоволствие с толкова различните си характери. Gantenbein от Швейцария е истинско преживяване, което вече познавах доста добре. Орегонската изба на Робърт Паркър и неговия брат - Beaux Freres - също не е ново лице за мен, дегустирала съм вината им много пъти и определено не споделям истерията около тях. Подборът беше забележително добър.

Това, което ме зашемети обаче, беше колко невероятно, донякъде неочаквано, добри бяха немските и австрийски пино ноари. Отбелязала съм трите си фаворита. Обединяващо за всички толкова различни тероари беше, че в нито едно вино не открих нотки на гъби и трюфели, затова пък във всички смолисти нотки на катран. Дегустирането на вино е почти ежедневие за мен напоследък, но рядко толкова дълго и ярко си спомням за някоя дегустация.

“Кралят Ризлинг в разцвета на силите си” - както по-горе писах рядко рядка дегустация. Преди да пиша каквото и да било един поглед на вината, главно на реколтите, тъй като надали имената говорят много:

1992 Hochheimer Hölle Auslese, Künstler, Rheingau

1990 "R" Saumagen Auslese, Koehler Ruprecht, Pfalz

1997 Rüdesheimer Berg Roseneck Spätlese, Keller, Rheinhessen

1990 Kaseler Nies'chen Kabinett, Kesselstatt, Mosel

1974 Rotlack Kabinett, , Johannisberg, Rheingau

1992 Nackenheimer Rothenberg Spätlese, Gunderloch, Rheingau

1975 Weißlack Spätlese, Johannisberg, Rheingau

1992 Dorsheimer Goldloch Auslese, Diel, Nahe

1990 Eitelsbacher Kartäuserhofberg N.13, Kartäuserhof, Mosel

1985 Oberhäuser Brücke Auslese, Dönnhoff, Nahe

1983 Ipfhöfer Julius-Echter Berg BA, Wirsching, Franken

Започнахме със сухата категория “Кабинет” и продължихме към степените Spätlese и Auslese. Завършихме с десертното Беренауслезе. Немският ризлинг е нещо като атомната физика – знае се, че е нещо забележително, но е по силите/сетивата на малцина. Дори, когато на етикета пише, че е сухо, той има лека остатъчна сладост, която да балансира високата киселинност, типична за немския ризлинги и изобщо за Германия като винарска страна. Селекцията включваше възможно най-добрите вина на Германия, разбира се и това, което пиша тук се отнася само за тях, а не за преобладаващата част немски вина, които се продават на пазара. Обикновеният потребител в Германия дори не е чувал за тези вина, не ги е пил, нито иска да ги пие някога, той дава средно по 2,50 евро за бутилка вино и за тях пие съответното качество.

Вината бяха като звезди, паднали в чашите ни, които заслепяваха сетивата ни. Трудно е да коментираш дълго време след като си пил ризлинг от 1974 година, демонстриращ без всякакви затруднения такава лекота, свежест и нито грам петрол!! Тук нямам фаворит, всички бяха .... Фреди Меркюри. Отдала съм се на издирването и транспортирането им до България.

И накрая снимка на една от залите, в която се провеждаха винените вечери в двореца: